Един живот не е достатъчен

Отговор на темата


This question is a means of preventing automated form submissions by spambots.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:
BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [flash] е изключен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени
Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Един живот не е достатъчен

Re: Един живот не е достатъчен

Мнение от Osiana » 07 август 2017, 01:13

33.
След седмица Анна отвори пак антиквариата. Такова беше желанието на Валерия. В името на добрата, сладка, Тифани.
Валерия ще помага на Анна, когато може.
Анна си направи кафе и седна зад компютъра. Чудеше се какво да прави. Всичко беше ужасно тъжно без Тифани.
Докато ровеше безцелно в компютъра откри двата файла на Тифани. Странно! Как ли не беше ги забелязала до сега?
Е, вече нямаше да се чуди с какво да си запълва мъката. Имаше да чете няколко дни наред.
Позвъни на Валерия и ѝ изпрати по Имейл копия от файловете.
И се заеха с четенето.
След като прочетоха всичко написано от Тифани и двете разбраха цяла странна история за съдбата на Тифани. Макар че, здравият им разум отказваше да приеме фантастичните и мистични разкази на Тифани за реалност, не им оставаше друго, освен да ги приемат за чистата истина, просто защото друго обяснение липсваше.
Валерия реши, че най-малкото, което може да направи за починалата си дъщеря, е да издаде книгата ѝ.
И го направи.
След по-малко от месец, книгата излезе на пазара в ограничен тираж. Но все пак излезе и всички бройки се изкупиха бързо.
От токова време насам, за първи път Валерия се усмихна:
–Аз знам, че тя е някъде там сега. Трябва да ѝ простим. Тя изгоря като Жар-птица и се възроди от пепелта си. Тя е жива, сигурна съм. И е щастлива. Повярвай ми.
–Вярвам ти – тихо отвърна Анна.


Б.
Някъде на Земята в миналото…



34.
Слънцето залязваше. Златните му лъчи се отразяваха по повърхността на морето. То бавно разпенваше своите вълни и ги разбиваше мързеливо по пясъка. Тифани и Тобиас седяха на брега, направо върху пясъка. Гледаха безкрайното синьо-зелено море и се наслаждаваха на цялата красота…
Зад тях беше бунгалото, в което бяха отседнали на почивка в последните няколко дни. Гората отстрани и зад бунгалото разстилаше своята сянка и го пазеше от горещината на знойното лято.
–Аз никога няма да се заровя в земята, като къртица, като червей, аз… Аз ще полетя към звездите! – помечта на глас Тифани.
–От къде ти хрумна това? – попита я Тобиас.
–Просто знам. Откъде не ми е известно. Но, просто знам.
–Аз ще те придружа, естествено, и не само до звездите, а и по-далеч.
–Разбира се, без теб ще ми е скучно. Освен това имам натрапчивото чувство, че живея втори живот. Не само заради сънищата.
–И аз, любов моя, и аз и то отдавна. – отговори Тобиас.
–Но защо? – настояваше Тифани.
–Защото един живот не е достатъчен.
–За какво?
–За да те обичам, Тифани!
Отнякъде долетя листо. Падна върху ръката ѝ. Тя го вдигна и го разгледа. Усмихна се. Никога нямаше да може дори да си представи, някога да избере някой друг, вместо Тобиас.
Никога, докато безсмъртната ѝ душа съществуваше.



В.
Някъде на земята в бъдещето…


35.
Тамара се отпусна тежко върху канапето на верандата. Денят беше дълъг и изморителен. Толкова много неща успя да свърши. Нали скоро ще се омъжва. За най-прекрасният мъж на земята, с усмивка, която разтапя ледове – нейната голяма любов Тери. Тери с бездънните синьо-зелени очи.
Пред нея се разкриваше омайна градина с много и изключително красиви екзотични цветя. Толкова красива градина, колкото дори в самия рай не съществува. Обичаше този малък остров, на който живееше. Точно тук на острова срещна и любовта си.
Торбите с новите покупки лежаха разхвърляни в един ъгъл в хола на голямата къща, в която щяха да живеят двамата с Тери. В ръцете си нежно държеше една много стара книга. Беше я открила забутана, прашна и пожълтяла в една стара книжарница за книги втора употреба. Отвори книгата и прочете:

“БЕЗКРАЙНИТЕ ПУТЪВАНИЯ НА ДУШАТА
от Тифани Ларстън


“Моят начин да се шегувам, е да казвам истината. На света няма нищо по-смешно от нея…”

Джордж Бърнард Шоу

Посвещавам на моята майка Валерия, на приятелката ми Анна и Тобиас Валтон”

Тамара се усмихна. Сега вече всичко беше наред. Едно листо се завъртя от вятъра, олюля се и падна в скута ѝ. Тя го взе нежно, сложи го до сърцето си и притвори очи.
След това стана от канапето, отвори книгата и постави листото между страниците.
Ставаше късно.
Време беше да поспи, защото утре я очакваше трескава подготовка за най-щастливият ден от живота ѝ.



КРАЙ

Re: Един живот не е достатъчен

Мнение от Osiana » 07 август 2017, 01:12

22.
Тобиас вече беше изморен от всички концерти до сега. Оставаха само още два и щеше да се върне у дома. Липсваха му децата и Лора. Все пак да си на 50 години не е малко. Вече не се чувстваше както преди. Младостта си е младост. Какво ли не би дал да е отново на 25. Може би щеше да изживее живота си по друг начин. Да запълни празнината, която усещаше в последно време. Как и с какво, той не знаеше. Знаеше само, че иска да бъде отново млад. И че нещо странно ще се случи. И той няма да може да избяга от това. А може би и нямаше да иска.


23.
Тифани организираше купон в антиквариата. Покани свои познати, близки и много приятели. Искаше да ги види всички отново, да им чуе гласовете, да им види лицата, да бъде част поне за малко от техния живот.
Валерия и Анна също бяха поканени и то не само като гости, а като домакини на купона.
Повечето от гостите се чудеха какъв по-точно е поводът на това събиране, но Тифани само отговаряше уклончиво, че повод няма или че, поводът е просто да има веселба.
Валерия смътно усещаше, че това не е за добро. Но си мълчеше.
Анна пък преливаше от щастие покрай красивите мъже наоколо. Флиртуваше, смееше се и се забавляваше. Тифани я гледаше отстрани и си мислеше, че тя ще ѝ липсва.


24.
В една прекрасна неделна утрин, Тифани реши, че днес ще е решаващият ден. Тя прекара деня сред природата, обикаля града, яде сладолед, шоколад, танцува отново в един бар, смя се и се забавлява много.
Вечерта се приготви за своето така важно начинание. Сложи дома си в ред, изчисти и подреди всичко. Направи си кафе и дълго мисли преди да легне за да изпълни своето решение.
Обичам те, мамо, прости ми – прошепна Тифани – ти ще ме разбереш някой ден.
Отпусна се на спалнята и полетя във висините, като остави своето крехко тяло да спи.
Пожела си да посети “Рая-парк” и след миг беше вече там. Невероятната красота я омагьоса и остави безмълвна дълго време. Тя обиколи всички места и се наслади на красотата на творението. Но всъщност тя търсеше един вход. Входът, портала за желания. Обикаляше, търсеше и се чудеше къде може да е.
Не след дълго тя го откри. Сребърни огромни порти закрепени в нищото, без надпис, без знак. Не беше заключено. Нямаше никого наоколо. Само тишина.
Тя се поколеба са миг. След това побутна вратите. Те не се отвориха. Тя мислено пожела да се отворят. Бавно, много бавно огромните сребърни порти се отвориха и тя застана на прага на едно странно място неспособна да го опише. Прекрачи прага и вратите след нея се затвориха. Тя потръпна. Но събра кураж и тръгна напред. Към своето щастие или към своята гибел? Все едно, връщане назад нямаше.


25.
–Има ли някой тук? – попита плахо Тифани.
Не чу отговор. Не знаеше какво да прави. Продължи да върви бавно напред.
След минута без да вижда жива душа, тя чу телепатичното послание.
–Добре дошла, Европидия…
–Благодаря.
–Ние знаем за какво си дошла… Но все пак, нека чуем твоето желание.
–Аз искам да върна живота си назад. Назад във времето. Двадесет и пет години назад. Да се върна само за една година и да поправя своята грешка. Аз предадох любовта си и искам да изкупя вината си, за да ми прости Тобиас… ъъ… Шерион. Моля Ви! Само една година!
–Ти ще имаш своята една година, Европидия!
–Благодаря Ви!!!
–А знаеш ли цената?
–Нннее…
–Цената на твоето желание е остатъка от земния ти живот. До края. Готова ли си да заплатиш?
–Повече от готова! – Тифани дори не се замисли, като изрече това. Беше решена на всичко.
–Скъпа Европидия, когато ти си пожела живот без Шерион, той пък реши, че ще те чака, ако трябва дори вечно. Толкова дълго, колкото ти е нужно за да се осъзнаеш. Докогато ти промениш решението си. Защото не искаше да живее без теб. А сега ще се събудиш в миналото и ще имаш своята година. След точно една година, твоят жизнен физически път на Земята ще приключи и душата ти ще бъде отново свободна.
Две сребърни сълзи се търкулнаха по ефирното лице на Тифани–Европидия.



Б.
Някъде на Земята в миналото…



26.
Осемнайсетгодишната Тифани се събуди в леглото си. Опипа лицето си и усети че е мокро от сълзи. Сънят който сънува беше толкова истински, толкова реален, че тя не можа да го забрави. Още лежеше в леглото, когато врата се отвори с трясък, едно стройно момиче се показа и завика като обезумяло:
–Тивани, да не с полудяла?! Часът е два след обяд! След час е генералната репетиция! Довечера е най-важното ти участие до сега! Нали не си забравила, че ще танцуваш цял час?! До кога още ще се излежаваш, за Бога?
–Марита, моля те, не крещи! Веднага ставам! Не можах да се събудя, имах тежка нощ и сънувах ужасен сън!
–Никакъв сън няма да ти помогне, ако не станеш веднага!
Тифани стана и бавно се приготви за репетиция. Главата ѝ тежеше, а сънят от преди малко беше постоянно пред очите ѝ. Европидия… една година… назад във времето… предадена любов… Шерион… цена… желание… Не можеше да се съсредоточи. Но въпреки това, се справи блестящо на репетицията.
Оставаше по-малко от час, до началото на прословутия фестивал, организиран в чест на младежта по света. В него взимаха участие десетки млади таланти. Танцьори, певци, спортисти, художници, все млади и надарени участници.
Тифани облече костюма си още в съблекалнята, приведе косата си в ред и забърза по коридора към гримьорната си. Бързаше, защото гримът, който трябваше да ѝ сложат отнемаше доста време. Коридорът беше пуст. Наложи си почти да тича, за да не ѝ крещи и гримьорката че закъснява, както ѝ крещеше Марита преди това. Главата ѝ пулсираше и тя не искаше да чува повече никакъв шум. Както тичаше, зави зад ъгъла по коридора и тъкмо си помисли, че ѝ остава да измине само три врати разстояние до нейната гримьорна, като връхлетя върху един строен, умопомрачително красив млад мъж със синьо-зелени очи.
От сблъсъка между двамата се получиха искри. Просто статично електричество. Тифани отскочи като попарена в страни, но не можеше да спре да гледа в очите на този мъж.
–Извинете ме, нали не съм Ви причинил болка? Нараних ли Ви? – той не можеше да удържа треперенето си. Никога не беше виждал толкова пленително русо момиче. Това е ТЯ! Тази, която винаги съм търсил! Сигурен съм! Повече от сигурен! И аз няма да я изпусна за нищо на света! – помисли си Тобиас Валтон.
–Не, не. Нищо ми няма. Всичко е наред – усмихна се нервно Тифани и усети странна емоция, която преля в едно приятно нежно-сладко пърхане в корема, сякаш там се намираха пеперуди…


А.
Някъде на Земята в сегашно време…


27.
Вече втори ден Тифани не си вдигаше телефона. Не идваше на работа. Не се беше обаждала.
Анна се притесни. Реши веднага да отиде до жилището на Тифани. Качи се в колата и скоро беше там.
Позвъни на вратата. Почука нервно и силно няколко пъти. Позвъни отново. Нищо. Никой не отвори. Започна да вика името ѝ. Нищо. Нямаше никой.
Анна знаеше къде Тифани крие резервен ключ. Откри го и отключи вратата припряно. Обиколи стаите. Нямаше никой.
Къщата си беше в ред. Нищо не липсваше на пръв поглед. Остана да провери спалнята и вече си мислеше, че трябва да се обади на Валерия.
Отвори вратата и замръзна на място. Тифани лежеше в голямото легло и не помръдваше.
–Тифани!?
Мълчание.
–Тифани! ТИФАНИ! – отиде до леглото и я побутна.
Тя не помръдна. Опипа пулса ѝ и не беше сигурна дали го усеща.
–О, НЕЕЕ! Боже! Моля те!МОЛЯ ТЕЕЕ!!!
Анна изведнъж се съвзе, взе телефона и се обади на спешна помощ. След това позвъни на Валерия.
След час Валерия и Анна стояха в коридора на болницата и очакваха лекар да им каже какво се случва с Тифани.
Най-после една врата се отвори и един доктор на средна възраст се доближи до тях.
–Вашата близка е в дълбока кома. В момента апаратура поддържа жизнените ѝ функции. Причината за състоянието ѝ за сега не ни е известна. Не мога да кажа, кога и дали изобщо ще се оправи. Ние ще направим всичко възможно тя да…
Валерия се олюля, обели очи и се свлече на земята.



28.
След като Валерия получи една инжекция и най-накрая успя да се успокои, двете с Анна се прибраха по домовете си.
Валерия отключи входната врата на къщата си и дочу звукът на телевизора. Беше забравила да го изключи преди да тръгне, когато Анна ѝ позвъни. Събу си обувките, захвърли шлифера на страна и се тръшна на дивана. Телевизора продължаваше да работи и това ужасно я подразни. Присегна се да вземе дистанционното и да го изгаси, когато дочу нещо, което и стана безкрайно любопитно:
“Новините по втори канал. Вчера, един от най-уважаваните и известни кънтри певци – петдесетгодишният Тобиас Валтон е изпаднал в кома, веднага след като се е завърнал от успешно европейско турне. В момента лежи в реномираната болница ”Света Марина” и цял екип лекари бдят над състоянието му. За сега докторите нямат обяснение за случилото се с Валтон. Лекарите обещаха да направят всичко по силите си, така че, той много скоро да ни радва отново с музиката си.”
Валерия притвори очи. Какво си направила, Тифани – почти на глас произнесе тя – какво си направила?! Какво всъщност се случва тук?
Тя въздъхна, взе телефона и съобщи скръбната новина на Анна.


29.
Изминаха почти 12 месеца откакто Тифани и Тобиас бяха в кома. Състоянието им не се беше подобрило нито за миг. Не даваха никакви признаци, че ще се събудят.
Анна се грижеше за антиквариата колкото може, а Валерия и помагаше. Двете станаха много близки.
Един ден докато двете пиеха кафе в антиквариата и скърбяха за Тифани, Валерия реши, че още на следващия ден ще прибере Тифани у дома. Мислеше, че когато е в спокойна обстановка в дома си, можеше да се случи чудо. Обсъди го с Анна и тя потвърди, че идеята е приемлива.
Още на следващия ден оформи документите и Тифани си беше у дома, все така спяща с един куп медицинска апаратура около себе си. Един лекар и една сестра щяха да идват ежедневно в дома на Тифани, да наглеждат за състоянието ѝ. Това струваше на Валерия цяло състояние, но изобщо не ѝ пукаше, защото ставаше въпрос за удобството на единствената ѝ дъщеря.




Б.
Някъде на Земята в миналото…


30.
Откакто младата и пленителна танцьорка Тифани и Тобиас се срещнаха в коридора до гримьорната ѝ, те бяха неразделни. Невероятна и нежна любов пламна помежду им. Любов от пръв поглед. Те бяха навсякъде заедно, обикаляха света, той пееше, а тя танцуваше. Бяха невероятно красиви, млади и талантливи. Бяха лудо влюбени. Това пораждаше у много хора омраза и завист, но нито на Тобиас, нито на Тифани успяха да повлияят негативните емоциите на другите, породени единствено от яд и завист към тях. Те бяха най-щастливата двойка на Земята и не се бояха от нищо. Последните почти 12 месеца, бяха най-прекрасните и вълнуващи времена в живота им. Тифани и Тобиас. Тобиас и Тифани. Завинаги…
Една нощ Тифани беше сама в стаята си и спеше. Сънуваше. Беше последният ден. Беше изминала точно една година откакто се запозна с Тобиас. Сънят, както преди година, беше ярък, наситен и реален. Тя сънува, че премина някакви въздушни пространства и се намери отново пред онази висока сребърна порта. Там един глас телепатично ѝ съобщи:
“–Е, скъпа Европидия, днес е денят в който твоето желание се изпълни докрай. Днес е последният ти ден. От утре по правило твоето физическо тяло ще умре и безсмъртната ти душа ще се възнесе отново при нас. Готова ли си?
–Моля Ви! Аз толкова го обичам! Как ще го оставя!? Той е любовта на живота ми! ТОЙ Е ЛЮБОВТА НА ВСИЧКИТЕ МИ ХИЛЯДИ ЖИВОТИ! На всичките! Той ще се поболее без мен! Моля Ви!!! – проплака тя.
–Имаме една добра новина за теб, Европидия. От толкова милиарди земни години до сега, ние не сме правили изключения. Но понеже, вашата любов е безкрайна, както нашата Вселена, решихме, все пак да бъдем благосклонни и да направим първото изключение. Ти ще се събудиш сега Европидия и ще продължиш живота си с Шерион до неговият край, когато ще бъдете грохнали старци. Ти вече изкупи вината си и Шерион ще ти прости. Ние нямаме право да прекъсваме любовта ви. Защото точно тя е водещата светлина в целия Универсум. Най-висшата ръководна сила във всички светове. Любовта! Вие имате толкова много от нея, че хиляди животи не ви бяха достатъчни да я изживеете. Вие раздавате любов с пълни шепи, след всеки земен живот, когато се завръщате при нас. Бъдете щастливи! Ще ви чакаме да дойдете и двамата след дълги години, за да ни разказвате отново за любовта си. За да има с какво да допълваме легендата за Шерион и Европидия.”
–Господи! – проплака Тифани и се събуди с мокро от сълзи лице.


А.

Някъде на Земята в сегашно време…



31.
В деня, точно една година от както Тифани изпадна в кома, Валерия беше часове наред при нея. Лекарят и сестрата си тръгнаха.
Валерия също се приготви и тръгна. Щеше да напазари някои неща и да се върне.
Забави се повече от два часа и когато се връщаше забеляза по улицата много хора, пожарната беше там, линейка и изобщо наоколо беше една голяма суматоха. Валерия побърза да види какво се случва. Къщата на Тифани беше изгоряла до основи.
Валерия припадна. Събуди се в болница. Там Анна я държеше за ръка.
Не откриха никакви останки от тялото на Тифани. Нито дори костица. Нищо. Само пепел. Единственото, което откриха бяха сребърните корици на любимата книга на Тифани. Не откриха причината за избухването на пожара.
Решиха все пак, да организират погребение. Събраха пепел от къщата и я затвориха в погребална урна.
В деня на погребението, Анна чу, че същия ден ще се състои и погребението на Тобиас Валтон, който също наскоро е починал. Тя сподели това с Валерия, която вдигна глава към небето и се помоли дъщеря ѝ Тобиас да са намерят покой.



32.
Облечените в траур хора бавно се нижеха до изкопания малък гроб за урни. Прочетоха последни слова за мъртвата. Положиха в гроба малката урна с пепел от изгорялата къща. Анна със сълзи на очи направи крачка до гроба и положи сребърните корици на книгата до малката урна. Такова беше желанието на Тифани. Макар и с мъка си припомни Анна оня разговор преди повече от година, между нея и скъпата ѝ вече покойна приятелка.
Заровиха гроба. Положиха много цветя, венци, свещи…
Всички със наведени глави отдадоха почит на своята близка.
Беше спокоен, тих и безветрен ден. После изведнъж задуха вятър. Клоните на дърветата наоколо зашумяха. Едно листо затанцува във въздуха, завъртя се няколко пъти и после бавно като перце падна върху гроба ѝ. Никой не помръдна.
Церемонията по погребението приключи и всички опечалени бавно поеха към изхода на гробището със зачервени от плач очи.

Re: Един живот не е достатъчен

Мнение от Osiana » 07 август 2017, 01:11

ЕДИН ЖИВОТ НЕ Е ДОСТАТЪЧЕН
Петя Валтер



На моите вдъхновители:
J.L., R. A. Monroe и моята майка



ONLY ONE LIFE IS NOT ENOUGH
Written by Petya Walter



On my inspirers:
J. L., R. A. Monroe and my mother




„Въображението е по-важно от знанието. Знанието е ограничено, а въображението може да обхване целия свят, да стимулира прогрес и да породи еволюции.”


“Най-красивото преживяване, което можем да имаме, е мистериозното. То е фундаменталната емоция, която стои в основата на истинското изкуство и истинската наука.”


„Тайната на творчеството е в умението да криеш източниците, които те вдъхновяват.”

„Реалността е просто илюзия, макар и натрапчива.”


Алберт Айнщайн



















А.

Някъде на Земята в сегашно време…


1.
Тифани го видя случайно. Той дори не я забеляза. А и нямаше как, бяха се струпали стотина и повече хора около него за автографи. Хората се блъскаха, правеха снимки, докосваха го… боготворяха го. Всъщност имаше защо, той беше талантлив, невероятно красив, богат и властен мъж, изключително привлекателен за своите 50 години. Още от младини беше заобиколен от нетърпеливи, обезумели фенки, които скачаха на врата му, ако им се отдадеше случай или по-точно ако телохранителите му се заплеснат.
В този момент нещо в нея трепна. Тя почувства огромна вълна от чувства, които не можа веднага да определи, нито да разтълкува. Чувала беше за него, виждала го бе бегло в медиите, слушала беше музиката му, но сега беше различно. Сякаш виждаше отдавна забравен добър приятел, мил любим, с който са се разделили заради непреодолими обстоятелства, като страстен любовник, от когото не искаш да се откъснеш, като най-сладък блян или сън-мечта, като аромат на любимо цвете, като полет на пеперуда…

Тифани беше бивша танцьорка, и тя можеше да танцува всичко… Класически танци, стандартни, балет… всичко. Заслужила си бе всички награди, подредени на полицата ѝ получени за упоритият труд който беше полагала с гъвкавото си перфектно тяло. Но… това вече е в миналото. Сега тя беше на цели 43 години, както сама обичаше да казва… Животът ѝ не беше лек, нито преди, нито сега, но тя се справеше както може.
Подмина групата насъбрали се фенове и реши да провери още днес всичко за него в интернет. Да изкопчи всякаква информация, снимка, видео и прочие, което може да изрови.



2.
Тобиас се събуди в голямото двойно легло и се заслуша в пискливият глас на жена си, която говореше по телефона с единствената си приятелка. След сладкият сън, който беше сънувал с една прекрасна синеока жена, не му се искаше да стане. Искаше отново да заспи и да я сънува. Не успя.
Замисли се за себе си, за живота си, за щастието си… Всъщност какво му трябваше повече? Слава ли, известност, пари, внимание, грижи? Не, това си беше наред. Имаше също три добри деца, вече отлитащи от семейното гнездо… Но все пак нещо не беше на сто процента… Дочу отново пискливия глас и вътрешно за сетен път се убеди, какво не е съвсем наред. Любовта, дори и да е имало, тя отдавна е отлетяла… Живееше с тъмнокосата Лора вече повече от 24 години и въпреки, че всичко вече му беше до болка омръзнало, той държеше на жената на своите деца и на семейството си. Беше грижовен, мил, всеотдаен. Но вече започваше да му тежи. Всъщност можеше да има която и да е жена, но никога не се възползва от тази възможност.
Лора беше тъмноока, висока жена, бивш фотомодел. На младини беше пленителна. Но времето я превърна от стройна и красива жена в една едра и висока мърморана. Нямаше смисъл повече да се излежава. Може би скоро, много скоро, нещо ще се промени – помисли си той и стана да си направи чай.


3.
След като прекъсна кариерата си на танцьорка Тифани от няколко години работеше в един огромен антикварен магазин. Обичаше тази работа, беше вълнуваща, интересна, тайнствена, мистична. Сама създаде и подреди всичко, оборудването, украсата, стоката която постоянно преливаше, мебелите, цялата организация. Имаше помощничка – Анна – на почасова работа, която ѝ беше и приятелка. Анна често ѝ водеше клиенти за магазина, а също ѝ носеше интересни антикварни вещи от стари аристократични фамилии и вечно се надяваше да успее да я сватоса. Не защото на Тифани ѝ липсваха ухажори, а защото след смъртта на своя съпруг, Тифани не пожела никога да се обвърже отново. Анна тайно се надяваше някой ден да успее.

Беше отворила антиквариата и седеше замислено над чаша кафе. Научила бе всичко, което можеше да научи за Тобиас и се опита да го изтрие от мислите си. За сега неуспешно. От всяка снимка, всеки клип, всяка дума за него в душата ѝ бушуваха странни емоции като далечни, сякаш много далечни спомени, а те всъщност не се познаваха и това я озадачаваше и объркваше. Можеш да се влюбиш в него само от една снимка – помисли си тя – и това ако не е шокиращо!
– Здравей, Тифани, как си днес? – усмихна се Анна от вратата.
–Здравей, Анна! Всичко е наред. Нещо ново?
–Разбира се, скъпа, нещо много ново, колкото и старо. Нося ти прекрасна книга.
–О, знаеш, че старите книги са ми страст… – усмихна се Тифани.
–Много, много специална книга, трябва да я видиш и да прецениш, дали си струва цената, която всъщност трябва да платиш… На мен ми се струва невъобразимо висока, но, все пак мисля, че си заслужава.
–Дай да видя, нямам търпение. Ще ме заместиш тук, нали? Отивам за час в кабинета. Ако имаш нужда от мен, повикай ме.
–Разбира се, приятелко! Оставям те на спокойствие да се насладиш!
Тифани отвори пакета с книгата и ахна. Прочете заглавието: “Книга на желанията – живот в друга реалност”, написана на нордически език, без следа от година на издаване, а също и без никакви други данни от кого и къде е издадена. Всъщност това може би беше един вид ръкопис. За автор беше изписано името Тора Норд. Тифани не се затрудни особено с разчитането на езика, като за някои по-особени думи разчиташе на речниците, записките си и книгите си по лингвистика. Налагаше се, а ѝ се и отдаваше да изучава стари езици, заради работата си на уважаван антиквар, а те ѝ бяха любимо занимание още като ученичка.
Разбира се, че един час нямаше да ѝ стигне да прочете книгата, но още от пръв поглед разбра, че ще плати за нея каквато и да е цена.



4.
Сребърните кантове по ръбовете на кориците, с инкрустиран по един карнеол в ъглите, гръбчето изцяло от сребро, обсипано с 19 лунни камъка, създаваха впечатлението, че това изобщо не е случайна книга. Страниците бяха прекрасно запазени, въпреки следите от честа употреба. В книгата липсваха каквито да е илюстрации с изключение на едно листо нарисувано сякаш с умела ръка върху титулната страница. Тифани се почувства замаяна. Щеше да си отдели време на спокойствие за да я разчете цялата и както винаги щеше да си води записки. Приглади русите си коси, усмихна се на късмета си и повика Анна. Написа чек за исканата сума, като едва не изтърва писалката докато го попълваше. Мислеше си, кой ли щеше да ѝ плати такава сума (че и отгоре, разбира се) за тази книга, но на нея не ѝ липсваха богати клиенти, така, че повече не пожела да мисли по въпроса за цената.



5.
–Тате, нали нямаш нищо против да взема БМВ-то?
Ще ходим с приятели насам-натам. Утре ще ти я върна като недокосната – повдигна въпросително вежди Джон.
–Не мога да ти откажа Джони, разбира се, взе ми я. Къде е майка ти – попита Тобиас, най-големият си син.
–Не съм я виждал, тате, защо?
–Утре имам важна среща, а от другата седмица започват останалите концерти един след друг. Трябва да организираме някои неща, знаеш, мисля.
–Ще ѝ се обадя.
–Не, няма нужда, сам ще се оправя. Отивай, вземи колата, веселете се – намигна Тобиас на сина си.
Тобиас имаше 37 насрочени концерти из цяла Европа през тази година. Оставаха още 19 почти един след друг, което означаваше, че няма да се прибере в къщи поне 6-7 седмици. Естествено щеше да се справи с всичко. Само буцата заседнала в гърлото му от сутринта не успя да преглътне. Никога не е бил суеверен, но сега просто очакваше нещо ново и странно да се случи. То сякаш витаеше наоколо и трябваше само да го докосне за да се взриви. Може би съм преуморен – помисли си той – или остарявам. А може би полудявам.



6.
Прекара вечерта сама с книгата. Бюрото ѝ у дома беше претрупано с книги, тетрадки, помагала и едвам стигаше до лаптопа. Налагаше се за по-удобно просто да преведе нацяло книгата. Чакаше я превод от 396 страници. Това изобщо не я смути, напротив амбицира я. Ще се справи за по-малко от седмица. Анна можеше да я замества в антиквариата. И без това се нуждаеше от спокойствие и време да помисли за живота си. Живота, който не ѝ харесваше. Не ѝ харесваше да живее този живот в свят изтъкан от трудности, проблеми, ежедневни несгоди, лъжи, лицемерие, насилие, жестокост, завист и най-вече от несправедливост. Несправедливостта в каквато и да е форма я караше да изпитва ярост, а понякога умора и отегчение за това, че не може да се пребори с нея.
Освен това, Тобиас се беше загнездил в ума ѝ и не искаше да излезе от там. А ако продължаваше да съзерцава снимките му, скоро, най-вероятно нямаше да излезе и от сърцето ѝ.
Прекрасните му синьо-зелени очи, светлата му въздълга гъста коса, правилните, до болка съвършени черти на ангелското му лице я омагьосваха. Господи – развълнува се Тифани – та аз не съм някаква ученичка да се влюбвам така в някакви кънтри рок певци! Колкото и да са красиви!
В този живот няма нищо случайно, нищо случайно, нищо случайно – проехтя като ехо тази мисъл в главата ѝ. О, Боже, защо не е отново млада и красива танцьорка… Защо не е срещнала Тобиас преди 25 години?! Защо сега когато е толкова късно и за двамата, тя го желае толкова силно? Защо постоянно има усещането, че се познават и че си принадлежат? Това възможно ли е? Или полудява? Сините ѝ очи се насълзиха.
Загледа се през прозореца и за първи път в живота си видя падаща звезда.
Пожела си да бъде най-щастливата жена на Земята. С Тобиас. Колкото и налудничаво да е това.
Направи си ароматно кафе и се зае отново с превода на книгата за да не мисли за Тобиас и за да не губи време.


7.
Това, което преведе от първите страници, я омагьоса. Макар че подразбираше, че това е някакъв вид древна езотерика или философия, простите думи и истините, които създаваха книгата, бяха магични. А въпросите! Въпросите бяха ключът, но само ако успееш с него да отключиш познанието…
Тифани отпи от третото си кафе и с радост отбеляза, че е напреднала доста с превода. Отдава ми се – усмихна се на себе си тя и зачете:
“Защо са звездите, ако не можеш да ги достигнеш? Защо е Космосът там, а ти не можеш да го видиш?
Сраснал си със Земята? Като земен червей?!
Би ли бил щастлив, ако не усещаш вятъра? Ако не можеш да чуеш песента на птиците, ако не можеш вдишаш аромата на цветята, ако не можеш да видиш светлината, ако не можеш да се гмурнеш в морето и да изкачиш планината?
Ще има ли смисъл красотата на Земята, ако ти не можеш да ѝ се насладиш?
За кого тогава са звездите? А кой е обитател на Вселената? Кой може да види красотата ѝ?
Аз ще ти кажа простата истина, човеко – Ти! Единствено ти можеш всичко, само трябва да пожелаеш, само трябва да знаеш как!
Ако отпиеш от насладата на познанието, ако усвоиш всички дарби на своята безсмъртна душа, ти никога вече няма да бъдеш земен червей!”



8.
След повече от десет дни и неуморна работа, книгата най-после беше преведена. Тифани си отдъхна. Но това беше само началото. Началото на нейната трансформация.
Тя започна да ходи отново на работа, но постоянно препрочиташе книгата. Беше решила да овладее всички техники за силата, свободата и отделянето на духа от тялото.
Сега го наричат астрална проекция или опит извън тялото.
Авторът описваше техника за постигане на отделяне на душата от тялото. И не само това. Описани бяха подробно всички аспекти и възможни ситуации в които може да се окаже душата. Всички места и нива на които тя може да ходи, обикаля, вижда, чува и чувства в земното и астралното пространство. Душата на човека е безсмъртна. Тя може да се отделя от тялото на жив и на мъртъв човек.
Трудното е, да успееш приживе да отделиш душата си и да полетиш към безкрая, на мъртвите тела това им се отдава безпроблемно.
След дълъг размисъл Тифани реши, че няма какво да рискува, нито пък какво да губи в нейния и без това скучен живот и единственото нещо, което желае неимоверно силно освен Тобиас, е точно това. Да лети! Да почувства безсмъртието на човешката душа, да зърне невероятни светове, да стигне до звездите. Да освободи душата си, копнееща за щастие и мир. Да усети невероятни емоции.
Щом книгата е попаднала у нея, значи, така е трябвало да се случи. Защото Тифани от доста време подозираше, че случайни неща в живота просто няма.
Един цитат от книгата просто не я оставяше да заспи:
“Когато душата ти успее да премине всички бариери и започне да лети на всевъзможни места във Вселената, има едно местенце, на което му казват “Земен рай”. Е, както вече споменах, рай и ад там няма, но този “рай” е направен от хиляди човешки души, които не искат тъй бързо да се откъснат и забравят красотите на Земята. Та там, в това друго измерение се намира този огромен “парк-рай” събран от всевъзможна красота на земният свят. Високи планини, красиви ручеи, сини езера, девствени гори, поляни с екзотични цветя и още и още…
Ако успее душата ти да стигне до там, е, поздравления – успял си! От там всички души намират своят път и могат да идат навсякъде във вселената. Но най-интересното и най-важното, което се намира в “Земния рай” не са красотите на майката Земя, нито това, че там е разпределящият възел за съдбите на душите човешки, а това, че някъде там се крие един вход с огромни порти. Ако ти влезеш там и си достоен, можеш да се изпълниш едно твое желание. Няма значение, какво е то. В тази реалност ограничения няма. Не съществува желание, което да не може се изпълни. Единственото условие е, че то се заплаща. Ха! Не мисли, че ще успееш да заблудиш някого! Там златни пари няма! Нито са ти нужни. Пак повтарям – твоята безсмъртна душа, човеко, не се нуждае от нищо за да съществува в другия свят. А цената, която трябва да заплатиш за желанието е висока. Сам реши дали си готов. И знай, че ако минеш през портала, връщане назад няма.”


9.
Тифани нямаше представа къде е Тобиас в момента. Че той е на европейско турне, че радва своите фенове по света и няма да се върне у дома повече от 6 седмици.
Тя бленуваше за него ден и нощ като омагьосана от странна магия. Това не ѝ пречеше обаче да следна ежедневно инструкциите по отделяне на душата от тялото.
Легнало положение. Отпускане на всички мускули. Изхвърляне на всички мисли от главата. Достигане на полусънно състояние на тялото, но запазване на ведри мисълта и съзнанието. Трудна работа! Всичките ѝ опити бяха тотално напразни и безплодни.
Всяка вечер, от седмица вече Тифани опитваше ли, опитваше. Накрая се умори. Почти реши да се откаже, или поне да опита пак след време, когато ненадейно нещо се случи. Тялото ѝ започна да усеща странни вибрации, като че нещо се стреми да се откъсне от нея, странно бучене в ушите, от което се вцепени… и успя.
Усети, че става от леглото, но беше много лека и ефирна, някак си безплътна. Но все пак усещаше някаква връзка с тялото си. Стана и погледна към леглото. Тялото ѝ лежеше там и като че ли спеше. Беше особено шокиращо. Разходи се из стаята. Опита се да се огледа, като че ли виждаше самата себе си, но като от сгъстена мъгла. Една тънка сребриста нишка излизаше от нея и се свързваше с тялото ѝ. Тя много добре знаеше какво е това. Всичко прочетено в книгата за сега съвпадаше. Опипа всички предмети. Всичко беше както трябва. Виждаше. Виждаше отвсякъде, от всички страни. Не с очите си, с душата си. Чуваше малките шумове в къщата. Отвсякъде. Не с ушите си, а с душата си. Невероятно преживяване! Невероятно усещане! Свобода! Толкова силно чувство за свобода, мир и любов не беше преживявала. Излезе от дома си. През стената. Знаеше, че тя не е пречка за една душа. Нали беше прочела книгата поне 20 пъти! Усещането беше като гъдел, когато ефирното тяло на душата ѝ премина през всички атоми на стената. Бррррр, хубаво е, ще мина отново през стената на връщане – реши категорично Тифани.
Знаеше, че само с мисълта си трябва да направлява своя ход и всяко желание. Пожела да отиде в градината на двора. И само за миг беше там. Незнайно как. Огледа цветята, докосна ги, помириса ги… Хм, това не може да е истина – дали не сънувам – разсъждаваше тя. Опита се да скъса една роза. Не успя. Ръката ѝ минаваше през нея. Реши да си докаже, че е успяла да се отдели от тялото си, че не сънува.
Отиде до оградата. Видя малко парченце олющена боя на металната ограда. Трябва да е станало скоро, до сега никога не беше го забелязвала. Или всичко е само илюзия? Халюцинация? Не…
Реши, че време да се върне в обратно. През стената. За първи опит беше предостатъчно. Само помисли за това и беше вече в тялото си. След минута се разбуди. Стана, огледа се и се усмихна. Помнеше всичко. Облече се. Направи си кафе. Изпи го бавно, с наслада. Взе фенерчето и светна прожектора на двора. Излезе и отиде до оградата. Огледа я и откри нещо. Най-важното нещо от толкова време насам.
Малко парченце олющена боя.


10.
Денят в антиквариата мина спокойно, но и вълнуващо. Тифани продаде доста скъпи предмети, на свои уважавани клиенти. Понеже носеше книгата навсякъде със себе си, за малко да продаде и нея. Разбира се, че нямаше да я даде на нищо на света, просто клиентът беше неприлично настоятелен.
–Чудя се, какво те спира да продадеш книгата на три пъти по-висока цена от тази, която плати за нея. Или очакваш по-добра оферта? – хапеше нокти Анна.
–Няма да продам книгата, Анна. Тя остава за мен.
–От кога пазиш антикварни вещи за себе си, вместо да ги продаваш?
–Има неща, приятелко, които не могат да се купят с пари. Тази книга е моя и аз няма да я продам.
–Ще те погребем с нея! – ужаси се Анна от собствените си думи.
–Точно така направете. Това е едно от желанията ми – усмихна се тъжно Тифани.
–Извини ме, моля те. Много съжалявам. Всъщност, просто аз не бих изпуснала такава оферта и се ядосах. Сега разбирам, че книгата означава много за теб и разбира се, аз уважавам твоето решение. Още веднъж, прости ми.
–Няма нищо, Анна. Все пак решенията в този магазин ги взимам аз. Така, че не се тревожи. Поне изяснихме някои подробности от неизбежното състояние на тленното ми тяло.
–Искаш ли кафе? – побърза да смени темата Анна.
–Разбира се, направи по едно. Днес имаме успешен ден, скоро затваряме, може да се отпуснем с по едно кафе и да помечтаем за задгробния живот.
–Моля те! Помислих, че си ме извинила. Явно още се сърдиш.
–Разбира се, че не. Просто не разбираш. Давай кафето. Може би друг път ще говорим за това.
Насладиха се на кафето в блажено мълчание. Всяка вглъбена в своите собствени мисли.
Тифани – за втория си опит за отделяне на душата от тялото, който щеше да осъществи още тази вечер, а Анна – за парите от книгата, които можеха да спечелят.


11.
Вторият и третият опит на Тифани, от нейните невероятни състояния на нейната душа, бяха също така успешни, както и първия. Тя посещаваше различни места по Земята само с едно една мимолетна мисъл. Пожелаваше си да бъде в гората и за част от секундата беше там. Тя посети невероятни места, за които иначе само можеше да си мечтае.
Тя виждаше, чуваше, усещаше и разбираше всичко, което я заобикаля. Разбира се, никой от живите жители на Земята не я забелязваше. Не само защото не им се отдаваше да виждат духове, а и защото Тифани не желаеше. Всяка нейна мисъл и желание се изпълняваха на секундата.
В своя трети опит дори срещна друга разхождаща се като нея душа. В началото тя малко се уплаши, но после разбра, че духът е доброжелателен и реши да контактува с него. Контактът се осъществяваше единствено посредством предаване на мисли. Или по-точно казано по телепатия.
Това за нея беше ново и удивително преживяване. Духът, също като нея си имаше свое живо тяло. Това също ѝ помогна да пропъди всички съмнения относно реалността на душевните ѝ полети. Поговориха си, после се разделиха.
Тя знаеше, че някъде там има още много души, но с вече мъртви тела и смяташе в скоро време да достигне други нива, да се откъсне от Земята и да ги посети. Но, всичко с времето си – мислеше си тя – все още не съм готова, но скоро ще успея. Имам да изучавам още толкова много неща… Кой каза, ще съм земен червей?
Местата и хората, които посещаваше само със силата на мисълта бяха неизброими.
Реши, че следващият път, ще посети Тобиас. Беше неизбежно. Нямаше да се примири, ако не го направеше.
След това вече, можеше спокойно да изследва останалите нива на астралното пространство. Но не и преди да види този, заради когото много нощи беше будувала.


12.
Никой не знаеше за странните занимания на Тифани. Тя реши да не споделя това с никого, за не сметнат, че е полудяла. Беше в антиквариата, когато телефона прекъсна мислите ѝ.
–Мамо! Откога не съм те чувала! Разбира се, мамо, добре съм. С какво се занимавам ли, както обикновено с антиквариата, преведох една особена книга. И е много е красива, трябва да я видиш. Не, не е за продан, за мен остава, просто не мога да се разделя с нея. Да. Да. Ще дойда. Разбира се. И аз! Дочуване.
Утре щеше види майка си. Дали да ѝ сподели? Ще ѝ повярва ли? Тя трябваше да знае, все пак ѝ е майка. Най-добрата майка.


13.
Срещата на Тифани с майка ѝ мина успешно. Успешно защото майка ѝ не я сметна за луда. Разказите за странните неща, които се случваха напоследък с Тифани, озадачиха майка ѝ, но тя вътрешно и гласно се съгласи, че навярно всичко се случва така, защото просто трябва да се случи така. Огледа книгата и усети нещо мистично в нея. Имаше невероятно красиви сребърни корици. А и тези камъни! Макар, че искаше да предпази дъщеря си от странностите в живота ѝ навлезли така изведнъж, тя не пожела да изрази пред дъщеря си своите тревоги. Помисли си, че все пак дъщеря ѝ е възрастен човек, който може да мисли и знаеше, че Тифани никога не е била безразсъдна. Помоли се само, тя да бъде щастлива, та дори и цената която трябва да плати за щастието си да е жестока. Все пак, Тифани беше единственото ѝ дете и майка ѝ я обичаше безкрайно. Тифани и Валерия винаги са били много близки, много повече от просто майка и дъщеря.
–Само се обаждай по-често – настоя Валерия – Дъщерите не трябва да забравят майките си.
–О, мамо Валери, бях претрупана с работа по книгата, а и всички тези странни неща… Не исках да те тревожа.
–Скоро всичко ще ти се изясни, Тифани. В този свят нещата не могат само да се виждат и чуват. Някои неща могат само да се усетят. Ако ти чувстваш, усещаш, че вървиш по пътя, който трябва да извървиш, аз няма да те спирам, а само ще те подкрепя. Защото искам да си щастлива.


14.
Тифани се приготви за своя пореден полет в астралният свят. Там където за душата нямаше предели. Искаше само да го види, отдалеч, да почувства неговото обаяние, да потъне в очите му като в море, да усети душата му.
Излезе безпроблемно извън тялото си. Застана на прага на своята врата и си пожела да отиде при него, където и да се намира той. Само за миг, тя се озова на голям стадион пълен с толкова много хора, че ѝ се зави свят. От речта, която чуваше, може би се беше изтърсила в Италия. Но какво прави тя там? Нали си пожела да види Тобиас? Само след миг го видя. На сцената. И той запя с ангелския си глас. Никога нямаше да забрави тези минути. И изведнъж ефирната ѝ същност сякаш се разтресе и тя зарева с нечовешка мъка. Споменът за него изплува в съзнанието ѝ, незнайно откъде и защо; и тя беше вече повече от сигурна, че той означава за нея нещо много, много по-силно от просто любов.
Тревогата и любовта която чувстваше, докато го гледаше, беше толкова мощна, че тя не издържа повече и пожела да се върне обратно у дома, в тялото си. Издигна се бавно нагоре, погледна го за последно и отлетя.
Тобиас отвори уста за последната нота от песента си и погледна нагоре в тъмното небе. Някак си само за миг му се стори, че вижда онази нежна русокоса жена от последният сън, който си спомняше и от който не искаше да се събуди.
Бурните аплодисменти развалиха магията на миража.


15.
Какво се е случило? Какво съм направила? Защо ми се случват тези неща? Кой е той? От къде и откога го познавам? Защо го срещам сега? Защо изпитвам такава мъка по него?
Защо, защо, защо!
Тя не знаеше отговорите на най-важните въпроси в живота си. Целият следващ ден остана в къщи и плака. Но се зарече някой ден да разбере, какво всъщност се случва. Тя трябваше да открие отговорите, каквото и да ѝ коства това.
Нямаше да се примири с половинчати отговори и някакви полуспомени, откъслеци от миражи, които всъщност не помнеше от къде и защо идват в нейното съзнание.
Все пак, може би трябва да иде на лекар. Дали? Той със сигурност нямаше да ѝ даде отговори на въпросите, които толкова силно я вълнуваха.
Може би за сега ще го отложи. Лекаря. За сега. Само за сега.


16.
Тифани преживя емоционалните си сътресения, като се отдаде на дълги разходки из парка в града с празен ум и със забрана за всякакви мрачни мисли. Разбра, че с напразно лутане из лабиринтите на съзнанието си, няма да открие отговорите на въпросите си. Тя беше повече от сигурна, че някой ден, те сами ще дойдат. Иначе беше безсмислено съдбата да ѝ предоставя загадки, чиито отговори пази само за себе си. Все щеше да открие начин, по който отговорите да бъдат разкрити. Ако не нацяло, то поне частично. Иначе всичко това, би означавало просто лудост.
Анна я заместваше в антиквариата. Тя усещаше, че нещо се случва с Тифани и тайно се надяваше, това да е някой обожател на който Тифани най-после е отвърнала, макар че смътно се досещаше, че вероятно пръст в цялата история няма някой си таен обожател, а тази проклета книга, чиято стойност пропуснаха само заради инатът на Тифани.
Тифани ѝ се обади, както се разхождаше из парка и я помоли да я замести поне за още една седмица.
Анна прие с удоволствие, макар, че Тифани ѝ липсваше много в магазина.

Тифани вечеря лека салата в един морски ресторант, прибра се у дома и реши да не губи време в самосъжаление, а да продължи да развива своите новооткрити способности.
Затвори очи легнала в спалнята си, отпусна се и напусна тялото си.
Този път нейният полет беше извън пределите на Земята, на някакво особено място с безвремие, където видя себеподобни. Всъщност бяха малко по-различни. Те нямаха като нея тънка сребърна нишка, която свързва тялото с духа.
Което можеше да означава само едно: душите от това новооткрито място в странно безвремие бяха без живи тела на Земята.
Една от душите се отдели от мястото си и се насочи към Тифани. Тя застина в очакване, без да знае, какво трябва да направи. Въпреки всичко, нямаше лоши впечатления, напротив чувстваше приятелски чувства и обич.
–Здравей, Европидия! Знаех си, че ще успееш да се справиш… Добре си дошла!
–Ъъ, здравейте, благодаря Ви. Аз много се радвам, че успях да дойда тук, макар че не знам къде точно се намирам… И всъщност моето име е Тифани…
–О, да, Тифани… Мила Европидия, ще го кажа по земен начин, за да ме разбереш. Ти – твоята душа, единствената и безсмъртната носи винаги само едно име. В твоите прераждания родителите ти дават имена, а на брой, досега те са повече от хиляда. Сега в момента твоето тяло носи името Тифани. Едно от хилядите. Но моля те, запомни, че душите никога не менят имената си. Ти в този момент си душа без тяло, следователно си Европидия. Всички те познаваме и се радваме, че ти приживе успя да ни навестиш.
–Разбирам… – Тифани-Европидия се изуми, колко още има да учи и да си спомня… – аз понеже аз съм нова тук и не знам много неща, всъщност тепърва се уча, с какво име да се обръщам към Вас?
–Ще дойде време и ще си спомниш каквото трябва, Европидия. Моето име е Доситей.
–Виждам, че всичко знаеш, би ли отговорил на няколко мои въпроси, Доситей?
–Стига да имам правото да ти отговоря. Иначе, питай!
–Вие всички тук нямате живи тела, нали?
–Да, Европидия, ние в момента нямаме материални тела на Земята. Те са мъртви.
–А има ли и други като мен тук със все още живи тела?
–Идвали са такива, но те не се застояват дълго тук, идват и си отиват, но са много малко на брой.
–Много съм ти благодарна, Доситей, ако мога ти говоря на ти…
–Разбира се, хубавице, та ние всички тук сме повече от братя и сестри, а аз съм един от любимите ти философи.
–Наистина ли? – усмихна се Тифани-Европидия.
Но изведнъж нещо настойчиво я призова да се върне в тялото. Тя не успя дори да се сбогува и отлетя обратно.
Настойчивият звън на телефона я подразни, но отвори очи в леглото си и отговори.


17.
–Ало?
–Ъъ, добър вечер, всъщност… извинете, объркал съм номера… – Тобиас непривично за себе си се стъписа. Гласът на жената, който чу, му беше като че ли познат незнайно от къде, но той всъщност се обаждаше на мениджъра си, веднага след като беше приключил концерта му в Унгария. В бързината е объркал нещо, вероятно. Извини се още веднъж и затвори.
Тифани усети силна емоция, позна гласът му и се смая. На какво ли си играеше съдбата? Това не можеше да бъде само съвпадение.
Тя преосмисли всичко което преживя тази нощ във виртуалната реалност. Доситей… стара душа, неин приятел, толкова сърдечен…
Аз се казвам Европидия, какво име само – развълнува се Тифани – всъщност душата ми носи името Европидия. А и душата ми е толкова стара, чак древна, след като има над хиляда прераждания…
Стана от леглото, направи си кафе и започна да си води записки за своите астрални преживявания. Така щеше да систематизира всичко, да приведе в ред мислите си и да черпи отговори на въпросите си. Започна още от първия опит и описа всички преживявания до днес.


18.
На следващата сутрин реши да отиде на работа. Прехвърли файловете с мемоарите си и на компютъра в антиквариата за да ѝ е по-удобно и за да може и от двете места да работи.
Анна отиде да оглежда някои антикварни предмети предложени от клиенти и нямаше да се върне до вечерта.
Тифани продаде интересни и стойностни предмети веднага след като отвори магазина.
След това нямаше нито един клиент и Тифани реши да прегледа пак файла с невероятните си преживявания.
Можеше да се издадат като книга с мемоари – “Приключенията на Тифани Ларстън” – ха-ха! – много смешно – закикоти се Тифани – кой ли ще ми повярва? И не само това, а по-лошо – ще я обявят за болна или полудяла.
Но една идея се оформи в съзнанието ѝ. О, да, тя ще напише книга, но не мемоарна, а да речем фантастична. Тогава никой няма да я обяви за луда. Само тя ще знае, че всичко всъщност е самата истина. Аз много обичам да се шегувам – помисли си тя – и същевременно да казвам истината.
Започна втори файл с оформяне на мемоарно-фантастичната книга. Щеше да се получи. И то много добре!



19.
В следващите два дни тя опитваше да намери отново Доситей в астралните си пътувания. Но не го откри, нямаше го на мястото където го срещна преди. Нямаше го и на други места. Пожела си да отиде при него, но не успя. Не знаеше защо. Затова реши да предприеме най-смелите, безразсъдни и вълнуващи пътешествия на душата. Тя посети десетки звезди, планети, галактики и светове, нечувани и невиждани от земните хора. Преживя толкова вълнуващи мигове, че ѝ беше трудно да изрази с думи всичко преживяно от нея в книгата си. Приземи се на Луната, на Марс, на Венера, на Сириус и на всички места, където любопитството ѝ се пробудеше. Срещаше извънземен разум, други живи същества и контактуваше с тях. Не се боеше от нищо. Защото знаеше, че душата ѝ е ненаранима и безсмъртна. Научи нови истини, откри скрити съкровища на духовното познание, усети невъобразима любов и щастие. Все неща, които човек от Земята никога не може да преживее и да разбере. Никога, ако не освободи душата си и не успее да полети…
Защото огромният Космос е създаден за да се открие, да се види и преживее. Иначе кому е нужен?
След известно време, тя отново реши да опита да се свърже с Доситей.
Този път успешно.
–Здравей, Доситей!
–Какво те води насам, Европидия? – с усмивка се поклони Доситей.
–Търсих те…
–Знам. То ти имаше и други важни начинания. Да откриеш Вселената. Поздравления. Невероятна си! Винаги си била! Винаги съм ти се възхищавал.
–О! Вероятно, но не си спомням… Благодаря! Все пак имам и друг един много, много важен въпрос. Въпрос за Тобиас Валтон. Не знам как точно да формулирам въпроса си…
–Не е нужно. Ние тук всичко знаем. Всичко ни е известно.
Ще успееш ли, ще имаш ли куража да чуеш истината за теб и Шерион? О, да – ти не помниш неговото име… Душата на Тобиас се нарича Шерион.
–Шерион… Да, да, готова съм да чуя истината – беше категорична Тифани-Европидия.
–Тогава се приготви да чуеш вашата история, Европидия.
Вашата история…


20.
–Шерион и Европидия. Европидия и Шерион. От както вашите две души съществуват, вие двамата, Европидия, винаги, вигаги сте били заедно. Във вашите хиляди прераждания единствено той е бил твой мъж, партньор, съпруг, а ти – неговата единствена жена. Винаги.
–А защо?
–Защото, скъпа моя, толкова силна е любовта ви. Тя е вечна. Както са вечни душите ви. Тук постоянно се носи легендата за вашата любов, една от малкото такива, дори в нашия съвършен духовно-астрален свят…
–Тогава в този живот какво се е объркало? Защо не сме заедно? –потръпна Тифани в очакване.
–В този живот, ти реши, че искаш промяна. Реши, че този път не искаш да сте заедно, че ще опиташ нещо ново. Шерион беше истински смазан от твоето решение. Той го прие мълчаливо и нито за миг не оспори желанието ти. Ти много силно го нарани с това, Европидия…
–Но защо така съм решила? Защо съм наранила най-любимия си от векове насам? Защо съм била такава…
–Някои отговори може да откриеш и да си спомниш, само когато твоето физическо тяло приключи земния си път и твоята душата вече не е свързана с него…
–А как, как мога да поправя грешката си? Как мога да изкупя вината си? Какво да направя за да ми прости Шерион?
–Това трябва да откриеш сама, Европидия. Мога само да те подкрепям. Ти ще успееш, скъпа.
Тифани потъна в дълбока тъга, разтресе се и мъката пролази като ток по безплътното ѝ тяло. Не можа и този път да понесе силните чувства на вина и тъга по нейната любов, които я връхлетяха, както на стадиона в Италия. Трябваше да се връща обратно, иначе ефирното ѝ сърце щеше да се пръсне.
–Благодаря ти, философе мой… благодаря…
И се върна обратно в спящото си физическо тяло.



21.
Шокът беше неописуем. Трудно ѝ беше да проумее всичко, което научи. И ето че, отговорите на така важните ѝ въпроси, не ѝ донесоха покой. Напротив, те породиха нови въпроси и още по-трудни ситуации, за които тя нямаше решения.
Поне някои нейни чувства, мисли и състояния можеха да се обяснят с тайната, която ѝ разкри Доситей. Сега можеше да разбере защо Тобиас поражда у нея такива чувства. Но вината ѝ беше непоносима за самата нея. Тя не искаше, а и не можеше да си прости. И нямаше, докато не намери начин да изкупи вината си.
И докато пишеше книгата си и описваше астралните си преживявания, изведнъж прозрението дойде. Дори го записа в мемоарите си.
Тя ще отиде в “Земния рай-парк” и ще открие портала.
Тя ще си пожелае нещо. Дори това да ѝ коства всичко.
Скоро, много скоро тя ще го стори.
А сега трябваше първо да оправи някои неща на Земята.
Да довърши книгата си, до поговори с Анна и майка си.
Защото смътно усещаше, че цената на желанието ѝ няма да е просто само “висока“, тя ще е… жестока.

Един живот не е достатъчен

Мнение от Osiana » 07 август 2017, 01:07

Здравейте, ще ви разкажа моята история...
Главите са кратки, лесни и прости за четене, без излишно многословие и разтягане на локуми, защото за мен е важно да предам историята във възможно най-интересния вариант, а не да пълня страници за обем като трупам безсмислени изречения. Пък и аз не си падам по празните приказки. Така, че всяка дума от моята история има своето значение, особено за мен, а се надявам за Вас, тя да е интересна, а пък и дай Боже и да породи у вас поводи за размисъл. Тогава ще съм доволна. Без всякакви претенции за художествена стойност и без каквито и да е комерсиални мисли, насърчавам четенето, пък дори то да е написано от мен. Приемам всякакви коментари, критики, хвалби и прочие.
Приятно четене, от следващия пост:

Към началото

cron