...

[Ирв]

На двадесет години съм,а съм пълна със злоба. Злоба,от очите на хората,от действията им. Не искам да бъда безсилна пред това,което ми се случва. Не искам просто да вдигам рамене и да си повтарям,че така е трябвало да се случи.Защото не трябва. Как да покажа какво мога, като няма на кого? Как да споделя какво чувствам, като никой няма да разбере? Как да направя нещо пълноценно, като не мога да покажа себе си. Детството ми избяга с бързи стъпки и дойде време да разбера,че има и по-лоши неща от това да имаш двойка в училище. Правиш нещо толкова много време и накрая разбираш,че просто не е имало смисъл. Дали защото живея в свят на неблагодарни и егоистични хора, задълбали и забравили доброто в себе си и показали само колко злобни могат да бъдат. И аз мога да съм зла,лицемерна и егоистична. Искам да се смея,а няма повод. Искам да съм щастлива,но няма с кого. Искам да покажа какво мога и да открия себе си,но хората отново ще затворят очи и ще предпочетат да оплакват себе си,отколкото да видят красивото около тях. Защо толкова рано трябваше да разбера какво е огорчението,самотата и безсилието? Защо не мога да живея с мисълта,че утре ще е по-добре като оставам все по-сама и сама.. Страх ме е да имам приятели. Страх ме е,защото всеки крие себе си някъде там..под фалшивата маска,която никога не маха. Как да продължавам да вярвам в себе си и да мога да се справям с проблемите си като никой не вярва в успеха ми? Как да изкажа думите си,като не чувам думи от другите? Как да се усмихвам като не виждам усмивки пред себе си? Как да затворя очите пред всичката тази грозна и фалшива,объркана и сурова реалност? Сякаш винаги зимата е по-дълга от лятото и сякаш нощта по-дълга от деня? Как да запазя детското в себе си като виждам само лъжи и лицемерие? Как може някой да живее щастливо,докато има хора,които нямат повече сълзи да плачат.. Как да се чувствам наравно с останалите като вече съм видяла най-лошата страна на живота? Искам да крещя. Да застана по средата на света и да крещя колко много ми липсва това да се чувствам подкрепяна и разбрана. Но знам,че гласът ми ще бъде заглушен, а думите ми забравени.. Ще отминат бързо,както времето и няма да оставят следа. Няма да разчупят леда,а ще останат като леки драскотини по самочувствието на хората.. И аз съм човек,и аз мога да изпитвам чувства..и аз крия болка и сълзи зад усмивката и милото изражение. И аз се бунтувам и сякаш блъскам по стената на живота,но не чувам отговор. Виждам само тежкия грим и празните приказки на всеки срещу мен. Вървя напред, а не достигам нищо..протягам ръце,но не хващам нищо. Оставам отново сама,обгърната от самотата на нощта.. Малко по малко разбирам,че никой няма да оцени това,което правя и никой няма да погледне с искрени очи на мен и думите ми. Продължавайте да живеете и да тъпчете върху всичко хубаво около вас..продължавайте да държите очите си затворени за красивото и забравете,че на този свят може да има и реални неща. Че някой,някъде там може да изпитва истински чувства. Развържете ръцете ми и ми дайте възможност да спра хауса и да попреча на сърцето ми да се чувства само..отново. Писна ми да отварям очи и да виждам безразличие и страдание. Писна ми от хората и измислените им истории.Писна ми от лъжите.Писна ми от преструвките. Писна ми да искам да заравям чувствата си дълбоко в мен и те да оставят парещи рани. Писна ми..

[mechok1]

Не ме карай да съжалявам, че те насърчих, моля.
В "хауса" и ежедневието, просто напиши тонове неща, остави ги да отлежат няколко месеца, после ги прочети и избери какво да постнеш тук или където и да е.

[plevel]

Винаги времето е било това, което е било, и мястото, и хората. Разликата е в това, че някой чак сега го вижда, а друг дори не успява да го стори. А може би е въпрос на усещане и усет. Действителността е преекспобиране на нашето собствено съзнание и чувства. Не казвам, че написаното не е вярно. Тъкмо обратното.

[Ирв.]

Благодаря