от alessa » 22 юли 2019, 01:16
Последните няколко часа ми се губеха. Пейзажите около нас се сменяваха. Не разбрах кога сме излезнали от столицата. Виктор ме разсмиваше, флиртуваше. Бях на върха на щастието.
Спряхме на една крайпътна бензиностанция. Той слезе за да плати горивото. Попита ме дали искам да хапна нещо, но в този момент не бях нито гладна, нито жадна. Единственото, което исках е да потеглим за да разбера крайната дестинация.
Навън бе горещо.
Посегна към жабката и извади кутия цигари. Нещо проблесна пред очите ми. Може би не бях видяла добре, но ми се стори че има пистолет. Притесних се. Не знаех какво да правя.
-Какво ти е? - попита
-Нищо. А на теб какво ти е?
-Пребледняла си. Проблем ли има?
- Аз не. Ти имаш ли проблем? - отвърнах
-Не знаех, че всяка моя дума - може и ще бъде използвана срещу мен. - засмя се
- Навик!
-Каза, че си фотограф, нали?
-Баща ми е бивш полицаи. - изплъзна ми се от устата.
Очите му се разшириха. Насили се да сложи усмивка, но без резултат. Стана сериозен и мълчалив. Като, че обмисляше внимателно следващите си думи.
Разбрах, че иска да остане насаме с мислите си и го подкрепих с мълчание.
Не всеки можеше да понесе подобна новина, още повече ако има оръжие.
-Как дъщеря на полицаи става фотограф? Не се ли опита да те внедри в неговата професия? - попита с усмивка.
- Опита се. Но аз не отстъпих.
-Разбирам. Това означава, че и аз няма да мога да се разбера с теб. - въздъхна
-Ти с какво се занимаваш? - попитах на свой ред.
-Страхувам се, че ако ти кажа... Ще избягаш.
-Защо имаш пистолет?
-Видяла си го...- вдигна ръце, все едно се предава. - Разобличен съм. Аз съм ченге.
-Не каза ли, че имаш бизнес? Излъгал си ме?
-Едното не пречи на другото. - намигна ми. Понякога, човек се сблъсква с това , от което бяга.
-Наистина ли вярваш в тези неща?
-Щеше ли да излезнеш с мен, ако знаеше...- че съм от същата порода, като баща ти?
Сърцето ми щеше да изхвръкне. Мъжа, който караше кръвта ми да кипи, беше полицаи.
В едно беше прав - нямаше да изляза с него. Баща ми беше толкова вглъбен в работата си. Не му оставаше време за нас. Майка ми, все се притесняваше за него. Присняваше се, дали ще се прибере. Не исках да водя нейния живот.
-Относно бизнеса...имам един клуб. - проговори Виктор.
-Онзи в , който бяхме...- не успях да събера мислите си.
-Същия. - усмихна се.
-Не искам да мисля как си го придобил. - отвърнах сърдито.
-Когато...- помъчи се да намери точните думи, за да ми обясни. - Когато си полицаи се научаваш да различаваш престъпниците. И те теб. Опитват се да ти направят най-приличното предложение, за да те спечелят. Ако отхвърлиш няколко предложения, разбират, че цената ти не е във финикийски знаци. - поглеждаше в страничните огледала. Стараеше се да избегне погледа ми. - Повярвай ми, всеки си има цена. Не ти говоря празни приказки, или нещо което не знаеш. Понякога цената е живота на близките ти.
Тези хора използват, най-големия коз, срещу човечеството- страха. Това са хора, които знаят че живота им рано или късно ще приключи, но на фона на всички блага, те рискуват.
Всеки един момент за тях е хазарт. Днес ти идват добри карти, но утре... Те не разчитат на късмет, а на пари. Кой колко може да даде.
Предполагам - продължи той - баща ти не един и два пъти се е опитвал да се спаси. Почти няма човек, който да не се е замесил в нещо. Не е важно самото внедряване, нито да издебнеш момента, за да се оттеглиш. Важни са две неща- Да знаеш кой от тях има по-голяма власт и да го спечелиш, и другото е- да си наясно до каква степен искаш да навлезнеш в материята на нещата. - направи пауза. Запали нова цигара.
Докато всмукваше от нея, около лицето му се изви облак дим. Приличаше на ореол, но бе съвсем далеч от идеала за ангел. Изглеждаше напрегнат. Веселия плам бе изчезнал. Изглеждаше измъчен и някак по-стар.
-Няма ли да обядваме? - прекъсна мислите ми.
- За това си мислех и аз. - намигнах му.
Сградите покрай нас оставаха в миналото. Летяхме по магистралата, всеки отдал се на собствените си мисли. Наближихме Търново. Отново не знаех накъде отиваме. Не посмях и да попитам. Вече нищо не исках да знам. Сега разбирах, че любовта освен сляпа, може да те отведе в неизвестна посока. Дори да се опитваш да си разумен, все някой ден се впускаш в приключение. Хората сме устроени така. Искаме любов.
Поведе ме към някакво крайпътно заведение. В интериора му си личеше, че собствениците са се опитали да внесат модерни елементи. Но и да запазят характерните, за района, мотиви.
Заведението не бе луксозно. Приличаше на малка, сгушена сред природата, кръчма. Уютно местенце, където да се отбият не само тукашните, но и хората прекали часове зад волана.
Единствените млади хора бяхме аз, Виктор, и двете сервитьорки. Които изглеждаха като току- що завършили училище. Отегчени и ядосани, че трябва да работят в подобна дупка. Вместо да се захванат с велики дела. Най-вероярно амбицийте им стигаха до това, да съберат пари и да се преместят в столицата. Където щяха да започнат новия си живот. Без някой да познава миналото им. А може би и по- лошо, мислейки си, че в София е живота, си представяха как някой богаташ ги очаква с отворени обятия.
Бяха красиви, но не и заимтересовани от работата си. Помислих си, че те дори не осъзнаваха, колко може да тежи красотата на една жена.
Като две хиени впериха поглед във Виктор. Настанихме се и зачакахме. С периферното си зрение, като че долових конфликт между тях, коя да ни обслужи. Виждах изражението на мъжа пред себе си и бях доволна, че бе избрал мен. Не се интересуваше колко жени го хледаха. Вероятно беше гладен. Помислих си:" На гладен стомах, как ще сваля жени?"
Почувствах се горда от безразличието му към сервитьорките. Изправих гръб и вдигнах глава. Любовта може да те накара да се възгордееш.
Погледнах отново към Вик. На един мъж не му трябваше много време, за да реши какво да яде. Вероятно така бе и с жените.
Русото момиче, явно спечело в съравнованието, се приближи до нас и зачака да поръчаме. Виктор говореше, а аз се наслаждавах на изражението на девойката.
Мъжете казват, че някои жени гледат като сърни. Но това момиче беше странна симбиоза между сърна и риба на сухо. Пърхаше с клепки и хапеше устни. Бе изгубила ума и дума.
Едва се въздържах да не се разсмея. Вик ме погледна. Бе разчел мислите ми. Усмихна се, но се изчерви. Вероятно и някои мъже изпитват срам, когато жените са по- настъпателни.
Когато приключи със записването, момичето се обърна и тръгна. Загледах се в препъващото се същество, което с походкат си целеше да направи впечатление на Вик.
-Погледни, до какво води присъствието ти.
-Не ме интересува.- повдигна рамене. - Аз си имам компания.
-Не харесваш ли такива жени?
-Не.
-Дори само за да си пофантазираш?
-Защо ми е да си фантазирам, когато мога да усещам...?- Тези думи не грабнаха. Завъртяха ме, като ураган и ме пуснаха на земята със страшна сила.
-Да ги....усещаш?- едва си поемах дъх.
-Когато желаеш една жена я оствяш не само без дрехи, но и без дъх. В любовта не са ти нужни аксесоари. - прокара ръка през косата си. -Не е забавно да свалиш един тон тенекии от нея, преди да я имаш.
-Един тон какво...? - разсмях се.
-Докато свалиш всички бижута, нокти, коси...си забравил какво правиш. Загубил си желание да стигнеш до плътта.
Другата сервитьорка се настани до нас и прекъсна разговора. С отрепетирано движение постави храната. Почерпила опит от колежката си, не погледна Виктор. Когато си тръгна, реших да задам въпрос.
-Ти бил ли си с такива жени?
-Бил съм. - Това ме накара да се разгневя. Мисълта, че друга го е докосвала... Подлуди ме.
- И не ти е харесало?
-Подробности ли искаш? - реших да замълча. Спомних си, че може да ме обвини, че съм като другите жени, които не спрат да говорят.
Захванах се с ястието пред себе си.
Беше удивително вкусно.
Когато приключи ме попита, дали искам кафе.
-С удоволствие ще изпия едно.- усмихнах се вежливо. - Накъде сме сега?
-Скоро ще се стъмни, така че трябва да намерим място, където да пренощуваме
.
О! Дори не бях помислила за това. Изненадана и уплашена се загледах навън.
Нощта обгръщаше тази половина на земното кълбо. Но поглъщаше и мен. Щях да прекарам нощта с него. Тръпки преминаха по гръбнака ми.
Отново на път. Но сега щяхме да търсим хотел. Виждах умората му. След толкова часове зад волана той се терзеше. Полагаше усилия, но тялото му го предаваше.
Настанихме се в хотела. Разглеждах стаята, за да не мисля как ще спре до мен и ще ме докосне.
-Спи ли ти се? - проговори
-Не.
-Да се поразходим - подаде ми ръка. Аз, като малко момиченце, подскочих и я улових.- Вземи си фотоапарата.
