"Завръщане" от Лий-Янн Джейдин

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Завръщане" от Лий-Янн Джейдин

Мнениеот nick » 10 юли 2010, 14:07

Една невероятно увлекателна криминално-езотерична книга. http://www.book.store.bg/p35129/zavrysh ... ejdin.html Изображение
А това е първа глава на романа.
[code]
Г Л А В А I

Хюстън, Тексас, 1994 г.

Инспектор Кристъл Нийлс от специален отдел Тежки Престъпления често оставаше до късно в Управлението след края на работния ден. Тогава, необезпокоявана от никого, обмисляше на спокойствие сложните, заплетени случаи. Избра да е ченге най-вече заради тях. Възприемаше ги като предизвикателства, а предизвикателствата - като възможности за усъвършенстване.
Беше само на двадесет и шест, амбициозна и енергична. Работеше упорито, за да стане елитен професионалист според собствените си критерии. Това я интересуваше много повече от израстването в кариерата. Но не се вманиачаваше. Просто работата я увличаше.
При постъпването и в полицията преди четири години я зачислиха в оперативен екип към отдела. Участваха в акции по залавяне. Хареса й и свикна бързо. Беше общителна, отговорна и с чувство за хумор. Колегите лесно я възприеха като една от тях. Но самата Нийлс осъзнаваше доколко е различна с прекалено дръзките си цели.
Обичаше не самия риск, а умението да се справя с него. Открай време за нея нямаше нищо по-приятно от усещането за нарастваща сила. Още от ранната тийнейджърска възраст, когато започна да тренира бойни изкуства и спортна стрелба. Още тогава избра да стане ченге. И мечтаеше за значими победи срещу могъщи противници.
Същевременно не обичаше да се изтъква. Но шефовете забелязваха усилията и ентусиазма и. Особено за началника на Тежки престъпления Саймън Хауърд тя представляваше перспективен млад служител с голям потенциал.

Тази седмица като никога в отдела не беше напрегнато. Инспектор Нийлс можеше най-после да разсъждава на спокойствие по най-интригуващия случай в досегашната и практика.
Отнасяше се за известна в миналото банда, разпаднала се през деветдесет и втора.
Бяха се нарекли Бездомниците. Цели десет години надхитряваха успешно всякакви служби и отдели на територията на щата. И, естествено, ужасяваха жителите. Отвличаха за откуп членове на богати фамилии. Нямаха друга престъпна дейност.

Инспектор Нийлс си взе кафе от машината в пустия вече коридор. После се върна в работното помещение на отдела, остави чашата на бюрото си и доближи заемащия цялата южна стена прозорец. Харесваше вечерната гледка. Тъмнината открояваше внушителните светещи фасади на небостъргачите в Даунтаун. Изглеждаха, сякаш съвсем близко един до друг и Нийлс ги оприличаваше на помпозен многоструен фонтан с различни цветове и нюанси. Същевременно разстоянието от управлението до тях беше най-малко половин километър, а това донякъде създаваше приятно усещане за простор. Всъщност, точно простора предпочиташе Кристъл. Затова и този път бе застанала в най-източния край на прозореца, откъдето се виждаха ширещите се светлини на огромния мегаполис. Стотици пъти ги беше наблюдавала, но понякога, в зависимост от настроението и, предизвикваха различно, неочаквано усещане.
Тази вечер многомилионният град и се стори необятно загадъчен. Той криеше отговорите. И пътя към тях. А може би и самите Бездомници.
„Бездомници... Защо са избрали това име?” - започна Нийлс от самото начало в опит да осмисли всичко - „Има някаква болка и обида. Възприемат се като аутсайдери. Несправедливо отхвърлени от обществото. Оттам и сметките им за уреждане с него.”
А иначе категорично не принадлежаха към гетото и вероятно не произхождаха оттам.
„Много са интелигентни и отлично подготвени”- отбеляза мислено полицайката - „Всеки удар е добре обмислен, перфектно планиран, точно изпълнен. Очевидно подбират и проучват жертвите много внимателно. Успяват да ги похитят удивително безпроблемно, при всичките гардове и обкръжение.
И никога не оставят следи. Охранителните камери не ги засичат. Имат достъп до най-съвременни технически средства. ”
Всичко това поддържаше интереса и. Престъпници от класа. Големи играчи. И в никакъв случай психопати.
„Винаги освобождават пленниците след откупа” - аргументира мнението си Кристъл - „Сякаш мразят да убиват. До онзи случай през 1992... Там всичко е различно... противоречащо на профила им. Защо? Това трябва да разбера.”
Без точно този отговор сякаш нямаше начин за успешен завършек. Все повече се убеждаваше.
Именно след въпросния случай бандата се покри и престана да тормози обществото.
Оттогава, вече две години отделът ръководеше издирването. Оповестиха по медиите, наред с всичко останало. Обявиха и награда. Но, за съжаление, никакъв резултат. А времето минаваше и шансовете за залавяне намаляваха. Освен това непрекъснато възникваха нови, по-неотложни случаи и те донякъде отклоняваха усилията на криминалистите. В крайна сметка, единствено Нийлс и началник Хауърд издирваха Бездомниците с ненамаляваща упоритост.
„Преди деветдесет и втора, от една страна, и самата деветдесет и втора, от друга” - задълба в съпоставката Кристъл с надеждата да открие нещо убягващо и.
„ПРЕДИ са общо осем отвличания.
Мразят показността, целта е просто да вземат парите бързо и без усложнения. Но винаги се представят пред близките на жертвите като Бездомниците. Защо? Искат да станат известни в обществото? Да ги приемат насериозно, поради големия „актив” в похищенията... или как? Семействата спазват условията. Всъщност, съобщават в полицията когато всичко вече е свършило. Нищо чудно да има и други удари, за които изобщо не знаем. Самите показания на освободените не дават ценна информация. Освен, че маскираните неизменно са трима и никога не упражняват насилие върху жертвите си.”
„Иначе казано - с похищенията чисто и просто си изкарват прехраната. Поне те го възприемат така. Или пък не?...”
„А ПОСЛЕ пролетта на деветдесет и втора.
Извършват нещо нечувано дръзко.
Че кой нормален би посмял да отвлече единствената наследница на Нод Уилсън?! Най-могъщият петролен магнат в Тексас и може би най-влиятелният човек в страната! Нима са същите интелигентни професионалисти, искащи просто пари без много шум и врява?! Със сигурност са знаели с кого се захващат.
И все пак успяват. Получават цели $ 30 000 000. Убийствено голяма сума...
И точно тук идва най-странното: противно на цялата си предходна практика, не връщат Джасмин на баща и след откупа.
ЗАЩО?
Свръхамбиция ли е, свръхсамоувереност или нещо лично?
ЕТО ТОВА Е ВЪПРОСЪТ. “
Във всеки случай, Нийлс почувства по-ясно от всякога, че за нея самата е станало лично. Изпита странното неприятно чувство, сякаш ТЯ и ТЕ са разделено семейство, за чиято някогашна връзка никой не подозира.
И как иначе! След всичко, случило се през 1992.
Трябваше да си го припомни. Сега. Да отбягва спомените на практика означаваше да отлага залавянето на бандитите. Недопустимо!
„Как започна всичко...” - върна се тя мислено две години назад- „Бизнесменът се свързал с Тежки престъпления чак като платил откупа, но не настъпила обещаната развръзка. Поискал пълно мълчание по въпроса заради ясната забрана на похитителите полицията да се намесва.
Капитан Хауърд започнал разследване, запазвайки отвличането в тайна от обществото. Само че отнякъде изтекла информация и медиите веднага изстреляли горещата сензация. Последвала истинска експлозия на интерес в целия щат, цялата страна и чужбина. А това катастрофално заплашило живота на жертвата и успеха на бездруго зациклилото разследване.
И тогава изведнъж неочаквана щастлива случайност. В Отдела позвънил един човек и съобщил, че както търсел старо желязо и кабели в изоставен крайградски склад, видял нещо много странно: в двора дошла кола и от нея слязъл някакъв мъж. Нямал вид на клошар. А преди да влезе в самата сграда, сложил маска на лицето си. Човекът се скрил зад някаква купчина отпадъци и, слава Богу, маскираният не го забелязал.
Капитан Хауърд незабавно призовал мъжа в управлението. Там по описанието му изготвили портрет на предполагаемия извършител.”
„Помня как отделът реагира направо светкавично. Изпратиха всички екипи да обградят склада и в крайна сметка открихме и освободихме дъщерята на милиардера. Но за съжаление, заловихме само един от тримата похитители. Не става ясно кои са другите. Според документите на арестувания, той е от Флорида, двадесет и осем годишен, и се казва Алфонсо Кортез, очевидно латиноамериканец по произход. Без досие в полицията. ”

Приятната вечерна гледка от прозореца помагаше на Нийлс да се концентрира. Но изведнъж, кой знае защо, се сети, или по-скоро почувства, че навън в Даунтаун има приятни нощни развлечения, а тя е както винаги сама, затворена в кабинета си. Живееше по начин, съвсем неприсъщ за млада, разведена и безспорно красива жена. Всъщност, обичаше изисканите заведения. И умееше да се весели в компания. Но да превърне това в ежедневие за нея означаваше пилеене на време. А по отношение на мъжете беше особено скептична и придирчива след неуспешния брак. Изобщо не вярваше в истинската любов и тем подобни илюзии. Та нали всяка връзка рано или късно завършва с разочарование, отегчение или конфликт. Тогава какъв смисъл от силни емоции? Случайните необвързващи авантюри са напълно достатъчни. Считаше за опасна грешка да мечтаеш някой друг да направи живота ти щастлив, защото така се поставяш в зависимост. И в крайна сметка пропиляваш дните си. Най-добре просто да се занимаваш с нещо интересно.
С разследване.
И все пак... Понякога я обземаше тъга от самотата.
Инспекторката се отдръпна от прозореца, седна зад бюрото и отпи глътка поизстинало кафе. После пропъди неуместния и съвсем ненавременен копнеж по приятни изживявания, като продължи да следва хронологията на спомена.

Акцията по залавянето. Никога нямаше да я забрави. Участва заедно с оперативния отряд. Началник Хауърд искаше Бездомниците живи или мъртви, ако окажат съпротива. Очевидно екипите успяха да изненадат престъпника и това спаси жертвата. Без проблем откриха Джасмин Уилсън вързана в едно от помещенията на отдавна неизползваемата крайградска постройка. Две от ченгетата я отведоха за безопасност в управлението. Но самото залавяне на похитителя се оказа далеч по-сложно. Когато служителите на реда обградиха и нахлуха в сградата, той опита да се скрие. После някой го забеляза и му извика да се предаде. Той откри огън. Започна престрелка и в суматохата успя да изчезне някъде. Разбира се, изходите се контролираха и нямаше как да се измъкне. Двама от полицаите - Фостър и Крейг решиха да проверят на покрива. Нийлс тръгна след тях. Внимателно претърсваха около комините и всяко друго място, където би могъл да се скрие. После изведнъж Фостър изчезна и преди да разберат какво става, бандитът се появи пред тях, водейки плененото ченге. Беше го закопчал с белезниците му и държеше дулото на пистолета си опряно в брадичката му. „Хвърлете оръжието!” - извика той към Кристъл и колегата и. Двете ченгета нямаха избор и се подчиниха. Престъпникът ги изгледа изпитателно. „Съобщавате, че на покрива е чисто. Качи ли се някой, този умира”. Крейг остана в недоумение няколко секунди, после хукна надолу по стълбата. Беглецът прикова поглед в Нийлс.

Инспекторката си го представи съвсем ясно, сякаш го виждаше пред себе си и сега. Той беше среден на ръст, слаб, маската прикриваше лицето, а в погледа му имаше омраза, презрение и някаква фанатична жестокост.

„А ти ще заблудиш колегите си, за да тръгнат към северозападния изход. Бъди много убедителна и без номера.” „Най-добре се предай. Нямаш шанс” - отговори тя спокойно. „Изпълнявай” - просъска злобно бандитът. Полицайката тръгна надолу. Осъзна, че по стечение на обстоятелствата, успешният изход на акцията зависи от нея. Беше един от онези моменти, заради които полагаше толкова усилия да е елитно ченге. Трябваше да се концентрира максимално и да намери точното решение. Иначе всички усилия отиваха напразно. Реши да устрои капан на похитителя и наистина прати колегите в грешна посока. Изпълни го умело и никой не се усъмни. После издебна подходящия момент и незабелязано хукна обратно. Нямаше начин беглецът да е слязъл на приземния етаж толкова бързо.
Нийлс мислеше трескаво. Имаше още два входа - главен и страничен. Реши за по-логично престъпникът да избере централния. Така щеше да отмъкне някоя от полицейските коли, паркирани наблизо. Затова го изпревари, промъквайки се ловко и безшумно зад изоставените части на разглобени машини. Скри се близо до изхода. Слава Богу, бандитът разсъждаваше като нея и скоро се появи, водейки Фортър. Нийлс изскокна от прикритието си и го нападна. Но той не изглеждаше изненадан. Явно очакваше точно това. Реагира светкавично. Размениха си няколко удара. Нийлс осъзна, че е опасен и отлично подготвен. Но и тя самата не беше за подценяване. Успя да ритне падналото на земята оръжие далеч от него. Той прецени, че е изгубил много време и хукна навън. Нийлс грабна пистолета и се втурна да го преследва, като хвърли на колегата си ключа за белезниците. С удивителна бързина престъпникът се метна в една от колите и потегли. Тя и Фостър го погнаха с друга, но за своя изненада, не успяха да уведомят колегите. Престъпникът някак бе повредил радиовръзката им.
Сега, разсъждавайки на спокойствие, Нийлс се досещаше какво би могло да е: явно е прикачил към дрехите на Фостър миниатюрно устройство, смущаващо честотите. Но при цялото напрежение тогава, нямаха време за предположения и забавящи действия. Още повече, престъпникът шофираше толкова ловко и тъй сигурно им се измъкваше, че изненадващо за самата нея, Нийлс за пръв път изцяло пренебрегна премерения риск и се впусна в опасна гонитба, каквато дотогава бе гледала само по филмите.
Наблюдавано отстрани, изглеждаше малко странно: две полицейски коли профучават бясно една след друга с включени сирени, без да е ясно кого точно преследват. По едно време Нийлс успя да доближи беглеца дотолкова, че да се прицели в гумите. Дългогодишните тренировки си казаха думата. Автомобилът на Бездомника се завъртя, а Кристъл го блъсна и преобърна. Докато бандитът се опомни, полицайката го сграбчи и му сложи белезниците. Изправи се да си отдъхне за миг. Тогава видя с периферното си зрение как Фостър се прицелва в заловения. Тя веднага скочи към колегата и отклони оръжието му в последния момент. Куршумът удари колата. „Какво правиш, по дяволите!” - изкрещя Нийлс. „Жив или мъртъв” - ченгето не бе на себе си от ярост и срам - „Тук няма свидетели”. Кристъл безцеремонно изви ръката му и взе пистолета. „Овладей се! ” - кресна тя-„Жив е по-ценен за нас”.
Залавянето на един от тримата Бездомници се превърна в топновина, а капитан Хауърд предложи на Нийлс работа в разследващия екип. В знак на благодарност и поощряване на гражданската доблест Нод Уилсън подари прилична сума на човека, сигнализирал в отдела; направи дарение и за самото управление.

Кристъл Нийлс допи кафето си и разтвори една папка. Беше протоколът от разпита на латиноамериканеца. Не за пръв път го четеше. Просто се опитваше да открие още нещо между редовете.
... ... Обвинен си в девет отвличания. Достатъчно да останеш в затвора доживот.
Невинен съм.
Доказателствата срещу теб са неопровержими. Заловен на местопрестъплението, въоръжен, маскиран, оказа съпротива. Разполагаме с показанията на похитената Джасмин Уилсън.
С каквото и да разполагате, аз съм напълно невинен.
Кои са съучастниците ти? Къде са? Кой стои зад вас? Кой поръчва отвличанията? Кой ви снабдява с информация за жертвите, с оръжие, екипировка? Само ако съдействаш, ще облекчиш положението си.
Не знам за какво говориш и не ме е грижа. Нямам никаква вина. Това е всичко.

Кристъл си го представи отново. Имаше нещо странно у този човек. Овладени, контролирани и ясно демонстрирани злоба, враждебност и презрение веднага се набиваха на очи. Но те като че старателно прикриваха някакво дълбоко отчаяние и болка. В поведението му Нийлс сякаш долавяше горчива убеденост, че светът отдавна го е осъдил и няма никакъв смисъл да изяснява каквото и да е. И това непоклатимо, направо вбесяващо спокойствие и безразличие може би представляваше неговият начин да отвърне с достойнство на ударите, нанесени му от живота. Нищо чудно, ако наистина се мислеше за невинен. Силната непреодоляна душевна травма често руши преградата между добро и зло.
Но дали наистина беше така? Или Кристъл просто си въобразяваше?
„Какво всъщност научихме за Алфонсо Кортез?" - запита се инспекторката - „Според базата данни той не съществуваше. Явно фалшиви документи, фалшив адрес, липса на осигуровки. Един от многото нелегални латиноси. Така и не каза дори откъде е. ”

Нийлс последна часовника си. Час и половина след края на работния ден. „Кейси е свикнала със служебните ми ангажименти” - премина през ума и. Кейси беше детегледачката на петгодишния и син Тим, за когото получи родителски права след развода. Не и оставаше много време за момчето през делничните дни, затова пък винаги прекарваше уикендите с него и това го правеше щастлив.
Тягостното усещане за самота я връхлетя с още по-голяма сила. При такива „остри кризи“ Кристъл прибягваше до нещо изпитано - просто си припомняше някой фрапиращо неприятен момент от брака си. Оказваше се достатъчно да докаже преимуществата на сегашния и живот и каква лудост би било да се обвързва отново.
Кен - бившият и съпруг - пиеше. А това направо я вбесяваше. Иначе той беше добър човек, но без всякакви цели и стремежи. Работеше в автосервиз и това напълно го устройваше. Вечер обичаше да гледа телевизия или да пие бира с приятели.
Всъщност, и тогава се чувстваше не по-малко самотна. През повечето време. Например, в деня на повишението, на новото начало в кариерата и.
Беше непосредствено след залавянето на Кортез. Всички колеги я поздравиха. Дойде и една журналистка от „Хюстън Трибюн” и и зададе няколко въпроса. Съвсем обикновени. Но за Нийлс беше първото интервю в живота и. Почувства се като звезда. Искаше да сподели радостта си с Кен. Купи шампанско. Прибра се въодушевена в къщи. Докато чакаше мъжа и да се върне, приготви празнична вечеря, освободи Кейси, приспа Тим.
Кен се прибра чак след полунощ. Пиян. Отвори вратата на всекидневната, спъна се в нещо, изруга, залитайки стигна до дивана, просна се на него и моментално заспа. Дори не забеляза съпругата си. Полицайката подтисна гнева си, отвори шампанското и си наля. Тогава си даде сметка, че с брака им отдавна е свършено. Чак се учуди как толкова време е пренебрегвала очевидната истина. Да продължава така означаваше безотговорност към самата нея и сина им. Трябваше да сложи край.

Въпросната случка представляваше най-силното лекарство при състояние на самотност. Макар понякога и с противопоказания: съчувствие и жалост към Кен.
Но този път Нийлс си я припомни само бегло и със съвсем друга цел: като увод към събитията от последвалия тогава ден.
А това беше денят или по-скоро нощта на голямата тайна.
Всичко започна с първото оставане в отдела след работно време. Но не заради нещо служебно. Просто трябваше да обмисли спокойно важното решение за развода, преди да го съобщи на Кен. Не смяташе да отлага. Само се надяваше да свари съпруга си трезвен, за да разговарят нормално.
Стоя доста дълго зад бюрото на новото си работно място - същото това помещение, където се намираше и сега - и все повече се поддаваше на тъгата, а нямаше смисъл. Тогава направи усилие да я прогони, каза си: „Постъпвам правилно. Виждам истината в цялата и грозота, вместо да я разкрасявам изкуствено. И избирам промяната”. Стана и тръгна решително към къщи.
А после... . започна интересното. Тоест неочакваното, шокиращото...
Излезе от стаята и тръгна към асансъора, но щом доближи лабораторията, видя едва забележима светлина в процепа на вратата и спря изненадано. Кой би могъл да е тук по това време? Та нали всички си тръгнаха преди повече от час? Тя доближи и тъкмо да почука, когато чу отвътре познатия глас на капитан Хауърд:
„Добре, разбрах” - звучеше необичайно напрегнато. Последва пауза. Очевидно говореше по телефона.
Нийлс се учуди. Началникът имаше достъп до помещението, но защо да се обажда от тук, а не от кабинета си. Стори и се странно и макар да не беше редно, тя безшумно се долепи до стената и заслуша.
„Да” - прозвуча от другия край. Нова пауза.
„Утре при транспортирането, при непредвиден инцидент”.
Кристъл слушаше със затаен дъх.
„Всичко ще бъде точно‘“.
Чу се характерният шум от затварянето на слушалката. Нийлс се отдалечи бързо, почти бегом. Замисли се върху случката чак в колата, на път за дома си. На следващия ден щяха да водят Кортез в щатския затвор.
„Да не би... ?! ! Не, невъзможно“ - полицайката бързо отхвърли внезапно връхлетялата я шокираща мисъл. Припомни си важния семеен проблем за разрешаване. Отново я завладя неприятното чувство от отминалия ден.
Кен се беше прибрал преди нея. Посрещна я с широка усмивка и нежна прегръдка: „Моето храбро момиче”. Подари и цветя. От кухнята ухаеше приятно. По всичко личеше, че се старае да поправи грешката си от предишната вечер. Милият Кен! Колко прекрасен можеше да е животът им, ако не беше алкохолът. За миг изпита желание да го прегърне и забрави случката. Но не трябваше. Той нямаше да промени навиците си, нямаше да се откаже от кръчмите, сцени като снощната щяха да се повтарят отново и отново. По-добре всичко да свършеше веднага.
- Кен, трябва да поговорим.
Само че телефонът иззвъня.
„Точно сега ли! “Кристъл се поколеба за секунда. После вдигна.
- Ало?
- Кристъл - нещо в гласа на капитан Хауърд я накара да потръпне - Ела у нас веднага. Запиши адреса ми.
„Научил е” - премина светкавично през ума и.
„Няма да увъртам, няма да се оправдавам” - разсъждаваше вече в колата на път за дома му - „Но ще съм много внимателна”.
Чувстваше се объркана. Точно човекът, когото толкова уважаваше, да работи тайно за някой, искаш ликвидирането на Кортез без съд и присъда. И защо?!

Капитанът живееше до Мемориал Парк сред много зеленина, създаваща приятно усещане за свежест.
- Заповядай, Кристъл. Оттук.
Къщата изглеждаше прилична и добре поддържана, излъчваше уют и спокойствие. Седнаха в кабинета. Последва мълчание. Капитанът беше навел глава, сякаш да събере мислите си.
- Кристъл - произнесе той бавно, като че с усилие - Бездомниците отвлякоха Дороти. Искат размяна.
Нищо по-неочаквано и шокиращо не можеше да има в този момент. Обхвана я срам и разкаяние. Как можа да се осъмни в него?!
Капитанът и Дороти имаха близо тридесетгодишен брак. Всеки в Отдела изпитваше уважение към хармоничната им, спокойна и здрава връзка. Младата полицайка осъзнаваше какъв удар е за този човек случилото се.
- Много съжалявам, капитане - прошепна съчувствено.
Той остана безмълвен, потънал в мислите си. После бавно вдигна глава и каза тихо, но твърдо:
- Ще извършим размяната.
- Но, капитане ... .
Началникът я прекъсна с жест.
- Нямам избор. Ако след два часа не заведа Алфонсо Кортез на посоченото място, ще убият жена ми.
- Навярно блъфират. Досега не са убили някой от отвлечените.
- Но са искали откуп. Сега е различно.
Нийлс не отговори.
- Кристъл - продължи Хауърд - Нуждая се от помощта ти. Не е заповед, а молба. Откажеш ли, ще те разбера. Но съгласиш ли се, трябва да си съвсем наясно: евентуален провал те съсипва изцяло - кариера, бъдеще, всичко. Помисли добре, преди да отговориш.
- Какво искате да направя ?
- Да изведеш Кортез от ареста така, че да прилича на бягство, организирано от съучастниците му. Никой не трябва да се осъмни. Никой освен нас двамата не трябва да знае.
Нийлс срещна погледа на капитана, мрачната му отчаяна решителност и осъзна, че ме може да го остави сам в такъв момент. А напълно си даваше сметка в какво се забърква.
„ Ако беше отвлечен близък на някой друг в управлението, началникът щеше да постъпи иначе” - неволно премина през ума и, но тя с възмущение отхвърли натрапилата се мисъл. Не беше време за това. Но, във всеки случай, не можеше да не признае, че опитният полицай Хауърд се държи по неприсъщ за него начин.

Приблизително 40 минути след този разговор някакъв маскиран, висок около 1, 70 м прибяга през задния двор на управлението, изстреля с арбалет към покрива кука с въже и незабелязан от никого започна ловко да се катери по сградата. Напредваше към един осветен прозорец на третия етаж. Беше стаята за видеонаблюдение на всички помещения. Вътре униформен мъж седеше пред екраните. Нарушителят надникна. Разстоянието между него и пазителя на реда беше малко повече от два метра. Ченгето стоеше с профил към прозореца. Слушаше музика от касетофон, сложен на бюрото. Нападателят закрепи за стъклото вакуум, извади от джоба си елмаз и почти безшумно изряза процеп. Промуши ръка, пъхната в ръкавица, стигна дръжката, отвори едното крило и леко скочи вътре. Полицаят нямаше време да реагира. Килна се на една страна, застигнат от стрела с упойващо действие. Нарушителят го пребърка и взе картата му за достъп. После изключи системата за видеоконтрол, блокира ефирните честоти и преряза телефонния кабел. Ориентираше се в управлението, сякаш го познаваше детайлно и знаеше точно къде са дежурните по това време на денонощието. Нахлуваше изневиделица, пускаше спрей и ги довършваше със сънотворни стрели. Тези, които успяваха да реагират, отнасяха по някое круше.
Като се справи с ченгетата, нападателят уверено тръгна към килията на Кортез. Арестантът лежеше по гръб. Не помръдна, когато вратата се отвори. После видя маскирания и скочи:
- Ти ли си ? Знаех, че ще дойдеш!
Непознатият приближи, сграбчи го грубо за рамото и му нанесе силен удар. Блъсна го на земята и му сложи белезници.
- Кого чакаше, а? - каза с неприятен дрезгав глас - Ставай!
- Убий ме направо тук - просъска Кортез.
- Тъпо копеле! Ставай или наистина ще те убия!
Арестантът се надигна бавно. Човекът с дразнещ тембър доближи пистолет до гърба му .
- Тръгвай !
В една пресечка до участъка ги чакаше Форд с шофьор, чието лице не се виждаше в тъмнината.
- Влизай! - заповяда непознатият. После закопча белезниците за колата, затвори вратата и се отдалечи. Автомобилът веднага потегли.
Кристъл прибяга до BMW-то си, паркирано трийсетина метра встрани, и без да сваля дегизировката и апарата за трансформиране на гласа, подкара след капитана.
Хауърд бе споменал, че похитителите ще се свържат с него по мобилен телефон, който трябвало на намери на посочено от тях място. Условието им било да отиде на размяната сам.
Нийлс много внимаваше да не заподозрат присъствието и. Както и очакваше, поразходиха ги из града и накрая фиксираха място на срещата в района на Sims Bayou park. Явно го съобщиха на Хауърд в последния момент и той рязко зави наляво по една от отбивките на Airport blvd. От което Нийлс предположи, че тайно са сложили в колата му устройство за проследяване.
Самото място се оказа обширна поляна, без храсти и дървета в радиус от 250м. Нийлс изключи фаровете още щом се отклони от шосето, а после скри BMW-то в малка горичка до поляната и започна внимателно да се промъква към спрялата вече кола на капитана. Единствено тъмнината и служеше за прикритие.
Похитителите вече бяха дошли. А вероятно са били тук през цялото време на дългото разиграване. Сега това нямаше значение. Друго бе важно за Нийлс: да не им позволи да си тръгнат. Без риск за Дороти, разбира се.
Докато се приближаваше пълзешком, полицайката видя как шефът и излезе от форда и изведе Кортез, като държеше пистолета си опрян в тила му. Отсреща се появи един от бандитите с Дороти. Ръцете на жертвата бяха завързани отзад, имаше и кърпа на устата си. Беше облечена с някакъв шлифер. Престъпникът каза на Хауърд нещо по телефона. Започна размяната. Съпругата на ченгето и Кортез вървяха бавно един срещу друг. Кристъл реши да заобиколи незабелязано и в подходящия момент да нападне изненадващо. Изпитваше вълнение. Не напрежение от престоящата опасност, а своеобразен възторг и свирепа устременост. Та нали съдбата за втори път и предоставяше уникална възможност. Сега можеше да залови не само единия, а всички Бездомници. Да ликвидира най-опасната банда в щата. Точно тя - Кристъл Нийлс.
Междувременно се беше изравнила с приближаващата Дороти. За момент светлината от фаровете ярко освети пленницата.
И тогава...
Целият ентусиазъм на младата полицайка посърна изведнъж. Някакъв странен предмет беше сложен на кръста на Дороти под шлифера. Кристъл веднага разбра какво е и застина на място. В следващите няколко мига Кортез стигна колата на аверите си, бързо се метна вътре и потеглиха.
Нийлс се изправи и притича до двамата съпрузи.
- Спокойно, ще обезвредим бомбата - реши да им вдъхне кураж.
- Не е необходимо. Тя ще изпълни обещанието си - почти хладнокръвно отвърна г-жа Хауърд.
- Коя „ Тя”? Какво обещание? - недоумяваше Нийлс.
- Дороти твърди, че похитителят е само един - някаква млада жена. Обещала след половин час да деактивира дистанционно устройството, ако ги оставим да се измъкнат.
Кристъл с усилие подтисна надигащия се гняв от безсилието и провала.
„Изиграха ни ! Горката Дороти! С каква наивност вижда у всеки човек нещо от собствената си доброта и благородство! “
За беда и Нийлс, и капитанът не разбираха кой знае колко от експлозиви.
- Ще се обадя на сапьорите. Трябва ни опитен професионалист - предложи полицайката енергично.
- Ти направи за нас повече от достатъчно - в гласа му се долавяше отчаяние - Не се замесвай повече. Оттук поемам аз.
- Излишно драматизирате. След половин час всичко ще е наред.
- Дороти, недей! Не познаваш този тип хора.
- Спри да нервничиш, Саймън. Онова момиче беше отчаяно, озлобено, готово на всичко, но не и лош човек, повярвай ми.
Кристъл огледа внимателно устройството. Притежаваше вграден сензор, реагиращ на биоимпулсите на човешкото тяло. Ако се отдалечеше само на сантиметри от жертвата, бомбата щеше да избухне моментално.
Хауърд извади мобилния.
- Трябва да тръгваш - обърна се към Нийлс - Благодаря ти за всичко.
- Саймън - спря го Дороти - Не се обаждай. Сигурно Бездомниците подслушват разговора. Може да са сложили бръмбар. Ще стане по-лошо, моля те, довери ми се.
Кристъл дори не искаше да си спомня последвалия половин час. Безуспешно търсеше начин да освободи съпругата на капитана. Безсилието и гневът я завладяваха все повече. Прерастнаха в неконтролируема омраза. „ Трябваше да убия този негодник, когато имах възможност. Сега всичко щеше да е наред. Аз съм виновна. ’’
Оставаха две минути и тридесет и пет секунди до експлозията.
- Тръгвай веднага! Нямаш време! - капитанът умишлено не назова нито веднъж Кристъл по име, за да запази прикритието и.
- И двамата тръгвате. Без възражения, Саймън !
- Не, Дороти!
- Моля те, настоявам. Последно желание. Необходим си на много хора - дъщерите ни, отдела. Да останеш е истинското бягство!
- Не ме интересува какво е, няма да живея без теб - беше съкрушен.
- Капитане, тя е права, послушайте я.
Минута и седемнадесет секунди.
Капитанът погледна Нийлс, после жена си и каза тихо, но с нетърпящ възражения глас:
- Не! Оставам. А отдела... някой ден ти ще го поемеш и ще се справиш по-добре от мен, сигурен съм.
Кристъл искаше да каже нещо на сбогуване, но всички думи изглеждаха бледи и изтъркани. Обърна се и хукна като в просъница. Умът и отказваше да осмисли ставащото. Бягаше в посока към колата си, очаквайки силния тътен от експлозията. Но нищо не последва. Беше тихо. Единственият шум идваше от собствените и стъпки. Спря.
„Със сигурност са минали около две минути’’. Стоеше в недоумение. После нерешително се обърна назад. Светлината от фаровете на форда очерта двата познати силуета. Капитанът и Дороти влязоха в колата и потеглиха.
Кристъл за миг остана като вкаменена.
БЕЗДОМНИЦИТЕ ИЗПЪЛНИХА ОБЕЩАНИЕТО СИ ?! !
Сякаш някой освободи тялото и от огромна тежест. Почувства се волна и безгрижна.
Но само за секунди.
После подкара с бясна скорост към дома си. Патрулиращите щяха всеки момент да се върнат в управлението и, съответно, да разберат за нападението. А и действието на упойката от стрелите отминаваше. Проблемите тепърва започваха.
Тя спря колата до портата и влезе в къщи на бегом. Тъкмо навреме. Едва се отпусна на дивана и телефонът иззвъня. Изчака около минута.
- Ало - каза в слушалката с възможно най-сънен глас.
- Ало, Кристъл, обажда се Дийн - беше задъхан от вълнение.
- Здравей, Дийн. Случило ли се е нещо?
- Tрябва да дойдеш незабавно. Бездомниците нападнаха управлението. Освободиха Кортез.
- Какво ?! Какво говориш? - Кристъл сякаш изведнъж се разсъни.
- Така е - смотолеви смутено ченгето.
- Идвам веднага.
Очертаваше се безкрайна нощ.

Инспектор Нийлс въздъхна и започна да се разхожда напред-назад из помещението. Вече две години се питаше дали постъпи правилно тогава, следвайки капитана.
„Вярно е, спасих един живот, но пуснах на свобода опасен престъпник. ”
Имаше разследване, разбира се. Стана ясно, че нападателите, най-малкото, са имали плановете на сградата, а може би са действали с помощта на вътрешен човек. Но всичко спря до тук. Нямаше следи, нямаше улики. Капитан Хауърд видимо се промени - стана по-мрачен и затворен. Очевидно не можеше да преодолее звучния шамар на бандитите и обществения отзвук от него.
Що се отнася до „Бездомниците’’, те сякаш се изпариха. Всички опити да ги открият пропаднаха. После, около месец след размяната, се случи нещо неочаквано:

Наближаваше поредната годишнина от основаването на Wilson Industries - икономическата и финансова империя на Нод Уилсън, включваща многобройни нефтените находища и рафинерии;индустриални предприятия в различни части на света, банка, казина, туристически комплекси...
Бляскавото светско събитие трябваше да събере подбрания елит на Америка. Изключителни права за отразяването му имаше хюстанската телевизия World Today, собственост на милиардера.
След инцидента с дъщеря му, Нод прибягна до отдела, за да осигури безопасността на поканените. Капитан Хауърд откликна с готовност, вероятно заради щедрата оферта на бизнесмена, и възложи задачата на Кристъл. Ченгетата трябваше да работят заедно с частния охранителен сектор към фирмата.
Младата полицайка взе някогашния си партньор от оперативния отряд - Крейг-и двамата пристигнаха на оглед в централния офис около седмица преди планираното събитие. Фирмената сграда се намираше в Даунтаун и представляваше огромен модерен небостъргач, построен преди осем години, специално предназначен за главно управление на корпорацията. Тържеството щеше да се проведе в залата за приеми. Сградата, естествено, бе оборудвана с най-съвършена система за защита. Единствено собственикът и дъщеря му Джасмин, която работеше като вицепрезидент във Wilson Industries, имаха достъп навсякъде.
Служител на фирмата посрещна на входа Кристъл Нийлс и Крейг Брадли, учтиво ги покани вътре и помоли да изчакат. За пръв път влизаха в „крепостта на благополучието", както на шега кръсти мястото Крейг, и използваха времето за чакане да си създадат най-обща представа.
Интериорът напълно съответстваше на внушаващото респект обществено положение. Облицовката и мебелите бяха от най-високо качество, но най-много поразяваше оптималната функционалност на всичко. Ако човек се вгледаше внимателно, откриваше, че всеки предмет, включително украсата, е на точното място и изпълнява някакво предназначение. Нищо не беше в повече и нищо необходимо не липсваше. Лукс и практичност се съчетаваха по изключителен изискан начин.
- Кристъл Нийлс, Крейг Брадли, това е началникът на отдела за охрана и сигурност към фирмата.
- Бен Кенън - представи се сдържано младият мъж, когото служителят доведе.
- Бен Кенън! - възкликна изумено Крейг - Значи вие сте човекът, сигнализирал за похитителите.
- Всеки на мое място би направил същото - усмихна се охранителят.
Нийлс остана поразена. Това ли е мъжът, събиращ отпадъци?! Той изглеждаше безупречно в елегантния си костюм, излъчваше интелигентност и самоувереност. Да не говорим за атлетичното му телосложение... Привлекателен беше слабо казано за него, по-скоро притежаваше някакъв магнетизъм, приковаващ вниманието на околните. Кристъл рядко се впечатляваше от някого, но този човек определено успя да я заинтригува.

Инспектор Нийлс седна отново зад бюрото и се замисли. Интуицията и подсказваше да не подминава току-така фрапиращото несъответствие. Естествено, бе събрала цялата налична информация за Кенън. Оказа се, че е от Пасадена, завършил колеж, но поради някаква причина дълго време останал безработен. Явно затова е прибягвал до клошарски занимания. И пак затова е помолил Нод У
nick
 
Мнения: 1
Регистрация: 10 юли 2010, 10:46

Обратно към Анонси за нови произведения

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост