„Човешкият вкус е консервативен – той търси познатото, спонтанно отхвърля новото, непривичното“
(„Есе в сол минор, мажорно“)
Разказ по цитат
Хората те съдят. Те ти се подиграват, обиждат те. И защо? Защото си различен или защото просто не се вписваш в идеала им?
Казвам се Мария и знам най-добре какво е да бъдеш отхвърлен, забравен, невидим пред перфектността на останалите. И защо трябва да е така? Защо трябва да се съобразяваме с другите и да правим това, което те очакват от нас, за да бъдем приети?
През последната година научих урока да бъда вярна на себе си и да не се променям, само защото другите са ми казали да го направя. Защото да бъдеш себе си е също толкова важно, колкото и да си свободен.
Всичко се случи когато срещнах един човек. Беше ясен пролетен ден, идеален за дълги разходки из природата. Слънцето грееше ярко и осветяваше земята с нежните си топли лъчи. В това ново начало всеки беше щастлив по свой си начин, но имаше и някои, които не бяха. Аз бях една от тях. Една от малкото, които не можеха да видят красотата на пролетта и красивите песни на пойните птички. Имах нужда от някой, които да ме направи щастлива, някой, който да повиши самочувствието ми. И тъкмо когато разсъждавах над това, ненадейно се ударих в някого и двамата паднахме на земята.
- Много съжалявам. Добре ли си? – попитах аз, а той ми помогна да се изправя.
- Да, добре съм, а ти как си?
- И аз съм добре.
При тези думи очите ни се срещнаха. Неспособна да сваля моите от неговите, се почувствах засрамена. Следващото, което той каза, ме изненада и свари неподготвена.
- Имаш толкова хубави очи, че бих могъл да ги гледам цял ден – каза той. Не беше способен да отмести погледа си от мен.
Никога досега някой не ми беше казвал нещо такова. Не знаех какво да отговоря. Помислих си, че се опитва да ми даде напразни надежди и затова му казах:
- Не съм много сигурна за това, но благодаря все пак.
Той успя да ми оправи настроението само с няколко думи. Почувствах се значима, макар и само за момент. Беше приятно чувство и тъкмо щях да му кажа нещо подобно на това, което той ми каза, но той ме прекъсна:
- Аз трябва да тръгвам.
- Добре. Чао.
Тъкмо се разделихме, когато той се обърна и ме настигна.
- Извинявай, не разбрах името ти – каза той.
- Мария.
- Приятно ми е. Аз съм Андрей.
- И на мен ми е приятно.
Усмихна ми се, обърна се и пое по пътя си.
На другия ден станах рано. Бях го сънувала и при тази мисъл на лицето ми се появи една усмивка. Приготвих се, сложих си червило, което използвах много рядко и тръгнах за училище. По пътя започнах да се чудя дали ще видя Андрей отново.
Когато влязох в класната стая, всички млъкнаха и ме погледнаха. После едно високо и едро момче се обади:
- Я виж ти, какво имаме тук – дойде близо до мен и ме хвана през рамото. – За кого си се нагласила така? Да няма някое момче, което те харесва? Повярвай ми, колкото и да се стараеш, няма да успееш да прикриеш грозотата си.
При тези думи всички започнаха да се смеят. Почувствах се засрамена. Не можех да разбера защо го правят. Какво съм им направила? Мълчах, защото знаех, че каквото и да кажа, ще бъде използвано срещу мен. А другите така и не спираха да се смеят.
Звънецът удари и всички седнаха по местата си. Аз стоях на последния чин, до прозореца, сама. Учителката влезе, а с нея влезе и едно момиче на моята възраст.
- Ученици, моля за внимание! Имате нова съученичка в класа. Моля, посрещнете я подобаващо! – каза учителката.
- Здравейте! Казвам се Михаела. Приятно ми е да се запознаем.
Тя беше много красива, но по погледа ѝ усетих, че е малко срамежлива.
- Можеш да седнеш на свободното място до Мария – учителката подкани Михаела.
Тя седна до мен. Не помня от кога за последно някой седеше на това място. Запознахме се и си допаднахме. Веднага станахме приятелки и с времето започнахме да си говорим за по-сериозни неща. Един ден Михаела отбеляза:
- Забелязах, че не се отнасят добре към теб.
- Да. Откакто се помня се държат така.
- Защо не им се опълчиш?
- Ако го направя, всички ще ми се подиграват и няма да ме вземат насериозно.
- Така е, но ако не направиш нещо по въпроса, няма да спрат да се държат така. – Тя имаше право. Тогава осъзнах, че ме е било страх през цялото време. – Обещай ми, че следващия път, когато постъпят така с теб, ще им се опълчиш.
- Не знам дали ще се справя.
- Ще успееш! Аз ще ти помогна. Знаеш ли защо се отнасят така с теб? Защото си различна, а те не могат да го понесат. Сигурна съм, че искат да имат тази свобода, която имаш ти, но вместо това се държат по такъв начин, че да бъдат приети от останалите. Когато им покажеш, че си вярна на себе си, те ще те оставят.
- Имаш право – помислих малко, а след това казах. – Знаеш ли какво? Точно това ще направя. Ще се изправя пред страха си.
- Точно така! Ще се справиш! Не си сама! Аз ще стоя до теб и ще те подкрепям.
...Всичко мина по-добре от очакваното. След като го направих, се почувствах по-силна и след няколко дни забелязах разлика в отношението на съучениците ми.
В деня след проявената от мен смелост, срещнах познати очи. Андрей!
- Здравей, Мария! Какъв късмет да те видя отново! Мислех си…дали ще се съгласиш да разменим телефонните си номера?
Зарадвах се и усетих пеперуди в стомаха. Усмихнах се, но вече не изпитвах само срам. Не знаех какво ми носи бъдещето, но и не ме интересуваше особено. Важното беше, че най-накрая, от много време, се почувствах истински щастлива.