Излетът
Тази седмица беше последната от продължаващата вече повече от месец строителна сага. Трябваше да приключа с кофража до петък и да налеем затварящата плоча. След това имах две седмици свободни от работа по ямата, докато стегне бетонът и двудневни финални усилия по разваляне на кофража и зариване на готовия септичен саркофаг. Понеделнишкият предиобед посветих на попълване на екипировката. Трябваше ми нова тесла и още чифт ръкавици. Качих в колата и електрическия трион и така подготвен, яхнах Полото, пожелах си успех и подгоних пътя, нахъсван от изпълненията на Стиви Рей Вон. Умишлено бях отлагал решението за днешната среща. Разчитах на импровизаторските си способности. Докато пътувах, отново претеглих всички „за“ и „против“ и въпреки това, вече пресичах Г. без да съм наясно с желанията си. Пътувах по обичайния маршрут, пресякох моста и стигнах кръстовището, което разделяше пътя на две, към болницата и към гимназията. Без никаква мисъл, импулсивно, навих волана надясно и поех към гимназията. Беше вече около 4 часа и разчитах, че няма да ме чакат до това време, което пък ще послужи за оправдание, ако някога се наложи, че все пак съм изпълнил ангажимента. Спрях, подминавайки малко задния вход, нарамих лаптопа и след като заключих колата, изкачих стъпалата към площадката. Вратата беше затворена, но не беше заключено. Влязох и се озовах във фоайе, от което тръгваше коридор наляво към основната сграда и коридор направо към физкултурния салон. Тръгнах по него, отминах вратата с надпис „Библиотека“ и се спрях пред следващата врата. Действително имаше табелка „Заместник-директор“ и отдолу с по-ситен шрифт – Екатерина Иванова. Ослушах се, но не дочух никакви признаци за присъствие и все пак почуках и натиснах дръжката. Вратата се отвори и аз се озовах на прага на една сравнително голяма стая. В лявата част беше оформен ъгъл за гости с кожен диван, два фотьойла и ниска маса. В дясната част имаше голямо директорско бюро, с вече задължителните монитор, клавиатура и мишка, две купчини папки и разни канцеларски принадлежности. Голяма библиотека, натъпкана с книги, завършваше обзавеждането. Зад бюрото седеше новото ми петъчно запознанство и гледаше над очилата си към вратата.
- Значи все пак успяхте. – проговори тя, не скривайки недоволството си.
- Съжалявам, наложи се да пазарувам в последния момент и това ме забави. Дано не съм нарушил графика Ви.
- Няма да крия, че съм разочарована. Очаквах Ви по-рано, но пък успях да приключа със задачите, така че не Ви се сърдя. Заповядайте, не стойте на вратата.
Казвайки последното, хубавата Екатерина излезе зад бюрото и тръгна към вратата. Беше с официален черен костюм, пола до коленете и сако, закопчано до последното копче. Отдолу се виждаше бяла копринена блуза, също закопчана до яката, нямаше украшения по себе си, косата й бе прибрана в стегната прическа. „Да, това е портретът на сериозна дама, на висок административен пост. Тук няма място онази подканяща фриволност в облеклото и държането.“ – помислих с известно възхищение.
- Настанявайте се. – посочи ми към къта за гости и добави – аз ще отскоча до учителската стая, там е кафе-машината. Имаме и машина за напитки. Искате ли да Ви донеса нещо безалкохолно?
- Много Ви, благодаря. Една кола бих изпил без да се замислям. Но кафето ще откажа, не пия кафе. Ако случайно Ви се намира чай – с удоволствие.
- Чай с кола? Странна комбинация. Ще погледна дали колежките са оставили някакъв чай. Връщам се след малко.
Разположих се в единия фотьойл и загледах през прозореца. Предвид посрещането, не очаквах срещата да продължи дълго, затова подредих мислено задачите до края на деня. Почукване на вратата ме извади от временното отсъствие, станах и отворих. Екатерина държеше поднос с двете си ръце и това беше причината за почукването, осъществено от крака й, обут в изящна обувка. Помогнах й да сервираме напитките. Беше направила чай в една порцеланова чаша, както и кафе в подобна по размер, носеше две бутилки кола, две пластмасови чаши, пластмасови бъркалки и няколко пакетчета захар. Отиде до бюрото и взе оттам пепелник и цигари със запалка. Настани се на дивана, прехвърляйки крак върху крак и запали цигара. Имаше малка, но многозначителна промяна във външния й вид. Сакото бе разкопчано, заедно с блузата под него по начин, който показваше дискретно, така развълнувалите ме форми от петъчната вечер.
- Можете да запалите. – посочи към цигарите тя. – Аз не пуша много, но с кафето задължително.
- Благодаря, не пуша. Но не се притеснявайте – изпреварих извиненията – аз съм гостенинът и ще се съобразя.
- Все пак трябваше да попитам, но обещавам, че няма да пуша повече. Е, разкажете ми нещо за Вас. Какво Ви води по този край?
Разказах накратко историята за септичната яма и обясних причините за ежеседмичните пътувания в тази посока.
- Така че тази седмица финализирам работата и след още две, ще прережа лентата на обекта. – завърших аз. – Както виждате, нищо интересно. Работа.
- Напротив, за мен е интересно как така работите сам. Дори да се справяте с работата, не Ви ли липсват хората, по цял ден без да продумате с някой. Аз ще умра в такава ситуация.
- Свикнал съм. Не ми тежи. А имам достатъчно занимания, които не разрешават на скуката да надделее.
- Хм, ще си помисли някой, че бягате от жена си. Виждам, че сте семеен. Нали не са толкова страшни нещата? – каза тя през смях. – Не се засягате, нали?
- Не, напротив. Предпочитам този начин на разговор. Не, не бягам от жената. На години като моите, по-скоро целодневното стоене до полата й ще се стори подозрително.
- Добър отговор. А децата? Имате ли деца?
- О, семейството ни вече наброява само 2 души. Двете птички отлетяха от гнездото и вече са самостоятелни. Затова и ние с Госпожата гледаме да не си омръзваме прекалено.
- А няма ли да се появят съмнения в Госпожата, както я наричате, в лоялността на брачния партньор?
- Започнахме интересен разговор. Но ако действително Ви интересува, мога да споделя философията си за брачния живот.
- Разбира се, че ми е интересно. Може би ще науча и аз нещо от човек със солиден стаж, като вашия.
- Оценявам иронията Ви, но действително почти 30 години брак са сериозен стаж. А Вие, предполагам, сте още в началото, нали?
- Не точно.
- В смисъл?
- Имах краткотраен брак, от тогава е и детето ми. С Иванов живеем, както сега е разпространено, на съпружески начала.
- Не разбирам. Носите фамилията му без брак?
- Не, – разсмя се тя. – съвпадение във фамилиите. Чиста случайност. Избягахте от въпроса. Каква е Вашата философия за брака?
- Ще Ви кажа, ако и Вие споделите Вашата.
- Имаме сделка. – каза тя и загаси цигарата в пепелника.
- Добре. Няма нищо специално в тази философия. Привърженик съм на схващането, че бракът е по-устойчив ако е базиран на взаимното уважение и зачитане на партньорите. Няма нищо по-нестабилно, според мен, от брак, сключен от двама влюбени. Ромео и Жулиета никога нямаше да станат добри съпрузи. Може би и затова Шекспир е решил така съдбата им. Шегувам се, разбира се. Любовта е желано чувство, когато двама души решат да се съберат, но не е задължително. Ако чувствата са искрени, ще им помогне да преодолеят охлаждането, което неминуемо настъпва. И тогава остава това, което казах в началото.
- Приличаме си. Да, наистина. Моите схващания са подобни. Преживях един кратък брак по сметка, от който остана така желана придобивка – синът ми. Това е съществото, което най-много обичам. И не се нуждая от съпруг за да го отгледам и да му осигуря бъдещето.
- Тук бих поспорил. Ако съжителството на съпружески начала е едно разумно състояние, близко е до моите разбирания и го подкрепям, когато се появи дете, нещата вече се променят. Според мен, най-нормалната обстановка за израстването и възпитанието на детето е когато около него са двамата родители. Може единият да е в пасивна позиция, да не участва в ежедневните грижи по ред причини, но самото му присъствие влияе благотворно. Липсата на някой от родителите се отразява неизменно в психиката на детето. Не го казвам, защото знам или съм чел много по въпроса, а от личен опит. Преживял съм го и затова се зарекох моите деца никога да не попадат в такава ситуация. Затова, когато казвам, че съпрузите трябва да уважават желанието на партньора, да има свой живот, то когато се появят децата, той трябва да е съобразен с този факт и да не торпилира връзката. А това не може да се гарантира при съжителството на съпружески начала.
- Може би сте прав. Действително колкото и добри възпитателки да сме с майка ми, защото двете си помагаме много в тази задача, няма как да заменим в някои отношения мъжкото присъствие. На тази възраст, той е в 6 клас, може би още не се чувства така силно, но вече влиза в пубертета и би било хубаво някои неща да не ги научава от приятелите си.
- Това имах предвид. Но не искам да се явявам Ваш ментор в случая. Сигурно сме различни хора и по различен начин разбираме света.
- Определено. – тя запали нова цигара и допи кафето. – А Вие, като заговорихте за личен живот на партньора, имали ли сте връзки извън брачната?
- Не знам какво влагате в понятието връзка. За мен това означава близко приятелство с даден човек, съпроводено с определени чувства и интимни моменти, което не е краткосрочно събитие. Докато събиране за една нощ, или за седмица, или месец, с цел споделяне на леглото, наричам авантюра. Имал съм и двете. Като трябва да отбележа, че авантюрите ми не са били безразборни, т.е. да се стреля по всичко което лети. Трябва да го има все пак моментът на харесване и привличане.
- Боже мой, събудихте любопитството ми. Няма ли да ми разкажете за Вашата връзка? Сигурно е било нещо много романтично.
- Не. Имаше преди доста време един популярен български филм. В една от сцените, главният герой отговори на подобна молба, че има основен принцип, пред жена да не говори за чувствата и преживяванията на друга жена. Много ми хареса тогава тази реплика и я приех за свой принцип. Ще ме извините, но не мога да удовлетворя любопитството Ви. Както предполагам ще отговорите и Вие на мой въпрос за подобни преживявания.
- Поставихте ме на място. Искате ли още чай? Аз ще отида да си направя още едно кафе.
- С удоволствие.
Екатерина взе двете чаши и се върна след около 15 минути с горещите течности. Седна и запали нова цигара, погледна ме и като се засмя каза:
- Много съм нетактична. Обещах Ви да не пуша повече, но непрекъснато злоупотребявам.
- Едва ли е добър вариантът, ако сега излезете в коридора и си говорим през вратата. На тръгване, ще спра в гората да си направя възстановителна процедура.
- Не, не, няма да страдате заради мен. – и тя загаси цигарата. – Знаете ли, вчера бях тук за да подготвя материалите за днешното празненство и се обадих на библиотекарката дали има при нея „Война и мир“. Тя ми каза, че в един шкафовете в хранилището лежат отдавна книги от Толстой, Пушкин, Горки и др. Били подарени някога от някого, но тъй като са на руски, никой не ги търсел и ги прибрали в този шкаф. Взех ключа, разрових се и ги намерих. Извадих цяла поредица от произведения на Толстой, но не ми остана време да ги погледна. Само ги забърсах и ги сложих в моята етажерка. Искате ли да проверим дали са с илюстрации. Може би тази, която сте гледали е в някои от тези издания.
- С удоволствие.
Станахме и отидохме до етажерката. Действително, на един от рафтовете имаше поредица от събраните съчинения на Толстой. Тя свали първия том и започна да го прелиства. Стоях зад гърба й и се наслаждавах на фигурата пред мен, като от време навреме отговарях кратко на някой въпрос. Чувствах как започва да се пали огънят в тялото ми. Някъде в четвъртия или в петия том, открихме първите 4 части на „Война и мир“. Изданието съдържаше оригиналните илюстрации, погледнахме списъка и открихме илюстрацията с Елен. Намерихме страницата. След кратко мълчание чух Екатерина да казва:
- Признавам, че не бях виждала тази картина. Наистина Елен е великолепна.
Сега беше моментът да проверя верността на предположенията си за причината за тази визита. Обхванах с двете си ръце кръста й и ги сключих на корема, като леко я придърпах към себе си и прошепнах на ухото й:
- А приликата Ви с нея е неоспорима.
Не бях сбъркал. Тя се притисна към мен и сложи глава на рамото ми. Закачливата усмивка на леко отворените устни и блесналите очи бяха доказателство за правотата ми. Допрях устните си до нейните и след миг ги впихме в страстна целувка. Придвижих ръцете си нагоре и притиснах гърдите й. Използвах една пауза между целувките, взех книгата от ръцете й и я поставих на етажерката. Разкопчах сакото и блузата и бръкнах с едната ръка в големия сутиен. Трябваше ми ръка с двойно по-голяма шепа за да събера толкова плът. Хванах щръкналото й зърно и започнах нежно да го масажирам. С другата ръка я галех по корема, а тя, обхванала с двете си ръце моя задник, търкаше своя в слабините ми. Помогнах й да свали дрехите си, същото направих и аз, без да променяме разположението на телата. Докато се събличаше, оцених фигурата й и си казах със съжаление, че след три-четири години това, все още стегнато тяло, няма да е приятна гледка. А гърдите й, освободени от сутиена, наистина бяха внушителни, достигайки почти до корема. Възбудата и в двамата катереше върхове. Прошепнах в ухото й да легне по корем на бюрото, което тя изпълни без никакви протести. Задникът й се повдигна и хващайки я с две ръце за кръста, проникнах в нея. И двамата бяхме превъзбудени, така че този сеанс не продължи дълго. Помогнах й да се изправи, продължавайки да галя нежната кожа по гърба. Тя ме хвана за ръката и ме поведе към дивана. Бутна ме да седна, след което ме възседна и сключи ръцете си зад врата ми. Тялото й показа завидна гъвкавост, независимо от размерите си. Този път и двамата свършихме почти едновременно. Тя остана още известно време в тази поза, като не спирахме да се галим и целуваме. Най-накрая слезе и се разположи до мен, сложила глава на гърдите ми.
- Хубаво беше, – каза Екатерина с усмивка на уста – особено онова, което направихме на бюрото. Не бях го правила досега по този начин.
- За мен беше фантастично. – добавих и аз. – От дълго време не съм се чувствал толкова блажен.
- Ясене, … - започна тя и се разсмя – … гледай как едно чукане премахва моментално учтивата форма. Просто несъзнателно изрекох името ти, нали нямаш нищо против. – каза закачливо и погали бузата ми. - Когато пристигнахме преди близо година с Иванов и бяхме въведени в приятелския кръг, когото видя в петък, си мислех, че ще умра от скука тук. Мъжете говорят предимно за работа и лов, а от жените се сближих единствено с Дора, кметицата. Сигурно ще ме помислиш за сноб, но другите като че ли не са на нивото ми. Не че Дора е, тя е много глупава жена, но когато съм с нея, онзи мизерник Кирилов, не ми досажда. Той се опита в началото да ми се натресе, почти всяка вечер е у нас, говорят с Иванов по техните дела, и когато съм там, постоянно точи лиги, зяпа ми циците, а веднъж за малко да ме хване за задника. Това ме вбеси и го отрязах на момента. Вдигнах един скандал на Иванов и сигурно е говорил с него, защото повече не се повтори. След това Иванов ми каза, че двамата с Дора са любовници и затова общувам с нея. Изглежда е разбрал, че зная и стои настрана. Когато ти се появи онзи ден и особено като чух, че имам срещу себе си човек, който не е безразличен към литературата, те пожелах. Да, може би в това отношение приличам на Елен, но споделям напълно отношението ти към подобни истории. Искам мъжът, с когото ще правя любов да не ми е безразличен.
- Благодаря ти, Елен, о … извинявай, грешка на езика.
- А-а-а, не се извинявай. Това ми хареса.
- Исках да те попитам, какво правиш все пак в този град?
- Кариера, Ясене, кариера. Когато изритах онзи некадърник, мъжа ми, и детето навърши 3 години, решихме с майка ми да си поделим грижите. Аз се хванах да преподавам руска литература. После се сближихме с Иванов, той направи голяма услуга на баща ми и покрай тази случка идваше често у нас. Не е красавец, нито блести с някакъв ум - ченге, но пък природата го е надарила. Приех го в леглото си и след време решихме да живеем заедно, но изрично му заявих, че съжителството ще е без никакви ангажименти. Обезпечена съм материално и това ми позволява да държа на независимостта си. Преди около година и половина направил някакъв гаф в службата и тогава получи от Кирилов покана да заеме мястото му в Г. Сигурно са се познавали преди това и за да не го изгонят, онзи го прибра тук. Тогава ми предложи да дойда с него, имало директорско място в местната гимназия и след като размислих реших да приема. Имах вече няколкогодишен опит, като учителка, сега се отваряше случай да се запозная отблизо и с администраторската дейност. Ще понатрупам опит, след което ще се прехвърля в министерството. Имам необходимите връзки и познанства и няма да представлява трудност, но не искам да отида там като нечие протеже, което е топлило няколко кревата за да се добере до мястото. Имам свои идеи в тази област и искам да ги приложа в практиката, затова трябва да съм подготвена. Аз почти не стоя в Г., пътувам постоянно до София и обратно, но не ми тежи.
Слушах кратката й изповед, играейки си със зърното на гърдата й
- Недей така, възбуждаш ме, а трябва да тръгвам вече – каза тя отстранявайки ръката от себе си, целуна ме, стана и започна да се облича.
Облякох се и аз и седнахме на дивана да допием напитките.
- След хубав секс – палейки цигара започна Екатерина – винаги ставам словоохотлива. Изповядах ти се, въпреки, че за пръв път сме заедно. А ти обратно. Мълчиш. Дори когато влезе днес и седяхме тук, като изключа два-три погледа към деколтето ми, държеше се сякаш съм ти безразлична. А после се оказа толкова горещ партньор. Не мога да те разбера. Искам да ми отговориш честно: имаш ли желание да се видим пак?
- Да, Елен.
- Добре. Аз също. Но искам да приемеш някои правила. За мен е много важно.
- Цял съм в слух.
- Първо: ще ми оставиш телефона си и ще се договорим, че само аз ще те търся. Второ: никакви сантименталности, никаква игра на влюбени, просто хора, които се срещат за да си доставят удоволствие. И трето: максимална дискретност. Съгласен ли си?
- Да, Елен.
- Чудесно. Е, да ставаме, ела ще те изпратя.
Продиктувах й номера на телефона си и тя ме изпрати до входната врата. Преди да отворя, хвана главата ми с две ръце, целунахме се продължително, след което добави:
- Чао, засега. Ще ти се обадя скоро. И продължавай да ме наричаш Елен, но само когато сме двамата.
Излязох от училището и поех към колата. Беше притъмняло навън и улицата беше пуста. Вървях към колата, а в главата ми един заядлив глас не ме оставяше на мира: „Бягай сега и си поръчай една тениска с надпис ЖИГОЛО и започвай да обикаляш града. А може и сайт да си направиш с дискретна стая за чат, където да уговаряш срещите с клиентките. Нещастник.“ Запалих колата и след половин час вече разтоварвах багажа и се подготвях за утрешния ден.
На следващия ден се захванах здраво за работа. Спореше ми и успях да направя основната конструкция. Бях донесъл 5 платна, но геометрията на отвора позволи да поставя само 2. Останалата част трябваше да запушвам с наличния дървен материал. Седнах пред чаша бира да анализирам ситуацията. Имах подходящия материал и като прибавя изработката на външната рамка и укрепването й, не би трябвало да ми отнеме повече от ден завършването на кофража. Един ден за арматурата и в петък можех да мързелувам и да събирам сили за финалния спринт през уикенда. Това малко възстанови самочувствието ми, силно пострадало от вчерашната среща. Малко странно наистина, всеки друг на мое място би се почувствал повече мъж след подобно завоевание. Аз обаче не го приемах по този начин. Дори във времето на тютюневия размисъл стигнах до решението да прекратя тази авантюра. Не знам доколко бях искрен, но ми се струваше, че бих могъл да го направя. Налях си втора чаша бира, като бонус за успешния ден и погледнах телефона. Имаше две обаждания от Владимира, като второто беше само от преди половин час. Мамка му. Погледнах часовника. Показваше 6 и половина, време в което тя не би трябвало да е на работа. Намалих радиото, заех любимата си поза с крака на масата и набрах номера й. След третото позвъняване от другата страна се чу гърлен глас:
- Добър ден, Фондация „Грижа за човека”. С какво можем да Ви бъдем полезни?
Вече отварях уста да промърморя някакво извинение, но нещо в гласа ме накара да задържа разговора:
- Добър ден. Взех телефона от вашия сайт. Бих искал да се погрижите за един човек. – започнах с внимателен глас.
- Това е целта на Фондацията. – продължи същият глас, но вече нямах съмнения в принадлежността му. – Каква да бъде грижата: руса или брюнетка.
- Затруднен съм. Каталогът на грижите ви не се отваря и не мога да направя своя избор. Бихте ли ми помогнали?
- Разбира се. Но длъжна съм да Ви предупредя, че стойността на един импулс е 8 лв. без ДДС.
- О, мислех, че сте организация с идеална цел и функционирате чрез дарения.
- Точно така, господине. И дори за улеснение на дарителите изпращаме наши служителки на място и с тях се договаря размерът на дарението, като ние предлагаме някои базови стойности.
- Разбирам. Добре, ще бъда кратък. Разполагате ли в момента с червенокоса грижа, с опит в данъчното законодателство?
- Само да погледна. Имате късмет. Сега ще Ви свържа, изчакайте няколко секунди. Зърррр. Добър ден, Вие се свързахте с червенокоса грижа, с опит в данъчното законодателство. Мога да Ви предложа опит и в други ресори, но това зависи от размера на дарението.
Тук плисна познатият приятен смях и след секунда зазвъня и нормалният глас на Владимира:
- Заклех се, след като не отговори на обажданията ми, да не те търся повече, докато ти не позвъниш, … но щях да ти звънна пак към 8 часа.
- Е-е-е, Влади ти ли си? А аз си помислих, че ударих джакпот с тази фондация.
- Лъжец. Позна ме веднага.
- Бих те разпознал сред милиони гласове. Особено когато името ти е изписано на дисплея.
- С теб не мога да разговарям нормално. Караш ме да се хиля непрекъснато. Кажи сега какво те мъчи?
- Уф, трябваше да изчакаш да звънна поне два пъти. Сега забравих за какво ти се обаждам.
- Може би за да ме питаш какво става с обещанието?
- Точно така. Господи, как бързо остарявам. Не помня вече и три минути.
- Ах, горкичкият. Ще ти трябват хапчета за досещане, само да не ги объркаш.
- Значи го знаеш този анекдот. А аз го пазех за гвоздей в програмата. Добре, сериозен съм. Има ли решение, което трябва да чуя?
- Има. Всички мисли на Владимира стигнаха до консенсус, че утрешният ден е подходящ за изпълнение на обещанието. Иначе, трябва да се отложи за следващата седмица.
- Влади, наистина ли? Чудесно. Утре ще бъде един превъзходен ден. Кога да те чакам или да дойда да те взема?
- Не, не. Ще дойда с автобуса на мината, който превозва редовната смяна в 8 часа. Не ми се иска да виждат колата ми пред вас. Предполагам, че ще успея да хвана обратно следобедния автобус в 6.
- Разбира се. Никакви проблеми. Значи, да те чакам в 8?
- По-скоро в 8 и 30. И да не те заваря в леглото.
- Обиждаш ме. Ще спя на портата за да не пропусна пристигането.
Разделихме се с пожелания за спокойни сънища. Станах и започнах да обикалям „столовата“. Не можех да си намеря място. Но вече се мръкваше, затова бързо се подложих под чешмата, след което продължих по вечерната програма. Нямах търпение да дойде следващият ден, затова легнах рано, изключвайки всички дразнители, пречещи на бързото заспиване.
(Следва продължение)
Станах два часа по-рано. Направих чай, разчистих и подредих коридора и малко преди 8 слязох в „столовата“. Бях взел един голям нож, който носех в кожена кания на кръста. Този съвет възприех от дядо ми. Казваше, че един нож винаги е полезен в планината, както кожухчето и манерката с вода. Приготвих едно малко одеяло, вързано на руло и бутилка с вода. След около половин час видях фигурата й да изкачва черния път от площада. Посрещнах я на портата и седнахме да изпием чаша чай. Беше в клин, прилепнал по тялото, пуловер и суичър. Косата й скрита под бейзболна шапка, беше хваната на малка плитчица. Новата фризура бе съкратила дължината на косата и конската опашка се бе трансформирала в това опашле. Обута в кларкове, със слънчеви очила и раница на гърба, пред мен седеше турист от рекламен билборд.
- Какво има в раницата? – попитах докато пиехме чая.
- Два сандвича, термос с кафе, бутилка вода и дамски принадлежности.
- Нали знаеш, че отиваме в планината, а не на коктейл. Едва ли на мечката ще й направи впечатление дали си гримирана или не.
- Мечка ли? Ти не каза за нищо такова. Щях да взема по-голямата кутия с гримове.
- Добре, добре, тя ще е моя грижа. Ще допълня екипировката с тази бутилка вода и ще вържа одеялото към раницата. И аз ще я нося за да можеш да бягаш по-бързо.
- Ясене, не можеш да ме уплашиш. Ако имаше мечка, досега нашата славна дружинка от Г. щеше да ни я е сервирала. Те са велики ловци, особено като седнем на масата при Рени. А и ти носиш голям нож. Ще ни заобикаля отдалече.
- Добре, тръгваме.
Затворих и заключих навсякъде, след което поведох групата ни от двама човека през един проход, оставен в зида, в задната страна на местото. Излязохме на черния път, катерещ върха пред нас и като й посочих къде трябваше да стигнем, поехме по нагорнището. Стараех се да се движим по-бавно от обикновено, без излишно напрежение, тъй като не само, че пътят беше дълъг, но не познавах и възможностите на спътника си. Владимира имаше стегнат силует, въпреки майчинството, което говореше за спортна младост. Но явно не е продължила дълго тези занимания, тъй като липсваше отпуснатата плът и несъразмерната фигура, характерни за бившите активни спортисти. Вървеше леко, като спираше от време на време и ме подиграваше за изоставането ми. Не следвахме извивките на пътя, а вървяхме по козарските пътеки, като понякога се налагаше да разчиствам с ножа храстите, тъй като отдавна нямаше движение по тези места. След малко повече от час стигнахме до прохода между двата хълма. Слънцето вече припичаше приятно и въпреки прогнозата за разкъсана облачност, силно се надявах да продължи така през целия ден. Направихме кратка почивка, през която Влади се подкрепи с чаша кафе, а аз й обясних, че няма достъп от тази страна на баира, затова трябва да преминем през прохода и да подходим от другата страна. Успокоихме дишането, облякохме отново връхните дрехи и навлязохме в прохода. Тук слънцето не проникваше и беше доста усойно. Показах й стария летен овчарник, който вече беше полуразрушен, разказах няколко случки от старо време, чути от дядо ми и след още толкова време вече се катерехме по пътеката към върха. Стигнахме билото на хълма по обедно време. Това беше една сравнително голяма, равна площ, с разхвърляни тук там камъни, някои от които наподобяваха части от зид. Виждаха се и на различни места разкопани ями, оставени от иманяри, но трябваше голямо въображение за да възстановиш мислено някаква постройка на това място. Обиколихме хълма набързо и застанахме на едно обрасло с трева петно, откъдето гледката беше възхитителна. Започнах да обяснявам на Владимира кои са населените места, пръснати на юг и на север. Поне тези, които познавах.
- Ето го долу селото, проснато по склона. Виждаш ли мината докъде е стигнала. Когато започваха да ровят в началото, багерите работеха в самото село. Ей тази група дървета, която се вижда сега. Добре е, че все пак залесяват изоставените табани. Онези блокове са общежитията за част от миньорите. На времето С. беше по-малко от нашето село. След това разровиха наоколо, пуснаха влака и го провъзгласиха за град. Вдясно от него, онези къщурки са на две сръбски села. А ей там, - посочих наляво - село Р., това което стои между града Г. и село Г. Погледни сега назад. Вижда се само село С. Там организираха ежегодните свиждания и опашките от коли започваха чак от вашия град. Заради няколко дъвки, евтини дънки и течен шоколад. Колко изолирани от света бяхме.
- Знам, Ясене. Идвахме веднъж със семейството. Въпреки, че съпругът ми имаше специален пропуск, едвам се добрахме до селото. Никога повече не пожелах да отида.
За първи път Владимира спомена за семейството си. Смених темата за да не се чувства неудобно.
- Погледни сега насам. Виждаш ли онзи хълм, обрасъл с дървета, ето там зад пътя. Местните му казва Рида. Там съм живял доста време.
- Моля те, разкажи ми. Леля Лалка ми спомена, че сте били единствените жители там.
