от khorin68 » 06 юни 2023, 19:17
Вече ви предоставям първата глава от "Острови между световете", както ви обещах!
Вадим Арчер
Острови между световете
I.
Всяка неизвестност е повик и предизвикателство. Има такива, които упорито не чуват този повик, въпреки че ще се пръснат от призива. Наистина, защо да се хващате на шегата, когато всичко наоколо е толкова уредено и обичайно? От доброто добро не търсят, гласи народната мъдрост.
Но има и такива, до които упорито не достига гласа на народната мъдрост, но предизвикателството на непознатото става направо неустоимо изкушение. Дори да е свързано с риск.
Със смъртоносен риск – добави на себе си Зербинас, оглеждайки района на входа на канала с изучаващ поглед, сякаш внезапно можеше да стане видим от това.
Неустоимо изкушение? Или почти неустоимо?
Той отново погледна към картата на маговете - да, този канал го нямаше там. И не се знае кога друг път щеше да бъде открит, ако Зербинас не си беше наумил да отсече пътя направо през гората. Той си спомни, че според статистиката на академията на маговете един от осем канала е фатален - ако се замислите, степента на риск не е толкова голяма.
- Няма да умреш, момче, от собствената си смърт - предупреди го някога, преди много години, състрадателна бабичка.
- Ех, старице, възможно ли е да умреш от чужда смърт? - отговори й той тогава.
Неволна усмивка пробяга по устните му. Дали тя беше там, зад входа на канала - смъртта му? Зербинас беше здравомислещ и не беше толкова уморен от живота, че да търси смъртта. Но затова пък беше хазартен.
Ако поне нещо го задържаше тук, щеше да има някакви задължения или привързаности - но Зербинас преди няколко дни напусна работата си и нямаше нищо и никого зад себе си. Вярно, той обеща да посети стария си приятел Грималдус, но Грималдус ще разбере...
Три крачки напред - и леката хладина на пренасянето го отнесе в неизвестното.
Първото впечатление беше, че е излязъл от задушна стая на пронизително чист въздух. Няколко мига Зербинас стоеше, без да вижда или чува нищо - просто усещаше как океанът от сила прониква във всяка частица от тялото му.
Магия. Това място беше направо наситено с магия. На Лирна нямаше такова място, което означава, че каналът го е пренесъл в някакъв друг свят. В академията се споменаваха такива светове, но думите бяха едно, а съвсем друго беше да стои така, наслаждавайки се на изобилието от сила, която в родния му свят трябваше да се събира капка по капка.
След първото впечатление дойде мисълта, че тук той е всемогъщ. Е, може би не съвсем всемогъщ, предупреди го здравият му разум, но беше трудно да измисли заклинание, което да не може да оживи с толкова много енергия на разположение.
Оглушени от прилива на магията, чувствата се събудиха и се заеха с обичайната си работа. Зрението - на пръв поглед този свят беше много подобен на току-що напуснатия. Същият сезон, същите редки гори наоколо - само че районът е по-хълмист. Вторият поглед обаче разкри в небето синкаво светило, наполовина по-малко от обичайното. И самото небе можеше да мине без този странен люляков нюанс.
Слухът - блажената тишина на място, недокоснато от цивилизацията, включително въздишките на листата при поривите на свежия вятър и свируканията на птичи гласове, непознати за Зербинас. Добре...
Обонянието - леки, пикантни миризми, смущаващи не по-малко от прилива на магия. Те сякаш лежаха на езика, нарушавайки вкуса в същото време. Сърцето бие леко и бързо, сякаш преди да извърши мощна магия.
Зербинас неволно се изправи и обърна рамене, чувствайки се по-висок от обичайния си ръст. Ръцете му се раздвижиха сами и започнаха да се издигат в работна позиция, а върховете на пръстите му искряха от излишната сила.
Ей сега да направиш магия от сърце - но каква?
Наистина каква? Каква магия му трябваше тук? Бойна магия - но той все още не се сражаваше с никого. Илюзия – но не беше ли този свят по-мистериозен за начинаещия от всяка илюзия? Заклинания, предназначени за хора - нямаше хора наоколо и изобщо имаше ли ги тук?
Зербинас бавно свали ръце, борейки се с магическото опиянение. Постепенно той се справи със себе си и взе чувствата си под контрол. За удоволствието да приемеш предизвикателството на непознатото, както и за всичко на света, трябваше да се плаща. В най-лошия случай веднага би платил с живота си, но цената се оказа по-евтина и плащането му този път изглежда се състоеше само в това да се измъкне благополучно оттук. А към продължаване на удоволствието можеше да се прибави възможността да опознае този свят по-отблизо, да се скита из него до насита, да докладва на академията, ако все още там не знаят за него, и да начертае още един път на картата на маговете, като по този начин отреже още една вотчина* от госпожа Неизвестност.
/*Вотчина (рус.) - В крепостното право, родствено владение на помешчик, което преминава в наследство от бащата на децата или на най-близки роднини.
Може би тази сделка със съдбата да се окаже изгодна, мярна му се мисълта.
На пръв поглед този свят изглеждаше по-скоро дружелюбен, отколкото враждебен, но няма такива магове, които да правят окончателни изводи въз основа на ненадеждните данни от пръв поглед. Зербинас вече се беше убедил от собствения си опит, че тук може да се диша, а сега би било добре колкото се може по-скоро да разбере дали храната на този свят е подходяща за него. Не се притесняваше за водата — тя винаги можеше да се пречисти с магия, — но имаше само двуседмичен запас от провизии в торбата си, преметната на рамото му, а две седмици е кратък срок, за да намери изход от непознатия свят.
Той свали торбата от раменете си, клекна и започна да изследва различните видове растения със заклинание за откриване на отрови. Ако повечето от тях се окажат отровни, прогнозата ще е неблагоприятна. За щастие, на полянката не бяха открити отровни растения, което означаваше, че не е необходимо да бърза с търсенето на изход.
Зербинас вдигна глава и отново огледа околностите, много подобни на лирнските земи. Може би, помисли си той, в този свят живеят и разумни раси. Ако са тук, значи със сигурност са силни в магията, в такива условия и местните магове ще намерят сведения за каналите на този свят. Може би дори това да е един от световете, известни с магията си, в които той все още не е попадал - Пирт, например, или Асфри. Но дори ако този свят се окаже непознат и необитаем, тук със сигурност ще има магически зверове, разселващи се през каналите по богатите на магия светове. Понеже всички знаят алайни – езикът на магическите създания и магьосници, – или поне кнузи – вариант на алайни за същества с ограничени гласови възможности, – ще бъде възможно да ги попитате за безопасните канали, водещи до обитаеми места. Така че няма нужда отново да дразните госпожа Неизвестност, втурвайки се към първия попаднал канал.
Тази идея му хареса не по-малко от неотдавнашния импулс да отиде в точно такъв непознат канал. Нищо странно, ако се замислите - един и същи човек гледа на една и съща храна по съвсем различен начин, в зависимост от това дали е гладен или се е наял до насита. Скуката принуди Зербинас да напусне работата си и да се отправи в търсене на ново занимание, скуката го изкуши в рискована постъпка, но сега пък тя изглежда се оприличи на направило беля момче и избяга за дълго време.
Накъде да се отправи сега? Всички части на света бяха еднакви за Зербинас. Имаше добър, вроден усет за нещата, но никога не би разчитал на чувството си за ориентация, въпреки че в академията се подразбираше, че всеки маг трябва да го притежава. Той никога нямаше да се осмели да твърди в каква посока е къщата, реката или пътя, така че можеше само да гадае за това и да се надява на късмета си. В крайна сметка има и други начини за дефиниране на същото нещо.
Тъй като светилото беше високо, трябваше да се предполага, че север беше в обратната посока - ако Зербинас, разбира се, не е попаднал в южната половина на света. Изглеждаше най-разумно е да отиде на запад или на изток, но накъде по-точно?
Той извади дребна монета от джоба си и я подхвърли на дланта си. Запад.
Какво пък, западът си е запад. Зербинас се огледа за торбата си. Тя лежеше на две крачки от него и бавно потъваше в земята. Около торбата със същата бавна методичност израстваше кръг от прясно разрохкана пръст.
Зербинас направи скок към торбата и я измъкна от задълбочаващата се дупка. Там се мярна черният хълбок на същество с размерите на малко куче, което ловко изчезна в изкопа и Зербинас се почувства раздразнен от загубата на плячка. Облакът от недоволство бързо изчезна по подземната си пътека.
Очевидно животното бе надушило провизиите му за из път, лежащи в чантата - още един добър аргумент в полза на съвместимостта с храните. Освен това това беше добър аргумент в полза на предпазливостта. Зербинас се изсмя неопределено и притегна презрамките на торбата върху раменете си. Проучи гората с магическото си зрение, за да се увери, че няма опасност, обърна се и тръгна в същата посока на движение като слънцето.
Малкото синьо слънце бавно се спускаше по небето, показвайки все по-точно на Зербинас къде е западът. Люляковият нюанс на небето постепенно се превърна в лилав. Пътят беше спокоен, никой не бързаше да превърне самотния пътник във вечеря. Това беше добре. От друга страна, той не попадна на нищо, което да може да превърне във вечеря за себе си. Това пък беше по-лошото. Провизиите в торбата му трябваше да бъдат запазени за черни дни, а днешният ден изглеждаше най-обикновен.
Зербинас започна да се оглежда по-внимателно в случай, че наблизо има плячка. Няколко пъти видя движение в храстите, но така и не успя да се приближи достатъчно, за да види източника на суматохата, въпреки че се опитваше да стъпва възможно най-тихо. Местният дивеч, явно притежаваше не просто слух, а свръхслух.
Пресичайки голяма поляна, той изведнъж забеляза да се движи по нея топка с цветовете на дъгата, висока приблизително до средата на пищялите* му. В центъра на топката имаше животно, наподобяващо голям гризач, а обвивката с цветовете на дъгата беше козината му. Дългите, еластични косми на животното имаха перлено-синкав цвят и преливаха в най-деликатните нюанси на дъгата при всяко движение.
/*Пищял – По-дебелата кост на крака от коляното до глезена.
Известно време Зербинас просто се възхищаваше на странното диво зверче, което сякаш притежаваше своя собствена светлина. Движеше се с малки крачки по поляната, като понякога спираше на някое особено апетитно стръкче трева, за да го погълне в себе си. Зербинас най-накрая осъзна, че това същество може да има не само естетическа, но и гастрономическа стойност и предприе няколко предпазливи стъпки по посока на зверчето. То спря за момент и обърна глава към преследвача си, а след това, сякаш нищо не се беше случило, продължи разходката си по поляната. Човек би си помислил, че то въобще не притежава чувство за опасност.
Може би зверчето не ставаше за ядене? Зербинас го изследва със заклинание за откриване на отрова, но резултатът беше отрицателен. Може би месото му беше безвкусно? Но Зербинас не беше в такова положение, че да капризничи. Сега беше готов да яде каквото и да е, стига да не е отрова. Това значи, че на зверчето му предстоеше да се раздели с чудесната си кожа и да напълни котлето на Зербинас с прозаичното си съдържание.
На Лирна Зербинас щеше да се опита да го настигне и да го намушка с кама, но тук, с такова изобилие от магия, можеше да си позволи лукса да действа по по-надежден начин. След като създаде магически пашкул, той хвърли капан върху животното и, използвайки телепортация, го издърпа към себе си. Когато капана с блъскащото се вътре добиче увисна пред него на нивото на гърдите му, той бръкна с ръка, за да хване животното за шията.
Само мигновена реакция му позволи да блокира съкрушителния магически удар. Ръката му се парализира до рамото, Зербинас заскърца със зъби от непоносимата болка и изпусна животинчето. То с достойнство, донякъде дори лениво, се оттегли до най-близкия храст, но Зербинас почти не забеляза това, разтривайки схванатите мускули с другата си ръка и произнасяйки подходящи изрази за случилото се през стиснатите си зъби.
Спазъмът най-накрая отпусна ръката му, но болката остана. Рязкото свиване изглежда бе увредило сухожилията и мускулите. Няколко минути Зербинас държеше ръката си, след което се сети да направи заклинание за упойка. Стана по-лесно да се диша, тъмнината в очите премина. Той избърса изпотеното си чело и се отпусна на тревата.
Магия. Този свят преливаше от магическа енергия, която беше достъпна не само за случаен непознат. Как не можа веднага да се досети, че такова количество от всеки полезен ресурс определено ще има своите потребители! И ако отбележим, че магията тук е повече, отколкото въздуха...
Когато си помисли какви същества могат да се развият в такива условия, той се разтревожи. И успя да си представи себе си всемогъщ! Напротив, тук той беше лесна и жалка плячка, която се държеше направо с идиотско безгрижие. Как не се досети веднага, че най-голямата заплаха на този свят е магията - и не само не създаде защита, но и не включи магическия си инстинкт.
Правейки набързо и двете, Зербинас се съвзе от шока и започна да разсъждава по-трезво. Добре, нека местните същества се защитават и атакуват въз основа на магия - но във всеки свят за всяко същество има определена норма на опасност, отвъд която оцеляването става невъзможно. Въпросът е доколко той самият отговаря на местната норма.
У дома той беше смятан за един от най-добрите магьосници. Докато все още бе студент в академията, той не само напредваше в обучението си, но и може да си позволи да учи със спуснати ръкави, а не запретнати. За целия двадесетгодишен срок на договора с работодателя нямаше нито една работа, с която да не може да се справи - въпреки че, трябва да се признае, службата беше лесна и монотонна. Той винаги успяваше в аналитичната магия, като цяло бойната беше неговата силна страна, а тези две специалности са изключително полезни за оцеляване в чуждите светове, което не може да се каже например за илюзионизма или артификацията. Не, шансовете му да оцелее в този свят изобщо не са малки. Дори ако местните хищници имат естествена способност да използват магия, те нямат такова задълбочено теоретично обучение, като възпитаника на лирнската академия за магове. Но за успешното оцеляване той трябваше да разбере особеностите на местния живот и да се адаптира към тях.
С това се зае Зербинас. Той засили магическото си чувство до краен предел и започна да изследва околността. За зрението и слуха те изглеждаха пусти, но магическото опипване разкри наблизо много малки живи обекти, съответстващи по размер на насекоми.
Имаше само това малко нещо на поляната, но вече в края на гората се появи по-голямо същество. Закръглена вълшебна топка бавно си проправи път през храсталака - вероятно същото зверче с дъгата. Зербинас изпрати подходящ за случая израз след него и продължи огледа си. Малко по-нататък на едно дърво бяха открити няколко малки същества, наподобяващи ято птици. Щом вниманието на Зербинас ги докосна, цялото ято запърха уплашено и изчезна в дълбините на гората.
Сега той разбираше особеностите на сетивните органи на местната фауна. Зербинас в младостта си придоби навика да ходи на непознати места възможно най-безшумно, но досега никога не му беше хрумвало, че издава доста магически шум. След като помисли известно време, той състави заклинание за шумов екран и го направи върху себе си, след което продължи да гледа.
Опита няколко вида опипване и скоро птиците престанаха да се плашат от вниманието му. Сега можеше да изучава околностите, без да се издава. В гората в далечния край на поляната той откри по-голямо животно. Съдейки по движенията му, то щипваше от тревата и това напомни на Зербинас, че още не си е осигурил вечерята. Той хвърли капан върху пасящото същество и го дръпна към себе си.
В магически пашкул се блъскаше животно, наподобяващо яре с къси и прави рога, насочени напред. Рогата бяха покрити с кожа и имаха кадифена топка в краищата. Зербинас смяташе, че това са органи на магическа чувствителност, но те биха могли да се окажат органи за защита. Без да изпуска капана от вниманието си, той измъкна камата си от ножницата, висяща на колана му, след което уви двете си ръце в защитно поле и ги пъхна в пашкула.
Няколко мощни магически удара паднаха върху ръцете му, но защитата устоя. Зербинас сграбчи козлето за тила и му преряза гърлото. След няколко минути плячката спря да бие и Зербинас махна пашкула, спускайки го на земята. Когато кръвта изтече, той завърза трупа върху торбата си и започна да търси място за нощуване.
За да намери вода, той се спуснал по склона на терена. Сухата гора беше заменена от ниско разположена, почвата под краката стана мека и влажна. Минавайки през блатиста низина, Зербинас стигна до поток, чийто отсрещен бряг беше достатъчно висок и сух, за да си направи бивак..
Докато палеше огън и готвеше чорба от придобитото тяло, подправено с шепа булгур и докато се поздравяваше, че месото на местното козленце се оказа вкусно, в съзнанието му постепенно се формираше основното правило на поведение на този свят - да не си губи времето с разхода на магическа енергия. Тук той беше ограничен само от собствените си възможности, чиито предели все още не беше достигал поради липсата на енергия в неговия свят.
След вечеря той хвърли дърва в огъня и се уви в тънко одеяло, а след това и във всички известни му видове магическа защита и аларми, настроени на пълна мощност. За да не отслабнеат те през нощта, той използва техниката на захранване отвън, на която ги обучаваха в академията, въпреки че за Лирна това имаше чисто теоретична стойност. След това Зербинас мигновено заспа - беше направил всичко зависещо от него и не виждаше смисъл да се тревожи дали това нямаше да се окаже достатъчно.
През следващите дни този подход се отплати. Зепбинас успя да се изхранва сам и да се защитава. Хищници не го нападаха - очевидно според местните стандарти той изглеждаше като опасен звяр. Никъде не се появиха признаци за разумни раси, въпреки че този свят изглеждаше годен за живеене. Но това все още не означаваше, че е необитаем - във всеки един от световете можеше да има ненаселени пространства.
По пътя Зербинас си припомни информацията за световете, дадена на възпитаниците на академията, и съжали, че се бе запознал с тях твърде повърхностно. Ако беше запомнил поне такива особености като цвета на светилото или продължителността на денонощията, щеше да му е по-лесно да определи докъде го е докарала прекомерната му склонност към рисковани действия. Според знаците, останали в паметта му, той отся няколко свята, наситени с магия, но все още имаше твърде много от тях, за да се утешава на воля с напразни предположения.
След няколко дни път в далечината се появи планинска верига, вървяща косо в посоката, към която се придържаше Зербинас. Котловини, измити от планински потоци, се спускаха от билото. Ако този свят беше обитаван от разумни раси, те със сигурност живееха по бреговете на реките и Зербинас реши да върви по една от котловините, докато не излезе по нея до реката. До вечерта той стигна до най-близката котловина, пренощува там край потока, а след това тръгна надолу по течението.
Той чу вика на едно бивакуване през деня, докато се канеше да изсипе шепа булгур във врящата чорба. Автоматично изпразвайки ръката си, Зербинас се обърна към звука. Изглежда викът дойде иззад каменения нос, който се вдаваше в котловината малко по-надолу по течението на потока.
Викът прозвуча отново - отчаян предсмъртен вопъл, в който нямаше нищо човешко. Едва в този момент Зербинас осъзна, че не го е чул с ушите си - това не беше звук, а освобождаване на магическо излъчване. За някои беше толкова обичайно да крещят в спектъра на магията, колкото за Зербинас да се заслушва в него.
Зербинас направи няколко крачки към звука и спря, заслушан, но викът не се повтори. Забравил за недосготвения обяд, Зербинас с всички сили хукна към носа. Най-вероятно крещящият вече не се нуждаеше от помощ, но може би не е твърде късно...
Той заобиколи каменния перваз и спря толкова внезапно, че камъни се изтърколиха изпод краката му. Пред него се отвори плитка долчинка, в средата на която хищник разкъсваше плячката си. Зербинас беше виждал и двете животни на плакатите за обучение в академията и затова ги разпозна веднага. И двете бяха магически – т.е. притежаваха разум, можеха да говорят алайни и да използват магия. Златния труп с полупрозрачен сив рог върху дебела кожена муцуна принадлежеше на илган, а белият хищник с тъмни петна, подобен на крилат леопард, се наричаше кер и се смяташе за едно от най-опасните магически животни. Илганът вече беше мъртъв, около врата му се разливаше локва синкаво-кафява кръв. Керът се бе вкопчил в гърба му, размахвайки криле и яростно задълбаваше разкъсната рана на шията на жертвата с острите си зъби.
Звукът от търкалящите се камъни не беше силен, но все пак привлече вниманието на хищника. Керът пусна врата на илгана и вдигна глава към шума. Зербинас замръзна на място. Няколко мига се съзерцаваха, сякаш бяха две статуи.
След това звярът освободи ноктите си от гърба на илгана и тръгна срещу човека. Бледосините очи на кера излъчваха ярост.
- Аз не съм ти враг - каза припряно Зербинас на алайнски.
— Маймуна без косми… — изръмжа керът. - Мразя безкосмести маймуни!
- Но защо? Не съм ти направил нищо лошо!
- Ти си безкосместа маймуна. Стига ми, за да те убия.
- Защо искаш да убиеш някой, който не те закача? Имаш си плячка.
- Вие, маймуните, винаги сте страхливи когато сте сами - изсумтя керът презрително. - Когато сте сами молите за милост, а после се събирате на глутници и тръгвате да ни убивате. Ние, керовете, никога не щадим безкосмите маймуни - колкото по-малко са, толкова по-добре.
Зербинас мигновено се наежи и вдигна ръце в работна позиция, в паметта му се заизреждаха най-мощните бойни заклинания.
- Мога да се защитя - предупреди той кера.
- Какво ще ми направи една маймуна?
- Ще съжаляваш, че си ме нападнал, все още можем да се разделим с мир - пръстите на Зербинас се напрегнаха и заискряха, защото хищникът се приближаваше.
- Не.
Звярът скочи. Разстоянието изглеждаше твърде голямо, но мощните криле на кера се размахаха едновременно с оттласкването на лапите и тежкото тяло се устреми право към Зербинас. Той посрещна кера с огнен удар в устата, но това не спря полета на звяра.
- Вълшебна маймуна... – изръмжа хищникът и се стовари върху магьосника. Тласъкът събори Зербинас на земята, миришещата на изгоряло муцуна се оказа близо до лицето му. Огънят почти не беше навредил на кера и това припомни на Зербинас, че магическите зверове са устойчиви на всякакъв вид магия. - Това няма да те спаси, пак ще станеш мърша!
Озъбената паст издиша огън в лицето на Зербинас, но огънят не достигна до кожата, натъквайки се на магически екран. Зербинас отговори на кера с удар на магия, предизвикваща конвулсии, която беше научил от дъговидното зверче. Безполезно. Зъбите на звяра щракнаха, предизвиквайки лъч светкавица, Зербинас се опита да улучи кера с отразяващо заклинание, като едновременно с това избягна ноктите му.
Когато си размениха още няколко магически удара, Зербинас пръв се досети, че физическата сила ще реши изхода на тази битка. Той ловко изпълзя изпод звяра. След като застана отстрани, той хвана кожата на гърба на кера, за да освободи притиснатите си до земята крака и да стигне до гърлото на хищника. Звярът усети, че нещо не е наред и размаха криле, опитвайки се да се отърси от човека, но Зербинас вече се беше хвърлил върху него. Звярът усука лапи, насочвайки ноктите си към корема на Зербинас, магьосникът успя да се преобърне на другата страна, ръцете му най-накрая стигнаха до гърлото на кера. Задните крака на хищника ровеха земята, хващайки краката на Зербинас. За щастие, крилата попречиха на кера да се преобърне по корем и да разсече противника си с ноктите си. И двамата полагаха отчаяни усилия, за да заемат по-изгодна позиция и да обърнат битката в своя полза, но досега никой нямаше предимство.
Зербинас нямаше представа колко дълго се проточи това. Ако можеше да си позволи да помисли за това, щеше да каже, че е безкрайно. Пръстите на ръцете му бяха изтръпнали, ширината на дланите не беше достатъчна, за да удуши звяра - досега беше възможно само да го души и да се защитава от зъбите и ноктите му. Панталоните на Зербинас бяха напоени с кръв, стичаща се от дълбоки драскотини, но и керът, притиснат към земята, вече не се съпротивляваше със същата сила.
Битката приключи внезапно. Зербинас тъкмо беше напрегнал всеки мускул на тялото си, за да не се отърси от еластичното тяло на хищника, когато изведнъж това тяло потръпна и се отпусна. Още няколко конвулсивни движения - и то замря под мага, който се беше хвърлил върху него.
Зербинас лежеше отгоре, без да разбира какво го е причинило и се страхуваше да изпусне кера от ръцете си. После дланите му несигурно отпуснаха хватката си върху гърлото на звяра. Главата на кера падна безжизнено на земята.
Хищникът беше мъртъв. Като разбра това, Зербинас стана и видя мъж, който се приближаваше към тях.
Вече ви предоставям първата глава от "Острови между световете", както ви обещах!
Вадим Арчер
Острови между световете
I.
Всяка неизвестност е повик и предизвикателство. Има такива, които упорито не чуват този повик, въпреки че ще се пръснат от призива. Наистина, защо да се хващате на шегата, когато всичко наоколо е толкова уредено и обичайно? От доброто добро не търсят, гласи народната мъдрост.
Но има и такива, до които упорито не достига гласа на народната мъдрост, но предизвикателството на непознатото става направо неустоимо изкушение. Дори да е свързано с риск.
Със смъртоносен риск – добави на себе си Зербинас, оглеждайки района на входа на канала с изучаващ поглед, сякаш внезапно можеше да стане видим от това.
Неустоимо изкушение? Или почти неустоимо?
Той отново погледна към картата на маговете - да, този канал го нямаше там. И не се знае кога друг път щеше да бъде открит, ако Зербинас не си беше наумил да отсече пътя направо през гората. Той си спомни, че според статистиката на академията на маговете един от осем канала е фатален - ако се замислите, степента на риск не е толкова голяма.
- Няма да умреш, момче, от собствената си смърт - предупреди го някога, преди много години, състрадателна бабичка.
- Ех, старице, възможно ли е да умреш от чужда смърт? - отговори й той тогава.
Неволна усмивка пробяга по устните му. Дали тя беше там, зад входа на канала - смъртта му? Зербинас беше здравомислещ и не беше толкова уморен от живота, че да търси смъртта. Но затова пък беше хазартен.
Ако поне нещо го задържаше тук, щеше да има някакви задължения или привързаности - но Зербинас преди няколко дни напусна работата си и нямаше нищо и никого зад себе си. Вярно, той обеща да посети стария си приятел Грималдус, но Грималдус ще разбере...
Три крачки напред - и леката хладина на пренасянето го отнесе в неизвестното.
Първото впечатление беше, че е излязъл от задушна стая на пронизително чист въздух. Няколко мига Зербинас стоеше, без да вижда или чува нищо - просто усещаше как океанът от сила прониква във всяка частица от тялото му.
Магия. Това място беше направо наситено с магия. На Лирна нямаше такова място, което означава, че каналът го е пренесъл в някакъв друг свят. В академията се споменаваха такива светове, но думите бяха едно, а съвсем друго беше да стои така, наслаждавайки се на изобилието от сила, която в родния му свят трябваше да се събира капка по капка.
След първото впечатление дойде мисълта, че тук той е всемогъщ. Е, може би не съвсем всемогъщ, предупреди го здравият му разум, но беше трудно да измисли заклинание, което да не може да оживи с толкова много енергия на разположение.
Оглушени от прилива на магията, чувствата се събудиха и се заеха с обичайната си работа. Зрението - на пръв поглед този свят беше много подобен на току-що напуснатия. Същият сезон, същите редки гори наоколо - само че районът е по-хълмист. Вторият поглед обаче разкри в небето синкаво светило, наполовина по-малко от обичайното. И самото небе можеше да мине без този странен люляков нюанс.
Слухът - блажената тишина на място, недокоснато от цивилизацията, включително въздишките на листата при поривите на свежия вятър и свируканията на птичи гласове, непознати за Зербинас. Добре...
Обонянието - леки, пикантни миризми, смущаващи не по-малко от прилива на магия. Те сякаш лежаха на езика, нарушавайки вкуса в същото време. Сърцето бие леко и бързо, сякаш преди да извърши мощна магия.
Зербинас неволно се изправи и обърна рамене, чувствайки се по-висок от обичайния си ръст. Ръцете му се раздвижиха сами и започнаха да се издигат в работна позиция, а върховете на пръстите му искряха от излишната сила.
Ей сега да направиш магия от сърце - но каква?
Наистина каква? Каква магия му трябваше тук? Бойна магия - но той все още не се сражаваше с никого. Илюзия – но не беше ли този свят по-мистериозен за начинаещия от всяка илюзия? Заклинания, предназначени за хора - нямаше хора наоколо и изобщо имаше ли ги тук?
Зербинас бавно свали ръце, борейки се с магическото опиянение. Постепенно той се справи със себе си и взе чувствата си под контрол. За удоволствието да приемеш предизвикателството на непознатото, както и за всичко на света, трябваше да се плаща. В най-лошия случай веднага би платил с живота си, но цената се оказа по-евтина и плащането му този път изглежда се състоеше само в това да се измъкне благополучно оттук. А към продължаване на удоволствието можеше да се прибави възможността да опознае този свят по-отблизо, да се скита из него до насита, да докладва на академията, ако все още там не знаят за него, и да начертае още един път на картата на маговете, като по този начин отреже още една вотчина* от госпожа Неизвестност.
/*Вотчина (рус.) - В крепостното право, родствено владение на помешчик, което преминава в наследство от бащата на децата или на най-близки роднини.
Може би тази сделка със съдбата да се окаже изгодна, мярна му се мисълта.
На пръв поглед този свят изглеждаше по-скоро дружелюбен, отколкото враждебен, но няма такива магове, които да правят окончателни изводи въз основа на ненадеждните данни от пръв поглед. Зербинас вече се беше убедил от собствения си опит, че тук може да се диша, а сега би било добре колкото се може по-скоро да разбере дали храната на този свят е подходяща за него. Не се притесняваше за водата — тя винаги можеше да се пречисти с магия, — но имаше само двуседмичен запас от провизии в торбата си, преметната на рамото му, а две седмици е кратък срок, за да намери изход от непознатия свят.
Той свали торбата от раменете си, клекна и започна да изследва различните видове растения със заклинание за откриване на отрови. Ако повечето от тях се окажат отровни, прогнозата ще е неблагоприятна. За щастие, на полянката не бяха открити отровни растения, което означаваше, че не е необходимо да бърза с търсенето на изход.
Зербинас вдигна глава и отново огледа околностите, много подобни на лирнските земи. Може би, помисли си той, в този свят живеят и разумни раси. Ако са тук, значи със сигурност са силни в магията, в такива условия и местните магове ще намерят сведения за каналите на този свят. Може би дори това да е един от световете, известни с магията си, в които той все още не е попадал - Пирт, например, или Асфри. Но дори ако този свят се окаже непознат и необитаем, тук със сигурност ще има магически зверове, разселващи се през каналите по богатите на магия светове. Понеже всички знаят алайни – езикът на магическите създания и магьосници, – или поне кнузи – вариант на алайни за същества с ограничени гласови възможности, – ще бъде възможно да ги попитате за безопасните канали, водещи до обитаеми места. Така че няма нужда отново да дразните госпожа Неизвестност, втурвайки се към първия попаднал канал.
Тази идея му хареса не по-малко от неотдавнашния импулс да отиде в точно такъв непознат канал. Нищо странно, ако се замислите - един и същи човек гледа на една и съща храна по съвсем различен начин, в зависимост от това дали е гладен или се е наял до насита. Скуката принуди Зербинас да напусне работата си и да се отправи в търсене на ново занимание, скуката го изкуши в рискована постъпка, но сега пък тя изглежда се оприличи на направило беля момче и избяга за дълго време.
Накъде да се отправи сега? Всички части на света бяха еднакви за Зербинас. Имаше добър, вроден усет за нещата, но никога не би разчитал на чувството си за ориентация, въпреки че в академията се подразбираше, че всеки маг трябва да го притежава. Той никога нямаше да се осмели да твърди в каква посока е къщата, реката или пътя, така че можеше само да гадае за това и да се надява на късмета си. В крайна сметка има и други начини за дефиниране на същото нещо.
Тъй като светилото беше високо, трябваше да се предполага, че север беше в обратната посока - ако Зербинас, разбира се, не е попаднал в южната половина на света. Изглеждаше най-разумно е да отиде на запад или на изток, но накъде по-точно?
Той извади дребна монета от джоба си и я подхвърли на дланта си. Запад.
Какво пък, западът си е запад. Зербинас се огледа за торбата си. Тя лежеше на две крачки от него и бавно потъваше в земята. Около торбата със същата бавна методичност израстваше кръг от прясно разрохкана пръст.
Зербинас направи скок към торбата и я измъкна от задълбочаващата се дупка. Там се мярна черният хълбок на същество с размерите на малко куче, което ловко изчезна в изкопа и Зербинас се почувства раздразнен от загубата на плячка. Облакът от недоволство бързо изчезна по подземната си пътека.
Очевидно животното бе надушило провизиите му за из път, лежащи в чантата - още един добър аргумент в полза на съвместимостта с храните. Освен това това беше добър аргумент в полза на предпазливостта. Зербинас се изсмя неопределено и притегна презрамките на торбата върху раменете си. Проучи гората с магическото си зрение, за да се увери, че няма опасност, обърна се и тръгна в същата посока на движение като слънцето.
Малкото синьо слънце бавно се спускаше по небето, показвайки все по-точно на Зербинас къде е западът. Люляковият нюанс на небето постепенно се превърна в лилав. Пътят беше спокоен, никой не бързаше да превърне самотния пътник във вечеря. Това беше добре. От друга страна, той не попадна на нищо, което да може да превърне във вечеря за себе си. Това пък беше по-лошото. Провизиите в торбата му трябваше да бъдат запазени за черни дни, а днешният ден изглеждаше най-обикновен.
Зербинас започна да се оглежда по-внимателно в случай, че наблизо има плячка. Няколко пъти видя движение в храстите, но така и не успя да се приближи достатъчно, за да види източника на суматохата, въпреки че се опитваше да стъпва възможно най-тихо. Местният дивеч, явно притежаваше не просто слух, а свръхслух.
Пресичайки голяма поляна, той изведнъж забеляза да се движи по нея топка с цветовете на дъгата, висока приблизително до средата на пищялите* му. В центъра на топката имаше животно, наподобяващо голям гризач, а обвивката с цветовете на дъгата беше козината му. Дългите, еластични косми на животното имаха перлено-синкав цвят и преливаха в най-деликатните нюанси на дъгата при всяко движение.
/*Пищял – По-дебелата кост на крака от коляното до глезена.
Известно време Зербинас просто се възхищаваше на странното диво зверче, което сякаш притежаваше своя собствена светлина. Движеше се с малки крачки по поляната, като понякога спираше на някое особено апетитно стръкче трева, за да го погълне в себе си. Зербинас най-накрая осъзна, че това същество може да има не само естетическа, но и гастрономическа стойност и предприе няколко предпазливи стъпки по посока на зверчето. То спря за момент и обърна глава към преследвача си, а след това, сякаш нищо не се беше случило, продължи разходката си по поляната. Човек би си помислил, че то въобще не притежава чувство за опасност.
Може би зверчето не ставаше за ядене? Зербинас го изследва със заклинание за откриване на отрова, но резултатът беше отрицателен. Може би месото му беше безвкусно? Но Зербинас не беше в такова положение, че да капризничи. Сега беше готов да яде каквото и да е, стига да не е отрова. Това значи, че на зверчето му предстоеше да се раздели с чудесната си кожа и да напълни котлето на Зербинас с прозаичното си съдържание.
На Лирна Зербинас щеше да се опита да го настигне и да го намушка с кама, но тук, с такова изобилие от магия, можеше да си позволи лукса да действа по по-надежден начин. След като създаде магически пашкул, той хвърли капан върху животното и, използвайки телепортация, го издърпа към себе си. Когато капана с блъскащото се вътре добиче увисна пред него на нивото на гърдите му, той бръкна с ръка, за да хване животното за шията.
Само мигновена реакция му позволи да блокира съкрушителния магически удар. Ръката му се парализира до рамото, Зербинас заскърца със зъби от непоносимата болка и изпусна животинчето. То с достойнство, донякъде дори лениво, се оттегли до най-близкия храст, но Зербинас почти не забеляза това, разтривайки схванатите мускули с другата си ръка и произнасяйки подходящи изрази за случилото се през стиснатите си зъби.
Спазъмът най-накрая отпусна ръката му, но болката остана. Рязкото свиване изглежда бе увредило сухожилията и мускулите. Няколко минути Зербинас държеше ръката си, след което се сети да направи заклинание за упойка. Стана по-лесно да се диша, тъмнината в очите премина. Той избърса изпотеното си чело и се отпусна на тревата.
Магия. Този свят преливаше от магическа енергия, която беше достъпна не само за случаен непознат. Как не можа веднага да се досети, че такова количество от всеки полезен ресурс определено ще има своите потребители! И ако отбележим, че магията тук е повече, отколкото въздуха...
Когато си помисли какви същества могат да се развият в такива условия, той се разтревожи. И успя да си представи себе си всемогъщ! Напротив, тук той беше лесна и жалка плячка, която се държеше направо с идиотско безгрижие. Как не се досети веднага, че най-голямата заплаха на този свят е магията - и не само не създаде защита, но и не включи магическия си инстинкт.
Правейки набързо и двете, Зербинас се съвзе от шока и започна да разсъждава по-трезво. Добре, нека местните същества се защитават и атакуват въз основа на магия - но във всеки свят за всяко същество има определена норма на опасност, отвъд която оцеляването става невъзможно. Въпросът е доколко той самият отговаря на местната норма.
У дома той беше смятан за един от най-добрите магьосници. Докато все още бе студент в академията, той не само напредваше в обучението си, но и може да си позволи да учи със спуснати ръкави, а не запретнати. За целия двадесетгодишен срок на договора с работодателя нямаше нито една работа, с която да не може да се справи - въпреки че, трябва да се признае, службата беше лесна и монотонна. Той винаги успяваше в аналитичната магия, като цяло бойната беше неговата силна страна, а тези две специалности са изключително полезни за оцеляване в чуждите светове, което не може да се каже например за илюзионизма или артификацията. Не, шансовете му да оцелее в този свят изобщо не са малки. Дори ако местните хищници имат естествена способност да използват магия, те нямат такова задълбочено теоретично обучение, като възпитаника на лирнската академия за магове. Но за успешното оцеляване той трябваше да разбере особеностите на местния живот и да се адаптира към тях.
С това се зае Зербинас. Той засили магическото си чувство до краен предел и започна да изследва околността. За зрението и слуха те изглеждаха пусти, но магическото опипване разкри наблизо много малки живи обекти, съответстващи по размер на насекоми.
Имаше само това малко нещо на поляната, но вече в края на гората се появи по-голямо същество. Закръглена вълшебна топка бавно си проправи път през храсталака - вероятно същото зверче с дъгата. Зербинас изпрати подходящ за случая израз след него и продължи огледа си. Малко по-нататък на едно дърво бяха открити няколко малки същества, наподобяващи ято птици. Щом вниманието на Зербинас ги докосна, цялото ято запърха уплашено и изчезна в дълбините на гората.
Сега той разбираше особеностите на сетивните органи на местната фауна. Зербинас в младостта си придоби навика да ходи на непознати места възможно най-безшумно, но досега никога не му беше хрумвало, че издава доста магически шум. След като помисли известно време, той състави заклинание за шумов екран и го направи върху себе си, след което продължи да гледа.
Опита няколко вида опипване и скоро птиците престанаха да се плашат от вниманието му. Сега можеше да изучава околностите, без да се издава. В гората в далечния край на поляната той откри по-голямо животно. Съдейки по движенията му, то щипваше от тревата и това напомни на Зербинас, че още не си е осигурил вечерята. Той хвърли капан върху пасящото същество и го дръпна към себе си.
В магически пашкул се блъскаше животно, наподобяващо яре с къси и прави рога, насочени напред. Рогата бяха покрити с кожа и имаха кадифена топка в краищата. Зербинас смяташе, че това са органи на магическа чувствителност, но те биха могли да се окажат органи за защита. Без да изпуска капана от вниманието си, той измъкна камата си от ножницата, висяща на колана му, след което уви двете си ръце в защитно поле и ги пъхна в пашкула.
Няколко мощни магически удара паднаха върху ръцете му, но защитата устоя. Зербинас сграбчи козлето за тила и му преряза гърлото. След няколко минути плячката спря да бие и Зербинас махна пашкула, спускайки го на земята. Когато кръвта изтече, той завърза трупа върху торбата си и започна да търси място за нощуване.
За да намери вода, той се спуснал по склона на терена. Сухата гора беше заменена от ниско разположена, почвата под краката стана мека и влажна. Минавайки през блатиста низина, Зербинас стигна до поток, чийто отсрещен бряг беше достатъчно висок и сух, за да си направи бивак..
Докато палеше огън и готвеше чорба от придобитото тяло, подправено с шепа булгур и докато се поздравяваше, че месото на местното козленце се оказа вкусно, в съзнанието му постепенно се формираше основното правило на поведение на този свят - да не си губи времето с разхода на магическа енергия. Тук той беше ограничен само от собствените си възможности, чиито предели все още не беше достигал поради липсата на енергия в неговия свят.
След вечеря той хвърли дърва в огъня и се уви в тънко одеяло, а след това и във всички известни му видове магическа защита и аларми, настроени на пълна мощност. За да не отслабнеат те през нощта, той използва техниката на захранване отвън, на която ги обучаваха в академията, въпреки че за Лирна това имаше чисто теоретична стойност. След това Зербинас мигновено заспа - беше направил всичко зависещо от него и не виждаше смисъл да се тревожи дали това нямаше да се окаже достатъчно.
През следващите дни този подход се отплати. Зепбинас успя да се изхранва сам и да се защитава. Хищници не го нападаха - очевидно според местните стандарти той изглеждаше като опасен звяр. Никъде не се появиха признаци за разумни раси, въпреки че този свят изглеждаше годен за живеене. Но това все още не означаваше, че е необитаем - във всеки един от световете можеше да има ненаселени пространства.
По пътя Зербинас си припомни информацията за световете, дадена на възпитаниците на академията, и съжали, че се бе запознал с тях твърде повърхностно. Ако беше запомнил поне такива особености като цвета на светилото или продължителността на денонощията, щеше да му е по-лесно да определи докъде го е докарала прекомерната му склонност към рисковани действия. Според знаците, останали в паметта му, той отся няколко свята, наситени с магия, но все още имаше твърде много от тях, за да се утешава на воля с напразни предположения.
След няколко дни път в далечината се появи планинска верига, вървяща косо в посоката, към която се придържаше Зербинас. Котловини, измити от планински потоци, се спускаха от билото. Ако този свят беше обитаван от разумни раси, те със сигурност живееха по бреговете на реките и Зербинас реши да върви по една от котловините, докато не излезе по нея до реката. До вечерта той стигна до най-близката котловина, пренощува там край потока, а след това тръгна надолу по течението.
Той чу вика на едно бивакуване през деня, докато се канеше да изсипе шепа булгур във врящата чорба. Автоматично изпразвайки ръката си, Зербинас се обърна към звука. Изглежда викът дойде иззад каменения нос, който се вдаваше в котловината малко по-надолу по течението на потока.
Викът прозвуча отново - отчаян предсмъртен вопъл, в който нямаше нищо човешко. Едва в този момент Зербинас осъзна, че не го е чул с ушите си - това не беше звук, а освобождаване на магическо излъчване. За някои беше толкова обичайно да крещят в спектъра на магията, колкото за Зербинас да се заслушва в него.
Зербинас направи няколко крачки към звука и спря, заслушан, но викът не се повтори. Забравил за недосготвения обяд, Зербинас с всички сили хукна към носа. Най-вероятно крещящият вече не се нуждаеше от помощ, но може би не е твърде късно...
Той заобиколи каменния перваз и спря толкова внезапно, че камъни се изтърколиха изпод краката му. Пред него се отвори плитка долчинка, в средата на която хищник разкъсваше плячката си. Зербинас беше виждал и двете животни на плакатите за обучение в академията и затова ги разпозна веднага. И двете бяха магически – т.е. притежаваха разум, можеха да говорят алайни и да използват магия. Златния труп с полупрозрачен сив рог върху дебела кожена муцуна принадлежеше на илган, а белият хищник с тъмни петна, подобен на крилат леопард, се наричаше кер и се смяташе за едно от най-опасните магически животни. Илганът вече беше мъртъв, около врата му се разливаше локва синкаво-кафява кръв. Керът се бе вкопчил в гърба му, размахвайки криле и яростно задълбаваше разкъсната рана на шията на жертвата с острите си зъби.
Звукът от търкалящите се камъни не беше силен, но все пак привлече вниманието на хищника. Керът пусна врата на илгана и вдигна глава към шума. Зербинас замръзна на място. Няколко мига се съзерцаваха, сякаш бяха две статуи.
След това звярът освободи ноктите си от гърба на илгана и тръгна срещу човека. Бледосините очи на кера излъчваха ярост.
- Аз не съм ти враг - каза припряно Зербинас на алайнски.
— Маймуна без косми… — изръмжа керът. - Мразя безкосмести маймуни!
- Но защо? Не съм ти направил нищо лошо!
- Ти си безкосместа маймуна. Стига ми, за да те убия.
- Защо искаш да убиеш някой, който не те закача? Имаш си плячка.
- Вие, маймуните, винаги сте страхливи когато сте сами - изсумтя керът презрително. - Когато сте сами молите за милост, а после се събирате на глутници и тръгвате да ни убивате. Ние, керовете, никога не щадим безкосмите маймуни - колкото по-малко са, толкова по-добре.
Зербинас мигновено се наежи и вдигна ръце в работна позиция, в паметта му се заизреждаха най-мощните бойни заклинания.
- Мога да се защитя - предупреди той кера.
- Какво ще ми направи една маймуна?
- Ще съжаляваш, че си ме нападнал, все още можем да се разделим с мир - пръстите на Зербинас се напрегнаха и заискряха, защото хищникът се приближаваше.
- Не.
Звярът скочи. Разстоянието изглеждаше твърде голямо, но мощните криле на кера се размахаха едновременно с оттласкването на лапите и тежкото тяло се устреми право към Зербинас. Той посрещна кера с огнен удар в устата, но това не спря полета на звяра.
- Вълшебна маймуна... – изръмжа хищникът и се стовари върху магьосника. Тласъкът събори Зербинас на земята, миришещата на изгоряло муцуна се оказа близо до лицето му. Огънят почти не беше навредил на кера и това припомни на Зербинас, че магическите зверове са устойчиви на всякакъв вид магия. - Това няма да те спаси, пак ще станеш мърша!
Озъбената паст издиша огън в лицето на Зербинас, но огънят не достигна до кожата, натъквайки се на магически екран. Зербинас отговори на кера с удар на магия, предизвикваща конвулсии, която беше научил от дъговидното зверче. Безполезно. Зъбите на звяра щракнаха, предизвиквайки лъч светкавица, Зербинас се опита да улучи кера с отразяващо заклинание, като едновременно с това избягна ноктите му.
Когато си размениха още няколко магически удара, Зербинас пръв се досети, че физическата сила ще реши изхода на тази битка. Той ловко изпълзя изпод звяра. След като застана отстрани, той хвана кожата на гърба на кера, за да освободи притиснатите си до земята крака и да стигне до гърлото на хищника. Звярът усети, че нещо не е наред и размаха криле, опитвайки се да се отърси от човека, но Зербинас вече се беше хвърлил върху него. Звярът усука лапи, насочвайки ноктите си към корема на Зербинас, магьосникът успя да се преобърне на другата страна, ръцете му най-накрая стигнаха до гърлото на кера. Задните крака на хищника ровеха земята, хващайки краката на Зербинас. За щастие, крилата попречиха на кера да се преобърне по корем и да разсече противника си с ноктите си. И двамата полагаха отчаяни усилия, за да заемат по-изгодна позиция и да обърнат битката в своя полза, но досега никой нямаше предимство.
Зербинас нямаше представа колко дълго се проточи това. Ако можеше да си позволи да помисли за това, щеше да каже, че е безкрайно. Пръстите на ръцете му бяха изтръпнали, ширината на дланите не беше достатъчна, за да удуши звяра - досега беше възможно само да го души и да се защитава от зъбите и ноктите му. Панталоните на Зербинас бяха напоени с кръв, стичаща се от дълбоки драскотини, но и керът, притиснат към земята, вече не се съпротивляваше със същата сила.
Битката приключи внезапно. Зербинас тъкмо беше напрегнал всеки мускул на тялото си, за да не се отърси от еластичното тяло на хищника, когато изведнъж това тяло потръпна и се отпусна. Още няколко конвулсивни движения - и то замря под мага, който се беше хвърлил върху него.
Зербинас лежеше отгоре, без да разбира какво го е причинило и се страхуваше да изпусне кера от ръцете си. После дланите му несигурно отпуснаха хватката си върху гърлото на звяра. Главата на кера падна безжизнено на земята.
Хищникът беше мъртъв. Като разбра това, Зербинас стана и видя мъж, който се приближаваше към тях.