РАЗКАЗИТЕ НА УЧИТЕЛЯ - ТОЗИ ВЕЧЕ СТАВА...

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
ANTARAH
Мнения: 3
Регистрация: 02 август 2011, 18:25

РАЗКАЗИТЕ НА УЧИТЕЛЯ - ТОЗИ ВЕЧЕ СТАВА...

Мнение от ANTARAH »

ТОЗИ ВЕЧЕ СТАВА...

В родният ми град Наджит живееше един търговец. Беше хазар, приел юдаизма, но въпреки това го уважаваха всички в града. Заради неговата честност и прямота. Имаше трима сина. Най – големият се славеше като ценител на скъпоценностите и сребролюбец. Вторият беше пройдоха, който задяваше само фустите. Най – малкият пък беше по характер копие на баща си – откровен и честен, състрадателен и обърнат към нуждите на хората. Старият търговец, когото всички наричаха Хазар бей се притесняваше от това, че неумолимо остаряваше и не виждаше никой от синовете си да проявява желание да наследи търговията му.Един ден извика при себе си първородният си син и му рече:
- Йосифе, ето ти кесия със сто жълтици. Искам да подбереш от пазара в Наджит подходяща според теб стока, да я закупиш на максимално изгодна цена и да отидеш с кервана до Петра. На пет дни път от тук трябва да напуснеш кервана и да пътуваш още два дни по посока на изгрева. Намери Шадад бен Муавия от клана Бану. Продай му товара си и се върни в града. Разходите по пътуването ти ги поемам аз, а това което припечелиш над стоте жълтици е за теб. Разбра ли ме!
- Разбрах те, татко, но трябва ли да пътувам сред пясъците и да се срещам с тези диваци – номадите?
- Трябва! Ето ти писмо от мен за бен Муавия. Той ще върне отговора си по теб! Лек път ти желая!
Примирил се Йосиф, взел парите и отишъл на пазара. Закупил с тях накити и скъпоценни камъни – все неща, които на него му харесвали. На другият ден тръгнал с кервана.
Минал почти месец преди пред портата на Хазар бей да спре номад с тъмно, обрулено от ветровете лице, покрито с белези и резки като дялан абанос. Яздел антрацитночерен кон с тънки глезени и мощни гърди. След себе си водел за поводите старо проскубано магаре. На гърба на магарето бил привързан за да не падне, с глава към опашката най-големият син на търговеца. Гол и с дървена табела на врата „Измамник”. Арабинът похлопал на вратата и когато старецът се появил се поклонил с уважение, и му предал поводите заедно с едно писмо. Старецът благодарил и отворил писмото. Вътре в него били написани само две думи: „Не става!”...
Още на другият ден посраменият Йосиф бил изпратен при близки в столицата на Хазария – Семендер.
Няколко дни след това Хазар бей извикал при себе си вторият си син:
- Хаздай, сине – ето ти кесия със сто жълтици. Искам по твое усмотрение да закупиш от пазара стоки, които ще можеш да изтъргуваш при номадите от клана на моя приятел Шадад бен Муавия. Утре тръгваш с кервана за Петра. Разходите по пътуването ти са за моя сметка. Искам само да предадеш това писмо на бен Моавия и да изчакаш за отговор от него. Каквото припечелиш от търговията – за теб ще е. Разбра ли ме!
- Да, татко. Ама жените от пустинята са грозни и кривокраки! Какво да правя сред тези диваци!
- Тръгваш и точка!
Хаздай взел жълтиците и обиколил пазара. Решил все пак да изпълни бащината заповед. Купил топове коприна, памук и сърма. Натоварил ги на камилите и поел на път.
Минал месец, че и повече, докато една сутрин пред дома на търговеца не се появило вече познатото ни шествие – арабинът с насеченото от белези лице, царствено обяздил прекрасният си вран жребец. След него, върху гърба на мършаво муле и с крака, влачещи се по земята се люшкал гол и засрамен Хаздай. Лицето му било насочено към пътя, по който били дошли, а на врата му се люлеела плочка с надпис „Прелюбодеец”. Около тях като хиени на мърша се въртели и хилели зяпачи.
Арабинът почукал на портата и когато се появил стопанинът на дома му подал поводите на магарето и едно писмо. Старецът отворил писмото и прочел в него :”Този също не става!”. Поклонил се и благодарил на вестоносеца.
Още на другият ден Хаздай поел по стъпките на по – големият си брат. Към Семендер!
Минала година, че и повече. Хазар бей линеел все повече и силите го напускали. Тревога била изписана на лицето му. Един ден той най-накрая извикал при себе си и Давид, най-малкият си син:
- Сине, вече знаеш от братята си какво трябва да свършиш за мен. Стар съм вече и трудно пътувам, затова ти трябва да отидеш с товар до Шадад бен Муавия. Ето ти сто жълтици. Купи стоки, които смяташ, че можеш да продадеш в пустинята. И предай на моя приятел това писмо!
- Волята ти, татко, е мое желание! – отвърнал младежа и се поклонил.
Взел парите и се насочил към пазара. Там, на входа на тържището седял в пясъка един слепец-арабин. Седнал до него и пуснал д дланта му една от бащините жълтици:
- Кажи ми, ага, какво най-много ти липсваше в пустинята?
- Вода и храна, млади ми господарю?
- А диаманти и бижута не ви ли липсваха?
- Не стават за храна и не утоляват жаждата, господарю!
- Не ви ли липсват дрехите от коприна, сърма и свила?
- Не могат да те предпазят ни от жаркият пек на деня, ни от лютият студ на ноща, господарю!
- Благодаря ти, човече! Кажи ми последно – какво имаше в излишък, а тук ти липсва?
- Сол, господарю, най-обикновената сол!
Давид благодари още веднъж на слепеца и тръгнал да пазарува. Купил товари с храна и мехове с вода. Натоварил ги на камилите и с пукването на зората тръгнал на североизток.
Минал месец. Превалил втори. Хазар бей започнал да се притеснява и да се проклина, че е изпратил в пустинята и последният си син.
Точно на шейсетият ден на външната порта на търговеца се похлопало. Тръгнал стареца със свито сърце и плахо дръпнал резето. Открехнал тежката врата и погледнал отвъд прага.
А там стоял най - малкият му син Давид и се усмихвал. В едната си ръка държал поводите на царственият жребец, а с другата ръката на красива, тъмноглаза и млечнокожа жена. Зад тях се поклащал на бял жребец неговият добър приятел Шадад бен Муавия и също се усмихвал. Синът му се спуснал и го прегърнал:
- Добре заварил, татко! Изпълних заръките ти, но господаря бен Муавия реши лично да ти предаде отговора си!
После бръкнал в дисагите на коня и извадил от тях четири кесии:
- В тази са стоте жълтици, които ми даде, в другите две – жълтиците, които получиха братята ми. В последната са парите за поетите от теб разходи по пътуването ми и печалбата. Вземи ги!
- Ами печалбата е за теб, сине! Вземи я, така се бяхме разбрали!
- Не! Ето я моята награда. Казва се Абла и е моя съпруга!
Давид прегърнал младата жена до себе си и влязъл в двора. До слизаният му баща се приближил приятелят му Шадад бен Муавия:
Този вече става друже! И за търговец, и за наследник, и за приятел! Както и за съпруг на любимата ми племеница!
elstoeva
Мнения: 5
Регистрация: 31 януари 2012, 22:57

Re: РАЗКАЗИТЕ НА УЧИТЕЛЯ - ТОЗИ ВЕЧЕ СТАВА...

Мнение от elstoeva »

Много хубава приказка!
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости