"Защитения" от Питър В. Брет (фентъзи)

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Защитения" от Питър В. Брет (фентъзи)

Мнениеот deadface » 10 февруари 2012, 12:37

Изображение
"Защитения" от Питър В. Брет

Във великолепния дебют на Питър В. Брет човешкият род е разгромен от демоните, които владеят нощта. След векове ужас, страх и изолация няколко души дръзват да се изправят срещу врага.
Единадесетгодишният Арлен живее с родителите си в малък чифлик, на половин ден път от изолираното селце Потока на Тибит. Щом се спусне мрак над света, от земята се издига зловеща мъгла, която обещава сурова смърт за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя й. Гладните ядрони – демони, които не могат да бъдат ранени от оръжията на смъртните – се материализират от изпаренията и тръгват на лов за човешка плът.
Залезе ли слънцето, хората остават без друг избор, освен да потърсят убежище в магии и заклинания и да се молят да издържат до сутринта, когато съществата ще се разпаднат отново. Животът на Арлен бива разбит от демонска чума, но в мъката си той успява да осъзнае, че страхът, а не демоните, осакатява човечеството. Вярата, че животът не се изчерпва единствено с постоянен страх, го кара да изостави сигурността на дома си, за да открие нов път.


Отраснал на твърда диета с фентъзи, ко микси и "Подземия и дракони", Питър В. Брет (за приятелите си Пийт) пише фентъзи разкази, откакто се помни. През 1995 г. става бакалавър по английска литература и история на изкуството в университета "Бъфало", а следващото десетилетие прекарва в писане на публикации в областта на фармацията, преди да се завърне към истинската си слабост. Живее в Бруклин със своята съпруга Даниел, дъщеря им и двете котки Джинкс и Макс Пауърс.


Откъс:

Какво правиш, Арлен?, питаше се той, а факлата му хвърляше примамливи отблясъци по каменните стълби, които водеха надолу в мрака. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а до лагера му имаше няколко минути път, но стълбите го подканваха по начин, който не можеше да обясни.
Коб и Рейджън го бяха предупреждавали за това. Мисълта, че могат да открият съкровища сред останките, надхвърляше съпротивителните сили на някои вестоносци и те предприемаха рискове. Глупави рискове. Арлен знаеше, че това е един от тях, но не можеше да устои на изкушението да разкрие „изгубените точки на картите”, както се беше изразил пастир Ронел. Парите, които изкарваше с вестоноството, покриваха разходите му за подобни отклонения, които понякога го отдалечаваха с дни от най-близкия път. Въпреки всичките си усилия обаче досега беше открил само отпадъци.
Мислите му се върнаха към купчината книги от стария свят, които станаха на прах, когато се опита да ги вземе в ръце. Ръждясалото острие, което се вряза в ръката му и предизвика толкова сериозна инфекция, че болката пареше като пламък. Винарската изба, която се сгромоляса зад гърба му и го залости за три дена, а когато най-накрая прокопа пътя си навън, не успя да изкара ни една бутилка за доказателство. Ровенето из руините беше неблагодарна работа и той беше наясно, че един ден ще му коства живота.
Върни се, подкани се той. Хапни нещо. Провери си защитите. Почини си.
– Нощите да те вземат! – наруга сам себе си Арлен и тръгна да слиза по стълбите.
Въпреки цялата омраза, която изпитваше към себе си, сърцето на Арлен биеше от вълнение. Чувстваше се свободен и жив отвъд всички граници, които Свободните градове му бяха поставили. Точно заради това стана вестоносец.
Стигна до дъното на стълбището, прокара ръкав по потното си чело и дръпна една бърза глътка от мяха за вода. Беше толкова горещо, че трудно можеше да си представи как след залез температурата на пустинята над него ще стане близка до замръзването.
Тръгна по песъчлив коридор от дялани камъни, а пламъците на факлата му танцуваха по стените като сенчести демони. Има ли сенчести демони?, зачуди се той. То с този мой късмет... Той въздъхна. Толкова много неща още не знаеше.
През последните три години беше научил много, попиваше знания за други култури и за борбите им с ядроните като гъба. В анжиерската гора прекара седмици наред в изучаване на дървесните демони. В Лактън научи, че има и други лодки освен малките, двуместни канута, които използваха в Потока на Тибит, и си плати за любопитството към водните демони с набръчкан белег по ръката. Беше извадил късмет, успя да стъпи здраво и да издърпа пипалото, измъквайки целия ядрон от водата. Тъй като не понасяше въздуха, кошмарното същество го пусна и се изхлузи обратно под повърхността. Арлен прекара там месеци в изучаване на водните защити.
Крепостта Райзън много му напомняше на дома. Тя не беше толкова град, колкото струпани на едно място земеделски общности, всяка от които помагаше на останалите, за да облекчат неизбежните загуби от ядроните, които преминаваха защитните стълбове.
Но на Арлен му харесваше най-много крепостта Красия, Пустинното копие. Красия, градът на жилещия вятър, където дните пареха, а нощите водеха със себе си пясъчни демони от дюните.
Красия, градът на воините, които не се отказваха.
Мъжете от крепостта Красия не си бяха позволили да се предадат на отчаянието. Нощ след нощ водеха война срещу ядроните, прибираха жените и децата си, а със себе си вземаха копия и мрежи. Техните оръжия, също като тези на Арлен, не можеха да пронижат кожата на ядрон, но жилеха здраво и с тяхна помощ воините успяваха да натирват демоните в защитени трапове. Ядроните оставаха там до изгрева на слънцето, което ги изпепеляваше. Решителността на красианците беше истинско вдъхновение.
Но колкото и знания да бе натрупал, Арлен изпитваше единствено жаждата за още. Всеки град го бе научил на нещо, за което в другите градове не бяха и чували. Отговорите, които търсеше, трябваше да са някъде там.
И така, той стигна до тези последни руини. Заровен до половината в пясък, почти напълно забравен от всички освен от разпадащата се красианска карта, която Арлен намери, градът на име Анокх Слънце беше стоял непокътнат в продължение на стотици години. Повечето от горните части на сградите бяха срутени или изронени от вятъра и пясъка, но по-ниските нива, врязани дълбоко под земята, стояха незасегнати.
Арлен сви в един ъгъл и дъхът му спря. Пред него, на мержелеещата се светлина се разкриха символи, вдълбани в каменните колони от двете страни на коридора. Защити.
Арлен доближи факлата си до тях, за да ги огледа по-обстойно. Бяха стари. Древни. Самият въздух около тях бе умъртвял от тежестта на отминалото време. Арлен извади хартия и въглен от чантата си, за да ги прекопира, после преглътна дълбоко и продължи напред, леко раздвижвайки вековната прах.
Стигна до каменна врата в края на коридора. Беше изрисувана с избледнели и изронени на места защити, малка част от които Арлен разпозна. Извади тетрадката си и прерисува тези, които бяха достатъчно цели, за да се разчетат, а после отиде да огледа вратата.
Беше по-скоро плоча, отколкото врата, и Арлен осъзна, че нищо не я държеше на мястото й освен собствената й тежест. Взе копието си за лост, натика металния връх в процепа между плочата и стената и натисна. Върхът на копието се отчупи.
– Нощите да ме вземат! – изруга Арлен. Толкова надалече от Мливари металът беше рядкост и лукс. Реши, че нищо няма да осуети плановете му, извади чук и длето от чантата си и започна да троши самата стена. Пясъчникът лесно се дълбаеше и скоро разполагаше с достатъчно широка дупка, за да провре дръжката на копието си в затворената стая. Копието беше дебело и здраво и този път, когато Арлен се хвърли с цялата си тежест върху лоста, усети как грамадната плоча се помръдна. И все пак дървото щеше да се счупи, преди да я премести.
