Време Броднишко

[partilan]

Стихосбирка



Обичам Да Обичам

Oбичам Любовта да ме намира,
когато съм се уморил от дълго търсене
и Вярата от мене да извира,
да бие пак Сърцето ми до пръсване...
В тоналността космична да вибрираме,
простили в миг за всяко чуто "късно е".

Обичам да Обичам без да спирам,
Надежда да раздавам непрекъснато,
че Любовта не може да умира
и в Нея можем даже да възкръсваме.
Обичам конски бърни рано сутрин,
намиращи в дланта ми бучка захар...

Да бъдем За-Едно, когато мръкне
и песента на славеите в мрака.




Един тревожен Internet_сонет

Последен "писък моден" - телефоните
и "скайп" по обезжичен интернет-
така жестоко отчуждават хората,
превръща се екранът в "мироглед".

И вместо да общуват ЗаЕдно в "общности",
докосвайки се насред свят голям,
всеки е "онлайн", трака си самотно,
заврял лице във своя "телекран".

Потънал във потока от "новговор"
от кльомби, смайлове и спам,
повярвал, че е станал "много дОбър",
но "по-добЪр" дали е той,не знам...
Навред жестоко впримчила е мрежата
стандартните тела и умове
и все по-рядко сещат те копнежите
на "Робинзон" и "Дивото зове".
Играят ли децата ви на "жмичка"?
На "пускам кърпа" или "на шише"?
Или седят си вкъщи те самички
и виртуално трепят зверове?

Така се губят мимики и жестове,
и липсва отразен в очите плам,
дъха си топъл рядко вече сещаме,
нюансите на дързост или свян,
когато на ухо шептим горещо,
тъй както Джейн шептеше на Тарзан,
а "ябълка" напомня ни за нещо -
марка софтуер, подмамила Адам...

Превръщаме се в орган на машината,
във ферма за "човешки материал"
и лъжем се, че тъй е само зимата.

Прониква в нас двоичен идеал,
от който губим "Лиско" и делфините...
Всеки е сам в глобалния квартал.


Ин-Ян контрасти

Ян:
- Ако в момента си щастлив -
недей се радва, а плачи!
Плачи, че този миг е жив,
дордето мигнал си с очи...
Сетне отлита яко дим.

Ин:
- Ако в момента си нещастен -
тогаз танцувай и се смей,
макар мигът да е горчив
и той отлита като дим
и се редува... С миг на щастие!

Контрасти:
"За радостта недей плачи,
а и се радвай, щом заплачеш!"

"Мъглата сменя ясен ден,
ден ясен сменя се с мъглата."


Реалността "Тук и Сега", ad hoc

Реалността "Tук и Сега", ad hoc
(с оглед на случая), е толкова различна,
колкото много са консенсусите лични
във всеки споделен "мисловен кръг"
със своите културни суб-традиции...

Реалността на другите по "принцип"
споделяме далеч не "всеки път",
а само тъй и колкото решим си,
така че да не ни "вземат за луд"...
Или за да почувстваме ги близки.

"По принцип"(там, тогава, те)
консенсусът "тук и сега" изключва.
"Реалност" е това, което "Е",
"действителност"- това, което "случва се"
в различните "реалности" съвкупно.

Доколкото придаваме му смисъл -
дотолкова ни пука как постъпваме,
когато "Мога" "вземе се в ръце",
"заело се с бакиите" на "Искам" -
консенсуалността тогава е престъпена.




Кантата за видизма в "Ре"-минор


(adagio, staccato, mezzo-forte) -

Не си ли виждал ти палто от кожите
на поне двайсет рижо-бели котки,
красящо гъзогръбести госпожи
и катерича шапка за идиоти,
които се обиждат на "животно!"?

Как би се чувствал, ако зарад зъбите
обстрелват те от някой хеликоптер,
за да издялкат от костта ти "нещо хубаво",
или преправят майсторски корубата ти
в три чифта очила за Хари Потър?

Ще кажеш "Такъв е животът" -
убиецът раздава щедро прошки,
а жертвите виновни са "за трима",
за туй, че нивга не надигат ропот.
Такъв живота си го правим ние,

а Менгеле, разправят, че бил "доктор"...

Повярвал си, че е "по-висш от другите"
и ги "изследвал", "за да сме грамотни",
съвсем "научни" му били подбудите,
когато заразявал с тиф невинни хора,
"вместо да прави опити с животни"...

(capricio, crescendo, piccicato) -

Тежи ми предчувствие,

че хора, които
са склонни да сбиват
породисти кучета,
или препарират
птици много точно,
го правят, защото
им липсват възможности
да го правят с хора -
"други", "низши", "болни"...

Те пъчат се гордо,

че "похапват здраво"
кебапчета, бутчета...
и "ролца от раци"
как звучи само...
"Кокошки на кубета" -
изварени скелети
от квадратни птици,
гледани в касетки,

"Да са по-дебели"...

А някъде страдат
маймунки по плажа
и мечки се учат
да въртят кючеци
върху нажежена
до червено скара,
някъде в гаража
на някой си изверг...
"Тъй си вадел хляба".

(legato, molto grave, decrescendo) -

Горчи реката с вкус на горска рана,
задружно падат буките огромни
и с трясък се стоварват на Земята,
предсмъртно хъркат в хор моторни триони...

"На дендроцид готови - за заплатата!"

Почувствала със клони кръв от корени,
върба вековна плаче над водата,
разбрала по вкуса и що са сторили
с нейните стройни, сивокори братя...

Те нямат си друг начин да се борят.

Освен да пият Светлина с ръце,
под сянката си, и под своя корен
държат водата, да не изтече...
В соления Океан на всички сълзи,
делфин оплаква клонка от дръвче.





Загадката на Питър Пан

Защо така се получава -
уж всички вярваме в това,
че е красиво и прекрасно,
а често виждаме Света
във крайностите на контраста,
или във скучна сивота,
наместо да творим нюанси?

"Защо ли? Еее, ще разбереш,
че тъй се случва, щом пораснеш."
И тъй, порастваш... Щеш - не щеш.

Уж всички някога порастват,
но все така се получава,
че пак превръщаш се в дете
понякога, макар и рядко,
и в приключения тогава
с готовност сам сега се вреш-
Светът отново е загадка.

Така се случва... Ако щеш,
да дръзнеш да не се съмняваш
в това, което "занапред",
"Сега и Тук" да го направиш
и да се пробваш "на късмет",
забравил взимане и даване,
от любопитство пак обзет.


За Прошката няма причина

Тя идва, когато решим,
че стига ни лютата зима
и идва отново Април...

Урок по Прошка е Животът -
ни "късно", ни "рано", не "пак",
а "тук и сега" и "отново"...

И тъй дордето не остане мрак
в Душите ни, срещнали Бога,
разцъфнал под мартенски сняг.


Ода за розова трикама

Онази с розовата лента -
обичам я високо горе,
насред отвеси и простори...
"Джобче" в скалата - на момента,
точно приляга там завчас
трикамчето, и после -"Газ!"

Потъва тя и е корава,
в хоризонтални цепки, там
се впива много, много здраво,
където други разни джаджи
не щат да влизат или лазят,
трикама дупето спасява
от участта да се омаже...

Но често трудничко се вади
от някои катерачи млади
(особено ако си падал,
или на нея си висял),
Докато го осигуряваш,
усещаш как расте брада:

"Я стига вече с тая врява!" -
крещиш надолу и си палиш
цигара втора, след това:
"Ако не си ми я извадил,
дордето преброя до три,
ще те завържа тук на "стреме",
оставям те да си висиш
и слизам, сам да си я взема!"

Другарчето отдолу пъшка,
пуфти и много дълго псува,
потънал в пот и сила мъжка,
с клемоводача нов и лъскав
чегърта, блъска и напъва,
наместо с пръстче да я бутне,
полекичка да бръкне вътре,
да я разклати и издърпа...

Но тез проблеми са беда
не и за твоята глава,
че знаем - тръпка е "да водиш"
"да бъдеш втори" е "брада"...

Зная от кучетата стари -
"Трикама 05, най-малката
носи си винаги със теб!"
и не я свалям от седалката.



*Tri-Cam - Практична джаджа за осигуряване, използвана в традиционното
скално катерене, незаменима за хоризонтални цепки.
Онази, с розовата лента, е най-малката в целия комплект, но най-често влиза в употреба.

"джобче" - Плитка цепка в скалата.
"стреме" - Прост и надежден възел за неподвижно фиксиране на осигурителното въже.






Тринадесет куплета на "Мечта"

Мечтая си за повечко мечтатели -
да Сбъдват дружно повечко Мечти
Любов и Мир да има, и Приятели,
и Заедно да мечтаем до зори...

Край Огъня да се разказват приказки,
чорапите си мокри да сушим
и никой в самота да се не стиска,
Да Бъдем Всички СЪщества Добри...

Да пеем в Кръг Любимите ни Песни
след скитане по много друмищА,
след много изпитания нелесни
да срещаме пак Пълната Луна...

Да имаме какво да си разкажем,
докосвайки се насред Свят голям
и Всеки да цъфти в Света си малък,
пак себе си намерил в Любовта...

Да Свети Нвсегда в очите Пламъкът
на Вярата в Доброто, и "Мечта"
"Крила" да Бъде, не торба със камъни -
"безценни" уж, а носещи тъга...

Криле да Бъде, не балон със хелий,
на всички да Е Истински смеха,
а не през сълзи или с недоверие
и честичко да спира ни Дъха...

Да не делим Мечтите на минути,
на часове или рожденни дни,
да не шептим, за да не бъдем чути
от нечии всевиждащи уши...

Душите си - изпрани да ги проснем,
под Слънце-Бог и Вятъра-Съдба
и голи над росата да се носим
Възкръснали, без грях или молба...

Все още мога да мечтая, много...
Обичам да плета в стиха Мечти,
най-древната Магия -Танц със Словото
от Бога ни е Дар, за да Творим!

Мечтите ни, като Звездици в Нищото -
Това Е Неговият подпис мил и благ -
в Прекрасното, на Живите Душички,
да тичат Волни от зори та чак до мрак...


Подир мечтите си, така да станат Всички
най-малко "по-Добри", че инак - как?!?
Нали мечтаем не "за куп парички",
Мечтаем Тук, в Океана - за Маяк!..

За Фар, по който да познаваме
къде ни чака обитаем бряг,
в Океана на Мечтите от удавяне
да ни спаси най-върлият ни враг...

Взаимно да научим да Прощаваме,
на себе си взаимно да Простим,
готови на последно Себедаване,
в Едно със Животвор да Полетим!...


И после още Седем, с вкус на рана

Тринадесет добре, но има Още...
куплети на "мечта" да изредим.
Онези- Седемте, така тревожни те,
замръзнали в Душите да стопим:

Мечтая си в света да няма котета,
с отрязани опашки и с бензин
поляти и изпепелени в опити
"на колко метра?" за да проверим...

Мечтая си да свърши дендроцИда,
резачките моторни да стопим,
дърветата да считаме за "Живи"
а не за "материал", който "ценим"...

Мечтая си да няма адски писъци
на двадесет и пети сутринта,
да няма вече кървищА в съсиреци,
обагрили по Коледа снега...

Да няма по света одрани кучета,
да няма дива радост от това,
че "да дереш животно" си научил,
че вкусил си "Урока на Кръвта"...

Мечтая си за хиляди ЖивОтища
в които всеки да изпита що е бил,
дорде накрая Вси Души "по ноти"
в Една Хармония Вовеки зазвучим...

Да няма по света душици зъзнещи,
да няма нигде гняв или беда,
до синьо в суета да се не бръснем,
да не пуфтим от нерви пред "властта"...


Мечтая си Пространствено Безвремие
във Резонанс със нашите Сърца,
"Почивка в Мир" на всяко самомнение
и всичките тревоги на Света...

................................
Брато,да беше само „аз“..,
а то- на всички ни се случва -
нефтопровод грози Бургас,
а за "боклука" ни виновни са пак "кучетата"...

Ако стигаше, нямаше "Косово"
да обсъждаме, или "Тибет",
нито "Багери Рила дамгосват,
за да правят хотели за кмет"...

Затова и в куплети изпращам ги-
"до поискване"- 20 мечти,
та 13 от тях да разбудят
още 5, от които боли...

А последните две са за "лудите",
дето Вярваме в тези неща,
че е станало време за Чудото
да ги сбъднем узрял е Света...

Че готови сме Бога да върнем -
във Живота си - като Компас,
вместо някаква мърша, разпъната
на стената с пирони, без глас...

Плането, ДОКОГА ???

Там, някъде, сред Тихия Океан,
събрани от реки и от морета
милиардите боклуци на човека
се сбират в смъртоносна страшна сган...

и албатросите капачки и катран
нагълтват и умират...Птици клети...
Идъхва в нефтен разлив корморан...

Делфин се гърчи в мрежите оплетен,
и китове по плажа на Оман
издъхват в тих протест срещу..."прогреса" ни
и питам се : "Плането, ДОКОГА?

ЗаЩо ще ни търпиш??" Тръсни се леко!







Подпитват невъзпитаните чувства

Te, чувствата ни, все са невъзпитани,
като конете буйни без седла...
В часа за тишина те често викат,
мълчат си като пукел след това.

"Изпуснаха ни" първите години
(със седем сме по-млади затова).
Живеем си "ей тъй", за "ден да мине",
подпитваме възпитано "Кога?"

Когато дойде Ден на "няма мърдане"?
Кога безмълвно срутва се Света?
Кога Мечтите ще решим да сбъднем?
Кога ще се Намерим в Любовта?

"Защо така?“ - подпитват също чувствата,
"кому е нужно?" - питат след това -
да учиме "О, Шипка" наизуст ли?...
И честичко отвръщат "да бе, да!"

Подмятат ни прозрения сурови,
а раз-умът прегракнало крещи:
"Защото така ТРЯБВА, Бога ми!"
А трябва ли наИстина, или?...

Или пък това "трябва" не е думата,
заробила ума ни със страха,
че инак - що? - Ще "заиграе" гумено
пак палката по лудата глава???

Защото "трябва" иде от "изтребване"
(понякога се случва и това)
"и след смъртта сражава се поетът" -
"окопът-гроб" вещае Своб...
... О, Да!



Дордето сме готови за "Обичам Те!"

"Здравей и Сбогом", като за последно!
"Тук и Сега", "завинаги" е бедно
откъм нюанси, за да го опише -
това, което случва се в Съдбите ни,
когато разберем, че Сме Обичани -
безкористно, безгрижно и безбрежно,
проблясва като метеор искра в очите ни
и целите преливаме от Нежност...

Мигът свещен осмисля в Мига дните ни,
а Вечността в безмислие се свежда,
превръщайки се в бевъзвратно "никога",
препъва ни с уроци безвъзмездно,
че живи Сме, докато още учим,
а не докато борим се да дишаме,
преброждайки пътеките на Случая...
Дордето сме готови за "Обичам Те!"



"Пирони Още!" дай, защо значка?

Шестица за Душевност - туй е пошло,
за Изповед шестица - отвратня!
Простете ми понятията сочни,
но може ли шестица на това,
което с Огън жегва ни Сърцето,
което е мехлем за зла беда,
това, което в празнотата Свети,
което ни открива Любовта?

"Червена точка" де да беше барем,
"звездичка" или лозови листа,
"венец от тръни" кичи издокаран
Спасителя, предлага Му вода
за Жаждата към жизнената чаша
с горчива страст да пие Свобода -
забодени на голо хвалби наши
по кожата Му, чак до кръв... О, да!...

А Той (или пък Тя) не се трвожи,
"Пирони още!" вика през сълзИ
от Щастие - за туй, "Че Още Може"
и своето Сърце БлагоДари...
На всеки срещнат се раздава, Бога ми,
и всичката си Обич да даде,
за всеки хвърлен камък - миг от многото -
целувка за разкош... или пък не?

Благодари ни не за коментарите,
Благодари за прочита и за
Настръхналата Сила за Отваряне
на Всичките Врати на Личността,
която среща се без вик с мечти предадени,
с присъди на Любов или в Смъртта
дори - намираме си поводи за Радване.

Отхвърлили оковите, признали си
това, което дълго сме разкарвали
във себе си, в корема си, аха-
аха - да го родим с мъка наяве,
а то пристига в нечии слова,
в очите, в Упор гледа и... "Наздраве!" -
За Всичките Разбиращи Неща!




Богинята за Свобода ни бе създала... (Март беше свършил, почваше Април)

"Защо отхапа от Плода, Адаме??"
"Защото... Ева ми я даде!"
"Кажи ми, Ева, Истина ли Е?"
"Ннн... не е! З... змията ме измами!"
"Змията значи??? Ех, че захитрели!...
Змията, нали глас си няма -
глава ще клати само в потвърждение,
но плодове - туй знай се - не яде...
"Маймуната" да бяхте ми казАли,
да взема да "повярвам", ама - не!

Е, нищо, значи - вече сте Големи -
готови сте да вземате Решения
и хитро разрешавате дилеми.
Градината е само за Деца...
Вървете по Света, той ви зове,
бъдете най-щастливи и засмени!
Помнете - Мъдростта не се яде,
с грешки и опити достигаме до нея.
Сега вървете - Свят - широк и... Умната!"

Адам и Ева рипнаха навънка -
Светът бе толкоз Чуден и Голям,
но щом се стъмни, стана им студено...
И те - за да се стоплят, се прегърнаха,
и още малко и аха-аха... Не би.

Пристигна Ангел с огнени очи
и каза им: "Ехей, аборигени!
Видях Аз що се случи сутринта -
видях как ви ИЗГОНИХА от Рая,
Но чуйте (почна да шепти) -
Аз тайната пътека за там зная!
Елате с МЕНЕ, ще ви заведа!...
Но първо с нещо скрийте си "СРАМА", я!
По-БЪРЗИЧКО, че много се забавихме,
А... ВРЕМЕТО, НЪ'Л ЗНАЙТЕ - Е ПАРИ!!!"

И те, горките, взеха, че се хванаха
на върлата и дяволска измама...
Март беше свършил, почваше Април,
белята - според плана беше станала,
БогИНЯТА за СВОБОДА ни бе създала,
а дяволът ни бе намерил "РАБОТА"...









Където Отговор Били Сме, не въпроса

"Поне за туй да взимаше заплата!..." -
Мърмори майка пак след своя син.
"И днес ли пак ще си трошиш главата!?" -
Претръпнала, жена гълчи любим...

А той мълчи. С усмивка тъй позната
посочва изкривен, ръждясал клин -
като трофей, окичен на стената -
и тръгва пак в зори, неумолим...

Екстремната Магия на Скалата -
Орисва ни тя с "кик-адреналин",
да търсим ежедневно чак до гроба си -
"Отвъд" да минем, начинът Един -
е да строшим
понятието
"Възможно"...
Бариерите в Ума си да строшим,
да плюнем на Съдбата си пред Бога,
в ръце да Я поемем сам-сами -
решили се на "Пробвам дали Мога!",
"Дали все още Искам Да Съм Жив?",
"Дали Светът Различен Е От Горе?",
от "На Ръба" между скала и Небосвода,
дали не Е
Космически
Красив?

Или различността сами я носим -
навсякъде, където сме били?

Където Отговор Били Сме, не въпроса:
"А може би възможно Е, нали?"...




Четирите по-смъртни гряха

Те, "седемте" - затуй са "смъртни" -
човек изкупва ги в Смъртта,
но има и по-лоши, Бруте,
дето тежат дори в Отвъдното...

ПРЕДАТЕЛСТВОТО най-напред -
на Юда и Димитър Общи -
преследва ги от век на век
и ще се помни много още...

УБИЙСТВОТО - "Ей тъй - за кеф!"
Убитият прости одавна,
убиецът му - още не,
(На Изток го наричат "КАРМА")...

Да СЪДИШ другия пред теб
и пръв да го замериш с камък -
тъй сам осъждаш се на пек
и студ в занданите на Ада...

И Още - да НАЛАГАШ ВЛАСТ -
за кой се мислиш ти, човече?
За "Господар" на този Свят?...
Тъй роб на Злото си... Обречен!

Но хайде, стига грехове -
било "посмъртно" или "приживе"...
Щом можеш да ПРОСТИШ поне -
ще ти Простят и "непростимите".




Времето пари купува, но парите - Време - Не!

"Нация" вместо Народ.
"Ре-лигИя" вместо Вяра,
вместо Съвест - "Морал строг",
вместо РОдина - "Държа-ва".

Туй е гнусният порок
на смислОвната ПОДМЯНА -
вместо Истински Живот,
да живуркаме "на смяна"...

За пари да леем пот,
кръв да леем зарад дявола,
без вериги - но Е роб
всеки, дето ги признава!

Всеки, дето е готов
да се счита "управляван",
сам копае своя ров,
сам съгражда си зандана!

Слово -"CIvilizaciOn" -
"Градска Власт" туй означава.
"CUltura" - туй е "Поклон
над Земята" и "Засяване".

Има Разлика, нали?
Има, ала кой се сеща??
Кой Сега ще се реши
да поправи тази Грешка???

"Тъй-по лесно е", нали? -
Да се кланяме покорно,
зад железните врати
на Властта да сме затворени!...

Лесно Е, ала гнети
и подменя ни Живота
с гадки, лъскави ЛЪЖИ
и превръща ни във скОтове.

"Ресто!" пак на Всяка "Власт"
"Не, мерси!", "национализъм" -
туй е алчна, грозна паст,
кръволочещ деспотизъм.

Но се вижда Края, да!
Още малко и ще стане
твърде късно за "реда",
и ще рухне без въстание.

И Ще рухне Вавилон,
съграден с измами мазни,
и че "Царят май е гол!"
малчуганите приказват.

Сатана - на своя трон
в алчността си се задавя,
олигарси, САЩ, ООН
вече гърчат се във спазми...

Свобода на Ума,
на Душите ни Оргазмът -
Връщането на Духа
банките им ще изпразни.

Щото знайте и това -
Времето пари купува,
но парите - Време - не!

Ум царува, Ум робува
РазУм патките пасе,
ала Буда нас сънува...

Но до време. Иде ДЕН,
Ден Съдбовен на СъБуждане
от кошмари и от плен -

И за "свои", и за "чужди"!!!











Легенда за "Словата от БиблОс"
("За Буквите" - Шареноризец Храбър.)

В БиблОс живял един търговец тих,
обичал да се среща той с моряците
да пие с тях, да пее до зори,
а те за "Свят Широк" да му разказват.

И тъй "случайно" (в сряда може би)
съкровище безценно им показал
и без да ще Света обогатил,
когато вечерта така им казал:

"Ний ползваме шумерското писмо,
в което всяка Дума - Знак си има,
нали?
("Е, И?..." - отвърнал вяло някой)

И можем да я пишем на дърво,
на камък, на папирус или глина;
Известие да пратим до дома,
когато сме далече, във... чужбина;
на среща да повикаме мома,
която много строг баща си има;
Египетските даже знаем... някои
и книги стари можем да четем,
когато срещнем див народ обаче,
какво пръхтят, не ще да разберем...

( "Добре бе, Да!", "Това сами го знаем!"...)

До ДНЕС!...
Снощи, в Съня ми хрумна начин
по-лесно ний да пишем и четем -
не СМИСЪЛЪТ на думите да значим,
а всеки ЗВУК със знак да наречем -

(?... ?.. .?... ?.... ?... ?.)

Вместо 1108 Думи - всяка
със свой различен труден йероглиф,
ще има да се помнят само... двадесет -
та всеки звук да има знак, така че
да мога да запиша върху лист-
"Какво ми бърбослови този варварин" -
на глас да мога сам да го изкажа
пред някой, който вече знае варварски
и после да го питам "Какво значи?"

(?!! ?!!!! ?!! !??? !? !?!!)

Така ще можем само с 20 знака
да списваме словата от език,
който все още никой не е смятал,
че може да се учи и приказва...
И Тези Знаци подредих във... "Аз-Бука":

- "Аз, БОг, Вол, Град... Див, Еж, Жив, Зар...
искрИ
Кон, ЛОв, Мост, Нов... Ос, ПрАг, Риф, Сол...
Трон, Ум, Фар" -

Двадесет Думи - с всяка означих
един различен Звук, с който да пасва,
с който ЗАПОЧВА Тя" - Така им казал...

Моряците край него вече драскали
двадесетте тъй кратки думи всяка
и пробвали на ум, на глас дали
наИстина Е Вярно туй, що казва -

търговецът, а той вече пресмятал
колко смола и колко сол и мАсло
за варварските стоки ще смени
и после как в ПАРИ ще ги обърне,
когато ги изкара от зори
в пазарен ден... И как ще ги брои...


Японско време

не е смешно,
не е и тъжно, а е ВЯРНО,
че по японски заживели сме
във малки светове- "сумарно",
а Витоша напомня Фуджи...

И "Витошка" ни е Шинджуку,
а от шогунските закани
да се "разправи със боклука"
и "кучетата да натири"-
вече обмисляме "сепуку"...

Готови сме на харакири,
И също като сенки в театър-
"Но" срещаме лица и маски,
дорде "божественият вятър"*
облъхне ни в последна ласка...

Цвета в душите ни обрулил,
оставя ни в "За-Зен", на място-
сред двора селски , под сакурите-
най-сочната псувня да праснем
и в миг да се събудим... Българи!







За воинската чест по партизански

"Щом мястото е близо до вода,
отваряй си очите за славяните,
че нашите бойци да изненадат,
в гърба да им изскочат из засада,
промъквайки се нощем като жаби -
те през тръстики дишат под вода
изкусно, без да се задавят
и часовия свалят със стрела,
изпод водата... Често така правят."

(Записал туй ромейският хронист
и нашите деди така разправят.)

"Давид бил дребен, добре стрелял с прашка
и Голиат изпатил си за миг,
преди да влезе в близък бой юнашката,
с глава разбита, проснал се без вик."

(История за камъка и прашката,
разказана в един библейски мит)




Небето сиво е, диво, Красиво Е (Ние ,"другите", лудите 2)

Небето сиво е,
диво, Красиво Е,
сбор на Оборище чак!
Не за въстание
среща си даваме -
Пролет да срещаме пак.
Небето сиво е,
но планинари сме,
не сме от захар, нали?

Раничко ставаме,
стягаме раница
и анорак, че вали...

Майка-Природата
плаче за хората
сълзи дъждовни, за нас!
Затуй, че много сме,
роби сме, Бога ми,
чак до последния час,
в който Съзнаваме,
че няма бягане,
няма СъмНеНие в нас,
че се завръщаме,
за да прегръщаме
за да танцуваме в транс...

Затуй, че живи сме,
диви, красиви сме,
че сме се срещнали пак
след дълго скитане,
питане, дните си
събрали сме в стария сак,
нейде край огъня
ЗаЕдно сме, Хора сме,
Жива Душа сме... На Път!

Живи сме, Бога ми,
Жива Природа сме -
"Лудите" - тъй ни зоват...

"Ние другите, лудите"
сме изумрудите
в нечии ясни очи,
цветята сините
или маслините,
спомнящи цветни мечти.
Бръчки на щастие
ражда прекрасното,
ражда акорди и стих,
ражда разбиране -
себенамиране
в нечий приятелски лик.

Искри от огъня
над босоногия
танц със Иконата-стих
не ме пожалиха,
милват ме, галят ме,
спомнят ми ромона тих
на онова ручейче
в себе си скътало
спомен за Живи Води...

Скътало Бисери
с Обич Орисали
Сънища, нощи и дни.

21.03.2008



Зоват ни "Демони"... И "Нимфи"

Зоват ни "Демони"... И "Нимфи"-
но туй съвсем не е беда,
защото Ние Сме тъй видно
много повЕче от плътта -

Камбани сме, които бият,
звънтят за другите Души,
да можем пак да се Открием
насред "Океана от сълзи"...
И Светлина Сме, дето Свети -
(за Всеки друг, но не за Нас)
И Лодки Сме, и Сме Морета,
и носим си Сърце-Компас...

Деца на Майката-Природа
и Нейният Любим Един,
и Всички ЗаЕднО Сме Бога,
щом Всички ЗАЕдно Простим...

Души На Път Сме и Сме Пътя,
и "Буден Дух, Който Твори" -
това напомня ни го Гьоте
и го доказваме сами!


Камбаната мълчи, щом я погалят

Камбанен звън Душата ми издава,
под Удара жесток сега Кънти.
Камбаната мълчи, щом я погалят...

Но как запява само и трепти
във Резонанс със Тона Изначален,
Камбана без език- и Тя дори

разлива из Простора звук камбанен,
Запява Тя и почва да звънти,
ако Я Тресне Тежък Чук... Или пък Камък!

Прекрасно
Е, дори и да боли.



Двете думи в писмото дочакано

"Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно."

Двете думи в писмото са страшни -
те "не чакай" нашепват ми, но
аз не чакам, очаква те Щастието...

Мен ме чака присъда..."Живот"-
да живея, понесъл остатъка
от Една неделима Любов.

Седем осми от Нея - за Тебе,
а пък аз ще мълча в апостроф,
в изтървания такт предпоследен
и ще уча урока на Йов -

"Ако Ти си понякога ада,
аз за него съм вече готов."

Не ми остави нищо за тревожене

Прости ми, мила, ала незабравил съм
рождения ти ден, нито Очите ти,
Смехът ти и Сълзите ти - камбанен звън,
отекващи във ехото на дните ми.

Във нощите ми дните ни припомням си
и в спомените къпя се в лъчите им,
искрици от Душата ми отронват се
по вятъра студен... И Е Красиво!

Усмихвам се за кой ли път на Случая,
който ме срещна с теб и омагьоса ме,
на Теб Благодаря, за мене ручей си,
и "Огън от Любов", който дамгоса ни...

И двамата - до край да Бъдем Живи!
Напук на всички Норни и Орисници -
Обичам Те, Любов! Бъди Щастлива!!!

Пази се и не ме мисли - спокоен съм -
(не ми остави нищо за тревожене)
Раздавам се на всеки срещнат... Огън съм

за зъзнещи... За жадните - пороен дъжд
и вик за Свобода в души заробени,
и (може би) за тебе пак "достоен мъж".

От нямане на начин да те върна
във себе си най-сетне се превърнах.

Мерси!Прости!Бъди!
За мене Свята Си.

Простих си, че я проснах Свободата си
в краката ти. Простил съм и това, че не прие Я Ти.

Любов!... Ти Песен недопята си,
дори и "С-Бог-Ом!" да звънти в рефрена...


Тренираме "умиране" в свободен стил...

Смъртта е сянката на всяко живо тяло.

Тя винаги на крачка е от нас
и дебне ни, ако живеем вяло,
убягва ни, ако я търсим диво в транс,

преследва този, дето вечно бяга,
танцува мамбо с Вечния Търсач
за някои Тя е край... За мен - Начало.

Смъртта - Отвъдна Форма на Живота,
последен коректив на всеки филм -
обичам да я търся във високото,

В дълбокото, в свещените треви,
докосвам се до Нея и Танцуваме
Танца "Живот" и в Него ЗаЕдно Учим се,

та всеки път да бъдем "По-Добри"
по Пътя от "Тамас" към "Кришна-Лока"
Любов Вселенска в Нас да се роди.

Куража в нас намираме да Скочим
насън, наяве или в някой "трип"
отвъд познатото за нас... и Да Започнем

Да Бъдем Истински Докрай... във Всеки Миг,
съставен от безбройно малки порцийки
Копнеж, Любов, Кураж и Вдъхновение.

Тренираме "умиране" в "Свободен Стил"...






Изкуството събрали сме в чиниите

Изкуството събрали сме в чиниите,
задУшено в сладникав собствен сос
и дружно си разискваме бакиите,
навирили егофренично дълъг нос...

Залъгваме се, че сме си "във нормата" -
"хранително разстройство" ли?, "О, не,
далече от г*за ни са тез зорове!"
и може би си вярваме поне...

Че всичко с нас и със света "наред" си е,
Че "лудите" са "другите" сред нас,
които вече все по-рядко срещаме...
Насън. Наяве ги лишаваме от глас.


Предписваме им хапчета, терапии,
отчаяно се вкопчваме в плътта
и жадно търсим Светлина сред мрака си,
във опит да забравим за Смъртта...

Забрави ли? Само превозни средства са!...
... Телата ни, Душата Е Една!..
Но болна е от страх... войни и бедствия
изкусно сътворява си сама...

Дордето дойде ден на "няма мърдане"
и като гръм удари Любовта
Към Всичко, дето Сме... И се събудиме,
съзнавайки как всички сме Една...

... Илюзия. Ала си правим пас.





Въпрос, отправен от Приятел*

"Не мислиш ли, че всеки чувства, каквото и да е изпитал,
дори онези, дето "лоши", "зли" и "жестоки" ги наричат,
сърцата си в синджир от болка и те заключили са скришом...

Не можем ли да им помогнем, та най-накрая да успеят
да се измъкнат от зандана на чувствата си наранени,
да дръзнат те да са свободни, без страх от болка да Обичат?"

- Да, често същото се питам.
Не мисля даже, а го Зная,
но как да стане - все опитвам,
но твърде рядко май успявам.

На мен "дъската си ми хлопа"
и туй го зная - от различни
човеци покрай мен, с див ропот
упрекващи и безразлични.

Тропат във кухата кратуна,
или звънтят в Душа-Камбана -
идеи, меми** разни... В думи
преплитат се - и им ги давам.

Комай това си е Урокът
за всеки - Тук, Сега и Лично -
да пробва да Лети над пропаст
и тъй да се превърне в... Личност.


*Край огъня, насред Балкана,
бе нощ, на лов за метеори -
желания брояхме двама
и чудехме се що да сторим...

**meme - термин въведен от Ричард Докинс - мисъл, идея, символ, буква, дума, число, концепция,
ритъм, мелодия, знак или жест, който се предава от индивид на индивид (и от поколение на поколение)
чрез запомняне.



Време броднишко

Белеят се в сумрака сухи клонки
от ароматен клек, нейде по Рила.
Далече над вината и иконите

шепа Души пак себе си открили са...

Намерили фракталните подобности
Съдбите си използват за огниво.
Високо над мъглите, там, сред хвойните

броят звезди, завърнали се в Дивото

и чак до изгрев пеят времебродници,
докосват се с криле... И Е Красиво!
Дъх Топлинка, Искра Любов...

И чай от лунни бисери,

полянено в Душите ни надничат те
в сълза смола от коренище Живо
Надежда за Живота преоткриват.


Еще не вечер нам, ребята!

И Нека Седем Ветрове,
понесли вихър, студ и мраз,
развяват нашите Души.
Те ще ни служат за платна!...

И нека нашите Сърца
да бъдат верният Компас,
а нека моят разум клет
е само корабен поет...

Тъй ден и нощ пътувам с вас
насред морето от неща.
Очите са единствен Фар,
лулата - верният другар,

"Знай - курс наш - Это 'Свобода'!"...

И шхуната "лети", глисира -
по гребените - планини,
насред Морето на Всемира,

"Ах, Жить так хочется!... ЖивИ!"

Една след друга пращят шкоти
и вантите свистят във "Ми"-
минор, зловещо скърца гротът...

"Держись друг мой! Еще в живых."



Кресчендо за цената на творбите

В днешното време на червяци сити,
ти помниш ли Ван Гог и Ференц Лист?
С Изкуството си те забогатяха ли?
Ти помниш ли Вапцаров -"терориста",
осъден от народните предатели?

Дали и те "цената" си са смятали?

Не знам "от опит", даже не съм пробвал,
но мога да гадая, без да знам,
че от Изкуството се раждат само сЪлзи,
усмивки и моменти на Възторг,

и Свобода... В душите на заробените.

Изкарват се парички, всъщност, да!
Изкарват се съвсем не от творците -
изкарват се от червеите сити,
щом Гениите застигне ги Смъртта...

Тогаз се "качвала цената" на творбите им...

В пари се вдигала... Цената на Съдбите им!
Не искам и не ща да оценявам.
Не ми и стиска, да купувам с пот
това, що знам - от Сълзи е изваяно -

Надежда ни дарява... За Живот!

Но винаги монета му оставям -
на музиканта, спрял на някой мост,
що пее пак, прегърнал акордеона си.
"Здравей Любов", или "Не остарявай"...

И чак до мрака в мен звучи танго.

Картини подарявам на приятели
и стихове чета им не за грош,
а за искриците в очите им, издаващи
това, което реже като нож

и готви ни за скока... В Необятното.

Простете ми, ако съм ви вгорчил
Надеждата за Хляб или разкош...
"Поет" не е "професия", а "Призвание" -
чегъртани Слова с цвета на кръв,

засъхнала, по пода на занданите -

напомнят ни Живота ни - такъв,
какъвто сме готови да го схванем.
"Поет" наричат някого посмъртно,
а приживе (все още) е "Човек"...

И някои Песни все ще се четат!









И пак боли, и питаме "Защо?"

То грешки няма в този Свят
и спънките наричам ги "уроци",
и без хабер дали си стар и млад
не свършват нивга и съвсем не са "пороци".

Страхът ни не е просто "враг",
той е "Съм-Не-Ние"-то в Бога,
във Вярата в това, че "Има как!",
в своите сили за Живот, или пък в хората.

И вярно е, че няма по-жесток
Урок... От този да научим -
във всеки друг да виждаме Добро
и да простим на себе си за случаите,

в които сме забравили урок,
който (уж) вЕче сме били научили
и пак боли, и питаме: "Защо?!"
"Защо сам себе си в затвор държа заключен?"



Не "Край", "Начало" значи "С Бог Ом!"

Човек Си Ти. (макар и грешен,
тъй както всеки друг от нас.)
Макар и в опит неуспешен,
да си изгубил своя Шанс,
не се отчайвай!
Той Е Вечен!
Знай- всеки Шанс е "Шанс в Аванс"!
И Винаги го следва следващ...
И тъй- Душата си изследваш -
за да успееш някой път
най-сетне да я слееш в Път -
пътеката, която бродиш...

Път, в който две пътеки
в Една се сливат... за момент
и се разделят, после всеки
отново скита сам-самин...
Но после сливат се Отново
и тъй - дордето ЗаЕдно Бога
Успеем да преСъТворИм...
за Нов Живот.
Богини много и много Богове в Света,
но знай - Те всички са "деца"
на Нея , Майката Природа
и Любовта Им Е Една.

Не "край", "Начало" значи "С Бог Ом!"



Някъде, някога, имало дракони

Някога, някъде имало дракони,
имало елфи добри
и разказвачите в дрехите шарени
бродели в диви гори,
за да намерят те Пътя през Времето,
скрито в Кристалите Три,
Пътя през празното време в Пространството,
дето със нас ни дели.
В скритите квантове, (дето "романтика"
май се наричат, нали?)
да ни изпратят пак, след дълго чакане,
за Обещаното Знак...

За да разкажат те думите Святите,
носещи Ритъма-Транс,
за да ги чуваме, щом се събудиме
нейде в съня си - без глас.
Нейде в душите ни, в нощите - дните си
да си припомним в тоз час,
за да намираме пътя през нищото,
скътан във всеки от нас.
Ниякъде "в гените", Отвъд СъмНеНиеТо
Заедно че сме били,
че сме били Едно преди потопите,
преди епохата-стон.
Стон на желязото и на омразата
и на хектàри бетон...

Че световете ни все още слети са,
че има още Врати
но ние слепи сме, слепи в късмета си
да сме "разумни", уви!
Стоят залключени нейде в Сърцата ни
с древна прокоба за страх
от Необятните Бездни и дракони,
с древна прокоба за "грях"...
Вкопчени в златото, глухи за старите
песни на Знанието-стих,
сме се забравили, но нестинарите
пазят от него искри...

В песните, старите,
майсторски вплетен е
Ритъм от Древния Танц
и от Магията Свята запазила
Странджа Планина... за нас!

Че иде времето да рухне бремето
на милионите дни,
дни на подтискане и алчно кискане
в мрака на много злини...
И да изгрее пак древната Истина
и по небесния Път
да дойде Семето на Изцелението
край на порочния кръг,
в който залутани още се бутаме
пред магазина за срам -
да си купуваме сивите кубове
марка "Сторù си го сам!"


Старите дракони все още чакат ни
да ги повикаме с нас,
да върнем Заèдно нещо откраднато,
сетне заместено с "власт"...

Нещо в сърцата ни - що гони мрака и
носи в очите ни плам,
що самодивите пазят за живите,
че Любовта ни Е Храм...



Когато по Небето мине мълния

И колкото и тънък да е косъмът,
на който зов за Обич се крепи,
който ни свързва - даже и ядосани
или замаяни от бързите ни дни -

ще издържи, дори и зъл магьосник
да сипе върху нас порой беди,
защото той е Светлината в процепа
между "това, що е било" и Бъдното...

Тъй, както е без време Моцарт -
така са и очите ти бездънни,
а времето се състои от порции,
които бродят по пътеки тъмни.

Отваря се в Отвъдното прозорец,
когато по небето мине мълния.



Камбанка от бамбук и от рапани

Любов и мъдрост носи Океанът,
носи и сол... от всичките сълзщ,
а кухите черупки на рапаните
фрактално ни напомнят за вълни...

Сърцето го облива бяла пяна
и в дирята му блесват светлинки,
завихрят се в космически спирали,
дордето всичко в него затрепти...

Бамбуковият лес расте отколе
връз този стръмен, непристъпен склон,
макар и плитък да е всеки негов корен...

макар и никой негов стрък не е вековен,
от векове е склонът негов дом
и трижди всеки век цъфти напролет...


Завръщане. Готовност. Своб... О, да!

Готов съм да изчезна без следа,
фрактално в цветове да се разтворя,
както в Океан разтваря се сълза...

И Светлината в поглед ококорен.

След мене ще оставя светове,
изпълнени с мълчание и екот
и с Устрема на шепа векове...

И да позная Смисъла на "Всеки".

Готов съм да се срина в Пропастта
на думите, деляща от Сърцето
за да политна в миг на Своб... О, да!

(О, да, Тя в миг достъпна Е... Вовеки!)

Защото Свободата Е в Пръстта,
в която се събужда кълн от лани,
и в пръстите, Творящи Красота...

И в туфите по рилските поляни.

В готовността над тънката черта
на дните си в "Отвъд " да се превърнем,
прозрели за миг , как "Аз " и "Онова"
се сливат в Пустота, щом се...
Завърнем?!


Сърце за Компас

Осъзна ли доколко си струва-
всяка глътка Любов, Свобода
и горчивата чаша - "До дъно!",
инак - нова очаква ни, да?..

Инак все ще остава мътилка,
щом налеем си в нея вода,
и така - чак дордето простим си
всеки миг преживяна тъга...

Всяка неподарена въздишка,
всяко зрънце СъмНеНие в нас,
че Сме Ние - Онези, Които
си Избрахме Сърце за Компас!