"Стръв" от Хосе Карлос Сомоса

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Отговор
deadface
Мнения: 74
Регистрация: 13 май 2007, 23:49
Връзка:

"Стръв" от Хосе Карлос Сомоса

Мнение от deadface »

Изображение

"Стръв" от Хосе Карлос Сомоса


В един реален и в същото време футуристичен и призрачен Мадрид, белязан от атомен взрив, бродят двама психопати, които сеят ужас и смърт. Технологиите и конвенционалните средства на полицията са безсилни. Тогава се прибягва до мощния потенциал на психическото въздействие, до бездните на подсъзнанието. И най-надеждното оръжие се нарича Диана Бланко, млада жена, преживяла тежка травма в детството си, превърнала се в съвършената стръв, на която не може да устои нито един убиец. Виртуоз в техниката на превъплъщенията и психологическите профили, тя поразява със свръхдоза удоволствие, което заличава и най-беглите следи от воля в поведението на злодея. Несъзнаваното, царството на привидностите вземат връх над разума. Развихря се зловещ маскарад, чийто сценарий е извлечен от драмите на гениалния Шекспир, където като в огромен пъзел присъстват всички човешки типове, психохарактеристиките на целия човешки род. От Макбет и Лир, през Хамлет и Отело, до обобщаващия и вечен Йорик.

"Класически" трилър, фантастика, творение на чудовищен мозък или може би смесица от всичко това, "Стръв" е поредното доказателство за таланта на Хосе Карлос Сомоса, един от най-успешните и най-превеждани съвременни испански автори. Разрушителен, изобретателен, находчив, смущаващ, следовникът на Борхес, Калвино и Кафка отпуска юздите на своето въображение, за да увлече читателя в задъхан бяг в дебрите на перверзното у човека. Напрежение и неподозирани обрати изпълват повествованието до последния ред, когато завесата се спуска пред поредния престъпник, а Диана Бланко се оттегля, за да продължи битката с друга маска, но на същата необятна сцена на неразгадаемата човешка природа.

Сомоса е носител на наградите "Златната кама" и "Дашиъл Хамет", а книгите му са издадени на над 20 езика.


Откъси

Бях чудовище и го знаех. Работата ми се състоеше в това да бъда чудовище.
Мина времето, когато се опитвах да се самозалъгвам с разни илюзии за добродетелност и справедливост: надали бях по-добра от ония, които дебнех. "Трябва да се старая просто да не съм по-лоша от тях", помня, че веднъж ми го каза добрата Клаудия.
И винаги, когато се приготвях да се преобразя в съблазън за някой изверг, както правех сега, не можех да не мисля за нейните думи. Сякаш само това, че се подготвях да им се сервирам, вече само по себе си се превръщаше в грях. Слушай, Диана, трябва да се преобразиш в нещо повече от онова, което на тия животни им харесва. Проблемът беше в това "повече". Не бе достатъчно да им възбудя апетита, а и нещо отгоре, да им се усладя повече от което и да било друго тяло, та да изберат именно мен. Страхувах се, че ще се превъплътя в онова, което те най-много обичат, че ще се преобразя в онова, от което на тия призраци им потичаха лигите и което светкавично щяха да захапят.
"И винаги запазвайки известно равновесие, нали, доктор Дженс?", това си го преповтарях, докато дърпах старомодните завеси в скромния си хол.
"Ако ме пожелае прекалено силно, ще се нахвърли върху ми и ще ме налапа наведнъж още преди да успея да му направя каквото и да било... Какво казвате, докторе?" Напънах се да си спомня начина, по който произнасяше на висок глас "лампите" и как двата лампиона от тяло и шия на жираф от двете срещуположни страни послушно се запалваха, осветявайки точно средата на салона. "Трябва да се научиш да бъдеш и гориво, и вода за този огън." Може би не го цитирам точно, но смисълът бе същият.
Обърнах стола с масивната облегалка към себе си. Бях избрала този, защото извивката на горната му част измежду всички мебели, които имах вкъщи, най-много приличаше на колоната, о която Дженс ни караше да се отъркваме, когато упражнявахме маската на Тайнството. Погледнах да съм сигурна, че лаптопът си стоеше включен върху табуретката и на него бяха етюдите за различните профили и обясненията на Дженс за "Сън в лятна нощ". В краката на табуретката имаше шише с минерална вода. Всички врати бяха затворени. Беше осем и половина вечерта, петък, и разполагах само с три часа за упражнения.
Първо щях да работя върху Тайнство, после по Жертвоприношение.
Профайлърите твърдяха, че маската на Тайнството можеше да ме предпази от опитите за насилие през решаващите първи часове след отвличането. "Ще те върже и ще те държи близо до себе си. Ще си, какво да се прави, такъв е изразът, с гол задник под дъжда, така че трябва да си опънеш нещо като чадър", казваха те.
Маската на Тайнството бе мощно средство. Основаваше се върху символизиране на сриването на заобикалящата ни действителност чрез сдържани жестове и думи, с колкото се може по-малко излишества, което се оказваше полезно в момент, когато разполагаш с минимално пространство и си със скоч на устата. Предполагаше се, че чувството за непривичност, което внушаваше, спира желанието за дивашка агресия и отклонява вниманието от жертвата. Докато се концентрирах насред тая виртуална сцена и свалях сандалите, си спомних, че Клаудия Кабилдо я считаха за експерт в тази маска и че аз я бях упражнявала заедно с нея както в двора на бившия чифлик, така и във величествения дом на Виктор Дженс в Барселона.
"Клаудия", помислих си и за миг останах неподвижна, преди да смъкна спортния си панталон. Случайно или не, бях ходила до Клаудия Кабилдо същия този петъчен следобед и току-що се връщах оттам. "Клаудия, още едно чудовище като мен. Заедно обхождахме непрогледните мадридски лабиринти, нали? Две чудовища, хванати за ръка в безлунната нощ. Нощта на лудите." Super-woman. Ще се справиш.
Клаудия, моят водач, моят светлик в мрака, най-съвършеното чудовище на тоя свят, съществувало, за да доставя удоволствие на останалите.
Докато бе разкъсана от друго, още по-голямо от нея.

*

– Не сме във времената на Шерлок Холмс, dear Уотсън – отбеляза Начо. – Днес всяко едно престъпление представлява уравнение, което минава през квантовите компютри.
– Край на детективите, на полицаите, на съдебните лекари... – прекъсна го наставнически Монте. – Останаха единствено компютрите, профайлърите, агентите под прикритие и Шекспир.
– Добре – съгласих се.
– Не, не, не е добре – заплаши ме Начо на шега. – Обиждаш ни, госпожице Бланко.
– По-разумно би било да ти разкажем със свои думи нещата, които специално на тебе могат да ти свършат работа – най-после реши Монтемайор, докато с привидно смирение му се извинявах: "Много съжалявам, господин Пуентес."
Неочаквано във въздуха се появиха истински ужасии. Снимки от съдебната медицина.
– Гениталии – уточни Монтемайор. – Неорганичните предмети, които се вкарват във вагината, най-общо се разделят на два вида: с форма на фалос и всякакви други. Профилът на Жертвоприносителя никога не го прави с такива, които не наподобяват фалос, просто другото не му доставя удоволствие. Но във вагината на Сувенка Зайонц имаше повече от петнайсет стъклени парчета от бутилка, вкарвани с пинсета. Стъклата не напомнят по никакъв начин фалос, обаче във встъпителните действия към ритуала съществуваше известен процент, който не можеше да не е на Жертвоприношение. За да добиеш някаква представа: все едно Начо ги вкарва с пинсета, ти ги подбираш, една част ти, друга част аз... и всеки един от нас се влияе в тази обща работа от психиката на другия. Във вагината на Вероника Касадо пък имаше само опити за проникване, без...
– Естествено, тя беше на петнайсет години – намеси се Начо. – Бе teenager-ката на групата. Вероятно това е оказало влияние. Срещат се престъпници от филията Жертвоприношение, които не проникват в жертвата, когато е невръстна.
– Приемам, скъпи ученико. Само че при чупенето на ставите отново се появяват проблеми. И изобщо при счупванията. Те могат да бъдат открити или скрити. Първите отварят пътя към вътрешността на гениталиите. За престъпника това може да означава "счупих твоите катинари". Воайора използва масивно съоръжение за чупене на тазобедрени кости, гръбначен стълб и разчленяване на ставите на крайниците. Но при някои жертви имаше счупени или отрязани стави на пръсти. – Разтвори и затвори лявата си ръка. – Което представлява скрито счупване, неприсъщо за профила на Жертвоприносителя...
Монтемайор се поизпъчи, обзет от чувство за наранена гордост пред Начо. Заговори за "действието на свредела", опитите за проникване в кухини като уста, очни орбити, както и за "широкото отверстие". Илюстрира ги с холографии на трупове, а аз ги гледах като хипнотизирана. Даже и не чувах сухите медицински обяснения на Монте. По време на своята кариера съм залавяла или съм помагала да бъдат заловени десетки чудовища, но все още, както първия път, когато се сблъсках с подобен изверг, се учудвам, изпитвам същия ням ужас, силно гадене пред гледката на налудничавите им дела. Защо?, се питах. Въпреки че знаех, отговорът е някъде дълбоко, дълбоко в собствените им души, ала все още продължавах да се питам. Защо?
Докато спореха по начините за изрязване на аналния сфинктер, вметнах:
– Момчета, страхувам се обаче, че не разполагам с цялата сутрин. Можем ли да обобщим нещата?
– Обобщи ги ти, Начо – посочи го Монтемайор. – На мен не ми е приятно да давам лоши прогнози.
– Знаеш ли, Диана – попита ме упълномощеният, – защо го наричаме "Воайора"?
– Защото е специалист по подбора с поглед. Така поне се говори.
– Така се и смята в отдела... Но в действителност причината е, че оставя да действат други, макар и контролът да се упражнява от него. – Втренчих се в Начо. – Да, има и други, които му помагат.
– Момент – прекъснах го, – ако използва съучастници и им позволява и те да подбират жертви, в анализите трябва да се появят и други психологически профили. И тогава ще говорим за престъпна група от двама или трима криминални, или за цяла банда...
– Точно така – съгласи се Монтемайор, – точно това му е шибаното. Има следи от други профили, но според компютъра в недостатъчно количество, за да заключим, че е компактна група.
– И какво означава това, преведено на нормален език? – попитах полугласно.
– Използва и други, без никакво съмнение. Ала по такъв странен начин, че изобщо сме в неведение как са свързани помежду си и дали изобщо са отделни личности. Наричаме ги "наемници". Следват неговите напътствия, понякога действат и на своя глава както в подбора, така и в игричките после, но ги няма при по-специфичните действия, а и директно се влияят от самия Воайор. Ужасно лукава техника, каквато никой не е виждал. Ето защо залагаме на това, че познаването на психофактора е от изключителна важност. Обаче той непрекъснато ни се изплъзва.
– Не знаем колко "наемници" използва – намеси се Начо. – Само че не става дума за организирана група, нито пък за двойка. По-скоро е симбиоза.
– Множествена личност? – се опитах да предположа и като го отрекоха в един глас, разбрах, че са очаквали да го кажа. Монтемайор обясни:
– Всяка отделна личност би била със същия профил и "наемниците" нямаше да съществуват.
– Преди всичко е от Жертвоприношение – каза Начо. – Превързва лицата им, и на така, и на така. – Постави два кръстосани пръста върху очите си. – Използва много тънка връв за главата. Наличието на развалена сперма върху лицето и по въжето показва, че този финал на сцената му харесва страхотно. Той е един велик представител на Жертвоприношение и чутовен мизерник. Но има оставени следи и от други профили...
– Не бих могла да бъда ефективна с различни профили едновременно.
Монтемайор се усмихна, Начо се отнесе по-уважително към мен (с намерението да не ме обиди и да запази вероятността да кажа "да", ако ме покани след това да излезем заедно) и се направи, че не е забелязал глупостта ми.
– Никой не би могъл, мила Диана – изрече бавно Монтемайор. – Само в начина на превързване на лицата има билиони различия, наречени "микропространства". Ти си от филията Труд. Ако желаеш да вържеш главата на някого, никога няма да го направиш както някой от Жертвоприношение, даже и да имаш под ръка квантов компютър.
– Но нали му помагат други – възнегодувах. – Защо агентите под прикритие не сме информирани, че Воайора не е един човек?
За първи път видях Монтемайор ядосан.
– Защото не е повече от един човек, нито пък е само един. Не ми прави тази физиономия. Това е положението. Ние не знаем какво е. Ако ви кажем, че ще видите двама или трима души в една кола, или ще сбъркаме, или те ще се редуват. Или пък ще изглеждат като различни хора, обаче ще имат един и същи мозък, разделен на кутийки. Може и да сме изправени пред нов прототип, но ако е така, защо толкова често се срещаме с това Жертвоприношение?
– И какво се случи с Елиса? Той ли беше или... те?
– Много е рано да го кажем. Централният компютър обработва микропространствата на мястото, където вероятно е изчезнала. Ще трае една седмица. Цирка е малко вероятно място, но не го изключваме напълно.
– А аз? – попитах. – Поставила съм си за задача да обходя вероятните обекти през тия три нощи. Колко време ще ме изчислявате после?
– Около трийсет години най-малко – каза Начо, а аз му показах среден пръст.
– Вероятността да го срещнеш е голяма – отговори Монте, докато чешеше плешивото си теме. – Не казвам, че ще избере тебе. Това зависи от неговите "наемници" и гениалните номерца, които използват. Но шансът да се натъкне на теб е повече от осемдесет процента. Въпреки че е хванал Елиса, ще излезе на лов отново. Гладен е. Много. И да не забравяме, че ако тя се опита да го залови и не успее, ще приключи с нея доста бързо, защото ще е бесен. И това ще му достави огромно удоволствие. Няма да чака три дни.
Начо Пуентес, преди да заговори, показа върха на езика си и го опря в горната устна: разработили били нови етюди за момента на избора и отвличането и било възможно да бъдат усвоени за часове. Можели да ми ги пратят по интернет.
– Ако, разбира се, си напълно решена да го хващаш – прибави.
Останах неподвижна известно време с поглед, вперен в ноутбука. Заля ме нещо, което си представих: голи тела по сцените в студиото, моите колеги и аз се движим из тях, като че ли позираме, и с удоволствие се питаме: "Дали аз ще съм избраницата, дано съм аз. Не те." Ухание на топла кожа, загрята от прожекторите, поклащащи се тела... които после преминават в пъзела от холографии на съдебната медицина. И изневиделица ме завладя умора. Изкуших се да затворя ноутбука, да стана и да си тръгна, да забравя за Воайора и тая проклета моя саможертва, отвратителния данък, който плащах на богинята на справедливостта. Но след това се сетих за Вера и всичкото това се превърна в глътка въздух.
– Съгласна съм – казах. – Искам да знам как да се преобразя в най-апетитното парче, което е захапвал през целия си шибан живот.

*

Говорих около десет минути, преди да реши да ме прекъсне. Вече всичко между нас беше, разбира се, различно: сякаш аз бях актриса, а той моята публика. Полека-лека интересът му от мен се насочи към това, което му разказвах. В началото тонът ми бе доста фамилиарен.
– Само момент, искам да ви кажа, че теорията за псинома ми е известна.
– Чудесно – засмях се. – Тъкмо ще ми я обясните. Аз така и не успях да я проумея.
– Вие твърдите, че онова, което сме, което мислим и вършим, е в изключителна зависимост от нашите желания, които ние изразяваме непрекъснато, във всяка една част от секундата: с жестове, с движението на очите, с гласа си... Някои психолози преди години допуснаха вероятността цялата тази енергия на изразяването да може да бъде измервана. Тоест чрез нещо като... математически израз, формула, геном, оттам наименованието "псином". Той всъщност е езикът на нашето желание. Но се оказа невъзможно да се компютризират билионите варианти на човешкия израз и неговото обкръжение, както и динамиката на промените на средата, в която се намира. Все едно да бъдат вкарани в компютър безкрайните възможности в играта на шах. – Посочи масичката. – Така че тази теория потъна в забрава. Не е възможно да бъде доказана. Или нещо бъркам?
– Само в едно – казах с усмивка. – Вече е възможно. Откакто са създадени квантовите компютри, които са в състояние да обработват милиарди операции за секунда... вече могат да бъдат регистрирани жестовете, интонацията, поведението, предвид една безкрайност от евентуални дразнители, и бе доказано, че е възможно да се класифицират по общи признаци. Има повече от петдесет групи, наречени "филии", всеки човек попада в някоя от тях.
– Интересно. – Валие се усмихна скептично. – Не съм запознат.
– Защото е секретно – казах тихо. Той се пошегува и също тихо добави "ах". – Принадлежащите към една и съща филия реагират по еднакъв начин на подобни дразнители. На нас, агентите под прикритие, ответните реакции ни помагат за идентифициране на принадлежността.
Дадох си сметка, че Валие се върна към диагнозата от предния път, според мен това бе "делириум".
– Добре, добре. И каква е моята "филия"? Можеш ли да ми кажеш?
– Вие спадате към филията Лов – отвърнах незабавно. – Думичката не изразява всичко, не се опитвайте да я дешифрирате.
– И какво ще рече това? – попита Валие, като че ли се отнасяше за зодиакалния му знак.
– Най-общо, обичате саможертвите, саможертвите на другите, и не само в своя полза... Харесвате жертвата като такава, поражението, хората, които отстъпват... Онова, което конкретно ви се нрави, е да наблюдавате телата изотзад, не казвам, че си падате единствено по задните им части, но и по тях. – Усмихнах се. – На вашия псином допадат очертанията на задника, но отдалечен от вас. Както и отраженията на части от цялото, като в натрошено огледало. Вече ми е ясно, че нищо не разбирате.
Аристидес Валие стоеше с отворена уста. Предполагах, че това бе първият случай, в който пациент, откачен или не, му говореше подобни неща. Ала веднага, както очаквах, се съвзе.
– Съжалявам, но не се разпознавам в нищо от това, което ми разказа.
– То е, защото не съзнаваме напълно онова, което желаем в действителност. Видим ли нещо, дето ни харесва, го отдаваме на нещо друго, за да съвпадне със собствените ни представи за себе си: казваме, че сме влюбени например, или че интелигентността му ни импонира... Моите професори са ме учили, че псиномът не е в съзнанието, той е съзнанието.
– Но понякога се случва да се влюбим наистина – отбеляза Валие.
– Казах ви, че назоваването на нещата е без всякакво значение. Може много да ви харесва някоя жена и да наричате това "любов", обаче онова, което се е случило, е, че в момента на запознанството ви с нея тя се е движела така или е казала нещо с тон и на определен фон, които са съвпаднали с критериите на вашата филия Лов. Било е чиста случайност. Ако сте срещнали тази жена сред подходящ декор и тя е изиграла своята роля успешно, ще бъдете обсебен и след това ще ви е трудно да се разделите с нея. А ако продължи да експлоатира същността ви, удоволствието ще е пълно и в края на краищата ще сте лишен от самоличността си, тя ще ви притежава. Повече не бихте могли да действате независимо. Това е, на което ни учат, да обсебваме и да притежаваме.
– Да видим, да видим... – Валие се отнасяше скептично, но лудостта ми, изглежда, го интригуваше. – Според казаното от теб, истински чувства не съществуват. Жената от твоя пример се движи, прави разни неща, аз се влюбвам... Погледнато така, излиза, че животът не е нищо повече от един театър.
– Именно. Театър. Ние, агентите, сме всъщност актьори. Заучаваме жестове, думи, сценарии на поведение, начин на обличане и представяме нещо като... спектакъл, който привлича другите. Това наричаме "маски". На всяка филия съответства определена маска.
– За теб чувствата са само маски. Така ли?
Вдигнах рамене.
– Собственото ни мислене ги нарича "чувства", но в работен план ни е достатъчно названието "маска". Наименованията са без всякакво значение, вече ви казах. Поне за такива като нас... Така също ни най-малко не ме интересуват разни философски спекулации.
– Значи работиш като такава... – Поклати замислено глава. – Винаги съм си мислел, че има хора, които се занимават с тия работи в полицията, но не съм и предполагал, че нещата стоят толкова сложно. Представял съм си, че съществуват по-прости и преки начини в борбата с престъпниците...
– Вече не. Технологиите са достъпни за всеки. Учените са на път да изнамерят вещество, което да извлича ДНК-то на убиеца от трупа на жертвата, а на следващия ден ще открият друго, което да пречи на неговото действие. Същото се случва с оръжията и с всичко останало. Ала преди време бе решено да не се върви повече по тоя път. След като бяха описани и класифицирани видовете псиноми, всичко бе засекретено именно от такива съображения. Това беше единственото, което можеше да осигури известна сигурност... Убиецът би могъл да заличи своята ДНК, но не и начина, по който избира, убива и изоставя жертвата, това зависи от неговия псином. Съмнителна фирма, перачница на пари, е в състояние да изтрие чрез високи информационни технологии следите си, но някой като нас би могъл да проникне и да ги възстанови, като привлече висшестоящ неин служител... Псиномът не може да се скрие, нито да се промени. Удоволствието е математическа формула и компютрите ще я дешифрират. Когато идентифицираме филията на престъпника, ние, агентите, изграждаме необходимата маска, за да го привлечем. Такива хора вече работят из целия свят. В Испания това е въведено тайно след атентата с онази бомба 9-N.
Валие ме слушаше като пациент, който разказваше историята на заболяването си.
– Из целия свят, казваш... – Помисли и добави: – Странно е, че се намират хора, съгласни да вършат това, нали? Как ви подбират? Чрез обяви по вестниците?
– Случи се, че на един от психолозите, които работеха по проекта за псинома, му дойде блестяща идея. Казваше се Виктор Дженс, вероятно знаете това име?
– Да, той е каталонец. Преди това беше криминолог. Но почина, нали?
– Преди две години. При злополука.
– Да, спомням си, имал е яхта и се удавил по време на буря. В нашите кръгове това бе събитие...
– Той бе човекът, който посочи начина за подбор на агенти.
И прост, и гениален: въз основа на собствените филии. Установи параметрите, според които носителят на определен вид псином би се почувствал удовлетворен да бъде агент, и организира програма. По нея в различни страни по света бяха отворени клиники. Всеки подрастващ, попаднал в тях поради някакъв свой проблем, се изследва предвид нашите нужди и ако неговата филия отговаря, той преминава към следващия етап. Предпочитат се хора, произхождащи от разпаднали се семейства, сираци, с тях нещата са много полесни. Държавата пое правните обосновки и обезпечаването. А тайната я пазим, защото става дума за нещо повече от работа, става дума за удоволствие. Кой би седнал да разказва за това? Възелът е стегнат здраво, отвсякъде, както виждате. – Усмихнах се. – В края на краищата човек прави онова, което му харесва, нали?
– Все пак такава "конспирация" на психолози... – Валие поклати глава, вероятно колебаейки се дали сега да се обади да ме откарат с линейка, или да изчака сама да си тръгна. – Интересно, макар че, признавам, звучи ми като научна фантастика...
– Всъщност темата е много стара... Дженс твърдеше, че теорията за псинома е била известна още преди петстотин години. Казваше също, че всичките видове ги има в драмите на Шекспир. Това не се приема масово, но поне в Европа част от обучението на всеки агент е да изучи из основи произведенията на Шекспир.
– Значи, хващаме престъпниците, защото четем Шекспир...
Направих се, че не съм чула шегата на неверника.
– Същността на вашата филия например се проявява най-вече в сцената, когато крал Ричард II слиза от престола, в момента, в който иска да му дадат огледалото и го чупи...
– Да. – Валие разсеяно си играеше с една писалка. – Мога ли да знам каква е твоята филия, или това е държавна тайна?
– Принадлежа към филията Труд. Харесват ми определени физически черти в човешкото тяло... – Спрях за малко и поех дълбоко въздух. – Вижте, знам, че не вярвате нито дума от това, което ви говоря. Но аз се нуждая някой да ми вярва. Затова съм дошла. Така че ще се опитам да ви го покажа. Ще го направя много внимателно и се извинявам, ако след това се почувствате в известен смисъл неудобно.
Погледна ме над очилата си и аз за първи път усетих върху себе си погледа му на мъж. Като че му се предлагах на някой градски ъгъл по бюстие. Устните му бързо промениха изражението си от насмешка към презрение. Все едно ми казваше: "Аз съм психолог, а не някой пубертет, моля. Не на мене тия." Само че очевидно не му беше неприятно, че се реших да премина от теория към демонстрацията на нещо реално, така както си седеше сред своето интелектуално убежище, та колкото и откачена да бях.
– Ти? – възкликна. – И какво ще ми направиш?
– Ще направя няколко кратки движения тук на канапето – обясних. – Преди да свърша, ще вдигнете ръка към главата си, все едно, че си нагласяте очилата или се чешете,няма значение. Това ще бъде първият знак, че изпитвате удоволствие. После ще получите... силна ерекция. И това ще е вторият показател.
– Аха! – съгласи се авторитетно с мен, в смисъл, че намесването на сексуалната тема бе ключът за уточняване на диагнозата ми. Ала веднага след това се усмихна отново. – Чудесно. Давай. Да си остана ли седнал, или да се изправя?
– Не, така е добре – отговорих, повдигнах ръце под прав ъгъл със стиснати юмруци и застанах неподвижно, все едно бях прикована към стена. Не спирах да гледам към Валие, докато жестикулирах, но вътрешно в себе си се отдръпнах. Дженс щеше да го нарече "актът на абдикацията". Бе сцена по Жил Илан. А декорът беше точно според предписанието, дори розовият диван не бе от задължителния реквизит.
Още преди да сваля ръцете си, Валие вдигна дясната към тила си и се почеса. В тоя миг си даде сметка, че го осъзнава, и я свали, разтреперан като от студ. Опита да се пошегува, за да смъкне напрежението.
– Не е необходимо да продължаваш нататък, мисля. Вярвам ти. – Погледът му бе вторачен в мен. Сякаш очакваше още нещо, някакъв знак, заповед, а аз знаех, че все още не е привлечен. Затрудни ме разсеяният му поглед.
– Моля, хайде да бъдем по-директни – казах. – Ако сте взели хапче за сън, сега ще ви се спи, нали? Причина и следствие. Аз съм причината, обясних ви го предварително, и вие реагирахте. Това е всичко. Представете си, че сте гледали филм или театрален спектакъл... Просто исках да добиете представа за своето желание и вашият псином откликна. – Почесах се по главата. – Ерекцията... ще премине скоро.
Остана да седи все така, с очи, вперени в моите, и примигвайки.
– Съжалявам – добавих, преглътнах слюнката си и установих буца в гърлото си. – Единствено исках да ми повярвате, докторе... Имам... имам нужда от помощ, от вашата помощ. Всички мои приятели, човекът, когото обичам, сестра ми... всички принадлежат към моя свят. Какво казахте? Театър? Да, животът ми представлява един театър... Имам нужда от малко искреност. – Млъкнах, за да вкуся удоволствието от думата. Очите ми започнаха да парят. – Работата ми харесва и в същото време ми се струва кошмарна. Искам да я изоставя, но моята сестра, която винаги се равнява по мен, участва в едно страшно опасно преследване... Трябва да продължа да я закрилям, ала не мога да намеря начина... Не зная с кого трябва да говоря... Необходимо ми е някой да ме изслуша, но не виждам как може да се случи, защото съм се превърнала в маска... – Обърсах сълзите от лицето си с ръка. – Съжалявам... Не исках да ви безпокоя... Съжалявам ужасно... Ненавиждам това, което представлявам...
Аристидес Валие седеше все така скован и бледен. Ако бе възможно една човешка душа да бъде изпепелена от слънчев лъч, то това бе неговата в този миг. Изчака да спра да плача и много тихо и решително каза през зъби, сякаш изричаше проклятие:
– Махай се. Махай се оттук.
Подчиних се и излязох да рева на улицата.

*

Няколко метра по-нататък подът на коридора започваше да става стръмен. Някъде там, на другия край, трябваше да има изход, съдейки по течението, което се усещаше в тунела. Възможно е да съществуваха допълнителни отвори на входната врата, които не бях забелязала, за усилване на проветряването. Там в края имаше още една стаичка, вонящо помещение с ръждясал, покрит с плесен нужник и разложен плъх на пода. Отстъпих отвратена и съзрях и още една стая в стената отсреща, която не бях успяла да видя, защото вратата й бе затворена, въпреки че резето не беше спуснато. Побутнах я с върха на обувката си и чух удар. Бе се блъснала в нещо отзад, което й попречи да се отвори. Натиснах със свободната си ръка, но не поддаде, така че нямаше какво друго да направя, освен да надникна през процепа.
Ужасът превърна светлината на фенера ми в театрален прожектор, движен от някакъв луд.
Не извиках, или поне не помнех да съм го направила, но и не зная колко време съм останала така, вдървена, да съзерцавам онова, което се разкри пред очите ми, и да се опитвам да го възприема. Както винаги ми се случваше, когато сехвърлях надолу с главата в ледената вода на басейна от паника, не успях да осмисля нищо от това, което ме заобикаляше, и себе си сред него: от личността ми остана само организъм, а онова, което всъщност бях, се разтвори в гледката пред очите ми.
В действителност тази стаичка не беше с нищо по-специална от останалите. Нещо като дрехи, метнати в единия ъгъл, мухлясали дървении и влага. Разликата бе в тавана.
Ставаше дума за четири кукли, обесени на гредите с въже. Три от тях бяха плешиви, без ръце, мръсни и голи. Четвъртата бе голяма, в естествен ръст, и именно тя пречеше на вратата да се отвори докрай. Също бе гола, но не й липсва ха крайници, и изпъкналите й очи изразяваха много повече страдание, отколкото тези на останалите. Люлееше се и лесно, и тежко, в краката й имаше обърнато столче и оставени елегантни мъжки дрехи.
Бе Алварес.

*

Още по-остър студ и миризма на лекарства – това бе първото ми впечатление от подземния етаж. И второто – болезнен удар на дясното ми бедро в нещо металическо, като маса. Подскочих и завих от болка, усетих сълзи и се напишках. За което бях възнаградена с ново силно дърпане, но малко след това застанахме на място. Очевидно част от техниката, с която показваше какъв мъж е и властта, дето упражняваше над мен, бе да ме кара да върша всичко, без да ми говори. В момента например очевидно искаше да коленича. Издърпване, блъсване и коленичих. Опипах някаква стена с ръце и крака. Металическа скоба изщрака около потния ми врат и зад гърба си чух заключващия механизъм. Не можех да седна, не можех да се изправя, това ме потисна, защото знаех какво е да стоиш на колене часове наред.
Отново опипа пулса ми, тоя път на гърлото. И долният край на превръзката се повдигна. Пръстът му изглеждаше като червей под лявото ми око. Различих острие и превръзката се разкъса отдолу нагоре.
Останах заслепена от внезапно изригналата белота в насълзените ми очи и лицето на мъжа, който се наведе към мен, ставаше все по-ясно и по-ясно.
Той.
– Здрасти – каза.
Не може да се сравни с нищо усещането при срещата с чудовището.
Не говоря за снимките, които полицията предоставя на телевизионните канали, за да ни внушава колко гадни са лошите или че изглеждат като всички останали нормални хора, а да ги видиш наяве, сред собствения им свят, между вещите им, на сантиметри от лицето си.
Това ми се е случвало неведнъж и колкото и да са били различни, има едно нещо, което ги обединява. То е също толкова очевидно, колкото и устите, очите и носовете им. И нито един актьор в нито един филм за психопати не е успявал да го пресътвори, защото не е възможно да се имитира.
Става дума за следното: чудовището никога не те забелязва.
Може да те гледа или не, да мълчи пред тебе или не, да те ненавижда или да се интересува от теб, да се смее на шегите ти и дори да плаче заедно с тебе. Без значение какво върши или накъде е отправил погледа си, никога не те забелязва. И когато за първи път се озовеш очи в очи с чудовище, това е първото, което ти прави впечатление. За чудовището си невидим.
Не зная каква е причината. Не съм учен. Според Дженс е така, защото са отдадени докрай на собствения си псином. Живеят вътре в себе си. Все едно очите им са поставени наобратно, черните зеници са обърнати навътре към мозъците им, към мрачното съдържание на белите им черепи. Отнася се за нещо особено странно и аз се вцепенявам винаги, когато ставам свидетел на това, защото наивно вярвам, че всеки, който е носител на лице и те гледа, говори и се усмихва, е човешко същество.
Само че има и изключения.
Взрях се в лицето му най-много за секунда и го познах. Беше той. Останалото са банални подробности. Около четирийсетгодишен, масивно телосложение, ъгловато лице, тънки устни, тъмнокестенява коса. Можеше да бъде стар почитател на рока или университетски професор, от тия, дето подсвиркват на студентките. Беше облечен в черна риза, черни панталони и кафяви обувки. Носеше по един пръстен на палеца и безименния пръст на лявата си ръка.
Пукаше ми как изглежда, беше Воайора.
Долових желанието му. Ужасното желание, което таеше към мен. Беше сравнимо единствено с моето да го размажа.
Двамата, жадни един за друг, стояхме и се гледахме.
След като ми каза "здрасти", вдигна ръка и изтръгна лепенката, поставена на устата ми. После пъхна между гумения намордник и бузата ми ножа, наострен от двете страни, и го сряза. Почувствах електрошок. Доближи стоманата току до лицето ми, но без да го докосва, натисна, усетих въздухът да се размества, каучукът изсъска и се свлече.
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости