"Флорънс и Джайлс" от Джон Хардинг (готически роман)

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Флорънс и Джайлс" от Джон Хардинг (готически роман)

Мнениеот deadface » 18 януари 2012, 09:33

Изображение
"Флорънс и Джайлс" от Джон Хардинг


Един готически роман, вдъхновен от "Примката на призрака" на Хенри Джеймс.

B изоставено старо имение в дълбоката английска провинция живее дванайсетгодишната Флорънс. Пренебрегвана от своя чичо и настойник, който не само не желае да се занимава с нея, но и отказва да я изпрати на училище, за да я "предпази от поквара", умната и будна Флорънс сама се научава да чете и открива в книгите не просто прозорец към широкия свят, а и средство за разнообразяване на сивото ежедневие – първо чрез играта с езика, а после в романтично бягство от действителността в необятните полета на подхранваното от литературата въображение. Така животът става по-вълнуващ и забавен, но и много по-страшен, защото, наред с многобройните призраци, в къщата се появяват и врагове от плът и кръв. Изправено само срещу мощни зли сили, малкото момиче трябва да използва рационално своя ум и да впрегне цялата си изобретателност, за да защити братчето си и да запази създадения от самата нея свят. В здрача между реалността и параноята като че ли всяко средство е оправдано, стига да води до целта. Дори и смъртта.

Джон Хардинг е роден и израснал близо до Кеймбридж и е преподавал английска литература в Оксфорд. Първият му роман "Какво правихме по време на почивката" е посрещнат възторжено от литературната критика и през 2006 г. е филмиран за телевизията. "Флорънс и Джайлс" също се радва на огромен читателски успех, а в Италия и Бразилия дори оглавява листите с най-продавани заглавия.

"Хардинг съумява да вникне дълбоко в перверзното у човека и да поднесе своя версия на готически роман на ужасите." в. "Индипендънт"


Историята, която ще ви разкажа, е странна, нелека за осмисляне и за разбиране, и затова е истинско щастие, че разполагам с необходимите за тази задача думи. Може би не е хубаво да се хваля сама, но за момиче на моята възраст съм много добре ословесена. Изключително ословесена, честно казано. Само че, заради строгите разбирания на чичо ми за образованието на жените, крия красноречието си, подкринила съм го и съм втъмничила в ума си всичко, освен най-простите изрази. Това притворство ми се е превърнало в навик и е породено от страха ми, най-страшния ми страх, че проговоря ли така, както мисля, мигом ще се проясни, че съм била при книгите, и ще ми запретят библиотеката. А както обясних на горката госпожица Уитакър (малко преди тя да се озлочести край езерото), това не бих го понесла.
Блайт Хаус е огромна, груба каменна къща с множество стаи и тъй просторна, че на малкия ми брат Джайлс, който е колкото бавномислещ, толкова и бързокрак, му трябват поне три минути, за да притича от единия край до другия; овехтяла и от пестеливост неуютна, занемарена, безпарична (тъй като чичо ми вече не се интересува от нея), с течлив покрив и гниещи греди, разяждана от молци и ръжда, продухвана от студени течения, едва-едва осветена и напълзяна от тъмни ъгълчета, така че, макар че живея тук, откак се помня, понякога, най-често в гаснещия здрач на зимните вечери, ме побиват тръпки.
Блайт има две сърца, едно топло и едно студено; първото е лъчезарно, а второто тъне в сенки дори и в най-слънчевите дни. Кухнята, където от зори до мрак бумти готварската печка, е разведрявана от дебелата Мег, нашата готвачка, усмихната и обрашнена до лактите; нея често я задява Джон, прислужникът, който се навърта наоколо с надежда за целувка, но се примирява и със звучно млясване по бузата. В съседство е всекидневната на икономката, където в камината пламти огън девет месеца в годината, и там човек може да намери госпожа Граус в креслото с гергефа или на писалището над неразбория от сметки да се опитва, както самата тя се изразява, "да му вдене края", за да – и тук според мен си противоречи – "свържем двата края". Тези две стаи образуват едното, топлото, сърце.
Студеното сърце (но не и за мен! О, в никакъв случай не и за мен!) тупти в другия край на къщата. Необичана и непристъпвана, с изключение на мен, библиотеката е пълна противоположност на кухнята: непалена, прохладна дори и в пещта на лятото, смразяваща през зимата, с прозорци, затулени от никога неотваряни плътни завеси, заради което се налага да отмъквам свещи, за да чета там и след това да изстъргвам издайническите им капки от пода. От единия до другия й край са сто и четири мои стъпки, когато съм с обувки, а на ширина са трийсет и седем. Трима мъже може да се покатерят един върху друг и пак да не докоснат тавана. Всеки сантиметър от стените, с изключение на вратата, затулените прозорци и местата за сядане под тях, е покрит с дървени лавици от пода до тавана, напълно окнижени.
Прислужничките никога не стигат дотук и подът си стои неметен, тъй като какъв е смисълът, щом библиотеката е непристъпвана? Няма кой да остави следи от пръстите си по лавиците, стълбите на колелца за високите стелажи, по които книгите жадуват да бъдат отворени, са недокосвани, всичко е прашник от немара.

*

Вечерта се подвоумих дали отново да не се престоря, че ходя насън, но като се сетих за отъркалото се в мен в тъмно създание, аромата на гнили лилии и най-вече как госпожица Тейлър ни дебнеше край езерото с присвитите си змийски очи, реших, че не си струва да рискувам втора поредна нощ. Останах си в леглото, ала пак се мятах дълго, без да успея да заспя. В някакъв момент, със сигурност доста след полунощ, трябва да съм задрямала, тъй като засънувах онзи сън, с който започваше сомнамбулченето ми, но той изведнъж прекъсна и се събудих в кревата. Сънят ме уплаши, притесних се за Джайлс. Коя беше тази жена? Как е била избрана за наша гувернантка? Какво знаехме за нея? Тя не беше споделила за себе си нищо.
Въпросът с разквартируването ни беше решен – отгоспожица Уитакър – така, че с Джайлс спяхме от двете страни на учебната стая, в която обаче можеше да се влезе само от коридора, но не и от нашите спални. От другата страна на брат ми беше госпожица Уитакър, сега, разбира се, госпожица Тейлър, и тя имаше врата не само към коридора, но и към стаята на Джайлс.
Откъм тази посока от коридора идваше някакъв странен шум, почти като пеене, но не съвсем, все едно жената – гласът определено беше женски – сама не можеше да реши дали пее, или пък ридае над мъртвец. Ако преди някой ме беше попитал какъв звук издават призраците, нямаше да мога да му отговоря, тъй като си ги представях най-много да подрънкват с вериги, да вият зловещо или нещо друго от този род, но сега осъзнах, че ако духовете на мъртвите наистина обикалят тук и могат да изразят на глас неспокойните си чувства, то ще звучат точно така.
Инстинктивно се завих презглава, за да се скрия от това, каквото и да беше то, което бродеше в нощта, и да заглуша звуците, които издаваше, но пък как можех да мисля единствено за себе си, когато Джайлс беше сам-самичък и – дори и създанието да не му мислеше злото – скован от ужас от непоносимия напев? Измъкнах се от леглото, намерих опипом халата си и го наметнах по-скоро заради илюзията за закрила, отколкото по друга причина, тъй като лятната нощ беше топла и нямаше кой – поне не и жив човек – да ме зърне по нощница. Стъпих боса на пода и се ослушах, долових само лекия шепот на нощния ветрец. Поуспокоих се, сигурно пак него бях чула и преди. Но дори и да беше така, трябваше да продължа, тъй като знаех, че няма да намеря покой, докато не се убедя, че скъпото ми братче е в безопасност. Леко-леко отворих вратата, при скръцването й замрях за миг, но тъй като не последва нищо, се промъкнах в коридора.
Едва бях престъпила прага, и отново се разнесе ниският жалостив плач, беше като писък на вятъра, стига природните стихии да можеха да се научат да пеят или поне да вият в мелодия. Звукът ме омагьоса и едва след няколко секунди осъзнах откъде идваше. Положението беше по-зле, отколкото си мислех, тъй като създанието, каквото и да беше то, беше в стаята на Джайлс. Притичах на пръсти по голите дъски, не ме беше грижа за вдигнатия тропот и даже се надявах с шумното си приближаване да подплаша загадъчното същество вътре. Но когато стигнах до вратата на Джайлс, разбрах, че появата ми е останала незабелязана, тъй като пеенето продължаваше, тихо и зловещо като заупокоен напев. Неохотно хванах дръжката и бавно я натиснах, сега вече пак ме беше страх да не ме чуят. Открехнах вратата и дъхът ми секна от това, което се разкри пред очите ми. Разтърсих глава, за да прогоня видението, след това някак си се осъзнах достатъчно, за да се ощипя по ръката, както бях чувала, че се прави, за да провериш дали сънуваш, или си буден. Но това пред мен не изчезна, нито пък се събудих.
Картината пред очите ми беше почти като в съня, който ме преследваше от години; жената беше надвесена над леглото на Джайлс и нежно пееше, само че сега, за разлика от съня ми, беше облечена не в черно, а в бяло, в дантелена нощница и роба. Протегна ръка към брат ми, отметна косата от очите му и рече:
– О, колко си сладък, ще те изям!
Жената беше госпожица Тейлър. Зави ми се свят, протегнах ръка да се подпра на рамката, но не успях. Последното, което чух, макар и да не го усетих, беше тупването, когато тялото ми се строполи на пода.

*

Замисляли ли сте се какво е да си мъртъв? Понякога ми се струва, че вече съм умряла, но продължавам да обикалям по белия свят, още един призрак, дошъл да прави компания на госпожица Тейлър, бивша Уитакър. Вечер често си оправям кревата, мушвам се под завивките и се излягам с отпуснати край тялото ръце, все едно съм се разположила удобно в ковчег. Сдържам дъха си и си представям, че мракът в стаята е тъмата в гроба. Представям си капака над мен. Виждам погребението си и как всички, които познавам, госпожа Граус, Джайлс, може би дори чичо ми, макар че, разбира се, него не го познавам в истинския смисъл на думата, стоят над черната правоъгълна дупка и гледат как ме спускат в нея, след това потръпвам от звука на първата лопата пръст, стоварваща се върху капака на ковчега, после шумът постепенно заглъхва, тъй като гробът се запълва и пръстта над мен се натрупва. Представям си как с последните лъчи на залязващото зимно слънце опечалените се прибират у дома и се свиват край камината, разговорът постепенно се насочва от мен към други теми и настъпва утехата на забравата. От време на време някой си припомня, че са минали само няколко часа, откак са ме изоставили сама в студената земя, и че навън светлината вече гасне, а за мен започва новото ми съществуване в новия ми дом в пръстта. Мислите ми се връщат към уж мъртвото ми тяло и си припомням "Преждевременното погребение" на По, представям си, че все още съм жива и крещя, че искам да изляза, раздирам с нокти капака на ковчега, но над мен има два метра пръст и никой не може да ме чуе, слушам как крещя ли, крещя, докато гласът ми не премине в скимтене, а след като секне съвсем, лежа и се вслушвам в дишането си, докато въздухът не свърши, и тогава вече няма дишане, нито пък вслушване, няма нищо.

*

През нощта отново не успях да заспя и по някое време пак излязох уж насън, като пожънах същия резултат. Побутнах вратата на стаята на Джайлс и намерих брат ми дълбоко заспал, а госпожица Тейлър хищничеше и точеше лиги над него. Беше тъй взряна в жертвата си, че дори не вдигна глава и с нищо не издаде да ме е забелязала; прокраднах се обратно в леглото и там треперих до пукването на зората, когато най-накрая потънах в неспокоен сън.
Цяла сутрин в учебната стая ми играеше под лъжичката и предвид това, което се случи после, мисля, че съм предусещала надвисналата беда. Тъй като не ме свърташе на едно място, помолих госпожица Тейлър за позволение да сляза в библиотеката да си намеря друга книга. Едгар Алан По, който е любимият ми писател, ако не броим Шекспир, разбира се, ме потискаше. В живота ми имаше достатъчно страхотии, не ми се и четеше за тях. Спуснах се по стълбището в главния коридор на западното крило и там изведнъж се сепнах. В мъждивия сумрак – в този коридор няма прозорци и светлината идва единствено от двата края – мярнах огледало, на което никога преди не бях обръщала внимание; защо да вдигам очи към него, след като в тъмното нямаше как да видя ясно отражението си? Ала едва го бях съзряла, и сърцето ми запрепуска и запърха отчаяно в гърдите ми, тъй като още преди да погледна, знаех какво ме очаква там. Спрях и се поколебах дали да не се върна, но както винаги любопитството надделя над страха и се запромъквах напред. Все едно вървях насън. За първи път забелязвах картините по стените, овехтели маслени потрети на отдавна умрели прадеди на чичо ми, налети матрони и навъсени строги мъже с колосани яки и вратовръзки. Стигнах до огледалото, беше малко, с тежка позлатена рамка около помътнялото правоъгълно стъкло. И, разбира се, щом погледнах в него, тя се появи, лицето й изникна до моето, този път не се усмихваше, очите й пламтяха тържествуващо. Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да долови миризмата ми, змийският й език изскочи и облиза устните, мярна се само за частица от секундата, като на гущер, толкова бързо, че човек лесно можеше да го пропусне.
Признавам си, плюх си на петите. Хукнах с все сила, макар че още, докато нозете ми се оттласкваха от загладените дъски на пода, да осъзнавах, че е глупаво, тя не можеше да ме последва, беше хваната в стъклото, то бе нейният малък свят. Накрая това ме накара да спра. Облегнах се, задъхвайки се, на рамката на една врата и си изчетох едно хубаво конско. Жената беше в огледалото. Не можеше да избяга, нито пък да ми стори нещо лошо оттам. Някак си го знаех, бях сигурна в това.
Неохотно се обърнах и поех обратно. Щом приближих огледалото, сведох глава, за да не вплетем погледи, но докато минавах край него, не устоях, сякаш нещо насила ме принуди да вдигна очи, и зърнах в нейните познатата надменна усмивка. Ускорих крачка, влетях в библиотеката и се строполих в любимото си кресло, вцепенена от ужас. И докато се съвземах, по-скоро лежейки, отколкото седейки, крайчецът на погледа ми се спря на стената над камината. Как не се бях сетила! Половината ми живот беше минал тук, хиляди пъти го бях виждала това огледало, което сигурно беше най-голямото и най-тежкото в цялата къща и което, смислих сега, страшно обичах, тъй като то разкриваше още една стая, същата като тази, която обожавах и за миг удвояваше книгите вътре.
Този път резултатът беше тъй близо до ума, че не потръпнах от страх. Надигнах се от креслото, като насън прекосих библиотеката и се изправих пред нея.
– Зъл демон! Вещица! – изсъсках през стиснати зъби, но не бях сигурна дали наистина изрекох думите на глас, или те останаха затворени в мен тъй, както тя беше залостена в стъклото.
Изречени или не, вещицата ги чу или пък прочете мислите ми, устните й се свиха в обичайната жестока усмивка и като че ли безгласно прошепнаха:
– Джайлс… Джайлс…
Обърнах се, не исках да й доставя удоволствието да види страха ми, вледеняващия ужас, който се прокрадваше по гърба ми и пришпорваше сърцето ми до пръсване. След като се поуспокоих, се приближих до лавиците и заизваждах книги, все едно си избирах нещо за четене, макар че всъщност избледнелите златни винетки на заглавията се кривяха и подскачаха пред очите ми неразбираеми, като да бяха на санскрит. Избрах наслуки три-четири тома и излязох, вече не ми беше уютно да чета там.
Дадох си сметка за истинските размери на бедата едва когато стигнах до стълбището покрай предния й пост в коридора. Замислих се и бързо установих ужасния факт: в Блайт имаше огледала навсякъде. Във всяка стая и във всеки коридор имаше поне по едно и нямаше нужда да проверявам, бях сигурна, че ги е населила до последното; където и да отидех в къщата, тя щеше да ме държи под око, беше разставила шпионките си из цялото имение и отсега нататък нито една моя стъпка нямаше да мине незабелязана.
Човек, който не знае какво е (а кой друг, освен мен, е бил сполетяван от подобно зло?), едва ли е в състояние да си представи как се живее под непрестанен надзор. Докато вървях по коридорите, усещах погледа й върху себе си; докато се хранех, зад мен имаше огледало, така че седналата отсреща госпожица Тейлър можеше да ме наблюдава и отпред, и отзад; все едно имаше очи и на тила си. Надничаше дори от малкото огледало на тоалетката в стаята ми...

*

Ако харесвате готическите романи и психологическия хорър или просто обичате плашещи истории за зли духове, параноя и лудост, не пропускайте "Флорънс и Джайлс".
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост