Пролог(на една не много кратка история)

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Пролог(на една не много кратка история)

Пролог(на една не много кратка история)

от Aydar » 08 януари 2017, 00:42

Здравейте
Престраших се да споделя с вас началото на една история, която се оказа доста дълга...
Благодаря ви за отделеното време и внимание!

ПРОЛОГ
Вечерният мрак падна тихо и неусетно. Време бе и нощните духове да се пробудят от дневния си сън, но не и тази нощ. Тази нощ щяха да спят, глухи и слепи за потайните човешки дела.
Нямаше как да го отлага вече. Понесла детето на ръце, тя се измъкна спокойно от замъка и скоро се сля с вечерната пустота. Лунната светлина бе напълно достатъчна да вижда къде стъпва. Бе уверена, но колкото повече наближаваше Горското езеро, сърцето ѝ започваше да подскача, а краката ѝ да омекват под тежестта на решението, което бе взела. Нощната мъгла с лекота отстъпваше пред стъпките ѝ. Тук-там по дърветата се обаждаше съвсем бегло някой гарван или кукумявка, но веднага щом тя преминеше, звуците на гората секваха. Бебето спеше тихо в обятията ѝ. Тя си помисли за миг, как може да се случи нещо толкова ужасно на това невинно създание? Вдишваше леко нощния въздух. Това я караше да се отърсва от мислите си.
Застана на брега на езерото, точно под старата върба. Дълго се взираше с надежда в сребристата вода, осветявана от лунните лъчи. Прошепна няколко думи на водата, надявайки се, че водните духове, нейните духове, ще я чуят. Зачака със затаен дъх, но водата си оставаше все така спокойна. Духовете спяха, точно както бе предречено. Дори те не искаха да го вземат.
Тя сведе поглед отчаяно и погледна детето си с умиление. То се размърда съвсем леко и бавно отвори очи, които жадно започнаха да търсят погледа на майката. Тя се загледа в него, опитвайки се да разчете нещо – нима това бе усмивка? Сетне извърна погледа си и го закова право във водата пред себе си. Нямаше бъдеще за това дете, то не бе дар от боговете. Бе дар на любовта, но заради предопределеността на съдбата му, тя не го искаше. Думите на духът Дола кънтяха в главата ѝ и колкото и да се опитваше, не можеше да ги заглуши. Трябваше да го направи. Трябваше да сложи край на бъдещето му, да прекрати съдбата му, да предотврати страданието му. Само тя би могла...
Дълго постоя така, загледана пред себе си, стараейки се да не поглежда детето си. Дори не му бяха дали име. И защо да го правят? То не дойде с радост, не дойде с очакване. Донесе им само разочарование, но нима бе виновно? Тяхна бе вината. Мислеха си, че любовта им би надвила проклятията на съдбата...
Тя се вслуша в нощта, сякаш чакаше някакъв знак, че не е нужно да го прави. Надяваше се до последно, но дълбоко в себе си знаеше, че бе неизбежно да не направи, това, което не искаше.
- Остави го на земята. Аз ще го направя – каза плътния му глас зад нея.
Тя го погледна с крайчеца на окото си. Като че ли се ядоса, бяха се разбрали.
- Аз съм му майка и е редно аз да го направя – отвърна хладно тя.
- Именно защото си му майка е редно да не го правиш ти. Не би било справедливо ти да живееш с тази вина – отвърна той.
Постоя още малко на мястото си, без да мръдне. Сетне положи внимателно детето под върбата, до самия край на езерото, стараейки се да не го поглежда.
- А нима ти можеш да живееш с тази вина? – попита тя, след като се отдалечи от детето.
- Мога и ще го направя. Заради теб, заради всички – отвърна той и тръгна към детето.
Тя продължи безшумно по пътя си без да се обръща. Последното, което чу бе изваждането на острие от ножница.
Той дълго се взираше в очите на детето. Как нищо не подозираше това малко създание – чудеше се той? Нотка на колебание се прокрадна в сърцето му. Колебание, което той дълго време потискаше, а ето, че точно когато моментът настъпи, слабостта му
го бе обзела отново. Той прибра камата си и се изправи. Обърна се и пое обратно натам, откъдето бе дошъл, без да поглежда назад. Не се чуваше нищо, детето сякаш не бе там.
След малко осъзна – можеше да живее с вината, че е погубил собственото си дете, но би ли могъл да живее с вината, че го е оставил живо?

Към началото