от Anтоnia » 18 януари 2016, 18:46
Странно, линка го копирах след като отворих моя текст, но сега наистина излиза първоначалната страница. За това ще го пусна направо тук.
Кратък миг само за мен
Малко след като навърших 30 години осъзнах, че имам всичко, което съм искала. Единствено малко страст и силни положителни емоции ми липсваха. Ежедневието макар и хубаво и спокойно все пак е ежедневие. Имах нужда от няколко различни дни в годината. Така с подкрепата на моят съпруг се спрях на това.
Пътешествия
Знам, че това не е откритието на века, но за мен беше. Няколко дни в годината, в които аз да направя нещо само за мен. Сега ще ви разкажа как премина последното ми пътешествие. Няма да е за забележителностите и тяхната история, нито за организацията и разходите по това пътуване. Ще е разказ за емоциите и мислите ми.
Заедно със сестра ми крояхме планове за различни държави, ярки и топли градове скачахме от Испания до Прага и т.н. Всяка разходка в сайтовете за организирани екскурзии ми носи удоволствие. Аз си представям всичко живописно и с много реални картини. Мечтая за тези места. Кара ме да се чувствам добре и да се усмихвам сама пред компютъра. А когато си легна затварям очите си и се разхождам по различни улици, пия кафе в малки кокетни заведения. И така сред всички организирани посещения дойде предложение за самостоятелно пътуване. Малко страшно ми се стори, не ми се бе случвало досега, нооо поне заковахме дата и място.
РИМ през късен февруари! Не звучи ли разкошно? Дни наред не можех да вляза в интернет да разглеждам снимки и мнения. Изпитвах страх нещо да не се обърка и да не мога да отпътувам. Накрая датата наближи и можех спокойно да чета за РИМ.
Денят дойде и ние – аз, сестра ми и моята приятелка заминахме. Всеки миг от тогава нататък беше интересен и различен. Сякаш попадаш в друга реалност. Рядко си гледаш часовника, не гледаш телевизия и само се наслаждаваш на това място. Имам нужда да чувам семейството си, но преди и след тези разговори пак се потапям в ”другия свят”. Забрявам за всички домашни задължения и покупки, както и за плащането на сметки в точни дати, забравям за всичко…. Страхотно е!!!
Посещението на забележителности:
Ватикан – красиво е, но и доста голямо пространство за разглеждане. Влизаш от зала в зала (това звучи като от онази реклама –от чакра в чакра) и гледаш изящни картини, гоблени с размер на цяла стена, запазени мебели и статуи и т.н и т.н. В един момент мозъкът ти спира да възприема и имаш нужда да починеш. Странно е как след месец за мен Ватикан е по-скоро часът, прекаран в една красива зелена градина, облегната на една пейка под слънцето. Пълен покой и наслада. Затварям очи и се разсмивам, защото си спомням всички шеги, които си казахме и как се хилехме след това.
Друго много запомнящо преживяване е изкачването на върха на базиликата Св. Петър във Ватикана. Ние се движехме с пътеводител, в който пишеше, че изкачването на всичките стълби до върха не е за всеки и че трябва да сме в идеално здраве. И аз реших че съм точно в такова здраве и затова реших да ги превзема. Слава Богу, беше вече късен следобед и ни качиха с асансьор до купола и от там по стълбите. Същитите тези стълби предизвикваха ужас у мен дълго време след това. Те са тесни, извити и наклонени, често не се вижда и краят им. Почти няма и прозорци, а стълбите не свършват и не свършват. Вървях си аз нагоре и единствено гледах подметките на ботушите на приятелката ми. Не смеех да отместя очи, защото ме обземаше все по-силна паника.
СТИГНАХ!!!!!!! Сърцебиенето ми се успокои и видях една невероятна гледка. Заслужава си! Целия РИМ е в краката ти, главните улици, високите дървета, реката, сградите... Прекрасна гледка, но е трудно да й се насладиш, защото всеки сантиметър от ограничителния перваз е зает с мнооооого хора, решили да видят повече от теб.
Е, с едно изречение беше силно впечатляващо изживяване
Като затворя очи другото, което си спомням не са Пиаца Навона, нито близките до нея забележителности, а едно малко кафене. Още си спомням аромата на шоколадовия и ванилов мъфин, които ядохме, както и чая на сестра ми с ябълка и канела. Помня сервитьорката - красиво и деликатно момиче с тюрбан на главата. Същото е и с Пантеона. Пантеон като Пантеон, само че пред него изпълняваха страхотна музика на живо. Стоях седнала на една от картите ни на града и просто си слушах хубава музика.
Помня и вечерите в ресторантите (силно казано ресторанти), задължително с паста и червено вино. Приятно е, стоиш си там в Италия и слушаш техния мелодичен език, отпиваш от чашата си с вино и се забавляваш с приятелите си. И тук трябва да уточня, че е много важно с кого пътешестваш, за да се забавляваш и да се отпуснеш.
Запомнила съм и дано да е задълго гледката на нощен Рим. Казвам запомнила съм, защото се оказа, че никой не носеше фотоапарата си, а аз бях забравила дори и телефона си, с който можеше да снимам. Посмяхме се естествено, за това колко сме съобразителни.
Колизеумът - величествен е! Заслужава си поне според мен. Въпросът обаче, който доста хора си задавахме беше как да излезем от него. Всички указателни табели с „ИЗХОД” бяха разхвърляни навсякъде, дори противоположно една на друга просто, за да се направи скрита камера сякаш. В един момент се движехме с още няколко групи от хора и неистово искахме да излезем, но не можехме. Тогава се чудех как, по дяволите, това място се е изпразвало за около 10 мин., а ние не можехме да излезем повече от 20?
Това че и други обикаляха с нас със същите тези трескави погледи ме успокояваше, че ненамирането на изхода не е плод на нашата прословута женска ориентация.
Идва и денят за тръгване, а той идва много скоро. Иска ти се още и още… Няма как, опаковаш багажа, поглеждаш малките подаръчета, който си купил и се надяваш по-дълго да запазят усещането за това пътешествие. Още в самолета към България аз започвам да се чудя, сега като се прибера какво ще сготвя, дали е много разхвърляно, не забравих ли да платя застраховката, докога се плащаше интернета… Леко е тъжно, но се връщаш много зареден с положителни емоции и красиви гледки. Радваш се на раздаването на подаръците на прегръдките и шумната суматоха, която настава и после… После започваш тайно да си мечтаеш за следващия път. Къде ще е, кога ще е ….?. Запазва се това желание и се затвърждава решимостта да има следващ път.
Странно, линка го копирах след като отворих моя текст, но сега наистина излиза първоначалната страница. За това ще го пусна направо тук.
Кратък миг само за мен
Малко след като навърших 30 години осъзнах, че имам всичко, което съм искала. Единствено малко страст и силни положителни емоции ми липсваха. Ежедневието макар и хубаво и спокойно все пак е ежедневие. Имах нужда от няколко различни дни в годината. Така с подкрепата на моят съпруг се спрях на това.
Пътешествия
Знам, че това не е откритието на века, но за мен беше. Няколко дни в годината, в които аз да направя нещо само за мен. Сега ще ви разкажа как премина последното ми пътешествие. Няма да е за забележителностите и тяхната история, нито за организацията и разходите по това пътуване. Ще е разказ за емоциите и мислите ми.
Заедно със сестра ми крояхме планове за различни държави, ярки и топли градове скачахме от Испания до Прага и т.н. Всяка разходка в сайтовете за организирани екскурзии ми носи удоволствие. Аз си представям всичко живописно и с много реални картини. Мечтая за тези места. Кара ме да се чувствам добре и да се усмихвам сама пред компютъра. А когато си легна затварям очите си и се разхождам по различни улици, пия кафе в малки кокетни заведения. И така сред всички организирани посещения дойде предложение за самостоятелно пътуване. Малко страшно ми се стори, не ми се бе случвало досега, нооо поне заковахме дата и място.
РИМ през късен февруари! Не звучи ли разкошно? Дни наред не можех да вляза в интернет да разглеждам снимки и мнения. Изпитвах страх нещо да не се обърка и да не мога да отпътувам. Накрая датата наближи и можех спокойно да чета за РИМ.
Денят дойде и ние – аз, сестра ми и моята приятелка заминахме. Всеки миг от тогава нататък беше интересен и различен. Сякаш попадаш в друга реалност. Рядко си гледаш часовника, не гледаш телевизия и само се наслаждаваш на това място. Имам нужда да чувам семейството си, но преди и след тези разговори пак се потапям в ”другия свят”. Забрявам за всички домашни задължения и покупки, както и за плащането на сметки в точни дати, забравям за всичко…. Страхотно е!!!
Посещението на забележителности:
Ватикан – красиво е, но и доста голямо пространство за разглеждане. Влизаш от зала в зала (това звучи като от онази реклама –от чакра в чакра) и гледаш изящни картини, гоблени с размер на цяла стена, запазени мебели и статуи и т.н и т.н. В един момент мозъкът ти спира да възприема и имаш нужда да починеш. Странно е как след месец за мен Ватикан е по-скоро часът, прекаран в една красива зелена градина, облегната на една пейка под слънцето. Пълен покой и наслада. Затварям очи и се разсмивам, защото си спомням всички шеги, които си казахме и как се хилехме след това.
Друго много запомнящо преживяване е изкачването на върха на базиликата Св. Петър във Ватикана. Ние се движехме с пътеводител, в който пишеше, че изкачването на всичките стълби до върха не е за всеки и че трябва да сме в идеално здраве. И аз реших че съм точно в такова здраве и затова реших да ги превзема. Слава Богу, беше вече късен следобед и ни качиха с асансьор до купола и от там по стълбите. Същитите тези стълби предизвикваха ужас у мен дълго време след това. Те са тесни, извити и наклонени, често не се вижда и краят им. Почти няма и прозорци, а стълбите не свършват и не свършват. Вървях си аз нагоре и единствено гледах подметките на ботушите на приятелката ми. Не смеех да отместя очи, защото ме обземаше все по-силна паника.
СТИГНАХ!!!!!!! Сърцебиенето ми се успокои и видях една невероятна гледка. Заслужава си! Целия РИМ е в краката ти, главните улици, високите дървета, реката, сградите... Прекрасна гледка, но е трудно да й се насладиш, защото всеки сантиметър от ограничителния перваз е зает с мнооооого хора, решили да видят повече от теб.
Е, с едно изречение беше силно впечатляващо изживяване :)
Като затворя очи другото, което си спомням не са Пиаца Навона, нито близките до нея забележителности, а едно малко кафене. Още си спомням аромата на шоколадовия и ванилов мъфин, които ядохме, както и чая на сестра ми с ябълка и канела. Помня сервитьорката - красиво и деликатно момиче с тюрбан на главата. Същото е и с Пантеона. Пантеон като Пантеон, само че пред него изпълняваха страхотна музика на живо. Стоях седнала на една от картите ни на града и просто си слушах хубава музика.
Помня и вечерите в ресторантите (силно казано ресторанти), задължително с паста и червено вино. Приятно е, стоиш си там в Италия и слушаш техния мелодичен език, отпиваш от чашата си с вино и се забавляваш с приятелите си. И тук трябва да уточня, че е много важно с кого пътешестваш, за да се забавляваш и да се отпуснеш.
Запомнила съм и дано да е задълго гледката на нощен Рим. Казвам запомнила съм, защото се оказа, че никой не носеше фотоапарата си, а аз бях забравила дори и телефона си, с който можеше да снимам. Посмяхме се естествено, за това колко сме съобразителни.
Колизеумът - величествен е! Заслужава си поне според мен. Въпросът обаче, който доста хора си задавахме беше как да излезем от него. Всички указателни табели с „ИЗХОД” бяха разхвърляни навсякъде, дори противоположно една на друга просто, за да се направи скрита камера сякаш. В един момент се движехме с още няколко групи от хора и неистово искахме да излезем, но не можехме. Тогава се чудех как, по дяволите, това място се е изпразвало за около 10 мин., а ние не можехме да излезем повече от 20?
Това че и други обикаляха с нас със същите тези трескави погледи ме успокояваше, че ненамирането на изхода не е плод на нашата прословута женска ориентация.
Идва и денят за тръгване, а той идва много скоро. Иска ти се още и още… Няма как, опаковаш багажа, поглеждаш малките подаръчета, който си купил и се надяваш по-дълго да запазят усещането за това пътешествие. Още в самолета към България аз започвам да се чудя, сега като се прибера какво ще сготвя, дали е много разхвърляно, не забравих ли да платя застраховката, докога се плащаше интернета… Леко е тъжно, но се връщаш много зареден с положителни емоции и красиви гледки. Радваш се на раздаването на подаръците на прегръдките и шумната суматоха, която настава и после… После започваш тайно да си мечтаеш за следващия път. Къде ще е, кога ще е ….?. Запазва се това желание и се затвърждава решимостта да има следващ път.