от cattiva2511 » 21 ноември 2015, 17:58
> Трета глава
Кев продължаваше да тича, след жената. Тя влезе като хала в хотела и отиде до дългия дървен плот, който представляваше регистрацията на „Рътлидж“. Издърпа дебела книга, от ръцете на стреснат нисък човечец в малки очилца и за няколко мига прелистване разбра това, което й е нужно и се насочи към стълбите.
Докато тя се приближаваше, явно към целта си, Мерипен се сблъска с Лео.
— Какво става, по дяволите? — попита озадачен лорд Рамзи.
— Не знам, но ще ти разкажа по-късно… — едва отговори задъхано той и продължи да преследва ядосаната жена. Съответно Лео тръгна след тях.
Не след дълго се озоваха пред врата, която Уин изрита и същата се предаде под силата на крака й и падна напред с оглушителен трясък. Една жена, носеща поднос, се стресна от внезапната атака насочена към имуществото на шефа си. Като отвори широко очи се затича, в неизвестна за останалите посока.
Уинифред пристъпи прага на огромен приемен салон. Вътре седяха около десетина азиатци, които само за миг се окопитиха и тръгнаха срещу нея, със заплашителна осанка. Кев и Лео веднага се затичаха да спасяват положението, но… не им се наложи.
Първият насочил се към Уин протегна ръце, сякаш за удар, но тя го хвана за яката, повдигна го и го запрати към други двама. Тримата паднаха на земята. Четвърти насочи пистолет, като този, който Мерипен видя в парка, но Уин го стисна са китката и извъртя ръката му срещу самия него. Чу се изстрел и червенина се разля върху ризата на нападателя. За щастие бе се ранил в рамото. Изпусна оръжието си и падна на пода, държащ се за кървящото място. Уинифред взе пистолета в ръце и го насочи към останалите. Те се спряха като заковани и хвърлиха уплашен поглед към нея.
— „Та зей наали“ („Къде е той“)
Така като Лео и Мерипен не разбраха нищо от това, което тя каза, просто си стояха на входа на апартамента, без да обелят и дума. От друга врата, съвсем спокойно, влязоха двама мъже. Единият явно бе този, когото момичето търсеше, защото се обърна към него на родния му език, с гневни думи.
— Ако нещо застраши, отново, близките ми, ще те убия!
— Целта ми не е да застраша семейството ти, а да ми обърнеш внимание.
— Не ми пука за целта ти, видя ли някое от кучетата ти в близост до тези, които обичам, ще съжаляваш, че Люси не те довърши навремето!
— Аз не съм заплахата за тях, госпожице, дори напротив. Трябва да се притесняваш от Норман, той е истинската угроза.
— Който и да се опита да ги нарани ще се разкайва. Внимавай ти да не попаднеш под същия знаменател! — отвърна Уин, като захвърли пистолета и се обърна, вече на чист английски, към втрещените си придружители: — Проблемът е решен, вече може да обядваме!
Кев и Лео й направиха път, та да може тя да напусне помещението, пълно с или контузени азиатци или с уплашени такива. На входа ги спряха трима от персонала на Хари Рътлидж, докато той самия гневно ги изблъскваше от пътя си, за да види с очите си, какво се случва.
— Какво, за Бога, става тук? — изкряка хотелиерът.
— Не се притеснявайте, мистър, господин Янг ще заплати за нанесените щети — ухили се доволно тя и остави цялата тази бъркотия зад гърба си.
— Какво стана току-що, Мерипен? — шепнешком попита Лео.
— Ако знаех, със сигурност, щях да отговоря първо на себе си…
* * *
Мина цял ден, но никой не говори или не потърси Уин. Лео разказа, при това доста цветущо, в началото на семейната вечеря, относно изпълнението й. Самата Уинифред се бе затворила в покоите си, като каза на една камериерка да предупреди цялата рода, че не желае да се вижда, в момента, с тях. Всички бяха загрижени и озадачени, но не направиха опит да се изпречат на пътя й.
Сега Хатауей плюс Мерипен, плюс доктор Хароу, плюс мис Маркс, седяха мълчаливо и ядяха, без да знаят какво да си кажат един на друг. Всеки се бе замислил над нещо, което сам не разбираше, но не даваше гласност на съмненията си.
— Може Уин да е била ухапана от върколак и сега се превъплъщава… — започна разсъжденията си Беатрикс, най-малката сестра. Тя обожаваше да чете и често фантазиите й се преплитаха с нейната си реалност. Също така девойката бе голям фен на животинското царство, за това рядко се разбираше с двукраки.
Единствената жена, която не изглеждаше ни най-малко притеснена бе Маркс, новата и… единствената, всъщност, гувернантката на двете по-млади сестри Хатауей. Лео не я бе харесал от първия момент, в който я видя. Тя бе безлична, слабовата жена, вечно вкисната, с безцветна, опъната назад, коса.
— Вие какво мислите, мис Маркс, дали нещо е ухапало Уин? — лорд Рамзи обожаваше да се дразни с нея. Жената повдигна главата си и го погледна замислено. Усмихна се, за пръв път тя наистина се усмихна, поклати глава и продължи да се храни мълчаливо, без да го удостои с отговор.
— Доктор Хароу, какво точно сте направили със сестра ни? — все едно чак сега се сети да попита Амелия. Някак до този момент семейството просто забрави, че до преди няколко дни сестра им бе в неговата клиника.
Младият доктор затвори очи и потърка глава с две ръце.
— Не мога да знам какво е станало днес. До сега Уин никога не се е държала агресивно…
— За вас, докторе, тя е госпожица Хатауей! — гневно го прекъсна ромът. Джулиан му се усмихна на криво, но не влезе в спор.
— Госпожица Хатауей никога не се е държала така, както го описа лорд Рамзи. Може въображението…
— Сестра ми едва не преби десетина жълти човечета, а до колкото разбрах, в парка е парализирала друго такова джудже.
— Моля те, не наричай обидно хора, от друга етническа група! — застъпи се за цял Китай Амелия.
— Всъщност, ако не ни вярвате, питайте Хари Рътлидж, който изяде половината мухи на хотела си, когато завари какво е сторила нашата мила, неагресивна сестричка!
— Лорд Рамзи, наистина смятам, че положението не е било, чак толкова…
— Слушате ли ме изобщо, докторе? Сестра ми разби масивна, дъбова врата, сякаш е дървена преградка на градска тоалетна. Говори на език, който даже не знам от коя част на Азия произлиза и застреля мъж със собствения му пистолет. Нещо повече, дъртия жълтурко, едва не й падна в краката, когато тя му се скара, Бог знае, за какво! — всъщност Лео леко се забавляваше, въпреки притесненията си. Това никога не можеше да си представи, че ще види, дори и след милион години… или в як пиянски делириум.
— Никога… — запъна се докторчето, което явно криеше нещо, поне според Кев. В началото, когато ги нападнаха в парка, той реши, че е мишена. Когато, обаче, Уинифред нападна „китайската мафия“ на хотел „Рътлидж“ разбра, че тя много добре знае кои са тези хора и какво искат. Нещо не бе наред. Трябваше да разбере, колкото се може по-бързо.
През това време Уин не бе със семейството си и не искаше да говори с тях, защото не знаеше какво да им каже. Истината? Не, със сигурност не и това. Подаде се на гнева си, че онзи проклет бивш наркобарон може да й отнеме близките.
Не можеше да допусне, сега, когато отново е тук, нещо да застраши мирното й съществуване. Умори се от цялата тази гнусотия около прословутия синтетичен наркотик. Не бе се развила, чак до там, че да бъде като другите „еволюирали“. Все още имаше мечти, все още изпитваше напълно човешки емоции, но умножени десетократно. Ако някой посегнеше на нещо нейно, щеше да изтръгне грабливата лапа.
Всички и всичко, което обичаше щеше да остане невредимо, каквото и да й струваше това. Дори ако трябваше да се изправи срещу редиците на професор Норман, или да се опълчи на целия, проклет, престъпен свят, тя щеше да го направи…
* * *
Сутринта след инцидента, напълно спокойна, Уин влезе в салона на семейство Хатауей, нейното собствено, за да закуси с близките си.
Прекрачвайки прага на стаята всички погледи на присъстващите се впериха в нея, но никой не си отвори устата. Тя се бе облякла в жълта рокля, реши повече да не се разхожда с пижамата си, подарък й от нейния приятел комисар Пиер Дел Рио. Преди се бе оправдала пред фамилията, че това са дрехите, с които е тренирала тялото си, докато се е възстановявала в клиниката. Край! От тук нататък нямаше да им даде повод да си мислят, че е ненормална, в което и да било отношение.
Всичко щеше да се нареди, ако Кам Роан не си отвори устата и не я поздрави на цигански, при което Уин веднага му отвърна на същия езиков диалект.
— Значи освен китайски, сега знаеш и ромски, сестричке! — ухили й се мъжът. Уинифред се нацупи. Като най-умния човек в стаята правеше изключително елементарни грешки. Добре де, вече наистина край. Това бе последната.
— Толкова години близо до Мерипен, както и толкова време прекарано в твоята компания, братко нямаше как да не понауча нещичко, но чак пък да говоря — не!
Придърпа стола, този до Джулиан и седна, като стисна силно отпуснатата му ръка, под масата. Не можеше да си позволи той да разруши плановете й. Трябваше да го убеди, че инциденти като вчерашния никога повече няма да се повторят, особено в присъствието на странични наблюдатели. Ако Хароу дадеше пълен отчет, с вложено лично мнение, професор Норман щеше да прати да я върнат обратно. Естествено, че тя нямаше да се подчини, но да се изправи сама пред цялата му армия не бе най-умното нещо на света.
Тишина обгърна стаята, докато Лео не се стърпя и не попита, въпросът глождещ и всички останали:
— Какво, за Бога, стана вчера?
— Малко си изпуснах нервите.
— Ако това, което направи е „изпускане на нерви“ напомни ми да не ти се мяркам пред очите, ако някой наистина те ядоса, Уин! — парира я той.
— Никога не бих наранила никого от семейството, знаеш го, нали? Както и да е, лекарствата, които приемах, ме направиха малко по-раздразнителна, това е всичко.
— А факта, че се проявяваш като Херкулес? Това също ли е страничен ефект от лекарствата?
— В клиниката доста се упражнявах физически.
— Ахам, разбира се. Кляканията и ставанията, са те направили китайска бойна машина. Как не се сетих! А от къде познаваш онзи жълтурко?
— Разбрахме се да не обиждаш хората заради произхода им, Лео — скастри го голямата му сестра. Той свъси вежди. В момента обсъждаха странната касапница, която причини Уин, а фамилията му го порицаваше относно нетолерантността му. Да, ето за това мислеха, че семейството му е странно.
— Не ги познавам, но видях този човек в хотела и когато другият нападна Мерипен в парка, направих връзката, това е.
— Само защото и двамата са били азиатци, реши, че този богат, богат човек е поръчител на покушението! Да-а-а, сега разбирам, как не се сетих по-рано! — иронизира той, като се удари, за по-голям ефект, по челото. Уинифред му се намръщи. Знаеше, че преди я имаха за мила, добра и доста скромна личност. Че как иначе, вечно беше болна и отпаднала. Но сега нещата се променяха, а тя не знаеше как да им замаже очите. Дори и глупак не би повярвал на историите й, съшити с бели конци. Семейството й бе изтъкано от всичко друго, но не и от глупаци. Баща им им даде добро образование и различно мислене. Така погледнато на нещата, сега Уин не можеше да прецени дали тази им странност е благословия или проклятие.
— Виж, това повече никога няма да се повтори, Лео, така че защо просто не го забравим…
— Бих могъл да забравя, ако се напиеш като свиня, след което излезеш гола по улиците на Лондон, възседнала кон като лейди Годайва*1. Но, по дяволите, как да забравя, че преби половината китайско население в Лондон с голи ръце?
— Поне не бях гола, по това време?
Никой повече не проговори. Мерипен не откъсваше поглед от нея, както и не му остана скрито това, че тя държи ръчичка на докторчето, под масата. Нещо ставаше, той щеше да стигне до дъното на цялата тази каша. Това, на което стана свидетел предния ден, го накара да разбере, че има нещо в онази клиника, което вони от километри, като мокро куче. За сега неговите проблеми остават на заден план. Уинифред винаги е била по-важна от самия живот, така че нямаше да остави темата просто така. Но за да стигне до истината трябваше да не привлича вниманието към себе си. Да не си отваря устата и да не задава въпроси, както правеше Лео. Така едва ли щеше да получи по-правдоподобни отговори.
— И все пак, ще ходим ли на бала у семейство Хънт, преди да си идем у дома в Хампшир? — попита невинно Попи, ни в клин, ни в ръкав.
Уин искаше да отиде. Да е сред нормални хора, които се забавляват, които танцуват и се смеят и си говорят глупости. Тя щеше да прави същото сред тях. Да върти очички възторжено, да се хили глуповато и да клюкари с дърти свраки. Да, това искаше да направи, преди да се прибере на село, да огледа къщата и да направи всичко, което трябваше да се направи, за да превърне дома си в непревземаема крепост, при това без останалите да разберат какво се върши под носа им.
— Не мисля, че идеята сега е много добра… — започна Амелия.
— Моля те, не прави това! Така ми се иска да изляза малко сред хора и да си прекарам добре. От толкова време не съм била на такъв тип социално събитие, че нямам търпение да го направя! — погледна я Уин. Въпреки, че думите й съдържаха молба, тонът бе заповеден.
Голямата сестра кимна, след като погледна мъжа си, който ухилен и направи знак, че е съгласен.
Отново тишина. Изведнъж Амелия пребледня, наведе се към Мерипен и прошепна, като си мислеше, че само той може да я чуе:
— Лошо ми е…
— Бременна си, за това! — констатира Уин. Двамата, Кев и Амелия, впериха втрещен поглед към нея. Първо как успя да ги чуе, второ как разбра, че Амелия е бременна, само по израза на стомашното й неразположение?
Уинифред стисна зъби. Усмихна се нежно на цялото си семейство и стана от масата.
— Искам да… почета, точно така, ще почета малко в стаята си. Нямам търпение да идем на бала, а вие момичета? — врътна се и изчезна.
Ако семейство Хатауей бяха нормални хора, сигурно не биха приели точно по този начин създалата се ситуация. Да не забравяме, обаче, че в живота им се случиха толкова странни неща, че това не бе от най-тревожните. След като Лора почина, Лео доста дълго бе преследван от призрака й, Беатрикс бе горда собственичка на цяла зоологическа градина (таралежи, порове, кози, паяци… каквото си намери изобщо), Попи четеше толкова много, че на практика вярваше във всичко свръхестествено… да си го признаем, семейството не бе от най-обикновените. Така като един оплешивяващ господин ги увери, че снощната „неразбория“ няма да бъде разгласена, поне откъм скандал не се притесняваха. Това за сега бе достатъчно, поне за повечето от тях.
* * *
Анабел и Саймън Хънт не бяха типичната лондонска двойка сред аристокрацията. Причината за това бе, че самият Саймън, син на месар, се издигнал до високите кръгове на обществото. Въпреки не-синята си кръв, хората не пропускаха да се наврат в дома му, така като споменатата личност бе червива с пари.
Уин се опитваше да се забавлява, но имаше едно малко неудобство. Мерипен бе като куче пазач зад полата й. Не позволяваше на никой да се приближи до нея. Това я развесели и ядоса едновременно. Естествено, че той беше неин, но това не означаваше, че за тази последна нощ, която искаше да прекара нормално, постоянно трябва да се върти около семейството си. Самотата я потискаше толкова дълго време, че копнееше да се потопи сред хора.
Тъкмо, отпратил поредния джентълмен, дръзнал да се доближи, Кев мярна Хароу, а вниманието на Уин се прехвърли над един, стаен в ъглите, силует. Тя можеше да разпознае всеки един отделен човек, по аромата на гените му и ритъма на сърцето. Усмихна се на фигурата и като издебна захласнатия ром, който сега се мръщеше на докторчето, Уин се плъзна към своя приятел.
— Да отидем някъде, където не могат да ни чуят — беше притеснен. Уплашен! Нещо се е случило!
Двамата, като се оглеждаха да не привлекат внимание, стигнаха до оранжерията. Бяха сами, поне за сега. Седнаха на една каменна беседка и Уинифред зачака да чуе, нещото глождещо комисар Дел Рио.
— Трябва да изчезнеш, а ако държиш на семейството си, не е зле да ги вземеш със себе си!
— Защо? Какво е станало?
— Професор Норман. Чух да си говори заедно с професор Лайнъл… знаеш, че откакто стана всичко това и за момент не съм се отделял от тези хора. Всичко ми изглеждаше правилно в началото. Явно, обаче, винаги, когато се замесят користни интереси, нещата се променят.
— Говори по същество, Пиер, не те разбирам.
— Ти носиш същото ДНК като Люси. Ти и тези, които са ти роднини, сте способни да достигнете нейните…
— Възможности? Развитие? Капацитет?
— Да, да, може и така да се каже. Явно добрият професор не иска да спаси хората си, не това е била целта му. Като нацистки луд учен, той е правил опити да направи нова Люси… Явно информацията, която тя му даде е била така закодирана, че нито един от неговите опитни мишки не може да я разшифрова. Това, което той има е прекалено малко, знанията и на най-развития му пациент не е достатъчно. Цялото това фиаско, по дяволите, е, за да получи това, което иска най-много на света, тоест отговор.
— Какво засяга това, моето семейство?
— Професорът реши, че ти липсва искрата, която да накара мозъка ти да еволюира, или нещо подобно. В казармите си се закотвила на едно място, дори адреналина от нападенията над престъпните групировки, не е дал началния тласък от… нещото, което да те превърне в новата по-висша форма на живот, достойна да смели и предаде информацията оставена му от нея.
— Иска да използва любовта ми към близките, за да ме провокира да се развия…
— Точно така, поне така разбрах от разговора му. Знаеш, че не разбирам нищо от това, което се случва около мен. Не мога да проумея и половината от нещата, които вършат хората на професор Норман. Това ме направи идеален служител, но ти си единствената, която според мен не заслужава всичко това. За разлика от останалите ти не знаеше в какво се въвличаш, когато си приела неговото предложение за помощ. Сега, обаче, след като е толкова близо, ако той не получи това, което иска от теб, ще го получи от тези, които са ти близки, така като носите едни и същи гени, поне това ми стана ясно. Твоето семейство е в опасност, Хароу ще направи нужните…
— За това толкова лесно ме пусна да си ида у дома. Аз си мислех, че мога да различавам химичните процеси, настъпващи в тялото, когато някой лъже. Професорът е едно, но онази мижитурка Хароу да ме преметне? Добре, аз мога да контролирам тялото си, пълновластен господар съм на всичките си процеси, но не мога да контролирам други същества, нямам власт над материята и със сигурност нямам власт над времето. Тези, които ще дойдат за мен ще имат много повече сила, за това единственото решение, за в момента, е да се покрием някъде…
— Има хора, които са готови да ни помогнат, хора избягали от казармите. Те се опълчват на реда, поставен им от професора, но не могат да стигнат до теб открито, не още. Имат щаб, там ти и твоите близки ще намерите пристан, поне на първо време. Не се доверявай на никого, не разчитай и на вътрешните си сили, или както там ги наричаш, защото създателите ти знаят на какво си способна, в момента, и няма да оставят нищо на случайността. Всеки може да работи за Норман, всеки може да е заплаха. Намери начин да стигнеш до тук — Пиер й подаде лист с цифрови координати. — Там ще си сред такива, като теб. Изчезни веднага, не чакай нито ден.
След тридесет минути Уинифред се върна в балната зала. До нея пристъпи Амелия, като я дръпна в една ниша и прошепна:
— Видели са те да прекарваш доста време в оранжерията, с някакъв мъж. Скандалът ще се разгори всеки момент. Ела с мен в библиотеката, за да измислим какво да правим, преди да си попаднала в устата на цялата тази сбирщина.
Уин кимна и последва сестра си. В кабинета видя намръщения Мерипен, озадачения Кам, загрижения Хънт, развеселения Лео и безразличния поглед на Хароу.
След като вратата се затвори зад гърба на двете жени, Уин пристъпи към доктора. Усмихна му се сладко и хвана с две ръце главата му. От страни изглеждаше, сякаш иска да го целуне, но когато се чу пропукване и главата на Джулиан застана на една страна, като на извит врат на кокошка, стана ясно, че не това са били намеренията й.
— Ето това не е „изпускане на нерви“ — промърмори втрещения й брат. Уинифред остави тялото на доктора да се свлече на скъпия килим и обърна вниманието си към огромния домакин.
— Съветвам ви, да не давате гласност на този инцидент. Поне не и докато аз и семейството ми не напуснем дома ви. Не искате да ме правите свой враг, предполагам? — Саймън дълго мижа, преди да вземе решение какво да каже, за това, което току-що видя. Само, че когато най-накрая мозъка му роди правилните думи Уинифред отново проговори: — Не забравяйте, че жена ви и децата ви са под този покрив. Не желаете нещо да ги сполети, само защото не приемате заплахи, нали? Не съм сама, господин Хънт…
Саймън кимна и се отпусна на близкото кресло. Той не бе глупав, нямаше да даде и косъм да падне от главата на жена му и трите му сина. Ако трябваше само да остави тази особа да си иде тихо, заедно със семейството си, за да ги опази, така да бъде. Не бе за пръв път сред редици от крадци и убийци, нямаше нищо общо с доктора с тъмно минало, така че какво му влизаше в работата какво ще стане с тези хора?
След като прецени, че домакинът няма да направи нещо, с което да застраши тяхната и негова сигурност, жената се обърна към стъписаните си роднини:
— Ще поседим още десетина минути на бала, ще се направим, че сме засегнати от слуховете, които са се разпространили за мен, след което ще напуснем, леко обидени и засрамени, този дом. След което, без да протестирате, ще изпълнявате всяка моя заповед. Така ще останем заедно, здрави и най-вече живи!
Уинифред излезе от кабинета, спря се на вратата и с ръка им показа да се връщат в салона, за да започнат играта си.
* * *
Лео се бе облегнал на седалката в каретата си, където се намираше заедно с двете си по-малки сестри и Амелия. Файтонът бе управляван от Уинифред, докато каретата зад тях се движеше с помощта на мис Маркс, съдържаща останалата част от семейството му.
Планът на Уинифред се разви точно така, както им го описа. За негово голямо учудване никой не протестира и не направи нищо, за да препъне Уин. Той самият се терзаеше от хиляда въпроса, но също като останалото стадо, вървеше след овчаря, без да „блее“ допълнително.
След като напуснаха дома на Хънт, който се появи заедно с тях в салона, като заключи кабинета си, клюкарите разнесоха името на сестра му, като есенни листа под ураган, сред аристократите. Подмятания, шушукания, подигравки… нормалните неща сред такъв вид хора. Точно на десетата минута семейството се качи в двете си карети и потегли обратно към, за учудване на Лео, хотел „Рътлидж“.
Влизайки в приемния салон на наетите си стаи родата се настани на диваните и креслата, за да види какво ще направи от тук нататък тяхната „мила“ и „добра“, при това „болнава“ сестра. Тя и мис Маркс… да, да, точно така, изсъхналата стара мома, оставиха недоумяващото семейство само, като ги предупреди да не мърдат от местата си.
След около четиридесет минути в стаята нахълтаха те двете, под ръка със самия собственик на проклетия хотел, придружавани от странно облечен мъж, непознат за Хатауей. Лео се усмихна, когато видя физиономията на хотелиера — бе не по-малко озадачен и не по-малко стресиран от тях самите. Хвърляше недоумяващи погледи към мис Маркс и злобни такива към Уин. През това време, Уинифред и въпросната Маркс се бяха преоблекли в странни панталони, със зелен цвят и множество джобове по тях. Блузи, които подчертаваха всяка извивка на тялото, явно тези на Маркс били скрити от корсетите, с които се е пристягала, кожени якета и огромни колани… никога през живота си лорд Рамзи не бе виждал подобни тоалети, но никога не бе виждал и сестра си с голи ръце да прекършва нечий врат.
— Трябва да се преоблечете, в тези си дрехи сте трудно подвижни! — нареди Уин, като хвърли към сестрите си по една торба в ръцете. — В саковете ще намерите всичко необходимо, ако имате проблем, с каквото и да било, помолете Маркс да ви помогне.
С тези думи въпросната подаде ръка на стресираните дами и ги покани да я последват. Уинифред се обърна към Хари Рътлидж и го покани с глава, да се присъедини към мъжката част от семейството си. Той неохотно седна до Кам Роан.
— Много е важно да изпълнявате заповедите ми, ако искате да запазите живота си. Хората, които ще дойдат за нас, няма да се откажат, докато не съберат всички, с генни, подобни на моите.
— Уин, какво си направила… — заекна Кев. Кам вече никак не изглеждаше развеселен, но не изглеждаше и уплашен. Сякаш се готвеха да пият чай, а не да бягат, през нощта, бог знае къде и бог знае от какво и от кого.
— Оцелях, а за да запазя и вас, ще трябва да направя някои неща. Но преди това, трябва да ви оставя на безопасно място. Хари, мога да те наричам така, нали? — неохотно хотелиерът кимна, все още онемял от всичко случващо се. — Сестра ти е една много силна личност, която знае как да те опази, така както ти преди си опазил нея. Познавам я достатъчно дълго, за да преценя, че не е заплаха за мен. Това означава, че докато тя е на моя страна, ще пазя както нея така и теб, но ако направиш нещо глупаво, дори тя не може да ти помогне. Ще изпълнявате заповедите ми безусловно и всичко ще бъде наред!
След като жените се върнаха в стаята, облечени в широки и удобни панталони и пуловери, Уин подаде по една чанта, която нарече пътнически сак, на всеки поотделно, настани една част от домочадието в едната карета, а останалите в другата.
Ето как Лео, лорд Рамзи, се озова по пътя, водещ до „безопасно място“, заради нещо, което не бе направил… поне не и този път!
* * *
Настана нощта на втория ден. Амелия се примоли на Уинифред, през една от почивките им за естествени нужди, да спрат тази вечер в някой хан, та да си починат. Уин категорично отказа. Спряха каретите, забутани дълбоко в гората, като водачите им избраха едни доста стръмни, но проходими естествени пътеки, за да може да стигнат до мрачното място. Близо до тях имаше поток. Никой не знаеше точно къде се намират, така като Уинифред им нареди да не си отварят перденцата по прозорчетата, за да не привличат внимание. Самата тя и Маркс се бяха дегизиралия с похабени наметки и с огромни мъжки шапки, които закриваха лицата и косите им.
Щом Хатуей слязоха да се разтъпчат, Маркс набързо събра дърва, извади странно средство от джоба си, което като кибрит се подпали и така запали и огън, на който да сготвят, а после и да се постоплят. Да, ама не! Когато видя какви ги върши бившата наставница Уин събра доста пясък и го изсипа върху пламъците.
— Никакъв огън! — само каза тя и отиде до поточето, явно за да се измие.
Когато всеки привърши, със санитарните и физиологичните си нужди, отбора бегълци се събра и седна в кръг, около негорящата клада. Техният тартор отвори сака си и извади някакви странни продълговати предмети, които представляваха метални кутии. Уин се настани на земята, отвори кутията и започна да яде, посредством бяла, лека лъжица, който вървеше в комплекта.
Лео не виждаше нищо апетитно в ръцете си, вдигна въпросително вежди и се вгледа в Маркс с ням въпрос.
Докато отваряше своята собствена придобивка гувернантката му се усмихна сладко и започна да яде, без да каже нищо. През това време, двете по-малки сестри, се опитваха да преборят металния пръстен, така както бяха видели да прави сестра им, но не им се получаваше. Амелия, естествено, подаде щафетата на мъжа си, докато Мерипен, така бе погълнат от Уин, че дори не погледна какво държи. Хари през това време пък, въртеше кутията в ръцете си и живо я изучаваше. Явно обкова за него представляваше по-голям интерес, от съдържанието.
Мъжът, който беше с тях в началото изчезна някога някъде, Лео дори не разбра кога и къде. Установи, че тази вечер щяха да прекарат една студена и най-вероятно гладна нощ насред дивите гори на Англия. Ако поне знаеше причината щеше да му е къде-къде по-лесно да приеме цялото това положение.
— Помогни на Попи и Беа! — заповяда Уин Хатуей. Маркс кимна и отвори капачето на кутиите за двете сестри.
— Какво е това? — попита скептично най-малката Хатауей.
— Консервирано пиле с ориз — отговори им мис Маркс, с топъл глас. — На дълъг път този вид храна се запазва достатъчно дълго и не се нуждае да се приготвя. Преди да тръгнем, аз и сестра ви, събрахме провизии и достатъчно оръжия, та да ни стигнат до крайната цел.
— Коя е крайната цел? — не се предаваше Беа.
— Едно място, построено под земята, от хора, които могат да ни помогнат, скъпа. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, щом сме със сестра ви.
— Защо, за Бога, трябва да бягаме? — ядосано попита Лео.
— Защото гените ви са интересни, за даден тип хора, които могат да ви сторят зло.
— Уинифред върколак ли е? — попита Беатрикс, като обърна поглед към небето, за да прецени, дали тази вечер луната е пълна.
— Не, скъпа, не е. Всичко е много по-различно от това, което изглежда, но повярвайте ми трябва да се доверите на сестра си и каквото и да става трябва да останем заедно, защото мнозинството е по-силно.
— Какво са ти причинили в онази клиника? — за пръв път, от много време, отвори уста Кев.
— Да речем… — дъвчейки бързо започна да говори Уин, — че не се оправях. Умирах, всъщност, но една вечер получих предложение да се излекувам и аз приех.
— Тогава ли отказа да ме виждаш? — Лео започваше да разбира.
— Не, помолих да не те пускат при мен, поне в началото, защото щеше да видиш, че всичко, което ви казвах, е лъжа. Белите ми дробове отказваха да работят правилно и щях да се спомина сам-сама. Не исках да ви го причинявам, да чакате заедно с мен. Една вечер най-накрая виждах и самият финал на съществуването си, но тогава…
— Дойде доктор Франкенщайн*2 — Маркс направи гримаса. Раздразнено Уин й махна с ръка, за да прекрати с приказката си. Трябваше някак да обясни на семейството си заплахата, която ги дебне, както и факта какво е тя самата.
— Сега ползвам двадесет процента от капацитета на мозъка си…
— Едва толкова? Направили са те глупава? — попита притеснено Попи.
— Не, хората използват десет процента от капацитета на мозъка си, аз използвам повече от всички останали. Мога да контролирам собственото си тяло, метаболизъм и асимилирам информацията по-бързо. Други от редицата са по-развити от мен… почти всички в интерес на истината. Някои вече дори могат да контролират материята, но за сега никой не успя да достигне пълен капацитет, за да контролира и времето. Въпреки това, професор Норман, с помощта на по-еволюирали, както и от частични знания оставени му от единствения индивид, достигнал сто процента капацитет, построи съоръжение, с което може да се придвижваме във времето и пространството…
— Този професор с господин Янг ли работи? — намеси се Хари.
— Не, Янг е бивш наркобарон, който се е родил на двадесет и седми април хиляда деветстотин шестдесет и втора година в град Сеул, Южна Корея. Не знам как е стартирал, но през две хиляди и десета вече оглавявал организираната престъпност в Пекин, Китай… разработил нов вид наркотик и така всъщност се случи всичко това. Едно от мулетата му предозира със субстанцията и намери професор Самюел Норман, който двадесет години се е трудил над теорията си за мозъчен капацитет…
— Не разбирам, две хиляди и десета? — всъщност Хари бе толкова погълнат от разговора, че дори забрави притесненията, които го глождеха до сега.
— Вече ви казах, че съществуват машини за преместване във времето и пространството. Само човек, достигнал сто процента капацитет, може да го прави сам, без чужда намеса. На двадесет процента съзнанието се отваря и разширява всичко останало, пречките падат една след друга, индивида колонизира собствения си мозък. В началото професорът е мислил, че веднъж стартиран процеса не може да се спре, но това не е вярно. Останала малка част от синтетичния наркотик, който абсорбира, нека го наречем, пациент нула. Самюел Норман направи копие на оригинала и започна да експериментира с хора, единствено с тяхното съгласие. Много от тях умираха, други достигнаха едно определено ниво и спираха. Някои се закотвяха на такъв етап, че при неблагоприятна среда клетките им избираха безсмъртието, с други думи самодостатъчност и самоуправление, което понякога води до саморазрушение. Лошото е, че веднъж достигнат капацитет, над двадесет и пет процента, индивида започва да не изпитва болка, страх, желание. Сякаш всичко, което го прави човек замира. Колкото по-малко се чувства човек, толкова повече познанието в главата му експлодира… това цели и професор Норман, да се добере до познанието. Моите чувства, са все още напълно явни, дори повече от това. Аз имам желание, а желанието ми е да опазя всички, които обичам. Оказва се, че моите гени, както и на моето семейство, предполагам, са различни. Ние носим едно и също ДНК.
— ДНК? — Хари бе очарован от тази жена.
— През хиляда осемстотин шестдесет и девета година швейцарски лекар на име Фридрих Мишер ще открие микроскопично вещество в, напоена с кръв и секрет, превръзка. Ала чак през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година, екип от канадски и американски учени ще покажат ясно, че дезоксирибонуклеиновата киселина, всъщност пренася генетична информация…
— Щом като този професор контролира времето, защо просто не отиде там, където е този, така наречен пациент нула, и не…
— Професор Норман не контролира времето, придвижва се в него. Това е наука, която никой от нас наистина не разбира напълно. Правило е, че един човек не може да съществува два пъти в едно и също време и пространство. Когато Люси е била заедно с екипа му, той самият е присъствал, живял е, съществувал е, а това означава, че не може да се върне в собственото си минало, което сега прави бъдеще… — не можеше да им обясни всичко за една вечер. Уин рязко си пое въздух и довърши: — Трябва да поспите!
— Ти няма ли да си починеш?
— На мен ми трябва много по-малко сън, не се притеснявайте за това. Мога да контролирам умората на мозъка си, така че ще ви пазя. Ще почина, когато събудя рано Маркс.
Жените влязоха и се свиха в каретите, докато на мъжете им бе подадено по едно одеяло и налягаха по земята. Никой не знаеше какво всъщност да мисли. Мерипен бе поразен. Неговата малка и сладка Уин, за която тайно мечтаеше цял живот, се бе превърнала в един диктатор, който опазваше живота им. Това го караше да се чувства потиснат и ненужен. Лео, от своя страна, се опитваше да намери нещо, поне малко смешно, в цялата тази история, но хумора му убягваше. Хари Рътлидж вече въртеше милион научни въпроси, за които искаше да разпита жената. Кам се притесняваше единствено за жена си и бъдещето си дете, пък и не разбра същността и на една дума, която чу тази вечер. Единственото, което се загнезди в съзнанието му е, че някой ще погне семейството, заради нещо, което носеха в себе си и то бе ценно. В край на сметка, той винаги е знаел, че Хатауей са различни, защо и това да не им се случи?
[*1 Лейди Годайва — аристократка, която, според легендата, е яздила кон гола по улиците на Ковънтри в Англия, с цел да спечели премахване на потискащия данък, наложен от съпруга й върху поданиците си.]
[*2 доктор Франкенщайн — по романа на Мери Шели „Франкенщайн или модерният Прометей“, публикувана анонимно за пръв път през 1818 г. В книгата доктор Виктор Франкещайн създава чудовище, като използва мъртви хора, за да докаже теорията си, че електричеството е в основата на създаване на живот. Никъде в книгата не се казва как точно се нарича това чудовище, макар много хора по погрешка да го наричат с името на създателя си „Франкенщайн“.]
> Трета глава
Кев продължаваше да тича, след жената. Тя влезе като хала в хотела и отиде до дългия дървен плот, който представляваше регистрацията на „Рътлидж“. Издърпа дебела книга, от ръцете на стреснат нисък човечец в малки очилца и за няколко мига прелистване разбра това, което й е нужно и се насочи към стълбите.
Докато тя се приближаваше, явно към целта си, Мерипен се сблъска с Лео.
— Какво става, по дяволите? — попита озадачен лорд Рамзи.
— Не знам, но ще ти разкажа по-късно… — едва отговори задъхано той и продължи да преследва ядосаната жена. Съответно Лео тръгна след тях.
Не след дълго се озоваха пред врата, която Уин изрита и същата се предаде под силата на крака й и падна напред с оглушителен трясък. Една жена, носеща поднос, се стресна от внезапната атака насочена към имуществото на шефа си. Като отвори широко очи се затича, в неизвестна за останалите посока.
Уинифред пристъпи прага на огромен приемен салон. Вътре седяха около десетина азиатци, които само за миг се окопитиха и тръгнаха срещу нея, със заплашителна осанка. Кев и Лео веднага се затичаха да спасяват положението, но… не им се наложи.
Първият насочил се към Уин протегна ръце, сякаш за удар, но тя го хвана за яката, повдигна го и го запрати към други двама. Тримата паднаха на земята. Четвърти насочи пистолет, като този, който Мерипен видя в парка, но Уин го стисна са китката и извъртя ръката му срещу самия него. Чу се изстрел и червенина се разля върху ризата на нападателя. За щастие бе се ранил в рамото. Изпусна оръжието си и падна на пода, държащ се за кървящото място. Уинифред взе пистолета в ръце и го насочи към останалите. Те се спряха като заковани и хвърлиха уплашен поглед към нея.
— „Та зей наали“ („Къде е той“)
Така като Лео и Мерипен не разбраха нищо от това, което тя каза, просто си стояха на входа на апартамента, без да обелят и дума. От друга врата, съвсем спокойно, влязоха двама мъже. Единият явно бе този, когото момичето търсеше, защото се обърна към него на родния му език, с гневни думи.
[i]— Ако нещо застраши, отново, близките ми, ще те убия!
— Целта ми не е да застраша семейството ти, а да ми обърнеш внимание.
— Не ми пука за целта ти, видя ли някое от кучетата ти в близост до тези, които обичам, ще съжаляваш, че Люси не те довърши навремето!
— Аз не съм заплахата за тях, госпожице, дори напротив. Трябва да се притесняваш от Норман, той е истинската угроза.
— Който и да се опита да ги нарани ще се разкайва. Внимавай ти да не попаднеш под същия знаменател![/i] — отвърна Уин, като захвърли пистолета и се обърна, вече на чист английски, към втрещените си придружители: — Проблемът е решен, вече може да обядваме!
Кев и Лео й направиха път, та да може тя да напусне помещението, пълно с или контузени азиатци или с уплашени такива. На входа ги спряха трима от персонала на Хари Рътлидж, докато той самия гневно ги изблъскваше от пътя си, за да види с очите си, какво се случва.
— Какво, за Бога, става тук? — изкряка хотелиерът.
— Не се притеснявайте, мистър, господин Янг ще заплати за нанесените щети — ухили се доволно тя и остави цялата тази бъркотия зад гърба си.
— Какво стана току-що, Мерипен? — шепнешком попита Лео.
— Ако знаех, със сигурност, щях да отговоря първо на себе си…
* * *
Мина цял ден, но никой не говори или не потърси Уин. Лео разказа, при това доста цветущо, в началото на семейната вечеря, относно изпълнението й. Самата Уинифред се бе затворила в покоите си, като каза на една камериерка да предупреди цялата рода, че не желае да се вижда, в момента, с тях. Всички бяха загрижени и озадачени, но не направиха опит да се изпречат на пътя й.
Сега Хатауей плюс Мерипен, плюс доктор Хароу, плюс мис Маркс, седяха мълчаливо и ядяха, без да знаят какво да си кажат един на друг. Всеки се бе замислил над нещо, което сам не разбираше, но не даваше гласност на съмненията си.
— Може Уин да е била ухапана от върколак и сега се превъплъщава… — започна разсъжденията си Беатрикс, най-малката сестра. Тя обожаваше да чете и често фантазиите й се преплитаха с нейната си реалност. Също така девойката бе голям фен на животинското царство, за това рядко се разбираше с двукраки.
Единствената жена, която не изглеждаше ни най-малко притеснена бе Маркс, новата и… единствената, всъщност, гувернантката на двете по-млади сестри Хатауей. Лео не я бе харесал от първия момент, в който я видя. Тя бе безлична, слабовата жена, вечно вкисната, с безцветна, опъната назад, коса.
— Вие какво мислите, мис Маркс, дали нещо е ухапало Уин? — лорд Рамзи обожаваше да се дразни с нея. Жената повдигна главата си и го погледна замислено. Усмихна се, за пръв път тя наистина се усмихна, поклати глава и продължи да се храни мълчаливо, без да го удостои с отговор.
— Доктор Хароу, какво точно сте направили със сестра ни? — все едно чак сега се сети да попита Амелия. Някак до този момент семейството просто забрави, че до преди няколко дни сестра им бе в неговата клиника.
Младият доктор затвори очи и потърка глава с две ръце.
— Не мога да знам какво е станало днес. До сега Уин никога не се е държала агресивно…
— За вас, докторе, тя е госпожица Хатауей! — гневно го прекъсна ромът. Джулиан му се усмихна на криво, но не влезе в спор.
— Госпожица Хатауей никога не се е държала така, както го описа лорд Рамзи. Може въображението…
— Сестра ми едва не преби десетина жълти човечета, а до колкото разбрах, в парка е парализирала друго такова джудже.
— Моля те, не наричай обидно хора, от друга етническа група! — застъпи се за цял Китай Амелия.
— Всъщност, ако не ни вярвате, питайте Хари Рътлидж, който изяде половината мухи на хотела си, когато завари какво е сторила нашата мила, неагресивна сестричка!
— Лорд Рамзи, наистина смятам, че положението не е било, чак толкова…
— Слушате ли ме изобщо, докторе? Сестра ми разби масивна, дъбова врата, сякаш е дървена преградка на градска тоалетна. Говори на език, който даже не знам от коя част на Азия произлиза и застреля мъж със собствения му пистолет. Нещо повече, дъртия жълтурко, едва не й падна в краката, когато тя му се скара, Бог знае, за какво! — всъщност Лео леко се забавляваше, въпреки притесненията си. Това никога не можеше да си представи, че ще види, дори и след милион години… или в як пиянски делириум.
— Никога… — запъна се докторчето, което явно криеше нещо, поне според Кев. В началото, когато ги нападнаха в парка, той реши, че е мишена. Когато, обаче, Уинифред нападна „китайската мафия“ на хотел „Рътлидж“ разбра, че тя много добре знае кои са тези хора и какво искат. Нещо не бе наред. Трябваше да разбере, колкото се може по-бързо.
През това време Уин не бе със семейството си и не искаше да говори с тях, защото не знаеше какво да им каже. Истината? Не, със сигурност не и това. Подаде се на гнева си, че онзи проклет бивш наркобарон може да й отнеме близките.
Не можеше да допусне, сега, когато отново е тук, нещо да застраши мирното й съществуване. Умори се от цялата тази гнусотия около прословутия синтетичен наркотик. Не бе се развила, чак до там, че да бъде като другите „еволюирали“. Все още имаше мечти, все още изпитваше напълно човешки емоции, но умножени десетократно. Ако някой посегнеше на нещо нейно, щеше да изтръгне грабливата лапа.
Всички и всичко, което обичаше щеше да остане невредимо, каквото и да й струваше това. Дори ако трябваше да се изправи срещу редиците на професор Норман, или да се опълчи на целия, проклет, престъпен свят, тя щеше да го направи…
* * *
Сутринта след инцидента, напълно спокойна, Уин влезе в салона на семейство Хатауей, нейното собствено, за да закуси с близките си.
Прекрачвайки прага на стаята всички погледи на присъстващите се впериха в нея, но никой не си отвори устата. Тя се бе облякла в жълта рокля, реши повече да не се разхожда с пижамата си, подарък й от нейния приятел комисар Пиер Дел Рио. Преди се бе оправдала пред фамилията, че това са дрехите, с които е тренирала тялото си, докато се е възстановявала в клиниката. Край! От тук нататък нямаше да им даде повод да си мислят, че е ненормална, в което и да било отношение.
Всичко щеше да се нареди, ако Кам Роан не си отвори устата и не я поздрави на цигански, при което Уин веднага му отвърна на същия езиков диалект.
— Значи освен китайски, сега знаеш и ромски, сестричке! — ухили й се мъжът. Уинифред се нацупи. Като най-умния човек в стаята правеше изключително елементарни грешки. Добре де, вече наистина [i]край[/i]. Това бе последната.
— Толкова години близо до Мерипен, както и толкова време прекарано в твоята компания, [i]братко[/i] нямаше как да не понауча нещичко, но чак пък да говоря — не!
Придърпа стола, този до Джулиан и седна, като стисна силно отпуснатата му ръка, под масата. Не можеше да си позволи той да разруши плановете й. Трябваше да го убеди, че инциденти като вчерашния никога повече няма да се повторят, особено в присъствието на странични наблюдатели. Ако Хароу дадеше пълен отчет, с вложено лично мнение, професор Норман щеше да прати да я върнат обратно. Естествено, че тя нямаше да се подчини, но да се изправи сама пред цялата му армия не бе най-умното нещо на света.
Тишина обгърна стаята, докато Лео не се стърпя и не попита, въпросът глождещ и всички останали:
— Какво, за Бога, стана вчера?
— Малко си изпуснах нервите.
— Ако това, което направи е „изпускане на нерви“ напомни ми да не ти се мяркам пред очите, ако някой наистина те ядоса, Уин! — парира я той.
— Никога не бих наранила никого от семейството, знаеш го, нали? Както и да е, лекарствата, които приемах, ме направиха малко по-раздразнителна, това е всичко.
— А факта, че се проявяваш като Херкулес? Това също ли е страничен ефект от лекарствата?
— В клиниката доста се упражнявах физически.
— Ахам, разбира се. Кляканията и ставанията, са те направили китайска бойна машина. Как не се сетих! А от къде познаваш онзи жълтурко?
— Разбрахме се да не обиждаш хората заради произхода им, Лео — скастри го голямата му сестра. Той свъси вежди. В момента обсъждаха странната касапница, която причини Уин, а фамилията му го порицаваше относно нетолерантността му. Да, ето за това мислеха, че семейството му е странно.
— Не ги познавам, но видях този човек в хотела и когато другият нападна Мерипен в парка, направих връзката, това е.
— Само защото и двамата са били азиатци, реши, че този богат, богат човек е поръчител на покушението! Да-а-а, сега разбирам, как не се сетих по-рано! — иронизира той, като се удари, за по-голям ефект, по челото. Уинифред му се намръщи. Знаеше, че преди я имаха за мила, добра и доста скромна личност. Че как иначе, вечно беше болна и отпаднала. Но сега нещата се променяха, а тя не знаеше как да им замаже очите. Дори и глупак не би повярвал на историите й, съшити с бели конци. Семейството й бе изтъкано от всичко друго, но не и от глупаци. Баща им им даде добро образование и различно мислене. Така погледнато на нещата, сега Уин не можеше да прецени дали тази им странност е благословия или проклятие.
— Виж, това повече никога няма да се повтори, Лео, така че защо просто не го забравим…
— Бих могъл да забравя, ако се напиеш като свиня, след което излезеш гола по улиците на Лондон, възседнала кон като лейди Годайва*1. Но, по дяволите, как да забравя, че преби половината китайско население в Лондон с голи ръце?
— Поне не бях гола, по това време?
Никой повече не проговори. Мерипен не откъсваше поглед от нея, както и не му остана скрито това, че тя държи ръчичка на докторчето, под масата. Нещо ставаше, той щеше да стигне до дъното на цялата тази каша. Това, на което стана свидетел предния ден, го накара да разбере, че има нещо в онази клиника, което вони от километри, като мокро куче. За сега неговите проблеми остават на заден план. Уинифред винаги е била по-важна от самия живот, така че нямаше да остави темата просто така. Но за да стигне до истината трябваше да не привлича вниманието към себе си. Да не си отваря устата и да не задава въпроси, както правеше Лео. Така едва ли щеше да получи по-правдоподобни отговори.
— И все пак, ще ходим ли на бала у семейство Хънт, преди да си идем у дома в Хампшир? — попита невинно Попи, ни в клин, ни в ръкав.
Уин искаше да отиде. Да е сред нормални хора, които се забавляват, които танцуват и се смеят и си говорят глупости. Тя щеше да прави същото сред тях. Да върти очички възторжено, да се хили глуповато и да клюкари с дърти свраки. Да, това искаше да направи, преди да се прибере на село, да огледа къщата и да направи всичко, което трябваше да се направи, за да превърне дома си в непревземаема крепост, при това без останалите да разберат какво се върши под носа им.
— Не мисля, че идеята сега е много добра… — започна Амелия.
— Моля те, не прави това! Така ми се иска да изляза малко сред хора и да си прекарам добре. От толкова време не съм била на такъв тип социално събитие, че нямам търпение да го направя! — погледна я Уин. Въпреки, че думите й съдържаха молба, тонът бе заповеден.
Голямата сестра кимна, след като погледна мъжа си, който ухилен и направи знак, че е съгласен.
Отново тишина. Изведнъж Амелия пребледня, наведе се към Мерипен и прошепна, като си мислеше, че само той може да я чуе:
— Лошо ми е…
— Бременна си, за това! — констатира Уин. Двамата, Кев и Амелия, впериха втрещен поглед към нея. Първо как успя да ги чуе, второ как разбра, че Амелия е бременна, само по израза на стомашното й неразположение?
Уинифред стисна зъби. Усмихна се нежно на цялото си семейство и стана от масата.
— Искам да… почета, точно така, ще почета малко в стаята си. Нямам търпение да идем на бала, а вие момичета? — врътна се и изчезна.
Ако семейство Хатауей бяха нормални хора, сигурно не биха приели точно по този начин създалата се ситуация. Да не забравяме, обаче, че в живота им се случиха толкова странни неща, че това не бе от най-тревожните. След като Лора почина, Лео доста дълго бе преследван от призрака й, Беатрикс бе горда собственичка на цяла зоологическа градина (таралежи, порове, кози, паяци… каквото си намери изобщо), Попи четеше толкова много, че на практика вярваше във всичко свръхестествено… да си го признаем, семейството не бе от най-обикновените. Така като един оплешивяващ господин ги увери, че снощната „неразбория“ няма да бъде разгласена, поне откъм скандал не се притесняваха. Това за сега бе достатъчно, поне за повечето от тях.
* * *
Анабел и Саймън Хънт не бяха типичната лондонска двойка сред аристокрацията. Причината за това бе, че самият Саймън, син на месар, се издигнал до високите кръгове на обществото. Въпреки не-синята си кръв, хората не пропускаха да се наврат в дома му, така като споменатата личност бе червива с пари.
Уин се опитваше да се забавлява, но имаше едно малко неудобство. Мерипен бе като куче пазач зад полата й. Не позволяваше на никой да се приближи до нея. Това я развесели и ядоса едновременно. Естествено, че той беше неин, но това не означаваше, че за тази последна нощ, която искаше да прекара нормално, постоянно трябва да се върти около семейството си. Самотата я потискаше толкова дълго време, че копнееше да се потопи сред хора.
Тъкмо, отпратил поредния джентълмен, дръзнал да се доближи, Кев мярна Хароу, а вниманието на Уин се прехвърли над един, стаен в ъглите, силует. Тя можеше да разпознае всеки един отделен човек, по аромата на гените му и ритъма на сърцето. Усмихна се на фигурата и като издебна захласнатия ром, който сега се мръщеше на докторчето, Уин се плъзна към своя приятел.
— Да отидем някъде, където не могат да ни чуят — беше притеснен. Уплашен! Нещо се е случило!
Двамата, като се оглеждаха да не привлекат внимание, стигнаха до оранжерията. Бяха сами, поне за сега. Седнаха на една каменна беседка и Уинифред зачака да чуе, нещото глождещо комисар Дел Рио.
— Трябва да изчезнеш, а ако държиш на семейството си, не е зле да ги вземеш със себе си!
— Защо? Какво е станало?
— Професор Норман. Чух да си говори заедно с професор Лайнъл… знаеш, че откакто стана всичко това и за момент не съм се отделял от тези хора. Всичко ми изглеждаше правилно в началото. Явно, обаче, винаги, когато се замесят користни интереси, нещата се променят.
— Говори по същество, Пиер, не те разбирам.
— Ти носиш същото ДНК като Люси. Ти и тези, които са ти роднини, сте способни да достигнете нейните…
— Възможности? Развитие? Капацитет?
— Да, да, може и така да се каже. Явно добрият професор не иска да спаси хората си, не това е била целта му. Като нацистки луд учен, той е правил опити да направи нова Люси… Явно информацията, която тя му даде е била така закодирана, че нито един от неговите опитни мишки не може да я разшифрова. Това, което той има е прекалено малко, знанията и на най-развития му пациент не е достатъчно. Цялото това фиаско, по дяволите, е, за да получи това, което иска най-много на света, тоест отговор.
— Какво засяга това, моето семейство?
— Професорът реши, че ти липсва искрата, която да накара мозъка ти да еволюира, или нещо подобно. В казармите си се закотвила на едно място, дори адреналина от нападенията над престъпните групировки, не е дал началния тласък от… нещото, което да те превърне в новата по-висша форма на живот, достойна да смели и предаде информацията оставена му от нея.
— Иска да използва любовта ми към близките, за да ме провокира да се развия…
— Точно така, поне така разбрах от разговора му. Знаеш, че не разбирам нищо от това, което се случва около мен. Не мога да проумея и половината от нещата, които вършат хората на професор Норман. Това ме направи идеален служител, но ти си единствената, която според мен не заслужава всичко това. За разлика от останалите ти не знаеше в какво се въвличаш, когато си приела неговото предложение за помощ. Сега, обаче, след като е толкова близо, ако той не получи това, което иска от теб, ще го получи от тези, които са ти близки, така като носите едни и същи гени, поне това ми стана ясно. Твоето семейство е в опасност, Хароу ще направи нужните…
— За това толкова лесно ме пусна да си ида у дома. Аз си мислех, че мога да различавам химичните процеси, настъпващи в тялото, когато някой лъже. Професорът е едно, но онази мижитурка Хароу да ме преметне? Добре, аз мога да контролирам тялото си, пълновластен господар съм на всичките си процеси, но не мога да контролирам други същества, нямам власт над материята и със сигурност нямам власт над времето. Тези, които ще дойдат за мен ще имат много повече сила, за това единственото решение, за в момента, е да се покрием някъде…
— Има хора, които са готови да ни помогнат, хора избягали от казармите. Те се опълчват на реда, поставен им от професора, но не могат да стигнат до теб открито, не още. Имат щаб, там ти и твоите близки ще намерите пристан, поне на първо време. Не се доверявай на никого, не разчитай и на вътрешните си сили, или както там ги наричаш, защото създателите ти знаят на какво си способна, в момента, и няма да оставят нищо на случайността. Всеки може да работи за Норман, всеки може да е заплаха. Намери начин да стигнеш до тук — Пиер й подаде лист с цифрови координати. — Там ще си сред такива, като теб. Изчезни веднага, не чакай нито ден.
След тридесет минути Уинифред се върна в балната зала. До нея пристъпи Амелия, като я дръпна в една ниша и прошепна:
— Видели са те да прекарваш доста време в оранжерията, с някакъв мъж. Скандалът ще се разгори всеки момент. Ела с мен в библиотеката, за да измислим какво да правим, преди да си попаднала в устата на цялата тази сбирщина.
Уин кимна и последва сестра си. В кабинета видя намръщения Мерипен, озадачения Кам, загрижения Хънт, развеселения Лео и безразличния поглед на Хароу.
След като вратата се затвори зад гърба на двете жени, Уин пристъпи към доктора. Усмихна му се сладко и хвана с две ръце главата му. От страни изглеждаше, сякаш иска да го целуне, но когато се чу пропукване и главата на Джулиан застана на една страна, като на извит врат на кокошка, стана ясно, че не това са били намеренията й.
— Ето това не е „изпускане на нерви“ — промърмори втрещения й брат. Уинифред остави тялото на доктора да се свлече на скъпия килим и обърна вниманието си към огромния домакин.
— Съветвам ви, да не давате гласност на този инцидент. Поне не и докато аз и семейството ми не напуснем дома ви. Не искате да ме правите свой враг, предполагам? — Саймън дълго мижа, преди да вземе решение какво да каже, за това, което току-що видя. Само, че когато най-накрая мозъка му роди правилните думи Уинифред отново проговори: — Не забравяйте, че жена ви и децата ви са под този покрив. Не желаете нещо да ги сполети, само защото не приемате заплахи, нали? Не съм сама, господин Хънт…
Саймън кимна и се отпусна на близкото кресло. Той не бе глупав, нямаше да даде и косъм да падне от главата на жена му и трите му сина. Ако трябваше само да остави тази особа да си иде тихо, заедно със семейството си, за да ги опази, така да бъде. Не бе за пръв път сред редици от крадци и убийци, нямаше нищо общо с доктора с тъмно минало, така че какво му влизаше в работата какво ще стане с тези хора?
След като прецени, че домакинът няма да направи нещо, с което да застраши тяхната и негова сигурност, жената се обърна към стъписаните си роднини:
— Ще поседим още десетина минути на бала, ще се направим, че сме засегнати от слуховете, които са се разпространили за мен, след което ще напуснем, леко обидени и засрамени, този дом. След което, без да протестирате, ще изпълнявате всяка моя заповед. Така ще останем заедно, здрави и най-вече живи!
Уинифред излезе от кабинета, спря се на вратата и с ръка им показа да се връщат в салона, за да започнат играта си.
* * *
Лео се бе облегнал на седалката в каретата си, където се намираше заедно с двете си по-малки сестри и Амелия. Файтонът бе управляван от Уинифред, докато каретата зад тях се движеше с помощта на мис Маркс, съдържаща останалата част от семейството му.
Планът на Уинифред се разви точно така, както им го описа. За негово голямо учудване никой не протестира и не направи нищо, за да препъне Уин. Той самият се терзаеше от хиляда въпроса, но също като останалото стадо, вървеше след овчаря, без да „блее“ допълнително.
След като напуснаха дома на Хънт, който се появи заедно с тях в салона, като заключи кабинета си, клюкарите разнесоха името на сестра му, като есенни листа под ураган, сред аристократите. Подмятания, шушукания, подигравки… нормалните неща сред такъв вид хора. Точно на десетата минута семейството се качи в двете си карети и потегли обратно към, за учудване на Лео, хотел „Рътлидж“.
Влизайки в приемния салон на наетите си стаи родата се настани на диваните и креслата, за да види какво ще направи от тук нататък тяхната „мила“ и „добра“, при това „болнава“ сестра. Тя и мис Маркс… да, да, точно така, изсъхналата стара мома, оставиха недоумяващото семейство само, като ги предупреди да не мърдат от местата си.
След около четиридесет минути в стаята нахълтаха те двете, под ръка със самия собственик на проклетия хотел, придружавани от странно облечен мъж, непознат за Хатауей. Лео се усмихна, когато видя физиономията на хотелиера — бе не по-малко озадачен и не по-малко стресиран от тях самите. Хвърляше недоумяващи погледи към мис Маркс и злобни такива към Уин. През това време, Уинифред и въпросната Маркс се бяха преоблекли в странни панталони, със зелен цвят и множество джобове по тях. Блузи, които подчертаваха всяка извивка на тялото, явно тези на Маркс били скрити от корсетите, с които се е пристягала, кожени якета и огромни колани… никога през живота си лорд Рамзи не бе виждал подобни тоалети, но никога не бе виждал и сестра си с голи ръце да прекършва нечий врат.
— Трябва да се преоблечете, в тези си дрехи сте трудно подвижни! — нареди Уин, като хвърли към сестрите си по една торба в ръцете. — В саковете ще намерите всичко необходимо, ако имате проблем, с каквото и да било, помолете Маркс да ви помогне.
С тези думи въпросната подаде ръка на стресираните дами и ги покани да я последват. Уинифред се обърна към Хари Рътлидж и го покани с глава, да се присъедини към мъжката част от семейството си. Той неохотно седна до Кам Роан.
— Много е важно да изпълнявате заповедите ми, ако искате да запазите живота си. Хората, които ще дойдат за нас, няма да се откажат, докато не съберат всички, с генни, подобни на моите.
— Уин, какво си направила… — заекна Кев. Кам вече никак не изглеждаше развеселен, но не изглеждаше и уплашен. Сякаш се готвеха да пият чай, а не да бягат, през нощта, бог знае къде и бог знае от какво и от кого.
— Оцелях, а за да запазя и вас, ще трябва да направя някои неща. Но преди това, трябва да ви оставя на безопасно място. Хари, мога да те наричам така, нали? — неохотно хотелиерът кимна, все още онемял от всичко случващо се. — Сестра ти е една много силна личност, която знае как да те опази, така както ти преди си опазил нея. Познавам я достатъчно дълго, за да преценя, че не е заплаха за мен. Това означава, че докато тя е на моя страна, ще пазя както нея така и теб, но ако направиш нещо глупаво, дори тя не може да ти помогне. Ще изпълнявате заповедите ми безусловно и всичко ще бъде наред!
След като жените се върнаха в стаята, облечени в широки и удобни панталони и пуловери, Уин подаде по една чанта, която нарече пътнически сак, на всеки поотделно, настани една част от домочадието в едната карета, а останалите в другата.
Ето как Лео, лорд Рамзи, се озова по пътя, водещ до „безопасно място“, заради нещо, което не бе направил… поне не и този път!
* * *
Настана нощта на втория ден. Амелия се примоли на Уинифред, през една от почивките им за естествени нужди, да спрат тази вечер в някой хан, та да си починат. Уин категорично отказа. Спряха каретите, забутани дълбоко в гората, като водачите им избраха едни доста стръмни, но проходими естествени пътеки, за да може да стигнат до мрачното място. Близо до тях имаше поток. Никой не знаеше точно къде се намират, така като Уинифред им нареди да не си отварят перденцата по прозорчетата, за да не привличат внимание. Самата тя и Маркс се бяха дегизиралия с похабени наметки и с огромни мъжки шапки, които закриваха лицата и косите им.
Щом Хатуей слязоха да се разтъпчат, Маркс набързо събра дърва, извади странно средство от джоба си, което като кибрит се подпали и така запали и огън, на който да сготвят, а после и да се постоплят. Да, ама не! Когато видя какви ги върши бившата наставница Уин събра доста пясък и го изсипа върху пламъците.
— Никакъв огън! — само каза тя и отиде до поточето, явно за да се измие.
Когато всеки привърши, със санитарните и физиологичните си нужди, отбора бегълци се събра и седна в кръг, около негорящата клада. Техният тартор отвори сака си и извади някакви странни продълговати предмети, които представляваха метални кутии. Уин се настани на земята, отвори кутията и започна да яде, посредством бяла, лека лъжица, който вървеше в комплекта.
Лео не виждаше нищо апетитно в ръцете си, вдигна въпросително вежди и се вгледа в Маркс с ням въпрос.
Докато отваряше своята собствена придобивка гувернантката му се усмихна сладко и започна да яде, без да каже нищо. През това време, двете по-малки сестри, се опитваха да преборят металния пръстен, така както бяха видели да прави сестра им, но не им се получаваше. Амелия, естествено, подаде щафетата на мъжа си, докато Мерипен, така бе погълнат от Уин, че дори не погледна какво държи. Хари през това време пък, въртеше кутията в ръцете си и живо я изучаваше. Явно обкова за него представляваше по-голям интерес, от съдържанието.
Мъжът, който беше с тях в началото изчезна някога някъде, Лео дори не разбра кога и къде. Установи, че тази вечер щяха да прекарат една студена и най-вероятно гладна нощ насред дивите гори на Англия. Ако поне знаеше причината щеше да му е къде-къде по-лесно да приеме цялото това положение.
— Помогни на Попи и Беа! — заповяда Уин Хатуей. Маркс кимна и отвори капачето на кутиите за двете сестри.
— Какво е това? — попита скептично най-малката Хатауей.
— Консервирано пиле с ориз — отговори им мис Маркс, с топъл глас. — На дълъг път този вид храна се запазва достатъчно дълго и не се нуждае да се приготвя. Преди да тръгнем, аз и сестра ви, събрахме провизии и достатъчно оръжия, та да ни стигнат до крайната цел.
— Коя е крайната цел? — не се предаваше Беа.
— Едно място, построено под земята, от хора, които могат да ни помогнат, скъпа. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, щом сме със сестра ви.
— Защо, за Бога, трябва да бягаме? — ядосано попита Лео.
— Защото гените ви са интересни, за даден тип хора, които могат да ви сторят зло.
— Уинифред върколак ли е? — попита Беатрикс, като обърна поглед към небето, за да прецени, дали тази вечер луната е пълна.
— Не, скъпа, не е. Всичко е много по-различно от това, което изглежда, но повярвайте ми трябва да се доверите на сестра си и каквото и да става трябва да останем заедно, защото мнозинството е по-силно.
— Какво са ти причинили в онази клиника? — за пръв път, от много време, отвори уста Кев.
— Да речем… — дъвчейки бързо започна да говори Уин, — че не се оправях. Умирах, всъщност, но една вечер получих предложение да се излекувам и аз приех.
— Тогава ли отказа да ме виждаш? — Лео започваше да разбира.
— Не, помолих да не те пускат при мен, поне в началото, защото щеше да видиш, че всичко, което ви казвах, е лъжа. Белите ми дробове отказваха да работят правилно и щях да се спомина сам-сама. Не исках да ви го причинявам, да чакате заедно с мен. Една вечер най-накрая виждах и самият финал на съществуването си, но тогава…
— Дойде доктор Франкенщайн*2 — Маркс направи гримаса. Раздразнено Уин й махна с ръка, за да прекрати с приказката си. Трябваше някак да обясни на семейството си заплахата, която ги дебне, както и факта какво е тя самата.
— Сега ползвам двадесет процента от капацитета на мозъка си…
— Едва толкова? Направили са те глупава? — попита притеснено Попи.
— Не, хората използват десет процента от капацитета на мозъка си, аз използвам повече от всички останали. Мога да контролирам собственото си тяло, метаболизъм и асимилирам информацията по-бързо. Други от редицата са по-развити от мен… почти всички в интерес на истината. Някои вече дори могат да контролират материята, но за сега никой не успя да достигне пълен капацитет, за да контролира и времето. Въпреки това, професор Норман, с помощта на по-еволюирали, както и от частични знания оставени му от единствения индивид, достигнал сто процента капацитет, построи съоръжение, с което може да се придвижваме във времето и пространството…
— Този професор с господин Янг ли работи? — намеси се Хари.
— Не, Янг е бивш наркобарон, който се е родил на двадесет и седми април хиляда деветстотин шестдесет и втора година в град Сеул, Южна Корея. Не знам как е стартирал, но през две хиляди и десета вече оглавявал организираната престъпност в Пекин, Китай… разработил нов вид наркотик и така всъщност се случи всичко това. Едно от мулетата му предозира със субстанцията и намери професор Самюел Норман, който двадесет години се е трудил над теорията си за мозъчен капацитет…
— Не разбирам, две хиляди и десета? — всъщност Хари бе толкова погълнат от разговора, че дори забрави притесненията, които го глождеха до сега.
— Вече ви казах, че съществуват машини за преместване във времето и пространството. Само човек, достигнал сто процента капацитет, може да го прави сам, без чужда намеса. На двадесет процента съзнанието се отваря и разширява всичко останало, пречките падат една след друга, индивида колонизира собствения си мозък. В началото професорът е мислил, че веднъж стартиран процеса не може да се спре, но това не е вярно. Останала малка част от синтетичния наркотик, който абсорбира, нека го наречем, пациент нула. Самюел Норман направи копие на оригинала и започна да експериментира с хора, единствено с тяхното съгласие. Много от тях умираха, други достигнаха едно определено ниво и спираха. Някои се закотвяха на такъв етап, че при неблагоприятна среда клетките им избираха безсмъртието, с други думи самодостатъчност и самоуправление, което понякога води до саморазрушение. Лошото е, че веднъж достигнат капацитет, над двадесет и пет процента, индивида започва да не изпитва болка, страх, желание. Сякаш всичко, което го прави човек замира. Колкото по-малко се чувства човек, толкова повече познанието в главата му експлодира… това цели и професор Норман, да се добере до познанието. Моите чувства, са все още напълно явни, дори повече от това. Аз имам желание, а желанието ми е да опазя всички, които обичам. Оказва се, че моите гени, както и на моето семейство, предполагам, са различни. Ние носим едно и също ДНК.
— ДНК? — Хари бе очарован от тази жена.
— През хиляда осемстотин шестдесет и девета година швейцарски лекар на име Фридрих Мишер ще открие микроскопично вещество в, напоена с кръв и секрет, превръзка. Ала чак през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година, екип от канадски и американски учени ще покажат ясно, че дезоксирибонуклеиновата киселина, всъщност пренася генетична информация…
— Щом като този професор контролира времето, защо просто не отиде там, където е този, така наречен пациент нула, и не…
— Професор Норман не контролира времето, придвижва се в него. Това е наука, която никой от нас наистина не разбира напълно. Правило е, че един човек не може да съществува два пъти в едно и също време и пространство. Когато Люси е била заедно с екипа му, той самият е присъствал, живял е, съществувал е, а това означава, че не може да се върне в собственото си минало, което сега прави бъдеще… — не можеше да им обясни всичко за една вечер. Уин рязко си пое въздух и довърши: — Трябва да поспите!
— Ти няма ли да си починеш?
— На мен ми трябва много по-малко сън, не се притеснявайте за това. Мога да контролирам умората на мозъка си, така че ще ви пазя. Ще почина, когато събудя рано Маркс.
Жените влязоха и се свиха в каретите, докато на мъжете им бе подадено по едно одеяло и налягаха по земята. Никой не знаеше какво всъщност да мисли. Мерипен бе поразен. Неговата малка и сладка Уин, за която тайно мечтаеше цял живот, се бе превърнала в един диктатор, който опазваше живота им. Това го караше да се чувства потиснат и ненужен. Лео, от своя страна, се опитваше да намери нещо, поне малко смешно, в цялата тази история, но хумора му убягваше. Хари Рътлидж вече въртеше милион научни въпроси, за които искаше да разпита жената. Кам се притесняваше единствено за жена си и бъдещето си дете, пък и не разбра същността и на една дума, която чу тази вечер. Единственото, което се загнезди в съзнанието му е, че някой ще погне семейството, заради нещо, което носеха в себе си и то бе ценно. В край на сметка, той винаги е знаел, че Хатауей са различни, защо и това да не им се случи?
[*1 Лейди Годайва — аристократка, която, според легендата, е яздила кон гола по улиците на Ковънтри в Англия, с цел да спечели премахване на потискащия данък, наложен от съпруга й върху поданиците си.]
[*2 доктор Франкенщайн — по романа на Мери Шели „Франкенщайн или модерният Прометей“, публикувана анонимно за пръв път през 1818 г. В книгата доктор Виктор Франкещайн създава чудовище, като използва мъртви хора, за да докаже теорията си, че електричеството е в основата на създаване на живот. Никъде в книгата не се казва как точно се нарича това чудовище, макар много хора по погрешка да го наричат с името на създателя си „Франкенщайн“.]