"ЧИНГИС: 5.Завоевателят" от Кон Игълдън

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

"ЧИНГИС: 5.Завоевателят" от Кон Игълдън

Мнениеот vas1vas1 » 14 януари 2012, 15:21

Изображение

Исторически романи


Поредица „Цезар“
"Вратите на Рим" The Gates of Rome 2003
"Смъртта на царете" The Death of Kings 2004
"Земя на славата" The Field of Swords 2005
"Боговете на войната" The Gods of War 2006

Поредица „Чингис“
"Степният вълк“ Wolf of the Plains 2007
"Господари на лъка" Lords of the Bow 2008
"Кости по хълмовете" Bones of the Hills 2008
"Сребърна империя" Empire of Silver 2010
"Завоевателят" Conqueror 2011

http://www.conniggulden.com/


Първата книга на Игълдън „Вратите на Рим“ (The Gates of Rome) е част от тетралогията „Цезар“ (в оригинал Emperor, Император). Поредицата е основана на живота на Юлий Цезар, от детството (описано във „Вратите на Рим“) до смъртта (описана в „Боговете на войната“). Авторът е обявил на уебсайта си, че възнамерява да пише пета книга от поредицата, посветена на Октавиан Август.

След излизането на четвъртата книга от поредицата „Цезар“, Игълдън започва да пише нова поредица - „Чингис“ (в оригинал Conqueror, Завоевател), основана на живота на великите монголски владетели - Чингис хан, Угедей хан и Кубилай хан. Досега са издадени четири книги - „Степният вълк“ (Wolf of the Plains, 2007), „Господари на лъка“ (Lords of the Bow, 2008), „Кости по хълмовете“ (Bones of the Hills, 2008) и „Сребърна империя“ (Empire of Silver, 2010). Авторът е обявил, че планира още 2 книги от поредицата, посветени на Кубилай хан.

В България са издавани всички досега публикувани книги от поредиците „Цезар“ и „Чингис“.


"Завоевателят": Последният издаден роман от поредицата „Чингис“

„Завоевателят“ разказва за един от най-великите воини в историята – Кублай, невероятен владетел, който трябва да бъде помнен редом с Юлий Цезар, Александър Велики и Наполеон Бонапарт като един от големите лидери в човешката история.
Интриги и предателства терзаят огромната монголска империя. Наследниците на Чингис хан се борят помежду си за контрол над невижданата му империя и могъщите му войски. Бъдещето на човечеството зависи от изхода на тази борба. Но само един, пренебрегван от всички останали, ще отправи дръзко предизвикателство със своята храброст, с идеите си за бъдещето и със силата да бъде наречен...
ЗАВОЕВАТЕЛ

Романите на Кон Игълдън събуждат миналото за вълнуващ живот – от Древния Рим до Азия, Европа и Близкия Изток през тринайсти век. Сега той ни представя зрелищната история за възхода на внука на Чингис хан – човека, на когото е писано да стане един от най-забележителните владетели, живели някога: легендарния Кублай хан.

Великите събития и поразителната бруталност на епохата оживяват пред нас в цялото си великолепие.
“Аз съм земята и костите на хълмовете. Аз съм зимата.”


Откъс от романа:

1.
Бурята ръмжеше над Каракорум, дъждът плющеше в мрака и се стичаше на поточета по улици и алеи. Хиляди овце се бяха скупчили в кошарите извън дебелите градски стени. Маста в руната им ги предпазваше от дъжда, но не бяха извеждани на паша и гладът ги караше да блеят тъжно една на друга. От време на време някоя се качваше тъпоумно на някоя от другарките си, като образуваха хълмче от ритащи крака и облещени очи, преди да се разпаднат на гърчеща се маса.
Ханският дворец беше осветен с лампи, които пращяха и съскаха по външните стени и портите. Вътре дъждът се чуваше като глух рев, който ту се усилваше, ту затихваше и скриваше като с плътна завеса вътрешната галерия. Слугите се взираха към дворове и градини, погълнати от немия унес, който можеше да донесе единствено пороят. Стояха на групички, вонящи на мокра вълна и коприна, зарязали задълженията си, докато бурята премине.
Звукът от дъжда просто засилваше раздразнението на Гуюк, досущ като някой, който тананика наоколо и ти пречи да мис­лиш. Той наля внимателно вино на госта си и се дръпна от отворения прозорец, чийто каменен перваз вече бе потъмнял от водата. Мъжът, който беше дошъл по негово искане, оглеждаше нервно залата за аудиенции. Гуюк предполагаше, че размерите й ще предизвикат страхопочитание у всеки, свикнал с ниските гери от степите. Спомни си своята първа нощ в притихналия дворец, потиснат от мисълта, че цялата тази маса камък и керемиди със сигурност ще се изсипе отгоре му и ще го смаже. Сега се подсмиваше на подобни образи, но забеляза как погледът на госта час по час се стрелка към тавана. Гуюк се усмихна. Баща му Угедай беше имал наистина велики мечти, когато създаваше Каракорум.
Мисълта накара устните му да се свият в тънка линия. Той остави каменната кана с вино и се върна при госта си. На баща му не се беше налагало да ухажва принцовете на държавата, да подкупва, умолява и заплашва само за да получи титлата, която си беше негова по право.
– Опитай това, Охир – каза Гуюк и подаде на братовчед си едната чаша. – По-меко е от айрага.
Мъчеше се да се държи приятелски с човек, когото почти не познаваше. Охир обаче беше един от стотината племенници и внуци на хана – онези, с чиято подкрепа Гуюк трябваше да разполага. Хаджиун, бащата на Охир, беше голямо име, военачалник, чиято памет все още се тачеше.
Охир прояви любезността да пие без никакво колебание, изпразни чашата на две големи глътки и се оригна.
– Като вода е – каза той, но подаде чашата си за още.
Усмивката на Гуюк замръзна. Един от другарите му се изправи мълчаливо, донесе каната и напълни двете чаши. Гуюк се настани на дългия диван срещу Охир, като полагаше сериозни усилия да се отпусне и да бъде любезен.
– Сигурен съм, че нямаш представа защо те поканих тази вечер, Охир – рече той. – Ти си от добро семейство, с влияние. Бях на погребението на баща ти в планините.
Охир се наведе напред, както седеше. Трудно му бе да скрие интереса си.
– Щеше да съжалява, че не е видял земите, до които стигна ти – рече той. – Аз не... не го познавах добре. Имаше много синове. Но знам, че искаше да участва във Великия поход на запад със Субодай. Смъртта му е ужасна загуба.
– Разбира се! Беше мъж на честта – с лекота се съгласи Гуюк. Искаше Охир на своя страна, а празните комплименти не вредяха никому. Пое дълбоко дъх. – Именно баща ти е една от причините да те поканя да ми гостуваш. Онзи клон на родовете следва твоята дума, нали така, Охир?
Охир се извърна и се загледа навън през прозореца. Дъждът още барабанеше по широкия перваз, сякаш нямаше намерение никога да спира. Беше облечен в прост дел върху туниката и гамашите. Ботушите му бяха износени и без украшения. Дори шапката му не подхождаше на разкоша в двореца. Изцапана с мас от косата му, тя спокойно можеше да принадлежи и на някой прост пастир.
Той внимателно постави чашата си на каменния под. Лицето му излъчваше сила, която напомняше на Гуюк за покойния му баща.
– Знам какво искаш, Гуюк. Казах на хората на майка ти същото, когато дойдоха при мен с дарове. На събора ще гласувам с останалите. Не преди тях. Няма да позволя да ми вадят душата или да давам обещания. Опитах се да го кажа ясно на всеки, който ме е питал.
– Значи няма да положиш клетва пред сина на самия хан?
Гласът на Гуюк беше станал груб. Червеното вино изби на бузите му и Охир се поколеба от този знак. Другарите на Гуюк се размърдаха около него като кучета, разтревожени от някаква заплаха.
– Не съм казал това – внимателно отвърна Охир. Чувстваше се все по-неприятно в тази компания и реши да се маха колкото може по-бързо. Когато Гуюк не отговори, той продължи, за да обясни: – Майка ти управляваше добре като регент. Никой не може да отрече, че задържа народа като едно цяло, докато при друг можеше да се разпадне.
– Една жена не бива да управлява народа на Чингис – рязко отвърна Гуюк.
– Може би. Макар че тя го направи, при това добре. Планините не се срутиха – усмихна се на собствените си думи Охир. – Съгласен съм, че рано или късно трябва да има хан, но такъв, който да обедини всички. Не бива да има борба за власт, Гуюк, както имаше между баща ти и брат му. Държавата е твърде млада, за да преживее една война между принцове. Когато се появи само един, който е предпочитан, ще дам гласа си за него.
Гуюк почти се изправи от мястото си, като едва се сдържаше. Да го наставляват, сякаш не разбира нищо! Сякаш не беше прекарал цели две години в безсилно очакване!
Охир го наблюдаваше и сведе глава пред онова, което видя. Отново погледна крадешком останалите в залата. Четирима. Той беше невъоръжен след грижливата проверка на входа. Беше сериозен млад мъж и не се чувстваше удобно сред другарите на Гуюк. Гледаха го особено, точно както тигър би гледал вързана коза.
Гуюк бавно се изправи и пристъпи към каната на пода. Вдигна я, като преценяваше тежестта й.
– Намираш се в града на баща ми, в неговия дом, Охир – рече той. – Аз съм първородният син на Угедай хан. Аз съм внук на великия хан, а ти не ми даваш клетвата си, сякаш се пазарим за някаква кобила.
Протегна каната, но Охир постави длан върху чашата си и пок­лати глава. По-младият мъж бе видимо нервен, че Гуюк стои пред него, но въпреки това отказа да бъде сплашван и гласът му прозвуча твърдо:
– Моят баща служеше вярно на твоя, Гуюк. Аз също съм внук на Чингис, макар че няма да бъда хан. Има обаче и други. Байдур на запад...
– Който управлява свои земи и няма претенции тук – озъби се Гуюк.
Охир се поколеба, след което продължи:
– Ако беше посочен от баща си, всичко щеше да бъде много по-лесно, приятелю. Половината принцове вече щяха да са положили клетвата си.
– Това е остаряла повеля – рече Гуюк. Гласът му стана едва доловимо по-дълбок, а зениците му се разшириха, сякаш виждаха само тъма. Дишането му се ускори.
– А също и Бату, най-старият от потомците – продължи Охир с все по-напрегнат глас. – Или дори Монгке, най-големият син на Толуй. Има други претенденти, Гуюк. Не можеш да очакваш...
Гуюк вдигна каменната кана. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на тежката дръжка. Охир уплашено погледна нагоре.
– Очаквам вярност! – изкрещя Гуюк. Стовари с огромна сила каната върху Охир, като улучи главата му отстрани. Кръвта блик­на от зейналата рана над очите на младия мъж и той вдигна ръце, за да се предпази от нови удари. Гуюк стъпи на ниския диван, за да го задържи. Отново стовари каната. От втория удар каменният съд се спука и Охир извика за помощ.
– Гуюк! – с ужас възкликна един от другарите му.
Всички бяха наскачали на крака, но не смееха да се намесят. Двамата мъже на дивана се бореха. Ръката на Охир се добра до гърлото на Гуюк. Пръстите му бяха хлъзгави от кръвта и той не можеше да задържи хватката си, а каната се стоварваше отново и отново, докато внезапно не се пръсна и Гуюк се оказа стиснал само дръжката с назъбените остри ръбове. Дишаше тежко, възбудено. Със свободната си ръка изтри кръв от бузата си.
Лицето на Охир се бе превърнало в червена каша и само едното му око можеше да се отвори. Ръцете му отново се вдигнаха, но в тях вече нямаше сила. Гуюк ги отблъсна с лекота и се разсмя.
– Аз съм синът на хана – заяви той. – Кажи, че ще ме подкрепиш. Кажи го.
Охир не можеше да говори. Кръвта го давеше и той се разкашля силно, а цялото му тяло се разтресе. От разцепените му устни се чу гъргорещ звук.
– Не? – рече Гуюк. – Няма да ми дадеш дори това? Нещо толкова малко? В такъв случай приключих с теб, Охир.
Замахна с назъбената дръжка пред ужасените погледи на другарите си. Шумът утихна и Гуюк се изправи, като пусна парчетата камък. Погледна надолу към себе си с отвращение, изведнъж осъзнал, че целият е окървавен – от пръските по косата до широката червена ивица по дела му.
Погледът му се фокусира, сякаш се връщаше някъде отдалеч. Видя увисналите челюсти на другарите си. Трима от тях стърчаха като глупци пред него. Само един стоеше замислен и сериозен, сякаш беше станал свидетел на спор, а не на убийство. Погледът на Гуюк се спря върху него. Гансух беше висок млад воин и се славеше като най-добрия стрелец под неговото командването. Той заговори пръв, със спокойно изражение и глас:
– Господарю, ще го търсят. Позволи да го махна оттук, докато все още е тъмно. Ако го оставим в някоя уличка в града, семейството му ще си помисли, че е бил нападнат от крадец.
– Още по-добре изобщо да не го откриват – каза Гуюк. Разтърка кървавите петна по лицето си, но без да показва раздразнение. Гневът му беше изчезнал и чувстваше пълен покой.
– Както заповядаш, господарю. В южния квартал са изкопани нови отходни ями...
Гуюк вдигна ръка, за да го спре.
– Не искам да знам. Направи така, че да изчезне, Гансух, и ще ти бъда благодарен за това. Обърна се към останалите.
– Е? Гансух ще се справи ли сам? Някой от вас трябва да отпрати слугите ми. Питат ли ви, Охир си е тръгнал по-рано.
Усмихна се през размазаните петна кръв.
– Кажете, че ми е обещал гласа си на събора, че се е заклел най-тържествено. Може би глупакът ще ми бъде от полза в смъртта, ако не приживе.
Другарите му се задействаха, а Гуюк ги остави и тръгна към банята, до която можеше да стигне, без да пресича главния коридор. Вече цяла година или повече не се беше къпал без слуги, но кожата го сърбеше от кръвта и искаше да бъде чист. Проблемите, които го бяха вбесили по-рано тази вечер, сякаш изчезнаха и той вървеше с лека крачка. Водата щеше да е студена, но Гуюк се беше къпал в ледените реки от дете. Студената вода стягаше кожата и го ободряваше, напомняше му, че е жив. .......
Club Reader's Dream World
http://club-dream-world.blogspot.com/
Аватар
vas1vas1
 
Мнения: 37
Регистрация: 07 октомври 2011, 12:38

Re: "ЧИНГИС: 5.Завоевателят" от Кон Игълдън

Мнениеот drackon » 14 януари 2012, 20:21

Това е точно роман! На всяка цена четете написаното в края на всяка книга, където се описва историческата действителност. В самия роман, много неща се разминават с истинската история. Иначе поредицата е много хубава и си заслужава четенето.
Аватар
drackon
 
Мнения: 259
Регистрация: 03 март 2011, 12:28


Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост