Птицата-Касапин

[DarkShadows]

Просто откъс от история, върху която работя в момента. Нищо особено.

*Пролог*
Легендата за ковача и чудовището

В помещението е топло, уютно и приятно, но от прозореца, до който стоя, се прокрадва някакъв хлад, явно някъде по него има пукнатина – може би по ъглите някое парченце стъкло се е отчупило или просто има разстояние между рамката и стъклото. А може би просто самото стъкло задържа в себе си хладината на дъждовните капки, които безспир удрят по него.
Около мен се разнася мирис на подправки, на гъби и варено месо; на чушки и други зеленчуци, а отвъд тези миризми се прокрадва и лекият дъх на смола от дървата в голямата камина, които припукват от време на време – това са миризмите на кухнята и аз съм свикнал с тях, също като са свикнали и останалите младежи, насядали в този момент около дългата дървена маса – онази, върху чийто плот личат издълбани сърца, човечета и дори нескопосан опит за рисунка на дракон. Повечето от тези драсканици са стари и, с малки изключения, едва личат. Клариса, готвачката, казва, че са дело на децата на стария лорд, предишният господар на замъка, по времето, когато били още мънички и, също като нас, обичали да стоят в кухнята до късно, наслаждавайки се на уюта и топлината в помещението. Много пъти съм опитвал да си представя сегашния господар, лорд Блийс или някой от братята му, които седят на дървените столове и усърдно дълбаят с малки ножчета по твърдата повърхност на старата маса. Никога не се получава. Просто не мога да ги видя като деца – в съзнанието ми остават единствено с чертите си на възрастни, такива, каквито съм ги виждал на портретите по стените в коридорите. Единственият от четиримата братя, който съм виждал на живо, е лорд Блийс и то за съвсем кратко през всичките тези години, откакто живея тук. Висок, строен мъж, може би прекалено сух като фигура, но излъчващ скрита мощ с всеки свой жест или движение, лордът рядко идва в замъка на баща си – установил се е някъде из топлия юг, оставяйки огромното бащино здание в ръцете на своя доверен Натаниел. Но ние рядко виждаме и него самия, защото прекарва почти цялото си време или в грамадната библиотека на шестия етаж, или стои в стаята си долу, сам с мислите си.
Огънят изпуква, стряска ме и прекъсва моите мисли, връща ме в настоящето и отново се озовавам седнал на дървения стол, полуобърнат към прозореца и обронил глава на стъклото, усещайки с кожата си напиращия отвън хлад.
Яденето е приключило, но никой не става от мястото си; всички стоят, едва ли не затаили дъх в очакване. Виждам отраженията им в стъклото на прозореца, сякаш наблюдавам сборище на призраци... а там, отвъд, тъмнината е толкова гъста, че ме побиват тръпки. Знам какво чакат останалите – защото го чакам и аз, макар да се опитвам да не го издада. Днес е последният ден от седмицата. Което означава, че е време за история. А разказвачът на истории седи до камината, облегнат назад в стола си, опънал крака, та да ги топли на пламъците. Това е Рейндъл, може би най-възрастният от прислужниците в замъка и нещо като неофициален шеф на другите. Среден на ръст старец, слаб като клонка, с открито лице, прорязано от дълбоки бръчки и сиви очи, които може би някога са искрели със стоманен блясък, а сега изглеждат почти прозрачни. Всички го обичат и уважават, заради благия му характер и вечната усмивка. А и заради историите също – всеки път разказва различна и те сякаш нямат край. Като че зад избледнелите сиви очи старият му мозък пази всички истории и легенди на света.
Общо сме дванадесет, – тези, които чакат той най-сетне да започне да говори. Аз, с моите четиринадесет лета, съм третият най-възрастен от тях. По-големи от мен са само Брен и Алекса и то едва с по едно лято. Най-малкият е Кло, само на девет, а всички останали са на възраст между десет и тринадесет. Има и още няколко души, големи колкото нас тримата, но те не вечерят с нас. Не ни обичат, не обичат и историите. Всъщност, те четиримата едва ли обичат нещо, освен самите себе си. В момента са някъде из многобройните крила на замъка, а той е огромен. Може да са навсякъде, но честно казано не ме интересува. Не бих казал, че ми липсват. Сигурен съм, че и другите, които са с мен в кухнята, са на същото мнение.
- Хайде, Рейндъл, коя история ще чуем днес?
Нетърпеливият въпрос идва от Хелга. Тя е на тринадесет, симпатично момиче с лунички и рошава рижа коса, същински таралеж с цвета на морков и хитри зелени очи, които вечно шават нанякъде, сякаш търсят нещо отдавна изгубено. Почти се усмихвам, облегнат на перваза. Разбира се, че ще е Хелга, та кой друг? От всички ни тя е най-нетърпеливата. Две минути чакане за нея са сякаш две години. Тя иска всичко и то веднага, без да се налага да чака. Винаги е била най-активната, най-пъргавата и най-любознателната. Освен това е й най-дружелюбната. Може би затова е приятелка с почти всички.
- Искате история, значи – прошепва Рейндъл и всички застиват, напрягайки слух. Той винаги започва разказите си така, дори и никой да не го подкани преждевременно. Гласът му е дрезгав, дълбок и приятен на служане – напомня ми на далечния звук на прибоя, не знам защо. Не се обръщам, оставам все така полуобърнат към тях, с глава до стъклото, сякаш се взирам в тъмнината отвън, а всъщност наблюдавам отраженията им. В краката ми Хел се размърдва, повдига глава, после отново я отпуска между предните си крайници и сякаш заспива. Винаги съм си мислил, обаче, че всъщност слуша и може би дори помни чутото. Макар че какво може да разбере едно куче на човешки език?
- Тъй, тъй, искате история... – Той примлясква замислено, сякаш опитва думите на вкус. – История значи...
С крайчеца на окото си виждам как Клариса оставя парцала, с който досега е мила далечния ъгъл на стаята и тихо се приближава до масата, но не сяда на нея – всички столове са заети. За толкова едра жена се движи неочаквано тихо и леко. Придърпва си един от столовете покрай стената и сяда. Тя също чака възрастният мъж най-сетне да започне наистина. И той го прави.
- Чували ли сте историята за ковача и чудовището? – пита, а аз усещам как дълбоко в мен нещо се свива на топка.
- Неее – отвръщат вкупом другите. Разбира се, че не са я чували, нали единствените истории, които повечето от тях знаят, са им разказвани именно от него.
Аз обаче съм я чувал. Зная тази легенда... и винаги изстивам, когато я чуя. Дали заради самата нея или по-скоро от спомена за баща ми, който ми я разказваше преди сякаш цяла вечност, не мога да кажа. Мисля си обаче, че втората причина е по-вероятна. Заради спомена за татко и за малката къщичка на брега на реката – онази, която вече я няма. Също както го няма и самият него. Това са едни от малкото ми останали спомени от онзи далечен период. Тази легенда, мирисът на татко (на смола и дървесна кора, защото той беше дървар), както и малката къщичка край реката и вечерите, когато слънцето бавно гаснеше над вековните борове и ми се струваше, че така ще бъде вечно. Само това помня от детството си. Нищо повече.
Потръпвам и едва не вдигам глава към Рейндъл, готов да му задам надигналия се в мен въпрос: „защо?” Защо днес? Защо трябва да разказва тази легенда точно днес, на тази дата? Тринадесетият ден на месеца аврел. Дата, която винаги ще запомня. Датата, на която баща ми умря, когато бях едва на седем. Случайно ли е или... но не, няма как да е нещо различно от случайност, нали? Просто е дошло време и тази история да бъде разказана, а може би чрез нея някой или нещо не иска да забравям онези далечни спомени.
- Добре тогава – кимва Рейндъл. – Но ви предупреждавам, че тази история е различна от повечето, които съм ви разказвал. Не е весела и безгрижна като някои от другите... може би всъщност е мъничко тъжна, зависи. Зависи как чувствате тези неща. Е, сигурни ли сте, че искате да я чуете? Сега, в този миг?
Да, разбира се, сигурни са. Потръпвам, въздъхвам едва чуто и се приготвям да я чуя отново, толкова много време по-късно, а дъждът трополи все по-силно по прозореца, докато навън постепенно започва да се вихри буря.
- Е, добре – казва възрастният прислужник и примлясква замислено. След което започва:
- Това се случило преди много години, и много далеч от тук – чак отвъд планината. Там, край езерото, живеел един ковач, заедно с двете си деца, момче и момиче. Ковачът имал малко стадо говеда и децата му се редували да ги извеждат на паша. Един ден дошъл редът и на малката дъщеря на ковача – красиво тъмнокосо момиче, горе-долу на възрастта на Хелга. Сутринта тя извела говедата и цял ден ги пасяла из хълмовете близо до езерото. Но дошла вечерта, а момичето все не се връщало. Нито тя, нито животните се върнали у дома през тази нощ. А на сутринта, баща й и нейният брат, тръгнали да я търсят, притеснени, че може да й се е случило нещо лошо.
Рейндъл спира, надига халбата с тъмна пенлива течност, за която всички знаем, че е бира от топлия юг, отпива, след което облизва устни, връща халбата и продължава:
- Намерили я, в ранната утрин, когато небето било сиво като гранит, а вятърът бил толкова силен, че би могъл да отнесе и най-здравия мъж. Открили я на скалистите брегове на реката, мъртва и безжизнена. От някогашното хубаво младо момиче сега не било останало нищо, освен кървава каша, сред която се мяркали разкъсаните й дрехи. Съкрушен, ковачът се заклел да отмъсти за своето малко момиче. Не било нужно да търси повече следи – вече знаел кой, или по-точно какво е причинило смъртта на дъщеря му. Из тези места от векове се носела легендата за Аластин, чудовищата, които дебнат сред дълбоките води на езерото. А езерото било огромно, широко и дълго почти колкото нашата Черна вода, и от много години хора ставали жертва на аластин... или поне така се говорело. Ковачът никога не бил взимал насериозно легендите, въпреки че винаги предупреждавал децата си да са нащрек и, ако видят нещо, чието място не би трябвало да е там, да бягат и да не се обръщат назад. Ала сега едно от децата му било мъртво, убито по ужасен начин, и той знаел със сърцето си, че иманно аластин е отнел живота му.
В просторната кухня цари мъртвешка тишина. Нарушават я само припукването на съчките в огъня и трополенето на дъжда по прозорците. Всички са затаили дъх, слушат вцепенени, напълно погълнати от историята. Аз също, въпреки че я знам цялата, и че тя носи болезнени спомени.
- Ковачът не тъгувал дълго – продължава Рейндъл, а гласът му омагьосва, стиска слушателите в ледената си хватка и няма да ги изпусне до самия край. – Нямал време за това. Заедно със сина си се заел да строи импровизирана ковачница на брега на езерото. Момчето раздухвало неуморно ревящите пламъци, а баща му работил през целия ден, с усърдието на демон, създавайки огромни железни куки, които горели яркочервени, като пламнал пожар.
- Когато слънцето се спуснало ниско над хоризонта, ковачът и синът му поставили трупа на овца, която били убили специално за случая, в огъня и не след дълго ароматът на печено месо се разнесъл навсякъде из забулените в мъгла води на езерото. Изведнъж, стотици мехурчета избухнали от наглед спокойните води, а сетне самият аластин изскочил от водата. Огромен черен звяр, рунтав като дива свиня, но тънък и здрав като вълк, макар и грозен като пъкъла, той грабнал овцата и се опитал да избяга отново във водата.
Рейндъл млъква за момент, колкото да изпука кокалчетата на пръстите си, поема си дълбоко дъх и довършва историята:
- Без да губят време, ковачът и момчето му забили все още тлеещите куки в плътта на звяра. Побеснял от болка и ярост, аластин се вкопчил в жестока схватка с двамата. След дълга, сякаш безкрайна битка, мъжете все пак победили и чудовището, убило дъщерята на ковача, лежало мъртво в краката му, огромно и страховито, със зъби, по-остри от ножове и с нокти, на които би могла да завиди и мечка. Двамата оставили тялото на брега, така, както си било и се прибрали, отнасяйки със себе си останките на мъртвата девойка, за да я погребат близо до дома си. А когато се върнали на другата сутрин, от тялото на аластин нямало нищо. Било изчезнало, а на мястото, където го били оставили предната вечер, открили странно вещество, подобно на слуз или желе. Имало още такива петна от загадъчното вещество и всички те водели към водите на езерото. Дали звярът някак не бил оживял и се върнал във водата? Или друго чудовище било излязло от дълбините през нощта и погълнало тялото му, оставяйки странните следи? Ковачът и синът му не знаели, но каквото и да се било случило, аластин повече не се появил. Ковачът живял дълго, а когато умрял, синът му го наследил в занаята – или поне за известно време, преди да се премести да живее далеч, загърбвайки болезнените спомени. Но докато живеел в бащината къща всеки ден идвал край брега и дълго наблюдавал мъглата, но повече не видял чудовището. То никога вече не убило когото и да било в по онези брегове, но историята останала, предавана от уста на уста, било като песен или дори сага, но по-често под формата на разказ – така, както ви я разказах на вас. Това, деца, беше историята за ковача и чудовището и аз съм един от малкото останали хора, из тези места, които още я помнят.
Той млъква, давайки ни да разберем, че историята е свършила.
В първите мигове никой не продумва, а тишината в стаята е толкова плътна, че сякаш може да бъде докосната. Всички мълчат, опитващи се да осмислят чутото, да разберат дали в разказа се крие някаква поука и ако да, каква е тя. Рейндъл сякаш прочита мислите им, защото казва:
- Не търсете поука в тази история. Това не е приказка или притча и в нея поука няма... или ако има, то аз не съм я открил досега. Това просто е една история, която чух много отдавна, още преди да пристигна в този замък. И реших, че сега е моментът да ви я разкажа. Е, какво мислите за историята? Хареса ли ви?
Дали ни харесва. Не знам защо, но имам неприятното чувство, че въпросът е зададен директно към мен. Само си въобразявам, знам това – Рейндъл просто няма откъде да знае, че вече съм слушал историята и че тя ми връща някои от малкото останали ми спомени от миналото. Но чувството така и не ме напуска.
- Ухааа – обажда се най-сетне някой. Дори със затворени очи мога да позная кой е. Ноевил. Той просто обожава подобни истории и затова реакцията му не ме изненадва. – Страхотен разказ, Рейндъл.
- Да – потвърждава Брен. – Много хубава история, старче.
- И някак тъжна – допълва Хелга.
Постепенно всички заговарят, един подир друг. Някои са натъжени, други – поуплашени, макар лично на мен тази легенда никога да не ми се е струвала страшна. По-скоро някак меланхолична, макар честно казано да не се различава с почти нищо от стотици подобни истории за езерни чудовища. Но всички до един са съгласни с едно: че тазвечершната история е една от най-хубавите, които са чували. А и най-кратката всъщност, мога да добавя аз, но не го правя. Няма смисъл да го правя.
Повечето от нас ще останат в кухнята още малко. Ще поговорят с Рейндъл, ще му зададат някои въпроси – относно историята и относно самият него. На първите той ще отговори с охота, на другите – уклончиво, полуразбрано. Той рядко говори за самия себе си, премълчава и отклонява въпросите. Склонен съм да го разбера.
Вече мога да се прибера в стаята си, нищо не ме задържа повече тук. Вечерята е свършила, разказът на Рейндъл също. А въпроси към разказвача нямам... или всъщност имам, но те са прекалено много и от онзи тип, който не му допада особено. Въпреки това не ставам, поне засега. Продължавам да гледам през прозореца – този път се взирам не в отражението на стаята и хората в нея, а в самия мрак, погълнал света отвън. Наблюдавам. Чакам.
Понякога късно нощем, когато не мога да заспя, сядам до единия от двата прозореца в стаята ми в северната кула на замъка и се взирам дълго навън. Има моменти, в които сякаш виждам лица там отвън. Бледи, измъчени, страдалчески. Взирам се в тях и те също се взират в мен. Говорят ми без думи, мълчаливо, отварят и затварят усти без от тях да излезе и звук. Първият път, когато дойдоха, се стреснах, всъщност направо си се уплаших, но после им свикнах – дотолкова, че вече почти ги очаквам да се появят. Понякога го правят, друг път не. Тази нощ ги няма, няма и да се появят. А може би ги плаши светлината от кухнята и те ще изплуват от мрака едва когато се кача горе, в стаята си.
Навън вятърът вие, стене и пищи, а дъждът безмилостно удря стените на замъка, сякаш хиляди стрели се забиват в каменните му стени. Тези звуци са някак самотни, изпълнени с тъга, но и ме успокояват: дори повече, отколкото топлината и пукотът на огъня. По стъклото се стичат вадички, чертаят загадъчни фигури по него.
- Няма ли да си лягаш, Гален?
Нямам представа колко време съм стоял така, оставяйки мислите да се реят свободни, преди гласът на Клариса да ме извади от унеса. Приближила се е до мен, наблюдава ме загрижено. Отмествам поглед от мокрото стъкло и я поглеждам. Тя е възрастна, може би има четиридесет или петдесет лета, може би дори четиридесет и пет. Но е младолика, пухкава и мекичка на пръв поглед, като някоя от онези толкова вкусни сладки, които прави. Чувствам я като любимата си леля. Предполагам, че с почти всички младежи в замъка е така.
- Лягам си – отвръщам. Оглеждам се и виждам, че останалите излизат от кухнята, един по един или по двойки. По-малките си шушукат нещо или се закачат, по-големите мълчат, премислят нещо, явно. Май тази вечер никой няма да остане да задава въпроси на стария прислужник. Или просто съм ги пропуснал. Той продължава да седи на стола, обронил е глава на гърдите си и като че се готви да заспи. От прислугата знам, че той обича да спи на стола до камината, макар да не разбирам с какво столът е по-удобен от леглото. Изглежда толкова стар, направо древен. „Защо разказа тази легенда днес, старче? – питам се, после си отговарям: – Има ли значение?”
- Изглеждаш замислен, миличък – казва тя. Винаги ме нарича „миличък” и Бран не спира да ме дразни като я имитира. – Нещо случило ли се е?
- Не, няма нищо. Просто си мислех.
Готвачката кима, но си личи, че не ми вярва. Не казва обаче нищо повече, само пита:
- Хареса ли ти историята на Рейндъл? Мисля, че е много хубава. И много тъжна също.
Изправям се и побутвам назад стола, който скърца недоволно. Хел се надига в същия миг, сякаш прочел мислите ми. Прозява се и тръсва глава, сякаш досега е дрямал. Което май си е самата истина.
- Да – казвам на Клариса. – Историята е много хубава. Наистина.
После двамата с кучето излизаме от кухнята и отиваме да си лягаме.

* * *

Само дето си знам, че тази нощ няма да мога да заспя. Историята на Рейндъл е върнала спомените, които се опитвах да потисна толкова дълго време. Сега те се завръщат, обикалят из съзнанието ми, натрапчиви като болката от развален зъб. Гласът на баща ми, скрибуцането на щурците през отворените прозорци, далечният повик на някаква птица...
Не съм палил свещи или газеничета в стаята, няма и нужда да го правя, защото се ориентирам сравнително добре и без светлина. Не се препъвам в предметите, защото отдавна съм запомнил разположението им. Две легла в противоположните ъгли на стаята – едното го заемам аз, а другото си стои празно, както в деня, когато ме доведоха. На пода е постлен дебел килим с цвета на старо вино, до стената има сандък, който не съм отварял, а до по-големия от двата прозореца има стол, върху чиято облегалка съм заметнал стара връхна дреха. Последните два предмета са две нощни шкафчета, до всяко легло, върху които се мъдрят свещници. В чекмеджетата и на двата има и газеничета, въпреки че предпочитам да паля само свещите. Върху малката камина в единия ъгъл срещу леглата стоят фигурки на разни твари – повечето са дървени, но има и две (на дракон и вълк), които са изработени от редки материали като мрамор и мамутска кост и са много ценни.
Хел спи на чергата близо до леглото ми – щом влизаме в стаята, се запътва натам и скоро вече се унася в дълбок сън, типично за породата му. Той е сторхънт, и също като останалите представители на тази порода е едър, с як кокал и масивна глава, но иначе е кротък и доста мързелив. Козината му е черна, с бели ивици по задницата и краката. Някога сторхънтовете били използвани за лов на големи хищници като мечки и дори дайрет грис, но постепенно отстъпили пред мечите хрътки, които, макар и селектирани сравнително късно, бързо се доказали като идеалните кучета за лов на голям и опасен дивеч. Вместо да изчезнат обаче сторхънтовете се превърнали в домашни любимци, постепенно агресивността им изчезнала и се превърнали в това, което са днес – мързеливи и кротки, дори добродушни, но тежко на онзи, който нападне сторхънт или неговия господар. Сега като се замисля може би това е една от причините Хедж и бандата му (така и не мога да свикна да мисля за тях като за приятели – та те просто не знаят значението на тази дума) да не ме закачат толкова често.
Сега, след като Хел е заспал и спокойното му дишане пропъжда донякъде легналата наоколо тишина, аз свалям дрехите и се пъхам в леглото; затварям очи, надявайки се сънят да дойде бързо. Но той така и не идва. Дъждът барабани по капчуците, трополи по стъклата, но дори тези звуци, които така ме успокояваха преди, не могат да извикат съня. Затварям очи, опитвам се да изкарам всички мисли от главата си, да изпразня съзнанието си. Не се получава. Очите ми сами се отварят, клепачите отказват да стоят затворени. Затова се взирам в тавана, смътно белеещ в тъмнината. Чертая наум безсмислени фигури във въздуха; представям си че имам дарбата да им вдъхна живот и те се издигат, кръжат из стаята, докато накрая се стопят, също както се стопява димът през отворената врата.
Лежа така дълго, дълго време.