Излязохме навън. Беше хладно. Ухаеше прекрасно. На цветя, на лято, на любов...
Имаше разкошни градини. Аранжирани със стил. За момент си помислих за дом, деца..
"Ох, Мия!" --отново се скарах на себе си. През последните дни не бях в хармония с многото личности, които живееха в мен. Виктор ме караше да изглупявам.
-Ето...- посочи с пръст. - Снимай тези пиленца.
Огледах се и видях две птички, които бяха кацнали на клон. Припяваха си нещо и радостно размахваха с крила.
-Може да е семеен скандал. - каза шеговито. Разсмях се.
-Познай, тази дето мълчи...- подхвърли отново.
-Това е мъжа. - прекъснах го аз.
Удивлявах се на природата. Правех снимки. Усещах присъствието на мъжа, който спираше всички мисловни процесимв мен. Бавно се освободих от напрежението. Всички задръжки падаха.
Целувахме се на лунна светлина. Отпечатъците от целувките оставяха свойте безмълвни обещания. Нуждаехме се един от друг. Страстта ни бе завладяла. Върнахме се в хотела. Едва успяхме да отворим вратата. Смеехме се като луди. Може би, персоналът си бе помислил, че сме пияни, когато видяха разрошените ми коси.
Вратата се тресна силно зад нас, а ние все още се държахме.
Целувките, бясно, рисуваха огнени следи по телата. Импулсът бе по-силен и от най-висшия разум.
Всичко ставаше толкова естествено. Чувствата извираха, като река, от нас. Нищо не можеше да ни спре. Той ме превъртя пре ръцете си и аз се озовах на леглото.
Дишането му, целувките му ми тежаха. Бях негова.
Утрото застъпваше на смяна. Плъзгаше дългите си лъчи, бавно и осветяваше стаята.
Къпехме се в светлина. Мислех, че сънувам. Безпощадно ми бе съобщено, че онзи миг на сладост бе в миналото. Надявах се, нощта да умее да пази тайни, защото само спомена за случилото се, ме накара да се засрамя. Виктор се размърда до мен. Слънцето бе докоснало и него. Изпуфтя и хвърли огромната си лапа върху мен. За малко да ме удари.
Засмях се. Сякаш бяхме женени. Той претендираше, насън за своята половина от леглото.
Стреснат от смеха ми отвори очи.
-Ден ли е вече? - попита
-Добро утро!
-Добро и на теб, малката. На какво се смееш?
-На теб.
-Така ли? Защо?
-Още от сега се бориш да завземеш цялото легло.
Той се изправи. Среса с пръсти косата си и се загледа нанякъде.
-Извинявай. Не съм свикнал да спя до някого.
-Цениш свободата си, така ли?
Скочи обратно в леглото и ме целуна.
-Сега ще разбереш какво ценя. - подсмихна се и ме нападна с целувки.
Цялата сутрин прекарахме в леглото. Бяхме неразумни, дръзки.. Но отново трябваше да потеглим. През отворения прозорец, на колата, долиташе свеж полъх. Колите профучаваха покрай нас. Виктор плъзна пръст по плеъра и в колата зазвуча музика. Извиси се женски глас. Мелодията бе лека и приятна. Песен след песен, в мен се запечатваха спомени. Връщаха се минали моменти, които оприличавах с мелодиите. Раждаха се нови мигове. Знаех, че когато чуя отново тези песни, ще мисля за него.
Чувствах душата си, като окована във вериги. Тежеше ми. Железата дрънчаха в главата ми. Не познавах този звук. Можеше ли любовта да тежи толкова?!
Да се стеле на талази, като мъгла и да навлиза все по-дълбоко. Да пропива през кожата и да те прави щастлив и едновременно с това тъжен.
Огненият обръч, на небето, се плъзгаше бавно надолу. Скриваше се. Слънцето губеше мощ.
Виктор за миг се напрегна.
-Какво има? - попитах. Реших, че той не чувства това, което изпитвах аз.
-Не знам...Може да си въобразявам, но..- спря се. Извади една цигара и я запали. - Виждаш ли, черното Ауди?
-Какво за него?
-Мисля, че ни следи. -въздъхна тревожно.
-Да ни следи? Защо?
-И аз това се питам. Ще направя нещо...дръж се!
Натисна педала на газта. Колата леко се подвоуми, но подхвана оборотите и полетя.
Черното Ауди правеше всичко възможно за да ни притисне. Виктор също неотстъпваше.
Гонеха се. Ако Виктор изпревареше някого, другата кола правеше същото. Искаха да разберем, че няма къде да бягаме. Искаха да ги забележим. Усилените опити да се откъснем от опашката останаха напразни.
Страх изпълни тялото ми.
-Имай ми доверие - каза тихо. Направи рязък завой. Спряхме на изоставена бензиностанция. Отвори жабката и взе пистолета си. Огледа дали има патрони. Мушна го в колана си и зачака.
-Вик..- очите ми бяха влажни. Едва виждах.
-Ела насам. - Подхвана ме и ме притегли така, че се озовах седнала в него. Целуваше ме.
-Не се плаши!- говореше и гледаше в страничното огледало. - Имай ми доверие, малката.
Притесненията му се потвърдиха. Колата спря зад нас. Притиснах се към него.
-Излезте! - извика някой.
Разтреперих се. Вече не чувствах целувките му. Виктор ме пусна и ме върна на мястото ми.
-Чакай тук, малката. - погали с пръсти лицето ми.
Страх, паника...всичко ме изпълваше в големи количества. Когато Вик тресна вратата подскочих.
Исках да разбера какво става, като гледах в огледалата, но го изгубих от очи. Докато се опитвах да реша какво да предприема, една силна ръка ме хвана за косата и ме извлече навън. Двама мъже го държаха.. Бяха взели оръжието му и му съскаха нещо в лицето.
-Ето я...-каза един от тях. Телосложението му бе солидно. В него можеха да се поберат още двама от типа на Вик.
-Твоята малка, кучка. - продължи онзи.
Виктор ме гледаше и се опитваше, с очи, да ми внуши да не се плаша.
-Къде е? - Попита онзи и изцъкли очи срещу Вик.
-Не знам за какво говорите.- каза спокойно.
-Стига си ме будалкал! - Ще ви убия!
Мъжът се изнесе встрани, преобърна се и го изрита в гърдите. Тялото му пое удара и се изви. Остана без дъх. Пищях Ревях. Съпротивлявах се.
-Оставете го! - крещях
-Млъквай, кучко! Ти си следващата.
Докато мъжете го държаха, онзи нанасяше удари. Задаваше един и същи въпрос. Молех се, ако знае нещо, да му го каже. Но лицето на Виктор остана ледено.
Кръвта се стичаше по него." Красивото ми момче. Моят мъж." - мислех си. Когато тялото му не издържа се свлече на колене и отпусна глава. Мислех, че това е краят. Болеше ме. Неговата болка се вливаше в мен. Затворих очи и аз паднах. Мъжът хвана косата ми и я изтегли назад, така че да вижда лицето ми.
-Не, сега ще гледаш...- изплю се на земята.- после ще припадаш.
От устата, на моя любим, течеше кръв. Облян в алената течност, той продължаваше да не отговаря на въпросите на онзи. Сълзите изгаряха лицето ми като клада. Всеки удар посрещах с тялото си, сякаш биеха мен. Мъжът го изрита още веднъж в главата и Виктор извъртя очи и изпадна в несвяст.
Тъмнината премина през погледа ми. Чувах потракването на някакво желязо.
Влачеха го по пода, а то скърцаше зловещо. Опитах се да отворя очи, но нещо ми пречеше.
Направих опит да се размърдам, но ръцете ми бяха вързани. Усетих, че ми се гади. Нещо лепкаво, върху устата ми, не ми позволяваше да я отворя.
Бях жадна.
Схваната.
Опитах се да събера сили да се помръдна. Само стон се откъсна от мен. Пода беше мокър и студен. Миришеше на застояло.
Чувах металния звук. Стържещ и непоносим. Главата ме болеше.
Чух да се пъха ключ в ключалката. Превъртя се два пъти. До мен долетя силен аромат на храна. Стомахът ми изскърца. Но се разнесе аромат на пот, което ме отврати.
-Гладна ли си? - изрева някой.
Поклатих глава. Исках да ме развърже, за да раздвижа кръвта в тялото си. Студена и груба ръка се допря до бузата ми. Затреперих. Лепенката изведнъж падна от лицето ми. Поех въздух.
-Ще те развържа... и без глупости.
-Да... - прошепнах.
-Добро момиче.
Чух изщракването на джобно ножче, което леко се докосна до китките ми. Очите ми, все още, не бяха свободни. Започнах да разтривам ръцете си и когато ги почувствах по-добре, посегнах към превръзката на очите. Онзи бързо улови ръката ми и я изви.
-Очите не! Иначе, ще трябва да те убия!
Поклатих глава и се отказах от следващи действия. До устните ми се допря пластмаса.
-Пий! - заповяда.
Нямаше аромат. Беше вода. Чашата не бе чиста. Усетих в устата си частици, които в съприкосновение с зъбите ми изскърцаха. Зави ми се свят и се олюлях настрани. Мъжът ме улови и каза тихо.
-Скоро всичко ще свърши!
Чудех се, защо промени тона си. Защо бе всичко това? Скоро? Колко скоро?
-Виктор...- казах сломена.
-Него чакаме!
Вратата се тресна. Чакаха го. Сърцето ми се наля с надежда. Беше жив!
Чух Виктор да вика името ми.
Последните няколко часа ми се губеха. Пейзажите около нас се сменяваха. Не разбрах кога сме излезнали от столицата. Виктор ме разсмиваше, флиртуваше. Бях на върха на щастието.
Спряхме на една крайпътна бензиностанция. Той слезе за да плати горивото. Попита ме дали искам да хапна нещо, но в този момент не бях нито гладна, нито жадна. Единственото, което исках е да потеглим за да разбера крайната дестинация.
Навън бе горещо.
Посегна към жабката и извади кутия цигари. Нещо проблесна пред очите ми. Може би не бях видяла добре, но ми се стори че има пистолет. Притесних се. Не знаех какво да правя.
-Какво ти е? - попита
-Нищо. А на теб какво ти е?
-Пребледняла си. Проблем ли има?
- Аз не. Ти имаш ли проблем? - отвърнах
-Не знаех, че всяка моя дума - може и ще бъде използвана срещу мен. - засмя се
- Навик!
-Каза, че си фотограф, нали?
-Баща ми е бивш полицаи. - изплъзна ми се от устата.
Очите му се разшириха. Насили се да сложи усмивка, но без резултат. Стана сериозен и мълчалив. Като, че обмисляше внимателно следващите си думи.
Разбрах, че иска да остане насаме с мислите си и го подкрепих с мълчание.
Не всеки можеше да понесе подобна новина, още повече ако има оръжие.
-Как дъщеря на полицаи става фотограф? Не се ли опита да те внедри в неговата професия? - попита с усмивка.
- Опита се. Но аз не отстъпих.
-Разбирам. Това означава, че и аз няма да мога да се разбера с теб. - въздъхна
-Ти с какво се занимаваш? - попитах на свой ред.
-Страхувам се, че ако ти кажа... Ще избягаш.
-Защо имаш пистолет?
-Видяла си го...- вдигна ръце, все едно се предава. - Разобличен съм. Аз съм ченге.
-Не каза ли, че имаш бизнес? Излъгал си ме?
-Едното не пречи на другото. - намигна ми. Понякога, човек се сблъсква с това , от което бяга.
-Наистина ли вярваш в тези неща?
-Щеше ли да излезнеш с мен, ако знаеше...- че съм от същата порода, като баща ти?
Сърцето ми щеше да изхвръкне. Мъжа, който караше кръвта ми да кипи, беше полицаи.
В едно беше прав - нямаше да изляза с него. Баща ми беше толкова вглъбен в работата си. Не му оставаше време за нас. Майка ми, все се притесняваше за него. Присняваше се, дали ще се прибере. Не исках да водя нейния живот.
-Относно бизнеса...имам един клуб. - проговори Виктор.
-Онзи в , който бяхме...- не успях да събера мислите си.
-Същия. - усмихна се.
-Не искам да мисля как си го придобил. - отвърнах сърдито.
-Когато...- помъчи се да намери точните думи, за да ми обясни. - Когато си полицаи се научаваш да различаваш престъпниците. И те теб. Опитват се да ти направят най-приличното предложение, за да те спечелят. Ако отхвърлиш няколко предложения, разбират, че цената ти не е във финикийски знаци. - поглеждаше в страничните огледала. Стараеше се да избегне погледа ми. - Повярвай ми, всеки си има цена. Не ти говоря празни приказки, или нещо което не знаеш. Понякога цената е живота на близките ти.
Тези хора използват, най-големия коз, срещу човечеството- страха. Това са хора, които знаят че живота им рано или късно ще приключи, но на фона на всички блага, те рискуват.
Всеки един момент за тях е хазарт. Днес ти идват добри карти, но утре... Те не разчитат на късмет, а на пари. Кой колко може да даде.
Предполагам - продължи той - баща ти не един и два пъти се е опитвал да се спаси. Почти няма човек, който да не се е замесил в нещо. Не е важно самото внедряване, нито да издебнеш момента, за да се оттеглиш. Важни са две неща- Да знаеш кой от тях има по-голяма власт и да го спечелиш, и другото е- да си наясно до каква степен искаш да навлезнеш в материята на нещата. - направи пауза. Запали нова цигара.
Докато всмукваше от нея, около лицето му се изви облак дим. Приличаше на ореол, но бе съвсем далеч от идеала за ангел. Изглеждаше напрегнат. Веселия плам бе изчезнал. Изглеждаше измъчен и някак по-стар.
-Няма ли да обядваме? - прекъсна мислите ми.
- За това си мислех и аз. - намигнах му.
Сградите покрай нас оставаха в миналото. Летяхме по магистралата, всеки отдал се на собствените си мисли. Наближихме Търново. Отново не знаех накъде отиваме. Не посмях и да попитам. Вече нищо не исках да знам. Сега разбирах, че любовта освен сляпа, може да те отведе в неизвестна посока. Дори да се опитваш да си разумен, все някой ден се впускаш в приключение. Хората сме устроени така. Искаме любов.
Поведе ме към някакво крайпътно заведение. В интериора му си личеше, че собствениците са се опитали да внесат модерни елементи. Но и да запазят характерните, за района, мотиви.
Заведението не бе луксозно. Приличаше на малка, сгушена сред природата, кръчма. Уютно местенце, където да се отбият не само тукашните, но и хората прекали часове зад волана.
Единствените млади хора бяхме аз, Виктор, и двете сервитьорки. Които изглеждаха като току- що завършили училище. Отегчени и ядосани, че трябва да работят в подобна дупка. Вместо да се захванат с велики дела. Най-вероярно амбицийте им стигаха до това, да съберат пари и да се преместят в столицата. Където щяха да започнат новия си живот. Без някой да познава миналото им. А може би и по- лошо, мислейки си, че в София е живота, си представяха как някой богаташ ги очаква с отворени обятия.
Бяха красиви, но не и заимтересовани от работата си. Помислих си, че те дори не осъзнаваха, колко може да тежи красотата на една жена.
Като две хиени впериха поглед във Виктор. Настанихме се и зачакахме. С периферното си зрение, като че долових конфликт между тях, коя да ни обслужи. Виждах изражението на мъжа пред себе си и бях доволна, че бе избрал мен. Не се интересуваше колко жени го хледаха. Вероятно беше гладен. Помислих си:" На гладен стомах, как ще сваля жени?"
Почувствах се горда от безразличието му към сервитьорките. Изправих гръб и вдигнах глава. Любовта може да те накара да се възгордееш.
Погледнах отново към Вик. На един мъж не му трябваше много време, за да реши какво да яде. Вероятно така бе и с жените.
Русото момиче, явно спечело в съравнованието, се приближи до нас и зачака да поръчаме. Виктор говореше, а аз се наслаждавах на изражението на девойката.
Мъжете казват, че някои жени гледат като сърни. Но това момиче беше странна симбиоза между сърна и риба на сухо. Пърхаше с клепки и хапеше устни. Бе изгубила ума и дума.
Едва се въздържах да не се разсмея. Вик ме погледна. Бе разчел мислите ми. Усмихна се, но се изчерви. Вероятно и някои мъже изпитват срам, когато жените са по- настъпателни.
Когато приключи със записването, момичето се обърна и тръгна. Загледах се в препъващото се същество, което с походкат си целеше да направи впечатление на Вик.
-Погледни, до какво води присъствието ти.
-Не ме интересува.- повдигна рамене. - Аз си имам компания.
-Не харесваш ли такива жени?
-Не.
-Дори само за да си пофантазираш?
-Защо ми е да си фантазирам, когато мога да усещам...?- Тези думи не грабнаха. Завъртяха ме, като ураган и ме пуснаха на земята със страшна сила.
-Да ги....усещаш?- едва си поемах дъх.
-Когато желаеш една жена я оствяш не само без дрехи, но и без дъх. В любовта не са ти нужни аксесоари. - прокара ръка през косата си. -Не е забавно да свалиш един тон тенекии от нея, преди да я имаш.
-Един тон какво...? - разсмях се.
-Докато свалиш всички бижута, нокти, коси...си забравил какво правиш. Загубил си желание да стигнеш до плътта.
Другата сервитьорка се настани до нас и прекъсна разговора. С отрепетирано движение постави храната. Почерпила опит от колежката си, не погледна Виктор. Когато си тръгна, реших да задам въпрос.
-Ти бил ли си с такива жени?
-Бил съм. - Това ме накара да се разгневя. Мисълта, че друга го е докосвала... Подлуди ме.
- И не ти е харесало?
-Подробности ли искаш? - реших да замълча. Спомних си, че може да ме обвини, че съм като другите жени, които не спрат да говорят.
Захванах се с ястието пред себе си.
Беше удивително вкусно.
Когато приключи ме попита, дали искам кафе.
-С удоволствие ще изпия едно.- усмихнах се вежливо. - Накъде сме сега?
-Скоро ще се стъмни, така че трябва да намерим място, където да пренощуваме
.
О! Дори не бях помислила за това. Изненадана и уплашена се загледах навън.
Нощта обгръщаше тази половина на земното кълбо. Но поглъщаше и мен. Щях да прекарам нощта с него. Тръпки преминаха по гръбнака ми.
Отново на път. Но сега щяхме да търсим хотел. Виждах умората му. След толкова часове зад волана той се терзеше. Полагаше усилия, но тялото му го предаваше.
Настанихме се в хотела. Разглеждах стаята, за да не мисля как ще спре до мен и ще ме докосне.
-Спи ли ти се? - проговори
-Не.
-Да се поразходим - подаде ми ръка. Аз, като малко момиченце, подскочих и я улових.- Вземи си фотоапарата.
Излязохме навън. Беше хладно. Ухаеше прекрасно. На цветя, на лято, на любов...
Имаше разкошни градини. Аранжирани със стил. За момент си помислих за дом, деца..
"Ох, Мия!" --отново се скарах на себе си. През последните дни не бях в хармония с многото личности, които живееха в мен. Виктор ме караше да изглупявам.
-Ето...- посочи с пръст. - Снимай тези пиленца.
Огледах се и видях две птички, които бяха кацнали на клон. Припяваха си нещо и радостно размахваха с крила.
-Може да е семеен скандал. - каза шеговито. Разсмях се.
-Познай, тази дето мълчи...- подхвърли отново.
-Това е мъжа. - прекъснах го аз.
Удивлявах се на природата. Правех снимки. Усещах присъствието на мъжа, който спираше всички мисловни процесимв мен. Бавно се освободих от напрежението. Всички задръжки падаха.
Целувахме се на лунна светлина. Отпечатъците от целувките оставяха свойте безмълвни обещания. Нуждаехме се един от друг. Страстта ни бе завладяла. Върнахме се в хотела. Едва успяхме да отворим вратата. Смеехме се като луди. Може би, персоналът си бе помислил, че сме пияни, когато видяха разрошените ми коси.
Вратата се тресна силно зад нас, а ние все още се държахме.
Целувките, бясно, рисуваха огнени следи по телата. Импулсът бе по-силен и от най-висшия разум.
Всичко ставаше толкова естествено. Чувствата извираха, като река, от нас. Нищо не можеше да ни спре. Той ме превъртя пре ръцете си и аз се озовах на леглото.
Дишането му, целувките му ми тежаха. Бях негова.
Утрото застъпваше на смяна. Плъзгаше дългите си лъчи, бавно и осветяваше стаята.
Къпехме се в светлина. Мислех, че сънувам. Безпощадно ми бе съобщено, че онзи миг на сладост бе в миналото. Надявах се, нощта да умее да пази тайни, защото само спомена за случилото се, ме накара да се засрамя. Виктор се размърда до мен. Слънцето бе докоснало и него. Изпуфтя и хвърли огромната си лапа върху мен. За малко да ме удари.
Засмях се. Сякаш бяхме женени. Той претендираше, насън за своята половина от леглото.
Стреснат от смеха ми отвори очи.
-Ден ли е вече? - попита
-Добро утро!
-Добро и на теб, малката. На какво се смееш?
-На теб.
-Така ли? Защо?
-Още от сега се бориш да завземеш цялото легло.
Той се изправи. Среса с пръсти косата си и се загледа нанякъде.
-Извинявай. Не съм свикнал да спя до някого.
-Цениш свободата си, така ли?
Скочи обратно в леглото и ме целуна.
-Сега ще разбереш какво ценя. - подсмихна се и ме нападна с целувки.
Цялата сутрин прекарахме в леглото. Бяхме неразумни, дръзки.. Но отново трябваше да потеглим. През отворения прозорец, на колата, долиташе свеж полъх. Колите профучаваха покрай нас. Виктор плъзна пръст по плеъра и в колата зазвуча музика. Извиси се женски глас. Мелодията бе лека и приятна. Песен след песен, в мен се запечатваха спомени. Връщаха се минали моменти, които оприличавах с мелодиите. Раждаха се нови мигове. Знаех, че когато чуя отново тези песни, ще мисля за него.
Чувствах душата си, като окована във вериги. Тежеше ми. Железата дрънчаха в главата ми. Не познавах този звук. Можеше ли любовта да тежи толкова?!
Да се стеле на талази, като мъгла и да навлиза все по-дълбоко. Да пропива през кожата и да те прави щастлив и едновременно с това тъжен.
Огненият обръч, на небето, се плъзгаше бавно надолу. Скриваше се. Слънцето губеше мощ.
Виктор за миг се напрегна.
-Какво има? - попитах. Реших, че той не чувства това, което изпитвах аз.
-Не знам...Може да си въобразявам, но..- спря се. Извади една цигара и я запали. - Виждаш ли, черното Ауди?
-Какво за него?
-Мисля, че ни следи. -въздъхна тревожно.
-Да ни следи? Защо?
-И аз това се питам. Ще направя нещо...дръж се!
Натисна педала на газта. Колата леко се подвоуми, но подхвана оборотите и полетя.
Черното Ауди правеше всичко възможно за да ни притисне. Виктор също неотстъпваше.
Гонеха се. Ако Виктор изпревареше някого, другата кола правеше същото. Искаха да разберем, че няма къде да бягаме. Искаха да ги забележим. Усилените опити да се откъснем от опашката останаха напразни.
Страх изпълни тялото ми.
-Имай ми доверие - каза тихо. Направи рязък завой. Спряхме на изоставена бензиностанция. Отвори жабката и взе пистолета си. Огледа дали има патрони. Мушна го в колана си и зачака.
-Вик..- очите ми бяха влажни. Едва виждах.
-Ела насам. - Подхвана ме и ме притегли така, че се озовах седнала в него. Целуваше ме.
-Не се плаши!- говореше и гледаше в страничното огледало. - Имай ми доверие, малката.
Притесненията му се потвърдиха. Колата спря зад нас. Притиснах се към него.
-Излезте! - извика някой.
Разтреперих се. Вече не чувствах целувките му. Виктор ме пусна и ме върна на мястото ми.
-Чакай тук, малката. - погали с пръсти лицето ми.
Страх, паника...всичко ме изпълваше в големи количества. Когато Вик тресна вратата подскочих.
Исках да разбера какво става, като гледах в огледалата, но го изгубих от очи. Докато се опитвах да реша какво да предприема, една силна ръка ме хвана за косата и ме извлече навън. Двама мъже го държаха.. Бяха взели оръжието му и му съскаха нещо в лицето.
-Ето я...-каза един от тях. Телосложението му бе солидно. В него можеха да се поберат още двама от типа на Вик.
-Твоята малка, кучка. - продължи онзи.
Виктор ме гледаше и се опитваше, с очи, да ми внуши да не се плаша.
-Къде е? - Попита онзи и изцъкли очи срещу Вик.
-Не знам за какво говорите.- каза спокойно.
-Стига си ме будалкал! - Ще ви убия!
Мъжът се изнесе встрани, преобърна се и го изрита в гърдите. Тялото му пое удара и се изви. Остана без дъх. Пищях Ревях. Съпротивлявах се.
-Оставете го! - крещях
-Млъквай, кучко! Ти си следващата.
Докато мъжете го държаха, онзи нанасяше удари. Задаваше един и същи въпрос. Молех се, ако знае нещо, да му го каже. Но лицето на Виктор остана ледено.
Кръвта се стичаше по него." Красивото ми момче. Моят мъж." - мислех си. Когато тялото му не издържа се свлече на колене и отпусна глава. Мислех, че това е краят. Болеше ме. Неговата болка се вливаше в мен. Затворих очи и аз паднах. Мъжът хвана косата ми и я изтегли назад, така че да вижда лицето ми.
-Не, сега ще гледаш...- изплю се на земята.- после ще припадаш.
От устата, на моя любим, течеше кръв. Облян в алената течност, той продължаваше да не отговаря на въпросите на онзи. Сълзите изгаряха лицето ми като клада. Всеки удар посрещах с тялото си, сякаш биеха мен. Мъжът го изрита още веднъж в главата и Виктор извъртя очи и изпадна в несвяст.
Тъмнината премина през погледа ми. Чувах потракването на някакво желязо.
Влачеха го по пода, а то скърцаше зловещо. Опитах се да отворя очи, но нещо ми пречеше.
Направих опит да се размърдам, но ръцете ми бяха вързани. Усетих, че ми се гади. Нещо лепкаво, върху устата ми, не ми позволяваше да я отворя.
Бях жадна.
Схваната.
Опитах се да събера сили да се помръдна. Само стон се откъсна от мен. Пода беше мокър и студен. Миришеше на застояло.
Чувах металния звук. Стържещ и непоносим. Главата ме болеше.
Чух да се пъха ключ в ключалката. Превъртя се два пъти. До мен долетя силен аромат на храна. Стомахът ми изскърца. Но се разнесе аромат на пот, което ме отврати.
-Гладна ли си? - изрева някой.
Поклатих глава. Исках да ме развърже, за да раздвижа кръвта в тялото си. Студена и груба ръка се допря до бузата ми. Затреперих. Лепенката изведнъж падна от лицето ми. Поех въздух.
-Ще те развържа... и без глупости.
-Да... - прошепнах.
-Добро момиче.
Чух изщракването на джобно ножче, което леко се докосна до китките ми. Очите ми, все още, не бяха свободни. Започнах да разтривам ръцете си и когато ги почувствах по-добре, посегнах към превръзката на очите. Онзи бързо улови ръката ми и я изви.
-Очите не! Иначе, ще трябва да те убия!
Поклатих глава и се отказах от следващи действия. До устните ми се допря пластмаса.
-Пий! - заповяда.
Нямаше аромат. Беше вода. Чашата не бе чиста. Усетих в устата си частици, които в съприкосновение с зъбите ми изскърцаха. Зави ми се свят и се олюлях настрани. Мъжът ме улови и каза тихо.
-Скоро всичко ще свърши!
Чудех се, защо промени тона си. Защо бе всичко това? Скоро? Колко скоро?
-Виктор...- казах сломена.
-Него чакаме!
Вратата се тресна. Чакаха го. Сърцето ми се наля с надежда. Беше жив!
Чух Виктор да вика името ми.