Среща

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Среща

Re: Среща

от Fabiven.BG » 15 септември 2018, 00:13

Много объркващ разказ...

Re: Среща

от barathrum » 14 септември 2018, 19:35

Много ми хареса!!!

Среща

от emko8 » 14 септември 2018, 09:57

Ето че и тоя ден се превали, и както си му е редът, белите фасади над тясната крайбрежна уличка почнаха да се обагрят в разкошни златисти краски, подарени от отиващото си слънце. Морето също не закъсня да прати своя хладен полъх, който бързо пропъди нетърпимия следобеден зной.
Хората плъпнаха навред като мравки.
Щураха се те без цел по улицата, а сред тях един човек уморено си проправяше път. Яката на служебната му риза бе пропита от пот, а в ръката си държеше вмирисано сако. Някъде много далеч нагоре по тая уличка, може би на около двеста метра или двеста километра, бе паркиран стария му пасат, във вътрешността на който най-вероятно би могъл да се опече жив. Ала точно сега въобще не можеше да мисли за това. Всъщност той не можеше да мисли за каквото и да е. Просто броеше крачките си една след друга, забил поглед в тротоара пред себе си, и някак успяваше да избегне фронталните сблъсъци с другите хора, децата им и техните кучета.
След известно време той съзря с крайчеца на окото си своята кола и затършува из джобовете си за ключа. Пребърка панталона си, но не го откри на обичайното място. Тъкмо бе започнал да се паникьосва, когато ключът най-сетне излезе от вътрешния джоб на сакото му. За миг той се почуди какво ли го е накарало да пъхне ключа там. Но това, впрочем, нямаше никакво значение. Просто беше изгубил една минута. Поредната минута...
Понечи да отключи и в този миг дочу познат глас, дошъл сякаш от някое затънтено кътче на съзнанието му.
- Мишо, Мишка! Ти ли си това?! Хе-хей!!! Дали ще ме познаеш, а?
Михаил се завъртя по посока на гласа, а след първоначалното объркване на лицето му разцъфна широка усмивка.
- Не може да бъде! Как няма да те позная, бе, Ачо, тя твоята ухилена мутра така ли се забравя! Я ела тука!
Двамата мъже се прегърнаха здраво, а през това време Михаил успя да огледа своя отдавна изгубен приятел. Ангел наистина не се беше променил кой знае колко. В неговите очи все така святкаха дяволити отблясъци, а многобройните бръчици от смях край тях си бяха още на мястото. Единствено в русолявата му грива вече проблясваха няколко сребърни косъма, но инак това си беше същия Ачо. Чак да не повярваш, след толкова години...
- Ама какво те води насам?! – запита Михаил. – Ти нали си в Германия?
- Е, да, да... Дойдохме с жена ми за две седмици. Да видим докъде сте я докарали тука, ха-ха!
- Все до там, Ачо! И какво, значи си се оженил?
- Какво говориш – всички екстри. Жена, дете, още едно на път... Ех, свърши се вече тая нашата ергенска, Мишка. Ха-ха! А ти? И ти ли малко на почивка?
- А, не... – смотолеви Михаил. – Аз, ъ-ъ-ъ, работя тук.
- Я, вярно! – отвърна Ангел, съгледал невписващия се в обстановката костюм на своя другар. – Ама стига сме стърчали като колове! Дай да пием по бира, да се видим като хора! Нали си свободен?
- Че как! Иска ли питане! Хайде, отиваме в „Русалките“.
- Ей! Още ли я има тая кръчма?
- Абсолютно! Сменила е собственика си и вече се казва „При стария капитан“ или нещо такова, но иначе си е същата.
- Абе друго не знам – рече Ангел, след като отпи от бирата, която току-що му бяха сервирали, -ама бирата си е все така гадна като едно време! Ха-ха! Леле, Мишка, само като си помисля – кога за последно с тебе сме седели тук?
- Чакай сега... Трябва да има 17 години. Представяш ли си? Ама остави ги годините! Я ми разкажи за твоето семейство!
Ангел отпи дълбока глътка от халбата си и охотно заприказва. Вече пета година откак бил надянал брачния хомот, отскоро имали и малка дъщеричка. Голяма лудетина и същинско перпетуум мобиле - откакто проходила, не се спирала на едно място. „На татко си се е метнала“, забеляза през смях Михаил.
- За съжаление тая вечер двете ми принцески са на гости при сестрата на съпругата ми. Да се видели „по женски“, ха-ха! Но задължително ще ви запозная тия дни, ти нали си си тука...
- О, да! Ама аз само не разбрах коя е тази, дето е успяла да те озапти и да те вкара в правия път. Стефито ли?
- Остави я Стефито – махна с досада Ангел сякаш, за да пропъди муха. – Не съм се сещал за нея от години. Но съм благодарен на съдбата за всичките жени като Стефито, които изпрати в моя живот. Само така мога да оценя това съкровище, което имам сега. Мишка, тя е всичко, което някога съм искал. Колкото и скапан ден да съм имал, достатъчно е само да я погледна в очите, за да видя там цялата светлина на този свят и да бъда пак най-щастливият човек! О, тя е прекрасна красавица, Мишка, две мнения няма тук, но е и много повече от това! За нея аз съм като бог, братле! Само да видиш как ме гледа. Такова отношение не съм получавал от никоя друга, разбираш ли?
Михаил кимна разсеяно, докато хапеше лекичко долната си устна. Всъщност той не разбираше. Бе чувал многократно подобни захаросани излияния, ала той самият си нямаше ни най-малка идея. Никоя жена не се бе задържала край него повече от няколко месеца. И всяка от тях си бе тръгвала с хищно откъснато късче от сърцето му. Вече нямаше какво да раздава, отдавна за него любовта бе просто дума, извикваща далечна тъпа болка и нищо повече. Но не можеше да обясни това на Ангел. Не се и опита.
- А какво бачкаш тука, Мишка? – запита го Ангел, след като не можа да изкопчи нищо повече от недомлъвки относно личния му живот.
Михаил съвсем се вкисна.
- Какво бачкам... Охранител съм в една банка.
Ангел се опули срещу него и почти се задави с бирата си.
- Братле, кажи ми, че се шегуваш!
- Ачо, дори моето чувство за хумор не е толкова лошо...
- Ама чакай, бе, Мишка, какво стана с Художествената академия!? Та нали това ти беше мечтата!
- Е, какво стана... Завърших я. И толкоз... После пробвах това-онова... Опитах се, Ачо, наистина се опитах, но нищо не се получи. Пък нали трябва да си вадя хляба някак. И ето ме тук. Професионален художник-охранител.
- Стига, бе, Мишка! Ти имаше талант. Като завършвахме Математическата, даскалите ти се чудеха на акъла, при всичките възможности, които имаше като първенец на випуска. Но аз бях сигурен в теб!
- Да-а-а – рече замислен Михаил, - май възможностите тогава бяха твърде много...
Поръчаха си по още една бира. От дума на дума се разбра, че делата на Ангел в Германия са потръгнали чудесно. Първите години работил и той какво ли не, докато по едно време се хванал да разнася чували в някаква строителна фирма. Там направил добро впечатление на собственика й, добродушен стар бюргер. Та той го подтикнал да запише архитектура в местния университет и полека-лека Ангел се издигнал нагоре във фирмата. Вече бил станал главен архитект и дясна ръка на стареца, който гледал на него като на син.
- Не мога да повярвам! – рече през смях Михаил. – Като зная колко ти вървеше математиката в училище!
-Всичко дължа на тебе, Мишка! – отвърна прочувствен Ангел.
- Хайде, хайде, сега...
- Няма „хайде“! Помисли само колко пъти си ме измъквал. Още в осми клас щяха да ме изключат без теб. Какво ли щеше да стане с мен, ако ти постоянно не ме избутваше на повърхността тогава!
- Подценяваш се, Ачо. Сигурен съм, че щеше и сам да се справиш.
- Не!
- Ох, добре, де, добре...
- Виж какво, Мишка! Сериозно говоря. Ти си много добър човек и толкова умен. Един от най-умните хора, които познавам. Навремето си мислех, че ще станеш поне президент. Пък ти – охранител!
Михаил се усмихна криво.
- Ами явно не съм бил толкова добър и умен, Ачо. Какво да се прави...
Вече беше мръкнало съвсем, когато двамата мъже платиха и си отидоха. Михаил предложи на Ангел да го проводи до хотела му, който се намираше на известно разстояние извън града, но не прекалено далеч, че да не могат да си позволят разходката в хубавата лятна нощ. Те тръгнаха боси по плажа, безлюден и притихнал. Морето кротко галеше краката им, а над него се въздигаше пълният месец, който със своя магичен блясък придаваше някаква неуловима тайнственост на пейзажа наоколо. По едно време двамата наближиха стар и запуснат рибарски кей.
- Ей! – Ангел сръга приятеля си. – Помниш ли тука каква я свършихме навремето?
- Ха-ха, и още как! – отвърна Михаил, развеселен.
Като хлапаци двамата си бяха наумили да направят истинска морска експедиция. Една нощ, също толкова ясна и спокойна като сегашната, те се промъкнаха на същия този кей и скочиха в някаква рибарска лодчица, каквито тогава имаше много навързани. Освободиха въжето и загребаха към открито море. Известно време се лутаха насам-натам край брега, а като добиха увереност в корабоводенето решиха да се насочат към едно малко скалисто островче недалеч. Там по някаква чиста случайност не разбиха лодката в скалите. След това премеждие момчетата, поуплашени и помъдрели, загребаха обратно към кея.
Но кой да им каже, че рибарите излизали в морето много преди разсъмване! За щастие Ангел пръв съзря мъжа, който, като черен дявол, неспокойно крачеше из кея, търсейки лодката си. За нещастие той също ги видя в морето и по въздуха до момчетата достигнаха зловещи попръжни. Усетил каква е работата, Михаил загреба с все сили към плажа. Рибарят също хукна към мястото, на което щяха да акостират, за да ги посрещне подобаващо. Все пак лодката се добра първа и двете момчета се изстреляха от нея като зайци, зарязвайки плячката си от раковини, и което е по-лошо – там остана и фотоапарата на Ангел, който трябваше да докаже експедицията пред момичетата. После цяла седмица ги беше страх да се покажат навън, за да не ги срещне оня рибар.
- Как мислиш – дали той още е тука? – попита Ангел.
- Ами! – отвърна Михаил. – Не останаха вече рибари, виж, че няма една лодка. Туризмът им изяде поминъка.
Ангел закрачи по кея.
- Много е странно... Всичко си е същото като тогава, но някак вече нищо не е същото. Чувствам се като че ли съм влязъл в някакъв стар албум.
- Ние не сме вече същите, Ачо! А ти накъде тръгна? Не виждаш ли, че вече няма лодки за крадене...
Но Ангел не му оговори. Замислен той стигна до края на кея и се загледа в морето. Изведнъж, обзет от някаква решителност, той започна да разкопчава ризата си.
- Какво правиш, бе, човек?! – рече слисан Михаил.
- Мишка, хвърляй дрехите! Сега е идеалният момент за едно нощно къпане.
- Ачо, ти си се побъркал! – навъсено отвърна Михаил.
- Хайде, бе, Мишка!
- Ачо, и двамата сме пили, тъмно е и наоколо няма никого. Дай да се държим като зрели хора!
- Оффф... – изсумтя презрително Ангел, докато изуваше панталона си.
Чисто гол, той се засили на кея, за да скочи в морето под неодобрителния поглед на приятеля си. Гмурна се във водата и след минута се показа отново на повърхността с блажена физиономия.
- Хайде бе, Мишка – подкани го отново. – Водата е просто божествена.
Михаил мълчеше, приседнал на кея.
- Да ти кажа ли нещо, Мишка? – извика му раздразнен Ангел. – Ето това ти е основният проблем! Ти просто остaвяш животът да си минава покрай тебе, Мишка! Ей, така... Вместо да уловиш мига и да го изцедиш докрай, ти си решил да играеш ролята на статист в собствения си живот. Винаги съм го забелязвал това у тебе. И когато моментът ти предлага някаква възможност, ти я подминаваш най-високомерно. Ама то не става така, Мишка! Целият ти акъл и целият ти потенциал не струват пукната парá, ако ти не го хванеш здраво за гушата живота и не си вземеш от него, каквото искаш. Сега и винаги.
Михаил го наблюдаваше с каменно изражение. Ангел махна с ръка и се гмурна отново. Този път се забави малко повече и когато изплува пак, лицето му бе изкривено от болезнена гримаса.
- Ачо, какво ти става!? – обади се Михаил.
- Ужили ме медуза – отвърна задъхан Ангел. – Кракът ми изтръпна. Мишка, помогни ми да изляза!
Но Михаил не се помръдна. Той просто гледаше треперещия си приятел, който се мъчеше да се хване за кея.
- Хайде, Мишка, подай ми ръка!
Михаил продължаваше да си стои като пън.
- Господи, Мишка, не се шегувам! – извика истерично Ангел. – Помогни ми!
Изглежда Ангел получаваше някакъв алергичен шок, защото вече съвсем вяло размахваше ръцете си. Той понечи да закрещи, но в този момент главата му се потопи под водата, а като се показа отново от устата му произлезе единствено някакво глухо бълбукане.
Широко разпространена е заблудата, че когато човек се дави, той се дере с пълно гърло. Всъщност това е практически невъзможно, веднъж след като в белите дробове нахлуе вода. И Михаил, който седеше на около метър от Ангел, не чу повече нищо от него.
Всичко приключи за минута.
Ангел изчезна отново под водата, сякаш този път завинаги. Но след известно време тялото му изплува обратно до повърхността. Борбата беше свършила. Сега вълните го полюшваха нежно, а луната осветяваше като прожектор русите му къдрици. Приличаше на човек, който е заспал във ваната си.
Михаил го наблюдаваше все тъй безизразно. Кой знае колко дълго седя така. По едно време го сепна настойчив телефонен звън. Той идваше от дрехите на Ангел, които все още стояха захвърлени по кея. Михаил се размърда най-сетне и пребърка джобовете на Ангеловия панталон. Извади мобилния телефон, който продължаваше да звъни, и се взря в екрана му, където грееше снимката на млада жена. „Наистина е много красива“, помисли си Михаил. Внимателно върна обратно телефона, въздъхна, бавно се изправи и като на сън си тръгна от кея.
По пътя обратно към града почти не срещна жива душа. Сегиз-тогаз някоя котка прибягваше пред него, а когато стигна до улицата, по която бе вървял по-рано привечер, мяркаше и развеселени групички туристи, прибиращи се по хотелите. Ала като цяло крачеше сам по улицата и стъпките му отекваха наоколо. Ето че най-сетне съзря своя пасат. Сега той се мъдреше самотен насред улицата, другите коли се бяха разкарали, а една оранжева улична лампа светеше точно над него.
Този път Михаил откри веднага ключа в джоба си. Просна се на седалката, след което пъхна ключа в стартера. Понечи да го завърти, но сепнато се спря. Вместо това отвори вратичката на жабката и отвътре извади един деветмилиметров Макаров. По цял ден в банката, ходеше препасан с него като някакъв карикатурен шериф, за да респектира, които трябва. Всъщност никога не беше стрелял по хора, дори не бе насочвал оръжието към някого.
Михаил освободи предпазителя. Напъха дулото в устата си, затвори очи и натисна спусъка. Прокънтя гърмеж. Стъклото на пасата се изпъстри с кръв, парченца мозък и хиляди надробени костици.
Окъпани в оранжевата светлина на уличната лампа, те напомняха на картина от Джаксън Полък.

Е. П.

Към началото