_Бета β_ Глава IV

[Мечтател]

Приятели извинете, забавянето ми. Следващите две седмица ще наваксам изпуснатите глави.

Глава IV

След тежкият запой от миналата вечер, Йордан проспа целият следващ ден, ставаше само за да хапне и да си изпие хапчетата за главоболие. Чак по обед на по-другият ден, той намери мотивация да стане и да си приготви храна. Макароните от четвъртък, които той дояждаше през първият ден след пиенето, за закуска, обяд и вечеря вече бяха свършили. Мързеше го да готви и затова си купи готова храна.
След като се освежи и хапна, той се опита да събере пъзелът от завчерашните събитияне. Не намери яснота по въпроса, но изпитваше весели емоции, всеки път като си припомняше нещо за онази вечер. „Спомням си как някой ме извика на караоке да пея с него песен на AC/DC и аз се навих – въобще не го познавах даже! Или когато едно от момичетата повърна в една шапка и ние изхвърлихме дискретно шапката в тоалетната – не мисля, че някой изобщо разбра. Или как Виктория изсипа бутилка ром във врата на някой.“ Такъв купон не му се бе случвал от години, а и компанията на Виктория... – той при всички случай, трябваше да я срещне отново!
Като се освежи с цялото кафе от джезвето, той започна трескаво разследване. Някъде имаше информация, по която той можеше да намери някой от хората от клубът, а с това и Виктория.
Първо претърси социалните мрежи за акаунт на Виктория, но без резултат. След това почна да изследва дрехите си – може би беше останала някаква касова бележка или визитка. Йордан беше гледал много екшън филми, в тях главният герой изпадаше в подобна ситуация, но винаги намираше улика, с която да се добере до търсеният човек. Сега той се чувстваше като такъв герой от холивудска продукция.
Следващата стъпка бе да потърси някой от клуба. Все още той не работеше и имаше цялото свободно време на света да се занимава с това. През деня “Fame” въобще не беше отворил, а вечерите сега не бяха така шумни и препълнени като през онази петъчна вечер. Той разпитваше много хора в клуба – персонал, случайни групи, дори няколко доставчици на алкохол, които прехвърляха кашони с алкохол за витрината зад бара. След три дена Йордан разбра, че някой неща просто бяха обречени на провал в реалният живот. С този провал неговото разследване приключи.

Депресия. Преди напускането на работата и още повече сега след това. Времето ставаше все по-бавно, ежедневието все по-безразлично. „Къде изчезна Виктория? Какво да правя сега? Пак ли да започна някоя скучна работа?“ Следващата седмица споменът за големият купон избледня като заглъхваща вълна от камъче в езеро. Виктория се беше появила в неговият живот, само за да я загуби отново. Времето не лекуваше, а евтанизираше живота, стерилизирайки всякаква мисъл за радост. Дните ставаха по-кратки и мразовити, а за Коледа, Йордан въобще не се и опита да сложи украшения или да си вземе дръвче. Той винаги намираше големите тържества на коледните празници за безсмислица, унаследена от времена на мрак и нищета през зимният период. Сега тези хора, които харчеха по-малко на рождените си дни, отколкото за Коледа, говореха за смирение и скромност през святите нощи – той намираше всичко това за прекалено позьорско.
През деня преди тихата свята нощ™ случайно той срещна Радо на улицата. Снега падаше бавно и нарядко, без да прави въздуха мъглив. Радко започна да ръкомаха отдалеч и да свири, въпреки че двамата се бяха забелязали вече. С енергични жестове, той прикани Йордан да пресече улицата и да се спре пред входа на киното, непосредствено до тях.

 Как я караш – подсмърквайки – Йордане, ти нямаше ли скоро рожден ден?
 Да след три дена, както знаеш. Като стане време ще те черпя едно във Фара, пък може и да донеса бонбони – той говореше равнодушно, само последните му думи бяха с докачлив саркастичен глас. Замисли се, че не е говорил с човек, с когото няма конкретна работа за вършене от почти един месец. Единствените слушатели в живота му бяха служители от магазини или институции – банкери, магазинери, лекари и т. н. Вече и разговорите с „приятелите му“ бяха служебни и по принуда.
 Ааа, не не! – отсече рязко Радо, правейки енергичното разсичане с показалец във въздуха подобно на фехтувач. В движенията му имаше несръчност, като на вече почерпен човек. – аз искам да се съберем на някое лично място, колко време мина вече?! Айде да идем на къщата на Цецо до реката! Той Цецо е от две години в Испания, но нали сме братовчеди и делим имот имам ключове, тъй че всичко е уредено. – Радо беше от тези хора, които измислят планове импулсивно и в движение. Той страдаше от липса на последователност в мислите. Много подробности му убягваха, като това, че в къщата от 2 години нямаше ток и вода. Както и че той бе получил ключ само за дворната врата и бараката, защото там бяха водосточният кран и бушоните в случай на авария.
 Виж, ще пием едно-две, викни и Тодор, ноо.. не ме занимавай с къщи и сбирки! – Йордан нямаше желание да се вижда с хора по почивки и седянки. Искаше да направи едно скромно обелязване на празника в реда на нещата, но не и да попада в дисконфортни ситуации, подобно на тази в планината. Отдавна онази случка беше изгубила тежестта си в спомените на четиримата. Сега стоеше в съзнанието им като недоразумение, един мемориал на нетрезвеното мислене.
 Оф, аз ти предлагам всичко на готово ти не‘щеш! Като не искаш – твоя си работа. – Радо внезапно прекъсна изречението си, сякаш някоя лукава мисъл беше отвлякла мислите му. Дори лицето му придоби неутралност и той заприлича на човек, които тепърва започва разговор начисто със събеседника си.
 Да! Не искам! Айде да се видим в петък на нашето място, пък там ще ви почерпя! Викни и другите. – Йордан искаше да избяга от разговора и се обърна рязко, измрънквайки под носа си едно „довижд‘не“
 Ти си знаеш човек! – Радо се обърна, плю в калният сняг и продължи пътя си..
Двамата се разделиха. Радо мъкнеше някакви лампи за елха, докато Йордан държеше само една полупразна мрежеста пазарна чанта. За всеки имаше домашна работа през почивните дни.
Рожденият му ден минаваше винаги незабелязано, понеже попадаше в сянката на големите коледни празници, но той беше свикнал с това от малък.
Тодор и Радо пак бяха пияни, още преди празненството. Това беше техният принос – те не чакаха купона да ги забавлява, а пренасяха „настроение“ със себе си. Димо не успя да дойде, беше счупил крак преди два дена след някакво неуспешно преместване на хладилник по стълбището. После се оказа, че той сам е паднал без хладилникът, а най-накрая че въобще не е имало хладилник за местене. Йордан изпрати Радо и Тодор след 2 вечерта и се прибра в квартирата си, изяде едно парче торта и заспа.
Рожденикът прекара коледните и новогодишните празници в самота и скука. Изгледа новогодишното обръщение на президента по БНТ. Поговори и с майка си по телефона. През новогодишната нощ той изхвърли една кутия пиратки през терасата и се напи с вино. На първи януари, той си обеща, че това е дъното на живота му и отсега нататък започва всичко отначало. Йордан искаше да бъде един от хората на купона във Fame, а не от тези които ходят по планините със страха си от мечки.
Първо взе решение да започне отново работа, всичко начисто и след седмица го постигна. Новият цех беше сравнително по-чист и спретнат от предишният, но все така професионално скучен. Чистотата даже малко го дразнеше – може би Йордан изпита носталгия към мръсотията от старото си работно място. Действително всяко начало е винаги трудно, но новата работа придаде отново смисъл в ежедневието му. Той се поуспокои и си купи даже по-голям аквариум. Някъде беше чел, че „написаното е научено, а казаното е изгубено“. След работа той често размишляваше за живота си досега, а вече и записваше мислите си в дневник.

И четиримата от махалата сме на почти еднаква възраст. Приближаваме трийсете,а Димо вече ги прехвърли. Пораснали кутрета в кожа на вълци. Цялото ни поколение е такова – на страхливци. Ние правим това, което се очаква от мъже на тридесет. Гледаме мачове и новините, напиваме се често, обсъждаме жени, коли и футбол. Когато ни омръзнат тези “мъжки дейности“ играем компютърни игри или пазаруваме он-лайн глупости, от които нямаха нужда. А и винаги има и по някоя мъдрост или теория, която да може да се прочете, препрати и коментира в интернет. Но истината е като балон под вода – дори да влагаш неимоверни усилия в това да го задържиш под повърхността на водата, той ще изплува в първия момент на слабост. Когато една ситуация изискаше стоицизъм и характер ние винаги бягахме с готови оправдания под ръка. Васко – Веката не стана музикант както всички очаквахме – той реши банковото дело за „по-подходящо призвание“, малкият Жоро се ожени за старата Мария само защото беше богата наследница и след толкова време съвместен брак още я мрази. За 7 години в Студентски град Радо не успя да се дипломира от университета, а Тодор дори не завърши 11 клас. Аз самият не съм цвете – след толкова много време още не съм направил нищо с живота си, освен да се оплаквам. Меркантилност и мързел,суета и късогледство. Модерно е да си с брада, но да си бръснеш краката – що за глупости. Мъжко ли е да се окажеш от собствените си ценности само за да се показваш пред другите? Пари и лентяйство ли му е работата?
Всеки явно сам намира своето бягство в личната си философия. Някой приемат екстремните спортове за идеал на подражание. Фитнесът е станал Институция на Мъжа на ХХI век. Това не променя факта, че много от мъже макар и сурови на вид продължават да бъдат примадони с модерните си разкрасителни процедури или излишните си спортни дрънкулки и дрешки. Порасналите деца са заменили една игрална площадка за друга.
Тези набори, които не са активно в движение се задоволяват с чуждите спортни триумфи без пропуск, гледат спортове с любимите си отбори и спортисти. Коремите им растат, а с това и кадърността им по всички спортни въпроси. Има и спортни залози – още едно хоби. Мача прекъсва през полувремето, в което отново нашите идоли – този път не на футболният терен, а на снимачната площадка на реклами за козметика ни показват какво притежават „истинските мъже“. Най-често това са скъп парфюм, непрактична кола и ръчен часовник, на цената на месечната заплата на един банков служител. Почти всеки си има любима търговска марка или лого, с което се самоопределя. Капитализмът ни определя повече от собствените ни имена.
Друг поглед имат и псевдоинтелектуалците. Те се опитват да „пресметнат“ живота си. Такива мъже са се впуснали в предизвикателството да открият себе си с езотерична литература. От how to книги до Pick-up тренери. Блогове, влогове и безброй сайтове, които съдържат купища от линкове към още сайтове с отговори, които често не отговарят на нито един въпрос, но пък изгубват някой друг час в търсене на истината. „Човек не е необходимо на стигне целта си, а само да я преследва, движението придава смисъл“ – тази мъдрост от корицата на ню ейдж книга, всъщност обобщава цялата философия на хаотичното търсене на истината, в което са изпаднали всички. Всеки следва своята модерна религия, своя гуру, които ще го съпроводи към портите на Валхала.
От всичко това ми се повдига...

Йордан написа това на един дъх през първата събота от началото на новата си работа. Дневникът не беше съветник, в него нямаше отговори, а само записаните йорданови въпроси и впечатления. Не му беше олекнало, а напротив беше му горещо, а навън в мразовитото време падащият сняг тепърва започваше да скрива мръсотията на улиците. Йордан се чувстваше като войник пред сражение. Той за първи път почуства, че предпочита да умре в сражението от колкото да бъде дезертьор от собствения си спектакъл. Той остави тетрадката и излезе на разходка, в него имаше някаква непримиримост, която се опитваше да излезне през кожата му.
Крачейки внимателно по неутъпканият сняг, той търсеше занимание за да разсее обремененият си мозък. В студа хората избягваха разходките и всеки минувач в мразовития януари се запътваше към комфорта на големите молове. Йордан искаше да направи нещо различно, и да не ходи там, но след като направи дълга разходка без да срещне жива душа по улиците се примири със себе си и запали Тойота към магазина. За двадесетина минути, тъй като по това време нямаше задръствания, той паркира в подземният гараж на мол „Неро“. Без да излиза от колата, Йордан просто наблюдаваше хората. С напредването на нощта все повече хора се стичаха и запълваха паркоместата. След половин час вече трудно се виждаше входа за ескалаторите от всички автомобили наоколо. Беше решил да си тръгва, когато видя стара баба да излиза този вход. Тя се движеше бавно и се оглеждаше постоянно. Той предположи, че навярно се е объркала и е слезнала по стълбищата за паркингът. Йордан излезе от колата, изпъна гърба си – беше вече почти час и вътре и се беше сковал, и отиде при бабата.
 Имате ли нужда от напътствия госпожо?
 Оо момче, за първи път идвам тук, и май се обърках. От друго място дойдох и сега не знам как да се прибера.
 Не се притеснявайте, ще се качим по ескалатора нагоре и ще излезем от главният вход, навярно сте дошли от там.
 Благодаря ти момче! Господ здраве да ти дава, знае ли се кой щеше да ми помогне. Минават оттук хора,а никой не се спира да го питам. Само да не те забавя много – да не би да чакаш някое хубаво момиче и аз да те притесня.
 Спокойно! Аз имам време... а и никой не чакам, така че няма проблеми. – Йордан я хвана под ръка и с бавна походка двамата се запътиха на обратно.
 Такова добро момче, имаш ли си приятелка?
 Не бабо нямам си – добави безразлично, винаги му задаваха този въпрос и той винаги имаше само един отговор – не
 Е срамота е такъв млад момък, па и възпитан, трябва да си потърсиш някое хубаво момиче! Само гледай да е скромна, че сега хората са много лукави!
 Непременно, бабо. – Той се замисли за кога последно се е опитвал да търси момиче. Не можеше да се сети, но в него беше останал онзи спомен за разплаканото момиче, на което той викна такси. Къде ли е тя сега? Йордан предложи да закара бабата, но тя предпочете да чака автобус. За около пет минути двамата се придвижиха до централният вход на мола, а малко след това дойде градският транспорт и бабата се качи.
Той реши да се прибере след неуспешното си търсене на приключения, а и беше взело да му писва от непознати физиономии на разбързани минувачи. Налагаше му се да мине отново през входа за да стигне до колата си. Точно до изхода за подземието се намираше малко кафене, с не повече от шест маси, но значителна посещаемост. На една от по-отдалечените маси стоеше руса жена с червена рокля с тънки презрамки и плюшен сив шал. Тя носеше екстравагантна шапка с широка козирка и нещо като брошка на нея през която даже стърчеше малко перо с екзотична шарка. За момент на Йордан му направи впечатления тоалетът на тази жена, беше много официален за един обикновен мол, пък дори и през зимните неглижирани вечери. Той отмести поглед от нея, точно когато тя се обръщаше към него. За момент те засякоха очите си. Йордан инстинктивно погледна на страни. След две секунди той отвърна отново поглед към нея, тя не беше отделила очите си от него през цялото време. Този път той задържа очите си върху нейните, дори промени походката си – започна да ходи малко по-изправен. Жената го гледаше напълно безпристрастно още малко, след което му махна със знак да дойде към нея. Йордан се учуди, но не промени чертите по лицето си.
 Здравей! Как се казваш? – за да бъде сигурна, че започва разговора първа, тя подхвана диалога още преди той да се беше приближил докрай.
 Амм Йордан се казвам. А вие ..аа ти?
 Силвия, наблюдавам те от известно време.
 Как така, какво имаш предвид – Йордан нямаше време дори за ръкостискане, тази жена изпреварваше всяко негово намерение.
 Видях, че изпрати една стара жена отдолу до изхода, сега обаче се връщаш. Предполагам, че тя обаче не е дошла с теб след като толкова скоро я остави. Права ли съм?
 Жената беше непозната, просто се беше объркала в лабиринтите на този мол. – той не знаеше как да разбира думите на тази Силвия, тя му беше направила нищо лошо, даже беше първият човек, който му беше обърнал от много време, но инстинктивно той приемаше воайорстването за нещо съмнително и дори потенциално опасно.
 Аа и ти реши да и помогнеш така ли?
 А извинявай, но съм малко учуден от всички те зи въпроси. Виждали ли сме се някога?
 Не. А трябва ли да сме се виждали за да водиш разговор с друг човек? Или те притеснява, че съм непозната, и не би трябвало да ти задавам такива лични въпроси, след като не сме минали дългата общоприета церемония на бавното „счупване на ледовете“ както му казват. – тя го проверяваше с професионализмът на човек, изкарващ хляба си с разпити. Той чувствуваше неудобство, но същевременно и задължение да и отговори. В нея имаше нещо магнетично.
 Не. Или по-скоро не знам. Ти си толкова директна не са само въпросите, а начинът по които ме питаш. Защо искаш да знаеш тези работи за мен?
 Любопитство предполагам. А да ти отговоря на въпроса защо точно ти, след като сме били „непознати“ Ти си ми интересен. – тя направи малка пауза, но Йордан не остана удволетворен от отговора и в знак на това не продължи разговора, изисквайки повече сведения. Силвия продължи без да отделя сивите си очи от неговите – Седя си тук и гледам хората, които вървят с техните семейства и приятели. Всеки един от нас тук не е дошъл от необходимост или по работа. Това е място само за хора, които търсят изфабрикувано щастие или поне да загубят малко време. Това значи, че те са свободни по това време на деня и нищо не ги притеснява, чудя се защо тогава никой не помогна на тази жена? Защо всичките стотици безгрижни хора с много време за губене не потърсиха някакъв по-пълноценен начин да го запълнят? Не е нужно да си герой за да бъдеш благоприличен, но е нужно да си благоприличен за да станеш герой. Нито един от тях няма да стане герой, никога – и това е тъжно.
 Да така е... – тази Силвия, обземаше съзнанието на Йордан. Той се отпусна и забрави всичко като хипнотизиран – дори не разбра кога беше придърпал един стол, заставайки до нея. За първи път от години той не почуства потребност да се пази от околните и да си създава бариери с тях.
 Йордане виждам, че има нещо хубаво в теб, нещо по рицарски романтично, но също така виждам, че нещо те тревожи. Когато вървеше сам, след като беше изпратил бабата беше озадачен. Погледът ти беше лишен от цел, гледаше празно. Съзнанието ти се блуждаеше във вакума на твоя проблем. Какъв е този проблем?
 Аз те видях първи и ти не гледаше към мен! – за първи път Йордан почувства, че може да доминира в разговора.
 За толкова години не си ли научил, че една жена може да гледа, без един мъж да разбере. Само след като те повиках ти разбра, че изобщо съм те наблюдавала, за теб аз бях случайна непозната жена.
 Дам.. може би си права – той прозвуча съжалително, в тон с провалът, който изпита след неуспешната си словесна хватка.
 Е?
 Е, какво?Ще ми кажеш ли какво е твоята тревожност най-после или ще продължаваш да търсиш бягство. Жените обичат смелите.
 Длъжен ли съм да ти отговарям?
 Щом като ме питаш, оставаш аз да взема твоето решение вместо теб.
 Въпросът е риторичен – тук той отново придоби хаплив тон, на човек, които си мисли че държи противника под контрол.
 Не прозвуча така, пък и едно нещо може да бъде риторично, само ако другата страна също го възприема като такова. За мен твоят въпрос не е риторика, а страх от отговорността да вземеш решението си. Това, което другите хора смятат за общоприето не важи за мен. От самото начало ти сам разбра, че аз не приемам това общество за идеал, какво остава за неговите регламенти. Социално програмиране винаги е имало и ще има, но в мен остава избора да реша дали да го спазвам.
 Искаш да кажеш, че щом като ти си един обществен ренегат, нормите не важат за теб? – той задаваше въпросите си иронично, в контраст на нейният спокоен изказ. Беше тайно сърдит, но не на нея , а на страната която той беше взел в спора
 Аз спазвам само законът на морала и на съдебната система на тази държава, всичко останало е контрол под формата на човешки норми обричащи човека на нещастие.
 И какъв е този морал?
 Моят! – Силвия стоеше винаги с леко извити устни в усмивка отляво. Когато каза <моят!> обаче усмивката и се изпълни с почти всичките и зъби.
 Знаеш ли какво, аз също обикалям моловете и наблюдавам хора, но до сега не бях срещал човек като теб. Приеми думите ми като комплимент, ако ти звуча иронично.
 Нормално е човек да отстоява инстиктивно кодекса си, дори когато той не е лично негов или още по лошо – не е добър.
 Ти наистина не си от притеснителните.... – усмихна се Йордан
 Така и не ми отго.... – телефона на Силвия звънна, тя го погледна и отклони повикването. – ... досега имах време за губене, но сега се изникна нещо, ще тръгвам.. Приятно ми беше Йордан – тя подаде ръката си изчаквайки ръкостискане.
 Удоволствието беше мое, но искам да се видим пак, имаме недовършен разговор. Ще ми дадеш ли телефонният си номер? – той пое нежната и ръка.
 Нищо ли не разбра от този разговор? Попитай ме пак. – тя отдръпна хватката си бързо, някак не враждебно.
 Извинявай, не те разбирам – отговори озадачено Йордан за първи път спря да я гледа в очите и погледна в земята.
 Правилният въпрос беше <Дай ми телефонният си номер> – трябва да се научиш да оставяш хората без избор за да получиш, това което искаш.
 ДАЙ ми тогава телефонният си номер!
 Няма да ти го дам, аз ще ти се обадя когато реша, ти ми дай твоят.
 Хааа.. – Йордан въздишаше тежко, беше започнал да се уморява – ти си голям чешит честно, но какво да правя... – Той и даде номера си, Силвия го записа и закрачи бързо. Йордан се опита да я изпрати, но тя му каза, че иска да се лиши от неговата компания и излезна сама.