Под покрова на василевса

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Под покрова на василевса

Re: Под покрова на василевса

от cattiva2511 » 01 февруари 2016, 17:02

Spoiler:
Знам, че това е края…
Надявам се, обаче, на обратното.

Кристиян, ако не те мързи и все още имаш идеи по този текст, би ли се замислил да развиеш малко историята на Хера? Аз съм си феминист, при това от женски пол, нормално този герой да ми допадне най-много.
Относно „Речника“… ще да е хубаво да разберем значението на „*“-те, а не да гадая от контекста. На мен лично мисленето ми се отдава с труд, но както и да е!

П.П. Относно дългите описания… ами-и-и, признавам си понякога малко ме понапънаха да ги дочета. Нямам предвид описанията на обстановката като цяло, а на моментните състояния на героите. Но пък от друга страна, ако се съкратят няма да отговорят на стила на романа.

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 31 януари 2016, 05:30

_______________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 31 януари 2016, 05:28

__________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 31 януари 2016, 05:17

____________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 31 януари 2016, 05:15

__________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 31 януари 2016, 05:13

_________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 23:50

________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 23:39

________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 23:37

______________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:58

_________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:52

______________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:48

_________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:46

____________________________

Re: Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:40

_________________________

Под покрова на василевса

от Кристиан Цветанов » 24 януари 2016, 05:34

Преди самото произведение, както си му е редът на нещата, отново отправям извиненията си към читателите на форума. С настоящия текст също бях допуснал грешката да публикувам всяка глава в отделна тема, осолявайки ненужно страницата. Грешката е поправена: тази публикация съдържа пълния текст на романа, а всички по-стари теми с разпръснати глави от книгата са премахнати.

Относно книгата:
"Под покрова на василевса" е първият ми цялостен роман, започнат през 2008-ма, завършен през 2014-та, претърпявал леки редакции до самия момент на публикуването му в "Моята библиотека". Жанрът е исторически?/фентъзи?/научнофантастичен? Не мога да кажа със сигурност, а не бих и искал: да се говори за жанр сред книги за мен е близо до идеята за расизъм сред хората. Не отдавам важност на технически разграничения. Отдавам такава само на историята, разказана в страниците, на героите и техните преживявания, на броеницата от събития и следата, която тя оставя в съзнанието.
В центъра на този разказ са една майка и трите й деца, имали късмета да се родят в свят и време на превратности. Едва ли има смисъл да излагам повече сюжета, защото е ясно, че главната муза за изписване на обемни разкази е някоя клета личност, предназначена за изтезания от съдбата.
А сега дойде време да пейст-на над двеста хиляди думи в празното поле, надявайки се да не срина форума...


Кристиан




ПОД ПОКРОВА НА ВАСИЛЕВСА



Пролог



На безсмъртните божества

Ела, Раздоре, спри,
Стани до мен, да сътворим звезди,
Що мрака да пропъждат.

Ела, ти, бурьо, да се хванем за ръка,
Аз – лъч. И ти – тъма,
Що ведно души завъждат.

Ела, ти, злобо черна, пръст и пламък влей,
Там, дето аз ще влея капка жива и от въздух вей,
Двама с тебе за души одежди да творим.

Ела, ти, спътник мой, да въздигнем свят от студ и зной,
Да се учат там чедата наши на космичния покой,
Та въздигнем ли ги, вовеки от самота да се спасим.





На мъртвия жрец

Бях велик. Исках да върша велики дела. И умрях.
Интересно как при умирачка една част от човека потъва в земята, а друга се издига в космоса. И интересно как, след като животът е свършил, ни се струва, че целият е бил един пиянски сън.
Ето ме сега, разбуден от съня ми с очи, избистрени за истината. Ето ме, вън от света, в който се родих, в който раснах, в който бродих. Тритит се наричаше, да, Полуостровът на тризъбеца. Велико име уж - така ми звучеше приживе. Сега ме досмешава като си го спомня. Гледам го сега отвисоко и се чудя как това ограничено парче земя насред океана е сбрало толкова много души, тъй различни съдби. Никое от тия клети създания няма вече да чува гласа ми или да ме помни като един от тях.
Ще ме знаят само с две думи - „Шаех предателя“. За тях няма да съм спомен за плът и разум, а само изписани редове. Само листи пергамент. Ала Майката е милостива. Тя пак ще позволи думите ми да стигнат до тях, когато устата ми е станала на пепел. Иде ли си душа от земята, частица от нея се запазва измежду буквите, които е оставила след себе си. Само написаното продължава да диша даже и в смърт, нищо друго.
Нека четат. Нека се вслушат кьоравците. Може все пак да съзрат за момент бездната, дето така стремглаво целят да стигнат. Може да се вразумят. Аз от тук ще гледам и ще се моля за тях. О, смейте се, богове - мъртвият се моли за живите!
Ще се моля за тия три прокълнати кралства. За тия три прокълнати града. За тримата им светци обесници и всички други клетници, дето ще бъдат покосени от техните дела. Тризъбецът ще заври в казан от кръв и злоба, туй го знаех още приживе. И виждах само скръб.
Ето защо благодаря на бесния Скорхиус, че ме прибра тук. Сега, когато не дишам с прости дробове и не гледам с кьорави очи, аз виждам надеждата. Като три паднали звезди блести оттук тая надежда - три създания на тая грозна земя, дето са дарени със силата да я излекуват. Пак виждам в схемата хитрите ходове на боговете - три проклятия на земята и три благословии - оная тяхна свещена мания за скрит баланс.
Нека Майката Тиера помогне на трите проклятия и трите благословии да се срещнат и изравнят. Нека им помогне да видят верния път. Защото смъртните се провàлят заради вярата, че съдбата им е вече изписана, че няма защо да се борят до краен предел, понеже резултатът не зависел от тях.
Боговете не чертаят пътя пред краката ни. Те само поставят паветата в ръцете ни. Именно защото сме забравили тая истина, сме стигнали дотам да си мислим, че сме много различни от създателите.
А! Я виж ти! Трите звездици заблещукаха. Бъди с тях, Майко Вселена!
Започна се.

***



1
Знахарката

Голямо оживление бе на път да настъпи този ден в Аменидрат. Морският град щеше да разбуди спечените си от лятна жега поли, да ги залее с глъчка и радост хорски, защото флотилията от Запада наближаваше. И трюмовете ѝ преливаха от ново зърно, животни, машинарии и дрънкулки.
В същия този ден стара жена крачеше забързано по един от запрашените черни пътища на Аменидрат, подпирайки се на крива тояжка от ясен. Беше облечена в тъмносиня риза и черна фуста, а на главата си бе сложила груба вълнена кърпа – традиционното облекло на една вдовица. Прахолякът, вдигащ се при всяка нейна стъпка, се полепваше подло по скръбните платове на одеждите ѝ, карайки я да изглежда като мърлява просякиня. Ярката елипса на обедното слънце пръскаше безмилостните си лъчи върху главата ѝ, която бе спарена от драскащата вълнена забрадка. По челото и бузите ѝ се стичаха капки пот и от време на време някоя от тях жилваше очите ѝ със солта си.
Ала нищо от това не я интересуваше. Прахът не я гнусеше, топлината не я задушаваше и потта в очите не я дразнеше. Вървеше напред по пътя, изкачващ се по нанагорнище, и мислеше за това колко обича днешния ден.
Денят на Получаването – последният от месеца на така наречената Миротворна Търговия. Тази търговия бе празничен период, отбелязващ мира между две от големите кралства на континента – морското владение Аменидрат и Зеления град Ехетон. Веднъж на две или три години, двата народа изпращаха помежду си флотилии, чрез които обменяха най-разнообразни стоки.
Да, тя обичаше това време от годината. Днес, в денят на Получаването, корабите от Ехетон щяха да достигнат родното пристанище в Аменидрат, препълнени с блага. Предстоеше ѝ цял следобед и може би цяла нощ в разглеждане и избиране на нови сортове семена и билки. Можеше да намери някое хубаво пособие за дома или просто някой красив накит, с който бегло да си припомни, че в крайна сметка бе жена. Не че имаше намерение да носи каквито и да било накити. Отдавна се бе отказала дори от най-малките пориви на суета. Ала ѝ харесваше да избира и разглежда огърлици, гривни или брошки, хванали окото ѝ, харесваше ѝ да ги купува и да ги държи скътани някъде в дома си, за да може да ги поглежда пак от време на време, когато изпитваше носталгия по изминалите времена. Онези времена, по които младостта ѝ все още бе горяла, наравно със суетата, любовните трепети, наивното безгрижие и всичките емоции, съпровождащи женското сърце в разцвета му.
Тя не си позволяваше вече нищо друго освен спомени. Спомени за това как бе обикаляла полуострова на Тризъбеца, как животът ѝ я бе помел в толкова много неочаквани посоки, как бе срещнала човека, променил съдбата ѝ, и как в края на краищата се бе озовала в този град, наречен Аменидрат – Морския кръстопът.
Отначало се бе влюбила в него, в тази негова странна форма и разположение. Градът беше плътно разположен по брега на морето. Погледнат отвисоко, той образуваше формата на буквата „С”, понеже точно в средата му се врязваше Аменидратският залив. Атмосферата му беше изключително приветлива – кварталите бяха осеяни с безброй малки бели къщурки, повечето с квадратна форма и без керемидени покриви. Варосаните им стени отразяваха светлината на Ихверима* толкова ярко, че амените бяха създали легенда, разказваща как ако човек погледнел Тритит от небесата, щял да види Аменидрат да грее по-ярко от нощните луни.
Ала истинската гордост на морския град бяха неговите „градски стени“. Всъщност те изобщо не бяха стени, изградени от смъртна ръка. Бяха планини – масивна верига от зъбери, изключително стръмни, а на места дори и отвесни, обгръщащи Аменидрат по цялото му протежение откъм сушата. Склоновете, родени от незнайните дълбини на света, бяха образувани от меден ортоклаз, наречен от мъдреците „Сълзите на Итива“. Това наименование се дължеше на свойството на тази чудновата скала да пропуска и пречупва слънчевата светлина през кафеникаво-златистата си повърхност, подобно на вода.
Изящната естествена преграда, обособяваща Аменидрат, се наричаше Аменова гръд, кръстена така в чест на Амен – богът на земните недра и световния релеф. Освен че осигуряваха най-ефективната защита на града от външни неприятели, необикновените градски стени също така служеха и за образуването на три отделни области в Аменидрат. Планинската верига се разклоняваше на две места от масивния си гръбнак – разклонения, пропълзели през града напречно чак до морския бряг, за да разрежат морската столица на три равни части – централна, източна и западна, всяка известна със своите забележителности.
Западната се славеше най-много с огромните си тържища и усилената си икономика. Животът и глъчката в нея никога не стихваха – сергиите бяха пълни с храни, облекла, сечива, сувенири, занаятчиите по цял ден крещяха на чираците си да шетат из дюкяните, за да поддържат темпото на работа, животновъдите и стадата им за продан оглушаваха тесните улички с безброй животински вопли, а трите огромни корабостроителници не спираха ден и нощ да извайват най-прекрасните галери в цял Тритит – изкусно построените флотилии бяха запазена марка на Аменидрат.
Централната част на града, Сърцето на Морския град, беше света земя за амените, защото там се намираше седалището на Узарат I Закрилник – върховен месия на моретата, пратеник на Всемогъщите и крал на Аменидрат. Огромната му цитадела се издигаше гордо върху склоновете на планинското разклонение, разделящо Сърцето и Запада. В тази забележителна резиденция кралят решаваше съдбините на морския народ заедно със своя орден от жреци.
И източната част, където старата жена живееше, бе най-малко забележителната от трите. На тази област ѝ се носеше слава, че е приютила най-ниските прослойки от градското население. Из нея нямаше оживени пазари и работилници, нямаше забележителни сгради, нито пък приютяваше важни държавници и мъдреци. Единственото хубаво нещо, което се говореше за Изтока, бе, че кварталите му са осеяни със сгушени храмове и светилища, и хората от тази страна на града бяха най-човечни, най-духовни и смирени. Само в изтока на Аменидрат, шегуваха се хората по света, джебчията ще ти подмине парата, за да пали свещи.
Това бе едната причина, поради която тя бе избрала да се настани в Изтока, когато със съпруга ѝ бяха стъпили за пръв път из улиците на столицата. Другата бе, че тук щяха да са възможно най-далеч от Цитаделата и онези вътре в нея.
До ден днешен тя не съжаляваше за избора си, макар и друго чувство в нея да се бе променило – след толкова години любовта ѝ към Аменидрат се бе изпарила, също както другите любови, които някога бяха подклаждали жаждата ѝ за живот. Сега живееше, само защото децата ѝ продължаваха да осмислят това ѝ дело.
Тя тръсна глава, за да сподави мрачните мисли – днешният ден трябваше да е хубав. Забърза отново крачките си по прашния път, отвеждащ я към полите на планинското разклонение, което отделяше Изтока от Сърцето. Високо горе се намираше единствената сухопътна връзка между двете градски области – планински проход с отдавна забравено име, при който се издигаха руините на прастара арка. Някога тази арка бе представлявала възхитителна постройка, сияйна и горда в младостта на новородения Аменидрат. Ала сега се бе превърнала в купчина оронени камънаци и прах насред бурените, също както величавите амбиции на този, който я бе издигнал. Историята така си играеше със света на смъртните, смяташе старата жена – поглъщаше най-лакомо онова, което отчаяно се стремеше да не попада в нея.
Наближаваше прохода. Пътят около нея вече бе заграден от гъстите иглолистни гори на планината. Това не ѝ харесваше. Обичаше да вижда около себе си открития хоризонт. Не че мразеше горите или се плашеше от дивите животни. Просто се чувстваше по-добре, когато над нея се разкриваше колкото се може повече небе. А в днешния слънчев ден небето бе повече от прекрасно. Още повече се зарадва, щом пресметна, че нощната заря от звезди също ще е забележителна – идеално време за наблюдение и баене.
Силен удар в гърба. Удар с камък. Раздра идилията на размислите й. Тя изпъшка и се олюля, ала не падна.
- Анатея, накъде си се запътила, кранто сбърчена? – дочу се вик зад нея.
Тя не се опита да отговори веднага. Пое два пъти дълбоко въздух, за да позволи на болката да отмине, а после възвърна равновесието си. Стисна здраво тояжката с една ръка, а с другата опипа нещо в широкия джоб на ризата ѝ. Трябваше да бъде готова да се защити.
- На тебе говоря ма, откачалко! – повтори гласът на момчето, замерило я с камъка.
Тя се обърна рязко назад, за да го погледне. Млад момък, среден на ръст, с небрежно зализана назад коса, помпозни, но зацапани дрехи и нагло изражение върху продълговатото лице. Веднага го позна.
Тя извади ръката си от джоба, остави на мира малката кесийка с кафеникав прах вътре в него. Момчето не бе заплаха. Поне не за нея.
Щом посивелите ѝ очи го пронизаха, нещо накара младежа да спре уверения си ход и да направи малка стъпка назад. Ала почти веднага арогантността му надделя и той я настигна с още по-бърза крачка, сякаш за да компенсира малкия си момент на колебание.
„Нормално е да се очаква – рече си жената – Все пак какво прави един разбойник закоравял, ако не инат.“
- Мáни ме да си вървя по пътя, Аврене – каза тя безразлично и извърна поглед от него.
- В Сърцето ли отиваш, а? – продължи младежът, сякаш не я е чул – На пристанището? Да ‘земеш от търговските кораби ново зърно и треви, та да пра‘иш мръсните ти отрови? Не те ли е срам, вещицо? Видях тая сутрин как изпрати там даже и келеметата ти. Искаш да ошушкаш цялата стока от Миротворната търговия само за тебе, така ли ма?
- Не знаеш кога да се спреш, дете. Това е порок голям. И все пак да знаеш, че све се връща за добро или за зло, а един камък връз чужд човек ще стовари цяла канара връз тебе.
Момчето се изсмя гръмогласно и бутна рамото ѝ със сила. Тя отново се възстанови от набега, без да реагира остро.
- Да ме сплашиш ли се пробваш, бабичкор? – просъска той в ухото ѝ – Аз страх не познавам.
Жената махна с ръка.
- Заек не знае ножа, като го види, ама ножа пак си коли. И на страха му не трябва да го познаваш, та да те стигне.
Лицето на момчето се изкриви в гримаса на досада. Реши, че се е изморил да се заяжда и я отмина с думите:
- К’ва си жалка. Вече си с единия крак у гроба, а продължаваш да ментриш хората със знахарските ти простотии. Искаш да пукнеш като вещица и Скорхиус да те глътне, задето си живяла в грях?
Тя го стрелна с острия си поглед един последен път.
- Всекой да си гледа гроба.
Аврен се изхрачи пред краката ѝ и продължи по пътя си.
На Анатея не ѝ отне дълго време да възстанови плавните мисли на уединението си, след като изгуби хулигана от поглед. Този ден бе хубав. В този един ден тя нямаше да се остави на малките тревоги да почернят душевния ѝ мир. Щом достигна планинския проход и порутената арка, тя седна върху зеленясалите камънаци, за да си почине, преди да навлезе в централната част на града. Щеше да остане там около час, докато лъчите сред чистото небе не изгонеха умората от застаряващите ѝ кости. А пък се и досети, че тук горе нямаше много хора, докато центърът щеше да е претъпкан. Сега бе времето да се изходи.


***



Тук зове гласът на Шаех мъртвия:
„За тая стъпка от разказа ще кажа: боговете разбунват мравуняка. А мравчищата тичат на два крака.“
Нека сега мъртвеца да си мълчи. А ти - чети.

2
КЕЛЕМЕТАТА НА ЗНАХАРКАТА

__________________________________________________________________

Към началото