Моите страхове

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Моите страхове

Re: Моите страхове

от vog » 28 май 2018, 18:33

Anтоnia написа:МОИТЕ СТРАХОВЕ

Нормална ли съм? Постоянно изпитвам притеснение и страх. Опитвам да се самоконтролирам, но не винаги успявам. Надявам се да съм реалист, но май по-скоро клоня към песимист. Привидно изглеждам добре, стремя се много да не ми личи, но изпитвам притеснения във всеки аспект от живота си.
В десетки случаи установявам, че първата реакция която изпитвам при зададен въпрос е негативна. Искам с цялото си същество да кажа „НЕ”. Ужасна съм! Сама съм си наложила да броя до 10, да обмисля пак въпроса и тогава да реша какъв да е отговора. Не ми е лесно. С всички тези въпроси, които идват от децата: „Може ли да ми купиш …..?”, „Може ли да отида да играя еди къде си, но далеко от погледа ми”,” Може ли да не чистя сега, а малко по-късно?”, а по късното както се досещате не идва. „Може ли да си купя поредната пластмасова играчка-боклук от магазина?”. Искам да извикам „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. НЕ МОЖЕ”. После се замислям. Ами ако точно сега са се събрали децата да играят, защото да не пусна и моите с тях? Ако всички техни приятелчета имат от тази играчка, защо да не им я купя? Започвам да се лутам кое е правилно – да кажа Да или да кажа Не. И това са само ежедневните прояви на нерешителност, която изпитвам. А тя - породена от страх да не станат разглезени децата, или аз да се превърна в прекалено строга майка.
В развитието през последните години на семейството ми, аз първа слагам контра на новите възможности и посоки. Мисля си, че задължително нещо се обърка. Времето до сега ми показа, че не съм права Разбирам, че съм започнала да мразя промените, а ги мразя защото ме е страх. А не бях такава преди. Прочетох че песимистите вярват, че ги очаква най-неблагоприятното развитие на нещата, но не са готови за него. Вярно е!
Страхувам се, че ще възпитам песимизъм в децата си!
Страхувам се, че и на моят съпруг ще му писне да слуша от мен какво може да се обърка и, как нищо няма да се получи!
Страхувам се, че остарявам. Не искам!
Страхувам се, че съм заменима!
Страхувам се, че съм посредствена!
Страхувам се!
Не всичко е черно! Аз мога да се променя! Дължа си го! Вече съм и мъничко смела. До скоро не можех да си представя, че ще пиша въобще. Никога не съм се престрашавала да седна и да пиша. Изпитвах голям страх от провал. Един ден видях картинка, на която беше изобразено човече, как се катери и под всяко стъпало пишеше етапите на промяна и вземането на решение. Оказа се, че аз стоя на едно и също стъпало от дълго време. Искам нещо да се случи, но не правя нищо, за да го постигна. Ядосах се на себе си, но и се мотивирах. Така след точно един ден имах написан първият си разказ-пътепис. Беше публикуван в сайт и към момента е четен 700 пъти. Не съм го и помисляла, да не говорим за мечтала. Не мога да ви опиша колко горда се чувствах със себе си. Знам, че не съм писател, но само за това че се осмелих да пиша ме освободи. Направих си подарък, ей така импулсивно го реших! Продължавам да пиша, Дай Боже да става все по-добре!
А за това колко съм неуверена ще разберете като ви кажа, че след като написах пътеписа не можех да събера смелост да го покажа на никого. Единственият човек на света, с когото го споделих, бе голямата ми дъщеря. Четях й, явно вълнението и трепета от повторното преживяване на събитията й въздействаха силно. През цялото време ме гледаше с ококорени очи и с отворена уста. Това ми даде необходимия кураж, за да го пратя на сайта. Дори и след като го публикуваха не смеех да го покажа на семейството и приятелите си. Отново този стискащ гърлото страх – Ами ако не го харесат? Ако на въпросът ми „Как ти се струва?” се чудят какво да ми отговорят само, за да не ме засегнат? Мина доста време преди да мога, без свит корем, да предлагам на своите приятели и познати да прочетат и следващите ми писания.
И сега ме е страх, но щом пиша за това значи има подобрение. Тая в себе си и още две желания. От онези, за изпълнението на които ще ми трябва кураж. Надявам се скоро да мога да преодолея себе си, да започна отнякъде, за да мога да се поздравя. Сега по-ясно от всякога знам, че най-важна е първата крачка. Веднъж да се осмелиш да започнеш! Може да не съм успешна, но искам да УСПЕЯ да пробвам. Знам че няма да ми е леко, но сама ще си давам надежда. Искам точно такъв пример да дам на дъщерите си. Да пробват! Не всичко и не на всяка цена, но това което силно желаят трябва да имат кураж да щурмуват!
Здравейте, Antonia!
У вас гори едно желание да вършите неща, които ви вдъхновяват, откъсват от страховете, които давят воля на същността ви. Не се страхувайте от същността си, не се страхувайте и от колебанията си - те са нещо нормално. Действайте, експериментирайте, въпреки страховете и колебанията си, както с децата си, така и с писането, което очевидно ви доставя голямо удоволствие! Позволете си да разкриете същността си, защото това е което дава познание за себе си и страст в живота. А аз си позволих да напиша този коментар. :)

Re: Моите страхове

от vog » 03 май 2017, 21:03

Антония, за страховете ви относно каква майка да бъдете - строга или не толкова, ще ви кажа. Че най-важното е да бъдете последователна. Децата не са чак толкова крехки същества, но ако сменяте често тактиката, това им действа объркващо. Децата имат нужда, в смисъл на потребност от строгост и правила, те знаят, че зависят от вас и са уязвими. Не се безпокойте да казвате "не". Просто следващият път може да кажете "да". Това го казвам не от личен опит :), но може и да има полза.:)

Re: Моите страхове

от petya_pe » 07 март 2016, 16:46

Здравейте, Антония,
Не знам дали са добри пътеписите Ви, но бих искала да ви кажа нещо относно страховете Ви.
Във всеки човек е заложен стремежът към признание. Удовлетворяването му ни кара да се чувстваме значими не само в очите на другите, но най-вече в собствените. Затова моя съвет е да оставите този стремеж да се развива и
може би страховете Ви ще намалеят, а куражът ще нарасне. Успех във всяка следваща битка с тях!

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 28 януари 2016, 19:27

Не ми даде мира, да видя какво не правя правилно... ами видях. Със снимки работите Ви ще изглеждат по следния начин:
Изображение

Четвърти ден в Барселона! Станах определено по-изморена, от колкото ми се искаше. Вече се беше натрупало голямо напрежение и тежест в краката ми. Първата стъпка на ламината беше болезнена, но на кого му пука. Започваше да се показва слънцето и новия ден с новата ни програма ни очакваше. Въздухът е по-различен, гледката от терасата прекрасна. БАРСЕЛОНА!!! Красива, леко мъглива и сива рано сутрин. След броени минути вече е ярка и светла. Слънцето се отразява във всички витрини и прозорци. Заблестява!
П.П. Снимката нарочно я посмалих, размера може да се промени.
Просто трябвало да прегледам темите из форума по подробно, преди да се тюхкам, че не става :)

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 20 януари 2016, 14:17

Здравейте, отговарям Ви тук не в лични поради две причини.
Първата, ако някой, който се е занимавал с подобен вид гимнастика, тоест да качва снимки в точно този форум, има повече информация от мен, да се изкаже.
Втората, да видите как изглеждат моите предложения, относно пътеписите Ви!


Вариант едно:

Избирате си някой сайт, който хоства снимки. Аз лично ползвам http://www.4shared.com/, но не е задължително. След като качите снимката в сайта, копирате url адреса, където е запаметена в интернет пространството. След като копи/пастнете този същия адрес във форума, за да не пишете излишно, го маркирате и натискате бутона „Img“… той е там до „B“, „i“ и другите, които Ви наподобяват Word бутончетата…
Ще изглежда ето така:
[img][img]https://www.4shared.com/photo/buD3_wowba/4th_day_1.html[/img][/img]


Четвърти ден в Барселона! Станах определено по-изморена, от колкото ми се искаше. Вече се беше натрупало голямо напрежение и тежест в краката ми. Първата стъпка на ламината беше болезнена, но на кого му пука. Започваше да се показва слънцето и новия ден с новата ни програма ни очакваше. Въздухът е по-различен, гледката от терасата прекрасна. БАРСЕЛОНА!!! Красива, леко мъглива и сива рано сутрин. След броени минути вече е ярка и светла. Слънцето се отразява във всички витрини и прозорци. Заблестява!

Не знам дали аз нещо не го правя като хората, в други форуми качвам изображения по този начин, но там се визуализират. Както и да е, ако някой знае, да даде съвет. Снимките са в (.jpg) формат и с размери 640x480…


Вариант две:

Конвертирате си работата в (.pdf) формат. Не знам дали ползвате офис пакета на г-н Гейтс, но ако – да, от 2010-та версия насам става по следния начин:
Отваряте си документа и давате “Save As” ако сте на английски, или „Запиши като“, ако е на български. Отдолу на прозореца, от падащото меню, избирате като какъв документ да запишете. Давате PDF и готово, документа вече е в ПДФ…
Нещата ще изглеждат ето така:

Ще напишете примерно:
„Здравейте,
Това е линк за моя пътепис „Барселона“:
https://www.4shared.com/web/preview/pdf/7k3s8mv1ba

Да не забравите, след като „копи-пастнете“ линка с визуализацията на документа, да го маркирате да натиснете бутона “URL”! ( И той там седи, до онзи за „картинките“ :) )


Вариант три:

Правите си регистрация в Google и си правите един блог. Напълно безплатно, от настройките дайте Български и просто няма как да сгрешите. Няма да Ви го правя от моя профил, но можете да видите качените неща на друг потребител от форума, advensve: http://forum.chitanka.info/topic4885.html, която използва точно блог на чичко Гуугле! :)


П.П: Виждате, че съм качила само първата страница, нищо друго. Ако искате да ги махна от сайта, само кажете. Второ, много важно. Не е задължително да използвате http://www.4shared.com/, има много други такива сайтове и прочее. Някои са на български и може би ще Ви е много по-лесно. Напишете в Гоогле: сайтове за хостинг на файлове и снимки и туп… сайтове, колкото си щете. Например, този който аз употребих като пример е с регистрация, аз ползвам моята в GMAIL. Може да ползвате и собствен сървър… ако – да, то там темата е друга…
Отново казвам, че тук снимките не ми излизат директно. Дали формата, размера или нещо друго не е както трябва (при мен, естествено, не във форума) не мога да Ви кажа. Ако някой знае да подсказва! :)

Всичко добро и ако има нещо, питайте… когото и да било, за съвет!


А-а-а, щях да забравя. Всички тези бутончета ще Ви излязат, след като натиснете бутона Предварителен преглед, който иде преди Пращане

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 19 януари 2016, 15:13

Снимки? Нямате ли в писмен вид... тоест на текстов документ, все тая какъв формат?
Казвате, че са Ви публикували в други сайтове, дайте му копи-пасте.
Ако споделите точно какъв тип файлове притежавате, или къде точно са ви „постнати“ разказите, ще мога да дам по адекватен отговор.

Re: Моите страхове

от Anтоnia » 19 януари 2016, 14:30

Здравейте,
аз благодаря за коментара, не се притеснявам от критика...поне не много :-).
Това текстченце за Рим е първото нещо, което написах...преди години...сега мисля, че се справям по-добре. Тук ще се изложа много, но не знам как да публикувам друг по-нов пътепис.Като прикачен файл става с размер по-голям от допустимия, а ако опитам просто да го копирам,снимките не се визуализират.
Лек ден!

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 19 януари 2016, 11:58

Добър ден!
Така като сама нададох вой до небесата, трябва да Ви отвърна, нали?
Относно граматичните грешки… няма да се спирам на този въпрос. Отскоро коригирам сама себе си и искам да кажа, че всеки път си мисля, че съм Окей, после се връщам на работата си и откривам все нови и нови. Въпреки това се старая да се изглаждам, така да се каже. Хубавото на публикуването във форумите е, че може и да се намери някой по-умен от нас, който да ни укаже слабите места, без да става преднамерено злобен. От друга страна ние би трябвало да си вземем поука, относно тези съвети, а не да си мислим: „То, нали има коректори и редактори за тая работа?“
Относно текста. Аз не съм по пътеписите. Тоест – не съм прочела ни един (освен този :) ). Не ми харесват дългите описания… това си е лично мое мнение. За това и не мога да се изкажа, дали работата Ви е добре направена или не! Не съм човекът, който да Ви отговори. Ако има хора из форума, които да четат такъв вид литература, както и хора, които искат да коментират, мисля че те са по-компетентни от мен. Примерно аз и поезията не я разбирам… ама никак. Как да коментирам рими, които за мен са си само това – благозвучни звуци и нищо повече.
Пожелавам Ви успех, а и макар да не чета такъв вид текстове, ще следя Вашите постове от чисто и просто уважение. Хубаво е да се четем едни други, така като това е смисълът на форума, нищо, че повечето пъти авторът води монолог…
Приятен ден и не се стеснявайте да публикувате, каквото Ви душа сака!

П.П.: Само една лека забележка, може и да не съм права, но все пак… Емкотините. В чатове и мнения по форумите са доста креативен начин да си се покажем. То не бяха дяволчета, ангелчета и прочее. Да не говорим, че чрез Вайбър цял пазар за стикери можем да употребим. Така с една картинка показваме душевното си състояние и не напъваме сивите си клетки, та да пишем и мислим. Това не че е лошо, дори напротив, аз много ги ползвам тез личица.
Тук идва и това, което искам да кажа. Тоест, двете с Вас водим диалог, чат или както там го наричаме… защо да не нямам едно-две :) ? Но, в произведението Ви, не ми изглежда добре да се вмъкват такива знаци. Ами че те едно време как са писали без „смайлите“?
Представям си Рафаел Сабатини:

Подобно на Тонтън, Бриджуотър щедро бе отдал своето мъжко население в служба на незаконородения херцог :) и ако някой, чиито сили и възраст му позволяваха да носи оръжие, се откажеше да вземе участие, той сам се заклеймяваше като страхливец или католик. ;)

Re: Моите страхове

от Anтоnia » 18 януари 2016, 18:46

Странно, линка го копирах след като отворих моя текст, но сега наистина излиза първоначалната страница. За това ще го пусна направо тук.
Кратък миг само за мен

Малко след като навърших 30 години осъзнах, че имам всичко, което съм искала. Единствено малко страст и силни положителни емоции ми липсваха. Ежедневието макар и хубаво и спокойно все пак е ежедневие. Имах нужда от няколко различни дни в годината. Така с подкрепата на моят съпруг се спрях на това.

Пътешествия
Знам, че това не е откритието на века, но за мен беше. Няколко дни в годината, в които аз да направя нещо само за мен. Сега ще ви разкажа как премина последното ми пътешествие. Няма да е за забележителностите и тяхната история, нито за организацията и разходите по това пътуване. Ще е разказ за емоциите и мислите ми.
Заедно със сестра ми крояхме планове за различни държави, ярки и топли градове скачахме от Испания до Прага и т.н. Всяка разходка в сайтовете за организирани екскурзии ми носи удоволствие. Аз си представям всичко живописно и с много реални картини. Мечтая за тези места. Кара ме да се чувствам добре и да се усмихвам сама пред компютъра. А когато си легна затварям очите си и се разхождам по различни улици, пия кафе в малки кокетни заведения. И така сред всички организирани посещения дойде предложение за самостоятелно пътуване. Малко страшно ми се стори, не ми се бе случвало досега, нооо поне заковахме дата и място.
РИМ през късен февруари! Не звучи ли разкошно? Дни наред не можех да вляза в интернет да разглеждам снимки и мнения. Изпитвах страх нещо да не се обърка и да не мога да отпътувам. Накрая датата наближи и можех спокойно да чета за РИМ.
Денят дойде и ние – аз, сестра ми и моята приятелка заминахме. Всеки миг от тогава нататък беше интересен и различен. Сякаш попадаш в друга реалност. Рядко си гледаш часовника, не гледаш телевизия и само се наслаждаваш на това място. Имам нужда да чувам семейството си, но преди и след тези разговори пак се потапям в ”другия свят”. Забрявам за всички домашни задължения и покупки, както и за плащането на сметки в точни дати, забравям за всичко…. Страхотно е!!!

Посещението на забележителности:
Ватикан – красиво е, но и доста голямо пространство за разглеждане. Влизаш от зала в зала (това звучи като от онази реклама –от чакра в чакра) и гледаш изящни картини, гоблени с размер на цяла стена, запазени мебели и статуи и т.н и т.н. В един момент мозъкът ти спира да възприема и имаш нужда да починеш. Странно е как след месец за мен Ватикан е по-скоро часът, прекаран в една красива зелена градина, облегната на една пейка под слънцето. Пълен покой и наслада. Затварям очи и се разсмивам, защото си спомням всички шеги, които си казахме и как се хилехме след това.
Друго много запомнящо преживяване е изкачването на върха на базиликата Св. Петър във Ватикана. Ние се движехме с пътеводител, в който пишеше, че изкачването на всичките стълби до върха не е за всеки и че трябва да сме в идеално здраве. И аз реших че съм точно в такова здраве и затова реших да ги превзема. Слава Богу, беше вече късен следобед и ни качиха с асансьор до купола и от там по стълбите. Същитите тези стълби предизвикваха ужас у мен дълго време след това. Те са тесни, извити и наклонени, често не се вижда и краят им. Почти няма и прозорци, а стълбите не свършват и не свършват. Вървях си аз нагоре и единствено гледах подметките на ботушите на приятелката ми. Не смеех да отместя очи, защото ме обземаше все по-силна паника.
СТИГНАХ!!!!!!! Сърцебиенето ми се успокои и видях една невероятна гледка. Заслужава си! Целия РИМ е в краката ти, главните улици, високите дървета, реката, сградите... Прекрасна гледка, но е трудно да й се насладиш, защото всеки сантиметър от ограничителния перваз е зает с мнооооого хора, решили да видят повече от теб.
Е, с едно изречение беше силно впечатляващо изживяване :)
Като затворя очи другото, което си спомням не са Пиаца Навона, нито близките до нея забележителности, а едно малко кафене. Още си спомням аромата на шоколадовия и ванилов мъфин, които ядохме, както и чая на сестра ми с ябълка и канела. Помня сервитьорката - красиво и деликатно момиче с тюрбан на главата. Същото е и с Пантеона. Пантеон като Пантеон, само че пред него изпълняваха страхотна музика на живо. Стоях седнала на една от картите ни на града и просто си слушах хубава музика.
Помня и вечерите в ресторантите (силно казано ресторанти), задължително с паста и червено вино. Приятно е, стоиш си там в Италия и слушаш техния мелодичен език, отпиваш от чашата си с вино и се забавляваш с приятелите си. И тук трябва да уточня, че е много важно с кого пътешестваш, за да се забавляваш и да се отпуснеш.
Запомнила съм и дано да е задълго гледката на нощен Рим. Казвам запомнила съм, защото се оказа, че никой не носеше фотоапарата си, а аз бях забравила дори и телефона си, с който можеше да снимам. Посмяхме се естествено, за това колко сме съобразителни.
Колизеумът - величествен е! Заслужава си поне според мен. Въпросът обаче, който доста хора си задавахме беше как да излезем от него. Всички указателни табели с „ИЗХОД” бяха разхвърляни навсякъде, дори противоположно една на друга просто, за да се направи скрита камера сякаш. В един момент се движехме с още няколко групи от хора и неистово искахме да излезем, но не можехме. Тогава се чудех как, по дяволите, това място се е изпразвало за около 10 мин., а ние не можехме да излезем повече от 20?
Това че и други обикаляха с нас със същите тези трескави погледи ме успокояваше, че ненамирането на изхода не е плод на нашата прословута женска ориентация.
Идва и денят за тръгване, а той идва много скоро. Иска ти се още и още… Няма как, опаковаш багажа, поглеждаш малките подаръчета, който си купил и се надяваш по-дълго да запазят усещането за това пътешествие. Още в самолета към България аз започвам да се чудя, сега като се прибера какво ще сготвя, дали е много разхвърляно, не забравих ли да платя застраховката, докога се плащаше интернета… Леко е тъжно, но се връщаш много зареден с положителни емоции и красиви гледки. Радваш се на раздаването на подаръците на прегръдките и шумната суматоха, която настава и после… После започваш тайно да си мечтаеш за следващия път. Къде ще е, кога ще е ….?. Запазва се това желание и се затвърждава решимостта да има следващ път.

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 18 януари 2016, 18:18

Така,
С риск да се изложа, но какво точно да търся в страницата на „Лейди зоне“? Тоест, не може ли да ми пратите линк точно към произведението, ако е удобно? Ако примерно http://forum.chitanka.info/topic5134.html беше написал следното:
„Написах фентъзи роман, какво мислите?… “ и-и-и нищо повече, аз откъде да го прочета? Така като читателите сме една нагла пасмина от все изискващи и ревящи консуматори, моля насочвайте ни като бебета към това, което трябва да намерим. Повечето толкова ни мързи, че ако не става с един клик, просто си казваме „Айде ша са занима`ам с глупости!“ и край!
Относно въпроса:
Ако някой прояви интерес, мога да кача тук и други пътеписи.
Който не е истински въпрос, но ще отговоря следното:
Какво значение има, дали искаме или не? Вие сте авторът. Добрите администратори на „Моята библиотека“ са дали свобода на своите потребители да публикуват всичко, което поискат. Винаги ще се намери публика, друг е въпроса дали ще има отзиви. Това няма да е, защото Вие, аз или който там ще да е авторът е лош писател, а просто защото тук си се мълчи, поне в повечето случаи. Мен мама, за жалост, ме е родила с дълъг език, който понякога наистина трябва да вържа, ама се усещам прекалено късно. Както и да е, важното е: дайте бял свят на работата си. Ако постоянно искате предварително одобрение, нещата няма да се случат. Публикувайте тук, публикувайте там, навсякъде където Ви дадат зелена светлина.
Прилагам линк към пътеписa (силно казано).
Така, това не ми стана ясно. Линка, дето прилагате ли е „силно казано“ или пътеписа е „силно казано“? Самоиронията е хубаво нещо, но в рамките на смеха. Публикувате, оставяте я тая скромност. И да Ви треперят краката, ако се виждате пред народ, в момента сте зад компютъра! Тоест дайте си силна оценка, сама за себе си и уважавайте собствения си труд.
П.П: Това да имаме самочувствие и това да не чуваме/четем, това което ни се говори/пише е нещо съвсем различно! Всеки човек греши, но ако не обърнем внимание на тези си грешки, независимо какви, ще си останем на едно и също ограничено ниво и ще си ревем, че сме неразбрани и онеправдани. Тоест, както имайте самочувствието да се покажете като един добър автор, така и имайте куража да понесете критиката, но най-вече – имайте интелигентността да я разберете (поне градивната, за хейтърите не говорим в момента).

Re: Моите страхове

от Anтоnia » 18 януари 2016, 17:35

Здравейте, cattiva2511,
Описаната жена съм аз, точно както предполагате...
Прилагам линк към пътеписa(силно казано), в същия този сайт публикуваха и още два мои кратки текста. Ако някой прояви интерес, мога да кача тук и други пътеписи.
http://ladyzone.bg/article/vashiat-blog ... za-men.htm
П.П. Благодаря за коментара!

Re: Моите страхове

от cattiva2511 » 18 януари 2016, 17:26

Здравейте Anтоnia,
Извинявам се за странния въпрос, но това рецензия към самата Вас ли е, или някакъв разказ с поука в края, било то и по истински случай?
Написали сте пътепис? Кой и къде може да го прочетем?
Имам предвид, казвате, че сте написали нещо, че се страхувате от негативна критика, или още по-зле от пълно пренебрежение, но все пак, може ли да споделите де да дирим тоя текст?
С Вас се различаваме, ако горе написаното описва истинските Ви чувства.
Аз лично не се страхувам. Е, естествено, че ще напълня гащите, ако искат да му бутнат в басейн, пълен с акули убийци, с лазери на главата… не, по-скоро искам да кажа, че не се страхувам да се изкажа/изтъкна, па било то и да се изложа, ако щете.
Писателите, поне както аз ги виждам нещата, трябва да харесват работата си. Мнението на останалите е важно, при това много, но истината е, че ако сами не харесваме това което пишем, тогава мнението на останалите остава просто една комерсиализация.
Писателите, отново според мен, трябва да сме нахъсани и със самочувствие, а не свити и скромни. Митът, че скромността краси човека, за мен е пълна глупост.
Вие лично, явно, харесвате произведението си, нали?
Ако това всъщност е разказ, целящ да мотивира хората да се отърсят от страховете си, добре – няма да коментирам!
Ако това е ваша биография и душевно състояние, преди написването на първото ви произведение, може ли да го споделите и с останалите?

Поздрави и успех!

Моите страхове

от Anтоnia » 18 януари 2016, 16:41

МОИТЕ СТРАХОВЕ

Нормална ли съм? Постоянно изпитвам притеснение и страх. Опитвам да се самоконтролирам, но не винаги успявам. Надявам се да съм реалист, но май по-скоро клоня към песимист. Привидно изглеждам добре, стремя се много да не ми личи, но изпитвам притеснения във всеки аспект от живота си.
В десетки случаи установявам, че първата реакция която изпитвам при зададен въпрос е негативна. Искам с цялото си същество да кажа „НЕ”. Ужасна съм! Сама съм си наложила да броя до 10, да обмисля пак въпроса и тогава да реша какъв да е отговора. Не ми е лесно. С всички тези въпроси, които идват от децата: „Може ли да ми купиш …..?”, „Може ли да отида да играя еди къде си, но далеко от погледа ми”,” Може ли да не чистя сега, а малко по-късно?”, а по късното както се досещате не идва. „Може ли да си купя поредната пластмасова играчка-боклук от магазина?”. Искам да извикам „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. НЕ МОЖЕ”. После се замислям. Ами ако точно сега са се събрали децата да играят, защото да не пусна и моите с тях? Ако всички техни приятелчета имат от тази играчка, защо да не им я купя? Започвам да се лутам кое е правилно – да кажа Да или да кажа Не. И това са само ежедневните прояви на нерешителност, която изпитвам. А тя - породена от страх да не станат разглезени децата, или аз да се превърна в прекалено строга майка.
В развитието през последните години на семейството ми, аз първа слагам контра на новите възможности и посоки. Мисля си, че задължително нещо се обърка. Времето до сега ми показа, че не съм права Разбирам, че съм започнала да мразя промените, а ги мразя защото ме е страх. А не бях такава преди. Прочетох че песимистите вярват, че ги очаква най-неблагоприятното развитие на нещата, но не са готови за него. Вярно е!
Страхувам се, че ще възпитам песимизъм в децата си!
Страхувам се, че и на моят съпруг ще му писне да слуша от мен какво може да се обърка и, как нищо няма да се получи!
Страхувам се, че остарявам. Не искам!
Страхувам се, че съм заменима!
Страхувам се, че съм посредствена!
Страхувам се!
Не всичко е черно! Аз мога да се променя! Дължа си го! Вече съм и мъничко смела. До скоро не можех да си представя, че ще пиша въобще. Никога не съм се престрашавала да седна и да пиша. Изпитвах голям страх от провал. Един ден видях картинка, на която беше изобразено човече, как се катери и под всяко стъпало пишеше етапите на промяна и вземането на решение. Оказа се, че аз стоя на едно и също стъпало от дълго време. Искам нещо да се случи, но не правя нищо, за да го постигна. Ядосах се на себе си, но и се мотивирах. Така след точно един ден имах написан първият си разказ-пътепис. Беше публикуван в сайт и към момента е четен 700 пъти. Не съм го и помисляла, да не говорим за мечтала. Не мога да ви опиша колко горда се чувствах със себе си. Знам, че не съм писател, но само за това че се осмелих да пиша ме освободи. Направих си подарък, ей така импулсивно го реших! Продължавам да пиша, Дай Боже да става все по-добре!
А за това колко съм неуверена ще разберете като ви кажа, че след като написах пътеписа не можех да събера смелост да го покажа на никого. Единственият човек на света, с когото го споделих, бе голямата ми дъщеря. Четях й, явно вълнението и трепета от повторното преживяване на събитията й въздействаха силно. През цялото време ме гледаше с ококорени очи и с отворена уста. Това ми даде необходимия кураж, за да го пратя на сайта. Дори и след като го публикуваха не смеех да го покажа на семейството и приятелите си. Отново този стискащ гърлото страх – Ами ако не го харесат? Ако на въпросът ми „Как ти се струва?” се чудят какво да ми отговорят само, за да не ме засегнат? Мина доста време преди да мога, без свит корем, да предлагам на своите приятели и познати да прочетат и следващите ми писания.
И сега ме е страх, но щом пиша за това значи има подобрение. Тая в себе си и още две желания. От онези, за изпълнението на които ще ми трябва кураж. Надявам се скоро да мога да преодолея себе си, да започна отнякъде, за да мога да се поздравя. Сега по-ясно от всякога знам, че най-важна е първата крачка. Веднъж да се осмелиш да започнеш! Може да не съм успешна, но искам да УСПЕЯ да пробвам. Знам че няма да ми е леко, но сама ще си давам надежда. Искам точно такъв пример да дам на дъщерите си. Да пробват! Не всичко и не на всяка цена, но това което силно желаят трябва да имат кураж да щурмуват!

Към началото