"Преди да увиснат на въжето" от Джо Абъркромби
Kак се защитава един цял град, подложен на обсада, когато врагът те превишава многократно по численост, а от твоята страна на стената виждаш само предатели? Инквизитор Глокта не би се поколебал да побегне, ако нямаше онзи неприятен проблем с ходенето... Същевременно най-некадърният командир от армията на Съюза получава командването на най-зле обучената и екипирана дивизия в Англанд, но иронията на съдбата не свършва с това просто да го постави в грешния момента на грешното място.
Първият магус повежда странна група от авантюристи през руините на миналото. Най-мразената жена от южния континент, най-страховитият мъж от Севера и най-арогантният победител в Турнира, който Съюзът някога е виждал, трябва да намерят начин да изпълнят грандиозния му замисъл, без преди това да се избият помежду си.
Тайните от миналото ще бъдат разбулени. Кървави битки ще бъдат спечелени и изгубени. На заклетите врагове ще им бъде простено... но не и преди да увиснат на въжето.
"Саркастична и изпълнена с блестящо изградени образи. Превъзходна както и предшественика си, "Преди да увиснат на въжето" се обръща към цинизма в човешката природа. Горещо ви я препоръчваме." - Джон Бърлин, "ЕсЕфРевю"
Откъси от романа:
"Проклета мъгла. Влиза в очите ти и виждаш само на крачка-две пред себе си. Така се набива в ушите ти, че не чуваш и звук, а ако все пак чуеш нещо, не можеш да кажеш откъде идва. И в носа ти влиза, не надушваш нищо освен влагата.
Проклета мъгла. Напаст за съгледвача.
Преди няколко дни бяха прекосили Уайтфлоу и бяха навлезли в Англанд и през целия път Кучето беше на нокти. Все беше отпред като съгледвач, в непознати земи, във война, в която хич не им трябваше да се забъркват. Момчетата бяха изнервени. Никой от тях не беше напускал Севера преди, само Три дървета. А може би и Мрачния, който изобщо не разказваше къде е ходил.
Вече бяха подминали няколко изгорели ферми, едно-две обезлюдели села. Също и постройки на Съюза, големи и правоъгълни.
Натъкнаха се на следи от хора и коне. Много отпечатъци в пръстта, но нито следа от жива душа наоколо. Въпреки това Кучето знаеше, че Бетод не е далеч, че армията му е пръсната в търсене на градове за изпепеляване, храна за крадене, хора за убиване и куп други пакости за вършене. Знаеше, че неговите съгледвачи са навсякъде.
Хванеха ли него или който и да било от групата, чакаше ги само едно – обратно при пръстта, и то бавно. Не им мърдаха кървавият кръст и побиване главите им на копия.
Ако ги хванеха войниците на Съюза, пак щяха да са мъртви, почти сигурно. Война е все пак, по време на война никой не разсъждава трезво. Надали щяха си правят труда да му мислят много кой северняк е враг и кой е на тяхна страна. Животът е пълен с опасности, това е положението. Достатъчно много, за да те държат непрекъснато на нокти, а Кучето по природа си беше нервак.
Нищо чудно, че тази мъгла му действаше като сол в рана.
От дългото пълзене в сумрака на дърветата Кучето ожадня.
Предпазливо тръгна през влажния шубрак, като се ориентираше по шума на клокочещата река. Приклекна до самия край на водата.
Брегът беше кален, хлъзгав от гниещите листа, но за Кучето малко мръсотия не беше проблем, той самият беше достатъчно мръсен.
Загреба вода в шепите си и пи. Тук, в ниското, без дървета наоколо, подухваше. Разнасяни от вятъра, талазите на мъглата прииждаха и се отдръпваха. В този момент Кучето го видя.
Мъжът лежеше по корем, тялото му на брега, а краката му във водата. Двамата останаха известно време втренчени един в друг, с очи, пълни с изненада и недоумение. От гърба на онзи стърчеше дълъг прът. Счупената дръжка на копие. Едва сега Кучето осъзна, че човекът е мъртъв.
