Истории от мистичната земя

[Вилорп]

Първата битка!

Този, демона предводител на Неговата армия, живееше втори живот. От разстоянието на времето и миналите поколения родът му бе станал доста по потаен и предпазлив. Не се хвърляше в не обмислени битки, макар и да не изчакваше двата импа занимаващи се с калкулациите да довършат сметките си. Вече бе изорал четири-пет пазителя и опита му показваше, че силите на не-мъртниве стават все по-големи. Само благодарение на победите си властелина не го порица за загубата на четирите расови цербера. Той зареди армията си с нови попълнения и се отправи към Ръба. Там където земята свършваше и никой преминал отвъд не се бе завърнал. Там срещна и последния си противник. Един пазител с малко повече от дузина скелета. Понеже бе уморен от дългия път позволи на армията си малко забавление. Наслади се на играта „натъпчи му черепа в таза и го накарай да бяга“. Добре де, имповете нямаха въображение в наименоването на игрите си, но пък имената бяха красноречиви, като „подскачай върху ребрата докато станат двойно повече“ или „колко кости можеш да счупиш за една минута“. Въобще пълна идилия, но дойде време да се прибира в замъка и точно тогава, жената излезе пред него. Водеше малък отряд от едва четвърт дузина стрелци, а демоните бяха много, десетки пъти повече. Този видя страха в очите й, видя и решимостта да не му се остави жива, което маже да се обясни със зловредните приказки пускани по адрес на неговата раса от всичката друга свлоч пълзяща или летяща по мистичната земя.
Бързо посегна напред и я сграбчи за гърлото издърпвайки я от пътя на препусналите в атака демонични кучета. Тримата мъже, които я придружаваха нямаха никакъв шанс. Първия кръстоса очи когато Гертруда, кучката водач, впи челюсти в двете му бедра и в... и на още едно място в тази област. Това му позволи макар и със сълзи на очи да види как гърлата на другарите му бяха разкъсни от мощните челюсти на Льоша и Адел и Аt1, другите три цербера. Малко по-късно вълната от импове го заля и той се превърна кървава каша за броени секунди.
Този впери златистите си очи в жената и вертикалните му черни, като отвъдното, зеници се присвиха. Тя се опитваше да не покаже страх, сигурно си представяше какви ли не извращения и мъки, които и предстояха, и с каквито й бе напълнена главата, но Този беше вече олегнал. Разкъсването на девици му бе скучно, а и като погледнеше в каква броня се подвизаваше жената, препаска от метални халки и метален сутиен с напълно открита коремна област, реши че едва ли е девица. От друга страна обаче, като истински джентълмен той никога не би разочаровал една дама. Чу се пукане и очите и се изцъклиха. После демона я хвъри зад себе си и даде знак на малката си армиика да спре да се гаври с остатъците от стрелците.
Сърцето й изтуптя още два пъти преди напълно да замре пред ужасения й взор. Малко по-късно той се замъгли и сред ниската трева остана да лежи изстиваш женски труп заобиколен от кашкава кървава мешавица на бившите й спътници.

[Вилорп]

Още от демонския епос

Тулист досега се бе придържал към събирането на съкровища и тук там на някое древно познание. Между временно в замъка неговия господар Tw1s7, който за по лесно ще наречем - Непроизносимия, събираше армия и когато тази късна есенна вечер демона се завърна в родното пъкло получи първото си назначение.
Информаторите твърдяха, че в околията са се появили от онези мерски краткоживи същества наричащи себе си хора. Тулист се почеса по рогатата глава с копитестото копито и реши, че информацията е доста оскъдна, опита се да възрази, че без сериозно проучване и предварителни сметки шанса за поражение е доста голям. Непроизносимият обаче жадуваше за кръв, бе решил, че е крайно време да пусне своят верен пълководец в истинска схватка. Тулист само сведе покорно глава, той бе предан на господаря си и би отишъл и в пъкала заради него. Всъщтност той имаше чудесна малка вила там с изглед към казаните с врящ катран от които привечер се чуваха приятните за слуха писъци на обречените души. Така че е по правилно да кажем: би отишъл и в рая за своя господар.

Съвсем скоро над ниските планини се видяха пушеците от лагерните огньове на хората. Колко неблагоразумно от тяхна страна. Церберите обаче все още бяха паленца на по месец и не бяха тренирани, затова нададоха вой съсипвайки елемента на изненадата. Хората потрепериха, когато видяха налитащата насреща им напас, опитните пиконосци бързо се организираха насочвайки дългите си остриета напред, за да дадат шанс на стрелците да се прегрупират и с цената на живота си да им спечелят време. Церберите препускаха, а ноктестите им лапи откъсваха цели чимове трева хвърляки я на метри във въздуха. Първия залп се бавеше. Безпокойството в редиците на пиконосците нарастваше. Когато церберите оляни в бясна пяна се врязаха в редиците на хората, военноначалника, който ги предвождаше осъзна грешката си. Бе качил стрелците на един хълм, но бойното поле беше доста по-напред, така че те не можеха да стрелят без да наранят своите. Веднага хвърли в битката новоизлюпените грифони, които станаха лесна плячка на добре подредения втори ред гогове на Тулист. Редицата на пиконосците не издържа, разкъса се и между тях се вклинаха имповете. Това само по себе си бе краят им защото дългите пики бяха твърде неефективни срещу хапещите и драскащи дяволски изчадия. Само за секунди смелите мъже предвождани от глупавия си командир станаха храна за демоничните същества. А когато стрелците най-сетне можеха да стрелят срещу тях вече се носеше вълна от смърт, зъби и нокти, те надигнаха лъковете си готови за последния си залп, но тогава небето сякаш избухна от огнените топки запратени от гоговете. Преди няколкото все пак пуснати стрели да се забият в земята битката бе приключила. Демоните пируваха с телата на човеците.

[Вилорп]

Този и Джуджетата

Беше ранната утрина на двадесет и осмия ден от деветия месец на седмата година на двадесет и първата Утринна зора. Този се връщаше в замъка след успешен лов, почти без загуби бе лишил човек и пазител от тленните им обвивки, а само преди няколко часа скромната му армия наброяваща половин дружина бе оплячкосала добре заредено село чиито господар бе отишъл на лов. Широка усмивка бе разцъфнала на червеното му лице, а всеки който е виждал усмивката на един демон може да потвърди, че по широка от нея няма. Всъщност едва ли някой може да потвърди такова нещо, ако искаме да сме честни, защото обикновено след усмивката се виждаше гърлото, хранопровода, стомаха и ако приемем, че продължава да се вижда - поредица от дебели и тънки черва. Демона се усмихваше, защото слънцето припичаше жарко, високата трева през който газеше мокреше изморените му от път нозе а и малко по в страни от главния път към замъка му се дочуваше весела позната песничка посветена на златото. Какво по-хубаво от това?
С тихи стъпки стъпки демоните се запромъкваха през блатата към безгрижно пеещите джуджета. Този изброи три дузини и половина, после му свършиха пръстите на отрязаните ръце висящи на пояса му и той се отказа от броенето. Огледа се за водача им и видя едно голобрадо момче загърнато със зелената мантията на пазител от расата на джуджетата. „Жалко” - рече си демона, но така и не се разбра дали съжаляваше за момчето или за схватката която явно нямаше да е равностойна.
Демоните сякаш избухнаха от самата земя, изскачайки от пламъците на лагерните огньове, от калните локви и из зад мършавите треви. Четиридесет и едно млади джуджета посегнаха към чуковете си в този кратък миг, но само половината се докопаха до тях. Междувременно Този се вряза в редиците им, с два мощни замаха изкорми нещастниците изправи ли се насреща му и се добра да предводителя им. За разлика от жената чието сърце бе изтръгнал наскоро в погледа на пазителя се четеше примирение със съдбата му. Безпрекословната вяра на тази странна каста във всеопрощаващия Генералисимуст, по чиято воля те щели да се преродят на следващото утро бе пълна глупост. Богът им бе само морска пяна върху пясъка на брега. За демоничния предводител имаше само един бог, едни господар и той знаеше името му, чувстваше как ръката му бди над него. Спря да мисли и цапардоса момчето запращайки го няколко метра назад, като чу и приятното пукане на строшени кости. Приближи се до малкия пазач чиято глава бе пръсната, а устните му трептяха в опит да отронят последните си слова, приведе се да дочуе проклятието на младия пазител и да се присмее на вярата му бога който го е изоставил на произвола. Но вместо изпълнени с омраза думи, той долови кроткото: „Закъсня демоне, артефактите дори в четвъртите по ранг вече са изчерпани.“ след което блажената усмивка на смъртта се плъзна по окървавеното лице.
Див вой привлече вниманието му и все още замислен Този се отправи към звука. Последните оцелели джуджета бяха съумели да организират съпротива и опрени гръб до гръб се отбраняваха, до последна капка кръв стремящи се да вземат със себе си колкото се може повече противници. Дотичалия до него имп му рапортува, че досега са размазали пет от главите на церберите. Адел и Льоша бяха загинали, а имповете едва удържаха жадните за мъст Гертруда и Аt1. Все още объркан от последните думи на пазителя командирът даде вяла заповед за оттегляне, а след това връщайки самообладанието си заповяда на гоговете да изгорят мерските твари. Три часа по-късно и последния овъглен труп догоря, а над блатата освен бръмченето на комарите сега се виеше миризмата, и на изгоряла плът.

[Вилорп]

Беше китна вечер...

Над Шаьол Гул се носеше аромата на прясно препечена кожа, тъй като наближаваше празника на пълната Луна. Гертруда и Аt1 се излежаваха пред дверите на провинцията сладко-сладко гризейки си кости от армията на последния пазител изправил се пред Този. Около множеството огньове по централния площад танцуваха и пееха импове подскачайки и ревейки с мелодични късащи вратните жили строфи. Гоговете жонглираха с огнени топки, а първия демон скоро щеше да се излюпи.
Изведнъж Гертруда надигна глава. Импът Станислав, който отговаряше за адските кучета отправи поглед към пустинята накъдето се бе загледала водачката на глутницата. Тази вечер му се налагаше да работи извънредно, защото съпругата му бе останал у дома да гледа все още невръстната му дъщеричка и другите трима фърфалаци. Стори му се, че между рехавите дръвчета растящи на границата между ниските треви и вечните пясъци притича кон. По скоро ездач, само че много странно изглеждащ ездач. „Какво в името на косматия вълчи задник на Мерлин е това?“ запита се младият имп, но преди да си даде какъвто и да е отговор една дълга стрела с бели пера се заби в дясното му око, където не се задържа дълго, а премина транзит през главата, откъртвайки тила на черепа му.
От гората излязоха малки дребни същества, който явно никога не са виждали бръснач, награбили масивни чукове и нададоха гротески ревове. Зад тях идеше конница, но каква конница само. Албрех и Ванадии, двамата гогове отговарящи за пускането и вдигането на подвижния мост потръпнаха. Само допреди миг Ванадии биеше приятеля си на табла с четири на едно и се канеха после да отидат до майката на Албрех да й честитят именния ден, а сега... Сега насреща им препускаше онова нещо, което става щом кон изненада девица. Ванадии се метна към скрипеца и без да се замисля преряза въжетата. Противотежестите изскрибуцаха жално и тежкия мост от ясенови трупи се вдигна, и с трясък се удари в дървената стена на укреплението опасващо столицата на вездесъщия господар Вилорп.
Небето бе потъмняло от стрели проклетите дългоухи не даваха на достойните защитници да се доберат до стените. Малцината гогове, които все пак успяха унищожиха почти цяла дузина от злокобната кръстоска на хоро-конете, но на свой ред бяха свалени от другата мутация в конски образ, този път с пилета. И точно тогава портата падна, косматковците най-сетне я бяха разбили. Щастие в нещастието бе това, че поне двама от тях загинаха премазани от тежките трупи на падналата врата. През пролуката започнаха да нахлуват мерзките твари размахали чукове и мечове врязвайки се, като акула чук в пасаж сафрид. Празнуващите бяха буквално разкъсани от напора и неописуемата злоба, която тези грозни същества кътаха в себе си.
Този се опита да организира съпротива, но единственото, което успя да постигне бе да надъха своите верни братя по оръжие и с това да унищожат 90% от „конницата“ и 10% от дребните рошльовци преди сам да падне под ударите на безименния си враг.
Когато пълната луна изгря над Шаьол града бе зловещо притихнал. Двете паленцата на Гертруда скимтяха жалостиво и бутаха с шестте си гладни муцунки стъпканото от копита и поругано тяло на изстиващата им майка. Гоганата Луна жално ронеше тежки майчини сълзи над промушения в гръб труп на единственото си чадо Албрехт, а съпругата на Станислав така и не разбра за участта му защото падна посечена заедно с трите си малки момченца докато бягаше притиснала към гърди невръстната Ия.
Пълната луна се скри зад тежките черни облаците неспособна да понесе страданието тегнещо над тази опорочена земя...

Четиридесет хода по-късно Този вървеше през степта, а няколко крачки по-назад потропкваше малко момиченце, весело въртящо опашка и подпърхвайки с крилца. Току що бяха минали през братовчеда от съседното пъкло претърсвайки касата му и момичето се радваше на огърлицата си от вулканично стъкло. Демона въздъхна, знаеше, че имповете са просто армия, армия, която трябва да е винаги в услуга на господаря. Да се подчинява безропотно и да е готова да се жертва за постигане на целите му. Но Ия не беше като тях, тя беше нещо повече, бе оцеляла в Клането, бе се преборила за живота си. Затова демона реши да й даде първия урок по оцеляване в мистичната земя.
Удобната възможност не закъсня. Този тъкмо товареше едно малко сандъче, когато видя помръдване в храстите, всъщност щеше да го пропусне но зелената светлинка току не изникна пред погледа му. Той бързо се съсредоточи, събра духовната си енергия и създаде ято „шпионки“, който избръмчаха шеметно към зелените храсталаци.
Не им отне много време и те се завърнаха съобщавайки добрите новини. В храста се бе напънал по физиологични нужди комшията. Същия комшия, който оня ден бе дошъл на гости като лешояд да опоска остатъка от хазната след Клането. Новините обаче бяха доста по-добри, освен че бе клекнал с вестник в храстите бе отпратил и цялата си армия. Този просто нямаше как де се въздържи.
Малко по-късно двамата вървяха с лека крачка, а Ия бършеше изплезения си език и плюеше.
- Защо трябваше да го лапам това? - недоумяваше момичето.
- За да се научиш, предстои ти да си пъхаш в устата още много такива - мъдро рече демона и я потупа по рогатата главица.
- Да ама вкуса е гаден - възнегодува отново момичето.
- Аз да съм ти казал да гълташ? Не съм. Казах ти: „Ия, лапни тази тръстикова тръбичка и под водата ще се доближим до него, за да го изненадаме“.
- Да ама се нагълтах с тая проклета вода...
- Но пък изненадата се получи нали? - усмихна й се Този разкривайки четири реда заострени бели зъби.
- Амчи той си пукна сам-самин от страх, щом му изскочих из под вестника...
- Мдаааа, прекрасни спомени... - въздъхна предводителя замечтано, вече виждаше новата надежда на демонския род.

[Вилорп]

Демонски марш

Вървяхме с мойта орда
през ниската трева
Видях тогава dr3amer
със една сърна.

Рекох си веднага
това е извратено,
нима се гаврят вече
и с животинчето пленено?

Нахъсах зверовете,
нададох боен вик,
Отвърнаха ми с:
Eй, DGD бе крийп.

Отнесох го кат пиле,
но дадох тежък дан.
Триглавите ми рожби,
оставих всички там.

И ей сага вървя
през кървави поля
и с dr3amer пишем си
за кръвта що се проля.

[Вилорп]

Последен...

Небето се бе начумерило в следата на деня Светилото не се виждаше през гъстите сиви облаци. Дъхът на Ринс Ашмодеански излизаше, като пара въпреки че бе средата на лятото. Тук по склоновете на планината все още имаше сняг. Отрядът, който предвождаше не беше малоброен и напредваше трудно по склонове. Тесните планински пътеки го бяха разтеглили в дълга колона, като най-отпред вървяха ветераните мечоносци, следвани от малко горичка от вдигнати към небето пики малко над три дузини. Почти две декади грифони с размерите на едри хрътки крачеха в средата на колоната, следваха ги четиридесет лъка, а в самия край на колоната шестимата свети отци се бяха събрали на групичка обсъждаха божиите дела и полите на сестра Катарина.
Тогава той ги усети, всъщност малко преди грифоните. Концентрация на мъртва магия и миризма на разлагаща се плът. Воден от емоциите на наскоро спечелените битки срещу импове и въздушни демони, където не бе загубил нито един човек той заповяда настъпление към позициите на не-мъртвите.
Съгледвачите му докладваха, че открития отряд наброява близо 100 скелета и поне 20 зомбита, който бяха доста по издръжливи от костеливите си събратя. Пазителят който ги предвождал изглеждал доста по боеспособен от настоящия пълководец на отряда. Въпреки това Ринс прецени, че може да използва елемента на изненада и даде заповед за атака, като поне преди това се сети да призове валкириите за да защитават поне до някъде хората в светлото им богоугодно дело.
Двама загинали и множество ранени, победата бе голяма, но все пак Ринс чувстваше, че е можело и по-добре, а когато един от свещениците му сподели, че те са специално обучавани за битки с нечестивите сили и че винаги се готови да отдадат живота си за святата кауза Ринс разбра, че бойния строй занапред ще бъде друг.