С помощта на длето Арлен изкърти камъните от пода в основата на вратата и издълба дълбок прорез, където камъкът да може да се прекатури. Ако успееше да го бутне дотам, инерцията сама щеше да свърши останалото.
Върна се за копието си и отново натисна върху плочата. Камъкът не поддаде, но и Арлен не се отказа, скърцайки със зъби в усилието си. Накрая с оглушителен трясък плочата се преобърна на земята и остави тънък процеп в стената, закрит от прахта.
Арлен влезе в нещо, което изглеждаше като погребална зала. Въздухът смърдеше на старо, но от коридора вече навлизаше по-свежа струя. С факла в ръка, той видя, че стените са ярко изрисувани с миниатюрни стилизирани фигури, които илюстрираха безброй битки между хора и демони.
Битки, в които хората, изглежда, побеждаваха.
В средата на стаята имаше обсидианов ковчег, грубо издялан във формата на човек, който държи копие. Арлен се доближи до ковчега и забеляза защитите по дължината му. Пресегна се, за да ги докосне, и осъзна, че ръцете му треперят.
Знаеше, че до залеза не му остава много време, но не можеше да се върне точно сега, дори ако всички демони от Ядрото се надигнеха срещу него. Дишайки дълбоко, той отиде до главата на саркофага и забута силно, но така премерено, че капакът да се хлъзне на пода, без да се счупи. Арлен знаеше, че щеше да е по-добре, ако първо бе прерисувал защитите, преди да се захваща с това, но прекопирането им би отнело толкова време, че трябваше отново да се връща тук на сутринта, а той просто не можеше да чака.
Тежкият камък се отместваше бавно и лицето на Арлен се зачерви от усилието, с което буташе, а мускулите му се стегнаха и издуха. Стената беше наблизо и той опря крак на нея за опора. С вик, който отекна по коридора, той тласна с всичката си мощ, капакът се отмести и се стовари на земята.
Арлен не му обърна никакво внимание и се вторачи в съдържанието на гигантския ковчег. Увитото тяло вътре изглеждаше изумително запазено, но то не успя да задържи погледа му. Единственото, което Арлен виждаше, беше предметът, стиснат от бинтованите му ръце. Метално копие.
Той издърпа благоговейно оръжието от упоритата хватка на трупа и се възхити на лекотата му. Дължината му от единия до другия край беше два метра, а основата – около три сантиметра в диаметър. Върхът му все още беше достатъчно остър, за да пролее кръв дори след толкова много години.
На Арлен този метал не му беше известен, но мислите му се стрелнаха в съвършено нова посока в мига, в който видя нещо друго.
Копието беше защитено. Вдълбаните символи се простираха по цялото протежение на сребристата му повърхност и направата им изискваше майсторство, каквото модерният свят не владееше. Защитите не приличаха на нищо от това, което бе виждал досега.
Арлен осъзна мащабите на откритието си и едновременно с това си даде сметка, че се намира в огромна опасност. Слънцето залязваше над него. Нищо от това, което бе намерил тук, нямаше да има значение, ако не успееше да го върне обратно на цивилизацията.
Грабна факлата си, втурна се вън от погребалната зала и се затича по стъпалата, като прескачаше по три наведнъж. Мина на бегом по лабиринта от коридори, воден единствено от интуицията си, като през това време се молеше завоите му да са правилни.
Най-накрая видя изхода към прашните полузаровени улици, но през отвора не проникваше и лъч светлина. Когато стигна до изхода, забеляза, че небето все още имаше цветен нюанс. Слънцето бе току-що залязло. Арлен виждаше лагера си, но ядроните вече започваха да се надигат.
Без да спира, за да обмисли действията си, Арлен хвърли факлата на земята и се втурна навън. Край него хвърчеше пясък, докато тичаше на зигзаг между надигащите се пясъчни демони.
Пясъчните демони бяха братовчеди на каменните; бяха по-малки и по-пъргави от тях, но въпреки това се нареждаха сред най-силните и здраво бронирани ядрони. Имаха дребни, остри люспи в мръсножълто, които почти не се различаваше от пясъка, вместо големите въгленовосиви плочки на техните каменни братовчеди, и тичаха на четири крака, докато каменните демони стояха прегърбени на два.
Но лицата им бяха същите. Редове от зъби стърчаха от зурлестите им челюсти, а отворите на ноздрите им бяха разположени толкова назад, че се падаха под големите им, лишени от клепачи очи. От веждите им тръгваха дебели кости, които се извиваха нагоре и назад и избиваха над люспите като остри рога. Веждите им непрестанно потреперваха, докато телата им се просмукваха надолу, размествайки постоянно подмятания от ветровете пясък.
Но пясъчните демони надминаваха по страховитост по-едрите си братовчеди в едно отношение – те ловуваха на глутници. Бяха готови да си съдействат, за да докопат Арлен.
С бясно разтуптяно сърце Арлен, вече забравил за откритието си, се втурна през руините с невероятна скорост и пъргавина, като прескачаше паднали колони и рухнали камъняци и криволичеше на зигзаг, за да избегне материализиращите се ядрони.
Демоните се нуждаеха от миг-два, за да се ориентират в пространството, и Арлен се възползва изцяло от това, докато спринтираше към кръга си. Ритна един демон в свивките на коленете и го събори, с което спечели точно толкова време, колкото му беше необходимо, за да премине нататък. Към друг се засили право напред, но в последния момент се дръпна от пътя му и чу как ноктите на ядрона разсякоха въздуха.
С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.

