Липсваш ми - фрагмент

[atanasyanev]

Беше лунна нощ. Дъждът ромолеше по прозореца в сетивен безпорядък.
Сянка прибягна по тавана и се скри в един безконечен миг. Аз стоях в ъгъла и съзерцавах хаоса в мен и тъмнината в стаята.
Чуваше се само тишината. Мислите ми препускаха в невзрачни светове.
В съзнанието ми пулсираше твоето име. Дишах чрез него. Копнеех за него. Изгарях по теб в незаличимите спомени, устните ми мълвяха, че те обичат и живеят за теб. Но теб те нямаше. Беше се превърнала в един призрак. Без лице. В ума ми танцуваха избледнелите ти очертания.
Ръката ми по навик търсеше нежното ти лице. Очите ми преливаха от сълзи. Бях останал сам в самотата си. И бях влюбен в нея. Непоправимо. Видях през прозореца как капка дъжд препуска стремглаво към земята, в която щеше да изчезне, да избледнее, да се изгуби. Аз се чувствах като нея, потопен в океана на безвремието и липсата ти. Думите не ми бяха достатъчни, за да изразят колко много се нуждая от теб, как бленувам да ме погледнеш, как мечтая за страстната ти целувка. Дъждът пееше своята тъжна песен. А теб те нямаше. И никога повече нямаше да дойдеш. Беше се превърнала в една сянка, която се скита безгранично изнемощяла в глъбините на изстрадалата ми душа. Беше един отминал миг, удавен в дъжда. А навън валеше.
Исках силно да извикам колко много те обичам, но бях онемял пред мрака на собствената си болка. Тя се беше впила във всяка вена на младото ми тяло, беше се сляла с гласа и погледа ми. Беше станала неизлечима част от мен. А колко много се нуждаех от теб, цвете мое! Само ти можеше да ме измъкнеш от смеха на тъжния ми ад, да вдъхнеш надежда на умореното ми от лъжи същество. Един-единствен поглед ми бе достатъчен. Но не. Теб отново те нямаше. И никога повече нямаше да дойдеш…