Съдбовни приумици ( част първа)

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


This question is a means of preventing automated form submissions by spambots.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:
BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [flash] е изключен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени
Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Съдбовни приумици ( част първа)

Съдбовни приумици ( част първа)

Мнение от esenna » 23 октомври 2013, 00:15

Tопла септемврийска привечер. Той изпъшка с досада и стана от компютъра. Протегна се бавно, гръбнакът му изпука, разтърка ръцете и лицето си и се прозя. Реши да излезе. Не че обичаше разходките, напротив.Тази тълпа от хора по улиците го дразнеше и му навяваше убийствена скука. Не обичаше младостта. Смяташе я за нелепа и глупава. Всичките тези девойчета с техните претенции за хубост, високи токчета, от които ти се завива свят, хищните им лакирани в ярко червено дълги нокти, тежките нескопосни гримове, следите от червило, което оставяха по чашите, наглостта им, самочувствието ,че целият свят тях очаква, го вбесяваха. Майките с детски колички, подскачащите им дечурлига, които вдигаха такава безсмислена врява, старците с бастуните – и тази гледка не му беше по вкуса. Затова реши да мине през парка ’’Заимов’’- надяваше се по това време да има по-малко хора, здрачаваше се, а и навън започна да кваси лек, ароматен, с дъх на идваща есен дъждец. Вървеше по алеята, не си взема чадър съзнателно – имаше нужда от малко прохлада за възпалената си душа. ’’ Хм, що за възраст е това - имам още малко до петдесет, но вече усещам как идва нещо непознато- стар, млад? Не, не съм млад със сигурност! И слава богу! ’’- разсмя се той на ум. ’’ За старост- не знам. Как , как го беше казал Бет Дейвис- ’’Старостта не е за лигльовци!’’
Така мислите му вървяха бавно в него, изпълваха го, предизвикваха самоиронични монолози и диалози.
Тогава я видя на една пейка. Беше висока, слаба, с ниски сандали, обикновена рокличка, която откриваше острите й още колене, дългите й слаби ръце бяха прегърнали някакъв хлапак, който нескопосно си играеше с косата й. Нещо се преобърна в стомаха му. Не беше красавица. Не, но носеше в себе си оная почти невъзможна смесица от детско, девическо и женствено, което толкова рядко се срещаше, усещаше го, долавяше уханието му. Забави крачка, запали цигара, за да я види по-добре - да, точно така, не се беше излъгал - усмивката й правеше две сладки трапчинки, устните й целуваха този недорасляк, косата й се спускаше дълга до кръста. Дъждът не ги плашеше. А той - Кристиян Марковски стоеше като омагьосан впил очи в някаква млада, семпла, неоформена жена, която пък с излъчването си го караше да изтръпва. В такава нелепа ситуация не беше изпадал. Влезе в съседното кафене и седна до прозореца. Наблюдаваше ги. Беше изпълнен с цялото търпение на света, само и само да разбере коя е тя и дали наистина си струва това парещо чувство в гърдите.
Те станаха и тръгнаха към Университета. Той изчака малко и ги проследи. Автобусът спря, качиха се. Слязоха в Студентски град и влязоха в един от блоковете до спирката.
Беше тъмно, наближаваше десет часа, той се повъртя и реши - написа импровизирано писмо. Влезе в блока и попита за едно момиче, на което забравил името - дъщеря на негов приятел, трябвало да й придаде писмо от баща й. Портиерката го гледаше с леко подозрение, но реши, че човекът е сериозен и се поотпусна:
- А, това трябва да е Марчела, така както ми я описвате - женена, нали, нямат деца? От Варна? Преди малко се прибраха!
- Да, точно така, забравих й името, извинете – усмихна се той вежливо - бихте ли й предали това писмо? Бързам за нощния влак, благодаря Ви, довиждане!
Излезе и се прибра в къщи. Сипа си уиски с лед и го изпи бавно, замислен. Взема душ и легна. Сънят го спохождаше рядко, за кратко, но беше свикнал. Сега поне имаше за какво да мисли. Живееше като вълк-единак. Жена му беше заминала преди десет години с дъщеря им и работеше в Шотландия. Чуваха се по телефон, виждаха се един път в годината. Имаше няколко връзки през тоя дълъг период и те си свършваха така както и започваха - всяко нещо си има начало и край. С прагматичния начин на мислене присъщ за всеки компютърен програмист, чувствата за него бяха само плътски, харесването беше задължително, а интелигентната и емоционална комуникативност на партньорката беше от голямо значение. А сега тая Марчела появила се така от нищото му напомни за първите негови трепети по едно момиче от пети клас.
Надвечер на следващия ден беше в кафенето до блока на Марчела. Чакаше я. Тя се прибираше уморена - цял ден тичаше по задачи. Иво си беше заминал за Варна да си вади паспорт и на нея й беше криво,че ще е сама. Не обичаше разделите. Слезе на спирката и едва тогава се сети, че сутринта й дадоха някакво писмо от баща й - отвори го, прочете, но явно имаше някаква грешка – не беше за нея, макар че на плика пишеше Марчела. Поразгледа го, повдигна рамене и го смачка. В този миг животът й се преобърна:
- Добър вечер, Марчела!
Обърна се – видя висок мъж на средна възраст, непознат за нея.
- Не Ви познавам?- въпросително повдигна вежди тя.
- Няма значение - да се запознаем - Кристиян, някои ми казват Ян, други Крис, за разнообразие - усмихна се той.
- Но аз не искам да се запознавам с Вас!
- Защо? Нещо лошо ли има в това?
- Познавам достатъчно хора, не изпитвам нужда от още познанства!
Тя се обърна към вратата на общежитието леко раздразнена. Ян я хвана внимателно за голата ръка над лакътя:
- Почакай - светло е още, хайде да изпием по едно кафе или чай?
Марчела за първи път се загледа в него. Не, не приличаше на мошеник. Не й се прибираше още в самотната стая . Седнаха в кафенето –поръчаха си чай. Той говори за себе си, за начина си на живот, с какво се занимава. Тя мълчеше, после се поотпусна, разказа му за голямата си ученическа любов, за сватбата, за казармата и двете години кошмар, докато чакаше Иво, за следването си , за работата си като помощник-адвокат в голяма кантора и мечтата да имат с мъжа си частна фирма за юридически услуги когато той завърши. Не усети кога стана тъмно. Когато станаха, се притесни, разбърза се, тръгна към блока припряно, Кристиян я изпрати, взема си довиждане вежливо и тръгна.
Сутринта я чакаше на спирката с колата си. Тя отказваше да се качи, но неговото:
- Не се дръж като селско девойче- казано през смях я накара да се отпусне.Този ден прекараха само двамата. И тя не усещаше какво точно става с нея - имаше си Иво, беше си го чакала цели две години, имаше си мечтите, целият им живот беше пред тях, обичаше го и сега изведнъж някакъв мъж, който я поразяваше с интелигентността си, спокойствието, което струеше от него, увереността си и я правеше подвластна на желанията си и тя не разбираше как става това… Вечеряха в прекрасен тих ресторант, говориха много - да, с Ян винаги имаше какво да говорят. С Иво не беше така. Иво беше даденост. Ян - провокация на интелекта й, на женствеността й, на мислите и чувствата й. Когато след няколко дена се качиха на Витоша останаха да спят в хотела. През нощта Кристиян почука на стаята й, а Марчела като омагьосана му отвори. Любиха се дълго и безпаметно. Тя попиваше ласките му, целувките, прегръдките, проникванията му, беше нещо непознато за нея - омъжена от пет години, но това като че ли беше съвсем друг свят на друга планета, замотаваше се в собствените си мисли, чувства, усещания и се отказваше от всичко, от себе си, от целия свят, чуваше неговото нежно ’’ Моя сладка Мари’’ и искаше само да му се отдава и той да я взема, и пак и пак, нищо повече. Когато слънцето надникна в стаята им тя спеше сгушена в прегръдките му като малко дете. Той стана внимателно. Влезе в банята, взема душ и поръча кафе в стаята. Тя се събуди, погледна го, изчерви се и се зави през глава. Ян се разсмя искрено - това не му се беше случвало. Дали наистина Марчела не съзнаваше какво богатство е, питаше се той. Последваха три вълшебни дни.
Ян не се излъга в преценката си. Марчела беше пламенно момиче, интересно общуваше, искрена и емоционална, чиста и непокварена, харесваше му все повече. Близостта им се настани удобно между тях толкова естествено и бързо, че тя не разбра в кой момент Ян вече беше част от нея. Върнаха се в София –тя беше друга Марчела.
- Какво ще стане сега? – попита тя.
- Какво трябва да стане?
- Амиии… аз съм омъжена?
- Е, и ?
- Какво ще кажа на Иво?
- А, не, само това –не. Ти си вече достатъчно голяма, за да решаваш проблемите си сама. Ако искаш ела да живееш при мен. Това ти ще си решиш, нали така? Много те харесвам, повярвай ми! До скоро, обади се !- и той си тръгна. Тя стоеше неподвижна, това, което чу я зашемети. Може би беше прав, никой не я беше насилвал, решението да бъде с него си го взема тя сама. Качи се в стаята. Иво се беше върнал-зарадва й се, започна да й разказва за Варна, но тя нищо не чуваше. Изведнъж изпита силна болка в главата, после я заболя цялата кожа - беше копнеж за ръцете на Ян, легна и се разплака. Иво се изуми. Опита да говори с нея, но тя само го помоли да й даде нещо за глава и да я остави да поспи.
’’ Сигурно така се чувстват наркоманите - мислеше тя- костите ме болят и вият от болка по него, какво ще правя ’’- тя горчиво плачеше. ’’Дали пък наистина съм станала зависима от Ян? ’’ Успя да поспи малко и сутринта стана рано. Иво скочи след нея. Тя му разказа всичко - взема един сак, сложи си няколко неща в него, целуна го хладно и замина.Той не можеше да повярва, че това беше неговото момиче, което едва не умря през двете години докато беше в казармата. Някакъв си застаряващ мъж я прелъстил и тя се е поддала? Не, тука трябва да има нещо друго. Излезе да я потърси, но тя беше заминала.
От този ден Марчела заживя с Ян и това бяха най-щастливите месеци в целият й живот. Нямаше нещо, което дори само да си помисли,че й харесва и да не го получи. Ходеше на работа по цял ден, обаждаше се на Ян поне по десет пъти, той работеше от къщи, а вечерта започваше истинският им живот. Ходеха за няколко дни на различни места – по манастири, в малки планински градчета с уютни луксозни хотелчета винаги тихи, удобни, красиви. Марчела разцъфна - щастлива и обичана, Ян започна да изпитва удоволствие да й угажда, а и тя не беше претенциозна. Прекараха първата си Коледа и Нова Година заедно, първата си елха украсиха заедно. Ян реши да й направи необичаен подарък- да отидат за седмица във Венеция. Когато й показа самолетните билети тя се усмихна:
- Какво е това?
- Познай!
- Ще заминаваш някъде ли ? – сърцето й се сви.
- Ще заминаваме!
- Ние? Къде?
- Къде искаш? – Ян се смееше, тя опита да вземе билетите, той я хвана в прегръдките си. Целуваше я, смееха се и между ласките тя се опитваше да вземе билетите.
- Къде, къде искаш да отидем, хайде кажи!
- Искам във… Венеция.
- Бинго! Познал съм- заминаваме другата седмица!
- Наистина ли?- тя гледаше невярващо.
- Някога да съм те лъгал?
Той стана внезапно много сериозен.
- Виж, Мари, аз те обичам. Никога няма да те излъжа - в това можеш да си сигурна. Ти дойде при мен по собствено желание, аз те исках, живеем заедно и мисля, че така е добре и за двамата, нали? Не си ли щастлива?
Тя мълчеше. Изненадата за това неочаквано пътешествие беше много силна, отдавна Иво, майка й, баща й, бяха останали в някаква мъгла. Но това, което сега говореше Ян беше малко странно, сякаш искаше да й каже нещо повече, което тя искаше и не искаше да знае и всичко пак се обърка. Имаше нещо особено в отношенията им, като някаква енигма.Той отиде в кухнята, тя се залепи на прозореца да погледа ситния сняг, който засипваше всичко и изведнъж й стана тъжно. Не се отдаде на това демонско чувство и отиде при него:
- Венеция през зимата?
- Именно - засмя се той - всеки знае през лятото, нека пък ние бъдем там през зимата - е, какво реши, ще ходим ли?
Тя се повдигна на пръсти и го целуна сладко с усмивка.
Тази седмица Марчела запомни до най-малката секунда-дори и сънищата си помнеше. Романтиката на този град, топлото слънце, малките скътани улички, гондолите, разходките им –чувстваше се като в приказка, за която дори не е мечтала. Ян знаеше италиански, обичаше да го слуша като си говори с италианците. Такова синьо небе никъде в живота си не видя. Такава пица никога не опита, такова кафе не изпи повече в живота си. ’’Любов по италиански’’- през смях казваше Ян когато се оглеждаше във възторжените й очи, влюбените й ръце, коси, крака, заразяваше го с чувствата си.
Когато се върнаха в България дълго си спомняха за Венеция и правеха планове как ще отидат и през лятото.
Една студена мартенска вечер стояха на топло и просто гледаха снега, така на тъмно и двамата се чувстваха уютно. Тя неочаквано и за себе си каза:
- Ян, искам да се оженим.
Той мълчеше. Тя не повтори. Не знаеше защо, само усещаше, че не бива да го прави. Имаше някои неща, за които не трябваше да говори, инстинктът й подсказваше, но защо след като бяха толкова щастливи, задаваше си въпросите тя на ум и не смееше да развали магията и да го попита открито.
След няколко дена се върна вечерта от работа , но него го нямаше. Не се прибра през нощта. Тя се разтревожи, търсеше го по телефона - беше изключен, плака много, не знаеше към кого да се обърне - едва тогава осъзна, че не познава нито един негов приятел, колега или роднина - някак нямаха нужда от други хора и като че ли светът беше създаден само за тях двамата . Подаде сигнал в полицията. И там - нищо... Тя остана в апартамента му, за да го чака, а той все така не се връщаше - нищо не липсваше - само дрехите, с които бе излязъл и чантата. От полицията вдигаха рамене. Един ден случайно си отвори електронната поща- а, писмо, писмо от Ян? Отвори го разтреперана:

’’ Мари,
Ти си едно много сладко момиче, не, жена, да, ти си истинска жена, но аз вече съм на доста години, време е да поема своя си път. Пиша ти от Шотландия- събрахме се с жена ми, трябва да помагам за дъщеря си, която не е от най-покорните. Бъди здрава! Когато решиш да си тръгнеш, пусни ключа в пощенската кутия.
Целувам те!
Ян ’’
Тя не повярва. Не можа да заплаче. Легна си, не искаше да чете повече, запомни го веднага , а и то съвсем не беше дълго писмо.
Сутринта отиде на работа машинално и така заживя сама. Бремеността й не я изненада, изненада я това , че са близнаци - не каза на никой. Дори не можеше да бъде тъжна - тя просто не живееше в този свят. През пролетта й дадоха стая в общежитията. Срещна Иво когато вече навлезе в седми месец.Той много й се зарадва, покани я в стаята си. Дълго й разказва - как я търсел, колко тъгувал за нея, как никой във Варна не повярвал. Тя мълчеше. Гледаше го спокойно в очите. Не се чувстваше виновна - може ли такова приказно щастие да предизвиква вина? Когато я запита къде е онзи мъж, спокойно му отговори, че е заминал при жена си и са се разделили. Иво остана потресен. Настойчиво я моли да се съберат, но тя само поклати глава, извини се и си отиде.
Роди две момиченца и ги нарече Кристина и Яна. Получи още две писма от него, които не й казваха нищо освен виртуалните целувки. На Ян не писа нито едно писмо, нито ред за момиченцата - прие ги като космически дар, та нали Ян беше от друга планета?! Той беше мъжът изпратен й да й покаже какво е любовта – онази , истинската, която може да те докара до лудост, която може да те преобрази изцяло, да те извади от орбитата ти и да започнеш да се въртиш неусетно и сам за себе си в нечия друга, любовта, която те кара да чезнеш, да падаш, да се топиш, любовта, която разтваря собственото ти АЗ, любовта-съдба.
Дали беше сбъркала? Не знаеше. Но не можеше да допусне друг мъж до себе си, някак не се получаваше. Момичетата й пораснаха, станаха умни млади жени - Кристина започна да учи право като майка си, омъжи се рано, но щастливо и имаше вече сладко момиченце. Яна замина за Германия и записа компютърни технологии. Марчела си направи частна кантора, стана търсен адвокат , прибираше се вечер в малкото си апартаментче и запалваше цигара, една самотна цигара, едно огънче, което припламваше уморено в нощта.

Към началото