*

Впечатляващ дебютен роман (първа част на квинталогия), който спечели милиони фенове на автора и го нареди до майстори на епичното фентъзи като Брандън Сандърсън, Робърт Джордан и Патрик Ротфус. Книгата е издадена в над 20 държави и предстои да бъде филмирана от Пол Андерсън ("Смъртоносен хоризонт", "Заразно зло").

Изображение
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Re: "Защитения" от Питър В. Брет (фентъзи)

Мнениеот deadface » 18 април 2013, 09:44

Изображение
"Пустинно копие" от Питър В. Брет

Светлината на човечеството угасва. Нощта принадлежи на ненаситните човекоядни демони, които се надигат от Ядрото, когато слънцето залезе. Малкото оцелели човешки селища се крият зад укрепления и полузабравени защитни руни. Легендите обаче разказват за Избавителя – воин за едни, пророк за други, който преди векове обединил човешкия род и сразил демоните. Но тези времена са само легенда за повечето хора.
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.

"Питър Брет е един от любимите ми нови автори." - Патрик Рутфъс, "Името на вятъра"

Откъс от романа

Отрядът им чакаше на второ ниво, скрит в дупка за засада. В средата на малко сечище стоеше прикрита яма, която скоро щеше да се напълни с алагаи, чакащи смъртоносните лъчи на слънцето. Джардир стисна още по-силно копието и намести щита си така, че да облекчи рамото си. Но каквато и да бе тежестта им, тя не можеше да се сравни с тази на ремъка. Метър и половина кожа, свързваща глезена му и кръста на Хасик. Джардир помръдваше неудобно с крак.
– Ако не ми издържаш на темпото, ще те набуча на копието и ще срежа ремъка – каза Хасик. – Няма да ти позволя да ми отнемеш славата.
– Ще ти бъда като сянка – обеща Джардир и Хасик изсумтя. От робата си измъкна малка манерка, махна тапата и си дръпна една голяма глътка. Подаде манерката на Джардир.
– Изпий това за кураж – каза той.
– Какво е? – попита Джардир, взе манерката и подуши над гърлото. Усети канела, но миризмата залютя на носа му.
– Коузи – отвърна Хасик. – Ферментирало жито и канела.
Джардир се опули.
– Дама Кхеват казва, че според Евджаха ни е забранено да пием ферментирало жито или плодове.
Хасик се изсмя.
– Нищо не е забранено на дал’шарумите в Лабиринта. Пий!
Нощта скоро се спуска.
Джардир го погледна с недоверие, но забеляза, че и други воини в дупката за засада пият от подобни манерки. Сви рамене, допря бутилката до устните си и отпи жадно.
Коузито попари гърлото му, той се закашля и изплю малко от него. Усети как силното питие прогори вътрешностите му и подразни стомаха му като змия. Хасик се засмя и го плесна по гръба.
– Сега си готов да посрещнеш алагаите, мишок!
Коузито подейства незабавно и очите на Джардир добиха здрав блясък. Лабиринтът се изпълваше със сенки, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Джардир гледаше как небето става червено, после лилаво, а накрая падна пълен мрак. Усети как алагаите се надигат зад стените на града и потрепна.
Велики Каджи, Копие на Еверам – помоли се той, – ако е вярно, че идвам от твоето вековно племе, дай ми смелост, за да почета теб и своите предци.
Не след дълго чу Рога на Шарак, последван от отговора на камъните, запратени с прашки по външната стена. Крясъците на алагаите отекнаха из Лабиринта.
– Внимавай! – дочу се вик отгоре и Джардир реши, че е разпознал гласа на Шанджат. – Приближават примамки! Четири пясъчни и един огнен!
Джардир преглътна тежко. Славата се носеше към него.
Крещейки „Уут!“, примамките тичаха стремглаво през точката на засада, като завиваха съвсем леко, колкото да избегнат траповете. Съгледвачите над тях запалиха маслени огньове пред огледала от шлифован метал и светлината заля всичко наоколо.
Пясъчните демони тичаха на глутница, а дългите им езици лигавеха редове зъби, остри като бръсначи. Бяха с човешки ръст, но изглеждаха по-дребни, защото бягаха прегърбени, на четири крака. Дългите им нокти деряха по пясъка и камъните по земята в Лабиринта, а рогатите им опашки плющяха насам-натам във въздуха. Твърдите им люспести брони бяха почти непроницаеми.
Огненият демон беше по-дребен, с размерите на малко момче, имаше зловещи нокти и се движеше с ужасяваща скорост. Миниатюрните му, твърди като диаманти люспи, които на светлина лъщяха с цветовете на дъгата, се застъпваха една друга идеално. Очите и устата му светеха в оранжево и Джардир си припомни уроците за смъртоносната огнена плюнка на съществото. От другата страна на засадата имаше басейн, където воините щяха да се опитат да го удавят.
За пореден път видът на алагаите изпълни Джардир с неумолимо отвращение. Тези създания бяха напаст за Ала, покварата на Ний, дошла да зарази повърхността. И тази нощ той щеше да помогне да ги изпратят с писъци обратно в бездната.
– Задръж – предупреди го Хасик, усетил напрежението на своя аджин’пал. Джардир кимна и се насили да се успокои. Коузито продължаваше да му действа, като го топлеше в нощния мраз.
Алагаите ги подминаха, устремени вече към примамките. Два от тях връхлетяха право върху брезента, който покриваше демонската яма, и пропаднаха с писък. Другите пясъчни демони се спряха на място, но огненият заобиколи и се хвърли на гърба на
по-бавната примамка. Зари ноктите си в гърба на човека и захапа здраво рамото му. Воинът беше повален, но не изкрещя.
– Сега! – извика кай’шарумът и поведе атаката от дупката за засада.
Джардир се отдаде на воинския рев, който експлодира от гърдите му и отекна съзвучно с този на братята му в нощта, като го понесе напред. Те връхлетяха в гръб на двата пясъчни демона и ги изтикаха в трапа.
Кай’шарумът се завъртя, метна копието си и свали огнения демон от гърба на примамката. Другата примамка го издърпа на сигурно място зад защитите, опитвайки се с всички сили да спре кръвотечението.
Чу се вой и щом се обърна, Джардир видя, че първият пясъчен демон, паднал в ямата, се бе хванал за ръба й, а покривалото предпазваше лапите му от защитите. Демонът се залюля и с лекота прехвърли трапа, след като отхапа крака на най-близкия воин до коляното. Воинът изкрещя, падна върху другарите си и в стената от щитове зейна дупка. Демонът изпищя и се хвърли към пролуката, ринейки с нокти.
– Щитове горе! – викна Хасик и Джардир се подчини точно навреме, за да хване демона с цялата му тежест. Момчето беше повалено, но не преди защитите да лумнат и да отблъснат алагая. Демонът се приземи на четири крака, приклекна и отново скочи
към него, но Джардир промуши съществото с копие от легнало положение, като го уцели точно между нагръдните плочки. Той подпря обратния край на копието в земята, за да му даде опора, и използва инерцията на демона, за да го отблъсне назад.
Още докато бе във въздуха, към демона залетяха половин дузина ласа на воини и той падна на земята, вързан здраво. Съществото закъса въжетата със зъби и Джардир чуваше как ремъците се пръскат под натиска на стегнатите му мускули. Демонът щеше да се измъкне след броени секунди.
Кай’шарумът даде сигнал и двама воини се отделиха от групата, за да тормозят огнения демон, докато останалите наобиколиха пясъчния със стена от сключени щитове. Всеки път, щом демонът удареше по някой воин, онези зад съществото го мушкаха с копията си. Оръжията не можеха да пробият бронята му, но все пак го жилеха. Щом се обърнеше, за да се изправи срещу нападателите си, техните щитове заставаха бързо намясто, а воините зад гърба му го атакуваха.
Изкопният защитник беше махнал брезента от защитите и така бе предотвратил бягството на останалите алагаи, а воините избутваха избягалия демон напред със стената от щитове. Накрая съществото отстъпи назад до самия ръб на ямата и воините на това място се разпръснаха.
Джардир беше сред онези, които мушкаха с копията си, за да изтикат демона в трапа с еднопосочни защити.
– Светлината на Еверам да те изгори! – извика той и го удари. Демонът направи крачка назад и падна в ямата.
Това бе най-великият момент в живота на Джардир.
Джардир се огледа наоколо из мястото за засада. Двама дал’шаруми бяха приковали с копията си огнения демон под водата и той се давеше в плиткия басейн. Водата димеше и кипеше, докато съществото се мяташе, но воините го държаха здраво до последното потрепване.
Раненият воин примамка изглеждаше достатъчно здрав, но Мошкама, воинът с откъснатия крак, лежеше в локва кръв, задъхан и блед. Той улови погледа на Джардир и ги повика двамата с Хасик при себе си.
– Довърши ме – изпъшка той. – Не искам да живея сакат.
Джардир погледна Хасик.
– Направи го – нареди му Хасик. – Не е редно да го оставяме да се мъчи.
Джардир си припомни за миг Абан. На колко ли мъка беше обрекъл своя приятел, отказвайки му смъртта на воин?
Дълг на един дал’шарум е да подкрепя братята си както в смъртта, така и в живота – беше му казал Керан.
– Духът ми е готов – изрече дрезгаво Мошкама. Със слаби, треперещи пръсти той разгърна робата си, отмести бронята си от плочки печена глина, зашити в плата, и откри гърдите си. Джардир го погледна в очите и видя чест и смелост. Неща, които жестоко му липсваха на Абан.
Той с гордост го прониза с копието си.

*

Книгата ще бъде представена на следващата среща на клуб "Галактики":
Скъпи приятели на фантастичната литература и фентъзито! Скъпи членове на клуб "Галактики"! Задава се втората ни среща! Мястото е същото – Суингинг хол, денят не е случаен - вторник, 23 април, обявен за Международен ден на книгата! Очакваме ви в 19.30 часа!

Ето ги и темите:

- изказвания и препоръки за нови заглавия, тенденции и възможности в любимия ни жанр – очакваме включване на представители на интернет медиите, блогъри, издатели, читатели и фенове.

- износ на култура – начини за популяризиране на фантастиката и фентъзито сред младата публика – срещи на ученици с преводачи, писатели, блогъри, фенове. Създаване на клубове в училищата.

- представяне на романа "Пустинно копие" от Питър В. Брет

На събитието всички книги от жанровете фентъзи и фантастика ще се продават с отстъпка от 50%!

Дългоочакваното продължение на "Защитения" - първа част от "Демонски цикъл" на Питър В. Брет, е вече тук! Книгата "Пустинно копие" от създалата мания сред почитателите на фентъзито поредица ще излезе на 22 април. "Пустинно копие", трепетно очакваното в България продължение на "Защитения", разказва историята на Ахман Джардир, воин от Красия, който претендира, че е Избавител, изпратен от Небето с мисия да срази врага!

"Всеки път, когато моя творба бъде издадена на друг език, аз се чувствам смирен, припомняйки си, че ние, хората по света, си приличаме толкова много. В края на краищата всеки понякога се плаши от тъмното... Добре дошли в семейството! Надявам се, че приключението ще ви хареса." ( Питър В. Брет )
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Re: "Защитения" от Питър В. Брет (фентъзи)

Мнениеот drackon » 18 април 2013, 17:03

Напиши издателство!!! Да си я поръчам онлайн!!!

Пише го на корицата!
Аватар
drackon
 
Мнения: 259
Регистрация: 03 март 2011, 12:28


Обратно към Анонси за нови произведения

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости