от Mutafchiev » 07 юли 2022, 00:16
41.
Събитията в Уриил бяха доста по-интересни и динамични, отколкото в централата на социалистите. Когато гостите пристигнаха на полигона, се озоваха на трибуна, от която всичко се виждаше прекрасно. Освен това, бе оборудвана с огромни телевизори под покрива, на които явно също щеше да се показва нещо.
След като се настаниха, изпитанията започнаха с демонстрация на възможностите на предишното поколение бойни машини. Три от тях минаха по пресечения терен пред трибуната. На екраните се виждаше как работи екипажът вътре в тях чрез жива връзка. Докато наблюдаваха, всички констатираха, че се изискват огромни усилия и прекрасно обучени бойци, за да управляват машините на достатъчно високо ниво.
Появиха се и новите екземпляри, които сякаш минаха по трасето много по-пъргаво от старите. Кадрите, които се виждаха от вътрешността им, също бяха доста по-различни от предишните. Основното бе, че вътре имаше само един човек. Той бе в много по-удобна позиция, управлението очевидно бе много по-лесно. Допълнителни камери и графични помощници на екраните, му помагаха да се ориентира в пространството много по-бързо.
Последва състезание, в което по полигона преминаха и двата типа машини. Естествено, новите победиха с голяма преднина. Когато това бе фиксирано и всички технически характеристики бяха повторени за пореден път, дойде време за стрелбите. На полигона се появиха мишени. Екипажите на старите машини се справиха добре със задачата да унищожат целите, като само няколко мишени останаха непокътнати. Показаха и завидно добра скорострелност. В две от новите машини се качи още един човек, който трябваше да изпълнява ролята на стрелец. Тръгнаха по трасето и постигнаха резултат с 90% по-бърз от колегите си в старите машини. Третата тръгна само с водача си. Стрелбата бе поверена изцяло на техниката, там резултатът бе наистина впечатляващ – 100% ударени мишени, скорострелност по-висока с 110%. Инженерите и проектантите не пропуснаха да отбележат, че при реални бойни условия, резултатите могат да варират, но ефективността на Трицератропс е с минимум 50% по-голяма.
Последва втората част от стрелбите. Сега мишени бяха самите машини. На полигона останаха два Трицератропса, групирани с по една стара машина. Първата група бе обстрелвана от всякакви видове огнестрелно оръжие – автомати, картечници с различен калибър. Стрелците наблегнаха и на уязвимите места – оптиката и датчиците. В реален бой уцелването им би било изключително трудна задача, но за целите на демонстрацията бе допуснат подобен развой на събитията.
Втората група понесе много по-сериозна атака – директен обстрел с РПГ. Старият модел, макар и накичен с всички възможни защити се предаде достатъчно бързо. По-новият, обаче изглеждаше, че издържа стоически на атаката. Когато тя приключи, Иларт връчи на Иденуар голямо дистанционно управление. Накратко му обясни как се борави с него и помоли краля да закара пострадалата машина в един конкретен квадрат на полигона. Изненадано, но много заинтересовано кралят пое в ръце устройството и бутна джойстика напред с пръст. Машината потегли, а реакцията на Иденуар бе като на малко дете. След като покара петнайсетина метра, даде на Никълс и той да се порадва, после се изредиха Андреев и Омайниченко. Четиримата изглеждаха много щастливи. В крайна сметка закараха машината на посоченото място и под нея гръмна мина. Висшите политически лица погледнаха Иларт така, както гледат деца, чийто сладолед е паднал на земята. Олигархът им се усмихна и кимна към дистанционното: „Продължете“.
Машината тръгна напред, с което върна радостта в очите на държавните глави. Нова мина. Този път не откъснаха поглед от машината, а отново се опитаха да я подкарат и тя тръгна. Трета мина.
- Е-е-е! Не е възможно! – възклинка кралят и отново даде газ.
Бойната машина измина още няколко метра и под смаяните погледи на всички понесе още един взрив. Обърнаха се към Иларт, който усмихнато, с пръсти, им показа числото 4.
- А сега, моля погледнете натам.
Всички преместиха погледи в посоката, която им показваше. Докато си играеха с машината, не бяха забелязали появата и разгръщането на два огромни крана. Високи около 30 метра, бяха вдигнали две машини високо в небето.
- Машините са вдигнати с два чисто нови военни крана, които имат товароподемност до 80 тона. Изключително тихи, бързи, практически не отделящи топлина, те са идеални за бързо строителство и разгръщане на военна инфраструктура. В момента висят на височина от трийсет метра. Червеното копче на дистанционното ще ги освободи.
Иденуар, който държеше управлението се огледа с въпроса: Кой ще го натисне. Никълс, Андреев и Омайниченко единодушно го подканиха да действа. Кралят натисна копчето и машините се строполиха на земята, вдигайки огромни кълба прах.
- Да се разходим! – доволно призова Иларт.
По пътя инженерите помолиха всички да изключат електронните си устройства. Това се отнасяше и за охраната с нейните средства за комуникация. Първо отидоха до машините, пострадали от огнестрелното оръжие. Там щетите по бронята бяха повърхностни, но за сметка на това сензорите, датчиците и електронните елементи бяха сериозно пострадали. Докато един от инженерите обясняваше нещо, Трицератропс подаде признаци на живот. Една от платформите до кулата, с на практика разрушеното високотехнологично оборудване се завъртя и със скърцане насочи разбитото си око към небето. Всички се обърнаха нагоре и видяха как към тях приближава дрон.
- В момента симулираме атака на безпилотник по квадрата, в който се намираме. В РЕБ системата на Трицератропс има един интересен детайл. Тя е толкова мощна, че антените, както и търсещите елементи имат за цел по-скоро да контролират лъченията й. Затова, става много по-чувствителна и ефективна, когато са разрушени. – Дронът постепенно започна да се снижава, изглеждаше така, сякаш се готви да кацне. – Компютърът в нея разпознава целите и заплахите. В случай, че лети ракета, той предизвиква самоунищожаване още във въздуха. Ако е нещо друго, сканирайки местността в радиуса си на действие, компютърът взима контрол над противника, приземява го и изключва. Всичко това с цел нататъшно изучаване на обекта.
С доволни лица политиците отидоха при следващата група машини – обстрелваните с гранатомети. Старата машина бе заприличала на смачкана консервна кутия. Придружаващият инженер специално наблегна на това, че войниците в нея не биха оцелели след подобно нападение. Трицератропсът, от своя страна, бе издържал на изпитанието и в последствие се бе предал след четвъртия взрив на мина под себе си. Отново започна лекция на тема материалите, от които е направен, еластичността не само на метала, но и на сглобките и заварките, нещо немислимо допреди няколко години.
Извенъж се чу писък, който премина в маймунски звуци. Всички се обърнаха и видяха човек, който изглежда точно така, както звучи. Тери подскачаше от крак на крак и трескаво с едната ръка, се опитваше да извади нещо от джоба на панталона си, а с другата го биеше. Изглеждаше, сякаш има огромно достойнство, което по някаква причина му причинява болка и хем иска да го извади, хем го наказва. Инженерите се спогледаха и бързо му се притекоха на помощ.
- Хвани го за ръцете! – изкрещя един от тях на близкостоящия охранител.
Тери бе обездвижен, но все още можеше да крещи, което и правеше със завиден фалцет. Инженерите бързо извадиха телефона от джоба му и го хвърлиха на земята. Екранът и задният му капак вече бяха започнали да се топят.
- Виждате, господа, причината, поради която ви помолихме да изключите цялата електроника, която носите – започна инженерът, докато Тери дишаше тежко до него и гледаше как телефонът му се превръща в отпадък. – Вълните, които излъчва този Трицератропс са много, много силни. Тъй като цялата му надстройка е разрушена от гранатометния огън, в момента образуват купол, в чийто радиус цялата електроника изгаря. Обърнете внимание, че не захранващият елемент страда, а всичко, което се захранва дори и малко, и е под влиянието на лъчението.
- Но аз го карах дистанционно – обади се учудено Иденуар.
- Да, защото има вътрешна защита, за да може да функционира. Но ако покрай него мине войник, или машина, неминуемо ще пострадат.
В този момент от нищото към групата се приближиха четири прекрасни дами във военни униформи, носещи подноси. На тях бяха поставени различни мобилни радиостанции и средства за навигация.
- Има ли смисъл да правим тази демонстрация? – попита инженерът, гледайки към Иларт.
- Не, благодаря ви – обърна се олигархът към войниците с подноса с широка усмивка. – Господин Тери отново показа колко полезен може да бъде.
Последва и оглед на пуснатите от крановете машини. Оказа се, че вътре е имало реалистични манекени. На ключови точки по телата им бяха разположени патрони с червена боя, които при съприкосновение със сила, по-голяма от поносимата за човешкото тяло избухваха. Вътрешността на старата машина бе изцяло червена. В Трицератропса имаше три петна, при това от манекен, който нарочно не бе със сложен предпазен колан. Тази подробност предизвика шеги на тема сигурност и въпроси за наличието на крепления за бебешки седалки.
Изключително доволни от изпитанията и демонстрациите, политиците се качиха на туристическите бусчета и се отправиха към лимузините. Очакваше ги коктейлът, който щеше да се състои в един от изисканите ресторанти на Кръглата столица. Докато вървяха към колите, Иларт Лотар се приближи до Омайниченко и му заговори толкова сериозно, че центристът леко се стресна от дисонанса между леката атсмофера и тона на олигарха:
- Задължително изслушай това, което ти пратих!
- Добре, довечера.
- Не, изслушай го колкото се може по-скоро, а после, когато и както решиш, го пусни на Никълс.
- Той иска да те унищожи, след издънката с дима.
- Като чуе за какво става дума, ще ми благодари за нея! – Лотар рязко се усмихна и каза на висок глас – Добре, ще ти направя лично коктейл, обещавам!
Омайниченко бързо схвана и се засмя на глас, поддържайки конспирацията на Лотар.
Дългият и много уморителен ден бе изпил силите на Сара Изабела, но вместо да се прибере вкъщи, тя се отправи при Муляр. Имаше какво да й разказва и какво да я пита. По пътя прехвърляше ключовите моменти – Тенет, чичо Петко, ужасяващите и изнурителни сцени, на които стана свидетел, Маргарит. Опитваше се да се прецени до каква степен се е справила с предизвикателствата, добре ли е успяла да ги отиграе. Колкото и да го мислеше, не я напускаше усещането, че е в плен.
Тенет, който по идея трябваше да се страхува от нея, защото разбра, че има вземане-даване с Муляр, я превърна в своя жертва. Получи му се толкова лесно, толкова естествено, чак бе невъобразимо. Ако преди изпитваше ужас и страх, сега чувствата й бяха много по-конкретни. Не Тенет бе силен, тя бе слаба и го осъзна кристално ясно. Можеше да не допуска той да вземе снимките, можеше да му посочи, че жената на снимките няма нищо общо с нея – най-малкото фигурата й бе различна. Ако бе преминала в контра атака, можеше да го притисне в ъгъла не само заради това, че има общо с Муляр, но и защото си е позволил да я заплашва и изнудва. Вместо това, просто се сви в пашкул от страх и паника.
По същия начин се почувства, когато Маргарит я предложи за шеф на столичната социалистическа органиция. Сякаш увисна във въздуха и възможността й да мисли се изпари. Бързата й реакция бе изстреляна на автопилот и това, че бе успяла да успокои старите партийци бе чист късмет. А това, че Маргарит знаеше какви ги е вършила при обиколките на Преславия бе шокиращо за нея. Също толкова, колкото и заплахите на Тенет. Единственият вариант да е разбрал е, ако има добри отношения с младежката организация в региона си. От една страна, това показваше, че наистина се грижи за партията, от друга, че е много, даже прекалено силен на отреденото му парче земя. Най-лошото бе, че нямаше на кого да се оплаче. Муляр не трябваше да разбира за двойната й игра, защото възмездието щеше да бъде по-брутално от всичко, което са способни да измислят Маргарит и Тенет взети заедно.
Тъй като блокът на Муляр имаше два входа, Сара Изабела, както винаги, влезе през задния, който бе по-тъмен и закътан. Реши да се качи по стълбите и използва времето, за да помисли как да се държи с по-младата, но много по-обиграна социалистка. Нямаше идея как ще реаигра на повишението, нито какво ще последва от тази среща. Ако трябваше да бъде честна, искаше й се само да се върне вкъщи, да целуне съпруга си, да напълни ваната, да полежи малко и после да наблюдава как всичко, случило се в този ден отива в канала, оставяйки само миризма на лавандула. Замечтана за този блажен момент, неусетно стигна до етажа на Муляр. Стисна зъби с ясното съзнание, че по-лошо няма как да стане, реши да действа според обстоятелствата и се насочи към вратата. Натисна звънеца. След известно забавяне Муляр й отвори широко усмихната и с бутилка шампанско в ръка. Сара Изабела бе искрено учудена от поведението на миньончето.
Усетила изненадата на гостенката си, Муляр изчурулика:
- За повишението! Заслужи го с работа! Колкото повече жени на върха, толкова по-добре!
Сара Изабела се усмихна уморено и прекрачи прага. Настаниха се на барната стойка между кухнята и трапезарията. Казаха си „Наздраве“, отпиха няколко глътки шампанско и Муляр веднага зададе първия си въпрос:
- Как се държа Тенет?
- Както го описват – усмихна се Изабела. – Груб, безпардонен и брутален. Даже ми се стори, че се изпика в тоалетната, докато чичо Петко лежеше там.
- Да, такъв е – повдигна вежди Муляр. – Много е опасен и пресметлив. Най-лошото е, че много рядко, но си позволява да действа хаотично, абсолютно непредвидимо. Тогава прави огромни поразии.
- Не знам, на мен ми описа много последователно какво ще направи, ако се разбере, че има връзка с теб.
Муляр се усмихна:
- Знаеш ли каква е връзката? – Изабела повдигна въпросително вежди. – Оказа се, че Гарфийлд е оставил завещанието на него, а той без да го чете го е дал на Романов.
- Вярваш ли, че не го е чел?
Миньончето се усмихна, отпи от шампанското и отговори:
- И да го е чел, и да не го е чел… Как променя нещата?
- Ако го е чел и после го е дал на Романов, значи има игра. Ако не го е чел, значи е луд.
- Или по някакъв начин омразата към Гарфийлд е смесена с уважение – замислено отговори Муляр. – Що се отнася до играта, Тенет винаги има такава. Каквото и да е станало, не можем да обърнем нещата, имаме това, което имаме.
- Държи ли те с нещо? – попита Изабела.
- Както разбра, ако реши да ме държи, ще измисли с какво.
За първи път през този ден Изабела се усмихна искрено и попита:
- Оттук нататък какво следва?
- Бих била благодарна ако ме номинираш за конгреса, а какво следва ще ти кажа, след като чуя какво е станало днес.
Сара започна да разказва без да прикрива и капка от натрупаните емоции. Лееха се, заедно с впечатленията, които социалистката обличаше в цветисти описания и определения. Муляр я слушаше, кимаше разбиращо, понякога изпуфтяваше отегчено или се усмихваше – къде загадъчно, къде широко, искрено развеселена. Когато стигна до края и описа действията на Маргарит, Муляр леко присви очи и започна да слуша много съсредоточено. Сара отново почувства онова чувство на безпомощност, което я преследваше през целия ден. Положи усилие да не му обръща внимание и разказа историята, без да споменава нищо за последния разговор с него.
- Значи Валери Маргарит е най-адекватният, след теб – замислено констатира Муляр. – Явно през цялото време е мълчал и е наблюдавал.
- Да! Как разбра?
- Спомена го само два-три пъти – усмихна се Муляр. – Съдейки по всичко се придържаме към стария план, стига да решиш да ме номинираш.
- Естествено, че ще те номинирам! Но нали младежките организации ни отсвириха?
- Отсвириха ни, защото нямахме потенциал. Вече не е така.
- Сега, когато вече официално си шефка в Старата столица, ще започнат да те търсят всички районни шефове. Утре от седем нула, нула, ще ти запалят телефона.
- Толкова рано?
Муляр кимна утвърдително:
- Най-вероятно ще искат да ти дават съвети, разбирай, да си осигурят по-добри позиции. Представи си пленума, но с повече хора и по-дребни желания.
Изабела въздъхна:
- Цял ден се чудех как сте се оправяли с Гарфийлд?
- Той бе много висока топка, не им обръщаше внимание, а им заповядваше. Те се подчиняваха, защото… Защото друго не могат. Ако искаш да успееш в политиката, трябва да се целиш в това – да си достатъчно високо.
- И как става?
- Като не се занимаваш с идиоти, малко като с кокошката и яйцето е – обясни Муляр. – Няма как да стигнеш горе, ако се занимаваш с тях, но и няма как да го направиш без тях. Иска се талант.
- Мисля, че разбирам – замислено отговори Изабела и промени темата. – Какво следва сега?
- Изчакваш ония да се кандидатират, след което плашиш кварталните шефове тук, че ще им разкажат играта, подкрепена от тях, пускаш мен.
- Хитро – усмихна се Изабела.
Коктейлът в ресторанта след изпитанията бе пищен и много интересен. Освен тежките маси, обилието алкохол, живата музика, имаше и програма. Тя започна с хора, въртящи огън, представлението бе много красиво и в тон с цялата атмосфера от деня. Последва кратко стенд ъп шоу. Комикът бе младо момче, което се шегуваше с Иденуар, Никълс, Андреев, Омайниченко и Иларт Лотар. Всички, освен президента, проявиха завидно чувство за хумор, даже си позволяваха да заговарят младежа с подвиквания. Въпреки възрастта си, той им отговаряше и се получаваха много забавни диалози. В разгара на вечерта на сцената се появи балет, който започна с кан-кан и в последствие зрелищно сменяше музикалните стилове и тоалетите си.
Това бе моментът, който Тенет бе написал на Никълс да чака. Сервитьор се приближи до Иденуар, прошепна му нещо. Кралят се изправи и последва човека. Никълс тръгна след тях, хвърли един поглед през рамо, за да се убеди, че никой не забелязва. Лотар и Андреев разпалено говореха за нещо, Омайниченко, както обичаше, изпиваше с поглед танцьорките. Мерна и Васил, който бе подпрял с две ръце главата си, докато Тери го бе прегърнал и му обясняваше нещо.
Сервитьорът отвори една врата и покани с жест Иденуар да влезе, след като изчака краля, тръгна да я затваря, но видя насочващия се към него Никълс, затова я остави приотворена и се отдалечи.
- Мислех, че ще дойдеш в хотела – усмихна се Иденуар, когато Никълс затвори вратата зад себе си.
Бяха се оказали в склад с различна битова химия.
- За целта трябваше да мина през антуража ти, а се съмнявам, че искаш да знаят за тайни срещи – отговори премиерът с тънка усмивка.
- Реши ли какво ще правим с Шипонщад? – кралят директно премина към темата.
- Преди изборите нищо не мога да ти кажа, искам да знам какви времеви рамки си си поставил?
- Първоначално мислех да е след година-година и половина, но моите политици ме окуражават с пасивността си. Колкото по-бързо, толкова по-добре – отговори Иденуар.
- Трябва да изчакаш, ако искаш да участвам – твърдо каза Никълс.
Иденуар се усмихна:
- Ако започне нещо, щеш не щеш, ще се замесиш.
- Трябва ти силен съюзник или патерица за легитимност на атаката?
- Трябва ми Нерезит – отговори Иденуар. – Добре, да приемем, че се съобразя с теб и изчакам изборите. Какво ми дава гаранция, че няма да се отметнеш после?
- Начинът, по който ще делим Шипонщад.
Кралят се усмихна, за да скрие беса си. Очевидно Никълс искаше много повече от Андреев или просто протакаше.
- Смяташ, че ще свалим Хучу?
- Иначе ще се върнат, за да си вземат Нерезит – ред бе премиерът да се усмихне. – Така ще дадем на лирийците да блеснат, като изпратят консултанти по демокрация или както там обичат да ги наричат.
- Да, и тях трябва да задоволим по някакъв начин – замислено отговори Иденуар. – Добре, имаш време до края на годината. Но на първи януари започваме подготовката.
Никълс се усмихна, стискайки зъби, леко наклони глава и излезе от склада. Малко по-късно Иденуар се върна на мястото си пред сцената, където балетът бе превърнал изпълнението си в бурлеска.
Десетина минути по-късно в склада влезе сервитьорът. Вече бе облечен в официален костюм. Взе записващо устройство, скрито зад един от флаконите с белина и бързо напусна заведението.
Древната църква Св. Еразъм бе сгушена в самия център на Кръглата столица. Открита случайно, по време на строителството на огромен хотел, тя се бе превърнала в една от светините за всички столичани. Сгушена между високи сгради, заведения и банки, изглеждаше като малка прашинка, успяла да оцелее през вековете, пазейки вярата и историята на Преславия. Едно от чудесата й, бе че когато кралските династии облагородяваха центъра на столицата с тунели и бункери не я бяха засегнали. Оказа се, че строго засекретените изкопни работи се бяха случвали на достатъчно голяма дълбочина, а един от бункерите бе изграден точно под църквата. Години след изграждането му, когато светилището бе открито, инженерът, проектирал съоръжението стана много религозен. В тесен кръг обясняваше промяната с това, че само Божията помощ е спасила работниците от това, църквата да се струти на главите им при строежа на бункера.
На около сто метра от църквата, в мазето на кооперация, която преди е била част от кралските имоти, се намираше един от входовете в подземията. Точно в два без десет пред нея за кратко започнаха да спират лимузини, от които излизаха VIP-персони.
Иденуар слезе от последната и бързо се скри в сградата. На входа към мазето бе посрещнат от лакей, който държеше черна сатенена пелерина. Кралят свали сакото си, сложи пелерината и наметна качулката. Облечен по този начин продължи напред. Мазето бе тъмно и само иззад един от ъглите леко мъждукаше светлина, тръгна към нея, една от вратите бе отворена. Влезе и видя входа към подземията – огромна метална херметично затваряща се врата. Прекрачи прага и тръгна по стълбите надолу. Стори му се, че слезе трийсетина метра надолу, където отново имаше отворена врата, същата като горната. Тунелът бе тъмен, но неочаквано просторен, преспокойно по него можеше да мине автомобил. Имаше две посоки - наляво или дясно. Отново мъждукаща, едва забележима, светлина му показа накъде да се насочи. След около 80 метра, разбра, че светлината идва от дебели и големи свещи. Пред входа в бункера бе поставена тежка дървена маса, на която имаше маска на глиган с истинска козина и златни бивни. Кралят я сложи на лицето си, пасна идеално. Прекрачи прага на бункера.
Стаята бе кръгла, осветена само от свещи. На стените бяха окачени разпятия в цял ръст, Исус бе обърнат с главата надолу. По средата имаше огромна и много красива маса. Единственият й крак представляваше ствол на дърво, чиито корени са се впили здраво в земята, а горната му част плавно преливаше в кръгла и идеално гладка лакирана повърхност. Около нея бяха наредени четирима души, облечени с черни пелерини и маски – орел със златен клюн, мечка със златни кучешки зъби, гепард, линиите на чието лице бяха маркирани със златни нишки, горила със златен нос и вежди. На масата бе поставена клетка с черен петел, както и осем празни, малки чашки. Иденуар застана на мястото си и чу как зад гърба му неколкотонната врата на бункера меко се затваря.
Разнесе се тих вибриращ звук, който постепенно ставаше по-силен. Горилата вдигна ръце с дланите нагоре, другите го последваха. Иденуар пое дълбоко дъх, затвори очи и положи усилие да се отпусне, усещаше как звукът започва да прониква в тялото му. След няколко мига, имаше усещането, че всяка клетка вибрира в тон с пеенето на шамана. Кралят, както изискваше ритуалът, трябваше да се съсредоточи върху искания от него изход от дадена ситуация.
Пред очите му се разкри летището на Юлбург. Самолети със символиката на останалите държави кацаха и бяха посрещани от лимузини. На стълбовете по пътя към двореца в центъра бяха окачени знамена на династията на Скифтерите. Населението на Юлбург бе излязло по улиците и наблюдаваше как кортежите на държавните глави минават покрай него. Най-накрая се появи и той. Предвождан от 24 кавалеристи, облечени в официални мундири, разделени на две колони по 12, яхнали прекрасни бели коне. След тях бавно се движеше каретата му, теглена от шест черни коня и следвана от още 24-ма кавалериста. Народът хвърляше цветя по пътя на кортежа, превръщайки асфалта в червен килим.
Когато стигна до двореца, отпред бяха подредени всички държавни глави. От каретата слезе той – с кралската мантия и корона. Гледаше се в гръб, докато крачеше по червения килим. Влезе във владенията си, последван от останалите. В двореца, оградени с тежки платени заграждения, закачени на златни колчета, стояха всички знатни и заслужили личности на епохата. Аплодираха го, а някои хвърляха цветя на пътя му. Гледайки се в гръб, по леките движения на короната, Иденуар разбираше, че кима на някои от тях.
Влезе в тронната зала, където бяха подрени няколко реда столове, а точно пред самия трон имаше малка, сравена с огромното помещение, маса. Заобиколи я и седна на трона. Държавните лидери вече стояха до масата и очакваха залата да се напълни. Кралят направи опит да разгледа лицата им, но не му се получи – бяха мъгляви. По столовете насядаха представители на всички страни.
- За победата! – Иденуар вдигна скиптъра си.
Това бе сигнал държавните глави да седнат на масата и да подпишат мирния договор, под неговия мъдър поглед на завоевател.
Точно когато писалките им докоснаха хартията се чу гърлено кукуригане, скоропостижно сменено с хриптене. Иденуар отвори очи и видя, че клетката бе изчезнала, а шаманът пълни чашките с кръвта на петела, чиято глава бе отрязал. Когато приключи, прибра тялото на птицата под пелерината си, постави главата й по средата на масата. Покри я с кръгло парче дърво, на което бе издълбана руната, символизираща Чернобог. Шаманът постави дланта си с разперени пръсти върху дъската. Останалите направиха същото, слагайки ръцете си една върху друга. Шаманът вдигна свободната си ръка и удари ръцете на другите. Чу се звук на пръскащи се, чупещи се кости. Силата на удара накара цялото тяло на Иденуар да потръпне, сякаш ток мина през него.
Махнаха си ръцете и взеха чашките с кръв. Всеки от тях се приближи до едно от разпятията. Едната чаша бавно изляха върху обърнатото надолу с главата тяло на Христос. Отново се чу гърлената вибрираща песен на шамана и клетките на Иденуар моментално влязоха в резонанс с нея. Кралят изпи съдържанието на втората чаша. Усети топлина, която се разливаше в него със същата скорост, с която кръвта на черния петел се стичаше по тялото на Спасителя.
41.
Събитията в Уриил бяха доста по-интересни и динамични, отколкото в централата на социалистите. Когато гостите пристигнаха на полигона, се озоваха на трибуна, от която всичко се виждаше прекрасно. Освен това, бе оборудвана с огромни телевизори под покрива, на които явно също щеше да се показва нещо.
След като се настаниха, изпитанията започнаха с демонстрация на възможностите на предишното поколение бойни машини. Три от тях минаха по пресечения терен пред трибуната. На екраните се виждаше как работи екипажът вътре в тях чрез жива връзка. Докато наблюдаваха, всички констатираха, че се изискват огромни усилия и прекрасно обучени бойци, за да управляват машините на достатъчно високо ниво.
Появиха се и новите екземпляри, които сякаш минаха по трасето много по-пъргаво от старите. Кадрите, които се виждаха от вътрешността им, също бяха доста по-различни от предишните. Основното бе, че вътре имаше само един човек. Той бе в много по-удобна позиция, управлението очевидно бе много по-лесно. Допълнителни камери и графични помощници на екраните, му помагаха да се ориентира в пространството много по-бързо.
Последва състезание, в което по полигона преминаха и двата типа машини. Естествено, новите победиха с голяма преднина. Когато това бе фиксирано и всички технически характеристики бяха повторени за пореден път, дойде време за стрелбите. На полигона се появиха мишени. Екипажите на старите машини се справиха добре със задачата да унищожат целите, като само няколко мишени останаха непокътнати. Показаха и завидно добра скорострелност. В две от новите машини се качи още един човек, който трябваше да изпълнява ролята на стрелец. Тръгнаха по трасето и постигнаха резултат с 90% по-бърз от колегите си в старите машини. Третата тръгна само с водача си. Стрелбата бе поверена изцяло на техниката, там резултатът бе наистина впечатляващ – 100% ударени мишени, скорострелност по-висока с 110%. Инженерите и проектантите не пропуснаха да отбележат, че при реални бойни условия, резултатите могат да варират, но ефективността на Трицератропс е с минимум 50% по-голяма.
Последва втората част от стрелбите. Сега мишени бяха самите машини. На полигона останаха два Трицератропса, групирани с по една стара машина. Първата група бе обстрелвана от всякакви видове огнестрелно оръжие – автомати, картечници с различен калибър. Стрелците наблегнаха и на уязвимите места – оптиката и датчиците. В реален бой уцелването им би било изключително трудна задача, но за целите на демонстрацията бе допуснат подобен развой на събитията.
Втората група понесе много по-сериозна атака – директен обстрел с РПГ. Старият модел, макар и накичен с всички възможни защити се предаде достатъчно бързо. По-новият, обаче изглеждаше, че издържа стоически на атаката. Когато тя приключи, Иларт връчи на Иденуар голямо дистанционно управление. Накратко му обясни как се борави с него и помоли краля да закара пострадалата машина в един конкретен квадрат на полигона. Изненадано, но много заинтересовано кралят пое в ръце устройството и бутна джойстика напред с пръст. Машината потегли, а реакцията на Иденуар бе като на малко дете. След като покара петнайсетина метра, даде на Никълс и той да се порадва, после се изредиха Андреев и Омайниченко. Четиримата изглеждаха много щастливи. В крайна сметка закараха машината на посоченото място и под нея гръмна мина. Висшите политически лица погледнаха Иларт така, както гледат деца, чийто сладолед е паднал на земята. Олигархът им се усмихна и кимна към дистанционното: „Продължете“.
Машината тръгна напред, с което върна радостта в очите на държавните глави. Нова мина. Този път не откъснаха поглед от машината, а отново се опитаха да я подкарат и тя тръгна. Трета мина.
- Е-е-е! Не е възможно! – възклинка кралят и отново даде газ.
Бойната машина измина още няколко метра и под смаяните погледи на всички понесе още един взрив. Обърнаха се към Иларт, който усмихнато, с пръсти, им показа числото 4.
- А сега, моля погледнете натам.
Всички преместиха погледи в посоката, която им показваше. Докато си играеха с машината, не бяха забелязали появата и разгръщането на два огромни крана. Високи около 30 метра, бяха вдигнали две машини високо в небето.
- Машините са вдигнати с два чисто нови военни крана, които имат товароподемност до 80 тона. Изключително тихи, бързи, практически не отделящи топлина, те са идеални за бързо строителство и разгръщане на военна инфраструктура. В момента висят на височина от трийсет метра. Червеното копче на дистанционното ще ги освободи.
Иденуар, който държеше управлението се огледа с въпроса: Кой ще го натисне. Никълс, Андреев и Омайниченко единодушно го подканиха да действа. Кралят натисна копчето и машините се строполиха на земята, вдигайки огромни кълба прах.
- Да се разходим! – доволно призова Иларт.
По пътя инженерите помолиха всички да изключат електронните си устройства. Това се отнасяше и за охраната с нейните средства за комуникация. Първо отидоха до машините, пострадали от огнестрелното оръжие. Там щетите по бронята бяха повърхностни, но за сметка на това сензорите, датчиците и електронните елементи бяха сериозно пострадали. Докато един от инженерите обясняваше нещо, Трицератропс подаде признаци на живот. Една от платформите до кулата, с на практика разрушеното високотехнологично оборудване се завъртя и със скърцане насочи разбитото си око към небето. Всички се обърнаха нагоре и видяха как към тях приближава дрон.
- В момента симулираме атака на безпилотник по квадрата, в който се намираме. В РЕБ системата на Трицератропс има един интересен детайл. Тя е толкова мощна, че антените, както и търсещите елементи имат за цел по-скоро да контролират лъченията й. Затова, става много по-чувствителна и ефективна, когато са разрушени. – Дронът постепенно започна да се снижава, изглеждаше така, сякаш се готви да кацне. – Компютърът в нея разпознава целите и заплахите. В случай, че лети ракета, той предизвиква самоунищожаване още във въздуха. Ако е нещо друго, сканирайки местността в радиуса си на действие, компютърът взима контрол над противника, приземява го и изключва. Всичко това с цел нататъшно изучаване на обекта.
С доволни лица политиците отидоха при следващата група машини – обстрелваните с гранатомети. Старата машина бе заприличала на смачкана консервна кутия. Придружаващият инженер специално наблегна на това, че войниците в нея не биха оцелели след подобно нападение. Трицератропсът, от своя страна, бе издържал на изпитанието и в последствие се бе предал след четвъртия взрив на мина под себе си. Отново започна лекция на тема материалите, от които е направен, еластичността не само на метала, но и на сглобките и заварките, нещо немислимо допреди няколко години.
Извенъж се чу писък, който премина в маймунски звуци. Всички се обърнаха и видяха човек, който изглежда точно така, както звучи. Тери подскачаше от крак на крак и трескаво с едната ръка, се опитваше да извади нещо от джоба на панталона си, а с другата го биеше. Изглеждаше, сякаш има огромно достойнство, което по някаква причина му причинява болка и хем иска да го извади, хем го наказва. Инженерите се спогледаха и бързо му се притекоха на помощ.
- Хвани го за ръцете! – изкрещя един от тях на близкостоящия охранител.
Тери бе обездвижен, но все още можеше да крещи, което и правеше със завиден фалцет. Инженерите бързо извадиха телефона от джоба му и го хвърлиха на земята. Екранът и задният му капак вече бяха започнали да се топят.
- Виждате, господа, причината, поради която ви помолихме да изключите цялата електроника, която носите – започна инженерът, докато Тери дишаше тежко до него и гледаше как телефонът му се превръща в отпадък. – Вълните, които излъчва този Трицератропс са много, много силни. Тъй като цялата му надстройка е разрушена от гранатометния огън, в момента образуват купол, в чийто радиус цялата електроника изгаря. Обърнете внимание, че не захранващият елемент страда, а всичко, което се захранва дори и малко, и е под влиянието на лъчението.
- Но аз го карах дистанционно – обади се учудено Иденуар.
- Да, защото има вътрешна защита, за да може да функционира. Но ако покрай него мине войник, или машина, неминуемо ще пострадат.
В този момент от нищото към групата се приближиха четири прекрасни дами във военни униформи, носещи подноси. На тях бяха поставени различни мобилни радиостанции и средства за навигация.
- Има ли смисъл да правим тази демонстрация? – попита инженерът, гледайки към Иларт.
- Не, благодаря ви – обърна се олигархът към войниците с подноса с широка усмивка. – Господин Тери отново показа колко полезен може да бъде.
Последва и оглед на пуснатите от крановете машини. Оказа се, че вътре е имало реалистични манекени. На ключови точки по телата им бяха разположени патрони с червена боя, които при съприкосновение със сила, по-голяма от поносимата за човешкото тяло избухваха. Вътрешността на старата машина бе изцяло червена. В Трицератропса имаше три петна, при това от манекен, който нарочно не бе със сложен предпазен колан. Тази подробност предизвика шеги на тема сигурност и въпроси за наличието на крепления за бебешки седалки.
Изключително доволни от изпитанията и демонстрациите, политиците се качиха на туристическите бусчета и се отправиха към лимузините. Очакваше ги коктейлът, който щеше да се състои в един от изисканите ресторанти на Кръглата столица. Докато вървяха към колите, Иларт Лотар се приближи до Омайниченко и му заговори толкова сериозно, че центристът леко се стресна от дисонанса между леката атсмофера и тона на олигарха:
- Задължително изслушай това, което ти пратих!
- Добре, довечера.
- Не, изслушай го колкото се може по-скоро, а после, когато и както решиш, го пусни на Никълс.
- Той иска да те унищожи, след издънката с дима.
- Като чуе за какво става дума, ще ми благодари за нея! – Лотар рязко се усмихна и каза на висок глас – Добре, ще ти направя лично коктейл, обещавам!
Омайниченко бързо схвана и се засмя на глас, поддържайки конспирацията на Лотар.
Дългият и много уморителен ден бе изпил силите на Сара Изабела, но вместо да се прибере вкъщи, тя се отправи при Муляр. Имаше какво да й разказва и какво да я пита. По пътя прехвърляше ключовите моменти – Тенет, чичо Петко, ужасяващите и изнурителни сцени, на които стана свидетел, Маргарит. Опитваше се да се прецени до каква степен се е справила с предизвикателствата, добре ли е успяла да ги отиграе. Колкото и да го мислеше, не я напускаше усещането, че е в плен.
Тенет, който по идея трябваше да се страхува от нея, защото разбра, че има вземане-даване с Муляр, я превърна в своя жертва. Получи му се толкова лесно, толкова естествено, чак бе невъобразимо. Ако преди изпитваше ужас и страх, сега чувствата й бяха много по-конкретни. Не Тенет бе силен, тя бе слаба и го осъзна кристално ясно. Можеше да не допуска той да вземе снимките, можеше да му посочи, че жената на снимките няма нищо общо с нея – най-малкото фигурата й бе различна. Ако бе преминала в контра атака, можеше да го притисне в ъгъла не само заради това, че има общо с Муляр, но и защото си е позволил да я заплашва и изнудва. Вместо това, просто се сви в пашкул от страх и паника.
По същия начин се почувства, когато Маргарит я предложи за шеф на столичната социалистическа органиция. Сякаш увисна във въздуха и възможността й да мисли се изпари. Бързата й реакция бе изстреляна на автопилот и това, че бе успяла да успокои старите партийци бе чист късмет. А това, че Маргарит знаеше какви ги е вършила при обиколките на Преславия бе шокиращо за нея. Също толкова, колкото и заплахите на Тенет. Единственият вариант да е разбрал е, ако има добри отношения с младежката организация в региона си. От една страна, това показваше, че наистина се грижи за партията, от друга, че е много, даже прекалено силен на отреденото му парче земя. Най-лошото бе, че нямаше на кого да се оплаче. Муляр не трябваше да разбира за двойната й игра, защото възмездието щеше да бъде по-брутално от всичко, което са способни да измислят Маргарит и Тенет взети заедно.
Тъй като блокът на Муляр имаше два входа, Сара Изабела, както винаги, влезе през задния, който бе по-тъмен и закътан. Реши да се качи по стълбите и използва времето, за да помисли как да се държи с по-младата, но много по-обиграна социалистка. Нямаше идея как ще реаигра на повишението, нито какво ще последва от тази среща. Ако трябваше да бъде честна, искаше й се само да се върне вкъщи, да целуне съпруга си, да напълни ваната, да полежи малко и после да наблюдава как всичко, случило се в този ден отива в канала, оставяйки само миризма на лавандула. Замечтана за този блажен момент, неусетно стигна до етажа на Муляр. Стисна зъби с ясното съзнание, че по-лошо няма как да стане, реши да действа според обстоятелствата и се насочи към вратата. Натисна звънеца. След известно забавяне Муляр й отвори широко усмихната и с бутилка шампанско в ръка. Сара Изабела бе искрено учудена от поведението на миньончето.
Усетила изненадата на гостенката си, Муляр изчурулика:
- За повишението! Заслужи го с работа! Колкото повече жени на върха, толкова по-добре!
Сара Изабела се усмихна уморено и прекрачи прага. Настаниха се на барната стойка между кухнята и трапезарията. Казаха си „Наздраве“, отпиха няколко глътки шампанско и Муляр веднага зададе първия си въпрос:
- Как се държа Тенет?
- Както го описват – усмихна се Изабела. – Груб, безпардонен и брутален. Даже ми се стори, че се изпика в тоалетната, докато чичо Петко лежеше там.
- Да, такъв е – повдигна вежди Муляр. – Много е опасен и пресметлив. Най-лошото е, че много рядко, но си позволява да действа хаотично, абсолютно непредвидимо. Тогава прави огромни поразии.
- Не знам, на мен ми описа много последователно какво ще направи, ако се разбере, че има връзка с теб.
Муляр се усмихна:
- Знаеш ли каква е връзката? – Изабела повдигна въпросително вежди. – Оказа се, че Гарфийлд е оставил завещанието на него, а той без да го чете го е дал на Романов.
- Вярваш ли, че не го е чел?
Миньончето се усмихна, отпи от шампанското и отговори:
- И да го е чел, и да не го е чел… Как променя нещата?
- Ако го е чел и после го е дал на Романов, значи има игра. Ако не го е чел, значи е луд.
- Или по някакъв начин омразата към Гарфийлд е смесена с уважение – замислено отговори Муляр. – Що се отнася до играта, Тенет винаги има такава. Каквото и да е станало, не можем да обърнем нещата, имаме това, което имаме.
- Държи ли те с нещо? – попита Изабела.
- Както разбра, ако реши да ме държи, ще измисли с какво.
За първи път през този ден Изабела се усмихна искрено и попита:
- Оттук нататък какво следва?
- Бих била благодарна ако ме номинираш за конгреса, а какво следва ще ти кажа, след като чуя какво е станало днес.
Сара започна да разказва без да прикрива и капка от натрупаните емоции. Лееха се, заедно с впечатленията, които социалистката обличаше в цветисти описания и определения. Муляр я слушаше, кимаше разбиращо, понякога изпуфтяваше отегчено или се усмихваше – къде загадъчно, къде широко, искрено развеселена. Когато стигна до края и описа действията на Маргарит, Муляр леко присви очи и започна да слуша много съсредоточено. Сара отново почувства онова чувство на безпомощност, което я преследваше през целия ден. Положи усилие да не му обръща внимание и разказа историята, без да споменава нищо за последния разговор с него.
- Значи Валери Маргарит е най-адекватният, след теб – замислено констатира Муляр. – Явно през цялото време е мълчал и е наблюдавал.
- Да! Как разбра?
- Спомена го само два-три пъти – усмихна се Муляр. – Съдейки по всичко се придържаме към стария план, стига да решиш да ме номинираш.
- Естествено, че ще те номинирам! Но нали младежките организации ни отсвириха?
- Отсвириха ни, защото нямахме потенциал. Вече не е така.
- Сега, когато вече официално си шефка в Старата столица, ще започнат да те търсят всички районни шефове. Утре от седем нула, нула, ще ти запалят телефона.
- Толкова рано?
Муляр кимна утвърдително:
- Най-вероятно ще искат да ти дават съвети, разбирай, да си осигурят по-добри позиции. Представи си пленума, но с повече хора и по-дребни желания.
Изабела въздъхна:
- Цял ден се чудех как сте се оправяли с Гарфийлд?
- Той бе много висока топка, не им обръщаше внимание, а им заповядваше. Те се подчиняваха, защото… Защото друго не могат. Ако искаш да успееш в политиката, трябва да се целиш в това – да си достатъчно високо.
- И как става?
- Като не се занимаваш с идиоти, малко като с кокошката и яйцето е – обясни Муляр. – Няма как да стигнеш горе, ако се занимаваш с тях, но и няма как да го направиш без тях. Иска се талант.
- Мисля, че разбирам – замислено отговори Изабела и промени темата. – Какво следва сега?
- Изчакваш ония да се кандидатират, след което плашиш кварталните шефове тук, че ще им разкажат играта, подкрепена от тях, пускаш мен.
- Хитро – усмихна се Изабела.
Коктейлът в ресторанта след изпитанията бе пищен и много интересен. Освен тежките маси, обилието алкохол, живата музика, имаше и програма. Тя започна с хора, въртящи огън, представлението бе много красиво и в тон с цялата атмосфера от деня. Последва кратко стенд ъп шоу. Комикът бе младо момче, което се шегуваше с Иденуар, Никълс, Андреев, Омайниченко и Иларт Лотар. Всички, освен президента, проявиха завидно чувство за хумор, даже си позволяваха да заговарят младежа с подвиквания. Въпреки възрастта си, той им отговаряше и се получаваха много забавни диалози. В разгара на вечерта на сцената се появи балет, който започна с кан-кан и в последствие зрелищно сменяше музикалните стилове и тоалетите си.
Това бе моментът, който Тенет бе написал на Никълс да чака. Сервитьор се приближи до Иденуар, прошепна му нещо. Кралят се изправи и последва човека. Никълс тръгна след тях, хвърли един поглед през рамо, за да се убеди, че никой не забелязва. Лотар и Андреев разпалено говореха за нещо, Омайниченко, както обичаше, изпиваше с поглед танцьорките. Мерна и Васил, който бе подпрял с две ръце главата си, докато Тери го бе прегърнал и му обясняваше нещо.
Сервитьорът отвори една врата и покани с жест Иденуар да влезе, след като изчака краля, тръгна да я затваря, но видя насочващия се към него Никълс, затова я остави приотворена и се отдалечи.
- Мислех, че ще дойдеш в хотела – усмихна се Иденуар, когато Никълс затвори вратата зад себе си.
Бяха се оказали в склад с различна битова химия.
- За целта трябваше да мина през антуража ти, а се съмнявам, че искаш да знаят за тайни срещи – отговори премиерът с тънка усмивка.
- Реши ли какво ще правим с Шипонщад? – кралят директно премина към темата.
- Преди изборите нищо не мога да ти кажа, искам да знам какви времеви рамки си си поставил?
- Първоначално мислех да е след година-година и половина, но моите политици ме окуражават с пасивността си. Колкото по-бързо, толкова по-добре – отговори Иденуар.
- Трябва да изчакаш, ако искаш да участвам – твърдо каза Никълс.
Иденуар се усмихна:
- Ако започне нещо, щеш не щеш, ще се замесиш.
- Трябва ти силен съюзник или патерица за легитимност на атаката?
- Трябва ми Нерезит – отговори Иденуар. – Добре, да приемем, че се съобразя с теб и изчакам изборите. Какво ми дава гаранция, че няма да се отметнеш после?
- Начинът, по който ще делим Шипонщад.
Кралят се усмихна, за да скрие беса си. Очевидно Никълс искаше много повече от Андреев или просто протакаше.
- Смяташ, че ще свалим Хучу?
- Иначе ще се върнат, за да си вземат Нерезит – ред бе премиерът да се усмихне. – Така ще дадем на лирийците да блеснат, като изпратят консултанти по демокрация или както там обичат да ги наричат.
- Да, и тях трябва да задоволим по някакъв начин – замислено отговори Иденуар. – Добре, имаш време до края на годината. Но на първи януари започваме подготовката.
Никълс се усмихна, стискайки зъби, леко наклони глава и излезе от склада. Малко по-късно Иденуар се върна на мястото си пред сцената, където балетът бе превърнал изпълнението си в бурлеска.
Десетина минути по-късно в склада влезе сервитьорът. Вече бе облечен в официален костюм. Взе записващо устройство, скрито зад един от флаконите с белина и бързо напусна заведението.
Древната църква Св. Еразъм бе сгушена в самия център на Кръглата столица. Открита случайно, по време на строителството на огромен хотел, тя се бе превърнала в една от светините за всички столичани. Сгушена между високи сгради, заведения и банки, изглеждаше като малка прашинка, успяла да оцелее през вековете, пазейки вярата и историята на Преславия. Едно от чудесата й, бе че когато кралските династии облагородяваха центъра на столицата с тунели и бункери не я бяха засегнали. Оказа се, че строго засекретените изкопни работи се бяха случвали на достатъчно голяма дълбочина, а един от бункерите бе изграден точно под църквата. Години след изграждането му, когато светилището бе открито, инженерът, проектирал съоръжението стана много религозен. В тесен кръг обясняваше промяната с това, че само Божията помощ е спасила работниците от това, църквата да се струти на главите им при строежа на бункера.
На около сто метра от църквата, в мазето на кооперация, която преди е била част от кралските имоти, се намираше един от входовете в подземията. Точно в два без десет пред нея за кратко започнаха да спират лимузини, от които излизаха VIP-персони.
Иденуар слезе от последната и бързо се скри в сградата. На входа към мазето бе посрещнат от лакей, който държеше черна сатенена пелерина. Кралят свали сакото си, сложи пелерината и наметна качулката. Облечен по този начин продължи напред. Мазето бе тъмно и само иззад един от ъглите леко мъждукаше светлина, тръгна към нея, една от вратите бе отворена. Влезе и видя входа към подземията – огромна метална херметично затваряща се врата. Прекрачи прага и тръгна по стълбите надолу. Стори му се, че слезе трийсетина метра надолу, където отново имаше отворена врата, същата като горната. Тунелът бе тъмен, но неочаквано просторен, преспокойно по него можеше да мине автомобил. Имаше две посоки - наляво или дясно. Отново мъждукаща, едва забележима, светлина му показа накъде да се насочи. След около 80 метра, разбра, че светлината идва от дебели и големи свещи. Пред входа в бункера бе поставена тежка дървена маса, на която имаше маска на глиган с истинска козина и златни бивни. Кралят я сложи на лицето си, пасна идеално. Прекрачи прага на бункера.
Стаята бе кръгла, осветена само от свещи. На стените бяха окачени разпятия в цял ръст, Исус бе обърнат с главата надолу. По средата имаше огромна и много красива маса. Единственият й крак представляваше ствол на дърво, чиито корени са се впили здраво в земята, а горната му част плавно преливаше в кръгла и идеално гладка лакирана повърхност. Около нея бяха наредени четирима души, облечени с черни пелерини и маски – орел със златен клюн, мечка със златни кучешки зъби, гепард, линиите на чието лице бяха маркирани със златни нишки, горила със златен нос и вежди. На масата бе поставена клетка с черен петел, както и осем празни, малки чашки. Иденуар застана на мястото си и чу как зад гърба му неколкотонната врата на бункера меко се затваря.
Разнесе се тих вибриращ звук, който постепенно ставаше по-силен. Горилата вдигна ръце с дланите нагоре, другите го последваха. Иденуар пое дълбоко дъх, затвори очи и положи усилие да се отпусне, усещаше как звукът започва да прониква в тялото му. След няколко мига, имаше усещането, че всяка клетка вибрира в тон с пеенето на шамана. Кралят, както изискваше ритуалът, трябваше да се съсредоточи върху искания от него изход от дадена ситуация.
Пред очите му се разкри летището на Юлбург. Самолети със символиката на останалите държави кацаха и бяха посрещани от лимузини. На стълбовете по пътя към двореца в центъра бяха окачени знамена на династията на Скифтерите. Населението на Юлбург бе излязло по улиците и наблюдаваше как кортежите на държавните глави минават покрай него. Най-накрая се появи и той. Предвождан от 24 кавалеристи, облечени в официални мундири, разделени на две колони по 12, яхнали прекрасни бели коне. След тях бавно се движеше каретата му, теглена от шест черни коня и следвана от още 24-ма кавалериста. Народът хвърляше цветя по пътя на кортежа, превръщайки асфалта в червен килим.
Когато стигна до двореца, отпред бяха подредени всички държавни глави. От каретата слезе той – с кралската мантия и корона. Гледаше се в гръб, докато крачеше по червения килим. Влезе във владенията си, последван от останалите. В двореца, оградени с тежки платени заграждения, закачени на златни колчета, стояха всички знатни и заслужили личности на епохата. Аплодираха го, а някои хвърляха цветя на пътя му. Гледайки се в гръб, по леките движения на короната, Иденуар разбираше, че кима на някои от тях.
Влезе в тронната зала, където бяха подрени няколко реда столове, а точно пред самия трон имаше малка, сравена с огромното помещение, маса. Заобиколи я и седна на трона. Държавните лидери вече стояха до масата и очакваха залата да се напълни. Кралят направи опит да разгледа лицата им, но не му се получи – бяха мъгляви. По столовете насядаха представители на всички страни.
- За победата! – Иденуар вдигна скиптъра си.
Това бе сигнал държавните глави да седнат на масата и да подпишат мирния договор, под неговия мъдър поглед на завоевател.
Точно когато писалките им докоснаха хартията се чу гърлено кукуригане, скоропостижно сменено с хриптене. Иденуар отвори очи и видя, че клетката бе изчезнала, а шаманът пълни чашките с кръвта на петела, чиято глава бе отрязал. Когато приключи, прибра тялото на птицата под пелерината си, постави главата й по средата на масата. Покри я с кръгло парче дърво, на което бе издълбана руната, символизираща Чернобог. Шаманът постави дланта си с разперени пръсти върху дъската. Останалите направиха същото, слагайки ръцете си една върху друга. Шаманът вдигна свободната си ръка и удари ръцете на другите. Чу се звук на пръскащи се, чупещи се кости. Силата на удара накара цялото тяло на Иденуар да потръпне, сякаш ток мина през него.
Махнаха си ръцете и взеха чашките с кръв. Всеки от тях се приближи до едно от разпятията. Едната чаша бавно изляха върху обърнатото надолу с главата тяло на Христос. Отново се чу гърлената вибрираща песен на шамана и клетките на Иденуар моментално влязоха в резонанс с нея. Кралят изпи съдържанието на втората чаша. Усети топлина, която се разливаше в него със същата скорост, с която кръвта на черния петел се стичаше по тялото на Спасителя.