Изплю водата и бавно запълзя обратно нагоре. Огледа се предпазливо, за да е сигурен, че никой не го причаква, та да прониже и него в гърба. Трупът беше на млад мъж, може би двайсетина годишен. Имаше руса коса и засъхнала кафеникава кръв около посивелите устни. Беше облечен с подплатена куртка, такава, която обикновено се носи под ризница, цялата подгизнала и натежала от водата. Войник. Сигурно бе изостанал от частта си, настигнат и убит. Без съмнение беше от Съюза, но така, мъртъв, не изглеждаше по-различен нито от Кучето, нито от когото и да било другиго.
Труповете си приличат.
– Големият изравнител – прошепна Кучето.
В последно време го избиваше на размисли. Така я наричаха планинците. Смъртта. Заличава всички различия. Именит войн или просто боец, от Севера или от Юга. Няма значение, накрая тя те застига и пред нея всички са равни."
*
"Спомените заваляха, скупчиха се от всички страни и се забиха болезнено в него. Чуканчето на загубения пръст в битката за Карлеон пареше, щипеше, направо го побъркваше. Събуждането подир цял ден в безсъзнание след удар по главата някъде из хълмовете. Как пикаеше кръв, след като Хардинг Мрачния го наръга с копие в корема. Логън усети всичките си спомени, всичките тези белези наведнъж по накълцаната си кожа и това го накара да обгърне с ръце изстрадалото си тяло.
Да, раните от миналото бяха не една и две, но това не помагаше болката от настоящите да изчезне. Раната на рамото му не спираше да го тормози, изгаряше го като нажежен въглен. Беше виждал човек да губи ръката си от нищо и никаква драскотина. Първо се наложи да я отрежат до китката, после до лакътя, накрая до рамото. След това силите го напуснаха, взе да бръщолеви несвързано и накрая спря да диша. Логън не искаше да се връща при пръстта по този начин.
Закуца до една полуразрушена стена и се облегна на нея. Изхлузи се мъчително от палтото и започна да разкопчава ризата си с трепереща ръка. Внимателно извади иглата от превръзката и я повдигна от раната.
– Как изглежда? – попита.
– Като най-великата от всички рани – промърмори Лонгфут, надзърнал към рамото му.
– Мирише ли както трябва?
– Искаш да те помириша?
– Просто ми кажи дали смърди.
Навигаторът се надвеси и деликатно помириса рамото на Логън.
– Ясно изразен мирис на пот, но това може да е от подмишницата ти. Боя се, че невероятните ми таланти не включват медицина. Всички рани ми миришат еднакво.
Логън захвана отново превръзката с иглата.
– Повярвай ми, ако беше започнала да гние, щеше да разбереш – каза той, докато закопчаваше ризата си. – Смърди на стар гроб, а веднъж докопа ли те този гнилоч, няма отърване, само нож помага. Гаден начин да си отидеш от този свят. – Потрепери и постави внимателно ръка на рамото си.
– Е, ами – Лонгфут вече се отдалечаваше по почти безлюдната улица – извади късмет, че тази жена Малджин е с нас. Може и да няма дарба за водене на разговори, но става ли дума за рани, как да ти кажа, видях я как работи. Вярвай ми, тази жена шие рани така гладко, както кожар не може да съшива кожите си. Наистина я бива! Върти иглата чевръсто и умело, същински придворен шивач. Много полезна дарба по тези места. Никак няма да се изненадам, ако пак ни се наложи да прибегнем до нейните умения.
– Опасно пътуване ни чака, а?
– Ха. В Севера открай време царят дивотия и беззаконие. Пълен е с кървави вражди и безмилостни разбойници. Всеки ходи въоръжен до зъби и е готов да убива при първа възможност. В Гуркул пък свободата на чужденците е въпрос на каприз от страна на местния управник, всеки момент рискуват да бъдат взети като роби. А в градовете на Стирия те дебнат главорези и джебчии на всеки ъгъл, стига да не са те обрали властите още преди самото ти пристигане на градските порти. Водите около Хилядата острова гъмжат от пирати, сигурно има по един за всеки търговец. А в далечен Сулджук хората ненавиждат чужденците. Там най-вероятно ще свършиш провесен с главата надолу и с прерязано гърло, така правят местните, ако щеш вярвай, веднага след като те упътят за посоката. Кръгът на света е изпълнен с опасности, мой деветопръсти приятелю, но ако това не ти е достатъчно, ако копнееш за по-сериозно предизвикателство, тогава ти препоръчвам разходка из Старата империя.
– Толкова ли е зле? – Логън имаше чувството, че брат Лонгфут се наслаждава на разказа си.
– По-зле от зле, о, да! Особено ако не просто си дошъл на посещение, ами възнамеряваш да прекосиш страната открай докрай.
– А нашият план е такъв, а? – Логън примижа недоверчиво.
– Именно, както сам каза, такъв е нашият план. От незапомнени времена Старата империя е разпокъсана от граждански войни. Някога е била обединена нация с император, чиято власт е била поддържана от могъща армия и лоялни управници, но с годините могъществото на тази империя се стопи и сега по тези земи е бъркотия от дребни княжества, шантави републики, градове държави и мънички феодални владения. Тук малцина признават друг господар освен онзи, който в момента държи ножа опрян в гърлото им. Границите между събиране на данъци и пладнешки обир, между война и хладнокръвно убийство, законни претенции и обикновен каприз се размиха и изчезнаха напълно. Всяка година някой нов зажаднял за власт разбойник се обявява за крал на света. Чувал съм за време, може би преди петдесетина години, когато е имало цели шестнайсет императори едновременно.
– Хм, само с петнайсет повече от необходимото.
– Или шестнайсет повече според някои. Но нито един от тях не е бил благосклонно настроен към чужденците в страната. Стигне ли се до убийство, Старата империя предоставя на жертвата безкраен избор от възможности, като не е задължително да бъдеш убит от човек.
– Не е ли?
– О, не, съвсем не! Природата се е погрижила за множество смъртоносни препятствия по пътя ни, особено с наближаването на зимата. В западна посока от Калкис се простира обширна равнина, открита затревена площ на стотици мили разстояние. През Старите времена, предполагам, по-голямата й част е била заселена и обработвана. Пресичали са я множество каменни пътища във всички посоки. Днес градовете в нея са потънали в руини, земята е просто брулена от дъждовете и бурите пустош, а от пътищата са останали само следи от натрошен камък, които, ако си по-невнимателен, като нищо ще те подмамят в някое тресавище.
– Тресавища – бавно поклати глава Логън.
– И най-лошото. Река Аос, най-великата река в Кръга на света, просича с дълбоката си криволичеща долина тази необятна пустош точно през средата. И ние трябва да я преминем. За съжаление са оцелели само два моста, единият – в Дармиум, който е и предпочитаната възможност за нас, и вторият – на стотина мили западно от него, в Аостум. Има и бродове, но водите на Аос са бързи, а долината й е дълбока и опасна. – Лонгфут цъкна с език. – И това преди още да стигнем до Назъбените планини.
– Високи ли са?
– О, да, невероятно високи. Изключително високи са и много опасни. Наричат ги Назъбените планини заради високите зъбери, дълбоките клисури и отвесните скални масиви. Говори се, че имало проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна изгубени. След като се преборим с планините, ще ни трябва кораб...
– Смяташ да прекараш кораб през планините?
– Моят работодател ме увери, че ще може да се сдобие с такъв от другата страна, но как точно ще стане, нямам представа, защото земите тъдява са почти неизследвани. Оттам поемаме по море на запад до остров Шамбулян, за който се говори, че се издига от водата в самия край на света.
– Говори се?
– Дори в знаменития Орден на навигаторите за това място се носят само слухове. Не познавам човек, който поне да е споменал, че кракът му е стъпвал там, а братята от моя орден са известни с... да кажем, склонност към преувеличаване.
Логън почеса бавно лицето си и му се прииска да беше попитал предварително Баяз за плановете му.
– Звучи като много дълг път – каза той.
– Всъщност надали съществува по-отдалечено място от това.
– И какво има там?
– Ще трябва да попиташ моя работодател – вдигна рамене Лонгфут."
*
"Едро копеле беше този. Огромен гигант. С половин глава по-висок от Логън. Държеше масивен боздуган, дебел на половината на ствола на дърво, но го размахваше с лекота. И крещеше като обезумял. Малки очички се кокореха яростно от тлъстото му лице. Логън се мяташе встрани между камъните, залиташе. Не беше лесно хем да гледа през рамо къде стъпва, хем да държи под око летящата във въздуха цепеница. Трудна работа. Нещо беше на път да се обърка.
