Светият Граал на вехтошаря

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Светият Граал на вехтошаря

Мнение от martoudi »

- Къде бе, Иване? Пак ли ще ходиш да се ровиш из боклуците? – попита възрастната хазяйка мъжа, който слизаше от схлупеното таванче, на което живееше, по ръждясалата външна стълба.
- Ами... пак! – отвърна през рамо Иван, свикнал със заядливия тон на бабата, която го бе приютила. Често се случваше да му прави забележки за нещата, който мъкнеше от битпазара, но не много строго. И на нея й бе ясно, че благодарение на тези боклуци мъжът успяваше да си плати наема. Всъщност бабата бе най-малкият му проблем. С годините и приятелите му се бяха отдръпнали от него, къде заради „клошарските” му наклонности, къде заради времето, което разделя хората. Най-тежко Иван приемаше изпълненото със състрадание отношение на бившата му жена, която се чувстваше явно пряко виновна за „падението” му.
- Как си с парите? Имаш ли какво да ядеш? Да ти помогна ли с някой лев? – бяха въпросите, които буквално го убиваха. А най-ужасното от всичко бе това, което се премълчаваше, но висеше във въздуха: – Знаех си, че така ще свършиш! Винаги съм си мислела, че за нищо не ставаш! Нали ти казах... и т.н. Все неща, които вече му бе натяквала, но сега не смееше, защото го съжаляваше.
Тези мисли щъкаха в главата на Иван, когато излезе от дворчето на бабата и нагази в мръсната киша на улицата. Студеният вятър блъскаше лицето му и се опитваше да се промъкне през шала. Беше неприятно зимно утро. Пътят до битпазара не беше дълъг, но отвратителното време го правеше недостижим. Всъщност разстоянието той изминаваше за десетина минути, а това бе и една от причините мъжът да се нанесе при бабата. Вече седма година беше при нея и боклуците, които купуваше, бяха основният му източник на средства. Препродаваше ги с малка печалба в интернет, а това му позволяваше да си плаща наема, да се храни редовно, дори от време на време ходеше в кварталната кръчма, въпреки че там не му беше кой знае колко приятно. Когато се виждаше с бившата си, винаги опитваше да плати сметката, но тя неизменно настояваше:
– Ти имаш по-голяма нужда от пари! – не бе сигурен, парите заемаха много по-важно място в нейния живот.
Иван усети неприятен студ, който полази краката му, бе нагазил в кишата и обувките му явно бяха пропуснали. Това го накара да ускори крачка към пазара. Скоро се мярнаха и първите сергии.
- К`во става, бе бате, че купуваш ли, днес имам страшни работи. – ухили му се разгърден циганин, който още не бе разбрал, че зимата е дошла.
- Знам ги твоите боклуци – засмя се и Иван, – още не мога да се отърва от онези порнографски карти, дето ми ги пробута без аса. Всъщност отдавна се бе отървал от тях и дори изкара прилична сума, но това не влизаше в работата на циганина. – Какво предлагаш днеска?
- Бате, имам цел кашон играчки, книги по 50 стички, страшен немски грамофон, за 5 лева ти го давам.
Иван погледна косо съкровищата на циганина, избра две книги, разгледа грамофона и каза:
- Отдели тези книги, на връщане ще ги взема, ето ти лев. „Харча за себе си, а не за бизнеса” – помисли си горчиво Иван, книгите не бяха най-оборотната му стока. Продаваха се с малка печалба и винаги, след като ги е прочел, в квартирата му имаше купища, на които хазяйката не гледаше с добро око. Още повече че днес оборотните му средства бяха една десетачка, а след тази покупка те намаляха с десет на сто.
Обикаля пазара повече от час, но не откри никакви съкровища. Все същите купища стари списания, счупени електрически уреди, книги и всевъзможни отломки от жалкия живот на хората. Иван не бързаше. Той се чувстваше като изследовател, тръгнал по следите на митично животно, за което всички знаят, че съществува, но никой не е виждал на живо. „Какво продължава да се движи напред – питаше се той, – след, като вещите, книгите и хората преминават през нас и отлитат назад във времето.” Той се чувстваше привилегирован от позицията на изостанал от „живота” човек, който може да го наблюдава и да изучава отстрани. За разлика от повечето му познати, които бяха в такава люта схватка с битието, че нямаше как да осъзнаят причината за този бой, Иван продължи да се движи в полето от житейските човешки отломки и накрая се спря пред една сергия, на която освен купищата джунджурии, гордо стояха две купи, спечелени незнайно кога, незнайно защо, от незнайно кого. „Сигурното е едно, никой не би изхвърлил доказателствата за временните си победи над живота, собственикът на тези купи най-вероятно отдавна окончателно е загубил битката, а за хората след него те не са означавали нищо.” Иван взе една от тях, разгледа я и не можа да открие надпис, само момиче вдигнало над главата си червена звезда.
- Айде, за двайсет лева ги взимай и двете, – измърмори продавачката, която се гушеше в огромно пухено яке, – че измръзнах!
- Ми, то тука не пише нито кой ги е спечелил, нито защо... - започна Иван пазарлъка.
- Още по-добре, ще можеш да казваш, че ти си ги спечелил.
- Не, благодаря! – каза Иван и продължи пътя си към таванчето. „Какво ли е да се залъгваш с чужди трофеи? Това част от битката ли е или просто крайна фаза на отчаяние?” - разсъждаваше той и се радваше, че никога не е изпитвал подобна нездрава нужда. Въпреки всичко съжаляваше, че нямаше достатъчно пари, защото можеше да превърне тези чужди триумфи в свое средство за препитание, като изкара двойна печалба.
Вече се спускаше по стръмната улица към квартирата си, когато чу, че някой го вика от една от сергиите. Беше разгърденият циганин, чиято стока вече не беше самостоятелен остров, а част от реката от боклуци.
- Брато, един келеш купи грамофона за двайсет лева. Прецака се!...- каза доволно той и извади двете книги. Иван ги взе и погледна кашона с играчките. Това бе една от най-бързо продаващите се стоки. Явно, хората, губещи при сблъсъка си с живота, се опитваха да си върнат онова, което им напомняше за времето, когато всичко е било цветно и любопитно, когато всяка играчка е била най-съкровената вещ. Изхвърлените играчките бяха като праисторически артефакти от едно щастливо съществуване.
- Ще ти дам 10 лева за играчките – каза Иван и си спомни, че има само 9, трябваше да започне пазарлъка от петарка.
- Ти си се побъркал бе, човек, я, бегай оттука... - каза циганинът, но изражението на лицето му подсказваше, че е доволен от офертата, – под петнайсет не ги давам.
- Ще ги взема за десет, но май ще трябва да ти върна книгите, защото останаха само девет лева – каза равнодушно и леко нагло Иван и извади измачканите банкноти от джоба си.
- Цигански работи правиш, братооо! – не без ирония каза мургавият търговец и доволно прибра парите. – Айде, подарявам ти и книгите, да си ходя, че измръзнах тука.
- Ами, закопчай се – отвърна Иван и продължи към вкъщи.
Кашонът тежеше, но повече го измъчваше, че ръцете му мръзнеха. Премина през дворчето и се за изкачва внимателно по заледената стълба, отключи паянтовата врата, като се проклинаше защо изобщо я е заключил. Хвърли кашона на коженото кресло, което бе любимото му място за четене, всъщност в това кресло прекарваше по-голямата част от времето си и най-приятните мигове на чаша евтино вино и добро четиво. Побърза да пусне електрическия радиатор, за да се стопли. Беше го сложил пред вградената камина, която бе „душата” на стаята. За съжаление, откакто се бе нанесъл, тя не работеше, на моя старец глупостите – казваше за нея бабата, - хич и не съм се качвала горе, а той все там висеше. Един господ знае какво правеше.
Без да се съблича, Иван седна в креслото и взе кашона в скута си. Започна да разглежда една по една играчките, тези, които не ставаха, слагаше от едната страна на креслото, а тези, които му изглеждаха продаваеми, отделяше за снимка и качване в интернет. На дъното на кашона видя странен бял предмет, покрит с отдавна засъхнал пластелин. Извади го, оказа се значително по-тежък, отколкото предполагаше. Беше фигура на животно - бяла мечка. Започна да маха пластелина от гладкия предмет, без нито един остър ръб. Той се отлепяше на големи люспи, като разкриваше красотата на мечката. Иван настръхна. Обзе го силно предчувствие. Остави кашона и със скулптурата в ръка отиде до кухненската маса, за да си вземе очилата. Сложи ги и започна внимателно да я разглежда, най-накрая откри това, което търсеше. От вътрешната страна на десния крак на мечока имаше подпис – F. Pompon. Това бе сигурен знак, че и този месец наемът ще бъде платен. Иван не разбираше много от изкуство, но знаеше, че понякога подписът е значително по-ценен от самата творба. Грабна компютъра и започна трескаво разследването си. Укипедия беше категорична - Франсоа Помпон - френски скулптор анималист. Роден на 9 май 1855 г., починал на 6 май 1933 г. Погледът на Иван се замъти, не можеше да чете повече, сякаш тялото му пропадна в креслото, а мозъкът отказа.
След време Иван започна да се съвзема. Продължаваше леко да му се гади, но вече мозъкът му бе приел фактите. Той вдигна отново лаптопа от земята и се загледа в изображенията, свързани с Ф. Помпон. На тях имаше много мечки, бухали, птици и животни. Стилът бе същият като на Ивановата мечка, подписът също, грешката бе изключена. Часове наред Иван се взира в екрана и колкото повече гледаше снимките, толкова повече се убеждаваше, че находката му е автентична. Тогава реши да провери и цените на творбите на Помпон. Написа в Гугъл "Помпон цена" и в горния край на екрана излязоха новините - преди година и три месеца на търг в „Содбис” бе продадена скулптура на бяла мечка от Франсоа Помпон. Цената - 400 хиляди евро.
Иван не можеше да повярва, това бе светият Граал на всеки антиквар. Удар, който се случва веднъж в живота. „Вече съм богат – помисли си той, - ще си купя нормално жилище, ще си поживея, ще натрия носа на жена ми.” Иван стана от креслото и занесе скулптурата до неработещата камина. Постави я внимателно отгоре и си помисли „колко по-добре изглежда това място с мечката на Помпон.
През следващите дни Иван постоянно мислеше как да продаде мечката, през интернет не ставаше, трябваше му стабилен посредник, а в България такъв няма. Мислеше и какво да прави с парите, дали да не замине и да пътува по света, или пък да си купи спортен автомобил.
Минаваха дни, седмици, месеци. Иван продължаваше да ходи на битпазара да купува вехтории и да ги препродава с малка печалба. Продължаваше да наблюдава битките на хората и това, което оставаше след тях. Един ден, както размишляваше за голямата си победа, той осъзна, че никога няма да продаде мечката. Тя бе неговият триумф. Нито едно пътуване, нито една спортна кола, дори каквото и да е отмъщение не биха могли да се мерят с това, което представляваше скулптурата за него. Олекна му. Чак сега осъзна колко много му бе тежала мисълта за продажбата й.
- Иване, пак ли на битака? – попита хазяйката, слизащия по стълбите Иван.
- Да – отговори Иван, ухилен до ушите – между другото поправих камината.
Asi
Мнения: 12
Регистрация: 29 януари 2008, 19:17

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от Asi »

Благодаря за удоволствието, което ми достави разказа! Много човешко, земно, изчистено и в същото време кинематографично... Не знам защо, виждах всичко като на черно-бяла лента. Ще чакам с нетърпение следващия :-)
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от martoudi »

Аз благодаря за позитивния коментар!
cattiva2511
Мнения: 151
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от cattiva2511 »

martoudi,
Благодаря, че отново споделяш текстовете си. Харесва ми смисълът, който залагаш в разказите си, така че чакам с нетърпение новите ти произведения (не те пришпорвам по никакъв начин ;))…
Аватар
jovi4
Мнения: 2
Регистрация: 29 май 2009, 22:03

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от jovi4 »

martoudi, разказът Ви наистина предизвиква въображението.
Имах комшия клошар. Това е болест за едно нормално осигурено семейство.
Но-о-о, вехтошар и клошар са различни неща!
Бъди здрав, приятелю!
Anтоnia
Мнения: 19
Регистрация: 18 януари 2016, 16:39

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от Anтоnia »

martoudi,
хареса ми разказът! Очаквах този край, но ми допадна, как е написан. Все пак може да се опитате да развиете друг завършек на разказа, и промените в живота на Иван, които ще предизвикат 400 хиляди евро. Просто ми е любопитно, какво би станало.
Поздрави,
pechkov
Мнения: 715
Регистрация: 06 април 2009, 21:39
Местонахождение: Монтана

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от pechkov »

Ще има ли продължение?
Когато инженерите конструират нещо дуракоустойчиво - тогава дураците стават по-изобретателни.
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от martoudi »

Продължение – не...колкото до това, какво би станало, ако продаде скулптурата...посредници ще му вземат половината пари, което ще го накара да се чувства измамен, което пък ще го озлоби. Останалите пари ще профука за година и отново ще обикаля битпазар само че, ще е алкохолизиран пропадняк от типа „Ти знаеш ли кой съм аз...”
cattiva2511
Мнения: 151
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Светият Граал на вехтошаря

Мнение от cattiva2511 »

Anтоnia написа:Все пак може да се опитате да развиете друг завършек на разказа, и промените в живота на Иван, които ще предизвикат 400 хиляди евро. Просто ми е любопитно, какво би станало.
Това може всеки сам да си го интерпретира. Хубавото, или лошото (за мен е първото) при разказите е, че нищо не е категорично и/или разпънато във времето. Ако martoudi напише продължение и т.п., мисля, че ще се изгуби ефекта. Пък и характера на Иван не е показан като комерсиален (той дори отказва пари от бившата си, не толкова от гордост, а защото не му трябват особено).
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости