_Бета β_ Глава II

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Мечтател
Мнения: 4
Регистрация: 02 октомври 2015, 16:49

_Бета β_ Глава II

Мнение от Мечтател »

Глава II


Той вървеше бавно по една тъмна горска пътека. Цялата светлина идваше от луната, която макар и да не беше пълна, светеше толкова ярко, че когато той погледнеше нагоре се заслепяваше.
Перспективата по продължението на пътеката се извиваше по странен начин. Като поглед през гърлото на шише, той можеше да регистрира само центъра на оптичния си фокус, всичко извън пътеката се изкривяваше и избледняваше. Не знаеше как се беше озовал там, нито накъде отиваше, но той продължаваше хода си напред. Нямаше дестинация, само една праволинейна пътека и една непрогледна тъмнина, извън сферата на сетивата му, около нея.
Вече наближаваше до нещо приличащо на фар, или може би изоставена мелница, високо цилиндрично здание, построено с някаква промишлена цел. Йордан не разпознаваше това място и този голям комин. Но в подножието му имаше малко едноетажно крило с дървена, почти приказно бутафорна врата. Тъй като той беше заобиколен от плътна гора, която не можеше да бъде престъпена или премината, а и пътеката свършваше, той влезна вътре. За своя почуда там се виждаше един тъмен силует застанал с гръб към вратата. Беше много тъмно, слаба лунна светлина влизаше през няколко ситни прозореца.
Той се приближи с бавни, но уверени стъпки. Тялото се обърна – това беше същото разплакано красиво момиче, която той бе видял пред автобусната спирка.
Тя го погледна още по-красива и без сълзи по лицето. Ръцете и бяха допрени длан в длан подобно на жест за молба. Тя наведе поглед надолу и разтвори дланите си. С ръцете си разкри една голяма морска мида.
Той взе мидата. Знаеше, че трябва да направи нещо с нея и затова се опита да я отвори, но безуспешно. Момичето отново го изгледа с въпросителен поглед и промълви усмихнато „явно ще трябва да намериш друг начин“, след което се протегна към един свещник. Йордан не бе забелязал, този свещник, който като ли туко-що се бе материализирал на масата. Но каква маса? Та тук нямаше нищо преди секунди, а сега беше заобиколен от различни битови вещи и обзавеждане, мястото не беше вече празно и толкова мрачно. Около него всичко придобиваше уютен вид. Той изпита чувство на сигурност и спокойствие. Този път с желание прие предизвикателството на момичето уверено, но точно преди да успее да зададе въпроса си всичко внезапно избледня и образите пред него изчезнаха...


Алармата забуча и той се събуди, по трудно от обичайното. Отне му няколко минути за да се върне обратно в реалността. Стана, изми се, а долу в цеха работния ден започна със същия ритъм – час по час, детайл по детайл.
Вече три часа бяха отминали от началото на работата. Часовника пак премигваше неспокойно. Йордан беше загубил трезвеността на сетивата си този ден. Всичко беше прекалено ярко и шумно за него. Луминесцентната светлина, която се смесваше по неприятен начин с естествената днес го дразнеше повече от обикновеното. Две от по-старите машини шумяха още повече от обичайното. Някой изтърва някакъв инструмент и той усети шума до мозъка на костите си. Днес бе забелязал тежестта на топлия въздух в цеха. Не се беше замислял, но в летните жеги дишането в задушното помещение му костваше повече усилие от нормалното. Всичко около него беше прекалено интензивно за понасяне. Той поиска просто да се махне.
След като свърши работата по проклетата поръчка, предаде детайла механично и си тръгна, без да изчака коментара на Лора. Тя показва някакъв жест на неодобрение, но концентрацията му беше изцяло само в неговите мисли и външният свят не го вълнуваше.
Излезе от завода припряно и без да се изкъпе се качи в малката си Тойота и потегли. Отне му време докато разбере, че стържещата болка в корема му е от глад. Днес беше забравил да закуси, а вече минаваше времето за обяд. Времето беше горещо и асфалта блестеше „Трябва да се махна от тук, просто не мога повече... стига толкова“.

Язовирът, на който беше отишъл Радо и компания беше особено място. Нито много голям, нито много малък на два километра от последния асфалтиран път и още девет от първото село. В далечината се ширеше малка горичка, а малко след нейното начало се издигаха постепенно възвишения. Сякаш природата бе напуснала равнините, но бе останала в крепостта си – балканът.
Повечето туристи бяха от големия град на един час път разстояние. Те избягваха директните контакти с природата и прекарваха времето си предимно във веселие и шум – неща, които донасяха със себе си от града, вместо да избягат от тях. По това типично поведение, обикновен но хората отиваха сред природата повече за къмпинг и барбекю отколкото за действителен риболов или планински туризъм.

 ...Еееей чакай сега да ви разправям, как веднъж ми се развали колата на 100 километра от морето. – боботенето на Радо се чуваше сигурно в радиус от половин километър – ...А още бях млад, тъкмо си бях взел книжката и нищо не разбирах от коли, но нали съм мераклия се реших да карам надълго.....
 Абее, знам те аз тебе, не ми разправяй, ами усили радиото, че чакам резултата от мача. Пуснах пари за Борусия Дортмунд и трябва да разбера как е завършил мача – Тодор вече пил достатъчно беше преоткрил хрисимата си тиха натура и се бе превърнал в един истински футболен експерт. Куража му беше дал нужните запалянковски качества: излишно висок тон с почти прегракващ глас и желание да не се говори за каквото и да е, в което не участва топка и 22 души, и един съдия – съдията задължително.
 А! Кой е т‘ва там? Виж какъв прахуляк се дига! – Димо посочи дима идващ от запад.
Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха прахулякът, вдигнат от далечната фигура на кола. Това беше Йордан, пъргаво движейки се по неравния селски път. Кривият чакълест път не притесняваше шофьорът, дори колата се придвижваше доста бързо по стръмнината надолу. Белият и блестящ цвят заедно с пясъкът над нея създаваха картина подобна на комета, спускаща се от хоризонта надолу към низината.
Разбира се, не всеки можеше да разпознае такива образи. За повечето хора облаците в небето бяха безформени въздушни пари и трудно се намираше личности с нестандартна перспектива над нещата. Не много хора можеха да разпознаят жирафа, който седем годишният Митко и неговата пет годишна сестра Ели виждаха така ясно. Ели и Митко бяха доведени племенници на Йордан, но той прекарваше много малко време с тях. Името му бяха запомнили предимно по разказите на майка му – тяхната баба.
 Еее верно ли?! Та това е Йордан бе, той без майтап дойде, аз много много не му вярвах – в думите на Радо проличаваше искрена радост. – Да вземе и той най-после да се отпусне, че се е зомбирал от работа.
Преди години Йордан и Радо бяха големи приятели, но Йордан сам бе избрал да се отчужди от компанията. Пиенето, бързата храна и късните нощи не му се нравиха вече. Радо приемаше решението му с истинско разбиране „може би просто Йордан е от друг тип човек, от малък си беше дръпнат и се увличаше по четенето“ мислеше си той. Радо осъзнаваше временността на ергенският му живот. Простотата и липсата на задължения обаче бяха прекалено опияняващи за да мисли за какъвто и да е друг живот. Той знаеше, че дори и при тях, Йордан е само гост сред чужди, приятел, но не и част от глутницата им.
 Здравейте момчета! Не съм закъснял много нали? Нося и аз някой друг запас. – провикна се Йордан, показвайки с жест покупките на задната седалка. – може и да не мога да ловя риба, но пък нося да изпечем тук някоя друга мръвка, много неща съм взел.
 Добре добре... това да се чува. – одобрението беше единодушно

* * *

Балканът показва своята прелест вечер. От времето на неолита човешките същества са сътворявали своите митове вечер, пред огъня, след края на задачите от деня. Легенди за митични зверове и герой, приказки за мъдрости и подвизи. След време тези мито-творци са били заменени от поетите. Те макар и в друг вид продължили да правят това, която са открили първите човеци. Поета възпявал живота. Една необятна природа, до крайчецът на човешкия поглед, вперен в просторите на небесната шир. Човек наистина не разбирал света около него, но го обожавал. Измислил богове за Земята и небесните тела, обожествил и природните стихии. Сътворил предания за антропоморфни диви зверове. Човек направил всичко за да даде история и характер на нещо извън неговите разбирания. Тази човешка фантазия родила човешката душа. След нейната поява вече нищо не било както преди. Възникнала човешката цивилизация. По равнините, в близост до водни източници изникнали селища. Човек създал организация, наподобяваща това, което виждал на небето и тук долу на земята. Хората имали слънца – това били техните царе. Те били с небесен произход, заставени от самите богове да управляват племето. Царете имали своите най-ярки звезди – това били техните съветници и жреци. Жреците се грижили за човешкия дух и морал. Те били първите библиотеки-съкровищници, пазители на старите мъдрости и учители на младите. Под тях в йерархията попадали ловците и берачите, които в по-късни времена били сегрегирани допълнително на занаятчии, войници и ниска работническа класа.
С времето организацията на човешката култура ставала все по-сложна. Създадено било земеделието, което заместило лова и събирането, поради по-високата си ефективност. Това обаче създало отчуждение между природата и човешката душа. Старите култове били заменени с изкуството. За няколко хилядолетия се родила модерната цивилизация от люлката на античността. Двете най-велики открития на античността – писменото слово и парите променили света с не по-малък размах от откритието на огъня. Човек ставал едно много различно същество, делейки се от другите твари на света. Тази човешка душа задавала въпроси и търсела отговори, не била доволна само от простото си съществуване. Хората все повече избягвали простотата на природата дори под опитомената и форма – селския живот. Масово човеците заживели в града, а градовете станали наистина големи. С раждането на империите възникнали военни конфликти с невиждани мащаби. Хората властвали над цялата планета – вече не останали неоткрити континенти, а новородената философия на капитализма им давала свобода, непонятна по размерите на старите религии. След всяка война, човека автоматизирал живота си повече – той просто не можел да отделя толкова много от личното си време в просто оцеляване. Новото време родило нови идеали. Селата се превръщали в индустриални цехове на хранодобив. Природата вече била само сурогатна майка, но не и родител. Човек забравил луната и звездите, трепета на огънят под нощното небе. Вечер той гледал монитора с красиви цветни образи. Небето загубило своята прелест, нощни светлини на града скривали звездите. Огъня съществувал само в машините на хората, но трептящите му ръкави спрели да се отразяват в човешките очи.

Йордан наистина изпитваше спокойствие тази нощ. От време на време се вслушваше в разговора протичащ около него, но след няколко думи, съзнанието му отново се изгубваше в пламъците на огъня или в лунно осветената гора. Дърветата се поклащаха, като в някакъв древен танц. Всичко беше ново, но някак познато за него. Като че ли винаги бе гледал този пламък и тази гора. Той изпитваше комфорт и топлина, като пред пулта за управление на фрезата му, която той научен до последната драскотина и петно.
Разговори около него, за нещо или някой.... несвързани имена, регистрирани като фонов шум...
От време на време някой се опитваше да го включи в разговора, подмятаха му закачливо някой друг въпрос за неговата началничка Лора. „Да тя е хубава жена, просто мисля че работи прекалено много...“ – отговаряше той, без да отделя поглед от огъня. Странно, Йордан беше дошъл да говори с хора, а това място го придърпваше, обратно към неговата душа. Сега той не разсъждаваше с думи, а само образи се вплитаха в съзнанието му. Представяше си как някой древен друид от върха на планината е убивал жертвено животно, съвсем близо до тях, може би на два три километра. Как племена са се молели на своята богиня вперили поглед в луната. Представи си Моментът, в които човек бе напуснал скалните пещери за да се премести долу в низината. Отново някой прекъсна мислите му – Тодор, вече много пиян, залитна пред огъня и едва не падна в барбекюто. Йордан се радваше винаги на хлапашкото му поведение.
В мислите си той осъзна своя голям егоизъм. Йордан дойде, защото имаше нужда от някакъв човешки контакт, противоотрова за самотата му. В момента, в който той намери радост в природата около него обаче, всичките хора му се видяха излишни. Искаше да е навън, искаше да е там, но не и с тях. Глупавите им приказки боксуваха на едно място. Автомобили, работа, спорт и риболов. Прибавете и някоя друга ненужна електронна играчка със „смарт“ в името и имате химическия състав на всички съществени интереси на средностатистическият мъж на 30.
Димо се оригна, а Тодор прие това като предизвикателство. Радо влезна в ролята на рефер в двубоя, и точно когато започна състезанието.... БУМ. Чу се изстрел... БУМ после втори.. Шума бе силен – това им внушаваше чувство за близост до мястото на събитието.
Силните дразнители – интензивна светлина или заглушаващ шум действат зашеметяващо на животните. Подобно на зайци пред бясно приближаващ автомобил в тъмното, четиримата стояха замръзнали.

 Какво стана? – първи се обади Радо. Усмивката му беше с разкри-вена формата. Искаше му се всичко това да беше едно недоразумение или шега.
 Е там горе нали почва гора, може да има ловци. – заекваше Тодор.
 Какви ловци?! Кой ходи на лов толкова късно, отдавна мина полунощ – понякога Йордан не харесваше логичната си мисъл. Тя почти винаги изпреварваше бариерите на емоционалният му интелект и той често казваше нещата по-рано от колкото е редно. Щеше му се да не беше вечно прав.
 Абе някой се прави на Рамбо. Да гърмят! Оставете ги да си играят, ние да си гледаме нащ‘те работи – Най-спокоен от всички коментари беше този на Димо. Той бе решил, че негов дълг беше да върне настроението на групата и усили музиката по радиото.
 Недей! – този път боязливо, но и по-тихо – ако има убийство ние ставаме свидетели, и могат да ни затрият за да се скрият. – Тодор с не добре премерен скок стигна до радиото и го спря с рязък жест.
Всички се усмихваха като след несполучлив виц, но в крайчеца на ума си и те останаха със съмненията си. Всеки изпиваше някакво неудобство от мястото, цялата романтика се беше изпарила и сега всички почустваха извънредната изолация на мястото.
 А можем да отидем да проверим, може да е станала някаква беля. Някой може да е пострадал – Радо сам не си вярваше, но търсеше някакво единомислие по въпроса и се опиташе да разбере позициите на всички.
 Не, не можем да рискуваме – Тодор вече параноичен – Йордан е пил най-малко, той да кара! Качвайте се на ван-а на Радо и да тръгваме с повечето багаж, другите коли ще ги вземем после!
 Нали ако има убиец, той ще ни види останалите коли и номера и пак ще ни намери! – Йордан също почваше да губи разсъдък и впрягаше умственият си потенциал в мисли за всевъзможни фантастични хипотези.
 Най-вероятно някой пуска фойерверки. Вече всеки с мерак и пари може да си направи частно шоу. – Димо продължаваше да ги убеждава с такава добра актьорска игра, че за момент всички се успокоиха с изключение на Тодор.
 Човек, нормален ли си!?! Никъде нямаше светлини, изгърмя пистолет, не някоя бомбичка! – Тодор твърдо не вярваше в убежденията на Димо. той за разлика от Димо и Радо можеше да си пие ракията на всякъде, стига мястото да беше подсигурено срещу огнестрелни оръжия. Сега гората не попадаше в тази категория и присъствието му там му се стори нежелателно. От друга страна, той се занимаваше предимно с безпредметни и безцелни работи, така че след сигурността , най-важна пак оставаше ракията.
 Ооо стига с тия глупости вие мъже ли сте или.... – Радо се опита да успокой другите – използваше големи жестове, говореше с престорено дълбок глас. Всъщност дълбоко в себе си той просто искаше да успокои себе си.

Разговаряха още най-много три минути. Взеха решение да вземат всичко заедно и да потеглят до близкото село. Уринираха в огъня за да скрият следите си, прибраха полуизпечените пържоли и потеглиха.
Луната светеше все така ярко, като в съня му. Как досега не беше обърнал внимание на яркостта на нощното небе! Може би лампите го скриваха? Всъщност чак сега тази мисъл изникваше в главата му. Йордан винаги си беше мислил, че луната и звездите са просто едни бледи точки по небосвода. Той изпитваше тревога само в началото, докато тръгнаха от язовирът, но след като потеглиха по асфалтираният път, всичко придоби по-познат характер. Тук имаше път с чешма до отбивката за поляната. Имаше и пътни знаци които лъщяха от далеч, предупреждавайки за ограничението на скорост. Чувстваше се глупаво – наистина ли четирима здрави млади мъже бягаха от шум с неясен произход? Искаше му се да каже нещо и спре това безпочвено съмнение. Думите бяха на върха на езика му. „Как може да сме толкова страхливи! Нима това е достатъчно за да ни накара да си ходим, нали бяха казали <Който го е страх от мечки да не ходи в гората> – Добре казано“. Отново бе престанал на разсъждава в образи, а само в думи. Неудобството в него се превръщаше в яд. Езика му беше пресъхнал от незатворената му уста, пълна с неизказани думи. Искаше да говори, но гърлото му беше изгубило глас, единствения звук, които излизаше от него – едно дрезгаво кашляне. След още няколко минути ядът му се претъпи и в него остана само едно кухо равнодушие. „Страхът беше в другите, не толкова в мен“ – поне така се успокояваха наум четиримата. До края на нощта, те почти не говориха, спаха в колите си не повече от пет часа (паркирани на светло в селото) и сутринта рано се прибраха почти без махмурлук – страха действаше отрезвително.
Когато в неделната сутрин Йордан влезна в прашната си квартира изпита срам. Срам от самият себе си. Той престъпи задушната си стая и спусна завесите. Заключи вратата и се облегна на нея. Тази почивка не му подейства с желания ефект, той вече не беше спал нормално повече от две денонощия и бе загубил всякакво желание да прави каквото и да било. С новоутвърдени убеждения Йордан се зарече да не ходи на такива приключения, особено с този колектив. Легна за да проспи времето преди началото на работният ден.

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: един гост