Спъна се. Оказа се, в ботуша на младежа, когото беше убил преди малко. Ето ти справедливост. Изправи се съвсем навреме, за да види как юмрукът на гиганта се забива в устата му. Олюля се, залитна и изплю кръв. Видя как боздуганът полита към него и отскочи назад. Недостатъчно. Върхът на дървото закачи бедрото му и почти отлепи крака му от земята. Той направи няколко несигурни крачки заднешком и опря гръб в един от камъните. Изкрещя от болка, от изкривената му уста покапа кървава слюнка. Засуети се с меча и насмалко не се поряза. Успя да го вдигне тъкмо преди боздуганът да отнесе голямо парче от камъка точно до главата му. Метна се встрани и падна по гръб на тревата.
Гигантът вдигна цепеницата и изрева като животно. Страховито решение може би, но не от най-умните. Логън рязко се надигна и от седнало положение заби меча си в корема на мъжа. Матовото острие влезе чак до дръжката и излезе откъм гърба му. Боздуганът се изплъзна и тупна тежко на тревата до Логън. В последен отчаян опит гигантът се наведе напред, сграбчи Логън за ризата и го придърпа към себе си. Оголи зъби и изрева в лицето му, а през това време вдигаше подобен на свински бут юмрук.
Логън измъкна ножа от ботуша си, замахна отстрани и заби острието в дебелата шия на мъжа. Онзи го погледна учудено и в този момент от устата му бликна кръв. Пусна ризата на Логън, залитна назад, завъртя се леко настрани, блъсна се и отскочи от един от камъните. После се строполи по очи на земята. Прав беше бащата на Логън. Един нож повече никога не е излишен.
Феро чу избръмчаването на тетивата, но беше късно. Усети как стрелата я пронизва в плешката и когато сведе поглед, видя върха да стърчи от ризата й. Ръката й изтръпна. От дупката потече тъмна кръв и попи в мръсния плат. Тя изсъска от яд и се шмугна зад един от камъните.
Все още имаше сабята и здрава ръка, с която да я използва. Опряла гръб в грапавия камък, Феро се плъзна около него и се ослуша. Чу стъпките на приближаващия стрелец, чу и тихия звън, с който онзи извади някакво острие от ножницата. После го видя, стоеше с гръб към нея и се оглеждаше.
Феро скочи към него и замахна със сабята, но онзи се извърна навреме и блокира удара с меча си. Двамата паднаха едновременно в тревата и вкопчени един в друг, се затъркаляха по склона. В следващия момент онзи скочи и притиснал длани в окървавеното си лице, взе да се мята и да крещи. Докато се бяха търкаляли в тревата, стрелата, стърчаща от рамото на Феро, го бе пронизала в окото.
Чист късмет, помисли си тя.
Скочи напред и острието на гуркулската сабя подсече единия крак на войника. Той изкрещя и падна настрани с подмятащ се във въздуха осакатен крак. Тъкмо се надигаше на лакти, когато сабята на Феро се стовари и преряза наполовина шията му.
Тя побягна през тревата. Лявата й ръка висеше безпомощно до тялото, но дясната стискаше здраво дръжката на сабята.
Готова беше за още работа.
Финиъс подскачаше насам-натам, краката му танцуваха с лекота по късата трева. В едната си ръка държеше дебел квадратен щит, а в другата стискаше къс меч с широко острие. Усмихваше се весело, въртеше го в ръка и бледото слънце проблясваше в лъскавото острие. Дългата му коса се развяваше от вятъра.
Логън беше прекалено изморен, за да се движи кой знае колко. Той стоеше, неподвижен и задъхан, с отпуснат покрай крака меч.
– Какво стана с магьосника ви? – захили се насреща му Финиъс. – Този път май няма да има номера, а?
– Няма.
– Е, признавам, добре ни разиграхте, но ето че все пак стигнахме дотук.
– Стигнахте докъде? – Логън погледна към трупа на младежа с кафявите очи, проснат с гръб към камъка. – Ако това сте искали, да се бяхте избили помежду си, а не мен да ме занимавате.
– Сега ще разбереш, че аз не съм замесен от същото тесто като тези глупаци, северняко – намръщи се Финиъс.
– Всички сме еднакви отвътре. Няма нужда да разпарям още един от вас, за да се убеждавам в това. – Логън разкърши врат и претегли в ръка меча на Създателя. – Но щом си твърдо решен да ми покажеш вътрешностите си, не бих те разочаровал."
С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън.