Монолози на щастието

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Монолози на щастието

Щастието - даването и получаването

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:43

Екзистенциален въпрос водеше Щастието за носа в последния ден, който то бе предвидило да прекара в човешкия свят. Не бе получило своя отговор за даването и получаването – как се случва това в елементарния свят.
То попита греховете:
- Човек получава ли това, което иска ... Иска ли това, което получава ... И защо иска неща, които не може да получи, а тези, които може, не ги иска? Какво се случва когато искаш да забравиш за нещо, а единственото, което правиш е да си спомняш за него? Може би е същото като това, че обикновено искаш неща, които не получаваш и получаваш такива, които не искаш... И в крайна сметка не наричаме ли грешки точно онези неща, които са се случили без да ги искаме... И не са ли точно те нерегулираните кръстовища на житието където трябва да направим избора, без да знаем дали пътят с предимство е правилният... И ако тръгнем по него и се обърнем, то другият получава свойството "път с предимство" ... И какво се случва ?
Греховете засмяно започнаха своя монолог:
- Тогава напред излиза чувството на безизходица... Всъщност това е по-скоро чувство на полиизходица, но обикновено хората не искат да поемат по пътя, който предполага промяна на обстоятелствата, защото най-големият страх, който човек има е страхът от промяна. Това по някакъв начин взаимодейства със страха от неизвестното, но наистина е по някакъв начин, защото не винаги неизвестното е неизвестно, по-скоро ние много добре съзнаваме какво ще изгубим, а някак не можем да се лишим от него. Защо толкова се фиксират върху думата „загуба“ е неизвестно – след като „нещото“ го е имало, то си го има, е да, ще си остане някъде във времето, няма да е постоянно с нас, но това кътче на тяхната история си остава живо и те винаги могат да се връщат там, за да сравнят, за да преживеят отново, за да се разтреперят, усмихнат или поплачат... Глупаво е сравнението, но не може с всяко кисело мляко да получаваме лъжичка, за да го консумираме... Лъжичките са някъде там, в тяхното „къщи“, в „дома“, където съхраняват най-личното си, най-истинското... Лъжичките на живота се намират в сърцето, а може би в ума, понякога и във фантазията, вътрешният им свят е изграден от лъжички, които очакват своето кисело мляко. Жалко понякога е, че след като изконсумират киселото мляко трябва да си измият лъжичката, за да може да не примесят вкуса с предишното – ето това е страхът! Страх от миене, страх да не забравят, да не загубят... А те печелят – печелят опит, печелят ново, по-хубаво... Защо по-хубаво? Защото когато нещо „свърши“ те получават своите изводи, своите препоръки, своите нови знания, уроци, посоки и... Глупавото е, че на първо място те поставят чувството на загуба, а не това, което са получили... Да се абстрахираме от глупавото... Та, по-хубавото идва от това, че новото преживяване предполага, че те ще са „избрали“ и „получили“ нещо ново, на което няма да бъдат свойствени нещата, на които са се ядосвали в предишното преживяване (заради урочетата и изводчетата). Та от тук следва, че могат да му се насладят в известна степен по-голяма, отколкото предишния път... Но, тук идва и това, че обикновено се привързват към „насилника“, към този, който не ги е карал да се чувстват добре, защото... Пак на „кръстовището“ стои неизвестното във всички посоки... Та по-добре да си страдат, отколкото да се оттърват и започнат да новопреживят... И ето тук ще чуем често мисълта: „Не искам да започвам едно и също нещо от начало, и от начало...“. Първо нещото не е едно и също, нещото е съвсем ново и най-голямата глупост, която можем да направят е да сравняват... Две еднакви вещи, два еднакви цвята дори не си приличат... И остави физическото приличане.. В различен контекст две дори еднакви неща дават коренно различни преживявания. Кое е едно и същото тогава? Едно и същото е в главата, защото всъщност – да стъпките са еднакви – начало, път... (без посока, посоката е рамка, но за това по-долу)... Но нито началото е едно и също, нито пътят. Едни и същи са само нещата, за които не им пука, защото не ги преживяват, а само отбелязват... Всичко, което преминава през възприятния апарат и взаимодейства със сърцето, стомаха, емоциите и... Каквото ще да е, и ги кара да се чувстват по „странен“ начин не може да бъде едно и също... То е различно, ама и те са различни – всеки свой ден (не казвам „Божи ден“, защото дните са си наши и никой не може да каже, че е негов – дори господ... Не се оставяйте да ви ги отнемат, още повече недоказани хипотези). Будят се... (Оставете на страна това, че най-хубавата част от деня си отива, когато се събудим) и си казват: „днес ще...“ и започват да създават вероятности, което не е най-правилното, на втората минута от събуждението, те започват да съществуват в последователност отзад напред... Часовникът сочи 8:00 часа, но те вече са в 17:00 часа, защото така им е по-комфортно да следват инерцията на „днес ще“, отколкото да изберат какво ще направят в този момент, в следващия, по-следващия... Посоката на разсъждение е далеч по-адекватна, когато знаят какво искат изобщо, какви са мечти им, идеалностите... Ама те са разположени непропорционално във времето... Представяме си, че искат да са най-добри в някаква област... И какво значи да си най-добър в тази област и значи ли това, че тази мечта е разположена и фиксирана на 23.03.2046 г. например...? Не, не значи... Поставят ли си подобна (а и каквато и да било мечта) те постоянно СА, имат възможността да са най-велики, да го показват... Днес си велик сред трима души, утре сред четирима... Ти няма да се чувстваш като сбъднал мечтата си човек, ако се фиксираш в момента, който си мислиш, че е разположен там, някъде във времето и е „идеалният“ момент... Не, моментът е всеки ден, всяка минута, в която те могат да покажат себе си като най-добри пред някой. И естествено, в един момент ще започнат да усещат тежестта на това, защото, колкото по-близо са до мечтата си, толкова повече се увеличава отговорността към нея (към себе си е правилният израз)... И до колко е възможно да я подминеш? Възможно е, защото насладата никога не е изпитвана в момента, насладата е била в хипотетичното бъдеще, но тя не е изживяна като осъществена, а като фантазна... И ето, в един момент се обръщаш, осъзнаваш, че това, което имаш днес е онова, за което си мечтал преди ден, месец, година ... И „по дяволите“... Пропуснал си да му се зарадваш, защото всеки ден си се будил с идеята: „днес ще“, а не с мисълта за: „сега съм“... Всяка минута си заслужава и не само, че си заслужава, ами и трябва да бъде изживяна в името на себе си... Да, „името на себе си“ е широко понятие, когато осъзнаем колко неща правим в името на „Аз“-а... Всичко сме ние... В действията си, в предметите си, в чувствата си, във вярванията си... Най-ценно за тях е, ако успеят да си дадат отговор на въпроса „Къде в това се намирам аз?“, ето тогава могат да намерят и божествената си частица, виждайки, че се намират навсякъде. Какво е „искам“? В тълковен речник: „Имам потребност или желание да получа нещо.“... До тук добре, но от това изкристализира въпросът кое прави „нещото“ потребно или желано? Може би ние самите придаваме някакви смисли на неща, които нямат действителен такъв... Искането първо се появява в главата като някакъв идеал, като нещо, което тълкуваме като наша потребност... Това искане обикновено задоволява някаква елементарна потребност, но водени от получаването (не желанието за него, а получаването, защото неминуемо получаваме) те забравят що е то даването и затварят очите си за елементарната причинно-следствена връзка – защо точно получаваме - не защото така ни е писано, а защото са дали еквивалента... А колкото по-малко започват да дават, толкова по-малко започват да получават, което е и логическото следствие, но в края отново липсва осъзнаването за това, а остава една емоция, която често бива наричана разочарование... А де... ?!

И тук Щастието и Греховете приключиха своите монолози. След своите наблюдения бе достигнало до извода, че на земята хората имат само една мисия – да бъдат нещастни. Плашеха се, бягаха от него като дявол от тамян. Кому беше нужно? Никому... Истината е, че живеейки в своите представи, а не в своето настояще човеците бяха загубили своята посока, своята последователност. Всичко, което търсеха бе външно – мотивация, оценки, остойностяване... Нищо не идваше от вътрешната им свобода – отвътре те бяха заключени, те трябваше да виждат, да докосват, да чуват... Но не и да чувстват, не да усещат и пропускат нещата през собствените им личности. Това беше и причината нашият приятел Щастието да не бъде разпален, да не бъде намерен в нито едно от търсенията им. Беше жалко, беше тъжно, че представите убиваха реалността, че фантазиите задушаваха действителното съществуване... Всичко беше жалко, а Щастието реши да се прибере отново в неговите дълбини – тези на сърцето и кротко да почака някой, който да го открие и запали, който да освети житието си.

За религията и празниците

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:42

Щастието заедно с неговите спътници, Греховете решиха да коментират отношенията на хората към религията и празниците... Прескочиха във времето, за да наблюдават един от най-почитаните празници – Великден. Щастието бе разочаровано от това, което виждаше и започна със своя коментар:
- Наричат го страстната седмица... 09.04.2012 г. По произход думата „страст“ идва от латински „passio” – страдание ... Всъщност, коренът на „страст“ е отново „стра“ – страданието ... Интересно ми е да науча за еволюцията на думата. Как в годините „страст“ се е превърнала в дума-усещане, която всеки асоцира с обмяната на епидермални площи между Марс и Венера... Всъщност, мисля си, няма нищо велико във Великден... Освен противоречията на църквата. Велик ден, че някой, някога е страдал цяла седмица заради хората... Не би ли следвало в такъв случай да дадем валидност на фразата „Всеки ден е Великден“ и да я изкараме от прашния съндък на социалното забвение. Зачитаме се из пресата и на какво попадаме : „Мъж е убит при масов бой в пловдивско село“... Човекът бил ром, ама човек-ром – от онези, които всички званещи се за „интелигентни“ наричат „хора“, но в съзнанието си все още поддържат една човекоподобна представа... Дали пък този човек освен „страстен“ ден, седмица, месец, не е имал и един страстен живот ... Под душа на думите, които е чувал за себе си : „Ти си човек !“; „Ти не си по-различен !“; „Ти си ... !“ той може би вътрешно се е страхувал, че трябва да „изкупи“ липсата на вяра на хората в собствените им думи... Защото езикът и думите са се превърнали в един добър параван за мислите, които пък от своя страна излизат на невербално ниво – къде с манипулация, къде с агресия, къде с оружие... И ето, денят е дошъл... 14.04.2012 г. – от човека е свален кръстът, който сам е носил 45 години ... Тъжно е, че всъщност той ще бъде почетен истински само от шепа хора, малка частичка от обществото, която никой не би разбрал, забелязал... А дори и да го направи, то утре всички ще са в ново социално забвение... Жалко е, че истински почетените хора са мъртвите – чаловеците са загубили способността си да почитат живи хора... Или по-скоро, те не почитат почти нищо живо – радват се на пържолата, но не и на животното, радват се на хартията, но не на дърветата, радват се на миналото, копнеят за бъдещето, но забравят за настоящето ... Говорят за любов, а задържат само страст (парадоксално и в двата смисъла – като „страдание“ и като „желание“) ... О, свят на глупци... Кой ли ме кара да мисля сега за тези неща ? Ама, нейсе, ядосвам се ... Та след това встъпление, исках да кажа, че людете живеят един „страстен“ живот, в който всеки ден си отиват хора, които са страдали ли, страдали... За да „изкупят“ чуждите предразсъдъци, прищевки, власт ... А колко често изкупуват и чуждите богатства, чуждия черен хайвер, чуждата яхта ... Но „мълчи сърце“... Църквата ще замълчи по въпроса – зачитаме друга новина : „Благодатният огън слезе от небето“... Представяте ли си, тя е разположена точно под горната ... И колко народ очаква „благодатния огън“ и за какво, ако ги питаш... Защото той ще им донесе късмет, щастие може би, ще изчисти пълните им с вина нищожни душици... Красиво или патетично е всичко това ? Възвишено или низшо ... ? Кой знае, ама ги вижте довечера, като гъгрици – всеки със свещичката си се запътил без посока, да занесе огън в къщи ... Ама питай го, за какво е този огън, от къде е дошъл, пък защо го има ... Ще ти отговори, ама друг път... Иначе невежата, ако го питаш, няма по-голям раб на дядо му Боже от него... Ооо, така вярва, че „ако теорията за силата на мисълта е вярна“, то той би следвало да бъде всеки месец на корицата на „Форбс“ или някое друго списание, което описва съвременното понятие на „щастието“... Е, да де, ама не е, стои си като мишка, дори не знае в какво точно вярва, ама вярва и ... си мисли, както разбрахме... Ама страхът го води, не Животоначалника... Не случайно мислите му протичат във формата : „Ще си мисля противоположното на това, което искам, за да ми се сбъдне ...“, че защо, бе? Защото те е страх да си мислиш за евентуалното щастие ... Или пък щастието в религията е наказуемо, а от щастието в живота се дебелее ? Всичко е заровено в мистика... Но от нея, главичка прокрадва змийчето на отчаянието, на липсата на вяра, неувереността в себе си... Ако вярва в себе си и в онази част от свещената книга : „...Не ми стройте храмове, не ми създавайте идоли и не им се кланяйте... Аз съм на всякъде... Вдигни камъка и ще ме намериш, разтвори тревата и ще ме откриеш, погледни небето и ще ме видиш, аз съм навсякъде...“, то от къде идва потребността да правиш всички тези „окултности“, които дори не разбираш ? Отварям фейсбук и чета статус на приятел, чието име няма да цитирам, за да не се обиди... Та писал той : „В 14:24 ч. Господ ни доказа,че ни обича,като прати Благодатния си огън при нас - грешните.Нека не го разочароваме с покварни мисли и дела.Бъдете здрави!“ Как да анализираме тези три изречения... На въпросния фейсбук-човек, Господ му е доказал, че го обича, защото някой в Йерусалим е запалил т.нар. „благодатен огън“, а Дядо Николай (който нито е дядо, нито е Николай (името значи победител на народи)) го е донесъл в Пловдив... Ама Господ му е доказал първо и това, че е грешен... Дали в живота такава комуникация може да има и дали ще бъде толкова силна връзката, ако докажеш някому първо, че е мухльо, а след това да го убеждаваш, че го обичаш, без да оттегляш тезиса си, че мухльо ... Ето това прави Бог съвършен ... Второто изречение вече говори за покварни мисли и дела ... Кое поправимо нещо (а всичко е поправимо) би могло да бъде покварно ? И по какъв начин някой, който инак се използва със синонима „любов“ може да бъде разочарован ... Сега прощава ли Бог или се разочарова ... Наказва или поощрява ... ? Какво се случва ... ? Аз в крайна сметка не искам това да звучи, като противопоставяне на религията... Искам това да звучи като противопоставяне на обществото, което е доста болно в своите вярвания, че вероятно би било готово да скочи от последния етаж на висока сграда или мост ... Хубаво е, че Бог не е с такова чувство за хумор ... И все пак утре може да бъде обявен за световен ден на шизофренията... Нали знаете как се поздравяват всички ... „Христос воскресе“, а другият отговаря : „Воистина воскресе“... И в това са уверени също толкова много, колкото болният, когато казва, че е го преследват десетки организации ... Та, обявявам 15.04.2012 г. за ден, в който може да кажете всичко каквото си помислите ... Че сте видяли НЛО, че сте преследвали Йети, че сте играли карти с чудовището от Лох Нес ... Всички ще ви отговарят, че „Воистина“ е така ... Чук – Чук !

Щастието и любовта

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:41

С допушването на цигарите си, греховете се пренастроиха за темата на любовта, те бяха участвали в толкова много такива моменти на нещастие от любов. Всички знаеха, че любовта бива споделена и несподелена... Греховете решиха да започнат с описанието на една любов, която беше нещастна:
- Една вечер, един много добър човек се прибра твърде умислен... От какво бе следствие това можеше само да се гадае. Истина е, че продължаваше да бъде с човек, който обичаше, но само „беше“, без да е на практика с него. Не му даваше мира въпросът как се чувства със същия човек... Дали е наранен, дали е щастлив когато е с него и каквото и да е от двете му даваше само противоречия... Защо си го причиняваше? Всичко, което искаше понякога е просто да ги няма въпросите, да има само отговори, но пък те не винаги го удовлетворяваха. По-скоро всичко идва когато има фантазията, когато има надеждата... А надеждата от своя страна увеличава агонията, увеличава я по един елегантен начин, защото хем му се иска да е по начина, по който си представя, хем знае, че няма да е точно така, но предпочита да вярва пред това да продължи. Отговорът на въпроса му „Какво искам“ беше – „Искам връзка“, отговорът отсреща обаче беше отрицателен и макар така, той продължаваше да рови... Рови в своите рани, защото по някакъв начин му е приятно да го прави или защото това би имало някакво положително следствие? Ние знаем, че мнозина правят точно това, но това не е отговор... И от тук изхождаме с въпроса към хората, кое е правилното? Тегобата си я има, тя не ги прави щастливи... Но пък го има и елемента, в който им е приятно да прекарват време с наранителя... Когато желанието за нещо е по-силно от обстоятелствата, които съпътстват същото обикновено людете правят глупости... Глупости, от които са потърпевши. Как може това да се промени – не може. А ако това прави наслаждението от преживяването по-силно? Каква е гаранцията за преживяване тогава? Както знаем нещастието се изживява, когато то вече е отминало – нещастието беше когато това момче получи отговора „Не“... Сега обаче е изживяването... Истината е, че в момента няма причина за усещания с отрицателен знак, защото изборът да продължи бе негов. Ха-ха ... Противоречието е там, че когато той беше с човека, единственото, за което мислеше е, че никога не е искал да го срещне... Чисто егоистично – да, защото той му даваше много ... Уроци е може би думата, която ние използваме. Сигурно и той дава нещо там, но не е безусловно сякаш, се страхува, че ще дойде моментът, в който всичко ще „гръмне“ или ще изчезне. Той си задаваше въпроси от какво може да се лиши, за да бъде с този човек – мислеше си, че от доста неща, почти всичко... Обаче и това не бе точно така, защото дни по-рано искаше да предпочете бирата пред времето със същия човек... Магия наричаше той моментите, които можеше да именува с „щастие“, всяка минута когато беше с човека, магия е и когато виждаше усмивката, чуваше смеха, гласа и прочие на този същия човек. Лицемерното е, че именуваше миговете с „щастие“, защото това всъщност бяха плодовете на фантазната ситуация, в която беше... Реалната (или поне идеята за такава) е съвсем друга. Искаше да обича и да бъде обичан от конкретния човек. А човекът, от своя страна... Май не... И тук вече се започна с невероятните глупости с разчитането на знаците – „Направи такава грешка на езика“, „Допусна еди какво си движение...“. Стигнахме до заключението, че всъщност нищо няма значение, законите посредством, които хората си мислят, че живеят, на които си мислят, че се подчинява психиката са единствено тяхна илюзия (като господ и суеверията), с която заблуждават себе си, за да намерят основание да превърнат желанията си в надежди, от което пък идва и дългото им преживяване... И тук е въпросът дали се чувстват по-добре или по-зле от всичко, а това е точно онзи въпрос безотговорен (без отговор). Кого ли заблуждаваше момчето – обичаше и това е, но дали това е всичко? Когато обичаш даваш, но и получаваш... Всъщност любовта е в основата на баланса на обмяната на какви ли не маси между хората. Тъжно е когато го няма получаването или не се отчита по начина, по който би ти се искало да е. Всеки човек, всяка вещ също може да даде определено „количество“ от нещо, а това количество от своя страна е максималното... Да го получиш или не е избор... Но, ако си на машина за мед, а получаваш сладко... Интересно дали ще са доволни – има я захарта, има я сладостта, но липсва желаното... Людете не могат да разберат, че за да превърнат сладкото в мед са им нужни пчели, а не просто плод... Респективно следваща реколта... Какво би значило това, може би фактът, че те правят своя избор дали да очакват от симбиозата между цветчета и пчелички да получат своя мед, или да изчакат тъй лесния плод и да си направят сладко... За едното е нужно инструмент, средство, търпение... И други цветчета, а за другото е нужно просто захар... Изборът е труден и излизайки от метафората, кои са пчеличките в любовта и кои са другите цветчета...? Пчеличките са действията, всяко действие, а другите цветчета са ситуациите, те са хиляди... Въпросът е да се събират цветчета... Понякога събираш от тръни, а понякога от уханни и най-прекрасни цветове. А може и да си търтей... – след като описаха история, в която Греховете бяха участвали с цялата своя пъстрота, бяха обладали и двете страни и почти не ги изпепелиха се излегнаха и затвориха очи.
Щастието почти онемяло от тъжната история на греховете реши да довърши историята, в моментите, в които то участваше... Отново се изправи и започна да разказва:
- Не бях чуло дори за тъжните преживявания на този господин. Когато той ме откри нещата бяха други, ще започна малко от по-рано... Един ден жената, за която говорите се обади на момчето, за да се видят по-рано от насрочената среща – тази среща момчето бе инициирало, за да каже на дамата, че не желае да има повече взаимоотношения с нея... В смисъл, че искаше да излезе сух от реката на усещанията си. Така или иначе нещата нямаше да се случат, защо трябваше да бъде част от тях? Всъщност, всички хора обичат да стават част от неща, които не се случват на тях самите – може би там е фундаментът на клюките – превръщането на ЖИВОТА и собствения им свят в ЧАСТ и декорация на чуждите преживявания. Нямам идея защо се случва, но често съм свидетел на подобно поведение... Чуе някой, че се случило нещо с комшията (обикновено лошо нещо) и веднага да му се притече на помощ, ама първото, което прави е да проучи – какво се е случило, как се е случило, дати, часове, подробности... И всичко това от хуманност – за да не навреди, не че иска да знае нещо... Та, по този повод човекът реши, че не е разумно да става част от нещо, което казва „Неее... Ние сме отделни личности...“. Както и да е, не това е емоцията му – искам да разкажа, че това момиче му помогна да срещне любовта, в която, той беше загубил доверие... Тук превключвам „на живо“ за липсата на случайности – няма да забравя първата им среща, той се стараеше да е отдръпнат и резервиран към това красиво и лъчезарно момиче – тя, като я погледнеш за пръв път и сякаш си погледнал морето – хем искаш да го опознаеш цялото, хем се страхуваш да не потънеш, хем ти е толкова приятно да го наблюдаваш и изучаваш, че... Че конфликтът на противоречията е пътеводна звезда за човешкото развитие! Всъщност тази вечер е важна дотолкова, доколкото той пръв път срещна най-съвършеното създание... И с всяко следващо излизане сякаш му се искаше по-често да вижда „съвършенството“... Ама това не мога да го обясня поне за началото – приятно, наситено с положителни нюанси присъствие.. Излизам от темата с взаимодействията и междучовечностите – фиксирам се върху любовта… Ще започна с първите два месеца... Всъщност всичко се случи в един ден когато момчето срещна собственика на едно любимо негово заведение и написа заветния статус „На Човека му се ходи в еди кой си клуб“... Нямаше кой знае какви отзиви (освен един), но той нямаше значение, защото след като звънна се оказа, че същата личност си мисли, че това е град, а предложението е ексурзионно пътуване – да се чудиш и маеш какви са тези идеи, каква е тази глупост, но нейсе... Но не за това искам да говоря. В него момент той изпита едно истинско неудобство и несигурност относно желанието, което го заля яко пролетен дъжд – да звънне на съвършенството... И направи го, на което обаждане получи положителен отговор... По-скоро въпросителен, но с тенденцията за положителност. По-късно в същия часови диапазон той получи потвърждение, като то беше отправено с опцията за присъствие на по-горе вписания субект, смятащ клуба за екскурзия... Всъщност цялото щастие бе, че съвършенството се съгласи да излезе – не знам защо, без да я познава и без да е помислял дори най-първичното за нея, човекът бе един от най-щастливите хора на света (след онези, които го твърдят). Вероятно защото с нея имаше само усещания, танци на мислите... Е, излезнаха... Смея да твърдя, че изживяването и на двамата бе страхотно, през цялото време усещаха и приемаха енергията си – тя бе толкова чиста и „бяла“, че на него му искаше се да я приема цялата, колкото и егоистично да бе това. С течението на миговете на приятност той не спираше да пожелава и пожелава близостта на съвършенството. Дойде моментът на целувката в един по-късен етап – магия, сбъднат сън или приказка... И трите думи описват по прекрасен начин случилото се. От този момент нататък всичко бе вече по-различно – дните със своята смяна придобиваха своите цветове, красота. Всеки изминал ден предаваше друг нюанс на любовта, по-различен и по-силен... Щрихите оформяха картина от изначалния ескиз. За пръв път човекът почувства много неща, които бих искало да ви опиша, но не съм сигурен дали ще успея да им придам завършен вид... А, дали я има завършеността е друг спорен въпрос, на който по-скоро бих отговорил с „Не“. Нея я има, колкото има и път с край, винаги има накъде да се насочиш, накъде да завъртиш погледа си и да продължиш. Точно това мисля, че разбрах. Освен, че мечтите се превръщаха в реалност, то се създаваха и нови – естествено, част от старите се запазиха, но новите – те бяха по-различни, те могат да бъдат наречени бъдеще... Тази пък дума колко е глупава, не е истина, но я има и смятам, че тук е моментът за да я употребя. Момчето виждаше бъдещето, сякаш до всяка крачка се появяваше силуетът на това съвършенство – все по-ярко и ярко... Ако заговорим за качествата, които има, то... Мисля, че не е нужно от гледна точка на ненужността на качества – за какво трябва да се търсят качества, като около хората има само цялости, а те предполагат и недостатъци... Е, да, ама недостатъците в своята същност са балансьорът на положителното... Засилват, допълват и открояват качествата. Ето как за първи път Човекът не търсеше нито едното, нито другото – срещу него бе човек, в истинския му смисъл... Човек и нищо друго, който искаше и приемаше целия. Представяте ли си какво богатство е да можеш да приемеш човек, а не неговата доброта, неговата усмивка, неговата енергия или, който и да било отделен детайл... Ти намираш всичко най-прекрасно в това, което е той... Сещам се за „Кръстникът“, за момента, в който се казваше, че любовта е като да те удари гръм. – Щастието си пое глътка въздух и продължи. – Земята не спираше да се върти, а всичко ставаше все по-хубаво – времето им, все по-споделено, мислите им, все по-общи... Затваряше се една цялост, която освен, че е незабравима е и неповторима, а едновременно с това и истинска. Как ли ... Наскоро чух, че всичко се случва в главата... Не съм съгласно – всичко започва там – да. Главата е източник на недоразумения, но и извор на най-съкровеното и истинско... Поне на ниво представа... А тя в случай, че попадне в среда, в която по-голямата част от нея е доловима сензорно се превръща в част от действителността. Кое намирам за най-хубаво ли...? Сякаш всичко, споделянето на общи мечти, желания, копнежи... Омайваща бе и разликата, която имаше и честичко тихо хлопаше на вратата, но връщайки се на казаното по-горе, точно тя оформяше цялост – играта на различности създаваше баланс, а балансът от своя страна целостта... Толкова е хубаво и за пръв път Те го чувстваха, Те се будеха и с трепет очакваха да прочетат нещо от любимия човек, искаха да преживяват с другия всяка една минутка... Обаче, нали не забравяме, че в света на възрастните това няма как да се случи предвид професии и други социални ангажименти – обаче тук се появява другата магия... Магията на завършеността на всичко това. Самата мисъл, самият електричен импулс за човека, когото обичаш те прави много по-добър и ефективен във всичко. Сякаш тя беше навсякъде за него – и продължава да е, но говорим за първите два месеца.
Щастието за миг спря историята си, огледа Греховете, дали не участват с досада в този монолог и продължи:
- Пътешествието... Всичко това, което ще кажа сега, е запечатано дълбоко в спомените за намереното щастие. Искам да поговоря за едно... Нека го наречем „пътешествие“. Наричам го така, защото освен с понятието за пътешествие, всичко това е свързано и с пътешествие във времето, чувствата, търпението... Човекът си спомни за първия път когато чу за предстоящото пътешествие. Бе едно кафене, малко кафене, уютно и задимено. Не, той не бе сам на това място, бе отишъл с мислите си, но освен тях там имаше една усмивка, едно лъчезарно слънчице, което кръстосало краката си срещу ми сияеше със своята енергия... Всъщност спомняйки си той пресъздаваше ситуацията като размяна на енергии, всичко което си спомняше е усмивката и усещането, което тогава го обвземаше – усмивка, зелено и топлина, това са асоциациите, които имаше потъвайки в спомените си... Празнината на комфортното пространство и трансфера на енергии, сякаш той бе гол, а през него преминаваше тази неописуема топлина – топлина, която докосва всяка част на тялото, отминава, а след себе си остава светлина – всяко кътче, всяка клетка бе изпълнена със светлина и преминаваща топлина... А зеленото, то просто допълваше спокойствието и уюта. В онзи момент той знаеше, че това е територия – пространство, защитено и неприкосновено – беше изключително. Беше сряда, като всяка една сряда преди почивни дни (23.05.2012 г.) – вълнуваща с усещането си за завършване на нещо и започване на нещо ново... Нищо повече... Но това за него се превърна в една незабравима сряда, сряда на доверието и душевния уют... И светлината. Ще се опитам да дам някакво описание. Първо искам да довърша с кафенето... За човекът беше наистина прекрасно – усмивката или лъча разказа за одобрението си на интервю за работа... Какво имаше под тези думи? Често когато говорят хората използват думите, за да предадат информация, която обикновено не носи значение за отсрещния, това са думи, които те карат да кажеш „аха“ и нищо повече... В него ден обаче момчето осъзна, че понякога дори използвани, думите не дават информация, а цял обем с емоции, чувства... Думите бяха: „Одобриха ме на интервю за работа и обучението ми ще бъде 2 месеца в Холандия и 1 месец в София“... Колко простички думи, кратки и информативни... В този ден, минути преди това същият лъч беше обяснил за невербалната комуникация и предаването на информация посредством нея... Или бе усвоила до съвършенство невербалната комуникация, или тя самата бе съвършена (на това момчето получи отговор точно две седмици и два дни по-късно), но когато каза за одобрението си сякаш през всяка пора на това тяло започнаха да излизат различни на цвят лъчи, те изпълваха всичко, а то пламваше – пламваше така, сякаш крещеше и се събираше около фигурата й... След като се събереше я понасяше нагоре, а думите бяха просто движение на устните – думите не съществуваха, не съществуваше времето, нито пространството – просто енергия, всичко бе енергия... Всички знаем, че движението на устните може да бъде шепот, вик, усмивка, глас... Тук беше просто щастие, щастието от стъпката, от новата възможност – оценянето на малкото обстоятелство, промяната, пречупени през емоцията на истинска Личност. В миг Човекът се опита да съпреживее – сякаш това щастие му беше непознато, сякаш това се прегърна с рационалното, което пък излизаше от него. В същия момент нещо се събуди, осъзна нещо непознато – истинското щастие е когато намериш смисъла в простите събития... Там където е само мисъл и обстоятелство няма щастие... Тя не бе човек, а превъплащение на щастието в човешки образ... Всеки се стреми да бъде човек на тази земя, а сякаш тя бе тук, за да се превърне в ангел – тя беше ангел. Същият ден продължи с пиене на бира в близко кафене, разходка с нейна приятелка, след което последва „случайна“ среща с нея и човека, с който сякаш бе в момента. Още един детайл към незабравимата сряда... Сякаш Той ревнуваше, гледайки как двамата преплитат ръцете си... Продължаваше да е омагьосан от енергията, която бе получил в по-ранния следобед... Тя продължаваше по своя, уникален начин да излъчва тази енергия, да бъде просто светлина, контрастираща на мрака, който бе спуснал своята постеля над земята. Първоначално стоеше точно срещу момчето – тази усмивка не съществуваше, тя беше просто скица на всичко, което е извън възприятията, отвъд видимото... И ако сърцето и мозъкът бяха отделно функциониращи детайли в човека, а чрез тях можеше да се опише всичко... То тя със сигурност беше сърцето, където според някои теории се намира и душата... Тялото е просто орган на душата, орган който изпълнява нуждите на душата... Е тя е тази душа. Момчето си мислеше си, че дори да е слепец отново би разпознал този смях и би си представил най-красивото нещо, което фантазията му изрисува... А ако беше глух, то пък би си представил най-очарователните звуци, заключени дълбоко в мечтите му... А ако е сляп и глух, то положително щеше да усети топлината и енергията... Как приключи вечерта ли... При разделянето той получи прегръдка от нея – страхотна, даваща, истинска, неописуема, топла, елегантна, сякаш най-нежната материя те докосва... Спомням си, че след всяка последваща среща Човекът търсеше тази прегръдка... Нямаше търпение да я получава, нямаше търпение и да дойде 6-ти юни, когато щеше да присъства на представление заедно с нея – „Малкият принц“ – неговото любимо произведение. Нека се върна към пътешествието – след изминалите два вълшебни месеца дойде и моментът му... Бяха го определили като „тяхно изпитание“ – всичко беше като сън – Човекът си спомняше си как първоначално възприемаше това пътешествие като „щастието“ на един съвършен човек, „моментът“ и „новото начало“ на една една личност, а в един момент това се превърна в изпитание. Как е възможно всичко това, как едно нещо, една енергия (не мога да нарека нито едно нещо със съвършенството като обстоятелство – всичко е енергия), да се премине от „щастие“ към „изпитание“, а не е ли точно в изпитанието истинското щастие... Къде го търсим, къде се намира то, следва ли щастието от изпитанието...? Много въпроси и само един отговор – пътешествието... Моментът, мигът... Последната му сесия на личен опит „психодрама“ имаше задача да помисли за момента от лятото, който искаше да запази завинаги – неговият момент беше в продължение на повече от три – четири месеца (ако включим всички преживявания) – как е възможно, какво се случва с човек когато намира времето за един по-разширен миг? Миговете не са това, което се случва във всеки СЛЕДВАЩ момент, миговете са това, което ОСТАВА в човек завинаги, а ние искаме да го разширяваме, разширяваме... Мигът е като вселената – един взрив и безкрайно добавяне... Той отговори, че това е неговият миг – опита се да го опише с една строфа от всичкото незабравение – събуждането на плажа, преживяването на безкрайното щастие – ако щастието може да има физически образ, то това е Катерина... Точно след това поредно преживяване на пълното щастие настъпи моментът на заминаването... 30.07.2012 г., около 6 часа сутринта... Ще цитирам Вапцаров:

„...Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо...“

Точно така се чувстваше тогава, сякаш някой бе откъснал частица, сякаш някой с корен изтръгна тази частица – Катерина. И мина се ден, два, три... Повече... Отговорът беше, че тази частица не е изкарана, а напротив – по-силно съществува с всяка една измерима частица (минута, час, ден, месец)... Чувството на тази първа прегръдка, чувството на всяка следваща прегръдка, усещането за цялост, за съвършенство – те постоянно го изпълваха... Спомняте ли си легендата за това, че Господ създал човек с четири крака, четири ръце, две глави... Но по-късно ги разделил, за да може всеки да намери своята половинка? Може ли да разбираме, че той е направил така, че да имаме нужда и физически и духовно от другата половина? Какво е сторил? Как? Никой не знае, но той знаеше, че тази прегръдка е единственото убежище на душата, единственото пространство на безкрая... Единственото... Дали това прави „пътешествието“ в „изпитание“... Или просто превръща всичко в опит върху духовната връзка... Изгражда ли това духовното...? Да, това пътешествие успя да отключи всичко, що може да се нарече духовно... През цялото негово продължение все повече и повече се увеличаваха усещанията за всичко – любовта в нейното дълбоко изражение – присъствието й, съвършенството във всеки и всичко благодарение на изпълненото със смисъл сърце... А какво ли друго доказва? Че смисълът не е в обстоятелствата, предметите, заобикалящата ни действителност – не, смисълът е чувство, нищо друго – смисълът се намира там, където е сърцето ти... То дава украсата, детайлите, нюансите на всичко друго... Може ли да отъждествим смисъла с душата – да... А ако душата, която както по-горе описахме се намира в сърцето и е независима от рационалното... То може ли да наречем, че смисълът е в любовта... Смело мога да заявя – Да... Всичко това превръща любовта във вечност... Пътешествието и неговият генезис... Да се понесеш в пространството на мислите и чувствата си и да бъдеш до човека, да танцуваш и докосваш дори когато го няма, да си говориш с него гласно и негласно през цялото време, да изпращаш посланията си по всичко, което те заобикаля – ето това е вълшебство, това е приказка... Тук обаче извеждаме, че във всяка приказка, преди да се стигне до момента „три дена яли пили и се веселили“ винаги има някаква фабула, която наранява главните герои и натъжава читателите...
Грешката... Нека определим грешката като действие, продиктувано от лоша симбиоза между емоции и рационално... Защо когато обичаме някой трябва да го нараняваме...?
„Понякога, когато ни завладеят анархистични настроения, ние сме склонни да се съгласим с Робърт Луиз Стивънсън, че да бъдеш дружелюбен и весел, е най-добрата религия за всекидневния живот. Ние сме така погълнати от грижата да не убием, да не откраднем, да не пожелаем жената на ближния си, че не ни остава време да бъдем просто справедливи един към друг за краткото време, през което живеем заедно на този свят. Толкова ли сме сигурни, че съществуващият списък на добродетелите и пороците е пълен и единствено правилен? Защо трябва да считаме добрия и безкористен човек за злодей само затова, че не винаги успявал да потисне природните си инстинкти? А човека с кораво сърце и дребна душа, лишен от великодушни мисли и неспособен за великодушни дела, да обявяваме за светец, защото у него тези инстинкти липсвали? Не си ли служим ние, жалките еснафи, с фалшиви мерки за оценка на нашите слабохарактерни братя и сестри? Ние ги съдим така, както критиците съдят книгите — не по техните достойнства, а по недостатъците им.“. – с този цитат от Дж. Джером Щастието приключи с монолога си и реши да запознае Греховете с описанието на любовта, което момчето бе написало за конкретния човек:
„Любовта...
Слънцето идваше с неговата оранжева прекрасност... Или пък прекрасна оранжевост. Няма значение, истината е, че всеки път щом отварях своите очи знаех, че цветовете, звуците, дормите, всички доловими за сетивата неща създаваха усещания, а те от своя страна преживявания... Всяко докосване, поглед даваше своето основание за чувството на живост, на част от нещо, а магията бе там, че можех да се превръщам в част от всичко, което пожелая... Въпросът бе единствено зависим от избора...
То грееше, тя грееше... Две правилни форми на изразяване, за две различни, а всъщност толкова еднакви неща... Коя е тя? Слънцето...? Не и в общата, лишена от абстранция, фантазия и живот представа и дефиниция... Какво е общото? Тя има способността да те накара да чувстваш топлина, да се чувстваш жив по един единствен и уникален начин. Чувството на живот идва по различен начин с различните преживявания... Всяко със своята специфичност, особеност... Но точно това чувство е трудно описуемо. Допускам, че медицината би го описала с разнообразни биологични отделяния, психологията с някоя рационална теория, но не... Някои неща могат да се опишат единствено от този, който ги описва... И от нито една обобщаваща теория, знание, изследване...
Това чувство прави всичко с идея по-красиво, по-смислено... И очудващо е да разбереш, че почти винаги точно тази „идея“ е липсвала на целия свят, за да бъде той по-добро място за ситуиране на личността... Всъщност освен, че дава онова, което в началото описахме като „сетива за всичко“, тя омагьосва и така непознатото ни 4-то измерение – времето – То не съществува... Или поне се превръща в нещо много различно... Или ден ще минава като миг, или пък миг като вечност... И това единствено зависи от присъствието. И ето тук другия паралел със слънцето... Наблюдавайки го, начинът, по който изгрява, начинът, по който се завива под земното покривало... Представата за време изчезва – всичко е едно, всичко е сега. Сега е защото в този момент мечтите изпълват всичко, невъзможното става въпрос на няколко елементарни крачки, сълзите се превръщат в агрегатно състояние на новата възможност. За разлика от слънцето обаче, Тя правеше това през цялото време, а още по-голямата магия е, че дори мисълта за нея успява да накара всичко да оживее, да получи своето „минало, бъдеще и настояще“, които да съществуват сега и само сега.
Препрочитам и сякаш описвам извънземна форма на живот, но не – това е чувство...
Чувствата ни правят толкова различни, нищо, което е видимо и емпирично доказуемо не може да бъде истинско без да бъде прегърнато от чувство, емоция... Но чувствата към „всичкостта“ са много по-различни от чувствата към човека... Тези към човек променят всичко. Понякога дори се създава заблудата, че „нищо няма значение освен Нея“, а всъщност осъзнаваш, че „всичко има много по-голямо значение, благодарение на Нея“...
И тук отново намесвам мига, момента, „сега“-то, защото погледа към настоящето е по-емоционален, по-красив, просто по-... Да, ама ако се обърнеш към миналото, разбираш, че то има различни вече краски, то не е това, което е, защото и то получава своя смисъл – „живял съм, преживял съм, за да срещна“, а от тук, когато миналото се промени, бъдещето също получава други представи – то по някакъв начин се хваща за ръка с вярата в него, а не за вероятността за него... И нали не забравяме, че всичко това се случва сега, нито миг по-рано или пък по-късно.
И тук излиза въпросът как от 7 милиарда души точно този човек е Човекът?
Толкова необяснимо, колкото и зараждането на живота... Както и да подходим, все ще има някоя липсваща частица... А дали пък слънцето не изгряваше всяка сутрин, за да ни напомни, че освен него на общата планета „Земя“, ние всички, като едни отделни светове имаме своите слънца, които с изгрева си казват: „Животът започва сега“ и никога не изчезват – дори „залезли“ на друго място, извън физическия обхват, ние знаем, че ги има и отново ще са тук...
Всъщност човекът е далеч по-съвършен от слънцето – веднъж изгрял, той не престава да грее, сменят се единствено начините и ъгълът на лъчите.
И тук може да вмъкна кратък отговор, че всичко това е възможно не точно когато по случаен начин настъпи на собствената планета, а тогава, когато пожелаеш ти самият да изгрееш на чужда такава.
Ако досега описаното изглежда като едностранност – НЕ – всичко е взаимственост и е пряко свързано с това, колко силно си готов да грееш... Каква е магията когато затвориш очите си и си представиш как разменяш светлина с другия. Желанието ти да го накараш да се усмихне, да бъде щастлив е по-силно от всичко друго. Всъщност в един момент чувството е, че започваш да живееш посредством другия.
Твоите емоции идват, когато ги има отсреща, ти дишаш чрез нея, започвам да виждам сякаш гледам през очите й... Страхотно е... Не, тя е страхотна.
А слънцето вече се бе издигнало високо в небето... Галеше цялата земя с лъчите си, подаряваше цветовете, които всички познаваха...“.
След като изчете на Греховете писмото за любовта на момчето, Щастието реши да ги запознае и с разбирането си за това, що е любов:
- Вяра ... ! А, май не точно. Като искаш да видиш нещо го намираш дори в миража, не ти е нужен човек. Хората всъщност се влюбват не в човека, а в това, което искат да бъде той, а той ... Дори не би искал да се запознае с този илюзорен образ, който сме си създали... В крайна сметка се оказва, че те са влюбени в нещо, което дори самият човек не познава ... Е, да ... Всъщност, нито чувствата, нито любовта, нито каквото и да било, което ги кара да потръпват, да чувстват „пеперудите“ не съществува в познатия свят ... То е вътре в тях, те просто го свързват ... Животът е като дъга, съставката му е единствено бялата светлина, ама като се пречупи ... Целият спектър е пред нас, а те се спускат ли, спускат по тези цветове, виждат този, който искат най-много – червен, жълт, зелен ... Всякакъв ... А като свърши дъгата, уж трябва да намерят своето съкровище ... Ама нито дъга, нито съкровище ... И това толкова приземено Аз крещи с пълна сила : „Следващият път, когато почувстваш пеперуди в стомаха, използвай „Райд“ ... или помисли, че всяка пеперуда, преди да се разкраси е била гъсеница, а колкото и цветна да е, тя всъщност е една гъсеница, гримираща се под напевите на музиката“ !...Ама тази вяра за какво е...на кого вярваш или по-скоро на кого искаш да вярваш? Иииииии тази "вяра - експеримент", "вяра" ли е... Защото експеримента иска изключително важни предварително обмислени и целенасочени условия, безпристрастни наблюдения-описания, хипотези, анализи, та и изводи, базиращи се на доказателства разни научни и практически... А пък вярата.... Какво...? Ами, и тя си е като гъсеницата - простичка.... Бяла... Съществуващо безусловна... И потенциално цветна... Възможно прекрасна... Тя е... Признаваш или не... "Трябваше" или "Не трябваше", "Искаш" или "Не искаш"... Тя е – гъвкава... Неопределена, извънусловна, отворена за промени... Т.е. за цветове, аромати, вкусове и други подобни психо-сензитивни удоволствия... Та как иначе ще се случат цветовете... И как ще се превърне в пеперуда... Или как ще се усетят пеперудите... В стомаха, в очите, в главата... И какво излиза... И при експеримента, и при вяра-любовта – в основата е все беля цвят – гъсеницата, ама при първото го постигаш чрез ума, създаващ условията и изчистващ замърсителите – цветове, които ще отклонят "не където трябва" търсения резултат... Там си хипотезирал, предпоставил резултата...и той ще е с цветовете, които ти искаш да видиш - най-много да му "отпуснеш" два нюанса...признай си! А при второто – ееее, там тръгваш от бялата гъсеничка... Без условия... Гмуркаш се в бялото... Кое бяло ли?... Ами твоето, естествено.. То друго съществува ли?! ... И "пускаш" цветове, аромати, допири, вкусове, звуци, които идват отвън, от другия и минават през теб. Естествено пак ти си избираш кое да пуснеш де или пък то теб. И тогава усещаш (забележете!) УСЕЩАШ, това ти дава резултата... И в случая няма как да го предвидиш, предпоставиш, контролираш. Ама, тези замърсители – цветове, които „отклоняват“ резултата в непредвидената посока.... Хм...какво всъщност е любовта..?! Тя е нищо друго, освен себе си... Крилатото "Огледалце, огледалце, повтори, че на света..." Въпросът – указание, който очаква, но и определя отговор... Въпросът, който изисква потвърждение, повторение даже на отговора – „За-мен на мен самия/ата“. Тя е и крилатото "Обичам те!", което съдържа много "заради"-та и още повече (обикновено по-често отчитани) "въпреки"... Които, обаче, не успяват да сформират дори и заедно "защото". Тя е онова, което не може да се обясни, разкаже, изкаже... Няма с какво, липсва такъв материал... Няма подходяща форма. Прсто се случва и... Съществува... Живее в пространството между двама, като постоянно е в движение, обхващайки ги и замесвайки ги в едно. А това не се определя и не зависи от нищо конкретно и назоваемо. Тя е онова, от което дори и да те боли до смърт, не можеш да се отървеш защото далеч не зависи само от теб, нито само от другия...Не зависи дори и само от двамата-заедно, а и от "нещо" трето, случващо се "помежду"...сега, в този момент...Любовта...ами човешката любов не е самодостатъчна...тя е в постоянното движение "между", в споделянето. И далеч не става дума само за говорене и думи...поне не само. Ооооо, тя е свързана и с наслаждението, което няма как да се осъществи без отговора на огледалцето-друг. – спря се Щастието, но се сети и за физическото и продължи. - А, ето дойде мястото и на физическото наслаждение... И то какво място..! Ами естествено - сексът е любовта на физическо ниво... Не че винаги са свързани, де... Даже и да няма любов, все пак си остава физическото ниво – какво?!! Все пак си е ниво! Епидермално, органно, животинско... Ами... Природа – всеки има потребност да яде, както и да прави секс. Друг е въпросът какво влага от себе си в това и какво удоволствие изпитва – и само за тялото ли е то или... И нещо повече. И пак стигаме до споделянето... Естествено е, че всеки може да яде сам, както и да мастурбира....Ама, не е същото, някак си нещо не достига. А на някои може и така да им е добре.. Други пък да им стига епидермалното удоволствие между двама (не е изключено и повече). Ей тата, в асансьора или в тоалетната. Трети търсят и други взаимодействия, флуидности и заигравки. Всеки си има различни потребности, удоволствия...удовлетворения..и т.н.... И... Си търси огледалцето, за да му ги потвърди...

Странна среща между Щастието и човешкото

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:40

И както по-рано се бяха уговорили Щастието не бе част от Греховете, за това то зае пасивна позиция и след срещите между тях и хората, то просто разпитваше. Така му се искаше да опознае всичко.
В един прекрасен ден Щастието стана свидетел на
Греховете обичаха да нарицаят човечеството с по-различни имена от общоприетите, някои от понятията, които използваха бяха „прости“, „ограничени“, „низки“... Нека чуем какво казаха те на Щастието:
- Ние всъщност не сме егоцентрици, просто не ни е приятно да се фиксираме върху хората. Ама проблемът е там, че те също не се фиксират върху себе си... И какво се получава – хаос. Нещото, което постоянно разбираш от отправяните послания чаловешки е, че всъщност те съществуват на този свят, не заради себе си, а заради другите... И какво е това, как е възможно? В света на тези възприятни маси човек представлява една машина, която служи за правене на нещо за някой и неудовлетворяване на себе си ... О не, те дори не съществуват, ако ги питаш... Ще вметнем малко източна мъдрост по отношение на това, че в една статия пишеше как журналист разпитвал тибетски монах, който му казал: „Не си готов да получиш информация за човеците...“, но всъщност му я казал: „Ето, аз и ти не съществуваме...“. И вярно, като го чуеш се потресаюш и ти иде да се надокосваш, че да си кажеш : „Глупак, той ще ми каже, че не съществувам...“. Ама, нейсе, като се поанализира функционирането се оказва, че в един момент, не само, че не съществува човекът като човек... Ами и тази имагинерна маса е в помощ на обществото, на заобикалящото... Е как е възможно? Другите съществуват, пък те себе си отричат... И като го обобщиш, то значи никой сам за себе си не съществува, ама другите, които също не съществуват ги има... И оплетени в противоречието на нямото си твърдение се множат нещастници (в смисъла на нещастни хора). Ей, ама не осъзнават, че всъщност тях си ги има и на първо място ги има за самите тях, чак след това може да са полезни за другите. И как да стане ли? Трябва да помислят върху това, че когато правят „добро“ или „лошо“ (каквото и да значат тези понятия) кой се чувства добре от цялата тази работа... Другите ли? О, не... Не могат да го приемат защото всъщност не осъзнават, че си заслужава личността да бъде в синхрон с нея. Всъщност дори до тоалетна не ходят, за да се почувства канализацията по-добре от това, че е полезна някому... Те ходят защото искат да се почувстват червото си по-добре... ТЯХНОТО! Осъзнаването на живота като цялост и индивидуалност е пътят към онази полезност, за която всички говорят... Но кой да помисли? А забелязал ли си хората, които казват, че помагат...? Наричаме ги помощници, уж идват да помагат на хората – най-кахърната глупост, която могат да изкажат. Помагат само на себе си, чувстват се по-добре когато помагат на хората, ама ТЕ се чувстват по-добре... Другият си оправя проблема с тяхна помощ, ама го оправя, за да погъделичка тях... Е, че и той се е почувствал, почувствал се е ... Ама представи си, Щастие, кой ще е по-нещастен ако този проблем не се оправи... Он, нуждаещият си е свикнал с него и му е през междукрачието... Пък на другия – помощникът „Его“-то му е наранено, `щото не успял – провалил се... И както ще попита помагащият: „Кое е най-страшното, ако това се случи?“. Няма нищо страшно, има комично, има мъдро, има важно... Защото, ако не е това, да те обучи и да те доведе до някакъв извод, то няма какво. Ето от тук пък изхождаме и за другата човешка глупост – колко некадърници се роят, които благославят науката като ценност, пък като трябва да мисли прави изводи, в следствие на които спокойно можеш да твърдиш, че картофът е по-мъдрото живо същество, защото следва закономерността за мъдростта в мълчанието. Те (хората) съждаят така: „Като изчета един камион книги ще стана най-умен на тази земя...“. И пак забравят себе си. Защото човек се намира там, където по най-добър начин удовлетворява „Аз“-а си (на приемлив език за повечето хора – там където по най-добър начин е полезен за другите, не за себе си). Но, нека проследим какво се случва... Изчита нашият субект този камион книги, има отличен успех в университета, където да го пипнеш на теория е жесток... Обаче идва един момент, в който трябва да я приложи тази теория и там остава изгубен. Как да приложи нещо, което не разбира? Нещо, което мозъкът му не допуска на ниво осмисляне? Те ги имаш информациите в главата, ама това не значи, че те си взаимодействат една с друга... О не, те са на съвсем различни плоскости и не могат да се докоснат по никакъв начин. И това всичко защото чуло лицето (Чудно защо официалното юридическо обръщение е „лице“, като над 90% от „лицата“ не са нищо по-различно от „задници“ и „гениталии“. Колко грешно всички тълкуват сигналите, които им се „изпращат“... Ето например, не винаги за сърбящият задник причина е липсата на хигиена.), че доходоносно е да си еди какъв си и се потопил в науката... Изучил всичко и от човек се превърнал в магаре... Сигурно и принцесата, която се превърнала в жаба първоначално не е успяла да намери мястото си, та никой не я е забелязвал... Ама се появил „той“ и тя си поела по неин път. Това, което искаме да кажем е, че когато работят, когато учат, когато правят нещо хората на първо място трябва да дават себе си, чак след това са знанията, теориите, та дори и глупостите, които знаят. За пример, когато обичат нещо те си готови да направят всичко за него, нали? – рекоха Греховете, огледаха се наоколо дали някой не ги търси и продължиха. – И това не се побира в рамките на познатото им пространство, следвайки твърденията на редица философи, диадата на човешкото съществуване е тяло и душа. Тялото им съществува във физическото пространство, то е това, което представят пред обществото, пред другите. От своя страна душата съществува в едно невидимо, едно хипотетично пространство, което е невидимо за очите им.
Посредством тялото, те имат възможността да изпълнят нещата, които душата им диктува. – Греховете запалиха по цигара и вяло отместиха поглед в нищото.
След няколко минути Щастието бе разсъдило над казаното от познатите му, изправи се и опита да ги допълни:
- Личността съществува освен посредством своята структура, то и посредством структурата на обществото. Като част от него, хората взаимодействат с различни други, към които "душата" им се привързва. Посоченото "душевно" привързване би могло да съществува както във взаимодействията човек-човек, така и във взаимодействието човек-предмет. Хората са способни да жертват тялото си, когато стойността на дадения друг или друго за тях е висока, както и ако очакванията са им насочени към висок резултат от действията. С оглед казаното, човек е готов дори да жертва своето тяло, когато резултатът от това би удовлетворил нуждите на душата му, на нейните взаимодействия. – доволно от направения извод, Щастието допълни – Човешката история познава декади примери за хора, които са рискували, загубили своето тяло, своето физическо измерение, било то от любов към родината, любов към човек, любов към кауза и прочие и прочие... Но там са се намирали те самите. Всъщност това, което трябва да правят когато избират своето занимание, образование и прочие е да изберат себе си там, където на първо място могат да обичат, да „жертват тялото и душата“ си... Да го подарят на другия и след това чак може да използват знанията си, но знания няма там, където няма емоция... Нагледно как да се обясни това, човек е едно постоянно взаимодействие между емоциите и думите си. Човекът се чувства добре и го описва с думите, за да го споделя, да го направи част от публичното пространство (ако мога да се изразя така). Обаче, ако отсъства емоция, за какво да ги използват тези думи...? За да си говорят ли, о не... Не би могло да се случи... Тук се и заключва причината да бъркат мен с вас, Грехове... – доволно Щастието отново седна на мястото си и се замисли, след което смело изрече нещо казано от Сенека, за което се бе сетило. – „Imperare sibi maximum imperium est.“ - Да управляваш себе си е най-голямата власт. – и продължи да усмисля казаното. – А дали е така... Кой ще ни каже? И как могат да управляват себе си? Ако сега се поомислим за построяването на пирамидите и логичен път, по който може да се стигне от камък до структура, то все ще изведем нещо – абстрактно или не, ще изведем... Обаче как се управлява „Аз“? Не може да се даде отговор. Ами, мисля си, какво е нужно на човек, за да се управлява. Ама себе си, не яхта, не автомобил, не банкова сметка – СЕБЕ СИ. Ще се чуе някъде, че трябва воля, а какво е тя? Волята е центриране около желанието да сбъднеш нещо, което обикновено дори не знаеш за какво го искаш, а не само, че не знаеш, ами и не усещаш... То казват: „Усещам, че това трябва да е така!“, ама за какво го усещат. Да вземем пример за волята да се откажеш от нещо, което в своята същност ти доставя удоволствие. Това обикновено се прави, защото някой казал на друг, пък той другият емоционален и го поокрасил и информацията си преминава от човек на човек, докато стигне в своя съвършен, фолклорен вид с орнаментите дадени от всяка уста, опитала се да обясни логически следствията от навика или действията... И себеотрицателят, получил тази красота, вместо да напише сказка, вземе, че се откаже от действието (навика, порока, каквото и да е)... И започва превес да взима чувството за лишение от нещо. Какво следва? Благославяне на волята и усилията, на това, че се чувстваш много по-добре, когато нещо отсъства от тебе. Страхотно, невероятно... Всъщност на подобни неща започват да се приписват и свръхестествени способности като дълъг живот, безсмъртие, 200 девственици в рая и всякакви извращения. Следващата стъпка е да кажат, че сами са взели решението и да сложат лавровия венец на решителността на главата си. Обаче, възможно ли е тук да допуснем, че волята често е следствие на социален предразсъдък... Да, знам, попитайте 10 човека, поне 8 от тях ще заявят: „Не робувам на предразсъдъци!“... Как е възможно да нямат предразсъдъци, като мнението, позицията и действията са продиктувани почти в 100% от случаите от нещо заучено, научено, чуто, видяно... То какво е? Не е ли водещото? Самата дедукция, като начин на мислене е предполага предразсъдъчно мислене... Възможно ли е да погледнат нещо, което им се случва като изцяло нова информация. Говорим за ситуация изпълнена с „х“ – ове...? Ако не познават човека в частност, то ще допускат, че поведението им ще е подобно на друг, с който е имало сходна ситуация... Ако не познават ситуацията, то ще се закачат за подобна, в която имат опит, ама изходът ВИНАГИ трябва да е предвидим, защото в противен случай стават подвластни на хаоса и там е некомфортно... Всичко, което изскача в главите, като начини за справяне с „проблемна“ ситуация са своего рода предразсъдъци. Още нещо в потвърждение: „На мен не ми трябват повече от 5 минути, за да разбера един човек какъв е!“... Как е възможно? За да сторят това, то би следвало хората да са правени на няколко десетина матрици и... Опознавайки 10 души, те познават целия свят. Първо, че ако е така, то защо да живеят, за да се срещат с еднакви и предсказуеми хора... Второ, кое е това, което превръща една структура от чувства, емоции, компетенции, некомпетенции, преживявания и прочие и прочие в нещо, което може да ти стане ясно за около 5 минути? Единственото, което може да се опознае, това са нещата, които им се иска да видят в другия, както и нещата, които не искат да видят, разбира се. Това, което искат да видят определено се хиперболизира и превръща в качество (не слагам прилагателно пред „качество“, защото ако например сложим „страхотно“ пред него, то отсрещният няма да бъде харесван, а ненавиждан, защото има в по-голяма степен това, което ние си мислим, че е застъпено много силно при нас). И дотам спира опознаването на човека... Всъщност гениално е как работи скритият психолог във всеки – опознавайки едно качество (или недостатък, по преценка на познавача човешки), той го прилага във всяка ситуация и... „Е, ти си толкова позитивен, ще се справиш в тази ситуация...“, ама това, че другият си преживява, че може да се чувства зле – не е от значение. Какво се случва от своя страна в твърдящия, че „качеството“ ще спаси другия? Той не осъзнава изобщо ситуацията, мисли си: „Аз съм позитивен, ако попадна в подобни обстоятелства ще си кажа: „Еби му майката!“ и ще продължа без да ми пука...“ Всъщност, емпирично доказано е точно обратното, че човек извън ситуацията дава съвсем различни твърдения от действията му при попадане в същата. И какво се случва? Те са опознали една позитивност в човека и започват да я проектират във всяка ситуация... Ама изобщо забравят, че освен това, то другият има и други, и други, и други... Това обикновено става причина и за онова битуващо чувство на неразбраност и „нещастливост“ с най-близките. Защото „опознаването“ настъпва на петата минута, приключва на шестата и после „Докато смъртта ни раздели“... Значи ли това, че до смъртта хората не допускат да опознаем човека в цялата му същност... Глупости, смело е да казвам „цялата същност“, защото човеците никога нямат цяла същност, те се променят във всяка минута, в която преживяват нещо... Във всеки миг, в който се надграждат и вписват нещо в регистъра на личния им опит... И в този ред на мисли, ако човек постоянно се променя, то възможно ли е той да бъде опознат? Мисля, че не... Да се замислят, те този човек ли са, който са били преди година... По същия начин ли биха постъпили, ако попаднат в проблемната ситуация от вчера? Същото ли биха казали, ако ги репликират по онзи начин, който предния път? Аз съм сигурен, че отговорът е „НЕ“. Още едно основание да противореча на думите за опознаването (още повече бързото) е това, че от хилядолетия са опитите да се опознае човекът... Философите дават началото на това нещо... Има толкова школи, които говорят за съвсем различни неща от една страна и абсолютни еднакви хора от друга... Това се случва, защото един и същ човек, погледнат през различните очи бива видян и търсен с негови коренно противоположни черти... А може би и цели схеми и връзки от черти.... Както и да е, мисълта ми е, че освен философията има още сума науки, които разглеждат човека – биология, химия, физика, антропология, философия, социология, медицина и прочие, и прочие... Вярно е, че не е кибернетичен погледът, но го има, до ден днешен, дори емпирично не е опознат човека... И така де, всъщност започнахме да говорим за волята....
С тези думи Греховете и Щастието завършиха своите монолози за човека и неговите ценности и разбирания... Странно бе за антиподите да обсъдят и въпроса за любовта... Какво всъщност човек намира в нея и защо накрая все излиза по свой начин нещастен от същата.

За щастието и хората

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:39

За хората и щастието

Скатано в един тъмен ъгъл, под клетата светлина на старата като света, закачена на тавана, вяло клатеща се газена лампа стоеше Щастието. Наричаше се така, защото хората му бяха дали точно това име. Всъщност голямият въпрос на Щастието беше какво именно кара хората да го наричат така, и защо така задъхано и уморено го търсят и преследват на най-необичайните места, след като то се беше свило на това малко местенце, в този полуосветен тесен ъгъл, озарявано единствено от пламъчето на своята газена лампичка.
Щастието имаше очите да вижда всичко, търпението да не се намесва никъде, докато не бъде намерено и безмерното желание някой да го намери, за да му помогне да разпали кроткото огънче в огромен плам, който да освети останалата част от огромния му замък, от който само ъгълчето бе видимо.
Най-голямата тъга на Щастието беше, че всеки го търсеше навън – кой в пари, кой в хора, кой в предмети. Униваше от това, че хората се превръщаха в предмети и описваха себе си единствено с това, което имат... Защо ли почти никой не искаше да погледне себе си? Бе толкова лесно – представяш си, че си предмет и се поглеждаш, оглеждаш постъпките си, оглеждаш себе си отвън, чувстваш всичко вътре... И си казваш: „Леле, това Аз ли съм... Защо съм нещастен, след като имам всичко около и в себе си, че аз не се различавам по нищо...“.
Щастието искаше да изкрещи: „Хей, хора, аз съм вътре във вас, тъмното ъгълче, в което се намирам е сърцето ви...Обичайте.“, но нямаше сили да го направи, а ако го направеше, дали щеше да бъде видяно, след като тъмата го бе прегърнала толкова жестоко?
Веднъж Щастието реши да излезе и да се разходи по широкия свят и тъй като нямаше свой собствен образ, то се пъхна някъде из предметите, зае своето място в тях, редом до Завистта, Алчността, Горделивостта, Гневът, Лакомията, Леността и Похотта... Силно впечатление му направи, че тези седем добри приятеля бяха толкова близки, че когато то попиташе нещо те отговаряха в един глас, с един тон – толкова му бе трудно да ги раздели и разбере кой, кой е, че за да не се бърка и срами от това (защото най-истинската черта в Щастието беше това, че то не изпитваше срам, вина, просто обичаше, то не изпитваше нищо, което тези седем познати носеха със себе си...) реши да им даде общото име „грехове“ – даде им именно това име, защото знаеше, че това значи „горене на съвестта“ – хората почти изгаряха, когато избираха някой от тези другари да го придружава, а го избираха, защото не намираха щастието. Изгаряха, да... Не се осветяваха – това бе и нещото, което отделяше Щастието от всичко друго, за това хората не правиха разликата – единият огън – даваше светлина, а другият – този на греховете – даваше огън, изпепеляваше всичко около и във човека.
Щастието усмихнато в своята безобразност започна разговор:
- Здравейте Грехове, тръгнало съм да обиколя широкия свят, защото никой не може да ме забележи когато съм вътре в него... Как вие успявате да навлезете в човека и да се намирате отвън, а аз клетото да съм в човека и той да не ме вижда?
Греховете в ироничен тон, хорово отвърнаха:
- Хи-хи-хи, ти сигурно си Щастието... Всеки път когато хората се докоснат до нас и ни наричат с името ти, ние дори не знаем своите имена и кой, кой е, защото те постоянно ни бъркат с теб, Щастие... За това, свикнали един с друг и бъркани един с друг ние се научихме да съществуваме заедно, да говорим заедно, да бъдем в куп във всеки, който ни е объркал с теб... Така да се каже, ние отмъщаваме за това, че постоянно бъркат имената ни с теб... Ти нали знаеш колко е важно името – хората имат само думите и имената си – думите, за да бъдат разбрани, а имената, за да бъдат назовавани... А те не използват нито едното, за да назоват себе си и да поговорят със себе си... Това е причината винаги да ни бъркат – наричат ни с твоето име, а действията им винаги преминават през нас... Колко са объркани... Намиращи се в предметите и във външния свят ние наблюдаваме как те се молят да намерят теб, а намират нас, как си измислиха Бога, за да намерят теб... А го молят само за нас... Замисляло ли си се Щастие, колко е объркано всичко? – отвърнаха греховете.
- Постоянно си мисля и се чудя как е възможно всичко това, та аз съм по-силно от всички вас, а никой не ме намира за да ви сломи... Може би защото аз се намирам във всеки човек, а вие се намирате във всичко, което заобикаля човека и неговата личност.
- Да миличък, колкото и тъжно да ти е – очите, ушите, ръцете, краката – всичко е извън човека, за това и те виждат и усещат само нещата, които са отвън, които ги заобикалят. Хората назовават някое име и започват да възприемат историята му – доколко е истинска, доколко е красива, грозна, каквато и да е... Те никога не питат отсрещния за цената, която е платил... Не, поглеждат вътре в него, за да видят от какво се е лишил конкретния човек, за да е това, което е... И непоглеждайки, персоната издърпва някое от нас... Я завистта, я гнева... Я нещо друго...
- Разбирам, грехове... Искате да кажете, че проблемът, който се появява на повърхността е проблем, който съществува в дълбините, но не се вижда... И именно този проблем ме заклещва в тези дълбини?
- Да, а ти Щастие можеш да бъдеш оприличено на наивно дете, което обича въпреки всичко и независимо от всичко... Колкото и красиво да е, никой не може да повярва в теб... Обичаш само заради съществуването, а не заради начина, обичаш заради невидимото и презираш видимото и притежаемото... А как мислиш, дали човекът може да види, или поне да си представи невидимото – истинското?
- Не, не мисля... Смятам да се разходя с вас из света чаловечески, за да опитам да влезна отвън навътре... Ще ме приемете ли?
- Да, ела с нас... Но не бъди част от нас... Ние също сме уморени и обидени от постоянното бъркане на нас с теб...
И тръгнали по широкия свят Греховете и Щастието... Всеки със своята мисия...

Монолози на щастието

от Манол Манолов » 17 февруари 2013, 19:39

Разсъждения под формата на разказ за ежедневните разсъждения на хората в търсене на щастието им.

Към началото