Последно право

[Roland]

Бъдете нежни с мен хаха, това е едно от първите разказчета които съм писал и искам да чуя чуждо мнение.Извинявам се предварително за всички правописни и пунктоационни грешки, опитах да ги оправя до колко можех и това се получи.Всяка конструктивна критика ще бъде дълбоко оценена.Мерси предварително :>


Последно право

Страхувам се. Страхувам се от много неща - самотата, смъртта, че няма да намеря любов. Страхувам се, но може би най-големият ми страх е посредствеността - искам да съм различен, да изпъквам сред хорските маси, да се отличавам. Ами ако не мога? Ако съдбата ми е винаги е била да остана един от многото, неразличим от съседа си, просто някой? Някой, който никой няма да разпознае, някой, който винаги остава в сянка, някой, който не е предопределен за нещо по-велико. Не знам, напоследък осъзнавам колко много неща за себе си и за живота не знам, и не съм сигурен дали искам да ги науча, да разбера. Да не би това знание да покаже, че моята личност, която залъгвам с идеи за величие, е нищо повече от зрънце пясък в пустинята, неразличима, безинтересна и неоригинална. Искам да съм повече, искам да изживея забележителен живот. Живот, за който някой ще си спомня и който ще бъде оплакван като герой. Наивните мечти на едно дете, което си мисли, че има нещо повече в него. Едно дете, което не разбира света около себе си, едно дете, което не иска да го разбере от страх, че ще е различен от представите му и идейте, с които е живяло. Как ще реагира това дета ако разбере, че всичко, за което е мечтало и бленувало, е просто мираж? Какво ще направи като научи, че всичко, което е смятало за истина и константа в този свят, е различно, че е живяло в заблуда? Аз съм това дете и ме е страх.
Опитвам се да избягам от истината по безброй начини, скривам се в себе си и мечтая. Мечтая за един свят, в който аз съм главният герой и моята история е най-важната. Затворник на собственото си въображение, крия се във фантазията - далеч от всичко, което може да ме нарани, надявайки се, че светът около мен ще се промени и ще стане по-гостоприемен за хора като мен. Но не светът трябва да се промени а аз, но това никога няма да стане, защото съм слаб, защото все още не разбирам, защото ме е страх. Пак намирам убежище във въображението и оставам там, отделен от свят, който не разбирам и не искам да разбира.
Историята на моя живот не е интересна, но много ми се иска да е така. Не е нищо нечувано и различно, но много ми се иска да е така. Тя е сумацията на моите страхове.
Хиляди мисли ми минават през ума - картини, образи препускат с бясна скорост.Като старите филми по кината които постоянно прескачат и прекъсват.Те ми показват минали моменти, забравени спомени – радостни и не чак толкова.Качили се опитват да ми кажат нещо и само малко ми трябва да го схвана, но все го изпускам.Може да е нещо маловажно, но надали.Всяка картина е нов спомен, а всеки спомен носи със себе си палитра от емоции които ме засипват и не оставят място за нищо друго.Меланхолията ме задушава, пък и не само тя.
Спомените ми се замъглени, но все още ясни. Мисля че бях пет годишен когато за първи път реших, че като порасна искам да стана полицай. Харесваше ми идеята да бъда облечен в униформа, да имам значка и пистолет. Мислех полицайте за каубой от старите американски уестърни. Груби и недодялани, но справедливи и добри. Исках да пазя закона и сигурността, да защитавам слабите и да им помагам, да предпазя семейството ми от всички злини.Щях да раздавам правосъдие като по филмите и да стрелям по лошите, кое дете не иска това?
На седем вече бях загърбил земните си идеали и се целех малко по-нависоко, исках да бъда астронавт. От както се помня съм гледал звездите с възхищение и стахопочитание. Неизвестните и необясними звездни простори ме хипнотизираха, стоях с часове залепен за прозореца загледан нагоре, мечтах за звездното небе. Астронавтите бяха за мен като Индиана Джоунс, но в космоса. Сънувах непознати планети изпълнени със странни същества, откривах нови раси, спасявах вселената, откривах съкровища, артефакти и останки от отдавна изчезнали цивилизации. Изпълнявах велики подвизи, толкова характерни за детския ум.
Станал тийнейджър - дързък и циничен, толкова далеч от детската наивност, знаех че полицай от мен няма да излезе, а така бленуваните чужди планети и извънземни раси се бяха изпарили като мираж. Исках да живея истински, да опитам от всичко. Навлязал здраво в пубертета реших, че един живот не е изживян ако не опиташ от всички негови удоволствия. Всичко правех на макс - забавлявах се на макс, пиех на макс, правих секс на макс, взимах всички наркотици до който можех да се добера. Всеки ден бе нова възможност да видя колко далеч мога да стигна. Нищо земно не ми бе чуждо. Естествено направих и много глупости, някои с последствия, но в повечето случаи без. Забавлявах се, смеех се, плачех - бях що-годе нормален тийнейджър. Опитах да изкарам пари като се видя, че от учението нищо не излиза, но за издънка като мен, все още верен на личната си фолософия за живота, работа така и не се намери. Надали е помогнало и това, че винаги бях напушен, пиян или закъснял за интервютата. Скачах от работа на работа, но така и не се задържах никъде.
Люш-люш
В даден момент, не помня точно кой, ме озари прозрението, че съм идиот. Разбрах как постоянно прецаквах само себе си,трябваше да направя нещо радикално за да обърна посоката на живота си.Седмици наред обмислях как и по какъв начин да го направя.Само мислех, само се подготвях, но нищо не правех.Така минаха няколко месеца през които затънах още повече и най-накрая ми дойде до гуша.Нещо трябваше да се промени веднага - бе време за драстични мерки. Естествено първо скъсах връзка с всичките си стари приятели, тези, които все още искаха да се прецакват.Смених и града, преместих се далеч от мястото, което свързвах с толкова изкушения. Надявах се, че, свободен от този товар, ще мога да оправя развалината, която бях станал и казанът с боклук, който бе живота ми.
Уви, това не се случи. Имах само един спокоен момент за около три месеца. Три нормални и щастливи месеца изпълнени с щастие и радост. Това бе най-доброто, което животът ми предложи. Но и това не изтрая дълго - съдба - явно не ми е било писано.
Люш-люш
А сега съм тук. Моят апартамент, е, не точно мои - под наем. Не е нищо особено, но е мой - така де, горе-долу. Две неголеми, но уютни стаи, малка тераса със самотна саксия, в която все някак още живееше полуизсъхнал розов храст. Държейки се здраво за живота, той все още бе разперил листа към слънцето, но и на него не му оставаше много.Не много, но достатачно. Стаите са обзаведени със стари мебели, не че са лоши, но са виждали и по-добри дни. Продънен диван, стара маса, два стола и бюро, на което пишех, когато се отдавах на моите смешни опити да бъда писател. Нямам много лични вещи - няколко диска с музика, плакат на група, която вече не слушах и една празна рамка за снимка.
Виждам моменти от живота си като на филм, в който главният герой съм аз, заедно с моите близки и приятели. Умът ми е зает докато ужасяващи спазми разтрисат цялото ми тяло. Най-вероятно заради дебелото въже, което си купих преди два дни.Същото въже, което днес преметнах през една греда и от което направих здрава примка.Същата примка, която сложих около врата си.Същият врат, който бе счупен броени секунди след това.
Все бягам, бягам, бягам и се страхувам.
........
Тишина. Надали някой ще го открие скоро. Съседите не го познават толкова добре, че да се притеснят. Тъкмо бе платил и наема.Старите му приятели го бяха забравили, както и той тях, а нови така и не намери.Може би след седмица или две като замирише, или месец когато хазяйна започне да си търси парите.Но до тогава той щеше да бъде оставен намира.Само звука от клатещото се въже продължаваше да се чува „люш-люш”.Тежка тишина бе налегнала апартамента.Летния зной изгаряше и последното цветче от розовия храст.От пръстите му се изплъзна снимка, залитайки наляво-надясно тя падна бявно на голия под.На нея бяха мъж и жена усмихнати и прегърнати така, както само влюбените могат.Жената бе красива - добре сложена фигура, дълга коса с цвят на кестен, изумрудено зелени очи и лъчезарна усмивка. Но тя бе далече, давайки усмивката си на някои друг. А мъжът от снимката нямаше да се умихне повече, не че не искаше, но нямаше на кого, пък и беше мъртъв.
А въжето продължаваше да скърца, люш-люш.

[норичка]

Не съм убедена , че точно аз мога да ти кажа как си се справил , но на мен ми подейства ... представих си всичко много живо и истинско . Не е ли това всъщност и целта на книгите ...когато четеш автора така да е пресъздал всичко , че все едно ти си там . Е аз бях там , в апартамента .... Хареса ми може би и защото усетих още нещо ...пишем в един стил , защото и аз написах нещо подобно и го пуснах тук ... ей така , знам , че от мен писател няма да стане , но защо да не пробвам . написах цели 66 страници за 1 месец и изведнъж спрях ... нямам муза . Ти как се справяш с това ?