от cattiva2511 » 24 януари 2016, 15:40
Шеста глава
„Тя най-накрая видя най-красивото нещо в живота си… а бе виждала много неща!“
Блейк се отпусна на леглото си след поредната контракция. Скоро щеше да види сина си.
Последните месеци минаха в спокойствие. Бисямон всеки ден я посещаваше, макар на нея да й бе безразлична натрапчивата му компания.
Изида често й се подиграваше, че малката Никта се е преродила в това проклето тяло. Тези забележки също пропускаше между ушите си.
Алисън всяка вечер идваше в стаята й, като я молеше да спят заедно, било я страх от тъмното. Този страх дойде изневиделица, нямаше причина за него, но детето все пак бе ужасено. Какво пък, Блейк нямаше нищо напротив.
Алек я преследваше като краставо куче мръвка, за това тя от време на време го удостояваше с вниманието си, след което същият цъфтеше дни наред.
Съпругът й продължи да си ремонтира къщата. Направи и детска стая, а през последния месец често търсеше и самата Блейк. Каза й дори, че сякаш детето е негово, не можел да го обясни, но изпитвал чувства към нероденото.
Разтърси я спазъм. Старата акушерка, преведена над нея, силно се учуди, когато при всяка контракция, вместо да крещи Блейк се смееше. Не истеричен смях, потискащ болката, напротив — щастлив.
Щеше да даде живот — тя съществото единствено с начало и край?
Странно, но я изпълни топлота към това дете, макар още да не го бе виждала. Искаше го и вече бе напълно наясно, че никога няма да й омръзне.
Напъна се отново. Болките не бяха така нетърпими, както й ги описваха ограничените кокетки, жените на техните съседи. Сигурно на глупавите госпожици никога не бяха вадили далак просто ей така, за кефа на някой извратеняк. Блейк отдавна вече не можеше да се впечатли от такива дребни неудобства, като физическото страдание. Та тя даваше живот, наистина го правеше.
След дванадесет часа на мечти от страна на родилката и мъки от страна на акушерката, на бял свят се появи Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър.
* * *
Блейк седеше на новата си беседка, построена сред рози. Красива е пролетта. Притисна бебето си и погледна към дърветата. Никога не е харесвала студа, особено ако е в човешко тяло, но вече го обожаваше. Зимата й донесе Джао. Отново сведе поглед към сина си. Малко пухкаво шестмесечно бебе. Това наказание бе най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.
Десет години? Които вече дори не бяха десет… щеше да му мисли като му дойде времето, за сега нищо не можеше да я откъсне от сина й.
— Значи все пак си родила копелето си и той му е дал името си? Чух, че като бесили любовника ти, дори не си благоволила да го посетиш, преди смъртта му!
— Здравей, Рейчъл. Тези месеци съм толкова добре настроена, че изобщо не ми пука каква помия се лее от устата ти! Тръгвай, преди да съм насъскала кучетата! Ако още веднъж се промъкнеш в дома ми, много ще съжаляваш! — Блейк не дочака отговор. Стана, с детето на ръце, обърна гръб на жената и беше готова да тръгне към къщата. Тогава недоволната любовница понечи да я хване за ръката. Стресната, Блейк за малко не изтърва най-ценното си. Заради това подобие на човек можеше да нарани детето си. Спря се и затвори очи. След като си пое и изпусна, на два пъти, дъха си се усмихна на Джао и го остави на беседката. Врътна се на пета по посока на натрапницата:
— Това, мила моя, е най-голямата грешка, която допусна в живота си! — протегна ръка, все едно щеше да я потупа по рамото, но вместо това натисна с два пръста една точка на врата й и същата падна върху розите.
Рейчъл отвори очи. Главата я болеше ужасно. Къде се намира? Огледа се! Бе завързана в легнало положение за нещо изключително твърдо. А, че е вързана нямаше съмнение, тъй като не можеше да помръдне, а там, където се врязваха въжетата кожата й гореше. Единственото, което можеше да движи що-годе свободно бе главата си и то от врата нагоре, но имаше странното усещане, че и това скоро ще й бъде отнето.
— А, събуди се, съседке! Как спа?
— Алек, за Бога, къде се намирам? — пияният нехранимайко? Рейчъл въздъхна, той бе безобиден, явно искаха само да я сплашат. Ами да си признае — получи се, неведнъж Джесика й беше казвала, че не иска повече да я вижда, тъй като явно и херцога не я искал. Тя не повярва на празните заплахи, имаше богат опит от конкуренцията на брачния пазар.
В това време Алек пристъпи към нея, наведе си и освободи горната част на тялото й от дебелите въжета. Помогна й да се изправи до седнало положение, като подкрепи гърба й с ръка.
Рейчъл започна да пищи. Из цялата мрачна стая имаше различни дървени маси, със завързани за тях тела. По замята капеше кръвта на нещастниците. Някои бяха с липсващи крайници, други отворени и изкормени, трети с избодени очи и странни маски върху лицата си.
Спомни се деня, когато дойде на сватбата. Когато се събуди под крушата на бащиния дом реши, че всичко това било само сън. Нервите й явно сдали багажа от напрежение. Не е било сън! Онзи ден Алек наистина подарил на Джесика два човешки пръста. Какво, за Бога, ставаше?
Гърлото започна да я боли, но тя продължи да врещи, да се опитва да се отскубне от ръцете на Алек, но той вече я бе положил отново в легнало положение и пристегна въжетата стискащи гръдния й кош. Докато си припяваше някаква мелодия, която Рейчъл не разпозна, той завърза и ръцете й. Напъна се да изправи поне малко главата си, за да види, че около масата има специални издатини, на които се държаха въжетата. Все още пищейки започна да дърпа китките си, но единственото, което постигна бе да ги разрани, ала от страх не усещаше тази болка.
— Леле, Рейчъл, имаш прекрасни бели дробове… искаш ли да ти ги покажа?
Алек не вярваше, че е възможно, но Рейчъл нададе вой още по-високо.
— Алек, ако ти не цениш дара даден ти да чуваш, то аз го ценя! — влезе в подземието намръщената Блейк. След първото му фиаско със семейството на Джон, тя видя в Алек онези черти, които бе виждала често в хората като него. Той получаваше удоволствие от това да убива и измъчва. Защо не? Хобито си е хоби. Помогна му да преустрои онази част от къщата, за която никой не знаеше. Тъй като имението бе отвратително старо, поне за хората, Блейк бързо откри замаскираната врата, водеща до забравени тъмници. До самите помещения се стигаше доста мъчно, през тесни и тъмни коридори. Дебелата желязна врата, както и още по-дебелите стени, правеха подземието напълно шумоизолирана. Поне хората на горните нива не биха могли да чуят воплите на жертвите на Алек. Неговите набези се извършваха само върху такива, които Блейк предварително одобряваше. Например — в съседство от Рейчъл се намираше жена, която бе убила собствените си деца. Един насилник от другата й страна. Двама-трима бандита, които ограбваха карети вечер и изнасилваха и убиваха жените в тях.
Колекцията бързо нарасна, когато на сцената се появи Бисямон, облечен в тялото на съдията-педофил. Така Алек не преследваше Блейк постоянно и тя можеше да се отдаде на детето си. В същото време й бе толкова благодарен за „подаръците“ си, че сигурно би зацелувал краката й, ако му разрешеше. Идеята й не бе оригинална, от време на време и нейното семейство имаха странни чувства, като например справедливостта. След като момчето трябваше да изразходва нейде енергията си, защо да не ползва човеци, които според обществото си и без това са развалена стока?
Мислите на Блейк бяха прекъснати. Жената така врещеше, че сигурно херцогинята нямаше да може да чува поне с часове след това посещение в светая светих на Алек.
Домакина кимна разбиращо, взе един парцал и го натика чак до гърлото на съседката си. После с друг овърза главата, та да не може да го изплюе.
Очите на Рейчъл щяха да изскочат от орбита. Какво щеше да стане с нея? Какво щяха да й направят тези побъркани хора? Видя лицето на омразната Джесика надвесено над нейното собствено. Преглътна! Това бе грешка. Парцалът я задави и тя се опита да се закашля, но само се сгърчи и сълзи покапаха от очите й.
— Стига, слушай! Ако не го направиш, ще те оставя сама, в компанията на Алек, а повярвай ми, дори аз му нямам пълно доверие, нали така? — Рейчъл започна да кима. Щеше да направи каквото поискат, само и само да я оставят да си иде от тук жива и здрава.
— Какво е направила?
— Щеше да нарани Джао, неволно, но щеше да го направи.
Алек погледна заплашително към нея. Тя започна да клати отрицателно глава. Никога не е искала да наранява бебето. Съвсем случайно дръпна ръката на Джесика малко по-силно, но това го направи просто защото се ядоса на момента. Искаше да изкрещи, че нищо не е застрашавало копелето, но все още не беше физически възможно да издаде правилните звуци.
— Така, мила моя Рейчъл… ужасно име, не мислиш ли, Алек? — „тези хора са напълно луди.“ — Тъй като не си направила наистина нищо лошо, ще те пуснем!
— Така ли ще направим? — повдигна вежди разочарования Алек. Рейчъл започна да благодари на Бога, че ще се отърве от цялата тази сбъркана фамилия.
— Точно така, но Алек, съгласи се, че все пак тя трябва да понесе наказание за това, което за малко не направи! — „какво наказание? Не, не, не!“
— Да, права си, скъпа сестро, така е редно!
— Искам тази ръка — и Джесика посочи лявата й ръка. Тя я бе дръпнала с дясната… какви глупости се въртяха в главата й? Какво значение имаше коя ръка искаха да отрежат…
Стоп! Искаха да отрежат ръката й? Нейната ръка? Просто така? Не, не може да бъде!
— Алек, можеш да го правиш както си искаш, колкото дълго време пожелаеш, но искам ръката в червена кутия. След като хормоните ми се разбушуваха започнах да харесвам червения цвят. Тя трябва да остане жива, нищо друго от тялото да не си пипнал, разбра ли? Довечера ще ти донесат друга играчка, тази ще бъде задача.
— Както кажеш, сестричке!
Джесика се обърна, за да си ходи. Рейчъл искаше да я спре, да се моли, да плаче, да лази на колене, ако трябва. Това не можеше да се случва с нея, това е кошмар. Ще се събуди, точно така, ще се събуди съвсем скоро от него в собственото си легло.
С тези така не успокояващи мисли отново изпадна в безсъзнание.
* * *
— Дори миришете като хората вече? — Тара се стресна и бавно се обърна по посока на така болезнено познатия глас. Той бе пред нея, наклонил глава и разглеждащ я подигравателно, или поне тя така си го представи. Въпреки, че бяха от един и същ биологичен вид не си приличаха по нищо.
Тара изглеждаше като висока, чернокоса, доста закръглена жена. Лицето й бе обло и приветливо, погледа — топъл, излъчването бе на човек, който винаги би ти протегнал ръка.
Съществото, което стоеше пред нея бе гладко и абсолютно безизразно. Просто една сянка, фигура, нищо повече. Няма цвят, няма емоции, няма аромати… една форма. Можеше да заприлича на нея, стига да поискаше, но едва ли щеше да го направи. Тара бе сигурна, че Той мрази хората. Тя не ги мразеше, бяха й безразлични, нищо повече. Както всъщност й бе и безразлично това неканено създание.
Тук беше новият й дом, новото семейство, а Този застрашаваше всичко, което бе постигнала до сега, ако се откриеше присъствието му.
— Какво правиш тук?
— Винаги си се опитвала да бъдеш различна, толкова типична човешка черта, не мислиш ли? Как наричаш това… — при което създанието протегна ръката си и описа обвивката на Тара.
— Приемам името Тара, но съм приемала много имена. Мисля, че образа, който създадох за хората с това име ми допада най-много. Поне този образ не са го съсипали, както съсипваха други мои превъплъщения.
— Нека позная, това е образ на…
— Образа на пазителя на родовото начало, но ти не би го разбрал, нали така?
— Не, а и не мисля, че искам. От колко време сте заточени тук, Тара? Три-четири хиляди години… повече?
— Защо питаш?
— Свършила си добра работа с малките ни анархисти. В началото интереса им към тези кратко живеещи твари ги е отделил от развитие. Да, наистина добре, но вече не ни вълнува вашият цикъл на съществуване. Задава се война.
— Подозирах, че хуманоидите няма да оставят нещата така, особено след Великата война. Не се притеснявай, остави ни далеч от всичко това и тези тук няма да тръгнат да помагат на нещо, което не разбират. Хората на това изостанало място са ограничени, разединени и потиснати в собствените си измислени светове.
— Да, от вашите игрички превърнахте един толкова обещаващ вид в това подобие на съществуване. Знаехме, че така ще стане.
— Мислиш ли, че съм толкова глупава, че не разбрах, защо ни заточихте точно на това отдалечено място, пълно с човеци, на този етап от еволюцията си. Бяхте ги оставили да живеят като скотове, каквито всъщност и бяха, когато пристигнахме. Ако бях оставила нещата да се развият в естествения им ход, доста бързо приматите щяха да се превърнат в хищници, а ние в тяхната плячка. Трябва да си ми благодарен, за това, което направихме с тях. Погледни ги сега, на крачка от прогреса, на крачка от това да видят истинската си същност, но неспособни да го сторят. Толкова са вглъбени да се избиват едни други, че в съзнанието им не е останало място за развитие…
— О, престани да възхваляваш победите си, над това, което ти предоставихме. Искаш да се завърнеш, както разбрах… не може! Войната е започнала, не искам онези недоразвити създания да попаднат на колонии като тази и да обединят сили. Ще останете тук и ще държите нещата такива каквито са си за тези примати. Тази планета е обречена, живота й няма да продължи много. Не бихме желали нещата да не станат, както ги искаме…
— А ако откажа, тогава? Какво?
— Не искаш твоите „деца“ да разберат, че ти не си нищо друго, освен един надзирател, нали? Не се залъгвай, единичните индивиди не ни вълнуват. Дали ще продължите ти и твоето семейство да съществува или не, няма никакво значение за нас. Тази планета ще умре, при това много скоро, ако тези бозайници започнат да развиват възможностите си, просто ще премахнем вида им. Не искаш да се окажеш на грешната страна! Склонни сме дори да оставим твоите собствени чеда да определят съдбата ти, веднага щом узнаят, как си ги направлявала в нужната насока, така както те правят с тези твари на планетата. Не мисли, че си важна, единството е важно.
— Както винаги отдават ти се дългите речи. Не се безпокой, няма да направя нищо нередно. Ще сторя това, което винаги съм правила — ще се подчиня!
* * *
Алисън се беше сгушила до племенника си, като го галеше по главата. Джесика бе легнала от другата страна на бебето, докато разказваше най-красивата приказка, която момичето-жена бе чувала. Винаги ставаше така: жената на брат й бе запас от толкова истории, че тя ги попиваше като гъба. Обожаваше Джесика, искаше да прилича много на нея, но това никога нямаше да стане, защото Алисън никога нямаше да порасне… поне не и в съзнанието си. Знаеше това, Джес не й го спести. Както й обеща още в началото, тя не криеше и не лъжеше детето, само и само да не го нарани, но в същото време бе по-ласкава дори и от самия Дейвид, който беше най-близкото й същество, поне допреди да се ожени.
— Какво предизвикало тази Велика война? С кого са се били хората?
— Не — хора, мила моя… нека наречем този народ деос[1].
— Добре, но защо и с кого?
— Всъщност не знам истинската причина. Най-вероятно заради най-стария мотив на света — власт. Началото на войната е била много преди принцесата да започне да съществува.
— Искаш да кажеш, преди да се роди?
— Аз ти казах, че принцесата не е човек, нали така? — Блейк несъзнателно започна да гали коремчето на Джао. — Тогава нека да кажем, че принцесата е от онези други същества, наречени деос. Те не се раждат, нямат майка и баща, защото самите те не са нито мъже нито жени.
— Но тогава как така принцесата е принцеса?
— Въпреки това те могат да решат дали искат да са жени или мъже, поне докато приемат формата, която им харесва. Представи си да живееш петдесет години като мъж, завоевател, владетел, герой… после още петдесет години, като нежна и красива жена, която да се грижи за семейството си.
— Не ми харесва всичко това, но моля те, продължи приказката си!
— Така, Великата война приключила доста след като нашата принцеса започнала да съществува. Във Вселената се наложил нов ред, Силите на реда победили врага, който искал да погуби Вселената.
— Значи тези сили са добри?
— Практични, би била по-точната дума. От една страна — да, те са добрите, поне от гледна точка на войната. Но след като битките приключили тези същите Сили се взели прекалено на сериозно, поне според принцесата. Искали от нея и другите като нея единствено пълно подчинение, докато не спрат да съществуват, а тя и нейните нови приятели не споделяли тази гледна точка. Желаели да вършат това, което искат, но не можели, защото според Новия ред, не това било тяхното предназначение. Ала такива като принцесата имало много. Такива, които хората наричат „престъпници“…
— Но престъпниците са лоши! Не може нашата принцеса да е лоша, всички принцеси са добри.
— Не всички престъпници са лоши, Али! Нашата принцеса е от добрите такива. Ала както става почти винаги тя и другите като нея били заловени и осъдени на каторга. Една наистина доста дълга присъда, трябва да кажа.
— И къде ги пратили, в Колониите ли?
— Може да се каже. Но това били едни много обширни и зле населени колонии. На мястото, където ги пратили, принцесата и останалите затворници се запознали с нов, много изостанал вид, който нарекли хора. Те им помогнали да се развият. Дали на хората религии, писменост, еволюция. Често хората използвали собствените си фантазии, когато не разбирали нещо, но техните митове и приказки били единствено на база присъствието на деос сред тях. Тъй като всеки индивид, решил да вярва в нещо различно, човеците се разединили, направили си отделни цивилизации. Някои били погубвани, други процъфтявали, трети поробвани.
— Но Бог им помагал, въпреки това, нали?
— Бог, всъщност бил един от новото семейство на принцесата, това, с което се сдобила в затвора си…
— Това не е истина, не ми харесва тази приказка. Бог е горе на небето, а ако съм добра, един ден ще стана ангел. Лошите хора, обаче, ще идат в пъкъла…
— Няма такова място, Али, като Рай или Ад.
— И какво става, когато човек умре тогава?
— Душата просто се разтваря във Вселената, за това и светът е жив. Душата е сътворена от Космоса, връща се в него, когато престане да съществува. Вселената е съвкупност от души, поне аз така наричам това, което движи телата ни…
— Не е вярно, сигурна съм, че моята майка е сред ангелите в Рая. Не си я спомням, но Алек каза, че приживе тя е била ангел, значи и след като си отишла от този свят, също е станала такъв.
— Можеш ли да докажеш, че това място наречено Рай съществува?
— А ти можеш ли да докажеш, че душите ни се разтварят в твоя Космос, след като умрем?
Блейк се нацупи. Може би наистина не бяха толкова различни от хората, както твърдеше Изида. Те си вярваха в своите си митове и легенди, човеците в техните си. Като се замисли, какво доказателство имаше, че те идват от мястото, откъдето им е казано, че идват и отиват на мястото, където им е казано, че отиват? Никакво! Погледна към Джао, спеше толкова спокойно. Дали сънуваше и какво ли? Дали той можеше да й отговори от къде е дошъл? Не, не можеше. Дали щеше да й каже къде ще отиде, след като умре? Едва ли! Въпреки това, факта, че животът е едно мимолетно съществуване е чистата истина, а само хората бяха способни да го издигнат в култ.
На вратата се почука и след като Блейк даде позволението на слугинята да пристъпи в спалнята й, същата направи реверанс и с много тих глас проговори.
— Долу е един от съседите ни, Ваша светлост, желае да говори с вас и Негова светлост.
— Кой е? — слугинята говореше с труд. Повечето от персонала се страхуваха от жената на господаря си. Макар той да бе властен бивш военен, неговата жена със сигурност приличаше на самата Лилит[2]. След раждането стана доста по-красива, но със сигурност и много по-зла. Моли не се и съмняваше, че тази можеше да й отреже ръцете и краката и да я забучи на кол, ако не й хареса нещо в държанието й. Освен готвачката, всички се ужасяваха от въпросната. Икономът си позволяваше да я гледа някак с неодобрение, но не смееше и дума да обели пред господарката на дома. Ако не бе толкова добра към младата Алисън, Моли би се заклела, че пред нея е жената на самия Сатана.
— Господин Адам Деламиър, Ваша светлост… — Блейк въздъхна уморено и с жест показа на момичето, че е свободно. Не можеше да понася тези нови прислужници, плъзнали като плъхове из цялата къща. Сигурна антипатията й толкова личеше, особено през последните месеци, че хората усещайки я се плашеха дори от собствената си сянка, докато бяха в нейната компания. Е, може веднъж да си изпусна нервите, когато едно такова тъпо същество, работещо като лакей, реши да погали без позволение невръстния Джао. Блейк хвана рязко ръката му и с техника, наречена от хората ушу[3], прекърши костта на няколко места. Така ръката никога нямаше да зарасне правилно, поне не и по начина, по който хората се опитваха да поправят телата си. Щеше да остане сакат до края на не много дългия си живот. Спомни си, че тогава за пръв и последен път говори насаме с мъжа си, който й забрани да прави подобни неща на останалата част от персонала.
Със самия Дейвид, Блейк се виждаше единствено на вечеря, когато се събираха с цялата фамилия. Той харесваше сина й, дори си мислеше, че го обича. Въпреки това, се стараеше да бъде с детето само тогава, когато тя не го вардеше като орлица.
Блейк бе отказала да наемат бавачка на Джао. Когато не се грижеше за него, все пак се доверяваше на съпруга си или дори на Алек, защото знаеше, че нито един от двамата няма да направи нищо лошо на бебето й. Дори тогава, обаче, мислите й бяха с Джао. Човеците не бяха достатъчно силни да го опазят от нещо наистина опасно, нещо извън техните физически възможности.
Моли тъкмо щеше да се отърве от присъствието на демона, нейната господарка, когато бе спряна точно на прага, със заповедта да повика брата на херцога. Ето това бе другият човек, който населяваше нощните й кошмари. Веднъж младият лорд я притисна в един ъгъл и съвсем дръзко я бе запитал, дали не иска да посети спалнята му довечера. Естествено, Моли може и да е бедно момиче от село, но не беше развратница. С разтреперени устни отказа на лорда, като се опитваше да го изтика от пътя си. Тогава господарят й се засмя и й сподели, че леглото му е доста по-добро място, от едно друго, в което можеше да попадне ако не внимава. Прокара длан по врата й, докато тя бе парализирана от страх, повдигна странно празен поглед към лицето й, като прошепна, че има прекрасни сини очи. Колко ли красиво щяха да го гледат от буркан, разположен до леглото му.
Разплакана Моли избяга и от тогава гледаше да не се мярка пред полезрението му. Сега трябваше да отиде и да го доведе от покоите му, където въпросният господин сто процента е сам. Моли бе израсла в семейство, пълно с обич и сърдечност. Майка й и баща й бяха се родили арендатори на земите на херцога, в това забравено от Бога селце, близо до Корнуел[4]. Дадоха на детето си всичко, което можеха. Възпитаха я да говори правилно, научиха я да пише и смята, не по-зле от децата на богатите, но истината бе, че Моли си остана бедна селянка. Не блестеше с особена красота, дори можеше да се каже, че беше напълно обикновена и простовата. Доста висока, много по-висока дори от повечето мъже, с напълно безцветни и прави коси, които можеха да се вземат за кестеняви. Вярно, очите й бяха красиви, огромни „сини езера“, но това не компенсираше факта, че няма гърди и нито една извивка по кокалестото си дълго тяло. Макар и с такава външност често се налагаше да отбива атаките на местните мъже, някои от които дори й предлагаха брак. Не ги харесваше и определено не искаше да се поробва с тираничен съпруг. Достигнала възрастта от двадесет и седем години, предложенията за женитба отдавна бяха секнали, но не и онези да сподели леглото с някой дебел пияница.
Още щом се разнесе мълвата, че херцогът набира нов персонал за имението си Моли видя своя шанс да помогне на вече изнемощелите си родители. Бе толкова щастлива, прекрачвайки прага на огромното имение. Остана с такова настроение цели няколко месеца, докато не се роди сина на господарката. Вече не можеше да запушва ушите си, щом се понасяха слуховете, за строгата и дори страшна жена. Много по-млада от самата Моли херцогинята излъчваше някаква скрита, злобна мъдрост и жестокост. Не след дълго дойде и първата й среща насаме с брата на херцога. Тя се опитваше да го избягва, но той винаги я следеше с поглед, като й се хилеше или намигваше, а тя се стараеше да не му обръща внимание. Нервите й бяха опънати всяка сутрин, когато ставаше от леглото, тъй като не знаеше вече от кого да се пази. От демона в пола или от другия в панталони. Херцогът нехаеше за персонала си, пък и да го правеше едва ли щеше да застане на страната на бедната селянка. Най-много да я изгони, а парите, които носеше на семейството си й бяха необходими.
С тези меланхолични мисли Моли почука на вратата на Алек Хартфийлд, като сърцето й биеше до пръсване от страх. Ако поискаше от нея да прекрачи прага на стаята му, не знаеше какво да измисли, та да откаже. Чу се тихото „Влез“, или поне за нея бе тихо, защото чуваше единствено звука на собственото си сърце, биещо до полуда. С разтреперени ръце отвори вратата и видя кошмарния лорд да седи на голямото си червено кресло, с чаша чай в ръката. Бяха казали на Моли, че преди този никога не изтрезнявал, но откак брат му се сдобил с жена лорда се променил към добро. Добро, как ли пък не!
— А, нашата синеока красавица! Влез, не се стеснявай!
— Всъщност, дойдох да Ви помоля, от името на херцогинята, да отидете в стаята й, господарю! — направи непохватен реверанс, с разтреперените си крайници.
— Нима моята сестра има някаква работа? По това време винаги се отдава на мързел с двете си деца.
— Има посетител, господарю! — щеше да се разплаче всеки момент, но ако го направеше едва ли би могла да спре.
— Знаеш ли, защо реших, че те харесвам, мила синеочке… — дори не знаеше името й, в това бе убедена. Пък и защо му е на господаря да знае името на селянката, която искаше да катурне… или както веднъж спомена да извади очите й, като украшение за нощната си масичка? Само при тази мисъл ръцете на Моли се изпотиха. Представи си се да лежи обляна в кръв, докато младият лорд поставяше органите й в различни буркани. Преди да дойде да работи в този дом, никога не би си и помислила за такива гнусотии.
— Не, но мисля, че Нейна светлост ще Ви е благодарна, ако побързате…
— Защото ми приличаш на Алисън. На колко си години?
— Двадесет и седем, господарю.
— Ето, виждаш ли! Ти си на двадесет и седем и въпреки това напълно невинна. Кажи ми, била ли си с мъж, синеочке?
— Аз… това едва ли е благоприличен въпрос… — докато се чудеше на къде да погледне, само и само не в него, Алек се изправи и отиде до жената, като хвана врата й изотзад и я накара да вдигне глава към него. Първият път, когато видя тази сянка на човек, да се грижи за дома на брат му, си помисли, че ако хората спрат да й обръщат внимание тя ще изчезне напълно. Толкова плаха, толкова тиха, толкова невзрачна. Един път дори притисна това създание до стената, но когато тя отказа да го удостои с вниманието си, което другите слугини не правеха никога, остана меко казано разочарован. Тогава сплаши девойчето, като я заплаши, че ще си вземе единственото хубаво нещо в това върлинско туловище, което бе с една глава по-високо от него самия. С течението на времето, обаче, промени мнението си за момичето. То бе толкова различно, толкова невинно. Както Джесика бе очарована от сестра му заради тези качества, това той отдавна проумя, така и той бе погълнат от синеоката заради чистия й поглед. Никога не би я завел в подземието си. Никога не би й позволил да види, какво му доставя удоволствие.
Джесика неколкократно му нареди, да спре да мисли себе си за странен. Веднъж той самият се бе нарекъл чудовище, каза й, че не знае какво не му е наред. Джес го успокои и увери, че всички имат различни начини да си доставят удоволствие. Факта, че в момента обществото не приема неговият не го прави чудовище, просто не се подчинявал на издиктувани закони, които да държат хората в пръстена на страха.
Повярва й. Винаги й вярваше! Ала въпреки това не би искал това момиченце, на двадесет и седем години, да види какво представлява той в действителност. Съжали, че толкова много й е взел страха. Всъщност искаше точно обратното — да го погледне по начина, по който Алисън гледаше Джесика. С обожание и пълно доверие.
— Моли — тя го погледна с въпрос, — изненадана ли си, че знам името ти? Явно да! Не се страхувай от мен, нищо няма да ти направя, докато сама не ме помолиш за това. Да започнем на чисто, какво ще кажеш? — тя кимна, макар сигурно да се подмокря от ужас. Нищо, щеше да я накара да му се довери. — Хайде, заведи ме в стаята на сестра ми, нека не я караме да чака!
* * *
Приемният салон бе в тъмни тонове. Веднага щом пооправи къщата си Дейвид пренареди прословутия син салон. От толкова време беше единственото запазено място в дома му, че го намрази от дън душа. Погледна към госта си, бащата на Рейчъл. Това проклето момиченце.
Преди да замине на война видя колко е лесна тя. После установи, че момичето всъщност наистина си мисли, че е влюбено. Това разбра, когато стана ясно, че е първият й любовник. Мислеше си, че с времето тя ще си намери богат стар глупак, който да й купува рокли и бижута и ще забрави за него. Не стана така. Опита се да й обясни, че между тях не може да има нищо. Сърцето му бе напълно празно за нея. Тя не повярва на това, обаче. Знаеше, че от време на време следи дома му. Видя и когато Алек я изнесе в деня на сватбата му, като му обясни, че младата дама била припаднала от мъка. Алек му се подиграваше, а Дейвид се ядоса. Как щеше да се отърве от вечното й дебнене, без да прибегне до физическо насилие?
И така, Рейчъл продължи да се таи в сенките на дърветата, понякога дори близо до къщата. Постоянно дебнеше в градината. Дейвид реши, че единствения начин да й покаже, че присъствието й е нежелателно е като я игнорира. Но — не! Тази гъска не се раздели с навиците си, което повечето пъти едва не го изкарваше извън типичното му, новопридобито, равновесие.
Херцогинята пристигна, като се настани на канапето до него. В последно време много искаше да си поговори с нея. Бе се разхубавила, а на Дейвид му дойде желанието, да й направи ново дете. Негово дете. Не беше повдигал въпроса си все още, защото жена му бе погълната от Джао… никой не успя да я разубеди да кръсти бебето си другояче. Той призна детето, макар да знаеше, че всички в селото, колкото и неграмотни да са, могат да сметнат, че не той е бащата. Съседите му не идваха често в имението, защото повечето не приемаха странното му семейство. Чуваше клюките, разбира се, как да не ги чуе? Побъркан, след войната, бил той, с малоумната си сестра, с пропадналия си брат и уличница за жена… да си гледат работата! Самият Дейвид бе изключително доволен от живота си на този етап.
Всички се бяха променили, той най-вече. Брат му бе сдържан и отговорен, поне за това, което получеше като нареждане от Джесика. Сестра му — вечно засмяна и доволна. Той самият можеше да прави каквото си иска, когато си поиска, без да се занимава с мрънкаща и ревнива жена.
Първоначално доста се стресна от странния й характер. Имаше такива приятели, които човек никога не би предполагал, че може да има. Мировият съдия например. Този бе олицетворение на порока и пълен негодник. Ала както всички останали, които се свързваха с Джесика, претърпя метаморфоза. Често ги посещаваше, говореше си дори с херцога. Разказваше му някакви приказки за минали битки, или почти забравени митове, за велики войни. Сякаш напълно бе загърбил манията си по църковните канони и малки момченца.
Ами любовника й? Бащата на детето й? Дейвид много съжаляваше този човек. Бе дал всичко за нея. Мъжеството си, невинността си, живота си. Единственото му, последното му, желание бе да я види, преди да висне на въжето, към което тя сама го докара. Херцогинята не отиде, не даде обяснение, просто отговори на господин Болингър с едно твърдо „Не!“, все едно му отказва захар към чая. Тогава искаше да я попита, дали има сърце, но се сети, че ако нещастника не поеме вината си проблемите на Дейвид щяха да почукат на вратата. Оттогава не се и стараеше да остане в компанията й, но ден след ден бе привлечен все повече от това сдържано създание. Като пеперуда от пламък. Също така бе убеден, че точно това ще е съдбата му, ако се доближи. Щеше да изгори за секунди, ала въпреки това не можеше да спре копнежа си да осети този пламък.
— Не сте ни посещавали до сега, господин Деламиър! На какво дължим това удоволствие? — когато в дома им, макар и рядко, идваха посетители Джесика бе олицетворение на добрата домакиня. Дейвид още в началото й бе споменал да не и посмяла да го посрамва, а както ставаше с малкото му преки заповеди, които си позволяваше да й даде, тя я прие напълно покорно. Не можеше да отрече, че каквото и да излезе от устата му се изпълняваше. Дори на фронта, войниците не бяха толкова отдадени на желанията му.
— Много съм притеснен, Ваша светлост, инак не бих си позволил да Ви обезпокоя, по такъв деликатен въпрос — човекът бе нервен и със страхопочитание поглеждаше херцога. Ако не беше толкова уплашен, никога не би си и помислил да дойде на това място и да каже на младата херцогиня това, което го измъчваше.
— Много добре, слушаме Ви, господине! — властно заповяда Дейвид. Не му хареса посещението му, както не му хареса и факта, че можеше да каже нещо, което да му навреди пред жена му. Искаше нещата да си останат такива каквито са, а не знаеше, дали тя нямаше да приеме като обида факта, че мъжът и се е мъдрел под полите на щерката на бедния баронет. Отхвърли тази нелепа идея. Джесика сигурно дори нямаше да повдигне и веждите си, при тази новина. Пък и едва ли Рейчъл би споделила нещо такова на баща си.
— Работата е там, Ваши светлости, че от пет дни дъщеря ми е изчезнала и не знам какво да правя.
— Това, какво общо може да има с нас? — попита Блейк. Беше забравила за нещастницата. Със сигурност е още жива, защото Алек никога не би пристъпил думата си към нея. Пет дни… толкова бързо минаваше времето, когато е около Джао. Десет години щяха да отлетят като миг…
— Не исках да поставям нещата така, Ваша светлост, но преди херцога да замине да се бори срещу онзи корсиканец, той и моята Рейчъл бяха близки — видя как погледа на домакина му стана суров. Нямаше значение, Рейчъл бе по-важна от гнева на този прелъстител. — Аз имам очи, милорд, макар тя никога да не ми говори за това. Чезнеше по вас, докато Ви нямаше, а когато се върнахте нещата станаха още по-зле. Често изчезваше от дома, в което уверен съм, е била тук. Не знам дали сте продължили да лъжете дъщеря ми или не, но е факт, че вече не се е прибирала от пет дни. Още когато изчезна отидох при съдията. Той ме увери, че ще намери и върне детето ми, но както виждате без резултат. За това взех решение и дойдох да Ви помоля, ако знаете нещо за детето ми, да ми кажете. Тя е всичко за мен, добро момиче е, повярвайте ми! — обърна се към домакинята. Искаше нейната симпатия, защото само така щеше да разбере нещо за дъщеря си. Не му стана приятно, че трябва да каже на момичето, че мъжът й е жалък прелъстител на невинни девици, но това бе единственият начин. — Моля Ви, Ваша светлост, ако знаете нещо, ако сте видели или чули нещо…
— Достатъчно! — прекъсна го жената. В този момент Адам почувства, че това далеч не е момиче, а и може би нямаше да му помогне, така както се надяваше първоначално. — Ако дъщеря Ви липсва не виждам как може да е тук! Не си мислите, че може да топли леглото на съпруга ми, при това цели пет дни, нали така? Вярно, виждах я да души от време на време, около дома ни. Това може да го потвърди всеки един слуга, но нищо повече. Нито аз, нито херцога, искахме да имаме нищо общо с нея. Имала е връзка с него, това го знам, но какво от това? Всичко е свършило и ако тя не го приеме, проблема не е наш!
— А наскоро? Виждали ли сте я наскоро?… — вече бе отчаян. Явно клюките бяха верни. Херцогинята бе студена като риба и предана изцяло на мъжа си, независимо какво прави той.
— Не, в интерес на истината, не съм. Но не ми е нито навик, нито работа, да водя отчет на това, кога малката ще ни дебне или не. Както знаете, посветила съм времето на сина си и мъжа си, така че вашата дъщеря ми е безразлична. Бих се осланяла на мировия съдия, той би трябвало да намери детето Ви! Сега, ако ни извините, компанията Ви, в момента, не ни влияе ободряващо! Желая Ви приятен ден!
Адам Деламиър бе поведен от неприятния иконом към изхода. Можеше да се закълне, че това семейство е виновно, пряко или не, в изчезването на дъщеря му. Щеше да я намери и да докаже правотата си, дори това да бе последното нещо, което щеше да стори през живота си.
Дейвид наведе глава, когато госта напусна тъмната стая. Джесика му каза, че харесва готическия му вкус. Това, че тя харесва нещо в него го зарадва, макар да не искаше да си признае.
— Имаш ли нещо общо с това?
— Да ти кажа истината, или да те излъжа?
— Защо ще те питам, ако не искам да знам истината?
— За да успокоиш съвестта си, естествено. Когато Кристофър беше осъден, тя доста те ядеше, можех да го подуша във въздуха. Нима искаш да те поставя в подобно положение и сега?
— Сторила ли си й нещо лошо?
— Зависи от гледната точка, но скоро щерката ще се върне при таткото, не се притеснявай за това.
— Ревнуваш ли ме?
— Искаш ли да те ревнувам?
— Може би малко… както и да е, отново те питам, имаш ли нещо общо с изчезването на момичето? — като видя повдигнатите вежди на жена си, Дейвид се принуди да добави: — Не държа на истината, но съм длъжен да попитам!
— Добре тогава, не — нямам!
Докато жена му го оставяше, отново сам, Дейвид се възхити на хладнокръвието й. Ако бе войник, биещ се срещу Наполеон, войната сигурно би била много по-кратка. Дори Уелингтън[5] не притежаваше такъв стоицизъм, а ненапразно бе наречен Великия мъж.
Защо не поиска истината, като признание? Защото дълбоко в себе си знаеше, че точно Джесика е отговорна за изчезването на бившата му любовница, както бе наясно и с факта, че това не бе направено от ревност. Първо, ако Джесика ревнуваше, щеше да изтреби, не да изгони, да изтреби всички едрогърди слугини, които от време на време взимаше в леглото си. Второ, тя не би чакала толкова време, че да си отмъсти на Рейчъл. Не! Нещо друго е подтикнало Джесика да предприеме мерки срещу дебнещата го бивша изгора, но Дейвид не искаше да се нагърбва с мисли от този сорт. Ако не знаеше, значи не бе виновен, пък и отдавна осъзна, че жена му може да се измъкне суха от всяка ситуация…
Когато се върна в стаята си Блейк се облегна на рамката на вратата и се загледа в леглото. Братът на съпруга й се бе изтегнал от едната страна на Джао, Алисън от другата и тримата спокойно спяха.
Какво стана с Блейк? Откак роди… не, още от както прие факта, че ще стане биологична майка… не, може би още от времето, когато погледна в очите на Алисън, мислите й бяха толкова объркани. Тя, която презираше тези същества, които бяха способни само на съществуване без смисъл. Не се ли опълчиха и те на Силите на реда, защото искаха точно това — правото на избор дали да бъдат полезни или не? Не бяха ли и те дълбоко наивни, просто в различен аспект?
Заприличваше на хората все повече и повече, при това за толкова кратко време. Беше заточеник на тази планетка от хилядолетия, но едва сега се привързваше истински към съседите. Призна си го, не можеше да го скрие. Истинското й семейството е важно, представляваше всичко за нея, но не искаше да се връща… не още. Чувстваше онова прекомерно възвишено човешко чувство на щастие.
Не можеше да отрече, че Алек, Алисън и дори Дейвид бяха новото й семейство. След раждането на Джао нещата придобиха огромни размери. Сега тя бе майката, тя бе начело, тя се грижеше за останалите. Бе заела, поне така си го представи, мястото на Тара в този дом. От днес Блейк изостави името, което ползва за кратко и реши, че вече е Джесика. Това беше новото й семейство и в интерес на истината старото вече не е важно. Също като човешка жена, която след сватбата си се отдаваше на новия дом, така стори и Джесика Хартфийлд, херцогинята на Уилмайър, съпругата на херцога на Уилмайър, сестрата на Алек, наставницата на Алисън, гордата майка на Джао, бъдещият херцог!
* * *
Рейчъл Деламиър отвори трудно очите си. Беше заспала, как е успяла да го стори, не знаеше. Сякаш душата й бе отлетяла поне за миг от тялото и се бе пренесла в щастливите й години, преди срещата й с херцога.
Никога не би си представила, че ще заживее в подобен кошмар. Не знаеше от колко време се намира на това място, но дори и да се измъкнеше, тя осъзнаваше, че повече никога няма да бъде същата… както психически така и физически.
След като херцогинята я остави сама с онзи извратен тип, братът на мъжа, когото Рейчъл до скоро мислеше, че обича, нещата сякаш излязоха извън всякакъв контрол. Първият ден не й направи нищо, абсолютно нищо, като изключим факта, че бе завързана за дървена маса и не можеше да помръдне нищо друго, освен врата си и пръстите на ръцете и краката си.
На втория ден, или поне Рейчъл даваше името ден, на всяко нейно събуждане в този затвор, Алек се намираше до една от съседните маси. На нея скимтеше някаква жена. Мъчно Рейчъл обърна главата си по посока на задавените звуци. За нейно нещастие Алек бе застанал от тази страна на дървения плот, че тялото на жената да бъде напълно в кръгозора й. Огромна, това можеше да се спомене за жената. Тя бе толкова дебела, че при други обстоятелства Рейчъл би й се присмяла. Но как да се присмееш на човек, в същото несигурно положение като твоето?
— А, съседке, будна си! Виж, имаме си нов гост! — Рейчъл отдавна осъзна, че колкото и да се дере да пищи никой нямаше да я чуе. От време на време плачеше тихо, но и това не й донасяше някаква утеха или спокойствие. Ужасяваше се от момента, когато Алек ще се заеме с ръката й, както бе обещал да стори на херцогинята. Това очакване я побъркваше, бавно, но сигурно.
— Сигурно се чудиш, защо това огромно туловище си докара привилегията, да бъде удостоена с моето внимание? — изобщо не се чудеше и никак не я вълнуваше. Призна пред себе си, че не може да съчувства на тази жена, защото нейното положение, поне за самата нея, бе къде-къде по-страшно от всичко и всички. — Тази огромна свиня е имала трима сина, един на деветнадесет, един на петнадесет и един на десет години. Виждаш ли, миналата година мъжът на това нещо се споминал и оставил жена си и трите си деца да се оправят както могат — тъй като устата на жената бе запушена, както до скоро и тази на Рейчъл, тя се опитваше всячески да каже нещо, но не можеше да го направи. Рейчъл го знаеше, защото точно така и тя се мята, когато се опитваше да стори същото. — В беден квартал на Лондон тази жена, която помежду другото се казва Мери, се опитвала да оцелее. Но ако си мислиш, съседке, че била готова да отреже огромния си крак, за да нахрани семейството си, дълбоко грешиш. Виждаш ли, Мери твърди, че едва оцелявали, но въпреки това виж с какво телосложение се е сдобила. Не вярвам това да става с глад, а ти?
Тъй като явно Алек очакваше отговор, Рейчъл реши да поклати отрицателно глава. Той е луд и опасен и последното нещо, което искаше, е да го дразни, а така да насочи вниманието му към себе си. Може като мъчи някой друг да я остави намира, просто да я държи вързана за тази маса и да натиква, от време на време, в гърлото й онази каша, която той наричаше храна.
— И аз така твърдя. Не е ли странно, че тази жена се нарича Мери? Не бих казал, че има каквото и да било общо с Мария, майката на Спасителя. А може и да греша, не сме били там, може и това, което да знаем за сина на Господ Бог да не е истина, може нещата да са седели съвсем различно, ти как мислиш? Дали наистина Мария е била толкова чиста, както е казано в Светото писание?
Алек отново очакваше отговор, но гърлото на Рейчъл бе свито от страх. Единствените мисли, макар неговите брътвежи, бяха за собственото й добруване.
— Няма значение, какво мислиш. Аз отдавна спрях да мисля за това. Но нека продължа разказа си, как Мери сега попадна в моята гостна. Тази жена е продала всяко едно от децата си, та да си осигури храна и бира в близката пропаднала кръчма. Големият продала на някакъв капитан на кораб със съмнителна репутация, чийто екипаж често изчезвал. Да ти кажа ли защо? Защото се носи слух, че капитанът е изверг, който така обичал да пребива с камшика си, от време на време, някой по-як мъж, че онзи ако не умирал от ударите, то се поминавал от треската, причинени от нечовешките рани. Средният си син, той може и да се нарече щастлив, продала в една кръчма. Трябвало да се труди без пари, но освен някой друг юмрук от съдържателя, друга беда едва ли би го застигнала. Сега стигаме и до най-малкия. Искаш ли да ти кажа, какво сполетяло най-малкото момче?
Рейчъл поклати отрицателно глава. Когато видя предупредителния поглед на Алек размисли и я поклати положително.
— Най-малкото дете продала на един доста прословут бардак. Там човек може да си намери всякакво забавление. Малки момчета, малки момичета, наред с обикновените проститутки и дори животни. Няма желание на който и да било извратен клиент, което за определена сума да не се изпълни. Дори и убийството не е проблем. Мислиш, че Мери не знаела какво се върши зад стените на заведението? Напротив, много добре й е известна славата на онова място.
Рейчъл уморено затвори очи. Какво се очаква от нея? Да съчувства на хора, които никога не е виждала, или да намрази техния мъчител? Не можеше да стори нито едното, нито другото. Страхът за собствената й личност бе прекалено силен. Не се притесняваше, че ще иде в Ада за това, защото в момента точно там се намираше…
— Така, може би все пак трябва да чуем, какво има да ни каже Мери, за свое оправдание, мислиш ли? — Рейчъл поклати отрицателно главата си. Изобщо не искаше да слуша молбите на дебеланата. Още по-малко искаше да слуша писъците й, нейните собствени достатъчно кънтяха в мозъка й. — Да, права си, какво си мислех? Няма никакво значение, какво ще каже тази свиня.
Алек се обърна с гръб към огромната Мери и започна да пристъпва към далечната стена. До самата каменна стена сигурно бе поставено нещо, но от този ъгъл и заради търбуха на Мери, Рейчъл не би могла да види какво. Дебеланата започна да се мята, или поне се опитваше, но бе също така омотана в дебели въжета, както и самата Рейчъл. Трябваше да извърне поглед, повтори си го няколко пъти, но не можеше да го направи. Осъзна факта, че каквото и да стореше Алек на Мери, няма да е никак приятно. Главата на жертвата бе овързана с някакви каиши, така погледа й бе устремен право към високия таван. Рейчъл имаше поне тази свобода, да извърне глава. Отново се насили, но сякаш тялото й имаше друго мнение по въпроса.
Алек започна да си припява мелодията, същата онази, която Рейчъл бе чувала няколко пъти. Върна се на първоначалното си място, с огромен и мръсен нож в ръце. Застана пред търбуха на жената и погледна напълно развеселено към Рейчъл. Този поглед я ужаси много повече от всичко до сега.
— Нека да покажем, на драгата ни Мери, че чревоугодничеството е грях. Мисля, че тя трябва да загуби част от теглото си. Та нали точно, за да запази тази величествена фигура, Мери е изтъргувала невинните си момчета?
Мери започна диво да се опитва да се измъкне от въжетата, но Рейчъл знаеше най-добре, че не би могла да го направи. Нека се мъчи, какво й пукаше, стига да задържа вниманието на побъркания им тъмничар.
Докато си припяваше, много бавно Алек започна да разпаря мръсния парцал, бил някога рокля, по търбуха на жената. Като я погали няколко пъти по многобройните гънки започна да реже парче по парче части от корема й. Чуха се някакви звуци, ала Рейчъл символично затвори ушите си за тях. Онази сигурно ридаеше, но не я бе грижа. Единственото нещо, което сега се въртеше в главата на Рейчъл бе, че много скоро, Алек така щеше да се отнесе и с ръката й. Добре че тази бе тлъста, доста щеше да понареже, преди да стигне до следващата си жертва.
В този момент Рейчъл си призна, че не вярва повече в Бог. Ако Той съществуваше, сега нямаше да бъде подложена на това изпитание…
Бележки
[1] deos(от латински) — богове.
[2] Лилит — макар демон с името Лилиту да е известен още от древен Шумер, 3000 г.пр.н.е., има и един разклон на еврейско предание, срещано в апокрифните съчинения на Алфавит Бен-Сира и мидраш Ялкут Раувени. Лилит е описана като първата жена на Адам, създадена от Бог от кал и тиня, преди сътворението на Ева.
[3] ушу — китайска бойна техника.
[4] Корнуел — административно графство в региона на Югозападна Англия.
[5] Фелдмаршал Артър Уесли, херцог Уелингтън — британски военнокомандващ и министър-председател от англо-ирландски произход. Роден на 1-ви май 1769 г., починал на 14-ти септември 1852 г. Най-известен е с победата си над Наполеон Бонапарт в битката при Ватерло.
[b]Шеста глава[/b]
[i]„Тя най-накрая видя най-красивото нещо в живота си… а бе виждала много неща!“ [/i]
Блейк се отпусна на леглото си след поредната контракция. Скоро щеше да види сина си.
Последните месеци минаха в спокойствие. Бисямон всеки ден я посещаваше, макар на нея да й бе безразлична натрапчивата му компания.
Изида често й се подиграваше, че малката Никта се е преродила в това проклето тяло. Тези забележки също пропускаше между ушите си.
Алисън всяка вечер идваше в стаята й, като я молеше да спят заедно, било я страх от тъмното. Този страх дойде изневиделица, нямаше причина за него, но детето все пак бе ужасено. Какво пък, Блейк нямаше нищо напротив.
Алек я преследваше като краставо куче мръвка, за това тя от време на време го удостояваше с вниманието си, след което същият цъфтеше дни наред.
Съпругът й продължи да си ремонтира къщата. Направи и детска стая, а през последния месец често търсеше и самата Блейк. Каза й дори, че сякаш детето е негово, не можел да го обясни, но изпитвал чувства към нероденото.
Разтърси я спазъм. Старата акушерка, преведена над нея, силно се учуди, когато при всяка контракция, вместо да крещи Блейк се смееше. Не истеричен смях, потискащ болката, напротив — щастлив.
Щеше да даде живот — тя съществото единствено с начало и край?
Странно, но я изпълни топлота към това дете, макар още да не го бе виждала. Искаше го и вече бе напълно наясно, че никога няма да й омръзне.
Напъна се отново. Болките не бяха така нетърпими, както й ги описваха ограничените кокетки, жените на техните съседи. Сигурно на глупавите госпожици никога не бяха вадили далак просто ей така, за кефа на някой извратеняк. Блейк отдавна вече не можеше да се впечатли от такива дребни неудобства, като физическото страдание. Та тя даваше живот, наистина го правеше.
След дванадесет часа на мечти от страна на родилката и мъки от страна на акушерката, на бял свят се появи Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър.
* * *
Блейк седеше на новата си беседка, построена сред рози. Красива е пролетта. Притисна бебето си и погледна към дърветата. Никога не е харесвала студа, особено ако е в човешко тяло, но вече го обожаваше. Зимата й донесе Джао. Отново сведе поглед към сина си. Малко пухкаво шестмесечно бебе. Това наказание бе най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.
Десет години? Които вече дори не бяха десет… щеше да му мисли като му дойде времето, за сега нищо не можеше да я откъсне от сина й.
— Значи все пак си родила копелето си и той му е дал името си? Чух, че като бесили любовника ти, дори не си благоволила да го посетиш, преди смъртта му!
— Здравей, Рейчъл. Тези месеци съм толкова добре настроена, че изобщо не ми пука каква помия се лее от устата ти! Тръгвай, преди да съм насъскала кучетата! Ако още веднъж се промъкнеш в дома ми, много ще съжаляваш! — Блейк не дочака отговор. Стана, с детето на ръце, обърна гръб на жената и беше готова да тръгне към къщата. Тогава недоволната любовница понечи да я хване за ръката. Стресната, Блейк за малко не изтърва най-ценното си. Заради това подобие на човек можеше да нарани детето си. Спря се и затвори очи. След като си пое и изпусна, на два пъти, дъха си се усмихна на Джао и го остави на беседката. Врътна се на пета по посока на натрапницата:
— Това, мила моя, е най-голямата грешка, която допусна в живота си! — протегна ръка, все едно щеше да я потупа по рамото, но вместо това натисна с два пръста една точка на врата й и същата падна върху розите.
Рейчъл отвори очи. Главата я болеше ужасно. Къде се намира? Огледа се! Бе завързана в легнало положение за нещо изключително твърдо. А, че е вързана нямаше съмнение, тъй като не можеше да помръдне, а там, където се врязваха въжетата кожата й гореше. Единственото, което можеше да движи що-годе свободно бе главата си и то от врата нагоре, но имаше странното усещане, че и това скоро ще й бъде отнето.
— А, събуди се, съседке! Как спа?
— Алек, за Бога, къде се намирам? — пияният нехранимайко? Рейчъл въздъхна, той бе безобиден, явно искаха само да я сплашат. Ами да си признае — получи се, неведнъж Джесика й беше казвала, че не иска повече да я вижда, тъй като явно и херцога не я искал. Тя не повярва на празните заплахи, имаше богат опит от конкуренцията на брачния пазар.
В това време Алек пристъпи към нея, наведе си и освободи горната част на тялото й от дебелите въжета. Помогна й да се изправи до седнало положение, като подкрепи гърба й с ръка.
Рейчъл започна да пищи. Из цялата мрачна стая имаше различни дървени маси, със завързани за тях тела. По замята капеше кръвта на нещастниците. Някои бяха с липсващи крайници, други отворени и изкормени, трети с избодени очи и странни маски върху лицата си.
Спомни се деня, когато дойде на сватбата. Когато се събуди под крушата на бащиния дом реши, че всичко това било само сън. Нервите й явно сдали багажа от напрежение. Не е било сън! Онзи ден Алек наистина подарил на Джесика два човешки пръста. Какво, за Бога, ставаше?
Гърлото започна да я боли, но тя продължи да врещи, да се опитва да се отскубне от ръцете на Алек, но той вече я бе положил отново в легнало положение и пристегна въжетата стискащи гръдния й кош. Докато си припяваше някаква мелодия, която Рейчъл не разпозна, той завърза и ръцете й. Напъна се да изправи поне малко главата си, за да види, че около масата има специални издатини, на които се държаха въжетата. Все още пищейки започна да дърпа китките си, но единственото, което постигна бе да ги разрани, ала от страх не усещаше тази болка.
— Леле, Рейчъл, имаш прекрасни бели дробове… искаш ли да ти ги покажа?
Алек не вярваше, че е възможно, но Рейчъл нададе вой още по-високо.
— Алек, ако ти не цениш дара даден ти да чуваш, то аз го ценя! — влезе в подземието намръщената Блейк. След първото му фиаско със семейството на Джон, тя видя в Алек онези черти, които бе виждала често в хората като него. Той получаваше удоволствие от това да убива и измъчва. Защо не? Хобито си е хоби. Помогна му да преустрои онази част от къщата, за която никой не знаеше. Тъй като имението бе отвратително старо, поне за хората, Блейк бързо откри замаскираната врата, водеща до забравени тъмници. До самите помещения се стигаше доста мъчно, през тесни и тъмни коридори. Дебелата желязна врата, както и още по-дебелите стени, правеха подземието напълно шумоизолирана. Поне хората на горните нива не биха могли да чуят воплите на жертвите на Алек. Неговите набези се извършваха само върху такива, които Блейк предварително одобряваше. Например — в съседство от Рейчъл се намираше жена, която бе убила собствените си деца. Един насилник от другата й страна. Двама-трима бандита, които ограбваха карети вечер и изнасилваха и убиваха жените в тях.
Колекцията бързо нарасна, когато на сцената се появи Бисямон, облечен в тялото на съдията-педофил. Така Алек не преследваше Блейк постоянно и тя можеше да се отдаде на детето си. В същото време й бе толкова благодарен за „подаръците“ си, че сигурно би зацелувал краката й, ако му разрешеше. Идеята й не бе оригинална, от време на време и нейното семейство имаха странни чувства, като например справедливостта. След като момчето трябваше да изразходва нейде енергията си, защо да не ползва човеци, които според обществото си и без това са развалена стока?
Мислите на Блейк бяха прекъснати. Жената така врещеше, че сигурно херцогинята нямаше да може да чува поне с часове след това посещение в светая светих на Алек.
Домакина кимна разбиращо, взе един парцал и го натика чак до гърлото на съседката си. После с друг овърза главата, та да не може да го изплюе.
Очите на Рейчъл щяха да изскочат от орбита. Какво щеше да стане с нея? Какво щяха да й направят тези побъркани хора? Видя лицето на омразната Джесика надвесено над нейното собствено. Преглътна! Това бе грешка. Парцалът я задави и тя се опита да се закашля, но само се сгърчи и сълзи покапаха от очите й.
— Стига, слушай! Ако не го направиш, ще те оставя сама, в компанията на Алек, а повярвай ми, дори аз му нямам пълно доверие, нали така? — Рейчъл започна да кима. Щеше да направи каквото поискат, само и само да я оставят да си иде от тук жива и здрава.
— Какво е направила?
— Щеше да нарани Джао, неволно, но щеше да го направи.
Алек погледна заплашително към нея. Тя започна да клати отрицателно глава. Никога не е искала да наранява бебето. Съвсем случайно дръпна ръката на Джесика малко по-силно, но това го направи просто защото се ядоса на момента. Искаше да изкрещи, че нищо не е застрашавало копелето, но все още не беше физически възможно да издаде правилните звуци.
— Така, мила моя Рейчъл… ужасно име, не мислиш ли, Алек? — „тези хора са напълно луди.“ — Тъй като не си направила наистина нищо лошо, ще те пуснем!
— Така ли ще направим? — повдигна вежди разочарования Алек. Рейчъл започна да благодари на Бога, че ще се отърве от цялата тази сбъркана фамилия.
— Точно така, но Алек, съгласи се, че все пак тя трябва да понесе наказание за това, което за малко не направи! — „какво наказание? Не, не, не!“
— Да, права си, скъпа сестро, така е редно!
— Искам тази ръка — и Джесика посочи лявата й ръка. Тя я бе дръпнала с дясната… какви глупости се въртяха в главата й? Какво значение имаше коя ръка искаха да отрежат…
Стоп! Искаха да отрежат ръката й? Нейната ръка? Просто така? Не, не може да бъде!
— Алек, можеш да го правиш както си искаш, колкото дълго време пожелаеш, но искам ръката в червена кутия. След като хормоните ми се разбушуваха започнах да харесвам червения цвят. Тя трябва да остане жива, нищо друго от тялото да не си пипнал, разбра ли? Довечера ще ти донесат друга играчка, тази ще бъде задача.
— Както кажеш, сестричке!
Джесика се обърна, за да си ходи. Рейчъл искаше да я спре, да се моли, да плаче, да лази на колене, ако трябва. Това не можеше да се случва с нея, това е кошмар. Ще се събуди, точно така, ще се събуди съвсем скоро от него в собственото си легло.
С тези така не успокояващи мисли отново изпадна в безсъзнание.
* * *
— Дори миришете като хората вече? — Тара се стресна и бавно се обърна по посока на така болезнено познатия глас. Той бе пред нея, наклонил глава и разглеждащ я подигравателно, или поне тя така си го представи. Въпреки, че бяха от един и същ биологичен вид не си приличаха по нищо.
Тара изглеждаше като висока, чернокоса, доста закръглена жена. Лицето й бе обло и приветливо, погледа — топъл, излъчването бе на човек, който винаги би ти протегнал ръка.
Съществото, което стоеше пред нея бе гладко и абсолютно безизразно. Просто една сянка, фигура, нищо повече. Няма цвят, няма емоции, няма аромати… една форма. Можеше да заприлича на нея, стига да поискаше, но едва ли щеше да го направи. Тара бе сигурна, че Той мрази хората. Тя не ги мразеше, бяха й безразлични, нищо повече. Както всъщност й бе и безразлично това неканено създание.
Тук беше новият й дом, новото семейство, а Този застрашаваше всичко, което бе постигнала до сега, ако се откриеше присъствието му.
— Какво правиш тук?
— Винаги си се опитвала да бъдеш различна, толкова типична човешка черта, не мислиш ли? Как наричаш това… — при което създанието протегна ръката си и описа обвивката на Тара.
— Приемам името Тара, но съм приемала много имена. Мисля, че образа, който създадох за хората с това име ми допада най-много. Поне този образ не са го съсипали, както съсипваха други мои превъплъщения.
— Нека позная, това е образ на…
— Образа на пазителя на родовото начало, но ти не би го разбрал, нали така?
— Не, а и не мисля, че искам. От колко време сте заточени тук, Тара? Три-четири хиляди години… повече?
— Защо питаш?
— Свършила си добра работа с малките ни анархисти. В началото интереса им към тези кратко живеещи твари ги е отделил от развитие. Да, наистина добре, но вече не ни вълнува вашият цикъл на съществуване. Задава се война.
— Подозирах, че хуманоидите няма да оставят нещата така, особено след Великата война. Не се притеснявай, остави ни далеч от всичко това и тези тук няма да тръгнат да помагат на нещо, което не разбират. Хората на това изостанало място са ограничени, разединени и потиснати в собствените си измислени светове.
— Да, от вашите игрички превърнахте един толкова обещаващ вид в това подобие на съществуване. Знаехме, че така ще стане.
— Мислиш ли, че съм толкова глупава, че не разбрах, защо ни заточихте точно на това отдалечено място, пълно с човеци, на този етап от еволюцията си. Бяхте ги оставили да живеят като скотове, каквито всъщност и бяха, когато пристигнахме. Ако бях оставила нещата да се развият в естествения им ход, доста бързо приматите щяха да се превърнат в хищници, а ние в тяхната плячка. Трябва да си ми благодарен, за това, което направихме с тях. Погледни ги сега, на крачка от прогреса, на крачка от това да видят истинската си същност, но неспособни да го сторят. Толкова са вглъбени да се избиват едни други, че в съзнанието им не е останало място за развитие…
— О, престани да възхваляваш победите си, над това, което ти предоставихме. Искаш да се завърнеш, както разбрах… не може! Войната е започнала, не искам онези недоразвити създания да попаднат на колонии като тази и да обединят сили. Ще останете тук и ще държите нещата такива каквито са си за тези примати. Тази планета е обречена, живота й няма да продължи много. Не бихме желали нещата да не станат, както ги искаме…
— А ако откажа, тогава? Какво?
— Не искаш твоите „деца“ да разберат, че ти не си нищо друго, освен един надзирател, нали? Не се залъгвай, единичните индивиди не ни вълнуват. Дали ще продължите ти и твоето семейство да съществува или не, няма никакво значение за нас. Тази планета ще умре, при това много скоро, ако тези бозайници започнат да развиват възможностите си, просто ще премахнем вида им. Не искаш да се окажеш на грешната страна! Склонни сме дори да оставим твоите собствени чеда да определят съдбата ти, веднага щом узнаят, как си ги направлявала в нужната насока, така както те правят с тези твари на планетата. Не мисли, че си важна, единството е важно.
— Както винаги отдават ти се дългите речи. Не се безпокой, няма да направя нищо нередно. Ще сторя това, което винаги съм правила — ще се подчиня!
* * *
Алисън се беше сгушила до племенника си, като го галеше по главата. Джесика бе легнала от другата страна на бебето, докато разказваше най-красивата приказка, която момичето-жена бе чувала. Винаги ставаше така: жената на брат й бе запас от толкова истории, че тя ги попиваше като гъба. Обожаваше Джесика, искаше да прилича много на нея, но това никога нямаше да стане, защото Алисън никога нямаше да порасне… поне не и в съзнанието си. Знаеше това, Джес не й го спести. Както й обеща още в началото, тя не криеше и не лъжеше детето, само и само да не го нарани, но в същото време бе по-ласкава дори и от самия Дейвид, който беше най-близкото й същество, поне допреди да се ожени.
— Какво предизвикало тази Велика война? С кого са се били хората?
— Не — хора, мила моя… нека наречем този народ [i]деос[/i][1].
— Добре, но защо и с кого?
— Всъщност не знам истинската причина. Най-вероятно заради най-стария мотив на света — власт. Началото на войната е била много преди принцесата да започне да съществува.
— Искаш да кажеш, преди да се роди?
— Аз ти казах, че принцесата не е човек, нали така? — Блейк несъзнателно започна да гали коремчето на Джао. — Тогава нека да кажем, че принцесата е от онези други същества, наречени деос. Те не се раждат, нямат майка и баща, защото самите те не са нито мъже нито жени.
— Но тогава как така принцесата е принцеса?
— Въпреки това те могат да решат дали искат да са жени или мъже, поне докато приемат формата, която им харесва. Представи си да живееш петдесет години като мъж, завоевател, владетел, герой… после още петдесет години, като нежна и красива жена, която да се грижи за семейството си.
— Не ми харесва всичко това, но моля те, продължи приказката си!
— Така, Великата война приключила доста след като нашата принцеса започнала да съществува. Във Вселената се наложил нов ред, Силите на реда победили врага, който искал да погуби Вселената.
— Значи тези сили са добри?
— Практични, би била по-точната дума. От една страна — да, те са добрите, поне от гледна точка на войната. Но след като битките приключили тези същите Сили се взели прекалено на сериозно, поне според принцесата. Искали от нея и другите като нея единствено пълно подчинение, докато не спрат да съществуват, а тя и нейните нови приятели не споделяли тази гледна точка. Желаели да вършат това, което искат, но не можели, защото според Новия ред, не това било тяхното предназначение. Ала такива като принцесата имало много. Такива, които хората наричат „престъпници“…
— Но престъпниците са лоши! Не може нашата принцеса да е лоша, всички принцеси са добри.
— Не всички престъпници са лоши, Али! Нашата принцеса е от добрите такива. Ала както става почти винаги тя и другите като нея били заловени и осъдени на каторга. Една наистина доста дълга присъда, трябва да кажа.
— И къде ги пратили, в Колониите ли?
— Може да се каже. Но това били едни много обширни и зле населени колонии. На мястото, където ги пратили, принцесата и останалите затворници се запознали с нов, много изостанал вид, който нарекли хора. Те им помогнали да се развият. Дали на хората религии, писменост, еволюция. Често хората използвали собствените си фантазии, когато не разбирали нещо, но техните митове и приказки били единствено на база присъствието на деос сред тях. Тъй като всеки индивид, решил да вярва в нещо различно, човеците се разединили, направили си отделни цивилизации. Някои били погубвани, други процъфтявали, трети поробвани.
— Но Бог им помагал, въпреки това, нали?
— Бог, всъщност бил един от новото семейство на принцесата, това, с което се сдобила в затвора си…
— Това не е истина, не ми харесва тази приказка. Бог е горе на небето, а ако съм добра, един ден ще стана ангел. Лошите хора, обаче, ще идат в пъкъла…
— Няма такова място, Али, като Рай или Ад.
— И какво става, когато човек умре тогава?
— Душата просто се разтваря във Вселената, за това и светът е жив. Душата е сътворена от Космоса, връща се в него, когато престане да съществува. Вселената е съвкупност от души, поне аз така наричам това, което движи телата ни…
— Не е вярно, сигурна съм, че моята майка е сред ангелите в Рая. Не си я спомням, но Алек каза, че приживе тя е била ангел, значи и след като си отишла от този свят, също е станала такъв.
— Можеш ли да докажеш, че това място наречено [i]Рай[/i] съществува?
— А ти можеш ли да докажеш, че душите ни се разтварят в твоя [i]Космос[/i], след като умрем?
Блейк се нацупи. Може би наистина не бяха толкова различни от хората, както твърдеше Изида. Те си вярваха в своите си митове и легенди, човеците в техните си. Като се замисли, какво доказателство имаше, че те идват от мястото, откъдето им е казано, че идват и отиват на мястото, където им е казано, че отиват? Никакво! Погледна към Джао, спеше толкова спокойно. Дали сънуваше и какво ли? Дали той можеше да й отговори от къде е дошъл? Не, не можеше. Дали щеше да й каже къде ще отиде, след като умре? Едва ли! Въпреки това, факта, че животът е едно мимолетно съществуване е чистата истина, а само хората бяха способни да го издигнат в култ.
На вратата се почука и след като Блейк даде позволението на слугинята да пристъпи в спалнята й, същата направи реверанс и с много тих глас проговори.
— Долу е един от съседите ни, Ваша светлост, желае да говори с вас и Негова светлост.
— Кой е? — слугинята говореше с труд. Повечето от персонала се страхуваха от жената на господаря си. Макар той да бе властен бивш военен, неговата жена със сигурност приличаше на самата Лилит[2]. След раждането стана доста по-красива, но със сигурност и много по-зла. Моли не се и съмняваше, че тази можеше да й отреже ръцете и краката и да я забучи на кол, ако не й хареса нещо в държанието й. Освен готвачката, всички се ужасяваха от въпросната. Икономът си позволяваше да я гледа някак с неодобрение, но не смееше и дума да обели пред господарката на дома. Ако не бе толкова добра към младата Алисън, Моли би се заклела, че пред нея е жената на самия Сатана.
— Господин Адам Деламиър, Ваша светлост… — Блейк въздъхна уморено и с жест показа на момичето, че е свободно. Не можеше да понася тези нови прислужници, плъзнали като плъхове из цялата къща. Сигурна антипатията й толкова личеше, особено през последните месеци, че хората усещайки я се плашеха дори от собствената си сянка, докато бяха в нейната компания. Е, може веднъж да си изпусна нервите, когато едно такова тъпо същество, работещо като лакей, реши да погали без позволение невръстния Джао. Блейк хвана рязко ръката му и с техника, наречена от хората [i]ушу[/i][3], прекърши костта на няколко места. Така ръката никога нямаше да зарасне правилно, поне не и по начина, по който хората се опитваха да поправят телата си. Щеше да остане сакат до края на не много дългия си живот. Спомни си, че тогава за пръв и последен път говори насаме с мъжа си, който й забрани да прави подобни неща на останалата част от персонала.
Със самия Дейвид, Блейк се виждаше единствено на вечеря, когато се събираха с цялата фамилия. Той харесваше сина й, дори си мислеше, че го обича. Въпреки това, се стараеше да бъде с детето само тогава, когато тя не го вардеше като орлица.
Блейк бе отказала да наемат бавачка на Джао. Когато не се грижеше за него, все пак се доверяваше на съпруга си или дори на Алек, защото знаеше, че нито един от двамата няма да направи нищо лошо на бебето й. Дори тогава, обаче, мислите й бяха с Джао. Човеците не бяха достатъчно силни да го опазят от нещо наистина опасно, нещо извън техните физически възможности.
Моли тъкмо щеше да се отърве от присъствието на демона, нейната господарка, когато бе спряна точно на прага, със заповедта да повика брата на херцога. Ето това бе другият човек, който населяваше нощните й кошмари. Веднъж младият лорд я притисна в един ъгъл и съвсем дръзко я бе запитал, дали не иска да посети спалнята му довечера. Естествено, Моли може и да е бедно момиче от село, но не беше развратница. С разтреперени устни отказа на лорда, като се опитваше да го изтика от пътя си. Тогава господарят й се засмя и й сподели, че леглото му е доста по-добро място, от едно друго, в което можеше да попадне ако не внимава. Прокара длан по врата й, докато тя бе парализирана от страх, повдигна странно празен поглед към лицето й, като прошепна, че има прекрасни сини очи. Колко ли красиво щяха да го гледат от буркан, разположен до леглото му.
Разплакана Моли избяга и от тогава гледаше да не се мярка пред полезрението му. Сега трябваше да отиде и да го доведе от покоите му, където въпросният господин сто процента е сам. Моли бе израсла в семейство, пълно с обич и сърдечност. Майка й и баща й бяха се родили арендатори на земите на херцога, в това забравено от Бога селце, близо до Корнуел[4]. Дадоха на детето си всичко, което можеха. Възпитаха я да говори правилно, научиха я да пише и смята, не по-зле от децата на богатите, но истината бе, че Моли си остана бедна селянка. Не блестеше с особена красота, дори можеше да се каже, че беше напълно обикновена и простовата. Доста висока, много по-висока дори от повечето мъже, с напълно безцветни и прави коси, които можеха да се вземат за кестеняви. Вярно, очите й бяха красиви, огромни „сини езера“, но това не компенсираше факта, че няма гърди и нито една извивка по кокалестото си дълго тяло. Макар и с такава външност често се налагаше да отбива атаките на местните мъже, някои от които дори й предлагаха брак. Не ги харесваше и определено не искаше да се поробва с тираничен съпруг. Достигнала възрастта от двадесет и седем години, предложенията за женитба отдавна бяха секнали, но не и онези да сподели леглото с някой дебел пияница.
Още щом се разнесе мълвата, че херцогът набира нов персонал за имението си Моли видя своя шанс да помогне на вече изнемощелите си родители. Бе толкова щастлива, прекрачвайки прага на огромното имение. Остана с такова настроение цели няколко месеца, докато не се роди сина на господарката. Вече не можеше да запушва ушите си, щом се понасяха слуховете, за строгата и дори страшна жена. Много по-млада от самата Моли херцогинята излъчваше някаква скрита, злобна мъдрост и жестокост. Не след дълго дойде и първата й среща насаме с брата на херцога. Тя се опитваше да го избягва, но той винаги я следеше с поглед, като й се хилеше или намигваше, а тя се стараеше да не му обръща внимание. Нервите й бяха опънати всяка сутрин, когато ставаше от леглото, тъй като не знаеше вече от кого да се пази. От демона в пола или от другия в панталони. Херцогът нехаеше за персонала си, пък и да го правеше едва ли щеше да застане на страната на бедната селянка. Най-много да я изгони, а парите, които носеше на семейството си й бяха необходими.
С тези меланхолични мисли Моли почука на вратата на Алек Хартфийлд, като сърцето й биеше до пръсване от страх. Ако поискаше от нея да прекрачи прага на стаята му, не знаеше какво да измисли, та да откаже. Чу се тихото „Влез“, или поне за нея бе тихо, защото чуваше единствено звука на собственото си сърце, биещо до полуда. С разтреперени ръце отвори вратата и видя кошмарния лорд да седи на голямото си червено кресло, с чаша чай в ръката. Бяха казали на Моли, че преди този никога не изтрезнявал, но откак брат му се сдобил с жена лорда се променил към добро. Добро, как ли пък не!
— А, нашата синеока красавица! Влез, не се стеснявай!
— Всъщност, дойдох да Ви помоля, от името на херцогинята, да отидете в стаята й, господарю! — направи непохватен реверанс, с разтреперените си крайници.
— Нима моята сестра има някаква работа? По това време винаги се отдава на мързел с двете си деца.
— Има посетител, господарю! — щеше да се разплаче всеки момент, но ако го направеше едва ли би могла да спре.
— Знаеш ли, защо реших, че те харесвам, мила синеочке… — дори не знаеше името й, в това бе убедена. Пък и защо му е на господаря да знае името на селянката, която искаше да катурне… или както веднъж спомена да извади очите й, като украшение за нощната си масичка? Само при тази мисъл ръцете на Моли се изпотиха. Представи си се да лежи обляна в кръв, докато младият лорд поставяше органите й в различни буркани. Преди да дойде да работи в този дом, никога не би си и помислила за такива гнусотии.
— Не, но мисля, че Нейна светлост ще Ви е благодарна, ако побързате…
— Защото ми приличаш на Алисън. На колко си години?
— Двадесет и седем, господарю.
— Ето, виждаш ли! Ти си на двадесет и седем и въпреки това напълно невинна. Кажи ми, била ли си с мъж, синеочке?
— Аз… това едва ли е благоприличен въпрос… — докато се чудеше на къде да погледне, само и само не в него, Алек се изправи и отиде до жената, като хвана врата й изотзад и я накара да вдигне глава към него. Първият път, когато видя тази сянка на човек, да се грижи за дома на брат му, си помисли, че ако хората спрат да й обръщат внимание тя ще изчезне напълно. Толкова плаха, толкова тиха, толкова невзрачна. Един път дори притисна това създание до стената, но когато тя отказа да го удостои с вниманието си, което другите слугини не правеха никога, остана меко казано разочарован. Тогава сплаши девойчето, като я заплаши, че ще си вземе единственото хубаво нещо в това върлинско туловище, което бе с една глава по-високо от него самия. С течението на времето, обаче, промени мнението си за момичето. То бе толкова различно, толкова невинно. Както Джесика бе очарована от сестра му заради тези качества, това той отдавна проумя, така и той бе погълнат от синеоката заради чистия й поглед. Никога не би я завел в подземието си. Никога не би й позволил да види, какво му доставя удоволствие.
Джесика неколкократно му нареди, да спре да мисли себе си за странен. Веднъж той самият се бе нарекъл чудовище, каза й, че не знае какво не му е наред. Джес го успокои и увери, че всички имат различни начини да си доставят удоволствие. Факта, че в момента обществото не приема неговият не го прави чудовище, просто не се подчинявал на издиктувани закони, които да държат хората в пръстена на страха.
Повярва й. Винаги й вярваше! Ала въпреки това не би искал това момиченце, на двадесет и седем години, да види какво представлява той в действителност. Съжали, че толкова много й е взел страха. Всъщност искаше точно обратното — да го погледне по начина, по който Алисън гледаше Джесика. С обожание и пълно доверие.
— Моли — тя го погледна с въпрос, — изненадана ли си, че знам името ти? Явно да! Не се страхувай от мен, нищо няма да ти направя, докато сама не ме помолиш за това. Да започнем на чисто, какво ще кажеш? — тя кимна, макар сигурно да се подмокря от ужас. Нищо, щеше да я накара да му се довери. — Хайде, заведи ме в стаята на сестра ми, нека не я караме да чака!
* * *
Приемният салон бе в тъмни тонове. Веднага щом пооправи къщата си Дейвид пренареди прословутия син салон. От толкова време беше единственото запазено място в дома му, че го намрази от дън душа. Погледна към госта си, бащата на Рейчъл. Това проклето момиченце.
Преди да замине на война видя колко е лесна тя. После установи, че момичето всъщност наистина си мисли, че е влюбено. Това разбра, когато стана ясно, че е първият й любовник. Мислеше си, че с времето тя ще си намери богат стар глупак, който да й купува рокли и бижута и ще забрави за него. Не стана така. Опита се да й обясни, че между тях не може да има нищо. Сърцето му бе напълно празно за нея. Тя не повярва на това, обаче. Знаеше, че от време на време следи дома му. Видя и когато Алек я изнесе в деня на сватбата му, като му обясни, че младата дама била припаднала от мъка. Алек му се подиграваше, а Дейвид се ядоса. Как щеше да се отърве от вечното й дебнене, без да прибегне до физическо насилие?
И така, Рейчъл продължи да се таи в сенките на дърветата, понякога дори близо до къщата. Постоянно дебнеше в градината. Дейвид реши, че единствения начин да й покаже, че присъствието й е нежелателно е като я игнорира. Но — не! Тази гъска не се раздели с навиците си, което повечето пъти едва не го изкарваше извън типичното му, новопридобито, равновесие.
Херцогинята пристигна, като се настани на канапето до него. В последно време много искаше да си поговори с нея. Бе се разхубавила, а на Дейвид му дойде желанието, да й направи ново дете. Негово дете. Не беше повдигал въпроса си все още, защото жена му бе погълната от Джао… никой не успя да я разубеди да кръсти бебето си другояче. Той призна детето, макар да знаеше, че всички в селото, колкото и неграмотни да са, могат да сметнат, че не той е бащата. Съседите му не идваха често в имението, защото повечето не приемаха странното му семейство. Чуваше клюките, разбира се, как да не ги чуе? Побъркан, след войната, бил той, с малоумната си сестра, с пропадналия си брат и уличница за жена… да си гледат работата! Самият Дейвид бе изключително доволен от живота си на този етап.
Всички се бяха променили, той най-вече. Брат му бе сдържан и отговорен, поне за това, което получеше като нареждане от Джесика. Сестра му — вечно засмяна и доволна. Той самият можеше да прави каквото си иска, когато си поиска, без да се занимава с мрънкаща и ревнива жена.
Първоначално доста се стресна от странния й характер. Имаше такива приятели, които човек никога не би предполагал, че може да има. Мировият съдия например. Този бе олицетворение на порока и пълен негодник. Ала както всички останали, които се свързваха с Джесика, претърпя метаморфоза. Често ги посещаваше, говореше си дори с херцога. Разказваше му някакви приказки за минали битки, или почти забравени митове, за велики войни. Сякаш напълно бе загърбил манията си по църковните канони и малки момченца.
Ами любовника й? Бащата на детето й? Дейвид много съжаляваше този човек. Бе дал всичко за нея. Мъжеството си, невинността си, живота си. Единственото му, последното му, желание бе да я види, преди да висне на въжето, към което тя сама го докара. Херцогинята не отиде, не даде обяснение, просто отговори на господин Болингър с едно твърдо „Не!“, все едно му отказва захар към чая. Тогава искаше да я попита, дали има сърце, но се сети, че ако нещастника не поеме вината си проблемите на Дейвид щяха да почукат на вратата. Оттогава не се и стараеше да остане в компанията й, но ден след ден бе привлечен все повече от това сдържано създание. Като пеперуда от пламък. Също така бе убеден, че точно това ще е съдбата му, ако се доближи. Щеше да изгори за секунди, ала въпреки това не можеше да спре копнежа си да осети този пламък.
— Не сте ни посещавали до сега, господин Деламиър! На какво дължим това удоволствие? — когато в дома им, макар и рядко, идваха посетители Джесика бе олицетворение на добрата домакиня. Дейвид още в началото й бе споменал да не и посмяла да го посрамва, а както ставаше с малкото му преки заповеди, които си позволяваше да й даде, тя я прие напълно покорно. Не можеше да отрече, че каквото и да излезе от устата му се изпълняваше. Дори на фронта, войниците не бяха толкова отдадени на желанията му.
— Много съм притеснен, Ваша светлост, инак не бих си позволил да Ви обезпокоя, по такъв деликатен въпрос — човекът бе нервен и със страхопочитание поглеждаше херцога. Ако не беше толкова уплашен, никога не би си и помислил да дойде на това място и да каже на младата херцогиня това, което го измъчваше.
— Много добре, слушаме Ви, господине! — властно заповяда Дейвид. Не му хареса посещението му, както не му хареса и факта, че можеше да каже нещо, което да му навреди пред жена му. Искаше нещата да си останат такива каквито са, а не знаеше, дали тя нямаше да приеме като обида факта, че мъжът и се е мъдрел под полите на щерката на бедния баронет. Отхвърли тази нелепа идея. Джесика сигурно дори нямаше да повдигне и веждите си, при тази новина. Пък и едва ли Рейчъл би споделила нещо такова на баща си.
— Работата е там, Ваши светлости, че от пет дни дъщеря ми е изчезнала и не знам какво да правя.
— Това, какво общо може да има с нас? — попита Блейк. Беше забравила за нещастницата. Със сигурност е още жива, защото Алек никога не би пристъпил думата си към нея. Пет дни… толкова бързо минаваше времето, когато е около Джао. Десет години щяха да отлетят като миг…
— Не исках да поставям нещата така, Ваша светлост, но преди херцога да замине да се бори срещу онзи корсиканец, той и моята Рейчъл бяха близки — видя как погледа на домакина му стана суров. Нямаше значение, Рейчъл бе по-важна от гнева на този прелъстител. — Аз имам очи, милорд, макар тя никога да не ми говори за това. Чезнеше по вас, докато Ви нямаше, а когато се върнахте нещата станаха още по-зле. Често изчезваше от дома, в което уверен съм, е била тук. Не знам дали сте продължили да лъжете дъщеря ми или не, но е факт, че вече не се е прибирала от пет дни. Още когато изчезна отидох при съдията. Той ме увери, че ще намери и върне детето ми, но както виждате без резултат. За това взех решение и дойдох да Ви помоля, ако знаете нещо за детето ми, да ми кажете. Тя е всичко за мен, добро момиче е, повярвайте ми! — обърна се към домакинята. Искаше нейната симпатия, защото само така щеше да разбере нещо за дъщеря си. Не му стана приятно, че трябва да каже на момичето, че мъжът й е жалък прелъстител на невинни девици, но това бе единственият начин. — Моля Ви, Ваша светлост, ако знаете нещо, ако сте видели или чули нещо…
— Достатъчно! — прекъсна го жената. В този момент Адам почувства, че това далеч не е момиче, а и може би нямаше да му помогне, така както се надяваше първоначално. — Ако дъщеря Ви липсва не виждам как може да е тук! Не си мислите, че може да топли леглото на съпруга ми, при това цели пет дни, нали така? Вярно, виждах я да души от време на време, около дома ни. Това може да го потвърди всеки един слуга, но нищо повече. Нито аз, нито херцога, искахме да имаме нищо общо с нея. Имала е връзка с него, това го знам, но какво от това? Всичко е свършило и ако тя не го приеме, проблема не е наш!
— А наскоро? Виждали ли сте я наскоро?… — вече бе отчаян. Явно клюките бяха верни. Херцогинята бе студена като риба и предана изцяло на мъжа си, независимо какво прави той.
— Не, в интерес на истината, не съм. Но не ми е нито навик, нито работа, да водя отчет на това, кога малката ще ни дебне или не. Както знаете, посветила съм времето на сина си и мъжа си, така че вашата дъщеря ми е безразлична. Бих се осланяла на мировия съдия, той би трябвало да намери детето Ви! Сега, ако ни извините, компанията Ви, в момента, не ни влияе ободряващо! Желая Ви приятен ден!
Адам Деламиър бе поведен от неприятния иконом към изхода. Можеше да се закълне, че това семейство е виновно, пряко или не, в изчезването на дъщеря му. Щеше да я намери и да докаже правотата си, дори това да бе последното нещо, което щеше да стори през живота си.
Дейвид наведе глава, когато госта напусна тъмната стая. Джесика му каза, че харесва готическия му вкус. Това, че тя харесва нещо в него го зарадва, макар да не искаше да си признае.
— Имаш ли нещо общо с това?
— Да ти кажа истината, или да те излъжа?
— Защо ще те питам, ако не искам да знам истината?
— За да успокоиш съвестта си, естествено. Когато Кристофър беше осъден, тя доста те ядеше, можех да го подуша във въздуха. Нима искаш да те поставя в подобно положение и сега?
— Сторила ли си й нещо лошо?
— Зависи от гледната точка, но скоро щерката ще се върне при таткото, не се притеснявай за това.
— Ревнуваш ли ме?
— Искаш ли да те ревнувам?
— Може би малко… както и да е, отново те питам, имаш ли нещо общо с изчезването на момичето? — като видя повдигнатите вежди на жена си, Дейвид се принуди да добави: — Не държа на истината, но съм длъжен да попитам!
— Добре тогава, не — нямам!
Докато жена му го оставяше, отново сам, Дейвид се възхити на хладнокръвието й. Ако бе войник, биещ се срещу Наполеон, войната сигурно би била много по-кратка. Дори Уелингтън[5] не притежаваше такъв стоицизъм, а ненапразно бе наречен [i]Великия мъж. [/i]
Защо не поиска истината, като признание? Защото дълбоко в себе си знаеше, че точно Джесика е отговорна за изчезването на бившата му любовница, както бе наясно и с факта, че това не бе направено от ревност. Първо, ако Джесика ревнуваше, щеше да изтреби, не да изгони, да изтреби всички едрогърди слугини, които от време на време взимаше в леглото си. Второ, тя не би чакала толкова време, че да си отмъсти на Рейчъл. Не! Нещо друго е подтикнало Джесика да предприеме мерки срещу дебнещата го бивша изгора, но Дейвид не искаше да се нагърбва с мисли от този сорт. Ако не знаеше, значи не бе виновен, пък и отдавна осъзна, че жена му може да се измъкне суха от всяка ситуация…
Когато се върна в стаята си Блейк се облегна на рамката на вратата и се загледа в леглото. Братът на съпруга й се бе изтегнал от едната страна на Джао, Алисън от другата и тримата спокойно спяха.
Какво стана с Блейк? Откак роди… не, още от както прие факта, че ще стане биологична майка… не, може би още от времето, когато погледна в очите на Алисън, мислите й бяха толкова объркани. Тя, която презираше тези същества, които бяха способни само на съществуване без смисъл. Не се ли опълчиха и те на Силите на реда, защото искаха точно това — правото на избор дали да бъдат полезни или не? Не бяха ли и те дълбоко наивни, просто в различен аспект?
Заприличваше на хората все повече и повече, при това за толкова кратко време. Беше заточеник на тази планетка от хилядолетия, но едва сега се привързваше истински към [i]съседите[/i]. Призна си го, не можеше да го скрие. Истинското й семейството е важно, представляваше всичко за нея, но не искаше да се връща… не още. Чувстваше онова прекомерно възвишено човешко чувство на щастие.
Не можеше да отрече, че Алек, Алисън и дори Дейвид бяха новото й семейство. След раждането на Джао нещата придобиха огромни размери. Сега тя бе майката, тя бе начело, тя се грижеше за останалите. Бе заела, поне така си го представи, мястото на Тара в този дом. От днес Блейк изостави името, което ползва за кратко и реши, че вече е Джесика. Това беше новото й семейство и в интерес на истината старото вече не е важно. Също като човешка жена, която след сватбата си се отдаваше на новия дом, така стори и Джесика Хартфийлд, херцогинята на Уилмайър, съпругата на херцога на Уилмайър, сестрата на Алек, наставницата на Алисън, гордата майка на Джао, бъдещият херцог!
* * *
Рейчъл Деламиър отвори трудно очите си. Беше заспала, как е успяла да го стори, не знаеше. Сякаш душата й бе отлетяла поне за миг от тялото и се бе пренесла в щастливите й години, преди срещата й с херцога.
Никога не би си представила, че ще заживее в подобен кошмар. Не знаеше от колко време се намира на това място, но дори и да се измъкнеше, тя осъзнаваше, че повече никога няма да бъде същата… както психически така и физически.
След като херцогинята я остави сама с онзи извратен тип, братът на мъжа, когото Рейчъл до скоро мислеше, че обича, нещата сякаш излязоха извън всякакъв контрол. Първият ден не й направи нищо, абсолютно нищо, като изключим факта, че бе завързана за дървена маса и не можеше да помръдне нищо друго, освен врата си и пръстите на ръцете и краката си.
На втория ден, или поне Рейчъл даваше името ден, на всяко нейно събуждане в този затвор, Алек се намираше до една от съседните маси. На нея скимтеше някаква жена. Мъчно Рейчъл обърна главата си по посока на задавените звуци. За нейно нещастие Алек бе застанал от тази страна на дървения плот, че тялото на жената да бъде напълно в кръгозора й. Огромна, това можеше да се спомене за жената. Тя бе толкова дебела, че при други обстоятелства Рейчъл би й се присмяла. Но как да се присмееш на човек, в същото несигурно положение като твоето?
— А, съседке, будна си! Виж, имаме си нов гост! — Рейчъл отдавна осъзна, че колкото и да се дере да пищи никой нямаше да я чуе. От време на време плачеше тихо, но и това не й донасяше някаква утеха или спокойствие. Ужасяваше се от момента, когато Алек ще се заеме с ръката й, както бе обещал да стори на херцогинята. Това очакване я побъркваше, бавно, но сигурно.
— Сигурно се чудиш, защо това огромно туловище си докара привилегията, да бъде удостоена с моето внимание? — изобщо не се чудеше и никак не я вълнуваше. Призна пред себе си, че не може да съчувства на тази жена, защото нейното положение, поне за самата нея, бе къде-къде по-страшно от всичко и всички. — Тази огромна свиня е имала трима сина, един на деветнадесет, един на петнадесет и един на десет години. Виждаш ли, миналата година мъжът на това нещо се споминал и оставил жена си и трите си деца да се оправят както могат — тъй като устата на жената бе запушена, както до скоро и тази на Рейчъл, тя се опитваше всячески да каже нещо, но не можеше да го направи. Рейчъл го знаеше, защото точно така и тя се мята, когато се опитваше да стори същото. — В беден квартал на Лондон тази жена, която помежду другото се казва Мери, се опитвала да оцелее. Но ако си мислиш, съседке, че била готова да отреже огромния си крак, за да нахрани семейството си, дълбоко грешиш. Виждаш ли, Мери твърди, че едва оцелявали, но въпреки това виж с какво телосложение се е сдобила. Не вярвам това да става с глад, а ти?
Тъй като явно Алек очакваше отговор, Рейчъл реши да поклати отрицателно глава. Той е луд и опасен и последното нещо, което искаше, е да го дразни, а така да насочи вниманието му към себе си. Може като мъчи някой друг да я остави намира, просто да я държи вързана за тази маса и да натиква, от време на време, в гърлото й онази каша, която той наричаше храна.
— И аз така твърдя. Не е ли странно, че тази жена се нарича Мери? Не бих казал, че има каквото и да било общо с Мария, майката на Спасителя. А може и да греша, не сме били там, може и това, което да знаем за сина на Господ Бог да не е истина, може нещата да са седели съвсем различно, ти как мислиш? Дали наистина Мария е била толкова чиста, както е казано в Светото писание?
Алек отново очакваше отговор, но гърлото на Рейчъл бе свито от страх. Единствените мисли, макар неговите брътвежи, бяха за собственото й добруване.
— Няма значение, какво мислиш. Аз отдавна спрях да мисля за това. Но нека продължа разказа си, как Мери сега попадна в моята гостна. Тази жена е продала всяко едно от децата си, та да си осигури храна и бира в близката пропаднала кръчма. Големият продала на някакъв капитан на кораб със съмнителна репутация, чийто екипаж често изчезвал. Да ти кажа ли защо? Защото се носи слух, че капитанът е изверг, който така обичал да пребива с камшика си, от време на време, някой по-як мъж, че онзи ако не умирал от ударите, то се поминавал от треската, причинени от нечовешките рани. Средният си син, той може и да се нарече щастлив, продала в една кръчма. Трябвало да се труди без пари, но освен някой друг юмрук от съдържателя, друга беда едва ли би го застигнала. Сега стигаме и до най-малкия. Искаш ли да ти кажа, какво сполетяло най-малкото момче?
Рейчъл поклати отрицателно глава. Когато видя предупредителния поглед на Алек размисли и я поклати положително.
— Най-малкото дете продала на един доста прословут бардак. Там човек може да си намери всякакво забавление. Малки момчета, малки момичета, наред с обикновените проститутки и дори животни. Няма желание на който и да било извратен клиент, което за определена сума да не се изпълни. Дори и убийството не е проблем. Мислиш, че Мери не знаела какво се върши зад стените на заведението? Напротив, много добре й е известна славата на онова място.
Рейчъл уморено затвори очи. Какво се очаква от нея? Да съчувства на хора, които никога не е виждала, или да намрази техния мъчител? Не можеше да стори нито едното, нито другото. Страхът за собствената й личност бе прекалено силен. Не се притесняваше, че ще иде в Ада за това, защото в момента точно там се намираше…
— Така, може би все пак трябва да чуем, какво има да ни каже Мери, за свое оправдание, мислиш ли? — Рейчъл поклати отрицателно главата си. Изобщо не искаше да слуша молбите на дебеланата. Още по-малко искаше да слуша писъците й, нейните собствени достатъчно кънтяха в мозъка й. — Да, права си, какво си мислех? Няма никакво значение, какво ще каже тази свиня.
Алек се обърна с гръб към огромната Мери и започна да пристъпва към далечната стена. До самата каменна стена сигурно бе поставено нещо, но от този ъгъл и заради търбуха на Мери, Рейчъл не би могла да види какво. Дебеланата започна да се мята, или поне се опитваше, но бе също така омотана в дебели въжета, както и самата Рейчъл. Трябваше да извърне поглед, повтори си го няколко пъти, но не можеше да го направи. Осъзна факта, че каквото и да стореше Алек на Мери, няма да е никак приятно. Главата на жертвата бе овързана с някакви каиши, така погледа й бе устремен право към високия таван. Рейчъл имаше поне тази свобода, да извърне глава. Отново се насили, но сякаш тялото й имаше друго мнение по въпроса.
Алек започна да си припява мелодията, същата онази, която Рейчъл бе чувала няколко пъти. Върна се на първоначалното си място, с огромен и мръсен нож в ръце. Застана пред търбуха на жената и погледна напълно развеселено към Рейчъл. Този поглед я ужаси много повече от всичко до сега.
— Нека да покажем, на драгата ни Мери, че чревоугодничеството е грях. Мисля, че тя трябва да загуби част от теглото си. Та нали точно, за да запази тази величествена фигура, Мери е изтъргувала невинните си момчета?
Мери започна диво да се опитва да се измъкне от въжетата, но Рейчъл знаеше най-добре, че не би могла да го направи. Нека се мъчи, какво й пукаше, стига да задържа вниманието на побъркания им тъмничар.
Докато си припяваше, много бавно Алек започна да разпаря мръсния парцал, бил някога рокля, по търбуха на жената. Като я погали няколко пъти по многобройните гънки започна да реже парче по парче части от корема й. Чуха се някакви звуци, ала Рейчъл символично затвори ушите си за тях. Онази сигурно ридаеше, но не я бе грижа. Единственото нещо, което сега се въртеше в главата на Рейчъл бе, че много скоро, Алек така щеше да се отнесе и с ръката й. Добре че тази бе тлъста, доста щеше да понареже, преди да стигне до следващата си жертва.
В този момент Рейчъл си призна, че не вярва повече в Бог. Ако Той съществуваше, сега нямаше да бъде подложена на това изпитание…
[b]Бележки[/b]
[1] deos(от латински) — богове.
[2] Лилит — макар демон с името Лилиту да е известен още от древен Шумер, 3000 г.пр.н.е., има и един разклон на еврейско предание, срещано в апокрифните съчинения на Алфавит Бен-Сира и мидраш Ялкут Раувени. Лилит е описана като първата жена на Адам, създадена от Бог от кал и тиня, преди сътворението на Ева.
[3] ушу — китайска бойна техника.
[4] Корнуел — административно графство в региона на Югозападна Англия.
[5] Фелдмаршал Артър Уесли, херцог Уелингтън — британски военнокомандващ и министър-председател от англо-ирландски произход. Роден на 1-ви май 1769 г., починал на 14-ти септември 1852 г. Най-известен е с победата си над Наполеон Бонапарт в битката при Ватерло.