Райчо Есликов (откъс)

[npi]

Замислих фамилията Есликов, идваща в случая от английските думи Ass и lick. После разбрах, че наистина има такова име. Извинявам се на носещите такава фамилия.

Райчо Есликов седеше в кревата си и сънено потриваше очи. След поредната мощна прозявка придърпа напред окъселия си, поради силно оголемилия се през последните двадесет години корем, потник, почеса се по оплешивялото до блясък теме и нахлузи бледокафеникавите си протрити пантофи, които жена му бе подарила за Коледа преди три години с думите: „За да не ти е студено на краката като се разхождаш по хубавия испански теракот, Пухчо, ти подарявам тези светлосини пантофи“. Пантофите останаха светлосини само за два месеца, тъй като съседът от горния етаж бе предизвикал наводнение. По-точно малкият му син бе сипал мая за хляб в тоалетната чиния и стана така, че таванът в хола на Есликови прокапа или направо протече заради лошо строителство останало като светъл спомен от блажените времена на социализъм и братска дружба. Та кафеникаво оцветената, не особено добре миришеща вода бе поразила персийския килим купен от стоков базар Крапиенци, холната секция, която опираше о самия таван, саксията с фикус и станалите любими пантофи, на които с бели големи букви отстрани пишеше „Юнк Фан“. Килимът и пантофите бяха старателно изпрани от госпожа Есликова (по моминско име Публичновска, заради украинския й произход), секцията беше натрошена и изпратена при родителите на Есликов в село Далгъзово, някъде в покрайнините на град Айнов на Анарика (имаше и друг Айнов, но той беше на река Уринае и не се намираше в пределите на държавата, някъде от около хиляда и сто години). А фикусът стана по-жизнен и зелен.
Райчо Есликов се погледна в огледалото над нощното шкафче, намръщи се, изпъна се и прибра малко корема, след което доволна усмивка се появи на лицето му. Причината да остане доволен от гледката беше, че не си бе сложил скъпите очила диоптър минус шест изработени от тънки японски стъкла, завинтени със златни винтчета към позлатена италианска рамка. Бяха му подарени от собственика на верига оптични магазини, на който Есликов бе съдействал за отпускане на прекрасна площ за магазин на близката търговска улица. Слагаше ги чак след като уринира в тоалетната чиния и покрай нея, естествено без да забележи и след като изплакне очите си със студена вода. Тази процедура я правеше обикновено за минута и четири секунди, когато беше млад. С течение на годините започна да я прави по-бавно поради затруднено уриниране, първо от камъни в бъбреците, което отстрани с редовно пиене на бира. Така и никога не разбра, че не е камъни в бъбреците, а леко прищипване на гръбначен нерв, но личният лекар бе успял да го убеди в грешното, както обикновено правеше. След това се появиха проблеми с простатата, които разреши, след посещения при екзотичен доктор, който му бъркаше в задния отвор с някаква пръчка. Чувстваше се малко сконфузено, но пък крайният ефект беше по-важен. Точно през този период синът му, който бе по-голямото от двете деца в семейството използва момента да съобщи, че е гей. Мислеше си, че баща му ще го разбере по-лесно, но сгреши. Баща му го изрита на улицата. От тогава вече пет години, синът поддържаше тайно контакти с майка си, веднъж на няколко месеца, тъй като пътуваше често в чужбина. Та да се върнем на времетраенето на уринирането и измиването на очите със студена вода. Сега то траеше пак минута и четири секунди всеки ден от понеделник до петък. През събота и неделя бе различно. Поради служебни разпивки и банкети, Райчо ставаше късно и уринираше дълго. Понякога, макар и рядко, преди измиване на очите си повръщаше, заради гастрит. Така че времетраенето на този процес беше от две минути и дванадесет секунди до единадесет минути и тридесет и четири секунди.
След като мина през банята Райчо Есликов отиде в кухнята. Там седеше закуската оставена от жена му. Тя излизаше за работа в седем и тридесет сутринта като го будеше и му пожелаваше „Приятен ден и лека работа, Пухчо“, а той промърморваше нещо сънено, за което още не са измислени писмени символи, след което сядаше в леглото и започваше да се прозява и почесва. Понякога споменаваше нечия неопределена майка и разни действия с нея. Това се случваше рядко, но все пак се случваше. Всъщност започнах разказа си точно от момента, в който господин Есликов седеше на кревата и се разсънваше. Беше сряда, единствения ден в седмицата, в който той имаше настроение за работа. Не през целия ден, разбира се. Все пак той беше държавен чиновник с точно тридесет и пет години стаж и предвид напрежението, на което бе изложен през тези години беше цяло геройство, че все още има мерак за работа, та макар и само в един ден от седмицата.
Закуската всеки ден бе разнообразна. За сряда обикновено се състоеше от две пържени яйца, бекон, варен, прецеден, червен боб, четири препечени филийки бял хляб, черен чай и пет много тънки напречни резена розов домат. Да, в сряда закуската беше такава. В понеделник например се състоеше от два кроасана, чаша мляко и ябълка. Щях да забравя, половин литър вода в бирена халба. Есликов много се дехидратираше през почивните дни, главно заради дехидратиращия ефект на алкохола. Не смятам за нужно да казвам какво ядеше за закуска през останалите дни, защото в момента не съм го измислил, а и не мисля, че е нужно да се впускам в толкова подробности в този разказ, чиято цел е да опише работния ден на един държавен чиновник в държавата Баталия, а не неговите гастрономически интереси.
Тук ще вметна няколко изречения, които първоначално щях да пропусна, за една от най-важните процедури преди започването на работния ден в живота на Райчо Есликов. Посещението на тоалетната по голяма нужда.След като нахвърля посудите за миене в мивката той се отправи към неговата домашна тронна зала, тоалетната. Чинията беше с подгряване и фотоклетка, която подаваше сигнал на малък микропроцесор, който от своя страна се грижеше за командването на топлината под седалището на човека и пускането на водата. Есликов седна и извади от малката лавица до чинията една книга. Казваше се „Роботите и съвремието“ и беше от автор Иван Есликов, негов далечен братовчед, завършил Технически Унверситет и станал уважаван специалист в своята специалност Роботика, естествено не в Баталия, а някъде далеч зад океана. Пишеше от време на време технически развлекателни книги, с цел да популяризира сложната материя сред простолюдието. Братовчед му Райчо я предпочиташе за компания в тоалетната. Само дванадесет процента от читателите на книгата в Баталия я четяха в тоалетната, останалите осемдесет и осем души я четяха по спирки, обществен транспорт или в къщи на масата в кухнята. Само един младеж от град Айнов на Анарика, ученик в техническа гимназяи, четеше книгата с интерес в задния двор на къщата си, докато съблюдава работата на програмируемата му поливна система, която поддържаше зелената морава винаги зелена и свежа.
Райчо Есликов отвори на страница сто и дванадесет и се зачете. Успоредно с това напъна коремните си мускули и след три секунди мощен залп ознаменува изпразването на сто и седмдесет кубически сантиметра преработена храна от изхода на чревния му тракт. След седем минути, когато вонята в тоалетната започна да се разнася благодарение на стържещия и виещ вентилатор, Есликов стана, прибра книгата и погледна произведението си. На цвят беше светло кавяво с леки зеленикави жилки. Имаше формата на кърначе, но доста по-дебело. Пусна водата, която изми всичко това някъде надолу по отходните тръби. Двадесет и една минути след това един бивш съученик на Есликов с името Трифон Дебилев, работещ по подръжка на канализацията в неговия квартал щеше да обърка един кран в една от контролните шахти на три преки по-надолу и именно това произведение щеше да му се изпръска в лицето. Двамата с Райчо не се бяха виждали от както бяха завършили осми клас, понеже не бяха най-добри приятели, а и след като завърши Трифон спря да учи и започна да работи, а Райчо продължи образованието си чак до завършване на университет в братска на Баталия страна, заемаща площ от няколко десетки милиона квадратни километра и простираща се на два континента. Споменах Трифон, понеже в шести клас той беше хвърлил едно кучешко изпражнение към лицето на Райчо и го бе оцелил. Чак сега всичко това му се върна тъпкано. Така е понякога в живота.
След като се облече в леко омачкания тъмно син, та чак черен, панаталон, загащи светлобежовата си риза, която имаше тъмно бежови с лек жълт отенък полукръгове под мишниците, сложи вратовръзка с розови, червени и черни квадратчета и правоъгълници и обу кафяви износени обувки, които не бяха виждали вакса никога, освен в завода прозиводител, господин Есликов отключи входната врата и го лъхна мирисът на мухъл от стълбището на старата кооперация в центъра на столицата. С миризмата дойде и студа, което го подсети че е забравил сакото си. Пак спомена нечия неопределена майка и се върна в антрето, където на закчалка на стената висяха няколко измачкани сака. Той взе най-горното, така правеше през последните двадесет години. Жена му тайно ги разместваше вечер, за да не стане така, той да ходи всеки ден с едно и също сако. Беше се примирила с това, че няма как да го накара да разбере, че не всяко сако си отива с всеки панталон, риза и обувки.
Есликов се качи на паркираното пред входа си тригодишно черно Ауди. Никой не паркираше на неговото място. Последният опитал се да стори това беше гаджето на една девойка, живееща в наследения от баба си апартамент на четвъртия етаж. На сутринта му се наложи да сменява две леви гуми преди да потегли понеже нещо ги бе прерязало успоредно на джантите. Съседите от блока не спираха на това място от уважение към Есликов, който като висш държавен чиновник беше осигурил асфалтиране на цялата улица пред кооперацията между двете пресечки, дори беше уредил поставяне на колчета против качване на автомобилите на нахалници по тротоара. Баба Мърдалова от третия етаж се бе развълнувала толкова много в деня на отваряне на новоремонтираната улица, че вечерта поднесе бутилка отлежала домашна гроздова ракия на семейство Есликови. Ракия, която пазеше за сватбата на най-голямата си внучка, от която не бе чувала нищо последните две години, тъй като бе заминала да работи в Холандия като прислужница на стари хора. Внучката наистина прислужваше на стари хора, но само мъже и то такива, на които мъжеството още им ставаше. Мисля че по-точната дума тук е обслужва, а не прислужва... (и т.н.)