Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот jhwty42 » 21 август 2012, 13:01

За мен всичко започна с Книгата. Същия ден реших да убия стреса и да се заровя в някое историческо четиво в Библиотеката. През миналото лято защитих докторската си дисертация в областта на Ранното християнство и горе-долу оттогава все не ми оставаше време да преживея така любимото целодневно висене в библиотеката. Не че работех по специалността. В онези дни в България бе трудно да си намериш работа като научен работник, още по-малко ако се занимаваш със скучната за мнозина история на Ранната църква. Хващах се на временна работа тук-таме, но бързо се отегчавах от еднообразието и общо взето макар и да не признавах пред себе си бях в период на сериозна безпътица.
Този ден в София валеше. Дъждът хем носеше миризма на нещо ново, хем след дългата зима хората в града вече се чудеха дали Слънцето съществува все още там горе. Взех си вестник от спирката на рейса, пълен с продължаващите политически недоразумения, хороскопи и клюки за ....найстото осиновено дете от Брад и Анджелина. Еднообразието на темите бе пълно в сравнение с вчерашния брой, както и броевете от последните десетина години с изключение на някаква твърде силна слънчева активност, регистрирана от учените. Това еднообразие ме успокои, че старата Земя продължава безметежното си съществуване до такава степен, че изпитах спешна нужда от двойно кафе.

В Библиотеката бе мрачно както обикновено, но хората този ден бяха доста по-малко от обикновено. Отдадох го на започващите от следващия ден почивни дни. Населението на столицата започваше да се стяга за уикенд в провинцията. Това ме зарадва, тъй като любимото ми сепаре в кафенето се оказа празно, а това бе рядко срещано явление. Тишината в празната читалня пък бе направо оглушителна.

Отправих се към каталога с карти, просто защото беше най-близо до любимото ми ъгълче от читалнята, а и този ден имах енергията от липсата на какъвто и да било план. Каталогът със карти и атласи, разположен в красив старинен дървен шкаф бе висок около два метра и стърчеше самотно в северния край на празното помещение. Посетителите на Библиотеката рядко го ползваха – имаше достатъчно луксозни издания по книжарниците и интересът към старите издания май бе буден само у иманярите или прашасалите учени.

Тъй като това бе първият ми досег с тази най-сериозна колекция от карти достъпна в града, реших да започна от буквата А. Шкафчето със заглавията, начеващи с А обаче бе така високо, че само го отворих и понеже ме домързя да го вадя цялото го върнах обратно в нишата му. Като няма да е А ще е Я, реших, да почнем отзад-напред. В момента, в който блъснах А-то до край назад отворих шкафчето Я. Силно прищракване някъде в задния край на огромния шкаф с чекмедженца ме стресна на фона на пълната тишина в залата. Първо помислих, че съм счупил дъното на шкафче А и затова реших че ща не ща ще го измъкна за да огледам щетите. Бавно този път го отделих от огромната дървесина на каталога и мърморейки под 4-5 килограмовата му тежест го положих върху най-близката катедра. Започнах да оглеждам задния край на шкафчето, който както предполагах бях строшил някъде в дълбокия вътрешен край на нишата. Нищо му нямаше като изключим че последните десетина сантиметра от шкафчето бяха от различно по цвят дърво. Нямаше как контраста да не ми направи впечатление. Цялото чекмедже, може би метър дълго бе от светло дърво, докато най-вътрешната му част, бе от съвсем друг чешит дървесина. Погледнах по-отблизо съдържанието на тази допълнителна преграда от тъмно дърво и какво бе любопитството ми да открия, че тя съдържаше една-единствена хартийка с каталогизирана карта.
Заглавието на картата бе непознато за мен. Надписът гласеше “Десет стъпки към Бога”. Нищо повече.
Прозвуча ми интересно. Доволен от откритието на ново, непознато четиво, записах сигнатурата, която ми се стори някак остаряла и тръгнах да поръчам картата на заемното гише. Дежурната служителка ме погледна с досада, а аз с разбиране регистрирах усилената й работна дейност на служебния компютър. Пасиансът, който редеше нямаше да излезе. Оправдах неучтивостта й с този твърде сериозен житейски проблем и се върнах в читалнята, за да прегледам още няколко от днешните вестници, докато ми донесат книгата.

- Г-н Димитров? – гласът ме сепна. Тъкмо се бях зачел в някаква коментарна рубрика. Някой критикуваше някого за нещо.
Служителят, който се обърна към мен беше висок и сух, с очила и костюм, от който очаквах да ме блъсне неприятната миризма на нафталин, например.
- Проблем ли има? – отвърнах.
- Бихте ли ме последвали, книгата, която сте поръчал е за ограничено ползване. Каза го все едно, че кани муха от пролетния ден да кацне на лъжичката му с хайвер.
Кимнах и го последвах извън читалнята. Отправихме се към северното крило на библиотеката. Лятно време пиех кафе в градинката северно от библиотеката и понякога си мислех, гледайки сградата, че ако съпоставя познатия ми интериор на това място в сградата с дължината на сградата в северна посока, излиза че в този край трябва да има огромно хранилище. Сега явно ми предстоеше да си отговоря на този въпрос.

След поредица от няколко завоя в абсолютно приличащите си коридори, обаче, се отказах да се напъвам с ориентирането в сградата. Завършихме прехода си със спускане по масивно, но твърде мрачно стълбище, както прецених - три етажа. По обърканите ми сметки нивото, което достигнахме би трябвало да се намира под земната повърхност.

Най-после се озовахме в тесен коридор със стени обсипани с каталози. Дори на пръв поглед не можах да регистрирам наличието на врати, но мълчаливият ми водач уверено се запромъква в сумрака на коридора. След огромно количество стъпки в права посока той рязко свърна и почука на изникналата вдясно от нас врата. Отвътре не се чу никакъв звук, но той влезе като с досада ми помаха през рамо да го последвам.

-Това е господинът с „онази” книга, а аз се качвам, че имам много работа - промърмори киселият ми водач на мъж седнал във фотьойл, насред силно осветената стая.
Без да дочака отговор той се шмугна обратно в мрачния коридор, по който ме бе довел.

Стаята, в която се озовах, бе без прозорци, претрупана с огромни дървени шкафове, шкафчета и шкафченца. Едно затрупано с около тон книги бюро заемаше по-голямата половина от пространството, в което нямаше шкафове. Иззад купчините книги се размърда мъж на средна възраст. Беше възкръгъл с кръгли очилца и силно плешив. Сивият му костюм някога може би бе имал вид. Сега нямаше.
Забелязах за частица от секундата, че и той ме сканира с поглед, но твърде бързо лицето му се разполови в една от най-мазните и фалшиви усмивки, които бях виждал.

-Г-н Димитров, г-н Димитров, така съжаляваме за проточилото се дирене на тази ваша книга - започна мазна тирада – но моля ви заповядайте седнете, ще пиете ли кафе, а може би чай?
-Не, благодаря – отвърнах – множко ми станаха кафетата за днес. Някакъв проблем ли има с книгата?

-Г-н Димитров, г-н Димитров – продължи Мазния. Помислих, че ако всеки път ми повтаря името ще откарам в това мазе цял ден. – никакъв проблем, никакъв проблем – Човекът явно повтаряше не само имената. Яко го бях закъсал. Не стига, че си поръчах неоткриваема книга ами и конверсацията бе от досадна - по-досадна.

-Никакъв проблем г-н Димитров – ухили се отново Мазния - напротив, това е една чудесна книга, която вярвам с удоволствие ще прегледате. Ако разрешите само две думи така, колкото да ви запозная с това изживяване, което ви предстои.
Реших да не го прекъсвам, току-виж приключил по-бързо. Махнах неопределено с ръка.
-Тази книга г-н Димитров – продължи той все едно споделяше формулата на атомната бомба - навремето ни бе дарена, като част от архива на нашия известен писател Николай Райнов.
Той ме изгледа тържествуващо и замлъкна в очакване на реакцията ми. Бях чел някои от творбите на Райнов. Правеха впечатление на духовни търсения на подтиснат от тоталитарната власт ню-ейдж автор. Смътно помнех един от разказите му, който ми бе направил впечатление. Разказваше се за стар отшелник, духовен учител, който обещал знаци на своите последователи. Те толкова нетърпеливо очаквали някакви кой знае какви знаци, че пропуснали нуждите на своите близки и така се провалили пред изпитанието на учителя. Наистина хубав разказ беше, но не помнех името му. Толкоз бе контакта ми с творчеството на Райнов.
-Мдаа – кимнах дълбокомислено, сякаш бях изчел де що бе написал Райнов. – Голям творец несъмнено, духовен човек...
-Нещо повече г-н Димитров, нещо повече – запени се Мазния – този, както вие го нарекохте духовен човек е имал сериозен извор за своето познание, както сигурно сте чувал?
Бях чувал някакви ъндърграунд слухове, за това как Райнов посетил по време на едно от своите пътувания до о-в Малта някакъв тайнствен орден. Стори ми се екзотична историйка, митологизираща един иначе не лош писател.
- А да, разбира се. Райнов бил срещал тамплиери, розенкройцери и масони. Само не помня заедно или по отделно.
Мазния почти успя да прикрие презрението в погледа си:
-На ваше място не бих бил толкова скептичен г-н Димитров – запъна се той, забравяйки от възмущение да повтори името ми. - Но простено да ви е. Сам ще се уверите в много неща, именно посредством тази забележителна книга на Николай Райнов, която сте поръчал - каза го все едно се заканваше – Но тук идва и нашият малък проблем.
Мазният се надигна за пръв път от стола си. Странно помислих, но в момента ми изглеждаше абсолютно безпомощен.
- А нашият проблем, г-н Димитров, произтича от факта, че ние сме длъжни да ви отведем до тази книга. Но нямаме правото дори да я докосваме.

*

Въпросът явно бе изписан на лицето ми. Що за глупости говореше това обременено човече?
- Видите ли в своето завещание самият г-н Райнов се разпоредил относно третирането на различните книги в неговата... хмм... богата колекция. Една книга обаче не подлежала на нормално класифициране и доставка. И точно тази книга вие решихте да поръчате днес г-н Димитров – каза го все едно му бях съсипал ако не целия живот, то поне десет години от него.
- И така...хъм... за мен не остава нищо друго, освен да си свърша работата и да ви отведа в стаята на книгата – при което Мазния отвори най-горното чекмедже на бюрото си и оттам издрънкаха ключове.
Помислих си: “Гледай ти цяла стая за една книга?...”, но реших, че най-добре по-скоро да се окажа лице в лице с тази толкова специална книга и премълчах поредния въпрос.
Мърморейки си и поклащайки пингвиновидното си тяло Мазният изплю едно “Моля последвайте ме” и ние напуснахме и без това неприветливото му работно място.
Свихме в дясно по безкрайния сумрачен коридор, по които бях стигнал дотук. Оказа се, че той продължава още навътре в сградата. Или може би вече извън нея, мислех си, тъй като не завихме нито веднъж, а изминатото разстояние бе повече от стотина метра. Коридорът свърши рязко с масивна дървена врата с още по-масивни катинари по нея. Мазния успешно се справи с тях и влязохме в огромно, както успях да преценя по хладния въздух, още преди той да бе запалил лампите, помещение. Триметрови рафтове с книги продължаваха навътре в този своеобразен “хангар на познанието” десетки метри. Краят на стаята се губеше в слабо осветеното пространство.
Мазният уверено свърна в дясно и ме поведе към странична вратичка в огромното помещение. Нейните катинари бяха два пъти повече. Когато ги отключи запъхтеният мазник ме погледна строго и обясни:
- Това г-н Димитров е Стаята на книгата. Тук държим само една единствена книга. Тази, която поръчахте.
Направи ми впечатление, че и двата ми водачи в библиотеката досега говореха за книгата, без да споменават точното й заглавие.
- Сега г-н Димитров – правилата! – Просто му личеше колко е доволен, че ще ми постави някакви условия, които съм длъжен да изпълня.
- А те са следните: От момента в който ви отворя Стаята имате един час. Час в който можете да четете от Книгата, без да я местите, не дай Боже да я изнасяте от стаята. Всякакво копиране или фотографиране, разбира се, е изключено – завърши триумфиращо и ме погледна въпросително – разбрахме ли се?
- Разбрах ви чудесно – окуражих го с широка усмивка, представяйки си как нащраквам цялата книга с телефона си.
- Благодаря за разбирането – доволен бе Мазния и с широк замах открехна вратата на стаята.
Цялото помещение, което се разкри пред нас бе с големината на асансьорна шахта – най-много два на два метра. В средата му бе поставена малка масичка със стол. На масичката, на която очаквах най-после да видя прословутата книга, имаше лист хартия. На него бе написана една дума: “Реставрация”.

*

Обърнах се към Мазника за да го питам какво по дяволите означава това, и се притесних от това, което се случваше с него. Щом осъзна какво пише на хартията той първо се скова и пребледня. Помислих, че сърцето му е отказало, но само след миг той вече започваше усилено да приема все по червен оттенък. Първото, което излезе от гърлото му бе някакво гърголене. Едва по-сетне започна да се вайка, колкото глас има:
- Боже, Боже само това не! Не, не може да бъде, няма как! Боже, Боже какво ще правя сега?!
Той се огледа страхливо, макар че шансовете да имаше някой около нас бяха нулеви и се втурна да заключва отново вратата все едно искаше по-скоро да избяга в познатия си офис.
- Няма проблем – направих се на великодушен аз – ще се върна някой ден, когато свърши реставрацията на книгата.
- Ох Боже, вие не разбирате, няма как да разбирате – Мазния пое дълбоко дъх – Елате да се върнем в кабинета ми. Имам нужда от вода.
След като след няколко минути воплите и стоновете му огласяха подземията на библиотеката ние отново се озовахме в мърлявия му офис.
Той си сипа чаша вода, глътна някакви хапчета и се зае да ми приготвя чая, който си поисках.
- Г-н Димитров – каза след като се размаза във фотьойла си. Изглеждаше ми остарял с десетина години за десетина минути – Ще бъда искрен с вас, тъй като вече всички тайни нямат значение.
Не разбирах апокалиптичната му нагласа, но кимнах да продължи.
- Когато лично подреждах архива на Николай Райнов преди четири години бях свидетел на много странности. Отначало имаше големи противоречия между наследниците на писателя. Говореше се за изчезнали книги. За каталогизирани книги, които никой така и не видя. В крайна сметка подредихме всичко. Всичко с изключение на една книга. Вашата книга. За нея покойният й автор имаше една молба-условие за служителите на библиотеката. Той искаше тя да бъде поставена в отделна стая, където сигурността й да бъде гарантирана. За да достигне човек до информацията за нейното съществуване в каталога, Райнов предлагаше в едно от писвата си, да бъде вградена система на последователно отваряне на две от чекмеджетата – с буквите А и Я, ей Богу така и не разбрахме това какво значи. Но изпълнихме всичко. Ние изпълнихме с лекота, защото някой даваше луди пари всичко това да се случи. Отначало на нас, обикновените служители на библиотеката ни бе любопитно, кой стои зад целия този маскарад, но постепенно спряхме да задаваме въпроси. Просто нямаше кой да ни отговори. Поставихме книгата в помещението, както бе изискано. Никой до днес не я бе поръчвал. На мен се падна да съхранявам ключовете. Бях възнаграден с ъъъ... известна сума, за да отговарям за всичко това. Никой освен онзи, който по стечение на обстоятелствата попаднеше на фиша за книгата, не трябваше да вижда тази книга. И така случката бе забравена – до днес. Днес г-н Димитров всичко свърши.
- Какво значи свърши – запитах – нали книгата просто е дадена на реставрация.
Мазният се усмихна тъжно.
- Вие не знаете за това, разбира се – откъде ще знаете. Книга, дадена “за реставрация” г-н Димитров означава, че тази книга е изнесена от библиотеката в неизвeстна посока. А и единствените ключове са у мен, а аз не знам нищо за нейното изнасяне. Как ви звучи сега?
- Честно казано не знам какво да кажа. Съжалявам за загубата ви – цялата тази драма бе започнала да ми омръзва – ако позволите ще продължа с четенето горе. Макар и не на тази книга.
Човекът ме изгледа с празен поглед. После махна с ръка и ми пожела “Всичко най-добро”. Като по сигнал сухият ми водач отвори вратата на офиса и аз го последвах обратно в библиотеката.
Щях да забравя цялата какафония от този ден ако на следващата вечер във вечерния блок не бяха съобщили за самоубийството на Р., отговорен служител на архива на Народна библиотека.

Глава 2...
jhwty42
 
Мнения: 6
Регистрация: 18 август 2012, 20:10

Re: Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот d_stoev » 22 август 2012, 10:19

Стана ми интересно.Прочетох го докрая и бих продължил.Като лека забележка - на моменти си прекалено обстоятелствен.Намали описанията!Остави малко на фантазията на читателя!Успех!
d_stoev
 
Мнения: 3
Регистрация: 05 юни 2012, 11:37

Re: Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот jhwty42 » 22 август 2012, 11:41

Глава 2

Същата нощ ме засипаха кошмари. На сутринта бях като парцал. На вън денят бе за пореден път мрачен и усетих, че ако не изпия кафе с някой весел познат ще ме хванат нервите.
Звъннах на Виктор, един от малкото колеги от Университета, с които поддържах приятелство. Той бе един от малцината от курса ни, който четеше за удоволствие, а не по задължение. Повечето от нас търсеха в Университета социализация, а не непременно познание. С Виктор се различавахме от тълпата и кълвяхме книга след книга, едва смогвайки да си разкажем в кафенето какво ново сме прочели и научили.
В Университета този ден течеше сесия и шумната младеж бе малко и твърде уплашена от изпитите, за да вдига шум.
Виктор вече беше зад чаша кафе, а поредното му четиво, разбира се, също присъстваше на масата.
- Ей братле, радвам се да те видя – и това си беше така – Какво си подхванал този път.
- Митак, открих убийствена книга – емоцията, с която това момче поглъщаше и после споделяше познание винаги ме заразяваше. Моментално забравих мрачния делник.
- Аз пък открих книга, която убива – помайтапих се, не го вярвах наистина – но давай, разказвай.
Виктор отпи от кафето, сякаш подсъзнателно знаеше, че при разказа и разговора, които предстояха то неминуемо щеше да изстине.
- Митак, мисля че ти разправях, че се зарових да търся сведения за исихасткия център на Синаит във Странджа...
- Чакай, чакай братле – още не бях преполовил кафето и не бях сигурен какъв ден е, камо ли да си спомнях какво сме си говорили преди... Кога ли се видяхме за последно? Боже как тъпо тече „пост-граджуейт” живота – Дай някакво интро, нищичко не помня по темата.
- Добре, значи, откъде да започна. Ти знаеш, че един от най-големите приноси на чистата Православна вяра през Средновековието е Исихазма. Сещаш се - това мистично течение в нашата църква, което издигнало съзерцанието, монашеството и молитвата в основни елементи на християнската практика. Та значи, седели си исихастите по цял ден и както му викаме в наше време – медитирали. Съвсем сериозно. Сядали с кръстосани крака и впервали поглед в пъпа си, докато видят светлина. Обикновено повтаряли Исусовата молитва. Сещаш се: “Господи Иисусе Христе....”. Разбира се това са най-общи приказки, колкото за зарибявка по темата. Исихазмът имал своята богата литературна традиция. Някои от най-видните ни църковни дейци през Средновековието били исихасти. Но защо ти разправям тия работи. Оказва се, че един от най-големите исихастки центрове бил разположен по нашите земи. Скален манастир, братле, представяш ли си, в който десетки монаси ден и нощ пишели книги и медитирали. На това място сигурно могат да се открият уникални, като познание, незвестни досега, книги. И то книги, разкриващи най-мистичната страна на християнската доктрина. Все пак онези монаси били седем-осем века по-близо до времето на Исус от нас.
- Казваш могат да се открият – попитах – в смисъл, че са вече в библиотеките или....
- Нищо такова, братле, това е най-готиното. Тоя скален манастирски комплекс въобще не е открит!
*
Това настина звучеше готино.
- Искаш да кажеш – вече се бях зарибил тотално – че при цялата богата история на нашата родна археология никой още не се е заинтерсувал от локализирането на такъв обект? Това е абсурд!
- За абсурд си е абсурд. Но пък ни дава материал за работа, стига да открием някакви сведения за точното местонахождение на манастира – звучеше доволен, ясно че вече беше по следата.
- Давай стреляй – подканих го – бас държа, че си локализирал манастира с две-три статии и “Гугъл ърт”.
- Абсолютно си прав. Мисля, че съм на прав път. Оказа се, че в края на миналия век темата за изгубения манастир все пак е интересувала неколцина учени. Издирих всички публикации и мисля, че имам някои следи. Стесних периметъра до източната част на Странджа планина. А най-точният знак на терена е правилен кръг от девет пещери между които е бил разположен манастира.
- Май нищо друго не ни остава освен да се командироваме в района през лятото? – заключих, зарадван от подбна перспектива – Я ми кажи друго. Какво знаеш за книгите които се водят на реставрция в Народна библиотека.
Виктор се засмя.
- Че ги реставрират в частни колекции. Това съм чувал. Защо? Коя книга ти отказаха?
- Някаква стара история – не исках да го забърквам, ако тази книга беше свързана с рискове – че има ли такива ценители на древното позанние у нас, които да пилеят репутация и пари за да крадат книги от библиотеките.
- Има ге надсякъде, не само у нас. Особено, когато става въпрос за някое рядко издание. Все пак послединте загадки на древността са описани в дебелите прашасали книги в библиотеките. В интернет е само ню-ейдж боза – завърши той и аз бях напълно съгласен.
Разговорът ни продължи с клюки за бившите колеги от Университета. Кой за коя се оженил и прочие. Отново делника ме погълна. И понякога това носи нужното спокойствие.
*
В следващите една-две седмици се пробвах като барман в едно долнопробно заведение. Денят ми се разби дотолкова от нощните смени, че не само нямах време за библиотеки, ами всякаква инетлектуална мисъл се изпари от главата ми.
В една студена априлска утрин се прибирах от нощна смяна в 7 сутринта, когато телефонът ми извъня. На дисплея се бяха изписали върволица от тиренца и аз предположих, че някой приятел от провинцията се е сетил за мен. Но пък толкова рано сутринта?
- Г-н Димитров, здравейте – от гласът звучеше увереност.
- Здрасти, а ти кой си? – отвърнах.
- Приятел на приятел съм – се чу отсреща – имаме нужда от експертното ви мнение по един въпрос на тема загадки на древността. Готови сме да заплатим за услугите ви.
Това ми звучеше абсолютно нелепо. Никой в моята родина не заплащаше за мнението на току-що завършил историк. В това се убеждавах през последните години.
- Хубаво, приятелю, ама да се чуем като се наспя, а? Ако ти се пие бира довечера можеш да минеш през работата ми – сиктирдосах перкото.
- А не предпочитате ли да изпием по едно черно кафе сега. Целият ни разговор ще отнеме около час.
Черно кафе беше паролата някой да спечели компанията ми по всяко време, пък така и щях да се отърва от досадника съвсем скоро.
- Давай – отвърнах – къде ще се видим?
- Ами ние вече ви виждаме, остава и вие да ни видите – и затвори.
Огледах се. От другата страна на улицата беше паркирала една S класа. От прозореца на шофьора се подаде ръка и помаха.
“Ммм, рекох си, този определено е платежоспособен” и макар да ме дразнеха такива снобарски постановки пресякох улицата и се качих в колата.
Шофьорът веднага потегли, пропускайки да спомене къде точно сме се запътили.
- Не че ме интересува как сте попаднали на мен. За каквото и там да искате да ви консултирам. – започнах поглеждайки внушителния ми като габарити спътник, който бе и горе-долу на мойте години.- Ама няма ли поне да се представите. Пък и да решим къде ще пием кафенце?
- Към мен можете да се обръщате с Петър, а кафенце ще пиете с шефа. Той е този, който иска да се допита до вашето мнение. Аз не мога да ви кажа нищо по въпроса.
- И кой е този загадъчен шеф, ако смея да запитам? – поинтересувах се аз.
Горилата ме погледна, предполагам изпепеляващо, иззад тъмните си очила и промърмори:
- Павел Чернев е името му.
За малко да си глътна дъвката, която дъвчех. Павел Чернев беше един от най-богатите българи. Бизнесът му представляваше може би най-голямата верига мол-ове в страната. Поне официалният. Говореше се, че колекцията му от антики е десетина пъти по-голяма от тази на Националния исторически музей. Човекът просто беше над законите в държавата. И си правеше каквото пожелае.
- Ахаа – смутолевих – ще се радвам да се срещна с господин Чернев.
С това разговорът приключи. Носехме се по коловръстното шосе на София с около стотина километра. Вероятно имаше някакви ограничения за скоростта, но те бяха за простосмъртните.
Навлязохме в Бояна – най-скъпият квартал на столицата. Разположен в самото подножие на Народния парк “Витоша планина” къщите в Бояна постепенно се появяваха все по-нагоре в планината. На територията на така наречения “парк”. Докато колата приближаваше най-високата редица от палати си мислех кои всъщност са обитателите на този квартал? Според мен тук живееха само забогателипо неведоми пътища елементи. Не можех да си обясня другояче за какво са им на обитателите на този район такива огради и системи за сигурност. Или пък факта, че никой не знае кой по-дяволите живее в този квартал. А простосмъртните не само че не знаеха, но и мъдро предпочитаха да не узнават. Това важеше за всички. Включително и журналистите. Страната ни определено не се беше оттърсила от влиянието на руския шаблон за “демокрация”.
Една огромна бяла порта взе да се отваря в края на уличката по която се движехме. Навлязохме в имението на Чернев, а къщата дори все още не се виждаше. След като пордължихме около километър по красива алея с цъфнали кестени се показа и тя. Триетажната сграда бе издържана в стил нео-кич, както наричах къщите на новобогаташите у нас. Те струваха винаги повече от дворец, но и винаги приличаха на недоразумение.
На входа ни чакаше още един масивен тип, който не ми отвори вратата, а само ме изгледа. Е, щях да го преживея.
- Добър ден – започнах, - г-н Чернев вероятно ме очаква.
Горилата не каза нищо. Обърна се и тръгна да влиза в къщата. Реших, че се подразбира да го последвам. Прекосихме предверие с размерите на поляна каквато някога е имало на това място. В огромната гостна ме остави с отворена уста. Мебелите тук струваха колкото годишния брутен продукт на държавата. До един бяха от 19 век, реставрирани перфектно, все едно вчера са били ръчно изработени.
Прекосихме хола, в който на източната стена беше разположен внушителен иконостас. Целият от дърво той съдържаше няколко старинни икони, отпреди падането на Константинопол. До една оригинали, доколкото успях да преценя в движение.
Излязохме отново в пролетния въздух на семпло подредена тераса. Горилата изчезна някъде. В единия край на терасата на плетена маса със столове седяха двама мъже. Единият бе в свещеническо расо. Другият – Чернев. Изглеждаше доста по-слаб от последната му медийна изява. Преди около два месеца случайно засякох репортаж, за дарителската му инициатива в помощ на сиропиталище в село, за което дори не знаех, че съществува. Гласът му също ми се стори не толкова властен колкото си го представях.
- Г-н Димитров, драго ми е да ви видя. Заповядайте при нас – ръкувах се с двамата – отец Серафим също е дошъл да ме види днес. Той е добър семеен приятел.
- Приятно ми е – отвърнах. Честно казано чувствах се неловко, но Чернев се оказа симпатяга.
- Простете мафиотските ми похвати – усмихна се той, при което лицето му се озари и пред мен вече не беше най-богатия човек в страната а обикновен симпатяга, който би пленил всяка аудитория с тази усмивка – сигурно се питате “Какво ли ще иска от мен този мафиот”?
Беше мой ред да се усмихна:
- Четете мислите ми – дума по дума.
- Мдаа – продължи той - наистина и аз не вярвах, че този ден ще дойде, но той си дойде, макар и малко късно.
Тонът с който изрече последните думи ми се стори твърде тъжен. Дотук не разбирах нищо.
След кратко мълчание Чернев заразказва:
- Когато нашият обичан от всички писател Николай Райнов легна смъртно болен преди пет години той ме извика при себе си. Искаше неговото безценно литературно наследство да бъде опазено за хората. Беше описал точно коя книга в коя библиотека да бъде дарена. Представяте ли си? Говоря ви за хиляди книги.
Той отново замълча сякаш отново след години се възхищаваше на едно благородно дело.
- Райнов имаше една молба, която тогава ми се стори странна. Особено държеше на една своя книга. По точно ръкопис. Тогава бях прохождащ бизнесмен и коравосърдечието беше най-добрият ми другар в натрупването на пари, влияние и власт. Честно казано нямах много време за подобни лигавщини. Но изпълних заръката, до последния детайл разбира се. Безкрайно уважавах Райнов. Имаше интересно влияние върху ключови личности в нашия обществен живот. И без и досега да съм сигурен защо, той ми помогна много да пробия.
Чернев си сипа още чай от разкошния руски самовар на масата и продължи:
- Докъде стигнахме? Да – специалният ръкопис. Желанието на Райнов бе този ръкопис да бъде заведен в Народна библиотека, но възможността някой някога да го поръча бе сведена до минимум благодарение на една играчка която направихме с чекмеджетата на каталога.
Започнах да се досещам защо бях поканен. Размърдах се на стола.
- Даа г-н Димитров, повече от четири години след като Книгата бе положена в стаята Вие стъпихте на пътя към нейното откриване.

Глава 4...
jhwty42
 
Мнения: 6
Регистрация: 18 август 2012, 20:10

Re: Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот Sto-Yan » 26 август 2012, 18:11

Сега го прочетох и ме грабна :) Историята изглежда интересна.
103 683
Sto-Yan
 
Мнения: 15
Регистрация: 13 юни 2012, 13:57

Re: Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот mileidi » 27 август 2012, 15:44

Много ми хареса.... Успех с написването и публикуването на книгата. Дано имам възможност да я прочета цялата.
mileidi
 

Re: Какво мислите за началото на първия ми роман ?

Мнениеот beertobeer » 28 август 2012, 17:50

На мен също ми е доста интересен. Съгласен съм с "прекалените описания" - наистина са множко. И още малко забележки -
обърни внимание на пряката реч. (липсващи тирета, запетаи). И на стила - виж това:
"За да достигне човек до информацията за нейното съществуване в каталога, Райнов предлагаше в едно от писвата си, да бъде вградена система на последователно отваряне на две от чекмеджетата – с буквите А и Я, ей Богу така и не разбрахме това какво значи. Но изпълнихме всичко. Ние изпълнихме с лекота, защото някой даваше луди пари всичко това да се случи."
Може би "Изпълнихме го с лекота"?
Помисли за словореда и стилистиката като цяло. Иначе идеята е чудесна.
beertobeer
 
Мнения: 35
Регистрация: 26 декември 2008, 19:07


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron