Важните - трета и четвърта част

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Важните - трета и четвърта част

Важните - трета и четвърта част

от me2 » 29 юли 2019, 11:49

/авторска детска приказка на 8-годишната Стефи Митева/

ЧАСТ ТРЕТА


Да победим Важните


Там било още по-тъмно и студено.
– Добре, но къде е свещта? Тя изчезна, няма я! – Лора се заоглеждала наоколо.
Тя напипала стената и започнала да ходи като плъзгала ръката си по нея. Изведнъж нещо светнало. Лора погледнала и се затичала натам. Това бил изхода от ямата. Вратата му се затваряла и отваряла, момичето погледало малко и изведнъж СКОК! Изскочила, точно когато вратата се отворила.
– А сега – диктувал облакът, – премини морето на един дъх. Още щом скочиш, няма да можеш да стигнеш повърхноста, затова не си губи времето да опитваш.
Лора погледнала изражението си във водата. Поела дълбоко дъх и скочила. Погледнала нагоре. Повърхността се отдалечавала. Лора заплувала и се почувствала като русалка, докоснала двата си крака и заплувала точно като русалка. След два часа плуване тя започнала да се унася от умора. Точно тогава видяла надпис „ФИНАЛ” и заплувала с последни сили натам. Докоснала надписа и водната повърхност мигом се приближила. Лора дълбоко си отдъхнала.
– И сега – отново заговорил облакът, – ще видиш огромен октопод. Той няма да те пусне да минеш, но това е единствения изход.
Лора закрачила бавно по пътеката пред нея. От нищото изскочил октопод, който бил по-голям и от самия облак. Размахал страшните си пипала и посегнал към момичето. Тя обаче се плъзнала между краката му и побягнала. Тогава октоподът сложил едното си пипало на пътя й, а с друго се приготвил да я хване.
Тя бързо свила наляво и се скрила в храстите.
– Не съм очаквала, че ще е толкова трудно! – помислила си тя.
Изведнъж една оса прелетяла близо до Лора и тя от страх изкрещяла. Октоподът чул това и заобиколил момичето с пет от пипалата си. Тя докоснала едното и се задърпала към финала, но усетила, че не може да се движи.
– Това лепне! – крещяла тя. – Лепне! Ох, лепило по пипалата ли имаш, чудовище?
Докато се дърпала, облакът се въргалял по земята от смях. Чудовището я обгърнало с другите си пипала и я повдигнало нагоре. Тя се мятала и крещяла, но нямало кой да я чуе. Изведнъж долетяла друга оса. Лора още повече се замятала като я видяла, но осата не искала да ужили нея, а октопода. Тя се втурнала към главата му и го убола. Октоподът изкрещял, а от очите му потекли сълзи от болка. Те закапали по пипалата му и Лора се спуснала надолу по едно от тях.
– Няма време за губене – пеела си тя. – Към финала!
Лора се запътила натам, а облакът я гледал втренчено с чаша в ръка, докато чудовището напразно се опитвало да я хване отново с пипалата си. Те се плъзгали по нея, но не залепвали. Тя пресякла финала и тежката врата се затворила след нея.
– Край – казала си Лора и усмихнато потеглила към къщата на облака, а той все така стоял с чашата в ръка.
– Защо стоиш така? – попитала смеейки се тя.
Облакът не отговорил.
– А? Защо? – не спирала да пита тя. – Кажи ми, моля те!
– Защото ти направи чудо! – едва проговорил той.
– Така е – скромно отвърнала Лора – Искам да победя Важните, но май много се отдалечих. Ти чувал ли си за тях?
– Да, знам ги! Че кой не ги знае? – той оставил чашата си на масата. – Едно време живеех близо до техния дворец, но те ме дразнеха и аз избягах тук. Значи искаш да ги победиш? Добре. Ами… Те живеят долу, но ти няма да ги намериш, защото града е много голям. Затова ще ти дам това.
Той подал на Лора чашата си и ѝ обяснил, че тя е магическа и само трябва да затвори очи докато я държи и да каже къде иска да отиде наум.
– Благодаря! – Лора си взела довиждане с облака, излязла от дома му, затворила очи и обгърнала чашата с ръце.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Лора се озовала отново в двореца на Важните, само че в стаята на Емо. Той не бил толкова дразнещ като останалите, но всеки който го ядосал, щял здраво да си изпати. Тъй като било гладно, момичето затърсило нещо за ядене. Видяла една купичка. Приближила се и направила кисела физиономия. „Че кой ще яде супа с банани?”, помислила си тя.
В този момент влязъл Емо.
– Какво гледаш? – попитал той.
– В супата ти има банани! – смръщила се Лора. – Ядеш супа с банани? Не мога да повярвам.
– Не ям супа с банани! – троснал се Емо. – Този банан ми беше за училище и е паднал в супата.
– А защо не си си изял супата? Вече мина обяд.
– Ти пък коя си, че да ми държиш сметка? – ядосал се Емо.Няма да ти кажа, сети се сам. Ако не се досетиш, ще ми дадеш супата си, но ще махнеш банана – казала Лора.
Емо мислил, мислил, но не могъл да се досети коя е тя. Той махнал банана от супата и ѝ я подал, а Лора набързо я изяла.
– Чуйте – извикала отвън Ния, – Емо си говори с някой.
Всички Важни влетяли в стаята.
– Ах, ти! – приближила се Елизабет. – Какво направи?
– В супата на Емо има банан! – бързо отговорила Лора.
Всички вкупом изкрещяли, запушили с ръка носовете си и излезли от стаята. Емо я погледнал яростно, грабнал една вилица и замахнал с нея към Лора. Тя пък взела един лист и го пуснала, когато вилицата го пробола. След това хванала един бастун. Емо хвърлил вилицата с листа и взел една тояга.
– Не знам защо имаш бастун, след като не си дядо, но той ми върши чудесна работа – присмяла му се тя.
– Не можеш да ми говориш така – извикал Емо и изненадващо замахнал с тоягата и съборил бастуна от ръцете на Лора. – Да видим с какво ще се предпазиш сега.
– С нищо, но ще направя нещо друго – отговорила Лора и изчезнала. Тя все още държала чашата с една ръка.
– Ще се предпазя с това – чул той глас зад гърба си, обърнал се и видял Лора с две тояги в ръцете си. Тя замахнала и съборила неговата тояга. Емо изкрещял и побягнал извън стаята. След минута Важните нахлули при нея.
– Коя е тя? – запитал Емо.
– Лора – отговорил Флоро, – голяма пакостница е.
– Да, аз съм си такава – казало момичето и размахало тоягите – къш, къш!
Флоро избегнал ударите и измъкнал голям меч, но внезапно Лора изчезнала и повече не се появила в тази стая.

*********************************************************************
Лора се разхождала из стаята на Флоро. „Трябва да намеря пръчката”, помислила си тя, след което обгърнала чашата с ръце и се появила на покрива на една къща. Пръчката обаче не била там.
– Това не е правилната къща, как е възможно?
Тя скочила на покрива на съседната къща и пак скок и подскок и да! До нея се намирала вълшебната пръчка. Лора протегнала ръка и я взела. Размахала я, направила с нея светеща пързалка и се спуснала по нея обратно в стаята на Флоро, който вече бил там.
– Иии, трим, трим, трим, изчезни в свят, голям и непознат! – изпяла заклинанието Лора и размахала пръчката. Флоро изчезнал, а момичето се пренесло в стаята на Елизабет. Там била и Ния.
– Иии, казвам нашир и надлъж, двете изчезнете наведнъж – отново запяла тя.
Преди Лора да каже наведнъж Ния успяла да избяга.
– Емо, Емо! – бързо извикала Ния, но било късно. Тя видяла как той изчезва и бързичко се скрила между разхвърляните му дрехи.
Лора продължавала да обикаля от стая в стая, а Важните изчезвали един по един. Ния едва успяла да се добере до асансьора, да слезе до първия етаж и да разкаже всичко на Еми.
– Моля те, пази се – прошепнала ѝ тя, но отново било късно.
Вратата се отворила и вътре влязла Лора. Ния се скрила под леглото, но Еми не успяла да се скрие и също изчезнала. Ния затаила дъх под леглото, изчаквайки Лора да си тръгне, но тя останала в стаята.
– Какво правиш? – Ния изскочила с вик изпод леглото. – Какво правиш? Спри! Всички изчезнаха. Престани, моля те!
– Няма, по-добре да беше останала под леглото. Сега и ти ще изчезнеш – казала Лора и замахнала с пръчката.
Ния успяла да се добере до една ябълка и да я постави пред лицето си. Ябълката изчезнала!
– Стига, достатъчно! – казала тя, грабвайки един вълшебен пумпал.
– Откъде ти е това? – попитала Лора.
– Върни приятелите ми и ще ти кажа – отвърнала Ния.
– В никакъв случай, въобще не искам да знам откъде е.
Още едно замахване и пумпала също изчезнал. Всички предмети от стаята изчезвали един след друг. След малко искрите в очите на Ния угаснали и тя изведнъж се променила.
– Не можеш да ме закараш там, където закара другите – опитала да се защити Ния, – не можеш!
– Мога – казала Лора, след като стаята останала без мебели. – Искам да те попитам, защо дразните всички? Какво искате от нас? Защо го правите?
– Знаеш ли какво, аз всъщност не искам да го правя – признала Ния, – но понеже съм много силна, Флоро много искаше да съм част от бандата. Той я организира. Нарече я Важните и построи двореца. Уютно е там, но нали видя какво стана. Не ме наранявай, моля те! Той ме заплаши, че ще ме отведе надалеч – продължила тя.
– Няма да те нараня – казала Лора и седнала до нея.
– Съжалявам! – прошепнала Ния и я прегърнала. – Искаш ли да се сприятелим?
– Да – отговорила Лора, а след малко добавила. – В света, където ги изпратих мина доста време, мисля да опитам да ги върна, за да разбера кой е станал добър и кой не.
Тя отново започнала да размахва пръчката и един по един се появили всички Важни без Флоро и Елизабет.
– Всички вече са тук, само Флоро и Елизабет ги няма.
– Лора, чуй нещо – казала Ния, – всъщност Елизабет не е момиче, а е майката на Флоро. Носеше маска през цялото време.
– А аз се чудех, защо постоянно прикляква, явно за да прилича повече на дете… Надявам се някой ден и те да станат добри и да се върнат тук.
Лора се сприятелила с всички останали, а след това извикала килимчето, качила ги на него и ги закарала при родителите им.
Когато се прибрала вкъщи, тя прегърнала своите родители и “дала пет” на майка си.

КРАЙ

Повече информация за Стефи и нейните приказки може да намерите в нейния блог – https://stefimiteva.com/

Към началото