Защото съм на 21

[tonkata_d]

Една такава меланхолия ме е налегнала напоследък. Сякаш времето върти своите витла на едно място в морето на настоящето. Сякаш искам да заспя и да сънувам онези моменти в миналото, които съм се чувствала щастлива с момчето до себе си. Иска ми се да не заспивам, защото съм със страхотен човек, които ме обича и не се срамува да покаже чувствата си, дори и да е през сълзи. Не се чувствам в кожата си - сякаш съм със всеки един, които дори и ме е погледнал, но и искам да съм сама. Иска ми се и да съм с момчето, което наричам “любовта на живота ми”… Иска ми се тези думи да си истински, да имат стойност; да знам, че ще мога да ги кажа на човека, който ги заслужава.

Сякаш за една минута мога да кажа, че изпитвам омраза и любов; да замълча, защото ме е срам или съм горда със себе си. За тази минута аз обичам всеки - от малкото зрънце до огромния фитнес инструктор, по който си падах преди година. За една минута, аз мразя всяка част от моето грозно тяло, нежеланието ми да разбера какво всъщност искам. Чувствата се борят в мен, образувайки еуфория от едната крайност на отрицателните чувства до обратната положителна страна. Искам да крещя… Искам да плача… Да обичам… Искам да говоря, но нещо ме дърпа в страната на мълчанието... Защо?

Какво ли не бих направила, за да кажа “Обичам те” на онзи, на който не съм могла да го кажа. Да мога да го прегърна, да мога да го почувствам до себе си, да го помилвам, да го погледна в очите. Как ми се иска да кажа всичко, онова което не съм могла да кажа на този, който е бил до мен. Да му кажа, че не мога без него, че си спомням всичко, което сме си казвали, всичко, което сме правили… Да му кажа, че ми липсва… Че не преставам да мисля за него… Да му кажа, че никога не съм искала да се разделяме, защото изпитвам нещо към него, дори и да има само една пеперуда в стомаха ми.

Понякога ми се иска да не излизам от тази меланхолия, защото просто знам, че там аз си определям правилата, аз сама мога да кажа какво да обичам или мразя. Защото знам, че всеки ще ме обича и ще знам, че аз мога да отвърна с двойна доза любов. Не искам да приема факта, че съм изпаднала в депресионен мързел, защото според “съзнателното мен” този термин не съществува. Не искам да си призная грешките в миналото, чрез които съм наранявала Него, защото ме е срам да призная, че това съм била аз. Не искам да си призная, че съм ужасен човек, защото мен ще заболи повече отколкото болката, която съм причинявала. Искам да изтрия последните 7 грозни години от моя 21-годишен живот…

Аз съм млада, живота предстои пред мен, мога да греша, защото още нямам семейство и работа, за които да се тревожа. Мога да се запознавам с много нови млади хора, с които да се сприятелявам. Мога да върша онези щуротии, които майките и бащите не могат да вършат. Мога да намеря време за всичко, което ме интересува и вълнува и да прекарвам безсънни нощи във вършенето му. Да, мога, но сякаш не искам да го правя. Защото съм на 21 и живота предстои пред мен.


Писан през юни 2010