Приказка: "Момчето и вещицата"

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Приказка: "Момчето и вещицата"

Мнениеот denkata07 » 23 ноември 2012, 01:15

Имало едно време едно приказно царство. В него хората живеели тихо и спокойно ден след ден. Владетелите управлявали с мъдрост и сърце и затова хората ги обичали. Кралят и кралицата имали едно единствено желание - да им се роди дете. Годините се изнизвали като пясък през пръстите, а те все така не получавали от съдбата тъй желаната дъщеря. Ежедневно се молели чудото да споходи и техния дом, но в крайна сметка чудото не ставало. Един ден кралят повикал при себе си един бедняк, известен с това, че знае къде живее вещицата от гората. И така кралят се отправил на път с малък отряд войници към гората в търсене на вещицата.
Когато стигнали до входа на гората, кралят и конниците установили, че гората е много по-мрачна от очакваното. Всички извадили факли, запалили ги и понечили да влязат. Но клоните се сплели пред тях и се оформило нещо, наподобяващо озъбено лице.
-Влезете ли всички, не ще излезете живи! - заплашително казало лицето.
-Кралю, не бива да влизаме всички! Чувал съм истории, в които се разказва за този горски дух. Всеки който е подминал предупреждението му, не се е завърнал от дълбините на гората!
- Глупости! - казал кралят. – Аз съм господар на това кралство и никое създание не може да ми заповядва. Срежете тези клони!
Войниците се спогледали, но изпълнили заповедта на краля. Лицето в миг се изпарило.
-Ето, не е толкова страшно.Това е просто жалък номер на вещицата да ни раздели и да ни направи по-уязвими. - казал кралят.
Яздели един зад друг, всички с факла в ръка. Най-отпред яздел кралят. Въпреки че извън гората слънцето напичало, лесът бил тъмен като в безлунна нощ. Пред тях се открило езеро. Макар че водите му бяха черни като катран, кралят наредил всички да спрат и да починат. Слезли от конете и ги вързали на един клон до езерото. Докато един от войниците приготвял дървата, за да накладат огън, му се сторило, че видял две червени очи да го следят от другата страна на езерото, но когато погледнал втори път, си помислил, че гората си играела с него. Кралят седял върху един голям камък и замислено гледал неподвижните, черни води на езерото. „Има нещо нередно в това място”- помислил си той. Нито една птичка не се чувала. Погледнал към конете, които спокойно пиели от водата. Изведнъж го връхлетяла една мисъл - „ Водата не помръдва, дори когато конете пият от нея!”. Чуло се жално цвилене. Отместил поглед отново към конете, които започнали да се мятат като полудели.
-Бързо, укротете ги!- заповядал.
Войниците се спуснали към конете. С всички сили се опитвали да ги задържат, но те се мятали, а от устите им излизала пяна... Всичко свършило също толкова бързо, както било и започнало. Конете лежали с изцъклени очи и леко помръдвали от някой спазъм.
-Ще продължим пеша. - безсилно казал кралят.
-Но, господарю, няма ли да е по-добре да се върнем и да вземем повече войници?
- Чу какво каза духът. И без това престъпихме предупреждението му като влязохме всички. Продължаваме!
Свалили дисагите от конете и продължили напред, още по-навътре в гората. Никой не говорели. Тишината била влудяваща и единственото, което се чувало беше лекото потракване на доспехите. Войникът, който беше наклал огъня осъзнал, че нещо ги следвало и наблюдавало.Обърнал се, но не видял нищо.
-Господарю, нещо ни следи откакто напуснахме езерото.
-Знам, и аз го усещам, но не знам дали е настроено враждебно.Щом досега не ни е нападнало, най-вероятно е съгледвач на вещицата.
Войникът, който вървял най-отзад усетил как космите на врата му настръхнали. Бил убеден,че нещо вървяло след него. Обърнал се рязко, но зад него нямало нищо. Тишината била разцепена от ужасяващият вик на войника. Всички се обърнали, но единственото, което било отстанало от него бяха нещата му.
-Съберете се в кръг!- наредил кралят.
Всички извадили мечовете си и се наредили в кръг. Били напрегнати до краен предел. Гората си оставала все така тиха. Нещо помръднало в храстите. Всички се обърнали да видят, но било твърде тъмно. Отново образували кръг, но нещо липсвало. „Още един войник! Господи, какво е това същество.”-помислил си кралят. Пред него стояло полуизправено създание. Имало вълча паст, пълна с остри зъби, от които се стичала прясна кръв. Тялото му било покрито с козина, масивно, но пъргаво. Предните му лапи били по-издължени от задните, с извити нокти, които се забивали в земята. Това, върху което се приковал погледът на краля, били очите на създанието. Били червени като адски огън, издавали невероятна злоба, но и интелигентност. Това било ужас, излезнал от най-мрачните кошмари на човек. То седяло, със зейналата си паст, без да мърда. Всички войници треперели неудържимо. „Само да не побягнат...” молел се кралят. Очевидно нервите на някой не издържали и той хукнал през глава да бяга. Съществото изръмжало, стрелнало с поглед войника и изчезнало сякаш се било разтворило във въздуха. Обърнали се към побегналия човек. Върколакът седял, дъвчейки единия крак на клетия войник.
-В атака! - извикал кралят.
Следващите двадесет секунди сякаш били цяла вечност. Кралят останал сам, обграден от трупове, някога войници. Съществото седяло пред него, обляно в кръв. „Трябваше да послушаш горския дух”- проехтял мрачен, изпълнен със зло глас в главата на краля. Огледал се да види откъде идва звукът. Обърнал се, но вълкът вече го нямало. „Трябва да продължа”. Взе една факла и продължил напред. Нищо не се случило по-нататък.
Изведнъж, сякаш от нищото, пред него изникнала малка сгушена в дърветата къща. Коминът димял, което означавало, че имало някой. Поколебал се за миг, но решително пристъпил напред. Когато приближил вратата, понечил да почука на нея, но тя се отворила със скърцане. Вътре било задушно и миришело на застояло. Поогледал се малко.
-Влез, не се страхувай. – казал един глас от вътрешността.
Кралят пристъпил по-навътре. От дъното на къщата го следели същите адски очи.
-Нима се страхуваш от моят домашен любимец?
Кралят подскочил. Не бил осъзнал колко навътре бил влязъл и се бил озовал до една маса с два стола. В единия седяла тъмна фигура.
-Седни!- наредила му тя.- Знам за какво си дошъл - искаш дете.
-Точно така.
-Всичко си има цена, драги ми кралю.
Кралят извадил една торба и я пуснал върху масата. Дрънченето подсказвало солидно наличие на златни монети.
-Не. Твоето желание има друга цена. Ще ти се роди дете, но когато навърши двадесет години, ще дойда в кралството и ще го взема.
Кралят седял мълчаливо.
-Добре.- казал след дълга пауза той.
Пътят обратно бил дълъг и изморителен, но безпрепятствен. Не след дълго в кралството се разнесла вестта,ча на кралят щяло да се роди дете. Всички били щастливи. Родило се красиво момиче. Цялото кралство празнувало този велик ден. Кралицата обаче не знаела за уговорката с вещицата. Момичето растяло, усмихнато, радостно и от ден на ден ставало все по-красиво. Годините минавали неусетно и един ден в кралството плъзнала мълвата, че е пристигнала стара, прегърбена жена. Кралят чул новината. Всеки момент очаквал появата на вещицата. Един ден при него дошъл един войник.
-Кралю, на врата на замъка седи една жена, която твърди, че имате уговорка с нея.
-Пусни я да влезе.
Кралят много добре знаел за какво идва тази жена. Да отнеме неговата радост. Неговото дете. Жената бавно влязла в осветената зала. Била прегърбена, облечена в черно, подпирала се с причудлив жезъл.
-Господарю, дойдох да взема това, което ми принадлежи по право.
Кралицата погледнала своя съпруг неразбиращо.
-Знам за какво си дошла, вещицо. – казал, неотделяйки очи от нея кралят.
До трона му имало два по-малки - на единия седяла неговата жена, а на другия - дъщеря му.
-Татко, за какво говори тази жена?- попитала принцесата.
Кралят седял мълчаливо. Щял да повика стражите да отведат тази вещица оттук. Все пак била просто една възрастна жена, какво ли можела да направи сама?
-Стража, изведете тази вещица от замъка!
-Имахме уговорка, - казала вещицата - нима си позволяваш да я нарушаваш?
-Нямам никаква уговорка с теб, вещицо. Не ще получиш дъщеря ми! Стража!
В залата влезли петима стражи, които понечили да хванат вещицата. Но когато се приближили до нея, започнали да се гърчат и викат. Останалите присъстващи гледали с ужас как очите на стражите хлътнали навътре и до един се строполили мъртви на пода. От вратата влетели още стражи, но при гледката на техните другари, не посмели да направят дори крачка към вещицата.
-Какво чакате? Убийте я! – наредил кралят.
-Ще я взема, дори и да не я дадеш доброволно!
Вещицата тропнала с жезъла. Изведнъж залата сякаш застинала. Никой не можел да помръдне. Кралят с ужас видял, как през вратата влязъл вълкът, който преди малко повече от двадесет години бил убил всичките му войници в гората.Той хванал принцесата и заедно с вещицата тръгнали към вратата. Тя се обърна:
-Не си позволявай да нарушаваш уговорка с вещица.
Вещицата и съществото излезли и не след дълго всички могли отново да се движат. Кралицата се разплакала както никога досега. Кралят гледал с насълзени очи пода. Защо бил сключил тази сделка?
Както се и очаквало, кралят организирал поход към къщата на вещицата, но входът на гората бил препречен от сплетени вековни клони. Никой не могъл да отреже и най-малкото клонче, камо ли да среже някой от по-големите.
Не след дълго кралицата починала от мъка. Това бил вторият най-тъжен ден за кралството, след изчезването на принцесата. Кралят бил съкрушен. Не излизал от стаята си, не ядял, не спял...Обявил награда за този, който върнел дъщеря му. Много знайни и незнайни войни се явявали, до един обещавали, че щели върнат принцесата, но никой така и не се завърнал. Всичко което намирали от войните пред клоните, били вещите им. Минали години, но кралят не изгубил надежда. Наградата от златни жълтици се превърнала в половин кралство.Странстващите рицари не спирали да идват и идват. Едно и също ставало с всички тях - никой не чувал нищо за тях след като доближели плета. В кралството плъзнала мълва, че принцесата била затворена в един замък отвъд гората и слугувала на вещицата, но това били просто слухове.
Докато кралството тъжало за принцесата и нейната майка, на другия край на селото до замъка, едно момче спяло спокойно. Баща му бил изчезнал малко след раждането му. Заедно с майка си и сестра си живеели сами. Било добро дете -работело в градината, ходело на лов, но си оставало обикновено селско момче. Обичало да лудува с приятелите си и не приемало живота насериозно. Майка му веднъж му казала, че имало очите на баща си - големи и сини. Един ден обикаляло из околностите на кралството с по-малката си сестра. Говорели си за мъката на краля.
-Сестричке, искаш ли да отидем до сплетените клони в гората на вещицата? - казало момчето.
-Не искам, страх ме е. Много добре знаеш какво става с тези, които дръзнат да доближат плета.
-Страх ли те хвана? - засмял се момъкът. -Знаеш,че вещицата не се е показвала от години, а и не можем да влезем в гората, само ще огледаме клоните.
Момичето се поколебало, но кимнало. Тръгнали покрай стената на замъка и после по пътеката, водеща към гората на вещицата. Седнали върху един стар дънер и се загледали към „оградата”. Плетката била сложна и наподобявала кошница от здрави клонки. „Ела насам”- проехтял глас в главата на момчето.
-Каза ли нещо, сестричке?
-Не. Сигурно е бил вятърът.
Но гласът продължавал да настоява -„Ела. Знам, че искаш. Винаги си бил любопитен. Ела и ще ти разкрия една тайна”. Звучал много примамливо, но не бил враждебен. Някъде далече чувал гласа на сестра си, която нещо му говорела, но той не я слушал. Чувал единствено обещанията на гласа за нещо интересно. Накрая любопитството му надделяло и той стана.
-Къде тръгна? - попитало момичето.
-Ще отида да поогледам по-отблизо. Не се страхувай, ей сега се връщам.
Тръгнал към клоните, а гласът в главата му ставал все по-силен и все по-примамлив. Стигнал до клоните и започнал да ги разглежда. На един от клоните се появило, с огнени букви, едно изречение - „Докосни ме”. Приближил се още малко. Сърцето му биело лудо, а сестра му крещяла нещо, но звукът минавал като през вода. Клоните помръднали, или не? Въображението му ли било или те наистина мръднали. Сложил ръката си върху клона, на който бил надписа. Нищо. Когато решил да се върне, установил, че дланта му била залепнала за клона. Опитал се да дръпне по-силно, но не помръднала. Изведнъж плета се размърдал и оформило нещо грозновато, наподобяващо лице.
-Ти си избраният. Ти трябва да спасиш принцесата. Само ти можеш да влезеш.
Лицето като че се озъбило и клоните образували малка, но достатъчно голяма врата. Момчето се обърнало назад и видяло сестра си, приковала поглед в клонестото лице.
-След малко се връщам. -казал той.
-Не! Недей да влизаш - крещяла сестра му, но той вече бил вътре.
Понечил да се обърне пак, за да я успокои, но зад него клоните се били затворили. Била непрогледна тъмнина...Не, чакай! Там сякаш нещо светило. И наистина в далечината имало една малка светеща точка. Направил една крачка, две крачки. Краката му затъвали в нещо меко и лепкаво. „Кал”помислил си той. Вече по-решително се насочил към блещукащата светлина. Спънал се в нещо и падна. Погледнал назад и видял скелет, носещ герба на кралската стража. Очите му се разширили от ужас, изправил се и затичал към светлината. Препънал се още няколко пъти, но не паднал повече. Изведнъж се заковал на място. Пред него имало черно, неподвижно езеро. Светлината идвала от центъра. Огледал се за нещо, с което да достигне светлината. Видял юздите на отдавна умрели коне да висят на един дълъг клон. С отвращение отчупил клона и изхлузил юздите. Навел се напред, но клонът не бил достатъчно дълъг. Опитал се още малко и накрая се чуло едно „пльос”. Бил паднал в черното езеро. Отърсил се. Водата, ако можела да се нарече вода, била лепкава и тежка. „Не отпивай от водата”- казал нечий глас в главата му. Погледнал към центъра на езерото. Блещукането все още било там. Започнал да ходи бавно навътре, очаквайки да затъне всеки момент, но не ставало по- дълбоко. Стигнал до сиянието - на едно малко островче във въздуха се реел меч. Меката му и топла светлина го успокоявала и карала усещането от гадната вода да се изпарява. Изправил се с мъка и застанал на островчето. Изцедил, доколкото било възможно, дрехите си. Загледал се в меча. Бил изящен, с орнаменти, а на дръжката имало червен камък. Сиянието, идващо от оръжието, го карало да го докосне. Опитал се да хване дръжката, но когато я доближил, отдръпнал ръката си. Светлината станала по-ярка и го заслепила. Когато можел пак да вижда забелязал сияйна фигура пред себе си. Била с ясни очертания. Било момиче. С крила и с чаровно лице.
-Коя си ти? -попитало момчето.
-Аз съм ангелът на меча. - заговорила с нежен глас фигурата. -Това е мечът на Светлината и само избраният може да го носи. Сърцето ти е чисто, както и делата ти. Трябва да спасиш принцесата от проклятието, на което я обрече баща й. Вземи този меч и победи злата вещица. Аз ще те напътствам по пътя.
Светлината понамаляла, а ангелът се слял с меча. Момчето хванало дръжката и го обляла вълна от спокойствие, сила и енергия. Прекосило обратно езерото и се огледало. Първоначалното му объркване било изчезнало и на негово място се било появило чувство за сигурност. Пейзажът се бил променил. Пътеката, по която бил дошъл, била изчезнала и на нейно място се била появила нова, водеща по-навътре в гората. Задържал меча пред себе си и тръгнал уверено навътре в гората.
Вещицата гледала в огледалната повърхност на котела. Видяла как клоните пропуснали момчето. „Този проклет дух...Запечата изхода от гората, а сега се отвори за това момче.” Останала загледана в повърхността. Видя как момъкът прекосил езерото и взел меча. Чудела се как била позволила този меч да се появи насред водата, но нямало какво да направи. Била прекарала години в разучаване как да накара клоните да се отместят и да я пуснат навън, но така и не била успяла. Любимецът й лежал спокойно до нея и спял. Тя останала загледана още известно време в котела.
-Върви, изчадие мое. -казала с тих глас.
Вълкът моментално станал и изскочил през вратата, която се отворила и затворила сама.
Момчето вървяло по пътеката. Всичко било толкова тихо. Мъртво. Не пеели птички, нямало вятър. Времето било спряло в гората. Усетило чувство на безпокойство и се обърнало инстинктивно назад, но не видяло нищо освен губещатата се в мрака пътека. Мечът му служил като факла през тази тъмница. Счуло му се, че едно клонче се пречупвало някъде близо до него. Огледало се. Всичко било толкова тъмно. „Внимавай!То е тук!”- проехтял гласът на меча в главата му. „Кое е тук?”- попитало мислено момчето. Но отговорът не закъснял. Чуло вой, толкова близо до себе си, че подскочило. Като малък си било играло на дуели с другите деца от селото и знаело горе-долу как се използва. Огледало се и погледът му се приковал в двете пламтящи, червени очи на няколко метра пред себе си. Били извън обсега на светлината от меча. Гледали го втренчено, немигайки. Било съвършено спокойно, сигурно мечът го дарявал с това хладнокръвие. Направило крачка напред, а съществото направило една назад. Направило още една и то пак отстъпило. Каквото и да било, явно се страхувало от светлината. Или просто го дразнела? Направило две бързи крачки напред и гледката, която се разкрила пред него била по-ужасяваща и от най-ужасните кошмари. Съществото седяло на задните си лапи и гледало с отворена паст момчето. Зъбите му били пожълтели, а черната му козина - сплъстена.Зачудило се защо съществото не атакувало.
-Вещицата ми нареди да те убия. -казал с демоничен глас звяра. - Ако не съм сгрешил, скоро ще разбереш защо ти помогам. Ще те отведа до вещицата и ще ти помогна да спасиш твоята принцеса.
Момчето гледало стъписано върколака, седящ пред него. Било чувало само истории за такива същества, някога хора, но в последствие омагьосани от вещици. „Мога ли да му имам доверие?” попитало мислено меча. „Намеренията са му искрени. Нека дойде с нас, но бъди внимателен.Това може да е номер на вещицата.”
-Добре. Но те предупреждавам - не прави нищо глупаво. Ще си помогнем взаимно. Покажи ми пътя към къщата на вещицата.
Вълкът се обърнал и потеглил бавно извън пътеката. Момчето се поколебало за миг, но тръгнало след него.
Чул се вик от ярост.Вещицата ритнала котела и той се разсипал на земята.
-Този глупак! Как смее да ме предава по този начин.
Станала от трикракия стол.Огледала се и намери това, което търсела. Взела една кърпа, сложила няколко шишенца отгоре й, една карта, една голяма книга, огледала се пак и я завързала. Излязла от къщата и тръгнала през гората.
-Вещицата напусна къщата си. -казало съществото.
-Откъде си сигурен?
-Усещам, че присъствието й отслабва. Сигурно се е запътила към замъка, където е принцесата.
Не след дълго се озовали пред една скалупена къщурка. Първо влязъл звяра, а след него момчето. Свещите все още горели и осветявали в жълта светлина къщата. Огледало рафтовете и видяло едно цвете. Тръгнало да го подуши, но ръмженето го спряло.
-Отровно е. Извади сандъка под леглото.
Момчето дръпнало сандъка и го отворило. Вътре имало лъскава ризница, обкована с какви ли не скъпоценни камъни. Имало и нарисувани знаци, които не знаело какво означават. Странно,но била изключително лека.
-Това е бронята, принадлежала на най-великия войн, съществувал някога. - казало съществото. -Вещицата я взе като сувенир след като го уби. Това е метал изработен от джуджетата- изключително твърд и лек. Надписите, които виждаш, са руни. Тази например, посочи с нокът една рисунка, е руна против магия. Спира всяка магия, насочена към този, който носи бронята. Другите са за сила, ловкост и храброст.Това, което държиш е Меча на Светлината, а както може би си се досетил, бронята принадлежи на човека, носил меча. Трябва да тръгваме.
Момчето нахлузило бронята през глава и усетило как прилепнала като отляна специално за него. Наистина била специална. Усещало енергията, която се вляла в него. Руните засветили и после угаснали. Видяло едно покривало върху съседния стол и го облякло, скривайки бронята. Звярът го чакал отвън и душел въздуха.
-Какво има? - попитало момчето.
-Вещицата е тръгнала към замъка, това е сигурно. Но е тръгнала през гората. Трябва да минем оттам, ако искаме да я настигнем. По пътеката ще заобикаляме и ще изгубим цял ден. Като тръгнем през гората не вярвай на нищо, което видиш или чуеш. Върви само след мен и не се отклонявай. Тази гора е опасна.
Върколакът тръгнал и момчето след него. Отначало вървяло както му било казано, но след това застанало до звяра. Наоколо царяла гробна тишина. По едно време чуло смях. Огледало се, но не видяло нищо. Изведнъж пред тях се изправила жена - ослепително красива, с дълга руса коса, покриваща тялото й. Чуло някакъв глас в главата си, подобен на този от меча, но по-сладък и размекващ го. Искало му се да се затърчи към жената, но вълкът застанал пред него и започнал да ръмжи.
-Разкарай се! За какво седиш пред мен? - попитало разгневено момчето.
-Това не е истинско. Това е само примамка, илюзия. Създанието, което виждаш изобщо не се и доближава до красиво.
Опитало се да тръгне напред, но вълкът го изблъскал и момчето паднало на земята. После се стрелнал с отворена паст към жената, но тя в миг се преместила и избегна атаката. Очертанията сякаш потрепнали при движението. Момъкът разтръскал глава и застинал с широко отворени очи. Това, което била невероятно красива жена преди малко, сега било уродливо подобие на човек. Косата му била окапала от някои страни и бяла, където я имало. Прекрасните сини очи били заменени от злобни, кръвясали и хлътнали навътре очни ябълки. Усмивката, ако могла така да се нарече, представлявала два реда заострени в края зъби, а между тях се стрелкала раздвоен език. Чудовището имало сива, съсухрена и сбръчкана кожа. Обърнало се към момчето и то се опомнило, грабнало меча, който се бил изплъзнал от ръката му при удара с дървото. Вълкът отново скочил, но пак пропуснал. Този път съществото нападнало. Разперило напред острите си нокти се стрелнало директно към врата на момчето. Реакцията на вълка била светкавична. Избутало чудовището с такава сила, че едно дърво се пръснало на парчета. Момъкът скочил на крака и се насочил към чудовището. Размахал меча, но не уцелил. Било много бързо. Вълкът се изправил и се опитал да захапе крака на живия ужас. Този път успял. Онова изпищяло от болка и забило острите си нокти в муцуната на върколака. Той примижал, но не отпуснал захапката си. Момчето решило да се възползва от възможността и забило меча право в гърдите на съществото. То погледнало надолу и се превърнало в прах, който паднал на земята.
-Добре ли си? - попитало момчето вълка.
-Ще се оправя. Да продължаваме. Още малко остана.
-Какво беше това?
-Това беше вампир. Изключително зли същества. Примамват в леглото си странстващи рицари и ги убиват по особено жесток начин.
Продължили мълчаливо. Скоро гората станала по-рехава и започнала да прониква малко по малко светлина през короните на дърветата. Видели пътеката, която била станала по-широка. От двете й страни дърветата се накланяли и образували нещо подобно на арка. Момчето погледнало напред и застинало на място. Пред тях се издигал величествен замък. От едната страна каменните блокове се били срутили и сега зеела черна дупка. По стената, като жили, се увивали растения, които несъмнено рушали тази впечатляваща постройка. Замъкът бил опасан от ров, пълен с мътна, застояла вода. Мостът, по който се минавало, бил вдигнат.
-Хайде. - подканил го вълкът.
-Как ще преминем?
-Вещицата сама ще ни отвори. -„ухилил се” спътникът му.
И наистина. Веднага щом приближили, мостът се спуснал и паднал с глухо тупване. Двете порти се отворили със скърцане. Вътре се разкрил занемарен двор с опасан от брашлян фонтан. Някога лъскавия калдъръм сега бил разбит на места, а някои от паветата изобщо липсвали.
-Вещицата сигурно е в тронната зала. -казал вълкът.
Стълбището, водещо към тронната зала, било изпочупено, но все още можело да се минава по него. Качили се и влезли през изпадналата от пантите врата. Светлината вътре се процеждала през няколкото дупки в тавана. В края на залата имало три трона - един голям и два по-малки. На големия седяла самотна фигура, която не помръднала, когато „гостите” влезли. Те спрели на известно разстояние от трона.
-Значи ти си този, който взе Меча на Светлината. И си мислиш, че можеш да ме убиеш и да спасиш принцесата?
-Той е избраният и със сигурност ще те покоси! - казал гневно вълкът.
-Тишина, предател! - изсъскала вещицата.
Вълкът се стрелнал мълниеносно напред. Момчето наблюдавало, с каква впечатляваща скорост се движил. Вещицата все още не помръдвала. Върколакът почти бил стигнал до нея, когато тя вдигнала ръка и той се заковал на място. После я отместила и вълкът бил запратен право в стената с такава сила, че няколко камъка паднали върху него. Момчето гледало с широко отворени очи. Извадило меча и бавно тръгнало към вещицата.Тя направила отново жеста с ръка, но нищо не се случило. Опитала пак и се намръщила като видяла светещата руна под покривалото.
-Значи предателят ти е казал какво е това. Може да си защитен от магията ми, но не ще ме убиеш!
Вещицата станала. В ръцете си държала книгата, която била взела със себе си. Направила няколко движения и момчето усетило някаква невидима сила, като стена, да го спира. Ударило няколко пъти в преградата, но безрезултатно. От другата страна вещицата говорила на някакъв странен език и ръкомахала във въздуха. Момчето останало безпомощно да наблюдава. Изведнъж въздухът се нажежил. Станал задушлив. Погледнало вещицата. Била пуснала книгата и била разперила ръце настрани. Тресяла се неудържимо. Момчето видяло как ноктите й се уголемявали, от главата й паднала останалата коса, тялото започнало да се разширява и кожата се скъсала с противен звук. Продължило да наблюдава, с нарастващ страх, как вещицата се превръщала в нещо голямо. Появили се люспи и крила, изникнала мощна опашка, която хлопнала на земята. След не повече от минута пред момчето се извисявал огромен черен дракон.
-Никога няма да ме убиеш и няма да спасиш принцесата! Тя е моя!
Драконът отворил пастта си и започнал да бълва големи черни пламъци. Момчето отскочило встрани, препънало се и падна. Митологичното същество отворило пак уста и отново избълвало пламъците. Но пак не уцелило. Момчето се изкатерило пъргаво по едно стълбище и се скрило зад една колона. „Какво да правя? Как да победя това?”. „Има едно слабо място. Погледни сърцето му -плочката, която го покрива липсва. Уцелиш ли там, ще умре” му казал гласът на меча. Надникнало иззад колоната и наистина - видяло липсващата плочка. Само ако знаеше как да стигне до там.
-Хайде покажи се! Ще ти дам възможност да си тръгнеш и ще живееш! - изръмжал дракона.
Момчето се замислило.
-Добре ще сляза.
Било рисковано, но слязло. Драконът седял и го наблюдавал.
-Хвърли меча настрани!
Подчинило се. Хвърлило го настрана и се приближило още малко. Ето я дупката и сърцето! Но меча вече не бил в него.
-И така, предаваш се значи? - попитал драконът.
-Да.
Погледнало встрани и видяло вълка, който му намигнал. Скочил на огромните си лапи и се засилил. Захапал меча и го хвърлил. Момчето се затичало, хванало меча и го забило право в сърцето на дракона. Той, от своя страна, не разбрал какво става и не могъл да реагира. Усетил пронизваща го хладина. Момчето отстъпило назад. Огромните люспести лапи хванали меча, но не могли да го изтръгнат.
-Ти.....ме уби....Ти нищожно селско дете!
Драконът се олюлял, подпрял се на една стена, която рухнала под тежестта му и той се сгромолясал с трясък. Момчето се приближило и видя, че от дракона били останали само дрехите от някогашната вещица. Обърнало се да види къде е върколака, но пред него стоял едър мъж с големи сини очи. Загледало се в мъжа и се сетило какво била казала майка му.
-Не е възможно! - ахнало момчето.
-Да, аз съм твоят баща. Спомням си тези очи. Никога не ги забравих. Дори през всичките тези дълги години, когато бях принуден да служа на вещицата. Когато ти я уби, магията й изчезна. Благодаря ти, че ми повярва. Сега трябва да спасим принцесата.
Момчето се изкачило по големите стълби и видяло на едно легло, сред порутените стени, да лежи ангелско създание. Отишло до нея. Спяла. Баща му леко го побутнал.
-Хайде, целуни я.
Момчето се навело и целунало принцесата.
От другата страна на сплетените клони сестрата на момчето седяла заедно с краля, стражите и майка си. Била обяснила за случилото се. Изведнъж плета се размърдал отново. Пак се появило лицето със зейналата уста от клони. Всички гледали с напрежение вътре. От непрогледния мрак започнали да се очертават три фигури. Всички онемели, когато видели момчето и принцесата да излизат от гората. Принцесата се затичала към баща си и го прегърнала. Всички гледали как от очите на краля капят сълзи от щастие. Накрая пуснал дъщеря си, избърсал очите си и огледал момчето.
-Значи ти си героят, който спаси дъщеря ми от злата вещица. Благодаря ти!
Майката на момчето седяла и гледала невярващо третата фигура, изникнала от входа на гората. На лицето й се изписала радост и тя се втурнала към мъжа си.
И така на следващия ден била организирана сватба. Цялото кралство празнувало завръщането на принцесата. Всички били щастливи и радостни. Празнували и се веселели цяла седмица. Принцът и принцесата управлявали славно и честито до края на дните си.
denkata07
 
Мнения: 1
Регистрация: 23 ноември 2012, 01:07

Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 2 гости