"Да остана ли?" от Гейл Форман
Един ден, започнал като всеки друг...
Миа има всичко: любящо семейство, прекрасен приятел, който я обожава, и бляскаво бъдеще, изпълнено с музика и с възможности за избор. Но само миг – и всичко това й е отнето. Прикована между живота и смъртта, между щастливото си минало и неизвестното бъдеще, Миа прекарва един критичен ден, в който обмисля единственото останало й решение – най-важното решение, което някога ще вземе.
Едновременно трагичен и обнадеждаващ, това е романтичен, приковаващ вниманието и облагородяващ разказ за спомените, музиката, живота, смъртта и любовта.
"Красив роман." – в. "Лос Анджелис Таймс"
"Затрогващ роман... напомнящ за "Очи от рая" на Алис Сиболд. Форман умело създава запомнящи се герои и подръпва струните на сърцето, докато ние отгръщаме страница след страница и си изплакваме очите." – в. "Бъфало Нюс"
"Трогателна и прекрасно написана... Внимание: Книгата несъмнено ще ви разплаче!" – в. "Сан Хосе Мъркюри Нюс"
"Тази книга разказва история, която не бива да пропускате, история за любов, приятелство, семейство, загуба, контрол и умението да се справиш." – сп. "Джъстин"
Американската писателка Гейл Форман е носителка на редица литературни награди, а журналистическите й материали са публикувани в издания като "Севънтийн", "Космополитън" и "Ел".
Човек не би допуснал, че радиото ще свири и след това, обаче свири.
Колата е изтърбушена. Ударът с четиритонния камион, който се носеше със сто километра в час и се заби право в дясната предна врата, имаше силата на атомен взрив. Откърти вратите и запокити дясната предна седалка през прозореца на шофьора. Преобърна шасито и то отскочи през пътя, разкъса двигателя, все едно е крехка паяжина. Метна гумите и джантите навътре в гората. Запали части от резервоара и езиците на малки пламъчета близнаха мокрия път.
Освен това имаше много шум. Същинска симфония от стържене, хор от пукане, ария от взрив и накрая – тъжният трясък на твърд метал, врязал се в меките дървета. После всичко утихна, остана само Соната за виолончело №3 на Бетовен. Радиото в колата незнайно как остана свързано с акумулатора, затова Бетовен продължи да звучи в отново притихналата февруарска сутрин.
Отначало ми се струва, че всичко е наред. Първо, още чувам Бетовен. Освен това съм тук, в канавката отстрани на пътя. Дънковата пола, плетената жилетка и черните ботуши, които си сложих сутринта, ми се струват съвсем същите като на тръгване от къщи.
Покатервам се върху насипа, за да огледам колата по-добре. Всъщност кола вече няма. Останал е само метален скелет без седалки и без пътници. Което означава, че близките ми са изхвърчали от колата точно като и аз. Изтривам ръце в полата си и тръгвам по пътя да ги намеря.
Най-напред виждам татко. Дори от няколко метра разстояние забелязвам как лулата издува джоба на сакото му. "Татко!", провиквам се, но докато се приближавам, пътят става хлъзгав и се оказва осеян със сивкави парчета от нещо, което прилича на карфиол. Знам какво виждам в този момент, но не го свързвам веднага с баща си. В съзнанието ми изникват новини за пожар или торнадо, който опустошава нечия къща, но оставя съседната непокътната. Върху асфалта има късчета от мозъка на татко. Лулата му обаче още си е в левия му преден джоб.
След това откривам мама. По нея няма почти никаква кръв, но устните й са посинели, а бялото на очите й е червено като на вампир от евтин филм на ужасите. Изглежда съвсем нереална. От нелепия й вид на зомби ме обзема паника, която като птиче започва да се блъска в гърдите ми.
Трябва да намеря Теди! Къде е той? Завъртам се, внезапно ужасена, както когато го изгубих за десет минути в магазина за хранителни стоки. Сигурна бях, че са го отвлекли. Разбира се, оказа се, че е отишъл да разгледа щанда с бонбоните. Когато го намерих, се чудех дали да го прегърна, или да му се разкрещя.
Хуквам обратно към канавката, откъдето съм тръгнала, и виждам от нея да стърчи нечия ръка. "Теди, тук съм! – провиквам се. – Подай ръка, ще те издърпам!" Обаче когато приближавам, забелязвам да блещука сребърна гривна с фигурки на малко виолончело и китара. Адам ми я подари за седемнайсетия ми рожден ден. Моята гривна. Сутринта я носех. Поглеждам към китката си - все още я нося.
Прокрадвам се по-близо и установявам, че онова там не е Теди. Аз съм. Кръвта от гърдите ми се е просмукала през ризата, полата и пуловера ми и се стича върху белия сняг като капчици боя. Единият ми крак е изкривен, кожата и мускулите са се свлекли и отдолу се белее костта. Очите ми са затворени, а тъмнокестенявата ми коса е мокра и ръждивочервена от кръвта.
Обръщам се рязко. Не е вярно. Не може да бъде. Ние сме семейство, излязло да се поразходи с колата. Не е истина. Сигурно съм заспала в колата. "Не! Стига! Моля те, стига! Нека да се събудя!", крясвам в мразовития въздух. Студено е. Би трябвало от устата ми да излиза пара. Но не е така. Поглеждам надолу към китката си, която изглежда здрава, без рани и без кръв, и я ощипвам с всичка сила.
Нищо не усещам.
И преди съм имала кошмари – че падам отвисоко, че изнасям концерт с виолончелото, но не знам какво свиря, че късам с Адам, – обаче винаги съм успявала да се накарам да отворя очи, да повдигна глава от възглавницата, да спра филма на ужасите, който се разиграва зад затворените ми клепачи. Опитвам отново. "Събуди се! – крещя. – Събуди се! Събудисесъбудисе!" Ала не се събуждам. Не се получава.
И тогава чувам нещо. Музиката. Още чувам музиката. Съсредоточавам се над нея. Пръстите ми се движат, сякаш свирят Соната за виолончело №3 от Бетовен – често го правя, докато слушам произведения, които разучавам. Адам го нарича "въздушното чело". Все ме моли някой път да посвирим в дует: той – на въздушна китара, аз – на въздушно виолончело. "А когато приключим, просто ще изхвърлим въздушните си инструменти – шегува се той. – Сигурен съм, че ти се иска."
Свиря, мислейки само за това, докато и последната искрица живот в колата угасва, а с нея заглъхва и музиката.
Не след дълго се задава воят на сирените.
*
Мъртва ли съм?
Наистина се налага да се запитам.
Мъртва ли съм?
Отначало ми се струваше очевидно. Че само временно стоя тук и наблюдавам, просто прелюдия преди ярката светлина и животът, превъртял се като на филмова лента, да ме отнесат там, където трябва да отида след това.
Само че парамедиците вече са тук заедно с полицаите и пожарникарите. Някой е покрил тялото на татко. А един пожарникар пъха тялото на мама в найлонов чувал. Чувам го как разговаря за нея с друг пожарникар, на вид не повече от осемнайсетгодишен. По-възрастният обяснява на новака, че вероятно мама е понесла първия удар и е умряла на място, което обяснява липсата на кръв. "Незабавен сърдечен удар – казва мъжът. – Когато сърцето ти не изпомпва кръвта, тя просто се просмуква."
Не искам да си го представям – как мама се просмуква. Затова се замислям колко подобаващо тъкмо тя е поела удара, предпазила ни е от него. Не го е избрала, просто си е такава.
А аз, мъртва ли съм? Аз, дето лежа край пътя и кракът ми виси в канавката, съм заобиколена от екип мъже и жени, които като обезумели ми правят някакви промивки и пъхат във вените ми един господ знае какво. Полугола съм, понеже парамедиците са разкъсали ризата ми. Едната ми гърда се вижда. Смутено отмествам поглед.
Полицаите са оградили периметъра със сигнално осветление и отпращат колите и в двете посоки – пътят е затворен. Учтиво предлагат на хората други възможни маршрути, обиколни пътища, по които да стигнат закъдето са тръгнали.
Хората в колите сигурно трябва да отидат някъде, обаче много от тях не обръщат. Излизат от автомобилите и остават прегърнати на студа. Оглеждат местопроизшествието. После отместват поглед, някои плачат, а една жена дори повръща в папратта отстрани на пътя. Не ни познават и не знаят какво ни се е случило, но се молят за нас. Усещам, че се молят.
А това също ми подсказва, че съм мъртва. Това и фактът, че тялото ми явно е напълно безчувствено, въпреки че съдейки по вида си, по вида на крака си, оголен чак до костта от асфалтовия ексфолиант със скорост деветдесет километра в час, би трябвало да умирам от болка. Не плача, макар да знам, че със семейството ми току-що се е случило нещо немислимо. Ние сме като Хъмпти Дъмпти и нито царските хора, нито царските коне не могат отново да ни съберат.
Размишлявам над тези неща, когато лекарката с луничките и рижата коса, която се грижи за мен, ми дава отговор:
– Комата й е от осма степен по скалата на Глазгоу! Веднага да я опаковаме! – нарежда.
Тя и медикът с хлътнали бузи пъхват тръба в гърлото ми, свързват я с гумен балон с някакво стъклено разширение и започват да помпат.
– За колко време може да пристигне хеликоптер?
– Десет минути – отговаря лекарят. – Още двайсет обратно до града.
– Ще летиш, ако трябва, но ще я откараме за петнайсет!
Долавям какво си мисли този тип – че с нищо няма да ми помогне, ако катастрофират – и съм съгласна с него. Той обаче не казва нищо. Само стиска зъби. Натоварват ме в линейката, червенокоската се качва отзад при мен. С една ръка помпи гумения балон, а с другата намества системата и мониторите. После отмята кичур коса от челото ми.
– Дръж се! – казва ми.
*
Отначало с Адам не ни потръгна гладко. Аз май вярвах, че любовта е по-силна от всичко. Когато той ме изпрати до къщи след концерта на Йо-Йо Ма, според мен и двамата вече съзнавахме, че сме влюбени. Мислех, че трудното е да стигнеш до този момент. Книгите и филмите винаги свършват с първата романтична целувка на двойката. Щастливият им живот впоследствие чисто и просто се предполага.
С нас не се получи точно така. Оказа се, че идваме от две коренно различни места в социалната вселена и че това си има своите недостатъци. Продължихме да се срещаме в музикалните кабинети, но взаимоотношенията ни останаха платонични, като че ли и двамата не искахме да разваляме нещо хубаво. Обаче ако се виждахме на други места в училище – когато сядахме в кафенето или учехме заедно навън в двора в слънчеви дни, – нещо липсваше. Чувствахме се неловко. Разговорът не вървеше. Единият от нас казваше нещо, а другият заговаряше едновременно с него.
– Ти кажи – отстъпвах.
– Не, ти – отвръщаше Адам.
Учтивостта беше мъчителна. Искаше ми се да я преодолеем и да се върнем към сиянието от нощта на концерта, но не знаех как да го постигна.
Адам ме покани да чуя групата му. Беше още по-ужасно, отколкото в училище. Ако в семейството си се чувствах като риба на сухо, сред приятелите на Адам се чувствах като риба на Марс. Край него постоянно имаше жизнени и симпатични хора, най-готините момичета с боядисана коса и пиърсинг, надменни момчета, които живваха, когато си говореха с Адам по рокаджийски. Аз не ставах за групарка. И изобщо не можех да говоря рокаджийски. Би
трябвало да разбирам този език, след като бях музикантка и дъщеря на татко, но не го чатках. Точно както онези, които говорят мандарински, хващат нещо от кантонското наречие, ама не съвсем, противно на убеждението на хората, които не знаят китайски, че всички китайци се разбират помежду си, а всъщност кантонският и мандаринският са напълно различни.
Ужасявах се да ходя на концерти на Адам. Не че ревнувах или не харесвах тази музика. Много обичах да го гледам как свири. На сцената китарата сякаш се превръщаше в негова трета ръка, в естествено продължение на тялото му. А когато след концерт се появеше зад кулисите, беше потен, но някак чистичко потен, и на мен ми се искаше да го близна по бузата като сладолед. Е, не го правех.
Накачулеха ли го фенове, аз се отдръпвах настрани. Адам се опитваше да ме придърпа обратно и да обгърне талията ми с ръка, но аз се измъквах и се скривах в сенките.
– Не ме ли харесваш вече? – смъмри ме той след един концерт. Шегуваше се, но долових болката му, скрита в небрежно подметнатия въпрос.
– Не знам дали да продължа да идвам на концертите ти.
– Защо не? – Този път изобщо не скри, че е засегнат.
– Имам чувството, че ти преча да се насладиш на преживяването. Не ми се иска да се тревожиш за мен.
Адам отговори, че не се тревожи за мен, но си знаех, че отчасти се тревожи.
Сигурно щяхме да се разделим още тогава, в началото, ако не беше домът ми. Вкъщи сред семейството ми открихме място, където и двамата се чувствахме добре. Излизахме от един месец, когато заведох Адам на първата му вечеря у дома. Той седна в кухнята и двамата с татко се заговориха
за рок. Слушах ги и продължавах да не разбирам и половината от нещата, които обсъждаха, но не се чувствах не на мястото си, както се чувствах на концертите.
– Играеш ли баскетбол? – попита татко. Ако става дума за спортни предавания, татко е луд по бейзбола, но на живо предпочита да стреля по коша.
– Разбира се – отговори Адам. – Е, не съм много добър.
– Не е нужно да си добър, а просто всеотдаен. Искаш ли да направим една бърза игра? И бездруго си с баскетболни обувки – погледна татко към кецовете на Адам. После се обърна към мен: – Нещо против?
– Ни най-малко – усмихнах се. – Аз може да посвиря, докато вие играете.
Отидоха на игрището на съседното начално училище. Върнаха се след четирийсет и пет минути. Адам беше плувнал в пот и изглеждаше доста слисан.
– Какво стана? – попитах. – Старият те изцеди, а?
Адам едновременно поклати глава и кимна:
– Ами да, но не е само това. Докато играехме, ме ужили пчела, а баща ти стисна ръката ми и изсмука отровата.
Кимнах. Татко беше научил този номер от баба и за разлика от гърмящите змии, с пчелите наистина вършеше работа. Изсмукваш и жилото, и отровата, после остава само лек сърбеж.
Адам се усмихна смутено, наведе се и ми прошепна в ухото:
– Мисля, че съм малко смутен, понеже съм бил в поинтимни отношения с баща ти, отколкото с теб.
Засмях се, но в думите му имаше доза истина. През няколкото седмици, откакто бяхме заедно, само се бяхме целували, нищо повече. Не че се правех на твърде скромна. Бях девствена, но не възнамерявах да си остана такава. На Адам пък със сигурност нямаше да му е за пръв път. По-скоро целувките ни страдаха от същата учтивост, която вредеше и на разговорите ни.
– Може би трябва да оправим положението – промърморих.
Адам изви въпросително вежди. Изчервих се. На вечеря се зяпахме ухилени, докато слушахме Теди, който дрънкаше за костите от динозавър, които следобед изровил в задния двор. Татко приготви прочутото си печено в морска сол, което ми беше любимо, но просто нямах апетит. Само побутвах храната в чинията си с надеждата никой да не забележи. И през цялото време вътре в мен нещо трептеше. Като камертона, с който настройвах виолончелото си. Удариш ли камертона, той започва да вибрира в ла, а вибрациите се засилват все повече и повече, докато хармоничният тон не изпълни цялата стая. Ето това предизвикваше у мен усмивката на Адам по време на онази вечеря.
След като се нахранихме, Адам разгледа набързо колекцията от вкаменелости на Теди, после се качихме в моята стая и затворихме вратата. На Ким не й е позволено да остава сама вкъщи с момчета – не че изобщо й се е удавала такава възможност. Родителите ми не са споменавали никакви правила в това отношение, но имах чувството, че знаят какво се случва с мен и с Адам, и макар татко да си придаваше вид на баща, който си знае работата, всъщност двамата с мама бяха големи наивници по любовните въпроси.
Адам легна на леглото ми и протегна ръце над главата си. Цялото му лице грееше в усмивка – очите, носът, устата.
– Посвири на мен – каза.
– Моля?
– Посвири на мен, все едно съм виолончело.
Понечих да възразя, че това са безсмислици, но после си дадох сметка, че всъщност молбата му е напълно смислена. Приближих се до дрешника и взех един от резервните си лъкове.
– Съблечи си ризата – наредих с треперещ глас.
Адам се съблече. Беше слаб, но се оказа учудващо добре сложен. Можех поне двайсет минути да се взирам в издатините и хлътнатините по гърдите му, но той искаше да се приближа. И аз исках да се приближа.
Седнах до него на леглото, така че дългото му тяло да се изопне пред мен. Лъкът трепереше, когато го поставих върху леглото. Пресегнах се с лявата си ръка и погалих главата на Адам, все едно е извитата част на грифа на виолончелото ми. Той отново се усмихна и затвори очи. Поотпуснах се. Подръпнах ушите му, сякаш са ключовете на струните, после закачливо го погъделичках и той тихо се изкиска. Докоснах с два пръста гръкляна му. После си поех дълбоко дъх, за да събера смелост, и се устремих към гърдите му. Плъзнах ръце нагоре-надолу по гръдния му кош, като се поспрях над сухожилията на мускулите му и мислено превърнах всяко от тях в струна – ла, сол, до, ре. Проследих ги една по една с връхчетата на пръстите си.
Адам притихна, сякаш се съсредоточаваше над нещо.
Пресегнах се към лъка и го прокарах напряко на хълбоците му, където си представях, че се намира магаренцето на виолончелото. Отначало свирех леко, после – по-силно и по-бързо, когато мелодията, която чувах в главата си, набра скорост. Адам лежеше напълно неподвижен и от устните
му се откъсваха тихи стонове. Гледах лъка, гледах ръцете си, гледах лицето на Адам и усещах прилив на любов, на страст и непознато усещане за сила. Не бях подозирала, че съм способна да накарам някого да се почувства така.
Когато приключих, той се надигна и ме целуна продължително и дълбоко.
– Сега е мой ред – оповести.
Дръпна ме да се изправя, изхлузи пуловера ми през главата и смъкна джинсите. После седна на леглото и ме положи в скута си. Отначало просто ме прегръщаше. Затворих очи и се помъчих да си представя как очите му се плъзгат по тялото ми и той ме вижда така, както никой друг не ме е виждал.
После Адам засвири.
Дрънкаше акорди в горната част на гърдите ми, от които усетих гъдел и се разкисках. Той лекичко плъзна ръце по-надолу. Престанах да се кискам. Камертонът в главата ми зазвуча по-силно – вибрациите му се засилваха всеки път, когато Адам ме докоснеше на някое ново място.
След малко той засвири по-скоро в испански стил, започна да подръпва струните с пръсти. Използваше горната част на тялото ми като гриф с прагчета, галеше косата ми, лицето ми, шията ми. Подръпваше невидими струни по гърдите и корема ми, но го усещах и на други места, доста далеч от ръцете му. Продължи да свири още по-енергично, камертонът направо обезумя и трептенията му се разляха навсякъде, докато цялото ми тяло завибрира и аз останах без дъх. Когато ми се струваше, че няма да издържа нито миг повече, вихърът от усещания се извиси до шеметно кресчендо и всяко нервно окончание по тялото ми се оголи.
Отворих очи и се насладих на топлия покой, който ме обзе. Засмях се. Адам също. Поцелувахме се още малко, после стана време той да си тръгва.
Изпратих го до колата му и много ми се искаше да му кажа, че го обичам. Но реших, че ще е много изтъркано след онова, което току-що бяхме направили. Затова изчаках и му го казах на следващия ден.
– Отдъхнах си – усмихна се той. – Мислех, че ме използваш само за секс.
След това пак си имахме проблеми, но прекалената учтивост не беше сред тях.
"Да бъдеш или не?" пита се Хамлет. "Да остана ли?" пита се 17-годишната Миа на границата между живота и смъртта. И също като Хамлет търси отговор на вечния въпрос, докато целият й живот минава пред очите й като на филмова лента.
Една трогателна, красиво написана история, която оставя трайни следи в съзнанието и ни кара да се замислим за нещата, заради които си заслужава да живеем.