Да се целиш в звездите - sci-fi разказ

[Кристиан Цветанов]

ДА СЕ ЦЕЛИШ В ЗВЕЗДИТЕ

- Ще се побъркам, Софи, не знам какво да направя вече.
Той седеше на мекия червен фотьойл, приведен напред с чело заровено в дланите му. Лъщящи кичури лилава коса се подаваха измежду пръстите му, които пък потрепваха нервно и пълзяха по скалпа като полузаспали змии. Стъпалата му потупваха по пода в бърз ритъм.
- Според мен се тревожиш излишно. Да не си първият, който са късали на толкова много изпити или пък няма работа? Ще видиш, че след десетина години ще си забравил всичко това, а когато си го спомняш, ще ти се струва като абсолютна смешка. В тоя живот ни очакват къде-къде по-трудни неща.
- Сигурно си права. И знам, че си. Но това не значи, че сега също не е трудно. Като ме гледаш така, лесно ли ми е? Не мога да спя повече от 3 часа на нощ от притеснение, очите ми са като гнили смокини, получил съм някакъв странен тик в едната ръка, а освен това започвам и да напълнявам. Това не е нормално.
Ръцете му зашариха по-трескаво из косата. Някъде навън се чу сирената на полицейска совалка, което не му помогна. Софи се приближи и го потупа по рамото.
- Хайде, хайде. Нищо невиждано не е. Ти дори си добре, на двайсет и три с почти всички органи здрави и стабилно кръвно. Знаеш ли колко хора си мечтаят за такова нещо? Това не ти е двайсет и първи век, дето хората са ставали костенурки на по седемдесет. Ние днес имаме късмет, ако стигнем четиридесет и пет.
- Статистика ли ми водиш сега? - отвърна Бетри и изправи глава, за да я погледне. Подпухналото му лице имаше цвят на вар, който контрастираше силно с лилавото на косата му. Косата, която преди беше гъста, а сега бе започнала да заприличва на пачи пух, забеляза Софи. Очите му бяха зачервени, сълзливи, със силно присвити ириси. Като че бяха започнали да се отвращават от светлината на света наоколо, като че им беше писнало от всичко и сега искаха само мрак и мир.
- Бетри - каза Софи със загрижена физиономия, без да обръща внимание на хапливия му въпрос - Да не са ти минавали през ума мисли за самоубийство?
Застаряващият мъж трепна, сякаш момичето почука на някаква вратичка в съзнанието му, която никой не трябваше да открива. Този пробив в личното пространство подпали искра на гняв у него.
- И какво от това? Напълно очаквано е. Нима ще ме упрекваш? Да не си посмяла да ме упрекваш?
- Последното нещо, което ще направя е да те упрекна. Първо, аз съм твоят терапевт, работата ми не е да критикувам. И второ, на тринайсет години съм и съм натоварена с много отговорна професия, с тежък живот. И колкото и да ти изглежда невероятно в този момент, моят стрес не е по-малко от твоя. Да не би да си мислиш, че аз самата не съм мислела за самоубийство? В нашето общество това е като сутрешна молитва или песничка за лека нощ.
Бетри изцъка ядно с език.
- Още си на тринайсет, не си толкова стара. Каквато и професия да имаш, едва ли ти е по-тежко отколкото на мен.
- Значи си мислиш, че само защото имаш тия натрупани години, това те прави по-големия мъченик? Я ми кажи пак с какво толкова се занимаваш.
Бетри се изправи рязко от фотьойла и закрачи към прозореца на кабинета. Стъклените подове, тавани и стени на сградата го депресираха, защото през тях не се виждаше нищо друго освен хаотичния живот в Галактополиса, представляващ милиарди и милиарди мъждукащи светлинки на превозни средства. Светлинките кипяха сред безкрайна паяжина от гигантски метални тръби, които бяха жилищните и институционалните постройки насред отдавна изцяло застроения междупланетарен вакуум. Прозорецът на кабинета, в който седяха Бетри и Софи, беше единствената гледка, която предлагаше нещо свежо за душата. Представляваше примитивен пикселов екран, на който се виждаше една гледка от дълбоката древност - огромна маса вода, събрана в прав хоризонт, очевидно море на някаква планета; водата опираше в почва, някаква жълтеникава суша изцяло от пясък, на който стърчеше дива растителност, палми вероятно, веещи простичките си листа срещу съвсем естествения вятър; вятърът си имаше дори и звук, както и плискащата се о пясъка вода. Прозорецът не беше по-широк от петдесетина сантиметра, но Бетри го усещаше като спасителната глътка въздух, успяла да се прокрадне през трахеята на гаснещата в ръцете на удушвача жертва.
Галактополисът беше удушвача на Бетри. Животът му беше удушвач. Животът го убиваше.
- Да ти обяснявам пак с какво се занимавам ли? - изрече той тихо, докато се взираше в образа на морето и палмите - Да ти обяснявам пак с какво пържат душата ми всеки божи ден?
- Да, обясни ми пак - невъзмутимо отвърна Софи и седна на червения фотьойл, скръствайки крака.
- Уча филология.
- Е, и?
- Как така „ е, и“ ? Чувала ли си за историческа лингвистика?
- Бас ловя, че съм чувала за далеч по-страшни неща.
- Щом си си завършила образованието навреме, не може да си минала през кой знае какви страхотии.
Софи извъртя очи в досада. Знаеше, че подобни гримаси са неприемливи в присъствието на пациенти, но старият Бетри зяпаше прозореца с палмите, а не нея, така че си го позволи.
- Сума ти филолози завършват навреме - сряза го тя - Всъщност ти си единственият филолог, който съм виждала още да влачи изпити на двайсет и три годишна възраст. Това ме кара да мисля, че проблемът не е в историческата лингвистика, а в теб самия. Да си чувал за микроматематическа свръхпсилогия? Аз съм завършила точно това, и то само като бакалавър. За да достигна до тази професия, трябваше да продължа с три паралелни магистратури и след това една докторантура, всичко в разстояние на две години и половина, защото другите ми колеги починаха на по девет-десет години от стрес, и недостигът на кадри беше голям, а хората измираха като мухи. Кажи ми как, скъпи ми Бетри, твоята филология те е изтормозила повече от това?
Мъжът се извърна стъписано към нея и побърза да я затапи:
- Не са само глупостите по староанглийски. Другият проблем е, че без да съм взел дипломата си не мога да си намеря хубава работа, за да се издържам докато влача изпитите. А нашите вече не могат да ме издържат. На по четиридесет и три са, преклонна възраст. Пенсионери са, което значи, че не могат повече да заделят финанси и за мен, за да ме издържат докато си оправям оценките. Освен това, вече са тежко болни, едвам се движат из къщи, трябва да им помагам като на бебета - хранене, пране, подлоги и всичко. И кога да им помагам? Кога, като вече две секунди на ден почивка не мога да си взема от анализиране на шибани падежни окончания в Беулф?
Тялото му бе започнало да трепери, а оределите му лилави кичури вече подскачаха. Шоковите вълни на стреса интензивно поразяваха сърцето му. По всичките симптоми си личеше, че навлиза в рисковата зона. На терапевтката ѝ стана ясно, че няма да доживее тридесет. Засега оставаше само да го успокои по най-елементарните методи, които щяха в най-добрия случай да му дадат три-четири години повече, а в най-лошия поне да му смекчат сетните дни.
- Бетри, Бетри - жената стана и пристъпи към него с разтворени обятия - Стига, искам да се успокоиш сега. Това ти е времето да забравиш всичко, нали? Стресът е силен наистина. Но тук, в този един час, който си си запазил при мен, ще се отдадем на спокойствие.
Ръцете ѝ го обгърнаха, бялата престилка, която носеше, се долепи плътно до тялото му. Той отвърна на прегръдката. От изморените му очи закапаха едри сълзи.
- Мисля, че знам от какво имаш нужда - отрони Софи - Любимото ти упражнение за разтоварване, нали така? Много ти помага. Както и на другите ми пациенти, забелязвам. Големи сте палавници.
Бетри закима леко върху рамото ѝ. Топлите му сълзи капеха и попиваха в белия плат на лекарската униформа.
- Искаш ли да правим малко от това упражнение, а? - Софи нашепна в ухото му - Да се поцелим малко в звездите?
Изтерзаният мъж кимна по-осезаемо и рече някак облекчено:
- Искам.
- Добре тогава. Изчакай ме тук. Ще отида да взема автомата за лайна.
Лекарката го пусна и извади от джоба си дистанционно, с което отвори невидимата сред стъклото врата на офиса. Излезе за около половин минута, а после се върна с големия уред, който наподобяваше на външен вид дълга метър базука от тъмно кафява пластмаса.
Насочи дистанционното към прозореца с морето и натисна друг бутон. Стената с екрана моменталически се дръпна, за да разкрие широк балкон, гледащ надолу към просторите светла зала. Залата беше пълна с някакви хора.
- Хайде, Бетри, ела. Миналата седмица докараха нови звезди за целене, някакви изискани певици от двеста галактики разстояние. Облечени са с официални вечерни тоалети, на високи токчета, с грамадни шапки, че дори и пера по тях. Държали се нависоко, чувам. Били против този метод на правителството.
Мъжът пое автомата от ръцете ѝ и пристъпи ентусиазирано на балкона. Най-накрая някаква бегла искра на щастие беше изплувала в зачервените му от стрес очи.
- Били против тая политика ли? - зачуди се той, оглеждайки тълпата хора пред себе си - Че защо да са против? Позацапват ги с малко кафяво, за да се посмеят хората и да им стане по-леко на душата. За да пооздравее народа и да може да работи по-пълноценно за Галактополиса. Какво толкова не им харесва, дори и с лайна по дрехите, техният живот е по-лесен и дълъг от нашия. А и освен това си получават паричната утеха, задето изпълняват службата. Какво има да недоволстват?
- Знае ли ги човек. Всеки си мрънка за нещо - вдигна рамене Софи - Не мисли сега за това. Позабавлявай се.
Бетри замижа с едно око през оптиката на автомата. Видя как стотици хора зяпат в балкона, махайки в протест към него, всичките с бляскави дрехи, всичките изискани и нагласени. Имаше поразголени екзотични певици, кретащи на километричните си токове, телевизионни водещи в изтупани костюми, красиви актьори с изваяни тела, лица и прически. И всичките готови за цапане. Толкова много звезди, в които да се прицели.