Старият Щърк - разказ-че

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Аватар
plevel
Мнения: 7
Регистрация: 09 януари 2012, 19:02
Местонахождение: България

Старият Щърк - разказ-че

Мнение от plevel »

Беше прекрасен есенен ден изпълнен с живот от отиващото си лято. Слънцето все още имаше жар и можеше да затопли старите кости на щърка застанал до блатото.Той изтрака с клюн. Беше му станало студено. Но дали студа идваше от вън? Застанал на един крак той оглеждаше околността с тъжен, меланхоличен поглед. Есента бе красив сезон, но очите на щърка не виждаха тази красота, те сякаш бяха празни. Бе загледан в една точка някъде далеч към хоризонта, на където слънцето се скриваше бавно. Изведнъж усети неимоверна умора сякаш бе хилядолетник. А бе само на шестдесет години. Макар и не първа младост имаше още сили в него. Дали от умората или поради някаква друга причина старият щърк стъпа и на другия си крак и бавно закрачи през блатото. Беше решил да потърси храна.
Изминаха две седмици от както за пръв път му беше станало студено. И след този ден той усещаше студа почти постоянно. Сякаш в него нещо се бе пречупило и не изпитваше жажда за живот. Дали защото вече наближаваше зимата? Другите щъркели бяха започнали да се събират на ята. Дългият полет на юг предстоеше. Оставаха само още няколко дни. Всички трябваше да съберат сили за дългото пътуване.Щъркът отново беше на любимото си място “блатото” и съзерцаваше хоризонта. Погледът му отново бе празен и меланхоличен. Сякаш гледайки в нищо-то. И наистина не можа да види какво се случи. А тази случка щеше да промени живота му. Близките храсти изневиделица се размърдаха и от тях изскочи лисица устремено тичаща към щърка. На него му бяха нужни три секунди да дойде на себе си, но те не бяха достатъчни. Лисицата се спусна върху него, събори го и впи зъби в лявото му крило. Чу се пукане и щърка усети рязка болка и затопляне от страна на крилото. Затвори очи и си каза – Това е. Свърши се – но въпреки това напрегна всички сили и опита да полите. Успя да из-пърха към блатото, но не полетя. Издигна се два метра над водата и тогава чу още едно изпукване и срязваща болка. Миг по-късно усети студената блатна вода, която заплашваше да го погълне. Света угасна.
Бяха изминали два часа през които щърка беше в безсъзнание. И ето най-сетне той отвори очи. Тогава дойде отново болката. Силна, прорязваща и нетърпима. Болка от счупено крило.
Изминаха още пет минути и стария щърк отново опита да стане. Този път се получи. Болката малко бе отшумяла затова той се заоглежда примижащо наоколо. Беше паднал върху една блатна туфа. И точно тя го бе спасила от удавяне. Не бе много далеч от брега, но достатъчно за да не го достигне лисицата. А тя самата беше изчезнала след неуспешния лов.
– Много и здраве – каза сам на себе си щърка и пое на бавни крачки през блатото. Усещаше че крилото му гори. То бе надуто и посиняло. Пареща болка го пронизваше всеки път щом помръднеше неволно лявото си крило. Сега му оставаше да се скита немил-недраг из блатото като привидение.
Измина малко повече от месец след случката с лисицата. Старият щърк вече можеше да прелита кратки разстояния. Но крилото не беше зараснало правилно и го болеше щом го натовари. Поради тази причина той не можа да отлети с другите щъркели на Юг. Трябваше да остане тук и сам да опита да оцелее. Наближаваше буря. Той плесна с криле и бавно полетя към гнездото. Старото гнездо, което не бе сменял от десетилетия и което от много време не бе поддържано. Блесна светкавица, отекна гръм. Едри дъждовни капки започнаха да летят към земята. Вятърът се усили и беше пронизващ. Бурята набираше сили. Есенните бури не бяха както летния дъждец. Изсипваха се изневиделица и бяха яростни и силни. Всичко живо по това време се стремеше да е на сигурно и сухо място. Но за стария щърк вече нямаше значение. Той беше се свил в гнездото и трепереше. Едрите дъждовни капки тупаха по перата му и го мокреха. Вятърът духаше смразявайки костите му. Щъркът се замисли. В съзнанието му изплува далечното минало, когато бе млад и силен и когато до него бе съпругата му. Какви славни дни бяха.Заедно ремонтираха всяка година гнездото, търсеха храна и отглеждаха малките си. Бяха голямо сплотено семейство. На есен всички заедно поемаха на Юг присъединявайки се към голямото ято. Къде беше останало всичко това? Щъркът се натъжи, беше му останало само миналото. Само то можеше да го сгрее сега.
Нищо друго. Беше изгубил партньора си в една силна буря над океана. Сега беше сам. И той,както другите щъркели – изгуби ли партньора си, не търси друг. Такава е щърковата природа и съдба – помисли си той – и една сълза се откъсна от окото му. Но това не би могло да се забележи, защото дъждът бе проливен. Старият щърк мразеше бурите, мразеше ги, защото една такава буря му бе отнела най-скъпото. За това сега не се криеше от тях. Не се страхуваше. Искаше да видят, че той малката и незначителна птица им се противопоставя. Макар мокър до кости, макар мръзнещ той бе по-силен от тях. Бе в гнездото, това гнездо от което за пръв път видя синьото небе пробивайки черупката на яйцето.
Очите му се затваряха, започна да чувства по-малко студ. Бурята бавно избледня в съзнанието му. Видя любимата си летяща към него. Щяха да са заедно.

Край.
Автор : Plevel
Нима искате да кажете ,че аз дишам когато спя е едно и също с аз спя когато дишам?Защо гарвана прилича на писалищната маса?

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости