Лятна командировка - част 2, глава 3.1

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Лятна командировка - част 2, глава 3.1

Лятна командировка - част 2, глава 3.1

от Boky » 08 юни 2015, 21:24

3
Наистина, няколко минути по-късно влизахме в града и след като попитахме за мястото, бяхме упътени към заведение, на изхода му, от другата страна. Паркирах пред заведението и докато обличахме кожените якета, отвътре изхвърча едно здраво момче, което накуцваше почти незабележимо. От описанието на Калин веднага се ориентирах, че това е човекът и тръгнахме към него.
- Добре дошли в града ни. Ти трябва да си Маргарита, а ти - обърна се към мен - Светла. Бате Калин описа колата, но не спомена, че ще кавалерствам на такива красавици. Заповядайте в кафенето на топло, че чакам приятелката ми, която всеки момент ще се появи и веднага потегляме.
Влязохме в заведението, където наистина бе топло, но димът от цигарите на присъстващите не го правеше уютно. На една голяма маса до вратата, се бе настанила доста шумна компания момчета и момичета, които пригласяха на чалгата, която се лееше от колоните. Утеших се, че пребиваването ни няма да е дълго, а и отваряше се възможност да използваме тоалетната. Приехме предложението на Борислав, така го представи Калин, за чаша кафе и отидохме с Маргарита да се освежим. Когато се върнахме, на масата димяха две чаши кафе, в компанията на две бутилки кола, настанихме се и опитахме вкуса на тукашното кафе. Още не бяхме оставили чашите, когато към масата ни се устреми един от младежите от шумната компания и залепил нагла усмивка на лицето, опря юмруци върху плота.
- Ей, Язи, няма ли да ме представиш на тези красавици?
- Разбира се, Симчо. - охотно прие поканата нашият домакин, пускайки една хитра усмивчица. - Това е дъщерята, а това е приятелката на бате Калин, - посочи ни последователно той, - сигурно си го спомняш, имахте общи преживявания една нощ.
Сякаш някой ритна в стомаха натрапника. Усмивката му падна на пода, а в погледа му се настани уплаха.
- Аз …, аз … Казвам се Симеон... Няма да ви преча, само така, нали знаете. Човек като види жени като вас … Извинявайте, не искам да съм нахален.
Бързо се завъртя на пети и се върна на масата. Прошушна нещо на компанията, които до този момент подвикваха предизвикателно, след което шумът от тази посока внезапно утихна. Ние с Маргарита се спогледахме изненадано. Очаквахме поредната досадна история, но нещо се случи.
- Бориславе, какво става? - обърнах се към момчето на масата. - Като чу кои сме, този юнак сякаш се изплаши. Каква е причината?
- Ама как? Бате Калин нищо ли не ви е разказвал за случките тук?
- Какви случки, Бориславе? Нищо не знам. Бил е тук при приятеля си след катастрофата и е останал докато се възстанови. Нали ти си му оправял колата?
- Катастрофа ли? - учудено ме погледна момчето. - Колата я поправих, защото двигателят й не беше в ред и защото това беше най-малкото, което можех да направя за него. Значи ви е казал, че е катастрофирал?
- Слушай, момче. Какви са тези загадки? Няма да мръднем оттук докато не ни кажеш за какво става дума.
- А-а не, Светла, нали мога така да се обръщам? - попита и след като му кимнах утвърдително продължи. - Защо не ви е разказал нищо за случилото се тук, това е работа на бате Калин. Аз не искам да заставам срещу него ако се ядоса на голямата ми уста.
- Ама какви ги говориш? - намеси се и Маргарита - Аз баща ми не помня да съм го виждала толкова ядосан, че да помести планина като теб.
- Значи не познаваш баща си, красавице. По-големи планини от мен се рухвали, когато е бесен. Не пожелавам на никого да го вкарва в подобно състояние. Нали видяхте Симчо? Сигурно още се стряска нощно време когато сънува последната им среща.
- Чакай, чакай, Бориславе. - опитах се да върна спокойствието на масата. - Виждаш, че ние с Маргарита май сме най-неинформираните хора за тукашните случки. Но трябва да признаеш, че имаме право да знаем Само ни ориентирай мъничко.
- Ох, момичета, не искайте това от мен. Разровете се в новините от последния месец, нали сега в Интернет всичко може да се намери. Бате Калин ще пристигне довечера и ако действително имате някакво влияние върху него, притиснете го да каже. Аз съм му дал дума, съжалете ме.
Спогледахме се с Маргарита отново. И двете бяхме наясно, че нищо не разбираме. В този момент на вратата се показа едно приятно момиче с пухкава фигура, което накара домакинът ни да подскочи и да ни помоли да тръгваме. Не чакахме втора покана, качихме се в колата и подкарахме след БМВ-то на Борислав. Половин час по-късно паркирахме пред една великолепно изглеждаща станция. Изглежда стопаните бяха предупредени, защото веднага щом излязохме от колата към нас се спусна едно пъргаво миньонче, а една грамада с мустаци ни очакваше на площадката.
- Чакайте сега да позная. – започна жената, - О, ами че то не е трудно. Тази сладурана е дъщеря му, леле, одрала си му кожата, кака. Сега разбирам напълно баща ти. Когато ни говореше за теб, мед капеше от устата му. Добре дошла. – придърпа Маргарита към себе си и я разцелува. – А ти си Светла. Господи, каква красавица. Браво, Калине, заслужаваш най-доброто.
Взе лицето ми в дланите си, без да обръща внимание на червенината, заляла бузите ми и залепи няколко целувки докато се опомня.
- Какво стърчиш там, Барабов? Нима ще оставиш тези дами сами да пренесат багажа? Хайде, кака, тръгвайте с мен, онзи гигант ще се погрижи за чантите ви.
Великанът ни изчака на площадката, грабна ни и двете с Маргарита в прегръдката си, от която за малко не изпращяха костите ми. Но Каката се погрижи за оцеляването ни, като избута грамадата към стълбите, хвана ни под ръка и ни поведе към входа. Стихийното посрещане отговаряше напълно на описанието на Калин за собствениците на това място. Заведе ни в един приятно оформен ъгъл във фоайето и изчезна зад една от вратите с обещанието за бързо завръщане. Не можахме да си вземем дъх, когато отново изскочи, бутайки една количка, върху която димеше кана с кафе, някакви домашни сладки и бутилка с тъмна течност, която се оказа домашен сироп от горски плодове.
- Уф, ще поседна малко с вас, че цял ден шетам в тази кухня. Калин се обади преди малко да пита дали сте пристигнали и каза, че може би ще закъснее. Хайде сега, вече на спокойствие, да се запознаем. Аз съм Евгения, но всички ми викат Каката, това важи и за вас, кака.
Представихме се и ние и след малко се понесохме по вълните на типично женски разговор, в който всички участвахме сякаш бяхме отдавнашни дружки. Дори не усетихме кога Барабата застана зад нас, очаквайки да забележим присъствието му.
- Не стърчи така, Барабов. – забеляза го най-после Каката. – О, ама аз съвсем се унесох. Сега ще ви заведем до стаята. Чакайте, да попитам все пак. Приготвила съм стая с две легла до стаята на Калин. Светла, имаш ли нещо против? Просто леглата са малки, а стаята му е с едно легло.
- Нямам претенции. Ти Маргарита?
- Нищо против. Двете ще се чувстваме добре.
- А защо казваш, каке, стаята на Калин? Да не я е закупил? – боднах стопанката ставайки от дивана.
- О-ох, кака, за това което направи Калин, не стая, а палат бих му подарила. Но понеже и двата пъти отсядаше в тази стая, сърце не ми дава да я дам на друг. Дадох си дума и я държа заключена само за него, та ако ще и да идва един път на пет години.
- Но какво се е случило, каке? Борислав говореше за някакви случки в града, ти сега ни изненадваш с този дългосрочен ангажимент и всички говорите за Калин с едно много особено чувство.
- Но как? Калин не ви ли разказа за престоя си тук?
- Не. – отговорихме в един глас с Маргарита. – Но се надяваме и двете някой да ни разкаже все пак. – допълних аз.
- Не знам, кака. Да оставим този въпрос. Ако е решил да не разказва, значи има някаква причина и аз ще съм последната, която ще му счупи хатъра.
- Но … ние не сме случайни хора. – умолително я погледнах в лицето, но срещнах упоритият отказ, настанил се в погледа й.
- Недейте, кака. Не ме притискайте. Аз не мога да ви говоря, ако Калин не е съгласен. Хайде, елате да ви настаня.
