Кладенецът

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Кладенецът

Re: Кладенецът

от Маврикова » 12 септември 2019, 09:46

Благодаря!
Мой, да. Пиша откакто се помня, разкази основно, по-рядко поезия.
За продължение не съм мислила..а може би трябва :-)

Re: Кладенецът

от Fabiven.BG » 12 септември 2019, 00:49

Ако това е Ваш авторски текст - Поздравления, наистина успя да ме грабне.
( Чувствам, че ще има продължение или поне аз на това се надявам! :wink: )

Кладенецът

от Маврикова » 11 септември 2019, 11:23

Кладенецът

-1-

Вече се смрачаваше, когато Соня излезе да издои кравата. Сенките пристъпваха на пръсти, сякаш се чудеха дали светлината ще се оттегли или ще се задържи още малко над селото. Улиците се умълчаваха, фенерите угасваха един по един. От околните дворове долитаха кратки разговори:
- Дръж въжето, сине - по-здраво, по-здраво!
- Затвори ли кокошките, Сара? Глупаво момиче, пак ли забрави!

Соня стоеше в средата на двора, заслушана в гласовете на съседите си. Въздухът беше сух и прашен; вдишваше го бързо, без наслада. Този август жегата бе нетърпима, през последната седмица няколко души бяха припаднали под обедното слънце. Денем дори птиците се криеха на сянка, по цели часове стояха с широко отворени, бледожълти човки.

Дланта ѝ се изпоти и тя прехвърли кофата в другата ръка. Ах, да можеше да се съблече, да смъкне тая дълга рокля, да си събуе чорапите и да тръгне боса, само по риза!

Тя стисна дръжката и пое към обора. Навън беше почти тъмно. Мина покрай кладенеца и отново забави крачка, стори ѝ се, че чува плискане. Неволно си представи как спуска кофата в дупката и вади вода - възстудена и свежа като зимно утро, а после дълго плиска сгорещеното си лице.
Тръсна глава и подбра мислите си като пилета. Вече имаше едно порицание, трябваше да внимава да не получи второ. Миналата неделя Старците бяха порицали за втори път едно от момичетата Скот. Соня я беше виждала из селото: висока, слаба девойка, с рехава коса и големи, любопитни очи. Не помнеше името ѝ. Старците я бяха обвинили, че има лакоми очи, с които опипва мъжете.

-2-

Първото порицание на Соня дойде неочаквано. Двете с майка ѝ простираха на двора когато чуха гласа на Викача, силен като рева на планинската пума. Според обичая, той крачеше из прашните улици и през равни интервали съобщаваше на добрите люде, че Соня Сванте е съгрешила и трябва да се яви в съда.

Майка ѝ притисна мократа риза към гърдите си, лицето под забрадката посивя.
- Какво си направила, дъще?
- Нищо, майко. Нищо не съм направила - отвърна Соня и се разплака. Страхът се озъби и впи нокти в сърцето ѝ.
Майка ѝ облиза устни и машинално оправи забрадката на главата си. Гласът на Викача се носеше над къщите, хората се спираха, за да чуят по-добре, някои се кръстеха.
- Умий се и ела да ядеш, преди да тръгнеш. Ти какво зяпаш? - сопна се тя на Сет. - Довърши прането, сестра ти има друга работа.

Загледано в двете жени, момчето не помръдна. За първи път виждаше Соня да плаче и гледката го ужаси. Почувства се слаб, крехък, като фигурките от лед, които баща му майстореше през зимата докато беше жив. Сет бързаше да поиграе с тях преди да се стопят; понякога изпускаше някоя и тя се пръсваше в краката му на хиляди прозрачни парчета.

Соня бе толкова смела - тя приказваше по-бързо и се смееше по-високо от всички момичета в селото. Той обичаше да заравя нос в мекото на шията ѝ, и да вдъхва мириса ѝ. Сестра му миришеше на лято, на сивите зайци, които излизаха сутрин по поляните, на питките, които майка му печеше, на чисто пране и прясно избито масло.

Останал сам на двора, той бавно се запъти към коша с прането. Нещо голямо и страшно, някакъв тайнствен свят, в който властваха строги, неумолими правила, се бе настанил между него и сестра му. Тя бе нарушила едно от правилата, но той не можеше да прекрачи в този свят, за да ѝ помогне - така, както не можеше да събере топящите се парчета лед и да сглоби отново разбитите фигурки.

-3-

Старците седяха неподвижно върху дървени столове с високи облегалки. Бяха облечени в черно, носеха малки триъгълни шапки, символ на тройната им власт: духовна, военна и административна.
Соня застана пред тях с почтително наведена глава и сплетени под престилката пръсти. Лявото коляно я засърбя, но не посмя да се почеше. Старците я огледаха от глава до пети, най-после един от тях извади навит на тънко руло документ, разви го и тържествено зачете:

“Миналата сряда, дъщерята на Симон, вече покойник, и Села Сванте, а именно, Соня Сванте, е била видяна на площада да разкопчава копчетата на роклята си и да стои с непокрита глава. Малко по-късно, същата е била забелязана да влиза в плътски контакт със Стефан Сабат, син на Симеон и Светлана Сабат.”

Старецът нави документа и седна; в залата настъпи тишина. Дванадесетте възрастни мъже я наблюдаваха с избелели от времето, безизразни лица. Окуражена от мълчанието им, Соня вдигна поглед.
- Разкопчах се, за да се разхладя - обясни тя. - Затова махнах и кърпата, главата ми бе завряла. Със Стефан сме съседи, израснали сме заедно. Прилоша му от жегата, та рекох да му -
- Плътта е тленна, дъще - прекъсна я Стареца, прочел порицанието. - Плътта е тленна, а душата - вечна. От което следва, че душата е неин господар. Ако душата рече, “Смири се”, то нима плътта не ще я послуша?
- Да, отче - прошепна Соня и преглътна. Искаше да тропне с крак и да извика, че плътта също има своите нужди, че както търси топлина през зимата, така копнее за разхлада през лятото; искаше да каже на тия безплодни, съсухрени като стафиди мъже, че докосването не е грях, но страхът в сърцето ѝ ръмжеше и я караше да мълчи.

Мъжът вдигна ръка, всички погледнаха към него.
- Когато плътта не се подчинява - той изпъна показалец към нея, - Бог я пречиства. Старците закимаха, някои замърмориха молитви. Тя стоеше изтръпнала, ушите ѝ бучаха.
- От незапомнени времена имената човешки започват с буквата “С”, за да ни се напомня, че до нас неотлъчно крачи Сатаната, готов да ни прелъсти. Помни, дъще: там, дето плътта мърсува, душата загнива. Пази се от Нечистия така, както се пазиш от жилото на стършела. Слава на Бога!
- Амин - машинално отвърна момичето, поклони се и излезе.

-4-

- Какво е третото порицание? - попита Соня една вечер. Майка ѝ слагаше масата, баща ѝ заглаждаше ръбовете на дървената люлка, която майстореше. Беше петгодишна; едно от съседските децата бе казало, че съседката им Сузана имала две порицания и умирала от страх да не получи трето. Соня харесваше Сузана - тя ѝ носеше ябълки, когато им идваше на гости. Впрочем самата Сузана приличаше на ябълка: пълничка, с розова кожа и кръгло, сочно лице.

Баща ѝ смутено извърна поглед, остави инструментите и излезе. Соня погледна към майка си. Тя въздъхна, приседна до нея и я поглади несръчно по бузата.
- Няма трето порицание, дъще. След второто, ако пак съгрешат, хората се пречистват.
Детето я гледаше неразбиращо и майка ѝ добави с тъжен като камбанен звън глас: - Изгарят ги.

-5-

Мученето на кравата я извади от унеса. Навън беше съвсем тъмно, тя се затича и отвори вратата на обора.
Мъжът я дръпна толкова рязко, че Соня се олюля. Една голяма, топла длан легна върху устата ѝ; чу се шепот - настоятелен, нежен. Напрегна се, за да отмести тежкото тяло, но мъжът изпъшка, повали я върху сеното и пъхна ръка под роклята. Погали гърдите ѝ и тя се сепна, нещо пробяга в слабините ѝ. Устата му обходи шията ѝ - нейната гладка, миришеща на лято шия, целуна ушите ѝ и се спусна надолу.
Соня лежеше замаяна, заслушана в тръпките на тялото си. В ума ѝ се оформяха мимолетни картини: тя видя кладата, видя как огънят изгълта сочното лице на Сузана, видя родителите си, видя целия им безрадостен, белязан от срам живот и заплака.

Мъжът я обгърна с ръце, повдигна ризата ѝ и се намести отгоре ѝ. Лицето му сивееше в тъмнината, но тя го позна: това беше Стефан, но беше и баща ѝ, майка ѝ, Сет и Сузана, това бяха всички мъже и жени, които се отричаха от плътта си, срамуваха се от нея и я мразеха, защото ги тласкаше към греха.
- Няма грях - изрече Соня и пое чуждото тяло в своето.

-6-

Мъжът си беше отишъл. Тя полежа в сеното, после се надигна и излезе от обора. Стъпваше бавно, съсредоточено. Когато стигна до кладенеца, свали дрехите си една по една, сякаш свещенодействаше. Голото ѝ тяло засия като пламък в мрака. Спусна кофата в кладенеца и я издърпа без да разлее капка. Надигна кофата - мускулите ѝ се напрегнаха, и струята потече по кожата ѝ с мек плисък.

Соня разтърси глава и изпръхтя от удоволствие. Огледа се - къщите се взираха в нея с широко отворени прозорци. Тя се усмихна и се обърна към кладенеца.

Към началото