Вадим Арчер - Чист огън

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Вадим Арчер - Чист огън

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 06 юни 2023, 19:17

Вече ви предоставям първата глава от "Острови между световете", както ви обещах!

Вадим Арчер
Острови между световете

I.
Всяка неизвестност е повик и предизвикателство. Има такива, които упорито не чуват този повик, въпреки че ще се пръснат от призива. Наистина, защо да се хващате на шегата, когато всичко наоколо е толкова уредено и обичайно? От доброто добро не търсят, гласи народната мъдрост.

Но има и такива, до които упорито не достига гласа на народната мъдрост, но предизвикателството на непознатото става направо неустоимо изкушение. Дори да е свързано с риск.

Със смъртоносен риск – добави на себе си Зербинас, оглеждайки района на входа на канала с изучаващ поглед, сякаш внезапно можеше да стане видим от това.

Неустоимо изкушение? Или почти неустоимо?

Той отново погледна към картата на маговете - да, този канал го нямаше там. И не се знае кога друг път щеше да бъде открит, ако Зербинас не си беше наумил да отсече пътя направо през гората. Той си спомни, че според статистиката на академията на маговете един от осем канала е фатален - ако се замислите, степента на риск не е толкова голяма.

- Няма да умреш, момче, от собствената си смърт - предупреди го някога, преди много години, състрадателна бабичка.

- Ех, старице, възможно ли е да умреш от чужда смърт? - отговори й той тогава.

Неволна усмивка пробяга по устните му. Дали тя беше там, зад входа на канала - смъртта му? Зербинас беше здравомислещ и не беше толкова уморен от живота, че да търси смъртта. Но затова пък беше хазартен.

Ако поне нещо го задържаше тук, щеше да има някакви задължения или привързаности - но Зербинас преди няколко дни напусна работата си и нямаше нищо и никого зад себе си. Вярно, той обеща да посети стария си приятел Грималдус, но Грималдус ще разбере...

Три крачки напред - и леката хладина на пренасянето го отнесе в неизвестното.

Първото впечатление беше, че е излязъл от задушна стая на пронизително чист въздух. Няколко мига Зербинас стоеше, без да вижда или чува нищо - просто усещаше как океанът от сила прониква във всяка частица от тялото му.

Магия. Това място беше направо наситено с магия. На Лирна нямаше такова място, което означава, че каналът го е пренесъл в някакъв друг свят. В академията се споменаваха такива светове, но думите бяха едно, а съвсем друго беше да стои така, наслаждавайки се на изобилието от сила, която в родния му свят трябваше да се събира капка по капка.

След първото впечатление дойде мисълта, че тук той е всемогъщ. Е, може би не съвсем всемогъщ, предупреди го здравият му разум, но беше трудно да измисли заклинание, което да не може да оживи с толкова много енергия на разположение.

Оглушени от прилива на магията, чувствата се събудиха и се заеха с обичайната си работа. Зрението - на пръв поглед този свят беше много подобен на току-що напуснатия. Същият сезон, същите редки гори наоколо - само че районът е по-хълмист. Вторият поглед обаче разкри в небето синкаво светило, наполовина по-малко от обичайното. И самото небе можеше да мине без този странен люляков нюанс.

Слухът - блажената тишина на място, недокоснато от цивилизацията, включително въздишките на листата при поривите на свежия вятър и свируканията на птичи гласове, непознати за Зербинас. Добре...

Обонянието - леки, пикантни миризми, смущаващи не по-малко от прилива на магия. Те сякаш лежаха на езика, нарушавайки вкуса в същото време. Сърцето бие леко и бързо, сякаш преди да извърши мощна магия.

Зербинас неволно се изправи и обърна рамене, чувствайки се по-висок от обичайния си ръст. Ръцете му се раздвижиха сами и започнаха да се издигат в работна позиция, а върховете на пръстите му искряха от излишната сила.

Ей сега да направиш магия от сърце - но каква?

Наистина каква? Каква магия му трябваше тук? Бойна магия - но той все още не се сражаваше с никого. Илюзия – но не беше ли този свят по-мистериозен за начинаещия от всяка илюзия? Заклинания, предназначени за хора - нямаше хора наоколо и изобщо имаше ли ги тук?

Зербинас бавно свали ръце, борейки се с магическото опиянение. Постепенно той се справи със себе си и взе чувствата си под контрол. За удоволствието да приемеш предизвикателството на непознатото, както и за всичко на света, трябваше да се плаща. В най-лошия случай веднага би платил с живота си, но цената се оказа по-евтина и плащането му този път изглежда се състоеше само в това да се измъкне благополучно оттук. А към продължаване на удоволствието можеше да се прибави възможността да опознае този свят по-отблизо, да се скита из него до насита, да докладва на академията, ако все още там не знаят за него, и да начертае още един път на картата на маговете, като по този начин отреже още една вотчина* от госпожа Неизвестност.
/*Вотчина (рус.) - В крепостното право, родствено владение на помешчик, което преминава в наследство от бащата на децата или на най-близки роднини.

Може би тази сделка със съдбата да се окаже изгодна, мярна му се мисълта.

На пръв поглед този свят изглеждаше по-скоро дружелюбен, отколкото враждебен, но няма такива магове, които да правят окончателни изводи въз основа на ненадеждните данни от пръв поглед. Зербинас вече се беше убедил от собствения си опит, че тук може да се диша, а сега би било добре колкото се може по-скоро да разбере дали храната на този свят е подходяща за него. Не се притесняваше за водата — тя винаги можеше да се пречисти с магия, — но имаше само двуседмичен запас от провизии в торбата си, преметната на рамото му, а две седмици е кратък срок, за да намери изход от непознатия свят.

Той свали торбата от раменете си, клекна и започна да изследва различните видове растения със заклинание за откриване на отрови. Ако повечето от тях се окажат отровни, прогнозата ще е неблагоприятна. За щастие, на полянката не бяха открити отровни растения, което означаваше, че не е необходимо да бърза с търсенето на изход.

Зербинас вдигна глава и отново огледа околностите, много подобни на лирнските земи. Може би, помисли си той, в този свят живеят и разумни раси. Ако са тук, значи със сигурност са силни в магията, в такива условия и местните магове ще намерят сведения за каналите на този свят. Може би дори това да е един от световете, известни с магията си, в които той все още не е попадал - Пирт, например, или Асфри. Но дори ако този свят се окаже непознат и необитаем, тук със сигурност ще има магически зверове, разселващи се през каналите по богатите на магия светове. Понеже всички знаят алайни – езикът на магическите създания и магьосници, – или поне кнузи – вариант на алайни за същества с ограничени гласови възможности, – ще бъде възможно да ги попитате за безопасните канали, водещи до обитаеми места. Така че няма нужда отново да дразните госпожа Неизвестност, втурвайки се към първия попаднал канал.

Тази идея му хареса не по-малко от неотдавнашния импулс да отиде в точно такъв непознат канал. Нищо странно, ако се замислите - един и същи човек гледа на една и съща храна по съвсем различен начин, в зависимост от това дали е гладен или се е наял до насита. Скуката принуди Зербинас да напусне работата си и да се отправи в търсене на ново занимание, скуката го изкуши в рискована постъпка, но сега пък тя изглежда се оприличи на направило беля момче и избяга за дълго време.

Накъде да се отправи сега? Всички части на света бяха еднакви за Зербинас. Имаше добър, вроден усет за нещата, но никога не би разчитал на чувството си за ориентация, въпреки че в академията се подразбираше, че всеки маг трябва да го притежава. Той никога нямаше да се осмели да твърди в каква посока е къщата, реката или пътя, така че можеше само да гадае за това и да се надява на късмета си. В крайна сметка има и други начини за дефиниране на същото нещо.

Тъй като светилото беше високо, трябваше да се предполага, че север беше в обратната посока - ако Зербинас, разбира се, не е попаднал в южната половина на света. Изглеждаше най-разумно е да отиде на запад или на изток, но накъде по-точно?

Той извади дребна монета от джоба си и я подхвърли на дланта си. Запад.

Какво пък, западът си е запад. Зербинас се огледа за торбата си. Тя лежеше на две крачки от него и бавно потъваше в земята. Около торбата със същата бавна методичност израстваше кръг от прясно разрохкана пръст.

Зербинас направи скок към торбата и я измъкна от задълбочаващата се дупка. Там се мярна черният хълбок на същество с размерите на малко куче, което ловко изчезна в изкопа и Зербинас се почувства раздразнен от загубата на плячка. Облакът от недоволство бързо изчезна по подземната си пътека.

Очевидно животното бе надушило провизиите му за из път, лежащи в чантата - още един добър аргумент в полза на съвместимостта с храните. Освен това това беше добър аргумент в полза на предпазливостта. Зербинас се изсмя неопределено и притегна презрамките на торбата върху раменете си. Проучи гората с магическото си зрение, за да се увери, че няма опасност, обърна се и тръгна в същата посока на движение като слънцето.

Малкото синьо слънце бавно се спускаше по небето, показвайки все по-точно на Зербинас къде е западът. Люляковият нюанс на небето постепенно се превърна в лилав. Пътят беше спокоен, никой не бързаше да превърне самотния пътник във вечеря. Това беше добре. От друга страна, той не попадна на нищо, което да може да превърне във вечеря за себе си. Това пък беше по-лошото. Провизиите в торбата му трябваше да бъдат запазени за черни дни, а днешният ден изглеждаше най-обикновен.

Зербинас започна да се оглежда по-внимателно в случай, че наблизо има плячка. Няколко пъти видя движение в храстите, но така и не успя да се приближи достатъчно, за да види източника на суматохата, въпреки че се опитваше да стъпва възможно най-тихо. Местният дивеч, явно притежаваше не просто слух, а свръхслух.

Пресичайки голяма поляна, той изведнъж забеляза да се движи по нея топка с цветовете на дъгата, висока приблизително до средата на пищялите* му. В центъра на топката имаше животно, наподобяващо голям гризач, а обвивката с цветовете на дъгата беше козината му. Дългите, еластични косми на животното имаха перлено-синкав цвят и преливаха в най-деликатните нюанси на дъгата при всяко движение.
/*Пищял – По-дебелата кост на крака от коляното до глезена.

Известно време Зербинас просто се възхищаваше на странното диво зверче, което сякаш притежаваше своя собствена светлина. Движеше се с малки крачки по поляната, като понякога спираше на някое особено апетитно стръкче трева, за да го погълне в себе си. Зербинас най-накрая осъзна, че това същество може да има не само естетическа, но и гастрономическа стойност и предприе няколко предпазливи стъпки по посока на зверчето. То спря за момент и обърна глава към преследвача си, а след това, сякаш нищо не се беше случило, продължи разходката си по поляната. Човек би си помислил, че то въобще не притежава чувство за опасност.

Може би зверчето не ставаше за ядене? Зербинас го изследва със заклинание за откриване на отрова, но резултатът беше отрицателен. Може би месото му беше безвкусно? Но Зербинас не беше в такова положение, че да капризничи. Сега беше готов да яде каквото и да е, стига да не е отрова. Това значи, че на зверчето му предстоеше да се раздели с чудесната си кожа и да напълни котлето на Зербинас с прозаичното си съдържание.

На Лирна Зербинас щеше да се опита да го настигне и да го намушка с кама, но тук, с такова изобилие от магия, можеше да си позволи лукса да действа по по-надежден начин. След като създаде магически пашкул, той хвърли капан върху животното и, използвайки телепортация, го издърпа към себе си. Когато капана с блъскащото се вътре добиче увисна пред него на нивото на гърдите му, той бръкна с ръка, за да хване животното за шията.

Само мигновена реакция му позволи да блокира съкрушителния магически удар. Ръката му се парализира до рамото, Зербинас заскърца със зъби от непоносимата болка и изпусна животинчето. То с достойнство, донякъде дори лениво, се оттегли до най-близкия храст, но Зербинас почти не забеляза това, разтривайки схванатите мускули с другата си ръка и произнасяйки подходящи изрази за случилото се през стиснатите си зъби.

Спазъмът най-накрая отпусна ръката му, но болката остана. Рязкото свиване изглежда бе увредило сухожилията и мускулите. Няколко минути Зербинас държеше ръката си, след което се сети да направи заклинание за упойка. Стана по-лесно да се диша, тъмнината в очите премина. Той избърса изпотеното си чело и се отпусна на тревата.

Магия. Този свят преливаше от магическа енергия, която беше достъпна не само за случаен непознат. Как не можа веднага да се досети, че такова количество от всеки полезен ресурс определено ще има своите потребители! И ако отбележим, че магията тук е повече, отколкото въздуха...

Когато си помисли какви същества могат да се развият в такива условия, той се разтревожи. И успя да си представи себе си всемогъщ! Напротив, тук той беше лесна и жалка плячка, която се държеше направо с идиотско безгрижие. Как не се досети веднага, че най-голямата заплаха на този свят е магията - и не само не създаде защита, но и не включи магическия си инстинкт.

Правейки набързо и двете, Зербинас се съвзе от шока и започна да разсъждава по-трезво. Добре, нека местните същества се защитават и атакуват въз основа на магия - но във всеки свят за всяко същество има определена норма на опасност, отвъд която оцеляването става невъзможно. Въпросът е доколко той самият отговаря на местната норма.

У дома той беше смятан за един от най-добрите магьосници. Докато все още бе студент в академията, той не само напредваше в обучението си, но и може да си позволи да учи със спуснати ръкави, а не запретнати. За целия двадесетгодишен срок на договора с работодателя нямаше нито една работа, с която да не може да се справи - въпреки че, трябва да се признае, службата беше лесна и монотонна. Той винаги успяваше в аналитичната магия, като цяло бойната беше неговата силна страна, а тези две специалности са изключително полезни за оцеляване в чуждите светове, което не може да се каже например за илюзионизма или артификацията. Не, шансовете му да оцелее в този свят изобщо не са малки. Дори ако местните хищници имат естествена способност да използват магия, те нямат такова задълбочено теоретично обучение, като възпитаника на лирнската академия за магове. Но за успешното оцеляване той трябваше да разбере особеностите на местния живот и да се адаптира към тях.