Качихме се на горния етаж, където Каката отвори една от стаите и ние се озовахме в прекрасно подредена малка стая, където личеше огромно старание при подредбата й. Барабата ни следваше с чантите, остави ги до вратата и почти на пръсти се оттегли по коридора. След обещанието, че ще слезем до половин час, най-после останахме сами с Маргарита. Седнахме една срещу друга и продължихме разговора, който започнахме в колата.
- Още загадки, Светла. Тук се е случило нещо, за което сигурно половината град говори и баща ми е играл някаква роля, за която нямаме никакво понятие.
- Така е, Маргарита. Имам чувството, че едва ли е заслужил подобни признания, като се е излежавал в съседната стая, възстановявайки се от катастрофата. Впрочем, знам нещо, което ти със сигурност не знаеш и това ме кара да мисля, че наистина не е имало катастрофа.
- Кажи ми, Светла. Поне ти не ме дръж на тъмно.
- Добре. Разказах ти, тук отварям една скоба за да кажа, че не съм срещала по-любопитно и притесняващо ме с настойчивостта си момиче като теб, как се запознахме с баща ти и как се разви запознанството. Но не казах причината за внезапното му тръгване. Бил е отвлечен от хората на един от посетителите в хотела, затворен и бит в някакво мазе. След което са го оставили в една нива. Точно по това време Каката му се обадила и той веднага пристигнал тук. Въпреки опитите ми, не можах да узная каква е причината за отвличането му, както и защо след всичко случило му се веднага се е отзовал. Но едно е сигурно, белезите по лицето му не са от катастрофа, а от пребиваването му в онова мазе.
- Но как така? Защо не ми е казал нищо? Господи, защо не е потърсил полицията?
- За да не те тревожи, момичето ми. Толкова те обича, че не дава и сянка на неприятност да падне върху теб. Другото което знам е, че онзи тип, отвлякъл баща ти, живее в този град и че бизнесът му е свързан с много съмнителни хора. Нямам представа какво общо може да има между него и Калин, защо баща ти избягва да говори за това познанство, защо не е отишъл в полицията.
- Чакай, ще направим нещо друго. – измъкна телефона си Маргарита и защрака по клавишите. – Ура, има Интернет. Сега да разровим нещата …
Оставих я да се бори с клавиатурата и подредих багажа ни в гардеробчето. В един момент Маргарита нададе вик и се хвърли към мен.
- Ето, Светла. Намерих. Господи, слушай само. Това е поместено вчера, в сайта на общината: „В града ни пристигна екип от известна национална телевизия, който се срещна с кмета и общинските съветници. В главния им офис се е получил анонимен сигнал с нови данни за събитията отпреди два месеца, когато бе подпален и изгорен част от Центъра за отдих, а двама от собствениците му бяха осакатени, почти до степен на инвалидност. Същата нощ бе нападнат и отвлечен от дома му известен местен бизнесмен. Общинският съвет обеща пълно съдействие на разследващия телевизионен екип. Случилите се преди известно време събития са нещо ново за нашия град и всички трябва да помогнем да се заловят извършителите.“ Майчице, мислиш ли, че тате има нещо общо с това?
- По време съвпада с престоя му тук. Не знам какво да мисля. Не мога да си го представя като разрушител или участник в наказателни акции и отвличане. Не, това е работа на някоя банда, вероятно. Живях известно време сред такива хора и мога да се ориентирам.
- Уф, и аз не знам. Не вярвам, но трябва да го питаме. А преди това ще опитам да измъкна нещо от Карамфила. Може би той знае какво се е случило.
- Добре, преобличай се и ако искаш, да се разходим в тази гора, която се вижда оттук. Изглежда много красиво. Ще помолим Барабов да ни разведе и ще го подпитаме внимателно. Макар че, знам ли … Разбираемо е баща ти да не говори за подобни неща, ако е свързан разбира се по някакъв начин.
- Съгласна, за разходката. Но искам да разровя тази история. Дали пък тате не е герой от някоя съвременна версия на историята за д-р Джекил и мистър Хайд? – плисна звънливият смях на момичето.
- Маргарита, пак започваш.
- Стига, Светла. Това беше за разведряване. В последния час и двете бяхме много сериозни.

Към началото