Разкази

[PLASHKOFF]

Случка в кръчмата

Сапунджиев, или както му казваха / Сапуна/, седеше в кварталното кръчме и пиеше кафе. Посещаваше кръчмата в края на деня. През леко заскрежения прозорец наблюдаваше с мрачен поглед квартала, в който живееше от двадесет години. Печката бумтеше и излъчваше приятна топлина. Само при отваряне на вратата от всеки посетител топлината се завихряше, обръщаше гръб на седящите и бързо се изнизваше навън. Януарският студ не обещаваше нищо хубаво, освен на децата – тяхната дървена ваканция.
- А-а-ама, че студ, кога ще свърши тая зима? Мамка му!
- Пешо-о-о, Пешо, ще има да мръзнем още дълго време! – възкликна Сашо, почесвайки се по тила.
- Ще мръзнем, няма как, дървата и въглищата свършват, а и пари няма!
- Мамка му стара! – отбеляза неспокойно Пешо, засуквайки рошавия си мустак.
- Що не си подстрижеш мустака, още малко ще влезе в устата ти! – Подразни го Сашо.
- Ами ти бе, с тая гола кратуна ще ти замръзне мозъка, кьосе такова! – отговори другия.
Двамата бяха приятели от дълги години. Често се дразнеха, но държаха на дружбата си.
В ъгъла на съседната маса до Сапунджиев седеше мъж на средна възраст и свиреше на гъдулка. Свирнята му се смесваше с музиката на телевизора. В какoфонията на този шум всеки толерантно се бе вглъбил в себе си. Никой не проявяваше интерес към гъдуларя.
Нарочно не го стимулираха, за да не се чувстват задължени да му плащат за музиката.
Въпреки, че в кръчмата бе топло, в душата на всеки вилнееше зимен вятър и вледеняваше сърцата. Изпитваха нужда от нещо друго. Към средата на месеца джобовете на повечето съкварталци бяха отънели. Само на крайната маса откъм вратата пиеха концентрат. Глухонемият черпеше приятели, понеже бе получил поредния запис от сина си, който работеше в Австралия като архитект. Обгръщаха глухонемия с внимание и му говореха охотно с жестове.
- Я го виж ти, Кайчо и отборът му пият водка с безалкохолно и ядки, а ние сме на вино! – рече със завист Сашо – А-а-ама, че е облечен!
- Ей, Ганьо! – обърна се към него Сашо – Постоянно гледаш в канчето на другия! Не знаеш ли, че синът му работи повече от двадесет години в Австралия като архитект? Човекът учил и се реализирал навън.
- Какъв Ганьо съм бе?! Мамка му… Пешо се казвам, бе глупак!
- Не знаеш ли…, че Ганьо е Алеков герой?! Ти си глупак! Я кажи, колко книги си прочел? Тъй като те гледам с тоя мустак и корем, само на него ми мязаш.
Извън сетивата на глухонемия бяха свиренето на гъдуларя и поредния фолк – кич, с ориенталски оттенък, който се излъчваше по телевизията.
„Навън вятърът обърна посоката си, като политиката“ – реши Сапунджиев, тъй като снежинките отначало падаха от дясно-наляво, а после обратно. Той се загледа с интерес през прозореца. Три песа тичаха по улицата и се приближаваха към изоставения „Москвич“. По едно време се заиграваха в любовни игри… Песът, който лежеше под колата, не можеше да излезе от страховата си невроза, тъй като скоро бе освободен от кучкарника. Сякаш бе част от обществото и се чувстваше уязвим, и гладен в тази съвсем нова обстановка. Бе загубил територията си, където се чувстваше добре.
Понякога вечер Сапунджиев му даваше остатъци от скромната си трапеза. Наскоро бе констатирал, че някой друг му носи храна, което го радваше. Дори видя под москвича не голям кашон, в който лежеше песа. Явно някой го бе съжалил.
„Сигурно тук ще бъде до края на пролетта“ – продължаваше да мисли Сапуна. – “ Може би дълго време на животното му трябваше да придобие наново инстинктите си“.
Засега животното страхливо се криеше от съприкосновението със събратята си. Избягваше ги и само когато го предизвикваха, се престрашаваше да джафка някак страхливо и пискливо, като че бяха отнели животинската му смелост и ярост.
Гъдуларят беше спрял да свири и обясняваше, че това е габровска гъдулка от крушово дърво. Притежаваше я от двадесет години. На другата маса, се водеше следния разговор.
- Ето виж, купил съм си термо – чорапи!
- И какво им е термото?! – попита другия с ехидна усмивка, почесвайки се по тила. После погледна събеседника си учудено. Беше му ясно за какво става дума.
- Двойни, вълнени с фина чорапена плетка! – отговори първия притеснен.
- Я стига бе? Ако обуя два чифта чорапи, един върху друг, също ще са термоизолирани. Каква ти е файдата от такива чорапи, ако обувките ти са пробити? – каза го така убедително, че да засегне събеседника си. Спорещият млъкна пред желязната логика на другия.
Гъдуларят бе напъхал гъдулката в калъфа. Стана да си върви. Никой от седящите около него не му благодари, дори и петак не му дадоха.Той оцени деликатното положение. Когато мина покрай глухонемия, последния го спря с ръка, усмихна се приятелски, извади от джоба си доста банкноти сгънати на две, отдели една от тях и му я даде. Гадуларят се смути, опита се да откаже, но глухонемият затвори банкнотата в ръката му. Двамата положиха ръце до сърцето си.
В кръчмата настъпи тишина. Всички наблюдаваха необичайната ситуация с неохота. Гъдуларят прие, поклони се, посегна да извади наново гъдулката, но глухонемия го спря със жест и ръка на сърцето.
Малко след това, ситуацията в кръчмата се промени. Тя заприлича на гемия, в която всеки пасажер остана верен на себе си…

Този разказ е написан е по действителен случай.

автор: Николай Пеняшки - Плашков

[PLASHKOFF]

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша.
Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.
Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.

Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.

Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите ми.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù бе невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка.
Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.

Рисуваше ме гол, а тя, в същия вид, с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.

В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това, което исках, се случи.

© Николай Пеняшки – Плашков

[Добри]

На заседание на горския съвет животните решиха да построят жп линия в гората.Те търсеха работници.
След много обикаляне те намериха работници,които да я построят.
Работниците бяха Зайо Байо Калпазайо,Вълка сив,Мечока,Таралежът и дядото на Зайо Байо Калпазайо.
Започнаха да полагат релсите на една гола просека.Релсите бяха от горска стомана.
След това започнаха да правят гарите.
На 24 октомври линията беше открита.

Вагоните бяха дървени.Те представляваха подвижни бараки.

За локомотива се погрижиха Мечока и Калпазайо.На 26 октомври в гората пристигна парен локомотив.

Локомотивът беше произведен в града.
Искам да ви кажа,че линията беше теснолинейка.
Локомотивът беше прикачен към вагоните.В него влезнаха Мечока и Зайо Байо.
Влакът беше съставен от четири вагона-два пътнически и два товарни.
В пътническите вагони се качиха Таралежът,Вълка сив,Кума Лиса и президента на гората
Мечо Президента.
В товарните вагони сложиха товарите.В първия вагон бяха натоварени дърва,а в другия-скъпоценни камъни.
Локомотивът изсвири и пусна пара.Влакът потегли.
Пътниците гледаха природата.

Сега ще ви кажа гарите по теснолинейката.Ще ги напиша.

Заюва дупка
Президенството
Края на гората
Речен вир
Банка за скъпоценни камъни
Леговището на елените
Водопада на елените
Склад за дърва

От гара Банка за скъпоценни камъни има жп клон към златарския цех.

Така животните се сдобиха с жп линия и влак.
Сега линията се използва за пренасяне на дърва.