С това се зае Зербинас. Той засили магическото си чувство до краен предел и започна да изследва околността. За зрението и слуха те изглеждаха пусти, но магическото опипване разкри наблизо много малки живи обекти, съответстващи по размер на насекоми.

Имаше само това малко нещо на поляната, но вече в края на гората се появи по-голямо същество. Закръглена вълшебна топка бавно си проправи път през храсталака - вероятно същото зверче с дъгата. Зербинас изпрати подходящ за случая израз след него и продължи огледа си. Малко по-нататък на едно дърво бяха открити няколко малки същества, наподобяващи ято птици. Щом вниманието на Зербинас ги докосна, цялото ято запърха уплашено и изчезна в дълбините на гората.

Сега той разбираше особеностите на сетивните органи на местната фауна. Зербинас в младостта си придоби навика да ходи на непознати места възможно най-безшумно, но досега никога не му беше хрумвало, че издава доста магически шум. След като помисли известно време, той състави заклинание за шумов екран и го направи върху себе си, след което продължи да гледа.

Опита няколко вида опипване и скоро птиците престанаха да се плашат от вниманието му. Сега можеше да изучава околностите, без да се издава. В гората в далечния край на поляната той откри по-голямо животно. Съдейки по движенията му, то щипваше от тревата и това напомни на Зербинас, че още не си е осигурил вечерята. Той хвърли капан върху пасящото същество и го дръпна към себе си.

В магически пашкул се блъскаше животно, наподобяващо яре с къси и прави рога, насочени напред. Рогата бяха покрити с кожа и имаха кадифена топка в краищата. Зербинас смяташе, че това са органи на магическа чувствителност, но те биха могли да се окажат органи за защита. Без да изпуска капана от вниманието си, той измъкна камата си от ножницата, висяща на колана му, след което уви двете си ръце в защитно поле и ги пъхна в пашкула.

Няколко мощни магически удара паднаха върху ръцете му, но защитата устоя. Зербинас сграбчи козлето за тила и му преряза гърлото. След няколко минути плячката спря да бие и Зербинас махна пашкула, спускайки го на земята. Когато кръвта изтече, той завърза трупа върху торбата си и започна да търси място за нощуване.

За да намери вода, той се спуснал по склона на терена. Сухата гора беше заменена от ниско разположена, почвата под краката стана мека и влажна. Минавайки през блатиста низина, Зербинас стигна до поток, чийто отсрещен бряг беше достатъчно висок и сух, за да си направи бивак..

Докато палеше огън и готвеше чорба от придобитото тяло, подправено с шепа булгур и докато се поздравяваше, че месото на местното козленце се оказа вкусно, в съзнанието му постепенно се формираше основното правило на поведение на този свят - да не си губи времето с разхода на магическа енергия. Тук той беше ограничен само от собствените си възможности, чиито предели все още не беше достигал поради липсата на енергия в неговия свят.

След вечеря той хвърли дърва в огъня и се уви в тънко одеяло, а след това и във всички известни му видове магическа защита и аларми, настроени на пълна мощност. За да не отслабнеат те през нощта, той използва техниката на захранване отвън, на която ги обучаваха в академията, въпреки че за Лирна това имаше чисто теоретична стойност. След това Зербинас мигновено заспа - беше направил всичко зависещо от него и не виждаше смисъл да се тревожи дали това нямаше да се окаже достатъчно.

През следващите дни този подход се отплати. Зепбинас успя да се изхранва сам и да се защитава. Хищници не го нападаха - очевидно според местните стандарти той изглеждаше като опасен звяр. Никъде не се появиха признаци за разумни раси, въпреки че този свят изглеждаше годен за живеене. Но това все още не означаваше, че е необитаем - във всеки един от световете можеше да има ненаселени пространства.

По пътя Зербинас си припомни информацията за световете, дадена на възпитаниците на академията, и съжали, че се бе запознал с тях твърде повърхностно. Ако беше запомнил поне такива особености като цвета на светилото или продължителността на денонощията, щеше да му е по-лесно да определи докъде го е докарала прекомерната му склонност към рисковани действия. Според знаците, останали в паметта му, той отся няколко свята, наситени с магия, но все още имаше твърде много от тях, за да се утешава на воля с напразни предположения.

След няколко дни път в далечината се появи планинска верига, вървяща косо в посоката, към която се придържаше Зербинас. Котловини, измити от планински потоци, се спускаха от билото. Ако този свят беше обитаван от разумни раси, те със сигурност живееха по бреговете на реките и Зербинас реши да върви по една от котловините, докато не излезе по нея до реката. До вечерта той стигна до най-близката котловина, пренощува там край потока, а след това тръгна надолу по течението.

Той чу вика на едно бивакуване през деня, докато се канеше да изсипе шепа булгур във врящата чорба. Автоматично изпразвайки ръката си, Зербинас се обърна към звука. Изглежда викът дойде иззад каменения нос, който се вдаваше в котловината малко по-надолу по течението на потока.

Викът прозвуча отново - отчаян предсмъртен вопъл, в който нямаше нищо човешко. Едва в този момент Зербинас осъзна, че не го е чул с ушите си - това не беше звук, а освобождаване на магическо излъчване. За някои беше толкова обичайно да крещят в спектъра на магията, колкото за Зербинас да се заслушва в него.

Зербинас направи няколко крачки към звука и спря, заслушан, но викът не се повтори. Забравил за недосготвения обяд, Зербинас с всички сили хукна към носа. Най-вероятно крещящият вече не се нуждаеше от помощ, но може би не е твърде късно...

Той заобиколи каменния перваз и спря толкова внезапно, че камъни се изтърколиха изпод краката му. Пред него се отвори плитка долчинка, в средата на която хищник разкъсваше плячката си. Зербинас беше виждал и двете животни на плакатите за обучение в академията и затова ги разпозна веднага. И двете бяха магически – т.е. притежаваха разум, можеха да говорят алайни и да използват магия. Златния труп с полупрозрачен сив рог върху дебела кожена муцуна принадлежеше на илган, а белият хищник с тъмни петна, подобен на крилат леопард, се наричаше кер и се смяташе за едно от най-опасните магически животни. Илганът вече беше мъртъв, около врата му се разливаше локва синкаво-кафява кръв. Керът се бе вкопчил в гърба му, размахвайки криле и яростно задълбаваше разкъсната рана на шията на жертвата с острите си зъби.

Звукът от търкалящите се камъни не беше силен, но все пак привлече вниманието на хищника. Керът пусна врата на илгана и вдигна глава към шума. Зербинас замръзна на място. Няколко мига се съзерцаваха, сякаш бяха две статуи.

След това звярът освободи ноктите си от гърба на илгана и тръгна срещу човека. Бледосините очи на кера излъчваха ярост.

- Аз не съм ти враг - каза припряно Зербинас на алайнски.

— Маймуна без косми… — изръмжа керът. - Мразя безкосмести маймуни!

- Но защо? Не съм ти направил нищо лошо!

- Ти си безкосместа маймуна. Стига ми, за да те убия.

- Защо искаш да убиеш някой, който не те закача? Имаш си плячка.

- Вие, маймуните, винаги сте страхливи когато сте сами - изсумтя керът презрително. - Когато сте сами молите за милост, а после се събирате на глутници и тръгвате да ни убивате. Ние, керовете, никога не щадим безкосмите маймуни - колкото по-малко са, толкова по-добре.

Зербинас мигновено се наежи и вдигна ръце в работна позиция, в паметта му се заизреждаха най-мощните бойни заклинания.

- Мога да се защитя - предупреди той кера.

- Какво ще ми направи една маймуна?

- Ще съжаляваш, че си ме нападнал, все още можем да се разделим с мир - пръстите на Зербинас се напрегнаха и заискряха, защото хищникът се приближаваше.

- Не.

Звярът скочи. Разстоянието изглеждаше твърде голямо, но мощните криле на кера се размахаха едновременно с оттласкването на лапите и тежкото тяло се устреми право към Зербинас. Той посрещна кера с огнен удар в устата, но това не спря полета на звяра.

- Вълшебна маймуна... – изръмжа хищникът и се стовари върху магьосника. Тласъкът събори Зербинас на земята, миришещата на изгоряло муцуна се оказа близо до лицето му. Огънят почти не беше навредил на кера и това припомни на Зербинас, че магическите зверове са устойчиви на всякакъв вид магия. - Това няма да те спаси, пак ще станеш мърша!

Озъбената паст издиша огън в лицето на Зербинас, но огънят не достигна до кожата, натъквайки се на магически екран. Зербинас отговори на кера с удар на магия, предизвикваща конвулсии, която беше научил от дъговидното зверче. Безполезно. Зъбите на звяра щракнаха, предизвиквайки лъч светкавица, Зербинас се опита да улучи кера с отразяващо заклинание, като едновременно с това избягна ноктите му.

Когато си размениха още няколко магически удара, Зербинас пръв се досети, че физическата сила ще реши изхода на тази битка. Той ловко изпълзя изпод звяра. След като застана отстрани, той хвана кожата на гърба на кера, за да освободи притиснатите си до земята крака и да стигне до гърлото на хищника. Звярът усети, че нещо не е наред и размаха криле, опитвайки се да се отърси от човека, но Зербинас вече се беше хвърлил върху него. Звярът усука лапи, насочвайки ноктите си към корема на Зербинас, магьосникът успя да се преобърне на другата страна, ръцете му най-накрая стигнаха до гърлото на кера. Задните крака на хищника ровеха земята, хващайки краката на Зербинас. За щастие, крилата попречиха на кера да се преобърне по корем и да разсече противника си с ноктите си. И двамата полагаха отчаяни усилия, за да заемат по-изгодна позиция и да обърнат битката в своя полза, но досега никой нямаше предимство.

Зербинас нямаше представа колко дълго се проточи това. Ако можеше да си позволи да помисли за това, щеше да каже, че е безкрайно. Пръстите на ръцете му бяха изтръпнали, ширината на дланите не беше достатъчна, за да удуши звяра - досега беше възможно само да го души и да се защитава от зъбите и ноктите му. Панталоните на Зербинас бяха напоени с кръв, стичаща се от дълбоки драскотини, но и керът, притиснат към земята, вече не се съпротивляваше със същата сила.

Битката приключи внезапно. Зербинас тъкмо беше напрегнал всеки мускул на тялото си, за да не се отърси от еластичното тяло на хищника, когато изведнъж това тяло потръпна и се отпусна. Още няколко конвулсивни движения - и то замря под мага, който се беше хвърлил върху него.

Зербинас лежеше отгоре, без да разбира какво го е причинило и се страхуваше да изпусне кера от ръцете си. После дланите му несигурно отпуснаха хватката си върху гърлото на звяра. Главата на кера падна безжизнено на земята.

Хищникът беше мъртъв. Като разбра това, Зербинас стана и видя мъж, който се приближаваше към тях.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 27 май 2023, 11:01

Искам да ви благодаря за търпението и постоянството да проверявате редовно дали не се е появило нещо ново! Обещал съм ви - ще има, но първо трябва да завъртя колелото на пълни обороти. Има твърде много впечатляващи произведения, които искам да достигнат до вас. Вадим Арчер има седем фентъзи романа, които се четат леко и с Божията помощ ще ви ги представя. Ако някой желае да ми помогне в преводите, ще се радвам да ми се обади, за да работим заедно.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от Фемили » 10 април 2023, 17:54

Прочетох "Острови между световете" и мога само да благодаря още веднъж за препоръчването на автора :) Много приятно фентъзи тип "космическа опера", а на места се срещат и невероятно добри сентенции. Например тази за християните (макар че се отнася и за всички останали религиозни индивиди): "Тяхната свободна воля е курва, готова да вдигне крака под всеки, който си направи труда да я прелъсти. Не мисля, че има особена разлика между тях и зомбитата." Сега продължавам с "Чист огън", а за десерт съм си приготвил "Избралият бездната" - според руските читатели, най-добрият роман на автора.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 05 април 2023, 16:09

Имам една лоша и една добра новина. Ще започна с лошата. За нетърпеливите да четат превода на "Острови между световете" и "Чист огън" ще кажа: ще се позабавя! Започнах подготовка за преводите и трябва да ви кажа, че обемът работа хич не е малък. Но ето и хубавата новина преводът ще е сигурен. Ще спазя обещанието си и ще публикувам тук едновременно по една глава от двата романа, докато не ги завърша. Сигурен съм, че ще останете доволни.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от Фемили » 30 март 2023, 21:49

Благодаря за препоръчания автор. Започнах да чета на руски "Острови между световете" и първото ми впечатление е за много приятно фентъзи. А според преобладаващите отзиви във Флибуста романът "Избралият бездната" е значително по-добър. Така че си изтеглих и десетте книги на Вадим Арчер, качих ги в електронния си четец и си осигурих интересно четиво за месец-два.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 30 март 2023, 17:01

Длъжен съм да уточня, че романът "Чист огън" е втората книга от поредицата "Световете и между тях". Ще направя нещо, което ми хрумна на момента: ще превеждам паралелно и първата книга - заглавието й е "Острови между световете", - като я публикувам тук глава по глава. А след това също ще я кача с корицата в Читанката. Надявам се да ви достави удоволствието, което аз изпитах.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 28 март 2023, 16:38

Това е моята уловка. Обещавам да публикувам целия роман тук, а после с корица в Читанката.

Re: Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 28 март 2023, 16:23

Това е останалата част от първа глава. Следва продължение...

Взе един сандвич и впи зъби в месото.
- До преди два дни никога не бих си помислил, че ще седя ей така - каза той с пълна уста. - Учих в академията на магьосниците, оставаха ми два месеца до изпита. Разбира се, бих преминал теста - магията винаги е била лесна за мен, но сега...
- Сега какво?
- Виждаш ли, сутрин имахме задължителни медитации и те бяха водени от безмозъчен стар глупак, който вече не е способен на нищо... тоест, исках да кажа, уважаемият първи помощник на ректора на академията. - Ервин се замисли за момент. - Не, понеже така или иначе ме изгониха, да наричаме нещата с истинските им имена - скучен стар глупак, който отдавна е забравил какво е магия. И така, той имаше навика да се опитва да ни направи напълно неподвижни и при всяко наше движение казваше: „Какво, бълхи ли нещо ви хапят?“ Омръзна ни, та чак до гадене - винаги едно и също. Сигурно си е въобразявал, че е много остроумно. И аз и моят приятел измислихме това - отидохме в съседна ферма, хванахме там цяла кутия бълхи и на сутрешната медитация ги изсипахме на стареца под яката. С помощта на магия, разбира се - телепортация и други подобни. Аз пренесох кутията, защото беше по-трудна работа, а Дарт дръпна яката му. Бълхите бяха прегладнели за една нощ - трябваше да видиш какво започна тогава! - Ервин се изхили, щом си спомни как изглеждаше всичко това. - Старецът направи всичко възможно да седи неподвижно, колкото успя да издържи - задави се той от смях, - но после скочи и хукна да лови бълхи.
Смехът на Армандас, който си представяше тази картина в цветове, се присъедини към смеха на Ервин.
- Това беше вчера сутринта, а днес с моя приятел бяхме изключени от академията - обясни Ервин, когато спря да се смее. - Дарт си отиде вкъщи, това е в другата посока, а аз, както се казва, накъдето ми видят очите.
— Но как старецът разбра, че сте го направили? — попита Армандас.
- Бяхме издадени от съквартиранта на приятеля ми. Видял кутията с бълхи у Дарт. Ако не беше този човек, никой нямаше да се досети. Щяха да вдигат малко шум и след това всичко щеше да утихне. Обидно е, разбира се, - само два месеца да не завърша обучението си.
- Само два месеца? Дреболия. Ти си истински магьосник, Ервин.
— За съжаление, не — намръщи се той. - Нямам сертификат от академията, а тези, които не разбират нищо от магия, гледат първо сертификата. Освен това след тестовете абсолвентът преминава посвещение в разговор с ректора, където той му казва нещо, без което магът не може да бъде истински магьосник. Това го знае всеки ученик, това е първото нещо, което учителите му казват. Разбира се, мога това-онова, но никога повече няма да стана истински магьосник.
- Тогава е обидно - съгласи се Армандас. — Защо не искаш да се прибереш вкъщи?
- Много рано ме отведоха от там, почти нищо не помня. И към това, което си спомням, не ме влече да се връщам.
Натроши малко хляб в дланта си и го подаде на птицата, която отдавна беше излязла от храста и слушаше с любопитство разговора. Тя без колебание седна на дланта му и започна да кълве трохи. Армандас погледна птицата учудено:
- Значи наистина си говорил с нея?
— Разбира се — отвърна Ервин.
- За какво?
- Казах й, че съм гладен и тя ми предложи червей. Би било неучтиво от моя страна да не я нахраня.
- Това ли се учи в академията?
- И това също.
- А какво друго? – не отстъпваше заинтригуваният Армандас.
- Учих там почти четиринадесет години и искаш веднага да ти кажа всичко? - Ервин се усмихна. - На много неща ни учат.
- И се разстройваш само заради някакви си два месеца?
— Нямаше ли да се разстроиш и ти на мое място?
Армандас се замисли за момент, явно искрено опитвайки се да се постави на мястото на Ервин. Птицата изкълва трохите, изписка нещо и отлетя.
- Какво каза тя? - Стресна се той.
- Благодаря, разбира се.
- Знаеш ли, вероятно и аз бих се разстроил. - Откровеното лице на Армандас не оставяше никакво съмнение относно искреността му. – Какво мислиш да правиш по-нататък?
- Още не знам - сви рамене Ервин. - Да отида някъде и да си потърся работа там.
— Значи ти е все едно къде отиваш?
Ервин кимна утвърдително.
- Тогава ела с мен в Дангалор, имам роднини там. Аз самият искам да се установя там - може да се установим заедно. Става ли
- Става.
Армандас внимателно прибра останалата храна в торбата. Тази несъзнателна старателност очевидно беше резултат от продължително възпитание. После преметна чантата си през рамо, намигна весело на новия си спътник и двамата закрачиха по пътя.
Всъщност Ервин би предпочел самотата, но скоро престана да се страхува, че новият му спътник ще бъде досаден. Беше словоохотлив, но умееше да говори и да слуша. Усещаше се доброто възпитание и само след няколко фрази от запознанството им стана ясно откъде идва - Армандас, за разлика от Ервин, беше от благородническо семейство. Още няколко фрази - и се оказа, че дори имат нещо общо. Семейството на Армандас беше толкова бедно сред благородниците, колкото и това на Ервин сред обикновените хора. Майка му, много знатна девойка, но без зестра, се омъжила по любов и самата тя сега плетяла, а после и кърпела зимни чорапи за себе си, съпруга си и дузина деца. Малкият данък от тридесетина поданика, разбира се, не бил достатъчен, за да живеят нормално, така че те имали собствено стопанство, където цялото семейство работело.
Самият Армандас се родил някъде по средата, шести или седми - той назова тази значима цифра, но Ервин моментално я забрави. Той имал възможност да се учи само от майка си - за щастие тя отделяла много време за образоването и възпитанието на децата си. Сега беше станал достатъчно голям, за да се грижи за себе си и ако имаше късмет, за зестрата на по-малките си сестри да се погрижи, и родителите му го бяха изпратили при роднини в града, които биха могли да му помогнат да си устрои в живота или поне да му дадат подслон на първо време.
С разговорите времето летеше неусетно. Вечерта още не беше настъпила, а те вече знаеха много един за друг и си говореха като близки приятели. Армандас дори призна с въздишка, че е много по-добър с лопатата и ралото, а много по-зле с оръжието, отколкото се полага на един благороден младеж. Той обаче оптимистично се надяваше бързо да коригира този малък недостатък, когато се озове в града при своите близки.
- Сигурно ще ти намерят и работа, Ервин - предположи той, розовобузестият селянин, идващ от семейство, където всички са били сърдечни един към друг, към няколкото поданици и случайните минувачи. - Те са градски, сигурно имат много познати.
Ервин, който беше израснал в сухата среда на магьосническата академия от петгодишна възраст, не споделяше увереността му, но нямаше и причина да се съмнява в нея. Той имаше малко познания за външния свят - учениците рядко ги пускаха в малкия град или по-скоро в голямото село, разположено на няколко лиги от академията. Околната природа, където обичаше да се разхожда в свободното си време, и няколкото близки ферми, не му даваха представа за човешкия живот. Какъв късмет, че се появи познат, който да му помогне да се приспособи към новите обстоятелства, но още по-голям късмет имаше, че този познат се оказа просто добър човек, с когото можеше да се сприятели.
Внезапно вниманието му беше привлечено от някакви звуци, идващи от гората, простираща се от двете страни на пътя.
- Стой! — каза той на Армандас. - Чуваш ли?
Той спря и се ослуша.
- Какво? – попита той накрая.
- Някакво скимтене или пъшкане. Ето от там. - Ервин посочи с пръст. - Дай да видим.
Без да дочака отговор, той навлезе в гората. Армандас го последва.
- Сега чувам - каза той из отзад, когато повървяха малко. - Е, имаш слух!
Ервин разтвори храстите и се озова на горска пътека. На няколко крачки по-напред по нея се въртеше насам-натам и скимтеше странно малко същество с рунтаво тяло, голи крайници и тънки кестеняви косми върху кръгла глава, подобна на юмруче. Като видя хора, то се заблъска и нададе вой, но като разбра, че няма да може да избяга, се обърна и се озъби свирепо към тях. В кръглите му оранжеви очи с вертикални зеници имаше големи сълзи.
— Какво е това кошмарно създание? — попита Армандас, гледайки невидимото създание с ококорени очи. При по-внимателно разглеждане се оказа, че това не е нейната собствена козина, а нещо като пелерина от кожи - той се усъмни, че са от плъхове.
— Кикимора — обясни Ервин, навеждайки се над нея. - Попаднала е в капан за зайци.
— Е, добре — поклати глава Армандас. - Чувал съм за тях, но не много.
- Те живеят много потайно. На тази не й е провървяло – сигурно е решила да се разходи през деня. Денем зрението им е влошено.
- Да не би да ги ядат? Нещо не ми изглежда много апетитно.
- Не, не ги ядат. Сега ще я издърпам... - Ервин се наведе над кикимората и я хвана за раменете, за да натисне пружината на капана с крак. Кикимората изви врата си и впи зъби в пръста му.
- Ох! - Капки тъмна кръв се затъркаляха по дрехата от плъхове. - Не ме хапи, глупачке! - Ервин прихвана кикимората така, че да не може да го ухапе, и натисна пружината. Освободеният крак нелепо провисна във въздуха.
- Ех, че зъбки има! — каза Армандас, който ги наблюдаваше внимателно. - Направо като кинжали!
- Тя е нощен ловец - обясни Ервин, разглеждайки крака на кикимората. Армандас можеше да се закълне, че чехлите й бяха направени от цели кожи на мишки и вързани на глезените с миши опашки. - Хваща мишки, малки птици, яде гъсеници, птичи яйца - когато е сезонът им. Птичите яйца са любимият деликатес на кикиморите. Но най-вече, разбира се, мишки.
- Ако бях на твое място, щях да удуша тая твар - посъветва го Армандас, гледайки кикимората с отвращение. - Тя едва не ти отхапа пръста.
— Това не е животно — каза Ервин. - Кикиморите разбират човешката реч. Това, че тя мълчи, още нищо не значи. Тя е интелигентна и може би е много по-интелигентна, отколкото човек може да си помисли, като я гледа. - Той отмести поглед от Армандас и погледна съчувствено към страдалчески набръчканото, прилично на малко юмруче, личице на кикимората с едва забележим вирнат нос и широка жабешка уста. - Спукана ти е работата, красавице. Кракът е счупен.
Той остави ритащата кикимора на земята и със свободната си ръка започна да рови наоколо за подходящи пръчки. Тя, най-накрая осъзнала, че искат да й помогнат, притихна, позволявайки на Ервин да освободи и двете си ръце. Той отчупи клечки на необходимата дължина и започна да шинира крака й, като постави костта на мястото й и шепнеше някакви неразбираеми думи с действията си.
- Какво си мрънкаш там? - Не издържа Армандас.
- Всякакви заклинания. Болкоуспокояващи, за зарастване и други подобни. Рядко получаваме такава практика в академията. - Той се улови, че все още мисли за себе си като за ученик на магическата академия.
Накрая Ервин довърши заниманията си с крака на кикимората. Тя лежеше неподвижно на земята, той клекна пред нея, замислено оценявайки труда си.
- Е, какво да те правя сега, красавице? - попита той и веднага си отговори: - Трябва да те лекувам, ето какво. Ако не те излекувам, ще боледуваш дълго време.
- Остави я някъде на удобно място и нека си боледува - посъветва го Армандас, поглеждайки все по-нетърпеливо към небето. - Вече загубихме толкова време с нея...
- И къде да я оставя? - Ервин сви рамене. - Тя ще преживее глада, но трябва да пие. Ако я оставя близо до водата, хищниците ще я надушат и изядат - не е трудно да я надушиш, както забеляза.
— Да — сбърчи нос Армандас.
- И ако я поставя на дърво, тя ще умре от жажда, преди да успее да слезе оттам. Виждаш ли какво се получава?
Кикимората изскимтя тъжно.
- Я да я взема с мен… - Ервин разкопча горните копчета на куртката си и вдигна кикимората, за да я сложи в пазвата си.
- Веднага изхвърли този боклук! - Армандас ясно копира интонациите на грижовна майка, възпитаваща любимия си син.
- Остави ме на мира. - Без да обръща внимание на Армандас, Ервин внимателно постави кикимората в пазвата си и стегна колана на куртката си по-здраво. — А сега да се върнем обратно на пътя.
Армандас се огледа тревожно. Той бе последвал новия си другар в дълбините на гората, без да мисли за обратния път, и сега изведнъж осъзна, че не знае накъде да тръгне.
- И накъде да тръгнем?
- Натам, разбира се. - Ервин мина направо през гъсталака от дървета. И наистина, скоро се озоваха на пътя.
- Запомнил си пътя? — Попита го Армандас.
- Не - отговори той. - Винаги знам къде да изляза.
- На това ли ви учиха в академията?
-Ако го нямаш това в себе си, те просто няма да се захванат да те обучават.
Продължиха по горския път. Все още не беше твърде късно, но гъсто растящите дървета създаваха здрач наоколо. Армандас, който никога не беше виждал нощта толкова далеч от дома, се почувства неуютно. Досега бе говорил безспирно, но изведнъж млъкна и се замисли. У дома вероятно вече са вкарали добитъка в обора и са седнали да вечерят.
- Чудя се колко ли е часът сега? — попита той разсеяно.
— Осмият час — отвърна Ервин. — Седем и четвърт, ако трябва да сме точни.
- Откъде знаеш? - Армандас го изгледа продължително.
- Да усещаме времето нас ни обучаваха специално. Много отдавна, това беше един от първите навици, които усвоих в академията. На главната кула в академията има голям часовник с фигурни стрелки - за да можем винаги да се сверим.
- И как са ви учили?
- Нас, малките деца, ни слагаха в тъмна стая - едно по едно, разбира се. Маг-наставник ни питаше колко е часът и след това ни казваше разликата. Имаше само един изход от тъмната стаичка – да не грешиш.
Очите на Армандас пробягаха по зелените стени на мрачния коридор на пътя.
— Тук е зловещо, нали?
Ервин леко наклони глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо.
- Никак даже. Просто не си свикнал с гората, Арман.
- Може би трябва да спрем за нощувка?“
- Това се прави при вода.
- А къде е водата?
Ервин забави крачка и насочи вниманието си напред:
- Скоро ще има.
И наистина, пътят скоро се спусна надолу и ги доведе до поток. Натрупаха вещите си под едно дърво и отидоха да събират сухи дърва за огън. Сред вещите на Армандас имаше котле, чаша с лъжица, одеяло, да не говорим за храна, докато Ервин нямаше нищо освен няколко безполезни за пътуване неща и две книги за магия. След като преброиха провизиите, те стигнаха до извода, че това ще им стигне за три дни пътуване до Дангалор - ако, разбира се, не преяждаха. Докато търсеха дърва за огрев, Ервин набра няколко гъби от гората и сега те бълбукаха в котлето, разпространявайки вкусна миризма.
Докато пътниците бяха заети с настаняването и вечерята, кикимората лежеше тихо върху торбата на Ервин. Армандас, който тайно се надяваше, че тя ще избяга, докато донесат дърва, беше разочарован да я намери там.
- Нима ще мъкнеш това със себе си? - Кимна той към кикимората, когато свършиха работата си и седнаха до огъня в очакване на чорбата.
- Не, не се и каня да. - Ервин стана и пренесе кикимората до огъня. Тя направи гримаса на недоволство. - Трябва по най-бързия начин да излекувам крака й, за да може да я пусна в гората след два дни. Дори и да исках да я оставя, нищо нямаше да се получи - кикиморите не свикват с хората. И добре правят, между другото.
Той протегна пръсти над крака й, шепнейки заклинания. Армандас взе лъжицата и започна да бърка супата.
- Дай ми парче сушено месо - чу той гласа на Ервин зад себе си. Месото, разбира се, беше предназначено за тази подла кикимора, но Армандас, без да каже нито дума, изпълни молбата на новия си приятел. И наистина, скоро зад него се чу звучното мляскане на жабешка уста.
- Вкусно месо - внезапно прозвуча писклив гласец. - От къде е?
Армандас завъртя очи от раздразнение. Този Ервин не само е чудак, но и се закача!
- Върви ти, знаеш къде… - измърмори той.
- Питат те откъде е месото - чу се отзад обичайният глас на Ервин. - Трудно ли ти е да отговориш?
Армандас бавно, сякаш се страхуваше да не му падне главата, се обърна назад. Две ярки оранжеви очи с вертикални зеници се взираха право в него.
Не можеше да сбърка - попитала го бе кикимората.
- Майка ми го е правила. - От учудване той беше способен само да отговори на въпроса.
- Майка ти е добра, човеко - изписка кикимората.
- Да. - По лицето на Армандас. бавно плъзна усмивка. - Тя е много добра.
Тогава му стана ясно, че той просто разговаря с това грозно същество в безформена дрешка от кожа на плъх и миши чехли. Армандас си спомни как майка му се страхуваше от плъхове, как скачаше на пейката и пищеше, ако случайно види плъх в мазето. Той затвори очи и поклати глава.
- Какво ти има, Арман? - Спокойният глас на Ервин отекна в ушите му.
- Добре ви е на вас, магьосниците, свикнали сте с всичко - каза той, отваряйки очи, пред които все още стоеше кикимората, нейното набръчкано лице-юмруче, тънката косица, острите уши, чипият нос и жабешката уста. - Главата ми просто не го побира, когато такова кошмарно създание ми говори... - Той заекна и млъкна, защото осъзна, че кикимората разбира всяка негова дума.
- Е, защо да е кошмарно? - Възрази Ервин. - Та тя е направо красавица! - Той, разбира се, попреувеличи, но в него заговори оная способност, благодарение на която той съчиняваше толкова прекрасни любовни писма за приятелите си. - Само погледни прекрасните й оранжеви очи и какви дълги мигли!
- А всичко останало? - Що се отнася до очите, Армандас все още можеше да се съгласи, но беше трудно да го накараш да нарече черното бяло.
— Виждал ли си някога… — Ервин направи едва забележима, но много изразителна пауза — други кикимори?
- Искаш да кажеш, Ервин, че другите кикимори – ужаси се Армандас от собственото си предположение, – са още по-ужасни?!
– Арман… – провлачи той укорително. - Искам да кажа, че другите кикимори далеч не са толкова красиви, колкото тази.
- Добре, така да е - Армандас започна да се предава. - Но тази ужасна дрешка… трябва да е от плъхове…
— Разбира се, че е от плъхове — потвърди Ервин. - Това означава, че нашата позната е смела ловджийка. Мислиш ли, че е лесно за същество с нейния размер да убие плъх? Това е като да убиеш вълк или глиган за теб и мен. Освен това плъховете са хитри и стоят на глутници, а кикиморите, доколкото знам, винаги ловуват сами.
- Да, моята е смела ловджийка! – Кикимората оживено се надигна на раницата на Ервин. - Моята винаги яде прясно месо. Други цял живот ядат заешки лайна и се разхождат с дрехи от листа. Моята не е такава, моята носи красива дреха. - С тънки малки ръчички тя оправи дрехата си от кожи на плъхове.
Армандас поглеждаше ту единия, ту другия, чудейки се дали не губи разсъдъка си. На сутринта той се бе сбогувал с родителите си, братята и сестрите си, на сутринта беше заобиколен от нормален, познат живот. А сега - тази кикимора, този странен човек, толкова спокойно говори за нея... В града, разбира се, всичко ще се върне в обичайното си русло. Всичко това е само по пътя...
- Ервин, как е пръстът ти? - Спомни си той. - Не гноясва ли?
- Не. - Той погледна надолу към ръката си.
- Моята не е искала - каза кикимората откъм раницата. - Моята мислела, че капана е твой.
— Така и разбрах — отвърна й Ервин. - Ние спим през нощта, така че ще трябва да полежиш тук до сутринта.
— Тук няма ли да изядат моята? — Попита тя, оглеждайки се наоколо.
- Не. Хищниците се страхуват от огън. - Той легна на земята до огъня. Армандас хвърли притеснен поглед към гърлото му, което беше опасно близо до острите зъбки на кикимората, но накрая реши, че ако това не притеснява Ервин, който е запознат с навиците на кикиморите, то той самият няма нужда да се притеснява повече. С тези мисли той се зави в одеялото си и заспа.

Вадим Арчер - Чист огън

от khorin68 » 12 септември 2013, 23:24

Опитвам се да започна превод на едно фентъзи, което четох преди 4-5 години и много ми хареса. Понеже е на руски, реших да започна някакъв превод на текста. Това са първите две страници от превода:
Вадим Арчер
Чист огън


Глава 1

Какво изгарят хората след себе си? Мостове? Кораби? Любовни писма?
Той нямаше нито мостове, нито кораби – това е за богатите. Той нямаше дори любовни писма. Не може да се каже, че въобще не ги е писал – писал ги е, и само колко смело, за своите приятели от академията на маговете, защото имаше богата фантазия, жив език и още нещо, което принуждаваше получателките да дават дълги и нежни отговори. И още защото да пише за другите беше много по-лесно, отколкото за себе си. Но той нямаше свои любовни писма, не ги криеше в пазвата си и не ги препрочиташе в междучасията, хвърляйки тържествуващи погледи на завистливите си връстници.
Какво обаче изгори след себе си в онзи глупашки ден, когато с приятеля си намислиха да се пошегуват с първия помощник на ректора на академията – противен, пъхащ навсякъде носа си старик, отдавна надживял своята магия, точно както и зъбите си. И трябваше това да се случи точно два месеца преди зрелостните изпити! По-добре да бяха се пошегували със самия ректор – той, разбира се, би проявил повече разбиране и те двамата нямаше да излетят за броени часове от академията, както за това настояваше смъртно обиденият първи помощник.
Приятелят му в крайна сметка не беше от бедно семейство и можеше да се върне вкъщи. Него самия бяха го дали на времето му, за да се избавят от излишно гърло, и понеже все пак имаше съответните способности, маговете бяха се съгласили да го приемат. Облеклото върху него бе предоставено от академията, торбата му я даде на прощаване съседът му по стая, а сложените в нея дреболии бяха или подаръци от приятели, или възнаграждения за добро учене. Разбира се, сега вече не е момченце и може да работи, но искаше ли му се да се върне в семейство, отдавна станало му чуждо? А и било ли му е някога родно? Във всеки случай, не помнеше нещо такова.
Още два месеца – и щеше да стане истински маг. Щеше да получи препоръка от академията за добро място, да се устрои там и да стане богат и уважаван. А сега, беден скитник без някакви надежди за бъдеще, върви по прашния път все по-далеч от същата тази академия.
Какво все пак изгарят хората след себе си?

* * *

„А времената си остават поръчани...“ Май така казваше Кувалда, един от жестоките магове на древността, служил в кралския двор, когато искал да подчертае, че вън на двора и отвъд пределите му е именно онова време, което са му поръчали на него, Кувалда. В книгите на академията имаше много писано за Кувалда, в това число и че характерът му е бил гаден, а действието на магията му – неустойчиво. И дори не винаги предсказуемо.
Ето какво означава хубаво място и правилно разпространени слухове, помисли си той. По принцип, този Кувалда не е правил нищо такова, което да е превъзхождало способностите на който е да е ученик на академията. Освен може би най-безнадеждните, поправи се той, като поразмисли.
Времето беше прекрасно – ако не беше лошото настроение, да върви през гората щеше да е просто приятно. Ако имаше необходимите пари, самият той щеше да си поръча такова. Макар че, сепна се, за какво са му пари, след като сам при желание може да направи каквото и да е време. Ако можеше също така лесно да направи и храна...
Той се отби встрани и седна под едно дърво с гръб към пътя. Не защото беше уморен – още нямаше пладне, откакто напусна стените на академията. Не защото се канеше да хапне – той и без това нищо нямаше. Просто пътят тук излезе на склон и му се прииска да се полюбува на удивителната гледка, открила се пред него, още повече при такова чудесно време.
Една малка птичка със зелени крила и сиви гърдички усърдно тършуваше в храста точно пред него. Кръгло блестящо око се втренчи в него.
- Здравей – каза той.
- Здравей – изсвири птичката. - Как е?
- Гладен съм – призна си той.
- Искаш ли червей? - попита тя.
- Не – отказа той. - Хората не ядат червеи.
- Защо? - учуди се птичката. - Червеят е хранителен. Червеят – това е месо. Ти сигурно не си много гладен.
- Може би – съгласи се той.
- С кого разговаряш, момче? - раздаде се зад гърба му силен весел глас.
От изненада той подскочи на място. Птичката уплашено се шмугна в храста.
- Ами, с една птичка – каза той, идвайки на себе си.
- С птичка? - изсумтя гласът. - Това е хубаво. Някои хора сами със себе си разговарят.
- Също не е лошо – отвърна неуспелият маг. - Наистина, сам със себе си не е нужно да разговаряш на глас. Изглежда другите ги плаши не това, че хората разговарят сами със себе си, а това че не чуват себе си отвътре.
Той се огледа и видя момък на неговите години, прилично облечен, със здраво натъпкана торба през рамо. Същия го разглеждаше с интерес, устните и очите му се усмихваха.
- Накъде си поел? - попита момъка.
- Натам. - Магът неопределено махна с ръка в противоположната на академията страна.
- И аз съм натам – зарадва се момъкът. Той спусна торбата от рамото и седна съвсем близо. - Ама колко е скучно да вървиш самичък! Вървях и си мислех – да можех да намеря спътник, но незнайно защо все на насрещни попадам! Как мислиш, защо?
Те се погледнаха в очите и се разсмяха.
- И наистина, защо? - повтори магът след момъка, заливайки се от смях.
- Как се казваш? - попита момъкът, когато се насмяха.
Забавно е, помисли си магът, че всеки път по време на общуване с хората, се изисква определено съчетание от звуци, обозначаващо него самия. Когато оставаше в самота, по никакъв начин не свързваше себе си с това звукосъчетание, но сега отново не бе самичък.
- Ервин – отговори той.
- А аз съм Армандас. За приятелите – Арман. - Момъкът започна да разкопчава ремъците на торбата.
- Скоро ще е пладне – каза той. - Хайде да похапнем, щом сме седнали, а после ще продължим да вървим нататък.
- Знаеш ли – на Ервин все още му беше неудобно да назове новия си познат Арман, - нямам никакви провизии.
- Как няма? - Ръцете на Армандас замръзнаха върху торбата. - Майка ми ми е натъпкала цяла торба, едва я мъкна.
- Това е, защото ти си имаш майка.
- А ти нямаш ли си? - досети се Армандас.
- Като че ли имам... - замислено забави той. - Но като че ли не...
- Странно говориш. - Ръцете на Армандас продължиха разправията с ремъците на торбата. - Нищо, тук има достатъчно за двама... Но как така си се оказал сам на пътя, без храна?
- Заради шега – отговори Ервин. - Оказва се, че понякога удоволствието да се присмееш излиза много скъпо.
- Раскажи ми – заинтригувано помоли събеседника му, нарязвайки парчета черен хляб и подреждайки върху тях парчета сушено месо. - Ама ти вземай, вземай. - Той подбутна парче към Ервин.

Към началото