Епосът за Иван Руски (Чичи Ваня)

[satanas]

Иван Руски (Чичи Ваня)

Легендарният руски десантчик Иван, чиято фамилия вече никой не помни, остана в историята като Иван Руски или Чичи Ваня.
Роден през 1944 година, но това не му попречило да участва в събитията от 1939.
Руските войски губели позиции, Вермахтът настъпвал неудържимо и тогава Сталин извикал Жуков, за да се посъветва какво да правят.
Генералът стоял замислено, видимо отчаян, когато ненадейно лъч на надежда озарил умореното му лице.
- Иван - казал кратко.
- Иван ? - попитал неразбиращо Сталин.
- Да, Иван десантчика. Човекът преплувал Тихият и Ледовитият океани. Само Иван може да се помогне. Отдавна напусна армията и според последна информация е някъде в Кавказ.
- Иван - замислено повторил Човекът от стомана. Ами след като няма друг начин, намери го. За Родину!
- Слушам, другарю! - изкозирувал генералът и напуснал кабинета.
Но никак не било лесно да бъде открит най-големия следотърсач (след Винету и Олд Шетърхенд).
Няколко дни безуспешно го търсели из пустошта, докато накрая той не ги намерил.
- Привет! - поздравил Георгий.
- Какво ви води насам ? - с въпрос отговорил легендарният воин.
- Немците настъпват и нищо не може да ги спре. Ти си последната ни надежда. Трябва да го направиш... за Родината и за Сталин!
Чичи Ваня се взря в очите на генерала и отсече:
- За Родину!
Час по-късно вече летеше със самолета по посока на вражеските войски.
- Ето тук ще скоча. Спуснете се малко по- надолу - каза Ваня, посочвайки мястото.
Отдаде чест и смело се хвърли в безкрая.
Стрелбата не закъсня. Немците успяха да свалят самолета, но парашута на Иван сякаш беше магически и куршумите не го ловяха.
Немците настъпваха в строен ред, стреляйки неспирно.
Десантчикът се спусна зад близката скала, закачвайки се на едно дърво, което се оказа праскова и за да не иде нахалос парашута го напълни с плодове. /В този епос има плодни дръвчета и по високите места/
- Иване! Руски! Предай се и ще те пощадим! - се чуваше през рупора гласът на групенфюрера.
- Никога! Аз съм Иван Руски, легендата!
- Иване, знаем кой си, но ти си сам, а ние сме цяла дивизия.
- Никога! - повтори Ваня, похапвайки праскови.
- Тогава приеми участта си! - заключи немецът и направи знак стрелбата да продължи.
Чичи Ваня спокойно слушаше как свистят куршумите около него и небрежно плюеше костилките.
- Идвам! За Родину! За Сталину! - ревна Ваня и се спусна с бясна стрелба срещу немците...
 
Легендата разказва, че избил цялата дивизия, а по-късно се включил и в решителната битка при Сталинград, където именно той удържал фронта.
Легендата.. Иван Руски...



Чичи Ваня и кубинските боксьори.

По времето на социализма, бившият десантчик и барета Иван Руски, познат и като Чичи Ваня беше на голяма почит.
Най-красивите жени се въртяха около него, а мъжете го гледаха със страхопочитание и се стараеха да са в добри отношения.
Нашият герой обикновено излизаше с по две гаджета, естествено всяка вечер с различни, за да не се губи тръпката на завоевател и в който бар да седнеше, винаги беше за сметка на заведението. Но това беше съвсем естествено, предвид факта, че такъв гост оказва чест с присъствието си.
Едно от любимите места на руската легенда се намираше на кораб, закотвен във Видинското пристанище.
Шикозността напълно отговаряше на изтънчения му вкус, а за масата в дъното, до последния люк се знаеше, че е Неговата маса.
Там никой никога не посмяваше да седне - поради обясними причини.
В края на лятото имаше международно състезание по бокс и кубинският национален отбор, активен участник, разпускаше във въпросното заведение.
Приятният бриз развяваше косите на поредните две мадами, хванали руснака под ръка, докато той определяше темпото на крачките, вървейки по моста към кораба.
В този момент няколко човека се разминаха с него, бутайки едната от придружителките му.
Жената извика и се обърна към нахалника, който видимо почерпен направи неприличен жест.
Чичи Ваня и за по-малко бе убивал, но натрапника нямаше как да знае.
- Извини се на дамата! Бързо! - заповяда Той.
- Ке ? - попита другия, явно чужденец.
- Веднага!
- Ке ?
Другата приятелка на Чичи, усетила испанския акцент и поназнайвайки  малко езика преведе.
Вместо да се вразуми, онзи започна да се хили и подкани приятелите си да се намесят.
- Кажи им, че с по-малко от седем човека ми е забранено да се бия - обърна се към нея Иван.
Жената преведе, а те започнаха да се кикотят неспирно. Единият от тях се върна на кораба и след малко дойде с десет души.
- Преведи на твоя човек, че това е краят му. Ние сме боксьорите от Куба.
Чичи се усмихна пренебрежително, дръпна жените зад себе си и зае стойка сукакуш.
Срещу него кубинците се прегрупираха и минаха седем в ляво и седем от дясно.
- Отлично, сега ще ви отрезня - заключи Иван.
Следващите няколко секунди трудно могат да бъдат описани и видени. Само с високоскоростна камера.
С неподражаемо движение замахна с лявата ръка и седмината в ляво паднаха през моста в реката.
Повтори същото упражнение и с тези в дясно, пращайки ги да правят компания на приятелите им във водата.
- Хайде дами, масата ни чака - подкани жриците с усмивка.
 
Иван. Иван Руски.



Иван Руски и непознатата. Част 1

След поредният запой, легендарният войн изтрезняваше разхождайки се покрай гарата.
Росата от септемврийското утро действаше ободряващо и винаги когато беше в състояние да ходи, предпочиташе този начин за изтрезняване.
Пероните пустееха. В далечината се виждаше по някой минувач, забързан за работа.
Слънцето още загатваше за себе си и само откъслечния вой на бездомните кучета напомняше, че малкия град се събужда.
Безцелната разходка му доставяше удоволствие и същевременно опресняваше паметта, подготвяйки го за нови задачи.
Диспечерът привлече вниманието му с думите:
- Пътническият влак от София пристига на втори коловоз.
Вътрешното чувство на стара барета подсказа, че ще се случи нещо необичайно.
За един миг гарата се напълни с хора. Уморени от дългото пътуване, бързаха да се приберат и с очи търсеха близките си, за да им помогнат с багажа.
В тълпата имаше една жена, стиснала ръката на малко момиче, а в другата с куфар.
Тя никого не търсеше и никой не я чакаше. Беше дошла от далеч. С детето и най-необходимия багаж. С идеята да започне нов живот. На чисто.
Хората се разотиваха, а само тя стоеше объркана и не знаеше на къде да тръгне.
Иван, като един истински джентълмен, с бавна крачка се запъти към нея.
Приближи се и с обиграно движение извади кутия БТ от джоба на ризата си.
- Искате ли цигара ?
- Да, благодаря! Мисля, че ще ми дойде добре. - поблагодари тя.
Запали цигарата и затвори очи, всмуквайки жадно успокоителния дим.
- Благодаря Ви още веднъж, другарю!  /По онова време ('80-те) обръщенията бяха на другарю и другарко/
- От къде сте ? - поинтересува се той.
- От Харманли.
- Какво Ви води насам, толкова далеч от дома ?
- Желанието да създам нов дом, да започна нов живот - каза жената и видимо помръкна.
- Това е сериозен ход. Предполагам детето е Ваша дъщеря ?
- Да, нямаше как да я оставя при онзи изверг, баща и. Заминах възможно най-далеч от него. Искам да остана тук, да живея, да работя, за да и създам едно нормално детство.
- Бихте ли ме насочили към хотел ? - допълни тя.
Ваня, разчустван от разказа, предложи услугите си:
- Бихте могли да останете при мен за няколко дни. Докато започнете работа и си стъпите на краката.
Жената не можеше да повярва в добротата на този човек.
- Забравих да се представя - аз съм Иван Руски, бивш десантчик и герой от войната. Имам червено Ферари и два куфара с долари.
Южнячката го погледна невярващо, но нямаше избор. В такъв тежък момент от живота, този човек, сякаш Бог и го прати.
- Не знам как да Ви благодаря. Позволете ми поне храната да купя аз.
- Моля те, говори ми на ти - усмихна се Иван.
Тръгнаха към резиденцията му, намираща се не далече от гарата и в близост до "Аско-Деница", строеж по онова време. Носеше името "Джунглата", заради гъстата растителност, сред която се намираше.
Влязоха в едностайна къща, мебелирана с дървен миндер, два стола и малка маса.
Пристройката отзад служеше едновременно за килер, мазе и... баня. Тоалетната беше сред природата, импровизирана между умело сплетени клони на плачещи върби.
Жената скептично огледа жилището и попита:
- А ферарито ? Парите ?...
- Държа ги при комшийката, за да не ги откраднат - смигна Иван, приключвайки разговора.
С последните си пари беше купила кайма, зеле и разни други продукти, с които приготви обяд. Храната би трябвало да стигне за няколко дни.
Наядоха се, след което тя каза, че тръгва да си търси работа и попита руснака дали би имал нещо против да наглежда детето през това време.
Иван охотно се съгласи и жената тръгна спокойно.
Изяде всичко, каквото имаше в тенджерата и доволен запали цигара.
Малко по-късно забеляза, че детето носеше електронен часовник. Голям лукс в началото на '80-те.
- Охо - каза сам на себе си. Ето малко парички.
- Я ела насам, моето дете. Ела, да погледна часовника ти, защото ми се струва, че се е повредил.
Момичето наивно си подаде ръчичката, при което с ловко движение Иван го свали.
- Чичи Ваня ще отиде до магазина да го поправи, а ти стой тук и си играй.
След тези думи изхвърча навън, запътвайки се към пристройката.
Взе чук и строши часовника, за да му извади батерията...
- За нея ще взема поне 2 лв - мислеше си доволен мужика и с бърза крачка напусна "Джунглата"...
 
/следва/



Иван Руски и непознатата. Част 2

Иван бързаше към Ибо часовникаря, подсвирквайки си хит на Драгана Миркович.
- Два лева - мислеше си той. Два лева са много пари. За 1.20 ще си взема кутия БТ, а за останалите пари - няколко бири.
- Какъв прекрасен ден - триумфира руснака.
Ибо го попита, от къде се е сдобил с батерията и нашия човек му разказа.
Майсторът невъзмутимо заключи:
- Ако беше донесъл часовникът, вместо да го чупиш, щях да ти дам за него петнадесет лева. И сега вместо два, щеше да имаш седемнадесет.
Ваня го гледаше зяпнал и не можеше да повярва на глупостта си.
За толкова много пари щеше да се напива поне една работна седмица.
Прибра се унил, а там го чакаше скандал. Ирена разказваше на майка си за премеждието.
Жената не можеше да повярва в наглостта и низостта на този човек.
- Как не те е срам, животно! - кресна тя.
- Как си могъл да съсипеш часовника на детето ?!?
Чичи, видимо почерпен, за да утеши мъката от грешния си ход отвърна:
- Иван Руски е барета и герой на социалистическия труд.На мен ли ще вярваш или на това малко момиче ? Явно не ме харесва и иска да ме злепостави пред теб. Приех те в дома си, държах се като джънтълмен, какъвто и съм, а ти ме обвиняваш в такава долна постъпка ?
Жената се замисли.
- Може и да е прав - каза си тя. Може наистина Иренка да ме лъже. Наистина, от какъв зор ще и чупи часовника ?!?
- Хайде, време е да лягаме - подкани ги той и се опъна на огромния креват, заемащ половината стая.
Тя легна от едната му страна, а детето се сгуши в нея.
- Ако ви е студено, дръпвате това въже, и одеялото ще дойде само  - каза той и посочвайки го.
- Преди това отвържете единия край от крака на леглото. Ако ви е топло, издърпвате въжето нагоре и одеялото ще се прибере в модерната ракла, след което отново го завързвате края за леглото.
Под модерна ракла имаше предвид една греда, минаваща през цялата къща, а въпросното одеяло се състоеше от съшити ризи. Много на брой, с неопределен цвят.
Вечерта беше хладна и те решиха да пробват творението му.
- Мамо, това одеяло мирише - проплака детето.
- Това са ризите от времето, когато работех в Екарисажа и не е изключено да напомнят за него - поясни Иван.
 
Неколкомесечното им съжителство не се отрази добре на жената.
Всичките пари, които изкарваше в един местен завод отиваха, за да задоволят алкохолните потребности на руснака и в един прекрасен ден тя не издържа.
Използва момента, когато него го нямаше в къщи. Събра си багажа, взе детето за ръчичка и хвана влака, отправяйки се към поредната дестинация в търсене на по-добър живот...

[Мартакам]