нова серия разкази _Бета β_

[Мечтател]

Приятели това е първата част от поредицата β. Планувани са 13 глави - по една всяка седмица. Пишете ми вашите предложения и забележки. Това е първата ми серия авторски разкази.


β

Предговор

Типично за много социални бозайници е йерархичното разпределение на елементите от прайда или племето. Съществува сложна социална динамика между отношенията на отделните членове. Над нея обаче всичко се диктува от една обща формула извън качествените и количествени характеристики на отделни елементи от групата. Това е една почти човешки монархическа система за социален статус. Едно племе/общество независимо патриархално или матриархално по характер, винаги има водач, които в повечето случай е слушан безапелационно. Съществуват както единични лидери, така и лидерни двойки. Независимо дали под микроскопа попадат социалните механизми на мишки, слонове или хора, винаги срещаме едни не изменящи се правила. Те съществуват извън паметта на индивида и ситуацията на битието. Те са генетично кодирани в огранизма и дирижират неговото поведение, над всякаква индивидуалност и намерение.
Ако търсим едно генерално обобщение извън видовата и половата характеристика на социалните висши бозайници, условно те могат да попаднат в една от трите Алфа, Бета и Гама категории.
„Алфите“ са водачите (често наследствени), които организират поведението на цялата група в качеството си на най-добрите индивиди. Те обикновено освен генетично надарени, са имали привилегията да бъдат отгледани в най-добрите възможни условия. „Бетите“ са опортюнистите, развили стратегия на спътници на „Алфите“, те основно разчитат на привилегии от близостта си до властимащите. Често точно те детронират върховната Алфа и възсядат мястото му/и. За „гамите“ остава борбата за оцеляване, тя е тяхната единствена цел. Те или не притежават качества, достатъчни за да продължат рода си, или инкубират ограничено ново производно на тях поколение. По този начин слабите им гени изчезват в историята изместени от другите две категории.
Удивителното е, че такива групи съществуват както в животинският свят, така и в малките социуми на човешкото общество от XXI век.


* * *

Глава I

Една малка стая. Спуснати пердета и мирис на застоял влажен въздух. Йордан ставаше рано сутрин малко преди 6. Будилника не го дразнеше – всичко отдавна се бе превърнало в навик. Даже вече не му трябваше аларма, той сам отваряше очи винаги в 5: 50.
Не, че искаше да започва деня с негативни мисли, но просто всичко наоколо го дразнеше. Дразнеше го кривото изтърбушено легло, както и смрадта, която идваше от някъде, независимо че той поддържаше стаята чиста. Най-много от всичко го дразнеше лицето му. Имаше малка мивка огледало точно срещу леглото му. Първия човек, които той виждаше винаги бе неговото отражение. И това го ядосваше повече от миризмата и от неудобното легло. Лицето му не бе неприятно на вид, но показваше една постоянна гримаса на изтощение. Това не е човека който искаш да видиш в началото на деня си. Някак си не беше много ”зен”.
След като стана днес и свърши санитарните си нужди започна да си прави закуска. Нямаше време за губене - винаги ядеше лека храна на закуска. Хляб със някакво сладко или палачинки с мед, понякога омлет. Пиеше кафе от навик, не от удоволствие. Отдавна беше минало времето, в което той започваше деня в 10 с кафе и цигара. Времето вървеше неусетно, трябваше да побърза. Излезе от стаята и заключи.
Само едно стълбище и два етажа по-надолу го деляха от работилницата му.
Работеше в един почти изоставен цех за електромоторна поддръжка. Работата му се изразяваше в това да изпълнява частни поръчки за металообработване от всякакъв характер - основно ремонтна дейност. В работилницата имаше около десетина работници, макар че никой никога не си бе правил труда да ги преброи. По някакви кармични обстоятелства всички работници там бяха саможиви, интроверти или просто прекалено стари за да им пука за някой друг. Не бяха общителни и цеха им предлагаше добрата възможност да не работят в близост един до друг. Рядко имаше разговори извън работа, може би при някой спор за любим футболен отбор или някакъв коментар по заплатите.
„Добро утро!“ – някой се сепна по задължение. „ Добро да е ...“ – отговори Йордан с маниер на ученик извиняващ се за сутрешното си закъснение.
Той беше най-младия от работниците. Те всички прехвърляха 40те а някой дори 50те. В контраст Йордан нямаше бяла коса, макар че вече беше започнал да губи своята – просто не приличаше на човек, който работи в стар прашасал цех. Не ходеше и с мръсни работни дрехи като тях, макар и неговите да бяха същия син цвят от горе до долу, подобно на медицински служител или лаборант. Отчуждеността, дори и от асоциалните му колеги вече беше престанала да го дразни. Йордан прекарваше целия си ден (макар и в далечна орбита ) с по-стари хора него. От едно време му казваха, че не живее подобаващо за възрастта си. „Прекалено си сериозен за годините си, държиш се като "овдовял ветеран“ – не можеше да си спомни кога бе чул това за последно, но тези думи се бяха жигосали в съзнанието му и той не можеше да ги забрави. От време на време тези мисли изплуваха, докато той работеше нещо вперил поглед в дребния 7 инчов едноцветен монитор на машината или докато почистваше сажди и масла от ново изработения детайл.
Йордан чувстваше всеки ден тежестта на бремето си – това място не беше онова, за което той мечтаеше преди години, когато беше почнал да се занимава с занаята си. Колкото и да се обвързваше с работата си, тя беше едно задължение, една задача която започва в 7ч. и свърша в 5ч.
След като се отдалечи на прилична дистанция от другите двама ранобудни колеги, така че вече да не чува глупавия им спор за мача снощи, включи захранването и машината започна монотонния си звук, на добре смазани зъбни предавки, ремъци и въртящи се шпиндели. Офис нямаше, но пък имаше старо бюро, на което той рядко сядаше. Мястото беше студено и неприятно за седене.
Йордан извади един доста овехтял чертеж, годен да бъде музеен експонат или поне част от декорация в някоя историческа сага. Набра набързо един прост програмен цикъл и се облегна на машината. Механиката промени бученето си с октава и половина. Шума от машината имаше някакъв ритъм като дихание на спящ организъм. Нещо познато и успокоително. Той усещаше тази цикличност подобно на плод, които чува биенето на майчино сърце. Всяка притурка, елемент и агрегатен възел, придаваше своя звук и трептене към общия ансамбъл. Концерт от машинни елементи, структурирани от човешката мисъл да вършат точно една конкретна задача – безуморно и съвършено.
В далечината приближи силует на жена. Тя ходеше с бързо темпо, но слабо осветеното хале скриваше добре чертите и чак докато не стигна до стълбището.
Лора беше служител с толкова много задачи, че трудно можеше да и се даде точно определение на квалификацията и. От една страна поддържаше покупките по инструментариума на машините и счетоводството по наема. От друга, обикновено тя донасяше новите работни поръчки на работниците. Макар и без техническо образование, опита и бе придал много обширни познания и тя нерядко изпълняваше задачи за цял отряд индустриални мениджъри. Лора беше едновременно счетоводител и бригадир, също и главен секретар на фирмата. Когато някой объркан клиент искаше да попита нещо работниците, всички винаги го изпращаха до “белия фургон“ – нейния офис.
След като се заприказва с двамата „ранобудни“ тя се насочи

 Добро утро!
 Здравей, с какво мога да бъда полезен? – със полу-буден, но дружелюбен баритон отсече Йордан.
 Видя ли новата поръчка за бронзовия пропелер?
 Да, но това е работа на Караманов.
 Той е болен, затова ти трябва да го направиш на неговата машина. И поръчката е спешна, така че се залавяй колкото се може по скоро!
 Хмфм.. добре тогава само да не се сърдиш, като свърша моята работа от днес за утре.
 Най-добре остани днес до 19ч с неделна надница, че това е много спешно, а никой от дъртите не може да работи от неговия център (машината). – Лора изрече заповедта с непоколебимата твърдост на началник.
 Добре, добре почвам...

Без много любезности тя се обърна и тръгна по обратния път, от нея се долавяше само отекващия тропот на токчета по циментовите плочи.
Машините бяха автономни автомати, тъй че Йордан без да се ангажира повече с неговата фреза се прехвърли десетина метра към големия център на Караманов. Проекта беше отговорен а сроковете малки, трябваше да се захваща по-скоро за работа.
Алармата удари 19ч. Кварцовия часовник винаги премигваше неравномерно на кръгъл час, карайки човек да се пита това точното време ли е или има нещо повредено в това табло.
Йордан не бе готов, но знаеше че има достатъчно време преди да предаде детайла утре по обяд. Взе чашата си с кафена утайка, заключи я в един метален шкаф с инструменти и се упъти обратно към квартирата си, без да ползва съблекалня.
Искаше му се да разнообрази. От известно време беше изгубил дирите и на последният си приятел, но чак наскоро бе усетил че тежестта на самотата го завлича в депресивни настроения. Реши да отиде до „Спътник“ една стара рокаднийска кръчма до гарата.
Спътникът или както, често му викаха „Фара“, беше култова кръчма в края на едно от пословичните гета в града. Изникваше от една улица по средата на нищото до железниците. Около него имаше изоставени или поне крайно неподдържани постройки. През юношеските си години Йордан беше прекарал много пиянски вечери там.
Йордан влезна и си поръча бира. Не можеше да си спомни кога за последно се беше напивал. Мераците по не запомнящи се нощни делириуми бяха отдавна изчезнали.
„ дали да не се обадя на Радо?.. ааа той сигурно пак е с неговата, пък вече ми е омръзнало да му слушам морализма, който той самия не спазва.“
Странно бе чувството едновременно да търсиш хорската компания и да изпитваш нежелание, почти нетърпимост към човешката глупост, които винаги вървят заедно в една обща опаковка.
Малко след като беше седнал сам на масата, усети един груб жест на потупване по рамото.

 Здравей Йордане, как я караш? – познатият глас на Радо рязсея всякакви съмнения.
 Йордан се усмихна без да каже нищо – „Дали това не е жив пример за Синхроничността на Юнг“ си се замисли със самочувствието на един истински дървен философ.
 Абе к‘во стана с теб човек, не съм те виждал от месеци, вече помислих, че си заминал някъде – веднага добави Радо, още преди Йордан да се беше обърнал докрай.
 Ами какво да става, свърших работа по-късно и си търся някаква компания ама досега нямаше никой. Но пък ти си тук! – отговори саркастично Йордан.
 Е така ли се търси“– сам на бара с гръб към хората. – в критиката на Радо имаше повече насмешка, от колкото сериозен упрек. Но дълбоко в себе си Йордан се засягаше, не защото един кръчмарски глупак го критикуваше, а защото глупакът беше прав.
 Да може ми си прав.... просто съм уморен и си пия бирата сам, аа... хората тук са ми само за фон. – той самия не хареса оправданието си.
 Знаеш ли, утре трябва да дойдеш с мен за риба. Ще ходим да „на‘що язовирче“ , не можеш да го пропуснеш!
 С кой? .... Всъщност няма значение, аз не мога да дойда – напротив, Йордан се само критикуваше всеки път, когато търсеше някакво оправдание за да избяга от отговорността на собствения си живот. Той знаеше че това са само оправданията на един човек изплашен от другите хора даже повече от собствената си самота.
 Е айде сега не можеш.. С Димо и Тодор. Знам, че Димо е малко досаден, ама като пие няколко бири всичко ще втаса.
 Не толкова лесно, имам работа утре... извънредна, че сме назад в цеха и един от колегите е болен – отвърна Йордан с такава готовност в оправданията си, все едно отговаряше колко е часа или дали навън вали. Колко лесно беше – само една извънредна работа, или някакъв дребен домашен проблем... а те винаги се намираха. Тази мисъл го подразни, почна вече наистина да си мисли, че Радо има право.
 Ех тая тво‘йта пуста работа, кога ще се научиш, че не е най-важното нещо, виж се, ходиш като муха без глава. Трябва ти малко почивка човече!
 Вие няма ли да пренощувате там?
 Е... да много ясно, то след тоя алкохол остава и някой да кара.. – отговори почти със съжаление Радо
 Добре аз в събота работя по-малко, ще мина през вас вечерта и ще ви видя риболова, какво толкова....
 Добре, добре харесваш ми! Ела колкото се можеш по-рано, да можеш да ни наваксаш на пиенето, хе-хее. – Радо вече повярва на намерението на Йордан да се види с хора и почувства един малък личен триумф. „ Е най-после го навих....“ мислеше си той.

След като вече го беше омаял с поканата, Радо реши, че момента е подобаващ и веднага започна нов разговор по разнообразни битови въпроси – от разхода на опела му, до селската къща, която оправяше вече десета година, макар покрива и да продължаваше да капе, все толкова упорито, колкото десетилетие по-рано.
Говориха още две бири време. Радо беше добра компания в малки количества, но подобно на селска ракия, в по-големи обеми домакина пострадваше от главоболие. Въобще Йордан страдаше от една обща отпадналост, след словесният маратон на Радо, в която просто той не можеше да го достигне, а камо ли да го надбяга.
Йордан погледна часовника си – да той беше един от малцината, които носеха часовник независимо, че имаше телефон – беше 12 и половина. Той прекъсна с няколко думи за довиждане Хамлетовия монолог на Радо и напусна кръчмата.
Времето бе хубаво и нито му се прибираше и нито му се стоеше сам, но просто не знаеше къде да отиде и с кого може да се срещне. Накрая реши, че така или иначе утре е на работа и е длъжен на себе си да си осигури поне пет часа сън и затова се запъти обратно към квартирата си.
Не далеч от неокосената ливада, която той и колегите му използваха за служебен паркинг, имаше автобусна спирка. Там беше и последната улична лампа, след която всичко потъваше в тъмнината на нощта. Там той видя една много плашеща гледка. Едно младо момиче плачеше само. Бирите му даваха кураж и той се запъти към нея. Тя в началото не го видя, но колкото повече се приближаше толкова по-шумни ставаха стъпките му, накрая почти тичаше към нея.

 Госпожице, всичко наред ли е? – опита се каже с най-голяма деликатност – мога ли да направя нещо за вас, да ви поръчам такси?
 Не, не .. добре съм, нищо ми няма. – тя все още гледаше надолу и чак след като му отговори го погледна в очите.

И какви очи бяха това... погледът и беше толкова нежен, той за момент забрави ситуацията и просто млъкна, гледайки тези божествени ириси. Йордан извъртя погледа през кратки интервали от време, но постоянно се връщаше отново върху очите и. Тя не спря да го гледа, без да каже нищо. Той загуби престава за времето.
След малко тя отново захълца и започна да плаче. Натъженото и лице го върна обратно в реалността на момента. Реши, че все пак трябва да направи нещо.

 Разбирам вашето недоверие, Аз съм един непознат, но моля ви не оставайте тук. Вече е много късно, а това място е много изолирано, може би даже опасно. Имате ли дом или квартира? Нека ви повикам едно такси!
Тя продължаваше да хълца и да мълчи.
 Добре тогава аз живея в онази кафявата сграда по надолу. Искате ли да останете вечерта там. Поне ще имате покрив над главата – Йордан отчаяно търсеше някакъв отговор или поне знак на съгласие.
 Та това не е ли някакъв завод, как живеете там? – внезапно запита разплаканата.
 Амм.. да завод е..., аз работя там и успях да си осигуря и квартира в сградата, собственика все търси как да отдава всеки един квадратен метър под наем, тъй че той нямаше против.. – Йордан дори не знаеше за какво и съобщава тези неща. Просто когато изпитваше някакво неудобство, започваше да говори нетипично много за личните си неща, без разговорите да го налагаха. Може би си мислеше, че искреността му внушава доверие на другите, но истината беше, че никой не се интересуваше много от тривиалностите на живота му.

След още малко агонизиращо мълчание, тя най-после му каза, че все пак си има дом и ще се прибере. Йордан се обади веднага и след около пет минути пристигна кола.
Тя мълча почти през цялото време и той повтаряше машинално „всичко ще се оправи, всичко ще се оправи..“ и „мога ли да помогна с още нещо?“. Поведението му, макар и чистосърдечно, беше почти като на чуждоземец, който се опитва да опознае човешките навици в едно екзотично за него място.
Когато колата дойде тя най-после промълви „Благодаря ви“ и го прегърна така внезапно, че той не се сети да я обгърне с ръце. Стана му едновременно неловко, но и почуства някакви много дълбоко скрити за него чувства. Косата и миришеше толкова приятно. Гърдите и се докосваха толкова нежно в неговите – беше забравил колко нежност и красота може да има на този свят. Когато тя се качи в таксито и потегли, той погледна часовника – беше минал повече от час, а на него му се стори, че бяха минали най-много 15 минути.
Йордан отвори вратата на квартирата си и просто легна като покосен. Съзнанието му беше изтръпнало от умора и обърканост, една много по-различна болка от тази в мускулите след дълга смяна.