от Матей » 09 септември 2015, 23:03
В съседното село живееше един Калин. Той си бе само Калин, докато майка му, вдовица, не реши да го ожени, след което поради някои обстоятелства Калин стана Калин Орела. После стана друго, но това по-нататък. Още преди една вечер майка му тежко да въздъхне, гледайки го как замислено яде боб, и да му заяви: "Калине, ша та женя!", Калин си бе особняк. Като вървеше, все в небето гледаше. Не гледа като хората в краката си и заради туй все се спъваше, ама докато падаше, пак в небето гледаше. Та затуй брадичката му бе тъй очукана, като че ли кълцана. "Ша та женя!" - повтори майка му сутринта, докато Калин по долни гащи се прибираше от клозета, гледайки към облаците. "Булка съм ти намерила. Булка не ами булка! Умна и разумна, че да ти наведе таз чорлава глава!" Калин се спря, постоя вгледан в черния облак, после с вирната глава отиде до хамбара, измъкна от там стълба, подпря я на къщата и се закатери. "Къде бе! Къде?" Калин се изправи на покрива загледан в небето, размаха ръце, скочи и падна в магданоза. Изведнъж се изсипа порой... Гипсираха му ръката, обаче майка му не се спря - ще го жени и това си е. Калин пак се качи на покрива и махайки с една ръка падна връз курника. Потроши го и тъй уплаши петела, че както разправяше после комшията, оня, кукуригайки, прехвръкнал през дувара, клекнал и снесъл яйце. Калин и той се потроши, та освен другата ръка, гипсираха и врата му, та сега брадичката му тъй се вирна, че той вече съвсем оправдано и законно си гледаше все в небето. Та от тогаз му излезе Калин Орела. Майка му се видя в чудо и спря да го жени, щото в Калин здрава кост нямаше да остане. Мина се време, махнаха му гипсовете, ала след туй пак му ги сложиха, щото Калин скочи от ореха. После добре че отчето го видял, как като червей се катерел по стълбите на камбанарията. Хъката-мъката, срам-не срам, майка му го качи на рейса и отидоха в града на психолог. Психологът едва успял да го хване за гащите, докато Калин скачал от прозореца му на третия етаж. След това на психиатъра Калин заявил, че колкото и да го спират, рано или късно ще полети, защото е птица. "Орел ли си?" - попитал го събралият вече сведения психиатър. "Не, не съм хищник - отговорил Калин, жадно гледайки небето през зарешетения прозорец - аз не искам да стъпвам като теб по пропитата с кръв земя. Искам чистота, искам да летя!" В лудницата Калин се държал тихо, само дето често се самонаранявал и с кръвта рисувал пера по ръцете си. Минала се година, когато една утрин дежурният не намерил Калин в стаята. Колкото и да го търсили, единственото намерено било едно перо на възглавницата му. Странно перо. Дали го на орнитолог и той заявил, че това е перо на албатрос. "Албатрос! Тази птица дълго лети и рядко каца на земята. А албатроси тук няма. Къде го намерихте това перо?" След това в съседното село взеха да му викат на нямащият го вече Калин - Калин Батроса. Когато чух тази история и аз се запитах, какво дири по нашите ширини тоз албатрос? Ами тук албатроси няма. Прав е орнитологът. Но в съседното село живееше един Калин...
......................................................................................................................
Майка ми била пеленаче, когато през Втората световна война дядо са го взели на фронта. "Ване - разказваше дядо - в Сръбско немците луди ни направиха - такива бомби изсипаха върху нас, че във въздуха хвърчаха и коне, и хора, а върху мен в окопа падаха парчета месо и карантии. Лежах в калта и си мислех, че от тук жив няма да изляза. Виждах баба ти, майка ти, която тогава беше бебе, и плачех." "Тогава в село - разказваше баба - само двама мъжа бяха останали - кметът и сакатият Здравко. Здравко беше голям приятел с дядо ти и как си наумил, не знам, ама откраднал печата на кмета, намерил хартия, написал писмо до фронта за дядо ти, ударил му печата, подписал се като кмет и го пратил по Дочка пощальонката. С къв акъл?, да го убийш!" - усмихна се баба. "Една сутрин - разказваше дядо - ротният командир ни строи и държеше някакъв мокър лист. Беше един такъв намръщен. И като кресна "Йордан Петков Янков три крачки пред строя!" - направо се насрах. Излязох аз. Като сега си спомням, че валеше, дъждът ме блъскаше в лицето. "Господа войници - викна командирът - сега ще ви прочета едно писмо от село Било, Балчишка околия, до редник Янков от кмета Здравко Тончев, за да видите как, докато ние защитаваме Майка България, какви неща се вършат там. И така зачитам: "Драги Йордане, с дълбоко прискърбие ти съобщавам, че баща ти излезе свиня! Същият изгони посред студа, пък тук е много студено, жена ти и маловръстната ти рожба на пътя. Как не го е срам, питам аз! Жена ти Параскева сега се скита немила-недрага и плаче редом с малката Мария. Туй ти го пиша, че да го знаеш. Помоли армията да те пусне за малко, щото не са хубави тия работи. Кмет: Здравко Тончев." Господа войници, всички сме оставили жени и деца, майки и бащи, близки в родния си край. Но за първи път виждам нещо така възмутително! Редник Янков!" "Аз!" "Един месец отпуск!" "Слушам!" "Отивай в Било и си оправи живота!" "Слушам!" Та, Ване, бях шашардисан - баща ми никога няма да изгони жена ми! Какво е станало? И как пък Здравко Тончев е кмет? Та тръгнах за Било. Доста път бих, война беше и едва за Коледа се прибрах." "За Коледа 44-та дойде дядо ти - разказваше баба. Пък сняг, преспи, страшна зима. И плаче. "Що плачеш, бе Йордане?" "Бабо, ти първо не го ли прегърна, не го ли целуна?" "Ми... Ний да не сме хаймани, че да се целуваме... Пък и майка му беше на двора. Пък и беше въшлясал. Стопихме с баща му сняг, завряхме вода и хубаво го изкъпах зад къщата. Дядо ти само ме попита, кой е кметът. Казах му, пък той си замълча." "Постоях си, Ване, в къщи - разказваше дядо - позагладих косъма, отпуската свърши и отидох в Балчик да питам къде ми е ротата, че да се прибирам на фронта. Там направиха справка и ми отговориха, че цялата рота е избита. Казаха ми да се прибирам в Било и да чакам разпореждане." "Дядо ти уж пак тръгна за фронта - разказваше баба - пък се върна. Ревеше на портичката, та се късаше!" "Че тъй, Ване - разказваше дядо - прибрах се на село, запролети се, постегнах къщата, чаках да ме извикат на фронта, и докато си чаках, войната взе че свърши."... "Дядо!" "Какво?" "Дядо, ами Здравко?" "Здравко ли. Той умрял от холера, докато съм се прибирал от фронта. Виждаш ли защо нашата къща е по-ниска от другите. Защото, когато я строихме с баба ти, дойде синът на Здравко и ни помоли за тухли. Дадохме."
......................................................................................................................
...Бай Йеремия... Та бай Йеремия просто си умираше да почерпи. Той като че ли с такава мисия се бе пръкнал на земята. Има-няма лев на джоб, можеше цяла вечер в кръчмата на чаша вода да седи, но черпеше другите. Ако ще и на вересия, ако ще и заем да вземаше от почерпаните от него, но ги черпеше и това си е. Разбира се, после си оправяше дълговете, което пък беше нов повод да почерпи. Който и да минеше край двора му, не оставаше непочерпан – я круша ще му пъхне в ръката, я за диня ще притича, а през зимните утрини пот като водопад струеше от него, дорде изрови пряспата пред портичката, че да подари на тръгналите за училище деца пръжки от свинята. Бай Йеремия не само заради минувачите по цял ден стоеше в двора, а и защото искаше и слънцето да почерпи, но понеже нямаше как това да стане бе решил, че то за хората изгрява, поради което от сутрин до вечер стоеше навън, избягваше сенките, кат кюмюр бе почернял, но пък бе доволен – със себе си слънцето черпеше. И все ухилен. Жена му по цял ден му крещеше, все за нещо го овикваше, пък и права бе – от черпане ни пари имаха, ни нищо. В къщичката им всичко бе мъничко, и столчетата, и масичката, и долапчетата, абе колкото да вършат там някаква работа. Даже и коминът им бе един такъв нисичък. Че и деца си нямаха, то пък бай Йеремия кога ли се завърташе в къщи, че да намери време да легне с жена си – понеже денем се раздаваше, нощем на фенер работеше из двора. Та писна й на жената, вдигна се една нощ и отиде та изневери с Панайот Дервиша. На другия ден Дервиша мина край двора на бай Йеремия, който с надежда оглеждаше зад портичката уличката, а шепите му пълни с орехи. Като видя Дервиша, бай Йеремия цъфна от радост, отвори с лакет портичката и мълчаливо му поднесе орехите. Дервиша рефлексно ги взе, защото цял живот само това бе правил, но изведнъж му стана чоглаво, ядоса се, пък и не можеше да понася вечно ухиленият бай Йеремия, и му изтърси, че снощи е спал с жена му. Ей тъй, да му размаже усмивката. Бай Йеремия като чу новината, наведе глава, помисли, помисли, вдигна бистрите си очи към Дервиша и с усмивка тихо му рече: „Ами добре си сторил! Тя, мойта, не бива да е само моя. Не е хубаво така. Благодаря ти, Панайоте, много ме зарадва!” Дервиша остана като гръмнат. Когато се съвзе, изпсува дрезгаво, изкашля се и викна към бай Йеремия: „Ти си идиот! Кръгъл идиот си ти бе!”. Прииска му се да го фрасне, но шепите му бяха пълни с орехи, пък как да ги хвърли, аванта са все пак, изпсува отново, врътна се и бързо си тръгна, та чак се затича. „Странен човек!” – тихо си каза бай Йеремия и влезе в двора за още орехи.
......................................................................................................................
През есента след Войната бай Райчо, тогава още ерген и още само Райчо, отиде да оре бащината нивичка и се върна ухилен – кончето му с мъка влачеше метър голям неизбухнал снаряд. За ужас на баща му и майка му, на комшиите, че и на цяло село, Райчо направи здраво дървено магаре и с помощта на въже и макара повдигна и положи върху него снаряда. Селяните уплашено гледаха иззад близката могила Райчовите манипулации, а сред тях майка му, набързо облякла черни дрехи, припяваше на умряло. Но нищо особено не се случи и хората един по един се прибраха по къщята си, обаче цяла нощ не спаха, кръстеха се и се ослушваха за неизбежния взрив. Но вместо взрив рано сутринта се чу силно чукане на метал в метал. Всички се метнаха към Райчовия двор, видяха и заради туй що видяха, пак хукнаха презглава към могилата – наш Райчо бе положил едно криво желязо върху корема на снаряда и блъскаше ли блъскаше по него с огромен чук. Но отново взрив се не чу, селяните показаха един по един първо калпаците, а после и главите си иззад баира и с тревога огледаха селото – то бе непокътнато, слънчево и само Райчо шаваше там долу в двора си. Прибраха се пак хората в селото, щото на есен всеки си имаше работа, пък да се излежават зад могилата, бе срамно. Е, някои му викаха на Райчо да махне таз адска машина, други докараха властта, трети, по-грамотните, писаха доноси, но Райчо легна върху снаряда с чук в ръка, властта се повъртя, повъртя, постепенно се отдалечи, разсеяно се качи в черните си коли и се прибра по кабинетите си, далеч от бомбата. От немай-къде селото се поуспокои, пък и кротък излезе снарядът, не гърмеше. Минаха се години, Райчо се задоми, деца му се родиха, пораснаха, изжениха се, напуснаха селото, а Райчо стана бай Райчо. Сегиз-тогиз идваха любопитни люде в двора, почтително стояха по-далечко от снаряда, докато бай Райчо изчукваше по него някое криво желязо и после го питаха що му е тази голяма беля на главата. „Щото – тихо продумваше побелелият вече бай Райчо – точно този снаряд наистина е голям. Ако избухне, ще ме измете от земята така, както би ме измел от небето и най-малкият ми неразкаян грях. Прибрах го при себе си кога бях млад, защото още тогава исках да умра чист. И затова, преди да пристъпя към него с чука, измолвам прошка от всекиго, който волю или неволю съм обидил. Така дяволът в снаряда ме опази жив.” Любопитните люде се смълчаваха, навеждаха глави, умисляха се, поглеждаха отново към огромния, лъснал от удари снаряд, към големия чук в ръката на стареца и бавно си тръгваха. Веднъж най-младият му зет, подигравчия, наблюдаваше как тъстът му блъскаше по снаряда, за да изправи изкривена от работа лопата. „Глупак и дърт лъжец – присмехулно си мислеше зетят – снарядът е дефектен, а той мами хората и се прави на светец!” Бай Райчо се сепна, спря блъскането по лопатата, сне я на земята, остави чука и бавно се извърна към зет си. Разтревожено го изгледа със строгите си, но топли очи и тихо каза: „Недей така, зетко, грехота е!” Зетят се стресна, но после кой знае защо се ядоса, приближи се до стареца и гневно викна в лицето му: „Ай стига си ни баламосвал, тоя снаряд е празен, бе…” и преди да довърши, с дългия нокът на мъничкото си кутре чукна по снаряда. Взривът бе така силен, че глухата Нешка от съседното село подскочи. Когато най-сетне гъстият дим се разнесе, се видя правия и ронещ сълзи бай Райчо, на който дори снежнобялата коса не бе разрошена, а пред него - дълбока яма. Откъм небето се чу свистене и в дъното на ямата тупна на тила си главата на зетя. Тя объркано завъртя изцъклените си очи и с изменен, подземен глас изгъгна: „… дяволе!”
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за зло. Не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада. Другите дарби, обаче – пророчества ли са – ще се прекратят, езици ли са – ще пресъхнат, знание ли е – ще пресекне. Защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме…” Първо послание на апостол Павел към коринтяните 13:4-10.
Към определението на апостол Павел за любовта, към което нито може нещо да се добави, нито може нещо да се отнеме, аз нескромно ще притуря една история, която не е за вярване, но точно и поради това ще ви я разкажа. Има една морска птичка – земеродно рибарче. Тя гнезди на самият морски бряг, в близост до водата, и то не през тихите летни дни, а през втората половина на декември. Тогава морето е свирепо, вълните яростно връхлитат сушата и с грохот търкалят камъни напред-назад. Но когато рибарчето набързо, безстрашно и с необяснимо доверие свие гнездо на брега, тогава морето утихва като помилвано. Седмица преди зимното слънцестоене земеродното рибарчето снася и мъти. Морето си трае, „гък” не казва. Малките рибарчета се излюпват и им трябва още седмица, за да позакрепнат и да отлетят. И през тази втора седмица морето е кротко, като само леко се умилква недалеч от гнездото. Две седмици огромното море лежи смирено пред невзрачното земеродно рибарче и търпеливо чака. Две седмици то не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето. Неговата любов към морското птиче носи радост и за моряците, защото през този мирен прозорец посред зима те плават с корабите си, като са напълно сигурни, че бури няма да има. Наричат това време дните на земеродното рибарче, или на техният език – алкионически дни. Да, техният език е бил древногръцкия, а описаното до тук се е случвало всяка зима, векове наред, но не и сега. Писах в сегашно време, защото тази история много ми харесва и искам и сега да се случва, но вече не е така. Земеродното рибарче е изчезнало от бреговете ни. Сега през неговите дни морето беснее, залива, срутва брегове. Сигурно някой би казал, че от научна гледна точка тук няма нищо чудно – в миналото климатът е бил такъв, че в определен период през зимата не са бушували бури и земеродното рибарче се е възползвало от това. После климатът се е променил и то е отлетяло край езера и реки, където е и сега. Да, може и така да е. Но на мен гледната точка на любовта ми вдъхва повече вяра. И надежда.
........................................................................................................................
Преди доста години в едно село, в съседни дворове живеели чорбаджия и сиромах. Чорбаджията имал кладенец със сладка вода, а сиромахът – с горчива. Чорбаджията имал много деца, сиромахът и жена му – ни едно. Веднъж в един жегав, душен, прашен ден в селото бавно-бавно влязла каручка със семейство цигани и циганчета. Кончето им преплитало крака от жажда, на децата също им били попукани устните, а очите им вече помътнявали. Спряла каручката пред чорбаджийската порта. Смъкнал се от нея дрипавият циганин и тихо помолил седящият на сенчеста пейка чорбаджия за вода. Богаташът се разлютил, развикал се, скочил и ритнал циганина. Дрипльото отстъпил без да продума и бавно отишъл до съседната портичка. Застанал до нея и нямал сили да извика към къщата. Но от там го съзрял сиромахът и бързо дошъл. Без да пита, разбрал от какво имат нужда циганите. „Вода, че имам – имам, но е горчива.” „Нищо, чорбаджи, дай ни, че умираме!” Разбързали се сиромахът и жена му. Извадили с мехове горчива вода от кладенеца, напълнили ведра, стомни и ги занесли на добичето и циганите. Дълго пили те и се съвзели. Сиромасите им напълнили вода и за из път. Преди да си тръгнат, се разговорили. Циганинът видял как стопанката гледа с жадни очи циганчетата. „Деца ли нямате?” – попитал той. Жената въздъхнала и се свила. „Ми нямаме. Господ не ни дава.” – отговорил сиромахът. „Ще даде! И много отгоре ще придаде!” „Ха дано” – унило поклатил глава бездетният. Тръгнали си циганите. Вечерта сиромахът спуснал мяха в кладенеца. Голямо било учудването му, когато в изтегленият мях видял бистра студена вода, а преди това тя била мътна и топла. Отпил от нея – сладка, та чак жива. В същият миг от съседния двор се чули яростни псувни. Ослушал се сиромахът и чул как чорбаджията ругае кладенеца си – водата била горчива, топла и мътна. След близо година на сиромаха се родило момченце. После още едно. После пак. За няколко години се сдобили с пет красиви като зорници дечица. Питали ги смаяните хора, на какво се дължат тези чудеса в дома им. „На стомна горчива вода. За жадни цигани.” – отговарял развеселеният сиромах… Стомна горчива вода.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе …” Старецът, седнал под асмата, огрян от залязващото слънце, тихо и съсредоточено шепнеше Иисусовата молитва. Доскоро той, макар и от дете кръстен, не бе вярващ, а и като вечен ерген нямаше кой знае какви грехове, но напоследък съвестта му взе всяка нощ да го събужда и отначало тихо, а после високо и гневно да му посочва това и онова. Тази пролет отчето го помоли да му изреже лозенцето и докато си хортуваха през обедната почивка, старецът му сподели за безсънните си нощи. Отчето му каза, че няма човек без грях, и че е добре да попости, а после да дойде в църквичката за да се изповяда. Попости, изповяда се и се причасти. Олекна му и спа дълбоко. Но още на следващият ден в душата му се разрази огнена болка. До вечерта болката така се развилня, че той по тъмно, въпреки слабите си крака, прибяга до дома на отчето. Плачеше като дете, докато отчето го питаше да не би да е забравил да изповяда някой грях. Но грях нямаше. Тогава отчето му каза, че не всичко е знайно за човека, особено когато става въпрос за собствената му душа, но на Бог всичко Му е известно, и му заръча колкото се може по-често да си шепне Иисусовата молитва. И старецът вече лягаше и ставаше с нея, защото само и за малко да я изоставеше, като че ли някой така го обвиняваше, но не с думи, а мятащ върху му изгаряща го жар, и той така чувстваше вината си, та…, не, неописуемо е!...
Вече двадесет години тя всяка нощ пиеше. Вино, ракия, а понякога и вино и ракия. Мъжът й наследи лозя и в избата им винаги имаше пълни туби и бъчви. Докато децата им бяха при тях, тя не кусваше. Но когато те се задомиха и излетяха от градчето, налегна я мъка и отначало ей така пийваше вечер една малка ракийка, после две, а когато си наля третата, мъжът й я погледна учудено, тя се засрами и повече не посмя да пие пред него. Ала си пълнеше бутилки от избата и след като си легнеха, тя пиеше в леглото. Още откакто им се роди първото дете, с мъжът си се разделиха и спяха отделно. Той хъркаше и за да не се стряскат децата, се премести в пристройката до къщата. Но пък само това му бе кусура. Изключително работлив, не пиеше, не пушеше, спестовен, но не и свидлив, по фусти не се заглеждаше. Работеше в лозарската бригада, а когато се пенсионира, се отдаде на наследените лозя, като даже си направи там барачка и от ранна пролет до късна есен се прибираше в къщи само да вечеря, спи и закуси. Тя работеше в читалищната библиотека, а когато и тя се пенсионира, по цял ден четеше, готвеше, носеше обяда до барачката, сееше в дворчето, плевеше и пак четеше. А нощем пиеше. Вдигаше възглавницата, облягаше се, завиваше се, и гальовно отваряше бутилката. Отпиваше и оживяваше. Всяка нощ тя обичаше и бе обичана. Бе млада и той бе млад. И бяха много, много красиви. О, не!, тя никога не си позволяваше да си помисли за чужд мъж. Мъжът, с който нощем живееше, бе нейният мъж. Преди да се оженят, те имаха бурна, слънчева, цветна любов. Но след като се събраха, той се отдаде на работата, на къщата, на колата, а за нея някак си лека-полека забрави… Тя отпи. Притисна бутилката до гърдите си, усмихна се в тъмнината и продължи снощната любов. Да, спомни си. Ето ги вече на крайбрежната алея. Топла нощ, нежно ухание на море и звезди, звезди, звезди. Той я вдигна високо-високо и сред звездите топло грейнаха очите й. А тя го гледаше отгоре и й се искаше никога вече да не слиза долу… Тя пак отпи. Конвулс, бутилката се свлече в чаршафа и самотно забълбука… Както всяка сутрин мъжът й стана точно в шест, облече се, излезе от пристройката, изми се в банята и влезе в кухнята, където както винаги трябваше да го чака топла закуска и чаша мляко. Седна и едва тогава забеляза, че на масата няма нищо. Това никога не се бе случвало и затова той не знаеше какво да прави. Поседя, поседя, стана, отиде до печката – студена. Излезе в коридора, засуети се нерешително, доближи се до вратата на спалнята и почука. Нищо. Натисна дръжката, влезе и го блъсна мирис на ракия. Жена му лежеше завита, но защо косата й е черна? Дръпна завесите. Млада, красива и блажено усмихната жена, а до нея празна бутилка и мокро петно. Той изумен се доближи до леглото и тогава разпозна жена си на млади години. Приближи се още и краката му ритнаха нещо, което звънна. Наведе се и видя под леглото празни бутилки, силно лъхащи на алкохол. Изумен, държейки се за леглото, едва успя да се надигне. Седна. Загледа се в чудно красивото момиче, в неговата жена и усети, че всеки момент ще загуби съзнание. Побутна я леко и тогава усети телесният й мраз. Изведнъж прозря. Прозрението с такава мощ, пълнота и неумолимост изригна в него, че той се срина върху момичето. „Недей! – развика се – Недей умира! Скъпа, мила, недей! Прости ми! Прости ми! Не умирай, прости ми!” Плувнал в сълзи, крещейки, той скочи, бясно отхвърли завивката, сграбчи под мишниците чудно лекото момиче и го вдигна високо-високо. Млъкна и се загледа в затворените очи. Изведнъж белият таван изчезна, стана тъмно и замириса на море. На крайбрежната алея един млад мъж държеше високо-високо, между две ярки звезди красиво момиче със затворени очи. Внезапно от морето духна леден вятър, младежът свали празните си ръце, разгледа ги недоумяващо, загърна се зиморничаво с куртката и позачуден какво прави тук в този късен час, забързано се отправи към къщата си…
Бе се стъмнило, когато задрямалият старец се сепна, бавно и с охкане се изправи, излезе изпод асмата и преди да влезе в пристройката, където имаше навика да спи, погледна към небето. Там тихо премигваха звезди. Само две от тях не мигаха, а топло го гледаха. Изведнъж в душата го шибна болката. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе…”
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Затворено. Дай коз!... Коз!... Пак коз!... И двайсет, и ми стигат.” В пристройка към ритуалната зала на гробището двама цигани гробари шляпаха карти и смучеха гроздова направо от шишето. Единият, на който му викаха „дявола”, с вечно кръвясали очи и черен като етиопец, грабна ядосан шишето, дълго пи, изтри с ръкав устата, погледна през прозореца и процеди: „Ей таз ша я утрепя! От как дойде и взех да падам!” Навън бе сиво, мъгливо и ръмеше. Над един гроб, в близост до пристройката, се бе привела жена с огромна гърбица, почистваше плевелите, окопаваше и сееше китки. Викаха й „камилата”. Но иначе се казваше Мария.Тя се бе родила без баща и като дете си растеше най-нормално. Но когато навлезе в онези години, в които на момичетата им се наливат гърдите, на нея й се наля гърбица. Къде ли не я води майка й, но лекарите безпомощно вдигаха ръце. Всяка сутрин Мария тръгваше на училище като на заколение. Съучениците й се подиграваха, триеха длани о гърбицата й за късмет преди контролно, а някои дори изненадващо скачаха на гърба й и я яхаха като туареги. Мария нищо не продумваше, само и без това големите й очи, плувнали в сълзи, ставаха още по-големи. От скръб тя се приведе. Завърши гимназията и се скри в къщи. Ала майка й почина и Мария остана съвсем сама-самичка с гърбицата си. Тогава директорката на училището, която бе приятелка с майка й, дълбоко въздъхна, отиде в къщичката на Мария и след дълги молби успя да я убеди да започне при нея работа като чистачка. Мария се съгласи само защото се разбраха да чисти и мие коридорите през нощта. Вече десет години в полунощ училището светваше и през прозорците можеше да се види, как едно уродливо същество сръчно забърсваше праха, метеше и миеше, а на зазоряване заключваше и като сянка изчезваше. По цял ден Мария стоеше в къщи, като в близкото магазинче ходеше малко преди да затвори, когато вече нямаше клиенти. Избягваше хората, защото едни й се присмиваха, други я съжаляваха, а трети я гледаха с ужас и зле прикрито отвращение. Много й се искаше да се грижи за някого, но нямаше никакви близки, а да се задоми бе немислимо. „Няма жив човек, който да ми позволи да се грижа за него” – с печал си помисли веднъж Мария и тогава изведнъж й хрумна, че като няма живи, то пък има много мъртви. Много изоставени мъртви. Мария живо скочи и приведена, бързо понесе тежката си гърбица към гробището. Да, наистина голяма част от гробището, особено старите гробове, бяха запуснати, буренясали, в тръне и храсталаци. За има-няма година Мария почисти цялото гробище, оформи алейки, зася много и различни цветя, така че то заприлича на ботаническа градина. Хората бяха доволни, но най-доволни бяха циганите, които работеха към общинската служба за поддържане на гробищния парк. Защото хората си мислеха, че тази разцъфнала красота се дължи на тях и им носеха кой ракия, кой вино, а някои и пари им даваха. Циганите оживено поддържаха хорската заблуда и живот си живееха. А Мария не знаеше що е почивка: нощем работеше за живите, а през деня – за мъртвите. Скрита между надгробните паметници, тя пак си бе незабележима, а ако случайно я зърнеше някой, той не смееше да й се подиграе, щото все пак е гробище. Мъртвите я пазеха. И така Мария щеше завинаги да си остане незабележима, докато една късна зимна вечер Любо Гларуса не мина край къщата й, прибирайки се от поредния си хайманлък. Едната страна на къщата излизаше на улицата и на нея имаше прозорец, който вечно бе закрит с дебела завеса. Но сега откъм единия край завесата бе леко открехната и отвътре грееше силна светлина. Гларусът бе всепризнат женкар и сваляч, но пък да наднича в дома на камилата! – е, не беше я загазил чак дотам. Но пък защо е така силна тази светлина? Гларусът не се стърпя и надникна. Когато след месец му се възвърна говора, той възбудено и с трескав поглед разказа следното на жена си: „Погледнах аз и какво да видя! Камилата седнала на стол до масата, ама хем е камилата, хем не е тя. Абе тя си беше, обаче без гърбицата. И така красива, така красива! Неземно красива! Лицето й светеше, като че ли гледах право в слънцето, но без да ме болят очите. Не само че не ме боляха, а и не можех да ги откъсна от нея! От големите й очи се стичаха сълзи и от светлината блестяха като течни диаманти. До нея имаше изправен мъж, който бе с гръб към мен, с коса до раменете, облечен в искрящо бяло наметало. Този мъж нежно милваше камилата по косата и кротко нещо й говореше, но не се чуваше добре. Изведнъж този мъж се извърна към мен и ме погледна. Много строго ме погледна! Такъв поглед не съм виждал! – тук Любо Гларуса задиша учестено, изтри потта от челото и продължи – Така ме погледна, че изведнъж се видях с неговите очи. Не тялото си, душата си видях. А това което видях ме ужаси! Ужас! Ужас!!!” Любо млъкна и заплака. Така са го и намерили тогава на разсъмване хората – седнал на тротоара и горчиво плачещ, както се плаче при внезапна смърт на най-любимия човек, и целият побелял. Не можел да върви, та на ръце го пренесли до дома му. Месец лежа напълно неподвижен, онемял и жена му се грижеше за него като за малко дете. И все плачеше. Та като се изправи и възвърна говора си, Любо разказа тази история на жена си, не я повтори повече пред никого, събра богатата си колекция от порно списания и ги изгори на двора. Обръсна си някога възчерния мустак, по който жените примираха, направи си голям иконостас, тури разни икони, а когато на централно място сложи голяма икона на Иисус Христос и се вгледа в очите му – поразен отстъпи назад. Любо много се промени. Стана тих, от работа – в къщи, прекрати с хойкането. Жена му не можеше да се нахвали с него: „Наш Любо от гларус на гургулица стана!” Тя разказа на комшиите историята, която чу от мъжа си, но естествено никой не повярва. Все пак спряха да се подиграват на Мария, а когато Любо я срещнеше, той й се покланяше до земята и не се изправяше докато тя не отминеше. Местния журналист чу за тази история и дойде да вземе интервю от Любо, но той не рачи и думичка да обели. Все пак в местния вестник излезе статия под надслов: „За мистичната реалност, за реалната мистичност и още нещо…” Така за известно време камилата се прочу и се наложи дълго време да не излиза от вкъщи. Но и това отшумя, позабрави се и тя отново миеше нощем училищните коридори, а денем сееше цветя из гробовете…”Затворено! Дай коз!...Коз!...Пак коз!... И читирсет, и ми стигат!” Дяволът изръмжа, хвърли картите, сграбчи шишето, отпи, блъсна го в масата, погледна през прозореца и бурно стана събаряйки стола. „Бе твойта мама камилска!” – кресна той, изскочи навън, спусна се към Мария и с все сила я ритна в гърдите. Ударът я изправи и без да охне даже, тя падна по лице в мократа пръст на току-що почистения гроб, гърбицата й трепна и тялото се смръзна. „Какво направи бе, дяволе! Що уби жената? Златната ни кокошчица утрепа! Дяволе, дяволе…”
В съседното село живееше един Калин. Той си бе само Калин, докато майка му, вдовица, не реши да го ожени, след което поради някои обстоятелства Калин стана Калин Орела. После стана друго, но това по-нататък. Още преди една вечер майка му тежко да въздъхне, гледайки го как замислено яде боб, и да му заяви: "Калине, ша та женя!", Калин си бе особняк. Като вървеше, все в небето гледаше. Не гледа като хората в краката си и заради туй все се спъваше, ама докато падаше, пак в небето гледаше. Та затуй брадичката му бе тъй очукана, като че ли кълцана. "Ша та женя!" - повтори майка му сутринта, докато Калин по долни гащи се прибираше от клозета, гледайки към облаците. "Булка съм ти намерила. Булка не ами булка! Умна и разумна, че да ти наведе таз чорлава глава!" Калин се спря, постоя вгледан в черния облак, после с вирната глава отиде до хамбара, измъкна от там стълба, подпря я на къщата и се закатери. "Къде бе! Къде?" Калин се изправи на покрива загледан в небето, размаха ръце, скочи и падна в магданоза. Изведнъж се изсипа порой... Гипсираха му ръката, обаче майка му не се спря - ще го жени и това си е. Калин пак се качи на покрива и махайки с една ръка падна връз курника. Потроши го и тъй уплаши петела, че както разправяше после комшията, оня, кукуригайки, прехвръкнал през дувара, клекнал и снесъл яйце. Калин и той се потроши, та освен другата ръка, гипсираха и врата му, та сега брадичката му тъй се вирна, че той вече съвсем оправдано и законно си гледаше все в небето. Та от тогаз му излезе Калин Орела. Майка му се видя в чудо и спря да го жени, щото в Калин здрава кост нямаше да остане. Мина се време, махнаха му гипсовете, ала след туй пак му ги сложиха, щото Калин скочи от ореха. После добре че отчето го видял, как като червей се катерел по стълбите на камбанарията. Хъката-мъката, срам-не срам, майка му го качи на рейса и отидоха в града на психолог. Психологът едва успял да го хване за гащите, докато Калин скачал от прозореца му на третия етаж. След това на психиатъра Калин заявил, че колкото и да го спират, рано или късно ще полети, защото е птица. "Орел ли си?" - попитал го събралият вече сведения психиатър. "Не, не съм хищник - отговорил Калин, жадно гледайки небето през зарешетения прозорец - аз не искам да стъпвам като теб по пропитата с кръв земя. Искам чистота, искам да летя!" В лудницата Калин се държал тихо, само дето често се самонаранявал и с кръвта рисувал пера по ръцете си. Минала се година, когато една утрин дежурният не намерил Калин в стаята. Колкото и да го търсили, единственото намерено било едно перо на възглавницата му. Странно перо. Дали го на орнитолог и той заявил, че това е перо на албатрос. "Албатрос! Тази птица дълго лети и рядко каца на земята. А албатроси тук няма. Къде го намерихте това перо?" След това в съседното село взеха да му викат на нямащият го вече Калин - Калин Батроса. Когато чух тази история и аз се запитах, какво дири по нашите ширини тоз албатрос? Ами тук албатроси няма. Прав е орнитологът. Но в съседното село живееше един Калин...
......................................................................................................................
Майка ми била пеленаче, когато през Втората световна война дядо са го взели на фронта. "Ване - разказваше дядо - в Сръбско немците луди ни направиха - такива бомби изсипаха върху нас, че във въздуха хвърчаха и коне, и хора, а върху мен в окопа падаха парчета месо и карантии. Лежах в калта и си мислех, че от тук жив няма да изляза. Виждах баба ти, майка ти, която тогава беше бебе, и плачех." "Тогава в село - разказваше баба - само двама мъжа бяха останали - кметът и сакатият Здравко. Здравко беше голям приятел с дядо ти и как си наумил, не знам, ама откраднал печата на кмета, намерил хартия, написал писмо до фронта за дядо ти, ударил му печата, подписал се като кмет и го пратил по Дочка пощальонката. С къв акъл?, да го убийш!" - усмихна се баба. "Една сутрин - разказваше дядо - ротният командир ни строи и държеше някакъв мокър лист. Беше един такъв намръщен. И като кресна "Йордан Петков Янков три крачки пред строя!" - направо се насрах. Излязох аз. Като сега си спомням, че валеше, дъждът ме блъскаше в лицето. "Господа войници - викна командирът - сега ще ви прочета едно писмо от село Било, Балчишка околия, до редник Янков от кмета Здравко Тончев, за да видите как, докато ние защитаваме Майка България, какви неща се вършат там. И така зачитам: "Драги Йордане, с дълбоко прискърбие ти съобщавам, че баща ти излезе свиня! Същият изгони посред студа, пък тук е много студено, жена ти и маловръстната ти рожба на пътя. Как не го е срам, питам аз! Жена ти Параскева сега се скита немила-недрага и плаче редом с малката Мария. Туй ти го пиша, че да го знаеш. Помоли армията да те пусне за малко, щото не са хубави тия работи. Кмет: Здравко Тончев." Господа войници, всички сме оставили жени и деца, майки и бащи, близки в родния си край. Но за първи път виждам нещо така възмутително! Редник Янков!" "Аз!" "Един месец отпуск!" "Слушам!" "Отивай в Било и си оправи живота!" "Слушам!" Та, Ване, бях шашардисан - баща ми никога няма да изгони жена ми! Какво е станало? И как пък Здравко Тончев е кмет? Та тръгнах за Било. Доста път бих, война беше и едва за Коледа се прибрах." "За Коледа 44-та дойде дядо ти - разказваше баба. Пък сняг, преспи, страшна зима. И плаче. "Що плачеш, бе Йордане?" "Бабо, ти първо не го ли прегърна, не го ли целуна?" "Ми... Ний да не сме хаймани, че да се целуваме... Пък и майка му беше на двора. Пък и беше въшлясал. Стопихме с баща му сняг, завряхме вода и хубаво го изкъпах зад къщата. Дядо ти само ме попита, кой е кметът. Казах му, пък той си замълча." "Постоях си, Ване, в къщи - разказваше дядо - позагладих косъма, отпуската свърши и отидох в Балчик да питам къде ми е ротата, че да се прибирам на фронта. Там направиха справка и ми отговориха, че цялата рота е избита. Казаха ми да се прибирам в Било и да чакам разпореждане." "Дядо ти уж пак тръгна за фронта - разказваше баба - пък се върна. Ревеше на портичката, та се късаше!" "Че тъй, Ване - разказваше дядо - прибрах се на село, запролети се, постегнах къщата, чаках да ме извикат на фронта, и докато си чаках, войната взе че свърши."... "Дядо!" "Какво?" "Дядо, ами Здравко?" "Здравко ли. Той умрял от холера, докато съм се прибирал от фронта. Виждаш ли защо нашата къща е по-ниска от другите. Защото, когато я строихме с баба ти, дойде синът на Здравко и ни помоли за тухли. Дадохме."
......................................................................................................................
...Бай Йеремия... Та бай Йеремия просто си умираше да почерпи. Той като че ли с такава мисия се бе пръкнал на земята. Има-няма лев на джоб, можеше цяла вечер в кръчмата на чаша вода да седи, но черпеше другите. Ако ще и на вересия, ако ще и заем да вземаше от почерпаните от него, но ги черпеше и това си е. Разбира се, после си оправяше дълговете, което пък беше нов повод да почерпи. Който и да минеше край двора му, не оставаше непочерпан – я круша ще му пъхне в ръката, я за диня ще притича, а през зимните утрини пот като водопад струеше от него, дорде изрови пряспата пред портичката, че да подари на тръгналите за училище деца пръжки от свинята. Бай Йеремия не само заради минувачите по цял ден стоеше в двора, а и защото искаше и слънцето да почерпи, но понеже нямаше как това да стане бе решил, че то за хората изгрява, поради което от сутрин до вечер стоеше навън, избягваше сенките, кат кюмюр бе почернял, но пък бе доволен – със себе си слънцето черпеше. И все ухилен. Жена му по цял ден му крещеше, все за нещо го овикваше, пък и права бе – от черпане ни пари имаха, ни нищо. В къщичката им всичко бе мъничко, и столчетата, и масичката, и долапчетата, абе колкото да вършат там някаква работа. Даже и коминът им бе един такъв нисичък. Че и деца си нямаха, то пък бай Йеремия кога ли се завърташе в къщи, че да намери време да легне с жена си – понеже денем се раздаваше, нощем на фенер работеше из двора. Та писна й на жената, вдигна се една нощ и отиде та изневери с Панайот Дервиша. На другия ден Дервиша мина край двора на бай Йеремия, който с надежда оглеждаше зад портичката уличката, а шепите му пълни с орехи. Като видя Дервиша, бай Йеремия цъфна от радост, отвори с лакет портичката и мълчаливо му поднесе орехите. Дервиша рефлексно ги взе, защото цял живот само това бе правил, но изведнъж му стана чоглаво, ядоса се, пък и не можеше да понася вечно ухиленият бай Йеремия, и му изтърси, че снощи е спал с жена му. Ей тъй, да му размаже усмивката. Бай Йеремия като чу новината, наведе глава, помисли, помисли, вдигна бистрите си очи към Дервиша и с усмивка тихо му рече: „Ами добре си сторил! Тя, мойта, не бива да е само моя. Не е хубаво така. Благодаря ти, Панайоте, много ме зарадва!” Дервиша остана като гръмнат. Когато се съвзе, изпсува дрезгаво, изкашля се и викна към бай Йеремия: „Ти си идиот! Кръгъл идиот си ти бе!”. Прииска му се да го фрасне, но шепите му бяха пълни с орехи, пък как да ги хвърли, аванта са все пак, изпсува отново, врътна се и бързо си тръгна, та чак се затича. „Странен човек!” – тихо си каза бай Йеремия и влезе в двора за още орехи.
......................................................................................................................
През есента след Войната бай Райчо, тогава още ерген и още само Райчо, отиде да оре бащината нивичка и се върна ухилен – кончето му с мъка влачеше метър голям неизбухнал снаряд. За ужас на баща му и майка му, на комшиите, че и на цяло село, Райчо направи здраво дървено магаре и с помощта на въже и макара повдигна и положи върху него снаряда. Селяните уплашено гледаха иззад близката могила Райчовите манипулации, а сред тях майка му, набързо облякла черни дрехи, припяваше на умряло. Но нищо особено не се случи и хората един по един се прибраха по къщята си, обаче цяла нощ не спаха, кръстеха се и се ослушваха за неизбежния взрив. Но вместо взрив рано сутринта се чу силно чукане на метал в метал. Всички се метнаха към Райчовия двор, видяха и заради туй що видяха, пак хукнаха презглава към могилата – наш Райчо бе положил едно криво желязо върху корема на снаряда и блъскаше ли блъскаше по него с огромен чук. Но отново взрив се не чу, селяните показаха един по един първо калпаците, а после и главите си иззад баира и с тревога огледаха селото – то бе непокътнато, слънчево и само Райчо шаваше там долу в двора си. Прибраха се пак хората в селото, щото на есен всеки си имаше работа, пък да се излежават зад могилата, бе срамно. Е, някои му викаха на Райчо да махне таз адска машина, други докараха властта, трети, по-грамотните, писаха доноси, но Райчо легна върху снаряда с чук в ръка, властта се повъртя, повъртя, постепенно се отдалечи, разсеяно се качи в черните си коли и се прибра по кабинетите си, далеч от бомбата. От немай-къде селото се поуспокои, пък и кротък излезе снарядът, не гърмеше. Минаха се години, Райчо се задоми, деца му се родиха, пораснаха, изжениха се, напуснаха селото, а Райчо стана бай Райчо. Сегиз-тогиз идваха любопитни люде в двора, почтително стояха по-далечко от снаряда, докато бай Райчо изчукваше по него някое криво желязо и после го питаха що му е тази голяма беля на главата. „Щото – тихо продумваше побелелият вече бай Райчо – точно този снаряд наистина е голям. Ако избухне, ще ме измете от земята така, както би ме измел от небето и най-малкият ми неразкаян грях. Прибрах го при себе си кога бях млад, защото още тогава исках да умра чист. И затова, преди да пристъпя към него с чука, измолвам прошка от всекиго, който волю или неволю съм обидил. Така дяволът в снаряда ме опази жив.” Любопитните люде се смълчаваха, навеждаха глави, умисляха се, поглеждаха отново към огромния, лъснал от удари снаряд, към големия чук в ръката на стареца и бавно си тръгваха. Веднъж най-младият му зет, подигравчия, наблюдаваше как тъстът му блъскаше по снаряда, за да изправи изкривена от работа лопата. „Глупак и дърт лъжец – присмехулно си мислеше зетят – снарядът е дефектен, а той мами хората и се прави на светец!” Бай Райчо се сепна, спря блъскането по лопатата, сне я на земята, остави чука и бавно се извърна към зет си. Разтревожено го изгледа със строгите си, но топли очи и тихо каза: „Недей така, зетко, грехота е!” Зетят се стресна, но после кой знае защо се ядоса, приближи се до стареца и гневно викна в лицето му: „Ай стига си ни баламосвал, тоя снаряд е празен, бе…” и преди да довърши, с дългия нокът на мъничкото си кутре чукна по снаряда. Взривът бе така силен, че глухата Нешка от съседното село подскочи. Когато най-сетне гъстият дим се разнесе, се видя правия и ронещ сълзи бай Райчо, на който дори снежнобялата коса не бе разрошена, а пред него - дълбока яма. Откъм небето се чу свистене и в дъното на ямата тупна на тила си главата на зетя. Тя объркано завъртя изцъклените си очи и с изменен, подземен глас изгъгна: „… дяволе!”
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за зло. Не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада. Другите дарби, обаче – пророчества ли са – ще се прекратят, езици ли са – ще пресъхнат, знание ли е – ще пресекне. Защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме…” Първо послание на апостол Павел към коринтяните 13:4-10.
Към определението на апостол Павел за любовта, към което нито може нещо да се добави, нито може нещо да се отнеме, аз нескромно ще притуря една история, която не е за вярване, но точно и поради това ще ви я разкажа. Има една морска птичка – земеродно рибарче. Тя гнезди на самият морски бряг, в близост до водата, и то не през тихите летни дни, а през втората половина на декември. Тогава морето е свирепо, вълните яростно връхлитат сушата и с грохот търкалят камъни напред-назад. Но когато рибарчето набързо, безстрашно и с необяснимо доверие свие гнездо на брега, тогава морето утихва като помилвано. Седмица преди зимното слънцестоене земеродното рибарчето снася и мъти. Морето си трае, „гък” не казва. Малките рибарчета се излюпват и им трябва още седмица, за да позакрепнат и да отлетят. И през тази втора седмица морето е кротко, като само леко се умилква недалеч от гнездото. Две седмици огромното море лежи смирено пред невзрачното земеродно рибарче и търпеливо чака. Две седмици то не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето. Неговата любов към морското птиче носи радост и за моряците, защото през този мирен прозорец посред зима те плават с корабите си, като са напълно сигурни, че бури няма да има. Наричат това време дните на земеродното рибарче, или на техният език – алкионически дни. Да, техният език е бил древногръцкия, а описаното до тук се е случвало всяка зима, векове наред, но не и сега. Писах в сегашно време, защото тази история много ми харесва и искам и сега да се случва, но вече не е така. Земеродното рибарче е изчезнало от бреговете ни. Сега през неговите дни морето беснее, залива, срутва брегове. Сигурно някой би казал, че от научна гледна точка тук няма нищо чудно – в миналото климатът е бил такъв, че в определен период през зимата не са бушували бури и земеродното рибарче се е възползвало от това. После климатът се е променил и то е отлетяло край езера и реки, където е и сега. Да, може и така да е. Но на мен гледната точка на любовта ми вдъхва повече вяра. И надежда.
........................................................................................................................
Преди доста години в едно село, в съседни дворове живеели чорбаджия и сиромах. Чорбаджията имал кладенец със сладка вода, а сиромахът – с горчива. Чорбаджията имал много деца, сиромахът и жена му – ни едно. Веднъж в един жегав, душен, прашен ден в селото бавно-бавно влязла каручка със семейство цигани и циганчета. Кончето им преплитало крака от жажда, на децата също им били попукани устните, а очите им вече помътнявали. Спряла каручката пред чорбаджийската порта. Смъкнал се от нея дрипавият циганин и тихо помолил седящият на сенчеста пейка чорбаджия за вода. Богаташът се разлютил, развикал се, скочил и ритнал циганина. Дрипльото отстъпил без да продума и бавно отишъл до съседната портичка. Застанал до нея и нямал сили да извика към къщата. Но от там го съзрял сиромахът и бързо дошъл. Без да пита, разбрал от какво имат нужда циганите. „Вода, че имам – имам, но е горчива.” „Нищо, чорбаджи, дай ни, че умираме!” Разбързали се сиромахът и жена му. Извадили с мехове горчива вода от кладенеца, напълнили ведра, стомни и ги занесли на добичето и циганите. Дълго пили те и се съвзели. Сиромасите им напълнили вода и за из път. Преди да си тръгнат, се разговорили. Циганинът видял как стопанката гледа с жадни очи циганчетата. „Деца ли нямате?” – попитал той. Жената въздъхнала и се свила. „Ми нямаме. Господ не ни дава.” – отговорил сиромахът. „Ще даде! И много отгоре ще придаде!” „Ха дано” – унило поклатил глава бездетният. Тръгнали си циганите. Вечерта сиромахът спуснал мяха в кладенеца. Голямо било учудването му, когато в изтегленият мях видял бистра студена вода, а преди това тя била мътна и топла. Отпил от нея – сладка, та чак жива. В същият миг от съседния двор се чули яростни псувни. Ослушал се сиромахът и чул как чорбаджията ругае кладенеца си – водата била горчива, топла и мътна. След близо година на сиромаха се родило момченце. После още едно. После пак. За няколко години се сдобили с пет красиви като зорници дечица. Питали ги смаяните хора, на какво се дължат тези чудеса в дома им. „На стомна горчива вода. За жадни цигани.” – отговарял развеселеният сиромах… Стомна горчива вода.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе …” Старецът, седнал под асмата, огрян от залязващото слънце, тихо и съсредоточено шепнеше Иисусовата молитва. Доскоро той, макар и от дете кръстен, не бе вярващ, а и като вечен ерген нямаше кой знае какви грехове, но напоследък съвестта му взе всяка нощ да го събужда и отначало тихо, а после високо и гневно да му посочва това и онова. Тази пролет отчето го помоли да му изреже лозенцето и докато си хортуваха през обедната почивка, старецът му сподели за безсънните си нощи. Отчето му каза, че няма човек без грях, и че е добре да попости, а после да дойде в църквичката за да се изповяда. Попости, изповяда се и се причасти. Олекна му и спа дълбоко. Но още на следващият ден в душата му се разрази огнена болка. До вечерта болката така се развилня, че той по тъмно, въпреки слабите си крака, прибяга до дома на отчето. Плачеше като дете, докато отчето го питаше да не би да е забравил да изповяда някой грях. Но грях нямаше. Тогава отчето му каза, че не всичко е знайно за човека, особено когато става въпрос за собствената му душа, но на Бог всичко Му е известно, и му заръча колкото се може по-често да си шепне Иисусовата молитва. И старецът вече лягаше и ставаше с нея, защото само и за малко да я изоставеше, като че ли някой така го обвиняваше, но не с думи, а мятащ върху му изгаряща го жар, и той така чувстваше вината си, та…, не, неописуемо е!...
Вече двадесет години тя всяка нощ пиеше. Вино, ракия, а понякога и вино и ракия. Мъжът й наследи лозя и в избата им винаги имаше пълни туби и бъчви. Докато децата им бяха при тях, тя не кусваше. Но когато те се задомиха и излетяха от градчето, налегна я мъка и отначало ей така пийваше вечер една малка ракийка, после две, а когато си наля третата, мъжът й я погледна учудено, тя се засрами и повече не посмя да пие пред него. Ала си пълнеше бутилки от избата и след като си легнеха, тя пиеше в леглото. Още откакто им се роди първото дете, с мъжът си се разделиха и спяха отделно. Той хъркаше и за да не се стряскат децата, се премести в пристройката до къщата. Но пък само това му бе кусура. Изключително работлив, не пиеше, не пушеше, спестовен, но не и свидлив, по фусти не се заглеждаше. Работеше в лозарската бригада, а когато се пенсионира, се отдаде на наследените лозя, като даже си направи там барачка и от ранна пролет до късна есен се прибираше в къщи само да вечеря, спи и закуси. Тя работеше в читалищната библиотека, а когато и тя се пенсионира, по цял ден четеше, готвеше, носеше обяда до барачката, сееше в дворчето, плевеше и пак четеше. А нощем пиеше. Вдигаше възглавницата, облягаше се, завиваше се, и гальовно отваряше бутилката. Отпиваше и оживяваше. Всяка нощ тя обичаше и бе обичана. Бе млада и той бе млад. И бяха много, много красиви. О, не!, тя никога не си позволяваше да си помисли за чужд мъж. Мъжът, с който нощем живееше, бе нейният мъж. Преди да се оженят, те имаха бурна, слънчева, цветна любов. Но след като се събраха, той се отдаде на работата, на къщата, на колата, а за нея някак си лека-полека забрави… Тя отпи. Притисна бутилката до гърдите си, усмихна се в тъмнината и продължи снощната любов. Да, спомни си. Ето ги вече на крайбрежната алея. Топла нощ, нежно ухание на море и звезди, звезди, звезди. Той я вдигна високо-високо и сред звездите топло грейнаха очите й. А тя го гледаше отгоре и й се искаше никога вече да не слиза долу… Тя пак отпи. Конвулс, бутилката се свлече в чаршафа и самотно забълбука… Както всяка сутрин мъжът й стана точно в шест, облече се, излезе от пристройката, изми се в банята и влезе в кухнята, където както винаги трябваше да го чака топла закуска и чаша мляко. Седна и едва тогава забеляза, че на масата няма нищо. Това никога не се бе случвало и затова той не знаеше какво да прави. Поседя, поседя, стана, отиде до печката – студена. Излезе в коридора, засуети се нерешително, доближи се до вратата на спалнята и почука. Нищо. Натисна дръжката, влезе и го блъсна мирис на ракия. Жена му лежеше завита, но защо косата й е черна? Дръпна завесите. Млада, красива и блажено усмихната жена, а до нея празна бутилка и мокро петно. Той изумен се доближи до леглото и тогава разпозна жена си на млади години. Приближи се още и краката му ритнаха нещо, което звънна. Наведе се и видя под леглото празни бутилки, силно лъхащи на алкохол. Изумен, държейки се за леглото, едва успя да се надигне. Седна. Загледа се в чудно красивото момиче, в неговата жена и усети, че всеки момент ще загуби съзнание. Побутна я леко и тогава усети телесният й мраз. Изведнъж прозря. Прозрението с такава мощ, пълнота и неумолимост изригна в него, че той се срина върху момичето. „Недей! – развика се – Недей умира! Скъпа, мила, недей! Прости ми! Прости ми! Не умирай, прости ми!” Плувнал в сълзи, крещейки, той скочи, бясно отхвърли завивката, сграбчи под мишниците чудно лекото момиче и го вдигна високо-високо. Млъкна и се загледа в затворените очи. Изведнъж белият таван изчезна, стана тъмно и замириса на море. На крайбрежната алея един млад мъж държеше високо-високо, между две ярки звезди красиво момиче със затворени очи. Внезапно от морето духна леден вятър, младежът свали празните си ръце, разгледа ги недоумяващо, загърна се зиморничаво с куртката и позачуден какво прави тук в този късен час, забързано се отправи към къщата си…
Бе се стъмнило, когато задрямалият старец се сепна, бавно и с охкане се изправи, излезе изпод асмата и преди да влезе в пристройката, където имаше навика да спи, погледна към небето. Там тихо премигваха звезди. Само две от тях не мигаха, а топло го гледаха. Изведнъж в душата го шибна болката. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе…”
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
„Затворено. Дай коз!... Коз!... Пак коз!... И двайсет, и ми стигат.” В пристройка към ритуалната зала на гробището двама цигани гробари шляпаха карти и смучеха гроздова направо от шишето. Единият, на който му викаха „дявола”, с вечно кръвясали очи и черен като етиопец, грабна ядосан шишето, дълго пи, изтри с ръкав устата, погледна през прозореца и процеди: „Ей таз ша я утрепя! От как дойде и взех да падам!” Навън бе сиво, мъгливо и ръмеше. Над един гроб, в близост до пристройката, се бе привела жена с огромна гърбица, почистваше плевелите, окопаваше и сееше китки. Викаха й „камилата”. Но иначе се казваше Мария.Тя се бе родила без баща и като дете си растеше най-нормално. Но когато навлезе в онези години, в които на момичетата им се наливат гърдите, на нея й се наля гърбица. Къде ли не я води майка й, но лекарите безпомощно вдигаха ръце. Всяка сутрин Мария тръгваше на училище като на заколение. Съучениците й се подиграваха, триеха длани о гърбицата й за късмет преди контролно, а някои дори изненадващо скачаха на гърба й и я яхаха като туареги. Мария нищо не продумваше, само и без това големите й очи, плувнали в сълзи, ставаха още по-големи. От скръб тя се приведе. Завърши гимназията и се скри в къщи. Ала майка й почина и Мария остана съвсем сама-самичка с гърбицата си. Тогава директорката на училището, която бе приятелка с майка й, дълбоко въздъхна, отиде в къщичката на Мария и след дълги молби успя да я убеди да започне при нея работа като чистачка. Мария се съгласи само защото се разбраха да чисти и мие коридорите през нощта. Вече десет години в полунощ училището светваше и през прозорците можеше да се види, как едно уродливо същество сръчно забърсваше праха, метеше и миеше, а на зазоряване заключваше и като сянка изчезваше. По цял ден Мария стоеше в къщи, като в близкото магазинче ходеше малко преди да затвори, когато вече нямаше клиенти. Избягваше хората, защото едни й се присмиваха, други я съжаляваха, а трети я гледаха с ужас и зле прикрито отвращение. Много й се искаше да се грижи за някого, но нямаше никакви близки, а да се задоми бе немислимо. „Няма жив човек, който да ми позволи да се грижа за него” – с печал си помисли веднъж Мария и тогава изведнъж й хрумна, че като няма живи, то пък има много мъртви. Много изоставени мъртви. Мария живо скочи и приведена, бързо понесе тежката си гърбица към гробището. Да, наистина голяма част от гробището, особено старите гробове, бяха запуснати, буренясали, в тръне и храсталаци. За има-няма година Мария почисти цялото гробище, оформи алейки, зася много и различни цветя, така че то заприлича на ботаническа градина. Хората бяха доволни, но най-доволни бяха циганите, които работеха към общинската служба за поддържане на гробищния парк. Защото хората си мислеха, че тази разцъфнала красота се дължи на тях и им носеха кой ракия, кой вино, а някои и пари им даваха. Циганите оживено поддържаха хорската заблуда и живот си живееха. А Мария не знаеше що е почивка: нощем работеше за живите, а през деня – за мъртвите. Скрита между надгробните паметници, тя пак си бе незабележима, а ако случайно я зърнеше някой, той не смееше да й се подиграе, щото все пак е гробище. Мъртвите я пазеха. И така Мария щеше завинаги да си остане незабележима, докато една късна зимна вечер Любо Гларуса не мина край къщата й, прибирайки се от поредния си хайманлък. Едната страна на къщата излизаше на улицата и на нея имаше прозорец, който вечно бе закрит с дебела завеса. Но сега откъм единия край завесата бе леко открехната и отвътре грееше силна светлина. Гларусът бе всепризнат женкар и сваляч, но пък да наднича в дома на камилата! – е, не беше я загазил чак дотам. Но пък защо е така силна тази светлина? Гларусът не се стърпя и надникна. Когато след месец му се възвърна говора, той възбудено и с трескав поглед разказа следното на жена си: „Погледнах аз и какво да видя! Камилата седнала на стол до масата, ама хем е камилата, хем не е тя. Абе тя си беше, обаче без гърбицата. И така красива, така красива! Неземно красива! Лицето й светеше, като че ли гледах право в слънцето, но без да ме болят очите. Не само че не ме боляха, а и не можех да ги откъсна от нея! От големите й очи се стичаха сълзи и от светлината блестяха като течни диаманти. До нея имаше изправен мъж, който бе с гръб към мен, с коса до раменете, облечен в искрящо бяло наметало. Този мъж нежно милваше камилата по косата и кротко нещо й говореше, но не се чуваше добре. Изведнъж този мъж се извърна към мен и ме погледна. Много строго ме погледна! Такъв поглед не съм виждал! – тук Любо Гларуса задиша учестено, изтри потта от челото и продължи – Така ме погледна, че изведнъж се видях с неговите очи. Не тялото си, душата си видях. А това което видях ме ужаси! Ужас! Ужас!!!” Любо млъкна и заплака. Така са го и намерили тогава на разсъмване хората – седнал на тротоара и горчиво плачещ, както се плаче при внезапна смърт на най-любимия човек, и целият побелял. Не можел да върви, та на ръце го пренесли до дома му. Месец лежа напълно неподвижен, онемял и жена му се грижеше за него като за малко дете. И все плачеше. Та като се изправи и възвърна говора си, Любо разказа тази история на жена си, не я повтори повече пред никого, събра богатата си колекция от порно списания и ги изгори на двора. Обръсна си някога възчерния мустак, по който жените примираха, направи си голям иконостас, тури разни икони, а когато на централно място сложи голяма икона на Иисус Христос и се вгледа в очите му – поразен отстъпи назад. Любо много се промени. Стана тих, от работа – в къщи, прекрати с хойкането. Жена му не можеше да се нахвали с него: „Наш Любо от гларус на гургулица стана!” Тя разказа на комшиите историята, която чу от мъжа си, но естествено никой не повярва. Все пак спряха да се подиграват на Мария, а когато Любо я срещнеше, той й се покланяше до земята и не се изправяше докато тя не отминеше. Местния журналист чу за тази история и дойде да вземе интервю от Любо, но той не рачи и думичка да обели. Все пак в местния вестник излезе статия под надслов: „За мистичната реалност, за реалната мистичност и още нещо…” Така за известно време камилата се прочу и се наложи дълго време да не излиза от вкъщи. Но и това отшумя, позабрави се и тя отново миеше нощем училищните коридори, а денем сееше цветя из гробовете…”Затворено! Дай коз!...Коз!...Пак коз!... И читирсет, и ми стигат!” Дяволът изръмжа, хвърли картите, сграбчи шишето, отпи, блъсна го в масата, погледна през прозореца и бурно стана събаряйки стола. „Бе твойта мама камилска!” – кресна той, изскочи навън, спусна се към Мария и с все сила я ритна в гърдите. Ударът я изправи и без да охне даже, тя падна по лице в мократа пръст на току-що почистения гроб, гърбицата й трепна и тялото се смръзна. „Какво направи бе, дяволе! Що уби жената? Златната ни кокошчица утрепа! Дяволе, дяволе…”