"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Отговор
deadface
Мнения: 74
Регистрация: 13 май 2007, 23:49
Връзка:

"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface »

Изображение

"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Първата смразяваща история от "Хрониките Уордстоун", вдъхновила филма "Седмият син" с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли.

Години наред рицарят-магьосник Джон Грегъри, Прогонващия духове, пази Графството от злото. Сега краят на неговото време наближава, но кой ще поеме този важен занаят?
Мнозина чираци са се опитвали… Някои са се провалили, други са избягали, трети не са успели да останат живи. Останало е само едно момче. Томас Уорд. Той е последната надежда. Но дали той има шанс срещу Майка Молкин, най-опасната вещица в Графството?

"Зловеща и с бързо препускащо действие, тази поредица е завладяваща в еднаква степен за възрастните и за децата… Красиво написана!" - The Good Book Guide
"Читателите, които търсят близки срещи с неспокойните мъртъвци и други зловещи създания, не е нужно да продължават с търсенето." – Kirkus Review
"Тази вълнуваща и ужасяваща книга не бива да се чете след стъмване!" – Parents’ News
"Дилейни ни възхищава със силата на изричаните думи. Подтикваща към размисъл фантазия." – Sunday Times

Джоузеф Дилейни е учител по английски и живее в Ланкашир. Има три деца и шестима внуци и умее да говори прекрасно пред публика. Домът му се намира насред Територията на Богъртите, а неговото село си има богърт, наречен Бродещият из коридорите, положен да спи вечния си сън под стъпалата на една къща, недалече от църквата. Ако щете вярвайте, обитаваната от духове къща в "Чиракът на Прогонващия духове" има за прототип истинска къща! Като дете Джоузеф живял в подобна къща в Престън, където сънувал повтарящ се кошмар. В съня си седял на килим в предната стая, докато майка му плетяла. После навсякъде се възцарявал студ и едно подобно на сянка създание се появявало от студената изба, вдигало го и го понасяло обратно към тъмнината. И което е още по-стряскащо… братята му сънували същия кошмар!


Откъси

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът – много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.
Онова, което видях, беше достатъчно неприятно, но това, което той каза, беше още по-ужасно:
– Е, момче, имам дела за вършене, затова ще потеглям, но по-късно ще се върна. Знаеш ли какво трябва да правиш?
– Не, сър – отвърнах, наблюдавайки потрепващата свещ, разтревожен, че можеше да угасне всеки миг.
– Е, каквото ти казах по-рано. Не слушаше ли? Трябва да бъдеш нащрек, не да се унасяш в бленуване. Както и да е, не е нещо трудно – обясни той, почесвайки се по брадата, сякаш в нея пълзеше нещо. – Просто трябва да прекараш нощта тук сам. Водя всичките си нови чираци в тази стара къща през първата им нощ, за да разбера колко им е куражът. О, има обаче едно нещо, което не съм ти казал. В полунощ ще очаквам да слезеш в избата и да се изправиш срещу онова, което дебне там. Справиш ли се с това, е твърде вероятно да те приема за постоянно. Някакви въпроси?
Имах въпроси и още как, но бях твърде изплашен, за да искам да чуя отговорите. Затова просто поклатих глава и се опитах да удържа треперенето на горната си устна.
– Как ще разбереш кога е полунощ? – попита той.
Свих рамене. Доста ме биваше да отгатвам кое време е по положението на слънцето или на звездите и ако някога се събудех посред нощ, почти винаги знаех точно кое време е, но тук не бях толкова сигурен. На някои места времето сякаш се движи по-бавно и имах предчувствие, че тази стара къща щеше да е едно от тях.
Внезапно си спомних часовника на църквата.
– Току-що мина седем часът – рекох. – Ще се ослушвам за дванайсет удара на часовника.
– Е, сега поне си буден – каза Прогонващия духове с лека усмивка. – Когато часовникът удари дванайсет, вземи остатъка от свещта и го използвай, за да стигнеш долу до избата. Дотогава спи, ако успееш. Сега слушай внимателно – трябва да запомниш три важни неща. Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука, и не закъснявай да слезеш в избата.
Той пристъпи към предната врата.
– Какво е третото нещо? – провикнах се в последния момент.
– Свещта, момче. Каквото и друго да правиш, не я оставяй да изгасне...
После той си отиде, затваряйки вратата след себе си, и аз останах съвсем сам. Предпазливо вдигнах свещта, отидох до кухненската врата и надникнах вътре. Там нямаше нищо, освен каменен умивалник. Задната врата беше затворена, но вятърът още виеше под прага й. Отдясно имаше други две врати. Едната беше отворена и можех да видя голите дървени стълби, които водеха към спалните на горния етаж. Другата, най-близката до мен, беше затворена.
Нещо в тази затворена врата ме обезпокои, но реших да погледна набързо. Нервно хванах дръжката на бравата и дръпнах вратата. Беше трудно да я помръдна и за момент изпитах зловещо чувство, че някой я държи затворена от другата страна. Когато дръпнах още по-силно, тя се отвори с рязко движение и аз загубих равновесие. Залитнах две стъпки назад и едва не изпуснах свещта.
Каменни стъпала водеха надолу в тъмнината; бяха почернели от въглищен прах. Правеха завой наляво, така че не можех да видя право надолу в избата, но нагоре по тях се разнесе студен полъх, от който пламъкът на свещта започна да играе и потрепва. Затворих бързо вратата и се върнах в предната стая, затваряйки и кухненската врата.
Внимателно оставих свещта на пода в ъгъла, най-далече от вратата и прозореца. Щом се уверих, че няма да се преобърне, се огледах за място на пода, където можех да спя. Нямаше кой знае какъв избор. Със сигурност нямаше да спя на влажната слама, затова се настаних в средата на стаята.
Големите каменни плочи бяха твърди и студени, но аз затворих очи. Заспях ли, щях да съм далече от тази зловеща стара къща и се чувствах напълно уверен, че ще да се събудя точно преди полунощ.
Обикновено заспивам лесно, но сега беше различно. Не преставах да треперя от студ, а вятърът започваше да блъска стъклата на прозорците. От стените се носеха и шумолящи, и потропващи звуци. Просто мишки – повтарях си. Определено бяхме свикнали с тях във фермата. Но после, внезапно, от някъде долу в дълбините на тъмната изба се разнесе стряскащ нов звук.
Отначало беше слаб и ме накара да напрегна слух, но постепенно се усили, докато вече не се съмнявах какво чувам. Долу в избата ставаше нещо, което не би трябвало да се случва. Някой копаеше ритмично, обръщайки тежката пръст с остра метална лопата. Първо се разнесе стърженето на металния ръб, удрящ се в каменна повърхност, последвано от тих, жвакащ, всмукващ звук, когато лопатата се заби дълбоко в тежката глина и я освободи от пръстта.
Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бяха затаили дъх. Знам, че аз бях.
Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци, с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха...
Някой се изкачваше по стълбите от избата.
Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп, все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши.
Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?
Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво...
Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.
И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.
Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.
– Кой е там? – попитах. – Кой е там? – с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.
Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.
– Кой е там? – провикнах се отново.
Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо, и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.
В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.
Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите – тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.
Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: "Няма покой за грешниците". Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.
Отначало беше слаб и далечен – някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.
Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.
А после, изведнъж, всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас – глас, който разпознах.
– Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!
Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.
– Бързо, Том, бързо! – извика мама. – Не ме карай да чакам.
Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: "Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука..."
Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?
– Хайде, Том! Пусни ме вътре! – обади се отново гласът.
Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.
Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.

*

Когато Прогонващия духове ме изведе през задната врата на къщата, видях, че градината беше много обширна, много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън през живия плет.
Тръгнахме на изток, примигвайки на ранното утринно слънце, докато стигнахме широка ливада. Предната вечер си бях помислил, че градината е изцяло заобиколена от живия плет, но сега осъзнах, че съм сбъркал. В плета имаше пролуки, а точно напред беше гората. Пътеката от бял чакъл разделяше моравата и изчезваше в дърветата.
– В действителност има повече от една градина – каза Прогонващия духове. – Три, всъщност, и до всяка се стига по пътека като тази. Ще погледнем първо източната градина. Достатъчно безопасна е, когато слънцето е изгряло, но никога недей да вървиш по тази пътека след мръкване. Е, освен ако нямаш много добра причина и със сигурност никога, когато си сам.
Нервно последвах Прогонващия духове към дърветата. В края на моравата тревата беше по-висока и осеяна с диви зюмбюли. Харесвам дивите зюмбюли, защото цъфтят през пролетта и винаги ми напомнят, че дългите, горещи дни на лятото не са твърде далече, но сега едва ги погледнах втори път. Сутрешното слънце беше скрито от дърветата, а въздухът внезапно беше станал много по-хладен. Това ми напомни за посещението ми в кухнята. Имаше нещо странно и опасно в тази част на гората и сякаш постепенно ставаше по-студено, колкото по-навътре отивахме в дърветата.
Високо над нас имаше гнезда на врани и от острите, гневни крясъци на птиците ме побиваха много по-силни тръпки, отколкото от студа. Бяха музикални кажи-речи, колкото тате, който имаше навика да почва да пее, щом стигнехме до края на доенето. Вкиснеше ли се някой път млякото, мама обвиняваше него.
Прогонващият духове спря и посочи към земята на около пет крачки напред.
– Какво е това? – попита той, с глас съвсем леко по-силен от шепот.
Тревата беше напълно окосена и в центъра на голямата "кръпка" гола земя имаше надгробен камък. Беше вертикален, но наклонен леко наляво. На земята пред него, шест фута пръст бяха оградени с бордюр от по-малки камъни, което беше необичайно. Имаше обаче и нещо друго, още по-странно: най-отгоре върху участъка от пръст и прикрепени с болтове към външните камъни, лежаха тринайсет дебели метални решетки.
Преброих ги два пъти просто за да съм сигурен.
– Е, хайде момче – зададох ти въпрос. Какво е това?
Устата ми беше толкова суха, че едва можех да говоря, но успях да изпелтеча три думи:
– Това е гроб...
– Добро момче. Уцели от първия път. Да забелязваш нещо необичайно? – попита той.
Дотогава вече въобще не можех да говоря. Затова просто кимнах.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
– Няма от какво да се страхуваш. Това е просто една мъртва вещица и доста немощна при това. Погребали са я на неосветена земя извън един църковен двор, на не много километри оттук. Но тя все успявала да издрапа на повърхността. Нахоках я едно хубавичко, но тя не щеше да слуша, затова се погрижих да я доведа тук. Това кара хората да се чувстват по-добре. Така могат да продължат спокойно с живота си. Не искат да мислят за такива неща. Това е наша работа.
Кимнах отново и внезапно осъзнах, че не дишам, затова поех през зъби дълбока глътка въздух и напълних дробовете си. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, заплашвайки да изхвръкне всеки момент, и треперех от глава до пети.
– Не, сега тя не създава големи тревоги – продължи Прогонващия духове. – Понякога, по пълнолуние, можеш да я чуеш как се размърдва, но й липсват сили да излезе на повърхността, а железните решетки и без друго биха я спрели. Но там по-надалече в дърветата има по-лоши неща – каза той, като посочи на запад с кокалестия си пръст. – С още двайсетина крачки можеш да стигнеш дотам.
По-лоши? Какво можеше да бъде по-лошо? Чудех се, но знаех, че и бездруго нямаше да ми каже.
– Има още две вещици. Едната е мъртва, а другата е жива. Мъртвата е погребана вертикално, с главата надолу, но въпреки това един-два пъти всяка година трябва да изправяме решетките над гроба й. Просто стой надалече след смрачаване.
– Защо са я погребали надолу с главата? – попитах.
– Това е добър въпрос, момче – рече Прогонващия духове.
– Разбираш ли, духът на една мъртва вещица е това, което обикновено наричаме "обвързан с костите". Те са хванати като в капан в костите си и някои дори не знаят, че са мъртви. Първо пробваме да ги погребем нагоре с главата и за повечето това е достатъчно. Всички вещици са различни, но някои са наистина упорити. Все още свързана с костите си, вещица като тази усилено се мъчи да се върне в света. Сякаш искат да се родят отново, затова трябва да ги затрудняваме и да ги погребваме обърнати иначе. Не е лесно да излязат с краката напред. Понякога човешките бебета имат същия проблем. Но тя все още е опасна, така че стой надалече.
Гледай да не се доближаваш до живата. Тя ще е по-опасна мъртва, отколкото жива, защото на толкова могъща вещица изобщо няма да й е трудно да се върне в света. Точно затова я държим в яма. Казва се Майка Молкин и си говори сама. Е, всъщност е по-скоро шепот. Тя е истинско олицетворение на злото, но е в ямата си отдавна и по-голямата част от силата й е попила в земята. Страшно би й харесало да се докопа до момче като теб. Така че стой надалече. Обещай ми сега, че няма да се приближаваш. Да те чуя как го казваш...
– Обещавам да не се приближавам – прошепнах, чувствайки се неспокоен заради цялата история. Струваше ми се ужасно, жестоко, да държиш което и да е живо същество – дори една вещица – в земята, и не можех да си представя мама да хареса особено много тази идея.
– Това се казва добро момче. Не искаме повече произшествия като онова тази сутрин. Има и по-лоши неща от това, да получиш шамар зад врата. Далеч по-лоши.
Вярвах му, но не исках да слушам за това. И все пак, той имаше да ми показва други неща, така че ми бяха спестени още стряскащи думи от негова страна. Изведе ме от гората и закрачи към друга ливада.
– Това е южната градина – каза Прогонващия духове. – И тук не идвай след мръкване. – Гъсти клони скриваха бързо слънцето, а въздухът постепенно ставаше по-хладен, затова разбрах, че се приближаваме към нещо лошо. Той спря на десетина крачки от голям камък, който лежеше проснат на земята, близо до корените на един дъб. Покриваше участък, малко по-широк от гроб, а ако се съдеше от частта над земята, камъкът беше и много дебел.
– Какво мислиш, че е погребано отдолу? – попита Прогонващия духове.
Опитах се да си придам увереност:
– Друга вещица?
– Не – каза Прогонващия духове. – За вещица не ти трябват толкова много камъни. Желязото обикновено върши работа. Но създанието тук отдолу може да се измъкне през железни решетки, докато мигнеш. Погледни внимателно камъка. Можеш ли да видиш какво е издълбано върху него?
Кимнах. Разпознах буквата, но не знаех какво означава.
– Това е гръцката буква "бета" – каза Прогонващия духове. – Това е знакът, с който обозначаваме богърт. Диагоналната черта означава, че е бил изкуствено прикован под този камък, а името отдолу ти казва кой го е направил. Най-долу вдясно е римската цифра "едно". Това значи, че съществото е богърт от първа степен и е много опасно. Както споменах, използваме степени от едно до десет. Помни това – някой ден може да ти спаси живота. Десета степен е толкова слаба, че повечето хора дори не биха забелязали присъствието й. Първата степен може
като нищо да те убие. Струваше ми цяло състояние да уредя да донесат този камък тук, но си заслужаваше всяко пени. Сега този богърт е обвързан. Изкуствено пленен е и ще си стои там, докато Гавраил надуе рога си.
Има много неща, които трябва да научиш за богъртите, момче, и ще започна обучението ти веднага след закуска, но има една важна разлика между онези, които са обвързани, и онези, които са свободни. Един свободен богърт често може да пътува на мили от дома си и ако има подобна склонност, да върши безкрайни пакости. Ако някой богърт е особено пакостлив и отказва да се вразуми, тогава наша работа е да го обуздаем. Ако го сторим добре, наричаме това "изкуствено обуздан богърт". Тогава изобщо не може да помръдне. Разбира се, далеч по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Внезапно Прогонващия духове се намръщи, сякаш си беше спомнил нещо неприятно.
– Един от чираците ми попадна в сериозна беда, докато се опитваше да обуздае един богърт – каза той, поклащайки печално глава, – но тъй като е едва първият ти ден, още няма да говорим за това.
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: един гост