- Така беше. Живял съм там до шестгодишна възраст, период, който смътно си спомням. След като започнах училище, всяко лято прекарвах тук. Може би оттогава съм оформил характера на единак. Дядо и баба бяха по цял ден на работа, а аз рядко ходех с тях. Скучно ми беше. Предпочитах да обикалям местността. Познавах всеки камък наоколо, чак до реката. Открих една малка пещера, оттук не се вижда хълма, където си направих леговище и се изживявах като Робинзон. Беше много хубаво и много самотно. Цяло събитие ставаше, когато пощаджията идваше до Рида. Баба и дядо рядко получаваха поща, а ако това се случеше, носеха им я на нивите, където работеха. Веднъж дядо ми донесе вестник. Сигурно 10 пъти го изчетох открай до край. Оттогава пощаджията през седмица, през две, ми донасяше по няколко стари вестници. Това беше пир за изолираната ми персона. Носех ги в пещерата и се отдавах на литературни занимания. На следващата година, щом чуеше, че съм пристигнал, пощаджията пристигаше с връзка вестници и понякога сядахме двамата да бистрим прочетеното. Какво разбираше хлапак като мен тогава от политика, но на него му беше интересно да ме слуша и умираше от смях. Една година, направо божиите дарове се изсипаха върху ми. Тогава, една от момите в село се омъжи и доведе мъжа си да помогне през лятото в къщата им. Той беше учител и донесе със себе си два куфара с книги. Разговорили се с пощаджията и един ден идва нашият и хайде с мен, в селото. Заведе ме при учителя, той ми даде една книга и каза щом я прочета, да му я върна и ще ми даде друга. Не бях на себе си от радост. За един месец изчетох и двата му куфара. По цял ден четях, а вечер разказвах на баба и дядо прочетеното. То не бяха хайдути, партизани, ятаци. Всичките му книги бяха само с такава тематика. Ужас. Но тогава не знаех, че има и истинска литература. Влюбих се отчаяно обаче в една, единствена, препрочетох я 3 пъти един след друг. Това бяха приказките на Андерсен. Остатъкът от лятото премина в разиграване на сцени от Огнивото, Малката русалка, Оловният войник. Направих си една кукла от парцали, която беше момичето, което спасявах всекидневно. Пак се увлякох. Не ме слушай. Детинщини.
- Не, Ясене, говори ми. Само че искам да седнем. Изморих се от това изкачване.
Свалих раницата и разпънах одеялото. Владимира седна с лице към слънцето, а аз – с гръб към нея, като се подпряхме взаимно. Предложих й сандвичите и след като обещах, че ще продължа, тя се нахвърли върху тях.
- Няма много за разказване. – продължих аз. – Изкарах на Рида 4 или 5 лета, след което дядо ми купи място в селото, построи две стаи и една кухничка и се преместиха тук. Помагах му в строенето и сигурно от него съм прихванал някои строителни навици. От следващото лято спрях да идвам. И чак когато се ожених и тъстът започна да строи новата къща, дойдох отново.
- Защо? Какво се случи тогава?
- Не ми се разказва, не искам да си спомням.
Владимира сякаш усети с гърба си промяната в настроението ми и притихна. Известно време прекарахме в мълчание, след това започнах отново:
- Виждаш ли мястото, където свършват дърветата на Рида и оттам започва надолу една голяма ливада. – опитах се да насоча погледа й, без да отместваме гърбовете си. – Там има една тясна ивица равно място, покрито с трева и през лятото винаги е в сянка от дърветата. Беше ми любимото място за лежане. Прекарвал съм с часове по гръб, зяпайки облаците по небето. Бях си измислил една игра, която много ме увличаше и разсейваше скуката. Развихрях фантазията си и оприличавах облаците на най-различни животни, или хора, или предмети. Вкарвах ги във всевъзможни ситуации, дори понякога строявах цели армии една срещу друга и чаках да видя коя ще се разпръсне първа. Ето сега ще ти покажа.
Сложих главата си на рамото й, вдигнах поглед към небето и посочих с ръка един голям облак:
- Виждаш ли този облак? Не ти ли прилича на каракан?
- Каракан? Какво е това?
- Не си ли чела историите на Синдбад? Той го срещнал на един остров. Било много голямо животно, с грамаден рог на носа, на който можел да набучи слон. Но мазнината на слона пълнела очите му и той падал безпомощен на земята. След което идвала птицата Рух и го отнасаля заедно със слона в гнездото си.
Двамата избухнахме в смях. Тя постави главата си на рамото ми, по подобие на мен и погледна в посоката, която указвах:
- Виждам облака, но къде е караканът?
- Е как, ето го, муцуната с рога и двата му предни крака. А сега погледни натам. – посочих друг облак. – Виждаш ли как онзи саблезъб се готви да му скочи? Само че онова куче в краката му ще го препъне.
- Да, да. Само че не е куче, а заек.
- Заек? С толкова къси уши и голяма опашка? Не съм виждал.
- Добре де, не е заек, но не е и куче. По-скоро е лисица.
- Какво ще прави лисица в краката на саблезъб?
- Същото каквото и кучето. И вече не е саблезъб, а някакъв хипопотам.
Двамата се заляхме отново със смях. Дълго време още следяхме фауната по небето, докато облаците се сгъстиха и фигурите станаха неразличими. Останахме в това положение още известно време, когато случайно при едно размърдване, бузите ни се докоснаха. Дръпнах се несъзнателно и веднага се протегнах към шишето с вода, сякаш изведнъж съм ожаднял.
- Искаш ли да ставаме, - казах след като отпих – заоблачи се и стана хладно.
- Добре, - каза тя, ставайки – има ли опасност да ни настигне дъжд?
- Не вярвам, но да слизаме надолу, поне да не сме на открито.
Тръгнахме по обратния път, като коментирахме нищожността на развалините. Помагах й когато трябваше да се преодолеят някои препятствия, стараейки се максимално да избягвам появата на двусмисленост при неволните допири. Тази жена ме беше завладяла, сривах се главоломно в обятията на забравени чувства и се мъчех всячески да маскирам това си състояние. Чувствах, че с някоя глупава постъпка или дума, можех да я отблъсна, а не исках това да се случва. Слизането по стръмни склонове понякога е по-изморително, особено когато липсват отъпкани пътеки. Близо два часа продължи главоломното ни спускане и когато се добрахме до „столовата“, силите ни бяха на изчерпване. Но се върнахме навреме, часовникът показваше 4 и половина и Владимира имаше достатъчно време да се възстанови до пристигането на автобуса.
Седяхме един срещу друг пред чаша бира и разговаряхме за незначителни неща. И двамата сякаш знаехме, че просто намираме работа на езиците си, а умовете ни са заети със съвсем други мисли. Поне при мен беше така. Исках да започна един разговор, който да изясни последните събития около нас, но цялата ми смелост и находчивост ме изоставиха в най-неподходящия момент. Давах вид, че страшно ме интересуват повредените мигачи на колата й и как се е справил местният спец, но всъщност търсех най-малкия повод да прекъсна тази безсмислица. И в един момент се чух да казвам:
- Влади, искаш ли да останеш още малко? Ще те закарам после с колата.
Не се изненада или поне не показа такава. Сплете пръстите на ръцете си, постави брадичката върху тях и като сложи на устата си една закачлива усмивка, впи поглед в моя, без да отговори. Това продължи сякаш век, не издържах и сведох поглед, очаквайки подигравателния й смях.
- Мислех, че няма да събереш достатъчно смелост да ме попиташ. Храбрец. А мен плашеше сутринта с мечки. Ще остана. Но искам да ме нахраниш.
Сякаш досега крепях на плещите си двата етажа над нас и изведнъж намерих начин да се освободя. Добре, че се сдържах да не скоча и да запляскам с ръце.
- Не мога да ти предложа меча лапа, но със сигурност ще намеря достатъчно жълъди и лешници за да не загинеш от глад.
- Съгласна, но нека поне жълъдите да са карамелизирани.
- Най-после жена без претенции. Качвам се да запаля печката, а ти можеш да се освежиш през това време.
Качих багажа на втория етаж, запалих печката и заредих до нея достатъчно дърва. След 15 минути топлината изпълни помещенията и поканих Владимира да си избере удобно място. Тя се сгуши на един стол до печката и запали цигара. Осигурих й музикален фон с великолепната музика на Алберт Кинг и слязох да се подложа на водните процедури, преди да залезе слънцето. Подсуших се и се заех с вечерята. Имах три вида колбаси в хладилника и 4 яйца, останали от миналата седмица. Нарязах колбасите в един тиган, сложих го на електрическия котлон, чукнах яйцата отгоре и разбърках всичко в един миш-маш, а накрая го полях обилно с кетчуп. Направих една салата от домати и краставици и извадих хляба. Разделих съдържанието на тигана в две чинии и поканих Владимира да оцени скромните ми кулинарни умения. След няколко минути всичко беше ометено и полято с чаша бира. Разчистих масата и двамата се отпуснахме в столовете, тя с цигара в уста, а аз с натъпкана лула.
- Не ме хвали много за готварските ми умения – започнах аз – защото съм притеснителен и ще се изчервя.
- Ясене, ти си ужасен готвач, – отговори тя през смях – но беше адски вкусно. Все пак следващия път няма да те пусна да припариш до печката.
- Влади, това което каза беше страхотно. Не за готвенето, а че ще има следващ път.
Тя ме погледна и като улови погледа ми, проговори със сериозен глас:
- Ясене, искаш ли да ми кажеш защо се държа така с мен днес?
- Как? – изненадах се от въпроса и сериозността, с която беше зададен.
- Ами как. Сякаш си бях наела екскурзовод да ме развежда по баирите.
- Не те разбирам.
- Добре, да говорим направо. Не сме деца. Видях как ме гледаше, когато си мислеше, че не те забелязвам. Една жена може да усети тези неща. И това не беше сладникавото опипване с поглед на някой възбуден мъжкар, който потрива ръце от удоволствие, че поредното завоевание му е в кърпа вързано. Още повече, че ти не направи и опит дори да се отъркаш в мен или да ме прегърнеш уж неволно. Дори когато ми помагаше на някои трудни места и без да искаш докосваше задника или гърдите ми, дърпаше ръцете си сякаш съм като тази печка тук. Това, което подозирах от предишните ни срещи, се потвърди. Аз не съм ти безразлична. Сигурна съм в това. И затова днешното ти поведение не мога да си го обясня. Та всеки друг на твое място щеше да се възползва от ситуацията. Най-малкото щеше да намекне в разговорите намеренията си.
- Всеки друг може би да. – започнах след кратка пауза. – Признавам, не си ми безразлична и това е най-меко казано. Виждаш ли, мога да говоря за хиляди други неща с дни, без да спирам. Но когато опре до това да отварям душата си, прибирам се като костенурка в черупката. И не е от липса на смелост, просто някакъв рефлекс, който задейства на подсъзнателно ниво. Не си мисли, че не съм искал днес да говоря за тези неща. Но не бях сигурен дали това, което ще кажа, няма да те отблъсне. Дали ако те докосна, няма да го разбереш превратно, да се разсърдиш и да те загубя. Така поне си подарих един ден, който никога няма да забравя. Помолих те онази вечер да ми дадеш малко време. Не съм готов още, въпреки че постоянно мисля за това. Влади, аз не мога нищо да ти предложа. Нямам пари, нямам властови позиции, нямам силата на младостта. Не се обиждай от това, което ще ти кажа сега. Не искам да ти бъда съпруг, имам семейство, което няма да напусна. Не искам да ти бъда любовник, това няма да е честно спрямо теб, тъй като единственият печеливш в подобна ситуация ще бъда само аз. Виждам нещата по друг начин и не съм сигурен, дали сега съм в състояние да ти ги обясня.
Замълчах, забил поглед пред себе си. Усетих я, че се раздвижи и в следващия момент я видях да застава на колене пред мен. Хвана дланите ми в своите и ме загледа от упор.
- Ти не можеш или не искаш да говориш, но ако аз не го кажа сега, ще експлодирам. Ясене, хлътнах по теб и не знам на каква дълбочина съм. Но след като не излизаш от главата ми толкова време вече, значи съм потънала дълбоко. Аз не търся съпруг. Имах прекрасен човек до мен дълги години и не мога да си представя друг на неговото място. Не търся любовник. Винаги мога да намеря такъв. Не търся спонсор, нито някой да ми подлага гръб. Ти си нещо различно. Ти успя за две седмици да ми помогнеш да си върна сетивата. Да повярвам, че животът не свършва на 40, че имам да правя куп неща занапред. Но искам да има някъде някой като теб, който да ме зарежда, когато енергийните ми запаси са на привършване. Искам като му се обадя, да ми говори сякаш сме се разделили преди минута. Искам заради него да боядисвам косата си в невъзможни цветове и да се мъча да му се харесам, не само с тоалети. Искам да поддържам интелигентен разговор, да умея да флиртувам, да се науча да слушам блус, китарата на Сантана да ми разказва приказки, да различавам на небето караканите и саблезъбите и да следя битките им. Обещавам да прочета всички класици за да споря с него как Достоевски би написал „Война и мир“. Искам да имам дни като днешния, поне един път месечно. Не искам да напускаш семейството си. Не искам да ме приемаш за любовница. Сигурно ще се съглася ако го поискаш, но ще ми е тежко. Ще приема всяко твое решение, независимо какво е. Готова съм да чакам, но нека да не е много дълго.
Хванах главата й и я приближих до себе си. Целунах я по устните и след това не можех да спра. Обсипах челото й с целувки, затварях клепачите й с устни, целувах върха на носа, брадичката и отново устните. Тя също влезе в моя ритъм, като поднасяше онези части от лицето, които бях пропуснал. Тази лудост завърши с дълга целувка.
- Ела, там ще ни е по-удобно. – прошепнах в ухото й и я поведох към стаята.
Продължихме с целувките и в един момент решихме, че сме прекалено облечени. Докато се събличаше, усетих как тялото й се напряга и започна да трепери. Обсипах с целувки лицето й, шията, гърдите, корема, като не спирах да разрошвам косата й. Галех я, сякаш държах в ръцете си крехка порцеланова ваза, докато напрежението й намаля и спря да трепери. Вложих цялата си деликатност по време на акта, любувайки се на кадифената кожа. Когато свършихме, тя се сви на кълбо до мен, с глава на гърдите ми, а аз зарових отново пръсти в косата й. Лежах и не вярвах на щастието си. Не исках да затварям очи за да не изчезне тялото до мен. Усетих равномерното й дишане и спрях да я разрошвам за да не наруша спокойствието й. Тя обаче вдигна глава и каза:
- Не спирай, моля те. Това адски ме успокоява. А и не съм свършила още с теб.
След което легна върху мен и този път и двамата бяхме освободени от напрежението. Притискахме телата си, сякаш желаехме да ги слеем в едно. Преживяването беше неповторимо. Това не беше само любовен акт, след който телата се чувстват задоволени. Душите ни пееха химни от задоволство, бяхме докоснати от божествения пръст. Този път Владимира не се сви на кълбо, а се сгуши до мен и зарови главата си на рамото ми. Дръпнах едно одеяло върху голите ни тела и забих поглед в тавана. „Е сега, Господи, може да ме прибереш. Преживях нещо, което ме издигна много близо до теб. – редях мисли в някакъв глупав безпорядък. – Значи вярно е, че човек от много щастие може да оглупее. Но пък ще е вечно щастлив.“ Тялото до мен притихна и аз не смеех да помръдна за да не я разбудя. Дълго още зяпах в тавана, докато умората не затвори и моите очи. Събуди ме разтърсване по рамото, а някой говореше до ухото ми:
- Ясене, Ясене, събуди се! Колко е часът?
Погледнах стреснато часовника:
- Господи, 4 часът е.
- Ох, трябва да тръгвам. Ставай.
Тя събра дрехите си и започна да се облича, а аз изтегнат под одеялото я наблюдавах с възхищение.
- Не ме гледай така. Перверзен воайор.
Но усетих, че й беше приятно. Облякох се и аз, запарих една кана с чай и седнахме пред чашите с горещата течност да разгоним дрямката. Събрах багажа, изкарах колата и след половин час спрях пред дома й в Г.
- Ясене, благодаря за всичко. Очаквам решението ти. Но това не значи, че няма да си говорим по телефона.
Целуна ме бързо по бузата и след секунди се скри зад входната врата. Подкарах обратно и когато се прибрах, тъмнината все още властваше над тази част от територията на Земята. Седнах да допия чая. Не ми си спеше. Имах достатъчно материал за обработка в мислите си. От дълго време в главата ми се въртеше изумителното парче на Клептън „Любовта не обича никого“. Не знам в кой момент бе влязло в мозъчния ми джубокс, но явно това щеше да е заглавието на файла със спомените от изминалото денонощие. Седях и го пусках отново и отново и преживявах всички сцени. Това което бях потискал, сега ме заля като цунами. Така ме завари денят.
Облякох се и слязох на обекта. Цял ден работих като луд. Съкратих и някои от почивките, но завърших окончателно кофража. Дори подготвих арматурата, като нарязах отделните елементи. Капнах, измих се на две - на три и седнах да хапна. Така ме завари позвъняването на Госпожата. Вчера пропусна, но не беше изненада. Понякога се отклоняваше от графика. Казах й, че утре до обяд съм готов и ще чакам племенника да налеем плочата. Но както винаги, настъпи промяна в плановете. Обадила се бригадата от енергото, която чаках вече месец, за да опънат един кабел от таблото на улицата до къщата в София. И можели да дойдат в събота. Което пък налага присъствието ми. Обадих се на племенника и го помолих да намери спешно хора за да му помогнат. Оказа се, че момчето се е подсигурило и е поканил двама колеги за събота. Въздъхнах с облекчение и след като се разбрахме да звънне като приключат или ако имат проблеми, сложих край на този толкова дълъг ден. Спах почти 14 часа, но на сутринта се почувствах в добра кондиция. Вързах арматурата, събрах си багажа и в ранния следобед бях в София. Стоях близо час под душа, докато не потече студена вода. Хвърлих се отново в леглото и само с едно прекъсване за вечеря, проспах петъчната вечер. Съботният ден премина в асистиране на жичкаджиите от енергото. Прекараха кабела и захранихме таблото на тавана. Вечерта се обади племенникът с добрата новина, че ямата е затворена. Край. Останаха два дни работа по нея. В неделя свързах електрическото котле на отоплителната инсталация с таблото и така подготвени, можехме вече да посрещнем зимата. Трябваше да попълня и запасите с дърва, но оставих тази работа за понеделник. Една седмица изпълнена със страсти, остана назад.
(Следва продължение)
Заплахата
В понеделник сутринта отидох до склада и платих дървата. Прибрах се и седнах на двора на чаша чай, в очакване шофьорът да се обади. Покрай залисиите около дома не успях да се обадя на Владимира в петък. А не исках да я притеснявам през уикенда. Впрочем, не знаех как прекарва уикендите си, не знаех как преминава денят й, не знаех почти нищо за нея. А дали исках да разбера? Набрах номера и зачаках.
- Значи така, изчука ме и ме заряза. Дори не си направи труда да звъннеш за да провериш дали съм оживяла. Защо се обаждаш сега, къде беше цяла седмица? Ако си решил, че си постигнал целта си, поне едно съобщение можеше да оставиш за да благодариш за услугата. А аз нещастницата спях с телефона за да не пропусна обаждането. Изпокарах се с всички, които се обадиха, защото не тях исках да чуя.
- Влади, …
- Заради теб вдигнах на нокти и онези патки в офиса, изгоних кмета, накарах Мария да се приведе в нормален вид, иначе да не ми се явява пред очите и избягах в градинката за да не гледат как се унижавам, като се ослушвам постоянно дали няма да звънне телефона.
- Влади, …
- Няма я Влади. Тук е глупавата Владимира, която седи на пейката и се оглежда за по-здрав клон, на който да върже въжето…
- Владимира, дай телефона на Влади – повиших глас за да прекъсна тази вихрушка.
- Аз съм … - това вече беше гласът, който исках да чувам. – Извинявай, вече ми мина. Като видях името ти на дисплея щях да полудея. През целия уикенд репетирах смразяващи думи, с които да ти натрия носа, но изпаднах в някаква истерия и ги наговорих едни …
- Знаеш ли как ме уплаши. Притесних се дали ще стигна достатъчно бързо за да прережа клона.
- Подигравай ми се, заслужавам го.
- Не, чувствам се адски зле, че съм предизвикал подобна буря. Не исках да те притеснявам през уикенда. Затова отложих обаждането за днес.
- Недей. Аз съм ненормалната. Въобразявам си какво ли не. Но сега съм щастлива. Дори ще отида после да нацелувам колежките и ще ги събера на торта при Рени. Нека ме мислят за луда и да говорят зад гърба ми, че не се намери мъж, който да ме укроти. Откъде да знаят, че съм се вторачила в човек, който преобръща душата ми наопаки.
- Влади, …
- Спри! Вече съм много по-добре. Това обаждане ще ми стигне до края на седмицата, … но ако ми звъннеш пак след час, наистина ще повярвам, че има Господ и за мен.
Разсмя ме. И това стопи напрежението.
- Готов съм да ти звъня на всеки час, но трябва да съм сигурен че си изхвърлила въжето. В противен случай ще дойда да отсека всички дървета в градинката.
- Недей, няма да има после къде да кацне това птиче, което пее в този момент над главата ми.
- Влади, сериозно. Не искам да чувам никога вече дори и намеци за подобно нещо.
- Обещавам. Прекалих. Но само ти го знаеш. Мир?
- Та нима досега воювахме?
- Да, Ясен и Влади срещу Владимира.
- И надвихме ли я?
- За момента. Добре, край, затворих я някъде дълбоко и скоро няма да се покаже. Ти къде си сега? Около ямата ли?
- Не. Наложи се да се прибера в петък. Имах работа в къщи. Тази седмица няма да пътувам натам.
- Искаш ли да се видим тогава в София?
- Наистина ли? Разбира се. Какво имаш пред вид?
- Аз трябва да бъда в сряда там. Наемателите искат да говорим по един въпрос. При теб как стоят нещата?
- Нямам спешни ангажименти. Искаш ли да обядваме заедно?
- Чудесно. По всяка вероятност ще приключа до обяд и след това съм свободна.
- Добре. Щом се освободиш звънни ми. Ще се разберем къде да се видим.
- Разчитам на теб, не познавам добре София.
- Договорихме се. Жалко, че не си пред мен за да те целуна.
- Няма да ти позволявам вече. Видя какво става след това.
Разсмяхме се и с обещанията за скорошна среща приключихме този странен разговор.
Дървата пристигнаха и ми отвориха работа. Тези дърва ще ги прехвърлям поне 3 пъти. Сега, да ги наредя в двора, след това, да ги нарежа, да ги нацепя и да ги подредя в гаража. Неприятно беше, че забравих моторния трион на село. Това отлагаше за другата седмица мероприятията по прибирането, а времето май приключи с добрите новини. Докато се занимавах с дървата, телефонът звъня два пъти. Само го поглеждах да не би Владимира да е забравила да каже нещо, но дисплеят не изписваше нито име, нито номер. Дремех пред монитора след душа, когато отново се разнесе мелодията за непознат номер. Рядко отговарям на такава анонимност, но все пак вдигнах, за да предотвратя следващите позвънявания:
- Ясене, цял ден те търся. Не носиш ли телефона със себе си?
- А, здравей Елен, - едвам разпознах гласът й – гледай каква изненада.
- Защо, нима си мислеше, че няма да те потърся вече?
- Имаше такъв момент. Да си призная трудно ми е да си обясня какво намери в мен. Мислех си, че просто си изпаднала в някакво моментно настроение, което бързо е преминало.
- Това е защото не ме познаваш.
- Аз действително не те познавам. Видяхме се два пъти и двата пъти нямахме много време да поговорим за себе си.
- Само не ми казвай, че съжаляваш.
- Не, не, точно обратното. Споменът за миналия понеделник стои в златна рамка в архива ми.
- Аз ще се постарая този спомен да не остане единствен. Достатъчно е и ти да го желаеш.
- Елен, не ми вдъхвай такива надежди. Мога да декларирам, че желание не ми липсва.
- Вярвам ти. Но се обаждам за нещо много важно, което не е за телефон. Трябва да те видя спешно.
- Колко спешно?
- Днес или утре. Отнася се лично до теб. Ти в селото ли си днес?
- Не, в София съм и тази седмица няма да пътувам. Ти нали пътуваш всеки ден насам? Да се видим тук.
- Не, не мога. Синът ми се разболя и ги взех с майка ми при мен в Г. да го наглеждам, защото имам ангажименти в училището.
- Добре, какво предлагаш?
- Нямам никакви идеи, но въпросът не търпи отлагане. Измисли нещо.
- Ето какво предлагам, - казах след известно обмисляне – аз ще отида утре до селото и без това трябва да взема едни инструменти. Ти кога можеш да се освободиш?
- Утре има родителска среща, но до 6 часа ще приключим. Само че, не трябва никой да ни види. Затова не мога да дойда до селото, нито пък да се видим в града.
- Добре, нали си с кола. Слушай сега, хващаш пътя към нашето село. Пътят влиза в гората след около 3-4 километра. Преди да излезе от нея, прави един почти обратен завой, като в самия завой, преминава по едно мостче. Карай внимателно и щом преминеш мостчето, гледай от дясната ти страна, ще видиш един черен път. Смело влизай по него, 50 метра по-навътре ще стигнеш до една беседка. Там се събират горските и ловците, но по това време няма никой. Ще те чакам там към 6 и 30.
- Добре, така е добре. Няма да закъснявам. Чао, ще се видим утре.
Ето това се казва изненада. Както и да го прехвърлях, това не беше покана за интимна среща. Имаше нещо смущаващо и то идваше от интонацията на Екатерина. Стори ми се загрижена, дори някакви нотки на притеснение се промъкваха. Може би някой ни е видял в онзи понеделник и са последвали събития, които са я наплашили. Вярно, че през цялото време докато бяхме заедно, даваше вид на независима и уверена в себе си жена. Но един Господ знае какво е в душата й. Утре ще разбера. Няма смисъл да гадая, докато не получа повече информация.
Тръгнах във вторник след обяд. От сутринта ръмеше дъжд. Мислех да свърша някоя работа по къщата в София, но дъждът ме разубеди. Пристигнах в селото, но и тук времето беше същото, дори валежът беше по-силен. Качих моторната резачка в колата и седнах в „столовата“. Настроението ми клонеше към минус, в унисон с времето. Захладня сериозно, затова навлякох едно дебело яке, сложих си шапка и седнах отново, проклинайки късмета си. Яд ме беше, че не спазих обещанието да прекратя тази връзка. Изглежда не го желаех истински, след като зъзнех в този гараж. Седях и размишлявах защо се стигна до тук. Нямаше как да избягна сравнението на двете жени. Екатерина: високо самочувствие, все още великолепна физика, интелигентност, но и високомерие, граничещо на моменти с арогантност, гонеща безогледно целите си, вярваща, че всичко й принадлежи и е достатъчно да се протегне и с минимални усилия да го вземе. Владимира: самочувствие, основано на реални възможности, отлична фигура и интелект, с който просто досега не е успявала да блесне. Не бях свидетел на проява до този момент на негативни качества в нея, но и в колко ли общи прояви сме били заедно. Изключвам тези изблици на чувства, нямах представа до каква степен е ангажирана във връзката ни, но в никакъв случай не можеше да се говори за преиграване. Сигурен бях, че е искрена. Нямах съмнения ако се наложи да избирам. Влечението ми към Владимира взе да прераства в нещо по-силно. И от това се страхувах. Ако се оставех на чувствата си, можеше да се повтори случаят от преди години и със сигурност пораженията щяха да са много по-големи. Чувствах, че съпротивителните ми сили намаляват, че характерът ми се очупва и оглажда. В предишната история извиках на помощ абсолютно всичко, с което разполагах и въпреки това не можах да превъзмогна напълно последствията. Не исках да мисля какво би ми струвало сега. Въпреки, че би трябвало да съм по-силен, нали не ме уби. Но Владимира заслужаваше щастие. И ако аз съм причината това да й се случи, ще го направя, независимо какво ще ми струва. Колкото до Екатерина, нямаше място за дълбоки размисли. На пръв поглед, желана от мнозина връзка: сексапилна жена, никакви ангажименти, греби с шепи докато грее това слънце. Но за мен не беше дразнител. Преди години със сигурност, дори търсех подобна връзка, скърцах със зъби при многобройните неуспехи и реших, че просто не съм търсеният за подобни случаи екземпляр. Сега се отваряше широко вратата да наваксам всичките онези разочарования, само че не съм същият. Обещах си отново да прекратя днес отношенията и пак не бях сигурен дали ще го сторя. Разкъсван от подобни дилеми, запалих колата и тръгнах за срещата, тъй като минаваше 6 часа. След 15 минути свих по черния път и внимателно наближих мястото. Фаровете ми осветиха задницата на черно Волво, спряло до беседката. Не знаех каква кола кара Екатерина и останах учуден от избора й, ако разбира се това беше нейната кола. Спрях и изгасих фаровете, пребягах до предната дясна врата на автомобила пред мен и след като почуках по стъклото, отворих вратата. Светна плафона и освети лицето на Екатерина. Влязох бързо за да не ме мокри дъжда.
- Подранила си. – казах като потривах ръце да се стопля. – Кога пристигна?
- Току що. За малко да пропусна, в тъмнината трудно забелязах пътя.
Отново беше в официален костюм, но в светло син цвят. Отиваше й. Не можах да я разгледам по-добре, тъй като със затварянето на вратата се стопи и светлината. Бях оставил якето си в Полото, но нейната кола беше затоплена и след секунди се отпуснах на седалката. Липсваше нещо и това беше музиката. При мен винаги скърцаше нещо, затова тази тишина направо ме оглуши. Седяхме и мълчахме, въпреки че нейна беше инициативата за тази среща, още повече по толкова сериозна причина.
- Е, ще мълчим ли? – наруших тишината.
- Не знам от къде да започна, Ясене. Преживях няколко неспокойни дни и нощи. Първо, заварих сина ми болен в четвъртък вечерта, като се прибрах в София. Не спах цяла нощ и в петък сутринта ги взех с майка ми в Г. Исках да е тук на чист въздух през уикенда, докато времето все още е топло. И второ, това което чух в петък вечерта ме извади от релси. Иванов и Кирилов се събират почти всяка вечер. Или в нас, или в бунгалото на Кирилов. Обсъждат техните въпроси, пият, а понякога прехвърлят нормата и стават непоносими. Ужасно е. Онази вечер седяха на терасата на долния етаж у нас. Ние с майка ми оправяхме леглото на сина ми и го подготвяхме за сън. Оставих майка ми да му облича пижамата и излязох на балкона да изпуша една цигара. Тогава чух разговора им. Още настръхвам като се сетя. В началото не разбрах нищо. Иванов искаше от Кирилов да му изпрати някакви съветници. Трябвало да се даде урок на някого, а Кирилов му отказваше. Не можело да се ползват съветниците за лични услуги, без санкцията на шефа, а той със сигурност нямало да е доволен и ще го отреже. И тогава Иванов повиши тон и заговори със злобен глас, какъвто не бях чувала до тогава. Трябвало да му помогне, не можел да ползва полицаите в този случай. Накрая Кирилов избухна и го попита какво толкова се е случило. И нашият му каза, че негов познат е засякъл в ресторант в София мен и теб на вечеря. Държали сме се през цялото време за ръце, танцували сме, целували сме се. Накрая сме си тръгнали прегърнати. Той, Иванов, бил опозорен и искаше да ти се даде достоен урок по обноски. Това беше страшна лъжа. И двамата знаем, че това не е вярно. Ума ми не го побира защо излъга така безсрамно и какво цели с искането си. Ние с Иванов имаме договорка и досега нямаше никакви проблеми. Никога не се е интересувал от личния ми живот, а и аз не бих го допуснала. Нещо повече, откакто дойдохме тук, той се повлече след онази от данъчното и въпреки, че тя го е отрязала, още точи лиги след нея. Ясене, не знам какво става. Най-лошото е, че Кирилов се съгласи. Каза, че онова софийско копеле си го заслужава, но това не трябвало да стига до ушите на шефа. За една седмица ще подготви групата и се разбраха за следващата седмица да го изпълнят. Кирилов му каза да предупреди техния човек в селото и щом се появиш, да се обади, а той ще прати хората веднага. Най-отвратителната част беше накрая, когато Кирилов каза, че Иванов трябва да си поеме разноските на групата и започнаха да се пазарят, сякаш продаваха някакво животно. Страх ме е, Ясене. Тези хора са ненормални изроди, след като могат да се разпореждат по подобен начин.
Тя замълча и известно време седяхме притихнали.
- Мислех още същата вечер да си събера багажа и да се разделим с Иванов, но не знаех дали това няма да влоши ситуацията. Затова реших да разговарям с теб и тогава да предприемам каквото и да било.
- Добре си направила. Странна работа. Ако някой ни е видял в училището, мисля, че други щяха да са действията му. Имал е пълната възможност да прати ченгетата да ме привикат за нещо и да действа както намери за добре. Но сега, нямам представа за какво е това. Друга е причината. След като иска да дойдат съветници, т.е. биячи, това означава, че ще пратят гастрольори. Няма да използват местни. За да не се разчуе и за да не разбере шефът, който и да е той. Да-а, наистина необяснимо. Но, ще поживеем, ще видим. Не се притеснявай. Благодарен съм ти, че ми каза. Поне няма да ме заварят неподготвен.
- Ясене, не искам да пострадаш. Може да ти се стори странно, но не си ми безразличен. Страх ме е за теб.
- Стига, Елен. Не ми е за първи път. А и вече съм предупреден. Още веднъж ти благодаря и имам една молба: ако разбереш нещо, обади ми се. Може би ще успея да предотвратя нещата, ако знам истинската причина. Прибирай се да не събудиш подозрения. Лека нощ.
- Ясене, …
Тя се наклони към мен и впи устни в моите. Хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, след което ме прегърна като обсипваше лицето ми с целувки. Възбудата ме завладя. Разголих гърдите й и захапах зърната. Никога не съм ползвал автомобил за интимни сцени и сега се чувствах некомфортно. Затова и главни действащи органи бяха устните и ръцете ни. Но успяхме да си доставим, макар и частично удоволствие. Няколко минути по-късно изтеглих колата си и изчаках нейната. Пуснах я пред мен и потеглих малко след това. Последвах я и когато влязохме в града, карах след нея, докато тя не зави в една от преките в центъра. Успях да видя, че спря пред гаражната врата на голяма къща, заобиколена с висок зид. Прибрах се в София и седнах да обмисля чутото. Цялата тази история звучеше налудничаво. Никога не сме кръстосвали пътища нито с Иванов, нито с Кирилов. Ако всичко е така, както го каза Екатерина, нямаше логика в случая. Приемам, че Иванов е узнал по някакъв начин за случилото се в училището. И за да не му се подиграват на рогата е измислил историята с ресторанта. Това можеше да се приеме за мотив, но с доста условности. Когато Екатерина говореше за независимостта си, звучеше много убедително. Не вярвам тази жена да позволи някой да се набърка в живота й дотолкова, че да определя постъпките й. Не и ако тя не го пожелае. Не познавах Иванов, но съм общувал с подобен тип хора. Ролята му във връзката с Екатерина е на самец на повикване и той го разбира много добре. След като е приел подобно съжителство, едва ли някакви дълбоки чувства движат поведението му. По-скоро се възползва от връзките на семейството, с надеждата да се изстреля но по-високо ниво. Знае също така, че физическото му достойнство е до време и ако не използва момента, в много близко бъдеще ще е изритан от гнездото и сбогом на надеждите. Така че, едва ли ще посегне на крехкото равновесие, като се представи за мъж с наранено достойнство. Още повече, че подобна характеристика не е в списъка с положителните черти, доколкото ги има. Едва ли са много хората в системата на вътрешното министерство, за които може да се каже че притежават човешко достойнство. Една абсолютно закостеняла организация, в която се ценят послушанието и овчедушието. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че едва ли любовните забежки на съжителката му стояха в основата на тази необяснима омраза към моя милост. По-вероятно беше причината да е друга жена и колкото повече обмислях този вариант, толкова ми се струваше по-близо до истината. Нещастникът се беше провалил в настойчивото ухажване към Владимира. От разказите на Миро, а и от някои нейни реакции, можех да си представя начина по който го е отрязала. Това действително би могло да го вбеси до степен, да пожелае да си отмъсти на щастливеца, когото тя е удостоила с вниманието си. Има голяма вероятност да е разбрал, може би от техния съгледвач в селото, за екскурзията ни през миналата седмица. Това обяснява и защо в този момент се поява такава активност при него. Чувствах, че се зареждам с неистов гняв към това нищожество. Ако имаше някакво достойнство, и ако това беше истинската причина, можеше да дойде, както Мирослав го направи, и да потърси удовлетворение. Бих го разбрал, но не и по този подъл начин. Гневът ми се пренесе и върху Кирилов. Обяснението за неговото съгласие, може би се криеше в задоволството да натрие носа на Екатерина, която му бе отказала мръснишките ласки, доколкото е повярвал на съшитата с бели конци историйка на Иванов. Както и да е, предстоеше ми решаването на сериозен проблем. Познавах се достатъчно и знаех, че няма да се скрия, но трябваше да обмисля внимателно поведението си. Не е шега да се изправиш пред двама или трима биячи, но имах предимството че знаех за техните намерения, докато те не очакваха да ме заварят подготвен. Имах време до края на седмицата.
На следващия ден трябваше да свърша нещо в другия край на града. Вече приключвах, когато се обади Владимира. Тя се беше освободила, така че й казах да остави колата и да се видим на едно място в центъра, което нямаше да я затрудни. Пристигнах преди нея и докато я чаках, взех от близкия цветарски магазин едно разкошно цвете. Бях се унесъл в размисли по предстоящите дела, затова потупването й по рамото ми ме изненада.
- Ей, ще ми докараш инфаркт с появяването си. – казах като поднесох цветето. – Мога ли да разчитам на целувка?
- Ако се държиш прилично ще си помисля. Не ми изглеждаш в прединфарктно състояние.
- Винаги когато те видя съм в подобно състояние.
- Добре че ми каза. Когато ме ядосаш следващия път, ще се постарая да прескочиш „пред“ в състоянието.
- Господи, толкова ли лош изглеждам?
- Ти си много повече от това, което изглеждаш.
При добро желание, последното можеше да се приеме като някакво признание. Направих се, че не съм се досетил и я поведох към едно ресторантче наблизо. Една част от детството ми премина в тази част на града и винаги обичах да минавам оттук и да се отдавам на спомени. Така открих веднъж и ресторантчето, на една тиха, глуха улица. Много ми хареса, защото предлагаше уютна обстановка с трите си малки зали. Понякога вечер имаше музика на живо, едно пиано, контрабас и цигулка с великолепни изпълнители. През деня звучеше джаз, пускан ненатрапчиво, така че да не пречи на разговора. Настанихме се в най-малката зала, с трите маси. По това време беше празна. Обедните посетители се бяха оттеглили и в цялото заведение бяхме едва три двойки. Помогнах й да съблече връхната дреха и се насладих на тялото й, облечено в стилна рокля с някакъв жакет. Настанихме се, а тя постави цветето във вазата на масата.
- Гладна съм. – каза Владимира, разглеждайки менюто. – Какво ще пием? Искаш ли да си разделим бутилка вино?
Съгласих се и избрахме от листа подходящо за сезона вино, тя си поръча някаква салата и специален ордьовър, аз избрах сирене и малко сухо мезе за виното.
- Е, казвай сега какво се случи. – започнах след като сервитьора донесе поръчаното. – Защо реагира така, с какво успях да те разсърдя?
- Ясене, искам да говоря, но ме е срам. Въобще не помислих как ще приемеш подобно избухване. През цялото време бях заета със собствените си преживявания. Знаеш ли колко пъти ти рязах главата и какви думи бях подбрала за да те унижа. Не бях на себе си. След като приключихме разговора в понеделник, вече успокоена, разбрах, че съм се държала като истинска глупачка. Ти ми поиска време за да събереш мислите си и аз се съгласих. И само ден по-късно започнах да те проклинам, да проектирам реванш, да се съжалявам. Дори въобще забравих за обещанието, което дадох, че ще чакам докато вземеш решение, независимо колко време ще ти е необходимо. Моля те, да ми простиш и този път обещавам истински, че това няма да се повтори, каквото и да ми струва. Аз обещах да не се меся в живота ти, а се опитах да нахълтам по толкова налудничав начин. Не мога повече, ще се разплача.
Сложих ръката си върху нейната и се опитах да хвана погледа й. Очите й бяха се напълнили със сълзи, които всеки момент щяха да потеглят по бузите.
- Влади, не ме разбра. Аз не искам обяснение от теб. Нещо повече, трябваше да започна с извинение, но не можех да събера смелост и опитах да спечеля време като подхвана темата с малка шега. Разбрах още тогава в какво състояние си и признавам вината си. Трябваше да ти се обадя веднага на следващия ден. Длъжен бях, най-малкото за да чуя гласа ти. Липсваше ми. Това че ми се накара, го приемам като напълно заслужено. С нищо не си показала, че се опитваш да нахълташ в живота ми, дори деликатността ти по този въпрос заслужава уважение. Аз действително се притесних от отчаянието, което прозираше в някои моменти в гласа ти, затова кажи ми какво трябва да направя за да не долавям в бъдеще подобни нотки. Не съм спирал да мисля за нашата връзка. Смело мога да кажа, че поне според мен, такава вече има. Но не съм готов с отговора все още. Ако това действително те притеснява и предизвиква подобни настроения, готов съм веднага да кажа намеренията си.
- Не искам. Виждам, че ще го направиш, но не искам да е в този момент. – вече много по-спокойна, ме прекъсна Владимира. – Ти поиска време и имаш толкова време, колкото решиш, че ти трябва. Нека не правим нещо сега, за което някой или двамата ще съжаляваме впоследствие.
- Благодаря ти, Влади. Ти си разкошен човек. Иска ми се да те сграбча и да не те пусна, поне докато не изтрия онези картини от главата ти с моето обезглавяване.
- Използвач. – разсмя се тя. – Изчака ме да стигна до плач за да измолиш помилването си. А сега ще си получа ли ръката за да ползвам вилицата?
- Извинявай. Мислех, че така те разсейвам от кръвожадните ти замисли.
- Обещавам да ти я върна, след като приключа със салатата. И за да затворим тази тема ще ти кажа още нещо. Влюбена съм в теб, Ясене. Но не искам това да повлияе на решението ти. Дори то да е прекратяване на връзката ни. Няма да говоря вече за това.
Сега беше мой ред да напълня очите със сълзи. Наведох глава за да не забележи слабостта ми и преглътнах няколко пъти преди да се съвзема. Нищо не казах. Вдигнах чашата с вино и я пресуших до дъно. Ето колко ми беше куражът. Едно признание беше в състояние да ме превърне в тесто.
- Различни хора сме с теб, Влади. И знаеш ли, това е много добре. Впрочем, да сменим темата. Кажи ми какво прави днес.
- Работих по плана.
- Какъв план?
- Мисля, че ти казах как след първата ни среща, сякаш някаква тапа излетя и отпуши съзиданието в мен. Още същата седмица седнахме с Рени и Стоян и преговорихме проектите, които бяхме правили преди време. Искаме да си направим собствен хотел и да развиваме селски туризъм. Написахме си задачите на един лист и вече има резултати по някои от тях. Може би най-важната, уговорихме Мирослав и баба му да ни продадат едно тяхно място. Дядо му го реституира, а преди там имаше пионерски лагер. Няколко бунгала, които вече са изгнили и разграбени. Но е на отлично място, в гората, има път дотам и има ток, вода и някаква канализация. Договорихме цената и другата седмица сме при нотариуса.
- А финансовото обезпечение?
- Моя грижа. Рени и Стоян нямат почти нищо. От тях работата и организацията. Аз трябва да набавя парите.
- Предполагам имаш представа за какви пари става дума?
- Разбира се, подценяваш ме. Нали съм икономист. Ходихме в една проектантска фирма и получихме оферта за проектиране и изграждане. Въпреки, че не сме уточнили окончателният вид на хотела. Дали да е само една сграда или ще има и едно, две бунгала. Но можем да започнем с хотела, а след това да добавяме.
- Я гледай ти, какъв мениджър имам срещу себе си. Няма да питам за парите, ще следя пресата коя банка ще пострада скоро.
- Имам парите, Ясене. Съпругът ми остави значителна сума, подобна получих и от застраховката живот след злополуката. Срещата днес беше на същата тема. Миналата седмица се обадих на наемателите дали биха помислили по въпроса за закупуване на апартамента. Те проявиха интерес и днес се срещнахме да обсъдим първоначалните оферти. Апартаментът е в центъра и беше на свекър ми. Когато почина и ние дойдохме в Г. заради работата на съпруга ми, свекървата дойде с нас. Искаше още тогава да го продаде, но решихме да остане за децата, когато тръгнат да учат. Но купихме нов мезонет и този апартамент дълго време стоя празен. След смъртта на съпруга ми, говорих със свекървата и го дадох под наем. Дъщеря ми и синът живееха в мезонета докато учеха. Сега с парите от апартамента можем да започнем и като платим на Мирослав, ще остане за проекта и началото на строежа. Освен всичко друго, майка ми и баща ми също са готови да помогнат. Не съм ти казвала, аз съм от едно село до Стара Загора. Сега там са родителите ми, имат малка птицеферма и градина за зеленчуци. Имат и апартамент в Стара Загора, където никой не ходи и те предлагат да го продадат и да ми дадат парите. Нали съм им единствено дете. Та парите засега не са проблем.
- Не трябваше да ми казваш тези неща, Влади. Поставяш ме пред сериозна дилема. Дали да започна да кроя планове как да се наместя по някакъв начин на пътя на тези парични потоци? Или да прекратя връзката ни, за да не си мислиш постоянно, че я поддържам с цел да се докопам до парите.
- Ти не си такъв човек, Ясене. – каза през смях тя. – Ти нямаш смелостта да ми признаеш чувствата си, как ще посегнеш на парите ми. Помня как се държеше на излета и след това в леглото, когато не смееше да ме притиснеш, сякаш бях от стъкло. Впрочем, трябва да ти благодаря за тогава. Въпреки нахакания ми вид, нямам опит с мъжете и разбрах, че ти го усети. Исках да ти го кажа на другия ден, когато не се обади, че не съм се чувствала толкова добре не помня от кога. И знам, чувствам го, че ако решиш да продължим връзката, въобще парите няма да са в списъка на аргументите.
- Тук си абсолютно права, Влади. Слаб опит да се пошегувам. А туристите?
- Знаеш ли, градчето се пълни през лятото. И не само с местни хора. Идват и много гости. Около града има няколко хубави места, един малък манастир и дори може да се организират еднодневни излети до онзи манастир в скалите. Знаеш го. Разговарях и с дъщеря ми. Съпругът й работи в туроператорска фирма, а и тя завършва икономика на туризма в Милано. Така че и оттам може да дойдат посетители. Задължително ще направим сайт, ще пуснем реклами. Синът ми сега учи в Лайпциг. Като му казах за проекта, веднага заяви, че ще организира немска група за откриването, а и след това ще идват редовно с приятелите си. Изпълнена съм с вдъхновение и работя усилено по реализацията. И всичко започна от теб.
- Не ме карай да се чувствам неудобно. Едва ли е толкова значим приносът ми. Радвам се за теб и съм сигурен, че ще го направиш. Мога ли отсега да направя резервация?
Този път тя сложи ръката си върху моята и ме загледа в очите.
- Ясене, ти не искаш да ме разбереш. Ако не те бях срещнала в онзи момент, сега не само нямаше да съм тук да уговарям продажбата на апартамента, а можех да се валям пияна в нечие легло, изгубила всякакъв глад за живот. Как да ти обясня, че ти не си от преобладаващата група мъжкари, които гледат на мен само като на парче месо, предназначено да удовлетвори долните им инстинкти. Аз трябва всеки ден да те споменавам в молитвата си, като втори родител. Знам, че ако си около мен, ако съм сигурна, че мога да ти се обадя по всяко време, да чуя гласа ти, смеха ти, ще направя чудеса. Няма да съжалявам, че съм се родила и не съм оставила нищо след себе си.
- Влади, ти това щеше да го направиш независимо дали си срещнала мен или някой друг. Аз просто се случих на пътя. Ти си силна жена и ти е трябвало много малко за да поемеш сегашния път. Не познавам живота ти. Сигурно си седяла малко встрани и си трупала знания и умения, кроила си планове за бъдещето и не е вярно че не си оставила следи. Децата са доказателството. Сигурно загубата на съпруга е била болезнена и е спуснала временно бариерите по пътя, който си трасирала. Но ето, идва моментът и пътят е свободен. Не си въобразявай, че нещо друго освен собственото ти личност те е довела дотук. Не трябва да си благодарна никому, а в молитвите по-добре споменавай децата. Нужна ти е малко повече увереност в себе си и действително ще правиш чудеса.
- Разбирам, подготвяш раздяла …
- Не, Влади, никаква раздяла. Няма да има раздяла, но дай ми още малко време. Нека поне ямата да завърша …
- Наистина ли? Повтори го! Не, искам да го чувам на всеки пет минути. Господи, жадна съм. Искаш ли още малко вино? Сега ще поръчам.
И тя действително стана и отиде да търси сервитьора. Върнаха се заедно с бутилка шампанско и нови чаши.
- Днес е чудесен ден. – продължаваше в скоропоговорка Владимира. – Няма да ми откажеш чаша шампанско. Ох, ще се напия. Искаш ли си ръката ми? Можеш да я държиш колкото пожелаеш. – Наведе се и ме целуна по бузата. – А това е за цветето. И ще има много такива още, ако ми говориш по този начин.
- Влади, - опитах се да я успокоя – как ще се прибираш после? Не можеш да шофираш така.
- Няма да шофирам. Ще преспя тук, утре ще се прибера. И помни, че ми обеща. А кога ще завършиш тази яма? Аз планирам след две седмици да замина при дъщеря ми. Там ще се съберем цялото семейство за Коледа. Нали дотогава ямата ще е готова? Искам да съм истински щастлива като замина.
- Влади, успокой се. Не обичам да правя планове за повече от три дни напред. В края на другата седмица ще съм готов с всичко, и с ямата, и с отговорите ми към теб. Можеш ли да оживееш дотогава?
- Ще се постарая. Добре, край. Спокойна съм. Питай ме нещо сега.
- Кажи ми някои клюки за Г. А, чакай, сетих се. Какво стана с Мирослав и Мария? Оставих го в подготовка за разговор с родителите й.
- О, наистина. Щях да забравя. Ходили с баба Елена на другата вечер след рождения ден и Мария веднага изтича и ми се похвали. Двете се напихме от радост. Има определена дата за годежа, а тя се премести при Миро. Мисля, че и двамата се чувстват добре. Мирослав ще я гледа като писано яйце. Добре, че е баба Елена иначе нашата ще му се качи на главата. Но не е лошо момиче. Откакто й се накарах, коренно се промени. Сега ходи скромно облечена и е много по-хубава. Изхвърли всички гривни, пиърсинг, опита дори да изтрие татуировките. Иска ми се да излезе добро семейство. И двамата го заслужават. Знаеш ли какво ме впечатли, мисля че ти казах веднъж. Мирослав има някакво специално отношение към теб. Глупаво е да правя подобни асоциации, но баща му щеше да е малко по-възрастен от теб днес, ако беше жив и сякаш това го привързва по странен начин към твоя милост. Случва се да каже, как си се изразил за определена ситуация, какво би направил ти в определен момент и т.н. Не знам какво сте си говорили, но много е впечатлен. И със сигурност очаквай покана за годежа. Казах им да го отложат докато се върна от Италия и те се съгласиха. Още повече, че и баща й на Мария не е много добре в момента. А, да не забравя. Поздрави от Ванката, на Рени сина. Направил е фурор с твоя диск. Сега младите се събират на блус вечери, организират си тематични купони, правят планове да измолят от кмета съдействие и да организират блус фестивал в Г. Много са ентусиазирани. И още нещо. Искам да ми запишеш музиката от онази вечер в къщата. Започвам да вярвам, че за всичко случило се, голяма вина има и тази музика.
- Много добри новини. Радвам се за Миро и Мария. Разбира се, че ще ти запиша музиката. Дано и на теб повлияе, както на мен. А какво става с другите от клуба?
- Не сме се виждали оттогава. Сега, след тази промяна в мен, започвам да изпитвам досада към тези сбирки. Това беше животът ми, но сега имам друг.
- Влади, можеш ли да ми кажеш нещо повече за Генерала? Той ме покани тогава да го навестя, а сега имам малко свободно време и може да отговоря на поканата.
- Наистина ли? Странно. Не съм чувала някой да се похвали, че е бил на гости на Златев. Единствено съпругът ми ходеше, и то много рядко, у тях. Играеха шах. Аз съм била един единствен път. Покани цялото семейство на рожден ден. Само нас. Тогава още Рени и Стоян не бяха в групата. Златев е, как да кажа, странен човек. Той по цял ден е сред хора, разговаря, раздава задачи, весели се с тях, но никого не кани в къщи. Поне аз така знам. Той създаде клуба. Първоначално започнахме четири-пет човека. Златев, съпруга ми и аз, Кирилов и понякога съпругата му. След това, и винаги по негова инициатива, приобщихме доктора, Рени и Стоян, шефа на банката, Мирослав и напоследък Иванов и съпругата му и новия кмет със съпругата му. Златев участва в почти всички сбирки, но както ти сам видя, винаги стои в единия край и като че ли се забавлява с нашите изживявания. От съпруга си съм чувала, че той е единственият човек, който взима решенията за всичко случващо се в околията. Не знам какво означава това, но съм присъствала на невероятни сцени, когато работех в кметството. Виждала съм хора, от които всички трепереха по онова време, как пристъпват на пръсти в кабинета му. Друго какво да ти кажа. Живее сам. Не знам дали е имал семейство някога, но дори да е имал, не го е споменавал по никакъв повод. Но интересното е, че е голям женкар. Злите езици говорят, че няма жена, която хваща окото, да не е минала през кабинета му.
- Това е интересно. Действително има привлекателна фигура, умее да говори и не на последно място е използвал и положението си за постигане на целите. Ако мълвата е правдоподобна, разбира се.
- Знам за какво намекваш, Ясене. Добре, ще ти кажа какво стана с мен. Когато децата тръгнаха на училище, заявих на съпруга ми, че не ми се стои в къщи и искам да си намеря работа. Той много се противеше, но аз бях неотстъпчива. Един ден дойде и каза, че е говорил със Златев и той е предложил да започна в счетоводството в кметството. Започнах работа и след първия месец вече бях въведена в течение на всички клюки, обитаващи подобни институции. Сега като си спомням, като че ли нямаше жена, която да не е назначена в общината и да не е преминала през кабинета на Златев. По-точно да не се е излягала на дивана му. Всички очакваха и моята премиера. Аз обаче имах сигурността, че такова нещо не може да се случи, предвид приятелските връзки на Златев с нашето семейство. Но дълбоко съм се лъгала. След една негова командировка, той ми се обади от Пловдив и каза, че иска да му подготвя едни документи и тъй като щял да закъснее малко, да го изчакам. Разбира се всички научиха и по коридорите се заприказва за официалното ми приобщаване към отбора на любовниците. Трябва да ти призная, че много се изплаших. Потърсих съпруга ми, но се оказа, че е в управлението в София и ще се прибере късно. Нямаше към кого да се обърна тогава и реших да се съпротивлявам ако започне да става нахален. Той пристигна около два часа след края на работния ден и веднага ме повика. Отидох с бумагите и като влязох, видях, че е сервирал коняк и шоколадови бонбони. Покани ме да седна на дивана, а аз се разтреперих цялата. Настани се до мен и започна да ми разказва за командировката. По едно време хвана ръката ми и я целуна, като се усмихваше извратено, поне на мен така ми се стори в онзи момент. Аз издърпах ръката си, свих се в ъгъла на дивана и се разревах. Казах му, че ако ми направи нещо, няма да го преживея. Не знам дали това го стресна, или просто е решил да отложи момента, но повече не ме докосна. Накара ме да се успокоя, след което ми заяви, че действително е имал намерение да провери чара ми, но това е вече минало. Зарече се никога повече да не се случва такова нещо и дори ме накара да му обещая, че ако имам проблеми от подобен характер с някой друг, веднага да му се обадя. И удържа думата си. Нещо повече. Никой никога в този град не пророни дума за онази вечер. Трябва да имаш огромно влияние върху тези хора, за да ги накараш да вървят срещу природата си и да не разпространят за случилото се. Малко по-късно действително възникна проблем с Кирилов, който след като разбра, че Златев не се е възползвал, реши, че е негов ред и се впусна да ме преследва по един отвратителен начин. Не издържах и отидох при Златев. Още на следващия ден, когато Кирилов се залепи за бюрото ми и започна с мръснишките си подмятания, Златев го извика в кабинета си и оттогава Кирилов не стъпи в кметството, а като ме видеше в града или на сбирките, избягваше да ме приближава. Така се сдобих с ангел хранител и съм му много благодарна за това. Прояви се като истински джентълмен. Толкова мога да ти кажа. Сякаш няма човек в града, който да не му е благодарен за нещо. За да те покани в къщи, с нещо си го впечатлил. За какво си говорехте тогава?
- Главно за казармата. Едва ли съм му казал кой знае какво. Действително малко странно е това, което ми разказа. Може би просто иска да изпушим по една лула и да си побъбрим.
- Мисля, че Златев не е от хората, които вършат нещо без определена цел.
- Значи, още една причина да го посетя. Мислиш ли, че може да е свързано по някакъв начин с мен и теб?
- Не знам. Казах ти, че след онзи случай, сякаш пое дългосрочен ангажимент да ме предпазва от неприятности. Много ми помогна и след злополуката на съпруга ми да се оправя с последствията. А дали поканата има връзка с мен? Когато Мирослав преби онзи директор на завода, Златев беше човекът който уреди нещата така, че Миро да отърве съда, а онзи да получи обезщетение. Разбира се, официално Кирилов действаше, но знам със сигурност кой му нареждаше. Досега не се е месил пряко в живота ми. Дори когато бяхме заедно с Мирослав, той само наблюдаваше, но с това се ограничаваха действията му. Имаше моменти, след като погребахме съпруга ми, когато си мислех, че ще ми предложи по-близки отношения, някакъв вид съжителство или брак дори и се чудех как най-тактично да го откажа. Но не се случи, сякаш усети съпротивата ми към подобни предложения. Стига толкова клюки. Кажи ми пак това, което декларира преди малко.
- Няма да ме оставиш на мира, Влади.
- Няма. Кажи ми го.
- Добре, за последен път днес. Няма да се разделяме и няма да се събираме. Не знам как точно да го формулирам, но искам да имаме връзка, която не предполага съвместно съжителство, нито приятелство, подчинено единствено на сексуални услуги. Иска ми се да си близо до мен, без да съм непрекъснато в живота ти. Дори когато си на хиляди километри с месеци или година, тази близост да не изчезва. Дори когато решиш, че трябва да се събереш с някого, по една или друга причина, да останем отново заедно, в рамките на възможното. Знам, че това прилича на някакъв оксиморон и не знам дали е осъществимо. Но не искам да те загубя и не искам да ти преча. Това е което искам. Трябва да ти кажа и друго. Познавам себе си и знам, че ще вложа много в тази връзка. Бъди сигурна, че няма да се опитвам да ти влияя по никакъв начин, независимо от собствените преживявания. И това е второто нещо, което обмислям. Дали да не прекратя всичко, докато все още бих могъл да го превъзмогна по-малко болезнено. Ако взема подобно решение, със сигурност ще боли и двама ни, но дали няма да се окаже правилното решение. Затова ми трябва време. Обещах ти, че ще имаш отговора след седмица.
Владимира ме гледаше през цялото време без да мигне. Дълго мълчахме след като свърших. Накрая тя наруши мълчанието, като пророни едва едва:
- Много ще ме боли ако вземеш второто решение.
Взех ръката й в моята и преседяхме така гледайки се, без да проговорим, още известно време. Станах и тръгнах да търся сервитьора. Намерих го на бара и платих сметката. Помогнах на Владимира да се облече и излязохме навън. Тръгнахме към булеварда в мълчание. Махнах на едно преминаващо такси, настанихме се вътре и тя каза адреса.
- Ще ми се обаждаш дотогава, нали? Искам да те чувам всеки ден. – каза преди да слезе от таксито и ме целуна по бузата.
Разделихме се след като й обещах да го правя всеки обед, по време на почивката й. Казах домашния си адрес на шофьора и след половин час бях в къщи. Оставих размишленията за следващите дни и се подготвих психически за чакащата ме от утре физическа дейност.
(Следва продължение)
Следващите три дни рязах, цепих и редях дървата в гаража. Свърших в събота след обяд и с това приключих подготовката за посрещане на зимата. В четвъртък и петък се обаждах на Владимира, което адски я радваше. Държеше ме на телефона през цялата си почивка, като не спираше да говори по всякакви теми. Сякаш беше подготвила конспект с въпроси, така че да ме ангажира максимално дълго без да ми омръзва. Не подозираше, че ми доставя огромно удоволствие да я слушам, независимо дали разказваше за новите изменения в данъчните закони или за еклерите на Рени, изпълнени по някаква нова рецепта. По взаимно съгласие оставихме уикенда без телефонни ангажименти, но успя да ме изненада с новината, че си е купила лаптоп и чака да й свържат интернета в къщи, след което няма да остави вечерите ми самотни, благодарение на великият софтуер Skype. С обещанието за понеделнишко свиждане в ефира, приключихме тази седмица.
Неделята отделих за известна подготовка. Издирих по телефона един бивш състудент, който влезе в силовия бизнес. Срещнахме се и получих достатъчно информация за естеството на акциите от вида, който ме очакваше. Предложи ми помощ, но отказах. От това, което научих, прецених, че бих могъл да се справя. Подготвих някои неща и си легнах рано. И така, понеделник сутрин, началото на сериозна седмица. Трябваше да се справя с мутрите и то по начин, който ще ми позволи да продължа нормалния ход на събитията. Имах малък план, но всичко зависеше от завършека на днешния ден. Тръгнах по-рано от обикновено и минавайки покрай бензиностанцията напълних една малка туба с бензин. Бях в селото около половин час преди да затвори магазина за обедната почивка. Влязох и поздравих присъстващите. Освен магазинера, в залата отредена за кръчма беше част от постоянното присъствие, а две жени ме посрещнаха пред вратата. Силно се надявах съгледвачът да бъде между тях, но дори да отсъстваше щеше да разбере след броени минути. Безжичният телеграф работеше безотказно. Взех една бутилка минерална вода и се разговорихме с магазинера и бираджиите. Проявиха завиден интерес към успеха ми с изграждането на ямата. Цъкаха с език, че съм се справил сам, дори един от тях, който помнеше дядо ми, ме сравни с него. И той работел винаги сам и затова му викали Силата. А когато негов сътрапезник, известен зевзек, предложи да ме кръстят Малката сила, се видях принуден да им поръчам по една бира, но го направих с удоволствие в памет на дядо ми. Казах на магазинера, че ако не свърша до довечера ще мина да напазарувам нещо за ядене, в противен случай ще паля колата и ще се върна в сряда или четвъртък. Пожелах им лек ден и потеглих към къщата. Сега вече селото знаеше, че съм тук поне до вечерта и планът на ченгетата можеше да стартира. Веднага се заех с подготовката. От вчерашния разговор знаех, че ще бъдат трима или четирима. Както ме осветли състудентът ми, за такива акции, когато обектът е леко препятствие, изпращат един по-опитен и един или двама новобранци, да се поочукат. Шофьорът не се брои. Той не излиза от колата. На това заложих. Щях да се опитам да елиминирам колата и да ги лиша от превоз. В това село, където нямаше откъде да откраднат возило и далеч от друго населено място, по мое мнение, щяха да се опитат да си тръгнат възможно най-бързо. Още повече, че телефоните им на тази територия бяха под въпрос, поради слабия и непостоянен сигнал. И другото, на което разчитах, беше изненадата. Никой не познаваше по-добре от мен това място и този факт ми даваше огромно предимство. Затова се захванах сериозно. Напълних три шишета с бензин като направих импровизирани коктейли „Молотов“. Сложих ги на три места, така че да имам достъп поне до едно от тях, подсилих екипировката на тези скривалища с по едно парче тръба и се заех с приготвянето на личното въоръжение. Имах близо тригодишен стаж в такситата и това, което се готвех да направя сега, го копирах от задължителното оборудване на тези автомобили. Срязах една водопроводна тръба на дължина малко по-къса от дължината на ръката до лакътя. Гледах в единия край да има резба и навих на него муфа с тапа. Напълних тръбата с пясък и с големия чук сплесках края й за да не изтича пясъкът. Навих върху него няколко слоя тиксо и т.нар. таксиджийска бухалка беше готова. Виждал съм рани, причинени от това въоръжение. Страшна гледка. Беше удобно и с подходящ размер, който позволяваше да се скрие в крачола на панталона или в ръкава на якето. Така подготвен се качих на втория етаж да наредя декорите. Запалих лампите, запалих и печката за да се вижда пушек от комина, пуснах радиото и го усилих за да се чува от улицата. Затворих вратата и слязох на долния етаж. Тук, прозорецът в коридора почти целият беше закрит от лешниковите насаждения до къщата. Заключих вратата и отворих едното крило. Планът беше прост. Когато пристигнеха, предполагаемият им маршрут щеше да е към горния етаж, а аз през това време излизам през прозореца и се отправям към някое от скривалищата. Опитвам се да създам паника с бензиновите бомби и използвам тъмнината за да обезвредя с удар зад врата някой или всичките нападатели. Застанах до прозореца в една от стаите и вперих поглед към стръмния път от площадчето. Нямаше да рискуват да минат през селото за да не ги видят и по тази причина нямаше да дойдат по светло. След около час, тъмнината покри селото, а напрежението в мен нарасна. И ето, видях просветването на фарове по пътя. Проверих още един път прозореца в коридора и застанах зад пердето за да видя къде ще спре колата и колко човека ще излязат. Колата, която спря пред портата, ми се стори позната, както и фигурата, която изскочи от нея. Чух стъпките по стълбището и чукането по вратата на горния етаж.
- Ясене, Ясене, отвори. Аз съм Добрин.
Нямах никакви съмнения вече, промуших се бързо през прозореца и застанах в подножието на стълбището.
- Тук съм, Добрине. Бях до тоалетната. Какво се е случило?
Добрин слезе светкавично при мен и задъхан едва изрече:
- Миро ме изпрати да ти кажа бързо да се скриеш. Идват ти на посещение някакви мутри. Затова, пали колата и бягай.
- Чакай, чакай. Къде е Миро?
- Настигнахме ги преди да влязат в село Р. Изпреварихме ги и в ниското на Върлото, Миро слезе да ги изчака, а мен изпрати да те предупредя да се скриеш.
- Защо е слязъл там, какво мисли да прави?
- Ох, не знам всичко. Разбрал е от някъде, че са ти изпратили мутри. Звъняхме по телефона, но ти не отговаряше и тръгнахме с колата. Каза, че ако са местните мутри, няма да има проблем. Той щял да се оправи. Затова слезе да ги изчака.
- Господи, бързо Добрине. Пали колата, аз само да заключа и тръгваме.
- Ама чакай … къде ще ходим?
- Бързо, ти казвам. Ще стане голяма беля.
Заключих набързо и се метнах в колата. Върлото беше на не повече от 10 минути път, дори и в тъмнината. Така местните наричаха онова място, където спирах на идване, за да наблюдавам пейзажа. Пътят се спускаше оттам стръмно надолу и на самото дъно, правеше остър завой, като по подобие на онзи завой в гората имаше малко мостче. Някога под него е минавала буйна вода, доказателство за което бяха останките от воденица по-надолу, но отдавна беше пресъхнала. Трескаво размишлявах без да отговарям на въпросите на Добрин. Ако Миро ги беше спрял, със сигурност вече всичко ще е свършило. С една ръка едва ли би могъл да представлява някаква преграда. Това означава, че можеше да ги срещнем по пътя, но за мен по-важното беше какво е станало с Мирослав. След десетина минути спряхме на мостчето, като не срещнахме никого по пътя. Оставихме фаровете да светят и слязохме да търсим следи. Няколко пъти обходихме мястото, но нищо. Съществуваше вероятност, мутрите да го бяха обездвижили и натоварили на колата. Това значеше, че са тръгнали обратно. Чувствах как гневът пълзеше към главата ми.
- Добрине, имаше ли Миро телефон в себе си.
- Да.
- Набери го. Да се надяваме, че ще има сигнал тук.
Стояхме до колата, на края на мостчето и Добрин започна да набира. След секунди, почти под краката ни се разнесе звън.
- Не изключвай апарата – викнах му. – Дай си запалката и дръпни колата назад за да осветят фаровете това място.
Слязох под мостчето и почти се спънах в нечие тяло. Светнах със запалката и видях очертанията на едър мъж. Не можех да видя лицето му, беше навряно в храсталаците, затова пролазих внимателно и ги разгърнах. Беше Мирослав. Цялото му лице бе в кръв, не мърдаше, не издаваше никакъв звук. Връхлетя ме страшна мъка.
- Добрине, насам, бързо. Убили са го изродите. – изкрещях извън себе си.
Започнах да търся пулс, опитвайки се да напипам кръвоносен съд по врата. И в този момент чух едва промъкнал се стон.
- Жив е, мамка му. Жив е. Бързо да го измъкнем. Миро, дръж се, момче. Дръж се, ще те спасим. Ах тези копелета. Скъпо ще ми платят. Ще им го върна Миро, само се дръж, момчето ми – почти през сълзи нареждах докато го измъквахме и пренасяхме на моста.
Положихме го на осветената от фарове площ. Представляваше страшна гледка. Гипсът му беше счупен и ръката се валяше неестествено в праха. От устата, от ушите и някъде от главата сълзеше все още кръв. Взех една кърпа и започнах да бърша лицето му.
- Добрине, обади се веднага на доктора да ни чака в болницата. Дай да го качим в колата.
Качихме го в колата, а аз през това време набързо сглобих една легенда.
- Слушай сега. Караш го веднага в болницата. Нека му дадат първа помощ и сигурно ще го качат за София. Ето какво ще казваме. Миро е разбрал за някакви бракониери. Слязъл е да ги чака тук, а тебе е пратил в селото за помощ. Никого не си намерил в кръчмата, но са ти казали, че аз съм в къщата и двамата сме се върнали и сме го намерили пребит на моста. Качваш се в линейката с него и ще ми звъннеш в коя болница е. Аз тръгвам пеш да взема колата и ще ви настигна. Там със сигурност ще те разпитват. Това все пак е държавен служител. Разказваш им тази версия. Аз ще дойда по някое време и ще говорим по-подробно. Имай пред вид, че ченгетата от града са в тази игра. Никому нито дума докато дойда. Бягай сега да спасим човека.
Тръгнах с бърз ход към селото и след около 40 минути бях в къщата. Събрах инвентара от скривалищата, подредих всичко, заключих и подкарах към София. Треперех от нерви. Идваше ми още сега да отида и да изтърбуша онзи идиот Иванов. Как можа това да се случи? Откъде се появи Мирослав в тази история и защо въобще се е набъркал? Ума ми не го събираше. Карах възможно най-бързо и някъде преди околовръстното шосе на София, Добрин ми се обади и каза, че са в „Пирогов“. След половин час бях в болницата и го открих в коридора, пред шоковата зала. Разказа ми как са го качали без бавене в линейката, били са му нещо успокояващо, защото започнал силно да стене. Сега чака да кажат какво е състоянието му. Седнахме на дивана и му обясних как да се държи пред ченгетата. Нищо не му споменах от това което знаех, защото със сигурност щеше да се раздрънка. Точно завършвах инструктажа и се появиха две цивилни ченгета, попитаха ни какви сме му на Миро и поканиха Добрин да даде показания. Докато разпитваха Добрин, звъннах на Владимира. Тя много се изненада от обаждането ми, часовникът показваше 9 часа, а като й казах за какво става дума силно се разтревожи. Помолих я да отиде в Миро при баба Елена и Мария и да ги успокои. Ако може да остане с тях, аз ще звънна по-късно да им кажа какво е състоянието му. Добрин се върна с едно от ченгетата, което ме помоли да отговоря на няколко въпроса. Разказах им накратко какви са ни отношенията с Миро, не пропуснах и историята с двубоя. Знаех, че ще се разровят и ще научат, а не исках да ставам обект на разследванията им. Казах им, че нямам обяснение за случилото се, но че съм чувал от Миро и за други подобни случки, само че тогава не е бил сам. Оставиха ме с уговорката да ме привикат отново ако се наложи. Върнах се в коридора и започнахме да сравняваме показанията си с Добрин. Нямаше съществени разминавания и се успокоих, че поне засега няма причини да се притесняваме. Накарах Добрин да се закълне, че няма да разказва тази история, не и преди да изясним как се случи, което си беше усилие на вятъра, предвид характера на момчето. Най-после от залата излезе лекарят, който бе приел Мирослав и ние веднага го засипахме с въпроси. Човекът излезе търпелив и ни обясни, че Миро вече е стабилизиран, въпреки многобройните рани. Гипсирали му отново ръката, гипсирали и крака, който също бил счупен. Имал една по-сериозна рана на главата, но снимките не показали вътрешни увреждания. Имал две счупени ребра и все още е в кома, но скоро щял да се събуди. Очаквали го поне два-три месеца престой в болница. Благодарихме на човека и седнахме отново на дивана, вече малко по-спокойни. Обадих се на Госпожата и й разказах, че на връщане съм намерил Горския в безпомощно състояние и съм го закарал в Г. Сега съм в болницата за да изчакам резултатите и може би ще се прибера късно през нощта. Коментирахме кратко случилото се и я оставих да се подготвя за лягане. Канех се да се обадя отново на Влади, когато по коридора се чуха дамски токчета и видях двете с Мария да тичат към нас. Станах да ги посрещна. Мария плачеше и без да спира хвана ръцете ми, опитвайки се да свърже няколко думи в изречение. Прегърнах я и я накарах да седне на дивана. Стараех са да изглеждам спокоен, галех я по главата докато накрая се успокои, така че да чуе обясненията ми. Преразказах думите на доктора, като добавих и няколко утешителни неща от мое име.
- Така че, засега няма нищо обезпокоително – завърших, гледайки я в очите. – Единственото притеснително е, че сега няма да може и да ходи, тъй като кракът му е гипсиран.
- Благодаря ти, Ясене. Чувствам се по-добре. Ох, ако трябва на ръце ще го нося, само да е жив.
- Страхувам се, че няма издържиш, тъй като той ще живее още дълго.
Тя се усмихна и се сгуши в прегръдките на Влади, която седеше от другата й страна. Дадох пари на Добрин да купи някакви напитки и намерих начин да му скръцна със зъби, за да си държи езика. След малко Добрин се появи с кафета и минерална вода. Оставих го да се грижи за Мария и дръпнах Влади настрана.
- Влади, защо я доведе? Нали ти казах да стоиш при тях.
- Не можах да я удържа. Тя така се разплака, че ми скъса сърцето. Нямам спомени как сме дошли до тук.
- Добре, станалото станало. Моля те, отведи я да спи някъде, скоро няма да има новини. Ние с Добрин ще останем тази нощ, а вие елате сутринта.
- Добре. Ще я заведа у нас. Мисля да й оставя ключовете, а аз утре ще се прибера. Кажи ми какво стана, Ясене.
- Нямам обяснение, Влади. Бях в селото да прибера и подредя някои неща и вече се канех да си тръгвам, когато дойде Добрин и ми каза, че Миро слязъл да чака някакви бракониери на Върлото, а него изпратил за помощ в селото. Минал през кръчмата, а там само старци, но му казали, че аз съм в къщата и той хукнал към нас. Това е. Върнахме се веднага и го намерихме пребит. Направо умът ми не го побира защо е трябвало да се прави на герой. Можел е да каже на ченгетата или да изчака да се приберат колегите му. Това момче си е с детския акъл все още. Дано да няма нищо сериозно. Докторът ме успокои, но докато не минат пълните изследвания няма да съм сигурен. Нервен съм и не знам кого да проклинам. Докато не се събуди и не разкаже какво се е случило, ще седя на тръни.
- Искам да остана с теб – каза Влади и ме хвана за ръката.
- Не, Влади, трябва да се погрижиш за Мария. Дай й да пие нещо, дори алкохол някакъв, по-силен. Нека се наспи и елате утре.
- Прав си. Но ще ми обещаеш, че ако някога изпадна в подобно положение ще ме утешаваш по същия начин. Знаеш ли как исках в онзи момент да съм на нейно място, само че не ти да лежиш зад тази врата.
- Влади …
- Добре, тръгваме. Утре ще се видим.
Изпратихме ги до входа и се върнахме в коридора. Разположихме се отново на дивана и след малко Добрин се унесе в дрямка. Не ме свърташе на едно място и взех да меря коридора с крачки. След около два часа се показа една сестра и ме повика. Полунощ отдавна премина и за учудване, никой не се беше появил в това заведение с толкова печална слава. Вкара ме в залата и ме заведе до леглото на Миро. Отвсякъде беше окичен с тръбички и кабели. Лицето почти не се виждаше, но очите му бяха отворени и сякаш ме позна щом се приближих. Здравата ръка помръдна в опит на поздрав, но дотам му стигнаха силите и отново затвори очи.
- Дойде в съзнание преди минути. Исках да Ви кажа преди да са дошли полицаите. Предупредиха ни да не пускаме никого и да не даваме информация докато не ни разрешат. Предполагам, че ще го изолират в някое отделение и затова Ви повиках, да се успокоите. Утре потърсете мен или лекаря, ще Ви информираме, но гледайте да не Ви видят полицаите.
Благодарих й сърдечно. Запомних името й и това на лекаря и излязох отвън. Не ме лъжеше. След малко пристигнаха двете цивилни ченгета и двама униформени, заедно с дежурния лекар. Изнесоха носилката с Мирослав и го качиха в асансьора. Нас с Добрин ни спряха и не ни дадоха никакви обяснения. Излязохме от болницата и казах на Добрин да се прибира към Г. Аз обещах сутринта да предупредя Влади и Мария и да дойда да разбера какво става. Разделихме се и след 20 минути вече паркирах в къщи. Нямаше смисъл да лягам, затова направих една кана с чай и седнах да направя оценка на случилото се. След като Мирослав беше разбрал за мутрите, значи му беше ясно, че Иванов и Кирилов са в основата. Беше участвал в подобни мероприятия и знаеше откъде идват нарежданията. Но не е знаел, че ще бъдат гастрольори. Мамка му, пустият ми навик да не вдигам телефона. Аз съм виновен за това, което му се случи. Затова онези мръсници трябва да си платят. Не вярвам да опитат втори път след днешния ден. Ще гледат да заметат следите, още повече, че със сигурност ще има разследване за побой над длъжностно лице. Каква ли версия ще им разкаже Миро? Оставих за известно време размислите за да изпратя Госпожата на работа. След около час тръгнах към болницата. В движение звъннах на Влади и й казах да не ходят с Мария. Обясних им какво се случи през нощта и че съм видял буден Миро, което ме е успокоило до голяма степен. Разбрахме се тя да се прибира в Г., а аз след като разбера къде са го настанили ще се обадя да й кажа. В болницата се залепих първо на информацията и поисках да ми кажат къде е настанен Мирослав. След като се порови в компютъра, служителката вдигна телефона и след малко пристигна един човек в бяла престилка, който нямаше вид на лекар. И бях прав. Дежурното ченге. Започна да ме разпитва какъв съм, каква е връзката ми с Миро и подобни глупости. Попитах го дали всички посетители минават през тази процедура. И дали не съм сбъркал заведението. Казах му, че се интересувам за болен, а не за затворник. Нашият се нацупи и започна да ръмжи, но след като това не ме стресна, просъска през зъби, че човекът за когото питам е със забрана за свиждане, тъй като се води следствие. Завъртя се и изчезна. Върнах се отново на информацията, където жената беше изгледала сериала с ченгето и сега на устните й имаше одобрителна усмивка. Помолих я да ми каже къде мога да открия сестрата или лекаря от снощи. С много по-голямо желание, бях уведомен, че днес почиват и едва утре ще са на смяна. Но като видя разочарованата ми физиономия, жената ми предложи да изпия едно кафе и да се върна след половин час. Върнах се след половин час с чаша кафе и малък шоколад и получих информацията, придружена с благодарствен поглед. Мирослав е в интензивното, в охранявана зона. Чакат го да се съвземе за да го разпитат. Според информацията, това може да стане до края на деня. След което, ще освободят достъпа до него. Това е добре. Щом ще го разпитват днес, значи е стабилен. Реших да дойда утре сутринта и да се опитам да вляза при него. Тръгнах да излизам, но си спомних за д-р Костов. Преди много години, оперира ръката на един колега, пострадал при производствена авария, след което аз пък му проектирах и изработих месингови врати за дома му. Оттогава се сприятелихме и няколко години след това се срещахме редовно, поне един път месечно, на чаша коняк. Върнах се при новата ми симпатизантка и я попитах за доктора. Оказа се, че вече е шеф на една от клиниките и получих пътна карта към кабинета му. Днес ми беше щастлив ден, защото не заварих хора пред вратата, а и докторът беше в кабинета си. Едвам се познахме, но след това се хвърлихме в прегръдка и възстановихме познанството. Отделихме малко време за спомени и след това, за да не му губя времето, разказах за пребиваването си снощи тук. Помолих го да помогне, ако има възможност. Докторът завъртя няколко телефона, след което ми написа на едно листче името на дежурния тази вечер лекар с пояснението, да отида след 9 вечерта. Разделихме се с обещание за среща в края на седмицата и аз потеглих към къщи. Обадих се през обедната емисия на Владимира и й разказах за болницата. Този път не ме държа дълго на телефона. Чувствах, че е притеснена. Каза ми, че довечера ще дойде в София за да е до Мария. Обещах й щом изляза от болницата да им се обадя. Взех един душ и се хвърлих в леглото. Госпожата ме събуди с прибирането си. Разказах й за последните събития и помощта на д-р Костов. Тръгнах малко след осем и в девет без пет бях в „Пирогов“. Изчаках половин час и тръгнах към кабинета на дежурния лекар. По коридорите беше тихо. И вчера и днес случих дни без сериозни инциденти, като изключим Мирослав. Заварих доктора в дежурната с две от сестрите да пият кафе. Казах му кой съм, той ми описа състоянието му и разказа за ченгетата, които са го разпитвали около час. След това помоли сестрите да ме заведат при Миро. Едната остана пред вратата за да сигнализира ако се появи някой, с другата влязохме вътре. Мирослав лежеше опасан отново със същия такелаж, но беше буден и разтегна усмивка като ме видя. Седнах на стола до главата му.
- Как си, момче, – започнах с тих глас – ще те бъде ли?
- Охо, тепърва ще пием с теб за здраве.
Гласът му беше дрезгав и заваляше, но разбирах думите.
- Можеш ли да говориш или си изморен?
- Ако не си досаден като ченгетата. Въртяха една и съща плоча цял час.
- Няма да те разпитвам. Кажи ми само как се набута в тази работа и защо го направи?
Мирослав погледна към сестрата, която подреждаше нещо в другия ъгъл и започна:
- Имам един мой човек, който работи в казиното на мутрите. Казвал съм ти за това казино май. В неделя там е запивал Кирилов и нашият успял да чуе част от разговора му с някакъв апап, когото за първи път виждал. Ставало дума да се организира една група за следващата седмица, като от понеделник да са готови за действие. Задачата била лека, да се посъветва един мъж в село Г., без да се стига до сериозни травми. Просто един здрав пердах, за урок. Описал му къщата, къде се намира и как да стигнат до нея. Казал му, щом подаде сигнала, да изчакат да се стъмни и да действат. След това да минат през казиното, той ще е тук, за да оправят сметките. Нашият ми се обади същата вечер и ми каза, че това е май човекът, с когото сме имали спречкване преди време. Разбрахме се да следи непрекъснато Кирилов и веднага да ми звънне щом усети, че работата е задействана. Бях в кабинета в понеделник, когато се обади. От моите хора нямаше никой. Пратих ги да гонят сутринта едни цигани в гората край село Ш. и щяха да се върнат на следващия ден. Извиках Хори и тръгнахме. Настигнахме ги преди село Р., минахме по един пряк път и излязохме преди тях. Слязох на Върлото в ниското и пратих Хори да те предупреди. Мислех, че са нашите мутри, познавах някои от тях и си правех сметката, че ще мога да се споразумея с тях или поне да ги задържа, докато ти се скриеш.
Тук Мирослав спря за малко, като дишаше тежко. Сестрата хвърли тревожен поглед към нас, но той й направи знак, че е добре и продължи.
- Бяха с черен Голф, четирима. Не ги познавах. Спряха пред мен и излязоха двамата отзад. Започнахме разправия и им казах, че ще си имат неприятности ако не се върнат. Нахвърлиха ми се. Единия ударих с гипса и го строших в главата му, а другия го повалих с юмрук. Но не видях третия, който ме беше заобиколил отзад и ме халоса с нещо здраво. Изгубил съм съзнание, а тези гадове здраво са ме наритали, защото имам счупени ребра. Свестих се тук, в болницата.
- Защо се забърка в тази работа? Защо не ми се обади?
- Търсих те, но телефонът ти не отговаряше. – Помълча малко и добави – Направих го заради теб. Не можех да седя без да направя нещо, знаейки, че те пребиват през това време. Щях да се ненавиждам после цял живот. Не можех да кажа и на ченгетата, след като Кирилов командваше парада.
Оставих го минута-две да си почине.
- Какво каза на ченгетата тук?
- Тъпаците ме разпитваха през цялото време за контрабанда, за наркотици и други такива, сякаш са попаднали на акция на мафията в околията. – каза той през смях. – Казах им, че съм получил сигнал за бракониери и съм се опитал да ги спра. Питаха ме и за теб и Хори. Но аз нали нищо не помня, дори не знаех че вие сте ме намерили, така че не можах да ги осветля повече. Но засега успокоихме топката. Утре ще ме преместят в друго отделение и ми разрешават свиждания. Сигурно пак ще ме тормозят, но поне да закрепна малко. Ясене, - Миро протегна ръката си към мен – за какво беше всичко това? Защо Кирилов ти праща мутри?
- Не сега, Миро. Ще ти кажа по-късно. Сега искам от теб да се хванеш в ръце и да оздравяваш бързо. Мария е тук, в София. Утре ще е при теб. Не й казвай нищо. Дръж версията с бракониерите. Аз ще отсъствам малко. Ще дойда в края на седмицата и ще ти разкажа всичко. Не мисли повече за това. Остави на мен. Благодаря ти, за всичко, което направи, момче – казах като стиснах ръката му – рядко ми се е случвало някой да ме защитава. Няма да го забравя. А сега почивай.
Кимнах на сестрата и излязохме. Благодарих им и изпратих по тях благодарностите си към доктора. Застанах пред входа на болницата и подложих чело на хладния вятър. Отвътре всичко ми гореше. Стоях така около половин час, след което взех решение и тръгнах към къщи. Пътьом се обадих на Владимира. Тя беше пристигнала и двете с Мария чакаха с нетърпение. Успокоих ги, казах им утре да отидат към обяд в болницата, на информацията ще им кажат в коя стая е Миро. Оставих без отговор молбата на Владимира да се видим на другия ден и прекъснах разговора. Прибрах се в къщи и заварих още будна Госпожата. Разказах й за състоянието на Миро и казах, че утре отивам да довърша работата по ямата и да зазимя къщата. Легнах, но не можах да мигна дълго време. Съставях най-различни планове как да стъжня живота на тези мръсници. Безсмислено беше да търся официалните власти. Щяха да протакат до забрава, нищо чудно да обърнат нещата срещу мен. Примери от настоящето, колкото искаш. Не беше добър и вариантът да искам помощ от състудента ми. Едва ли заради една световно неизвестна личност като мен, мутрите щяха да рискуват с междуособици. Оставаше планът, който бях съставил в понеделник. Той предвиждаше, при положителен изход от схватката с мутрите, посещение на Кирилов и действия според обстановката. Сега трябваше да го пригодя към новите условия. Този път посещенията трябваше да са две, като допълнителното беше при Иванов. За целта, утре заминавам в Г. и на място импровизирам за начина на действие. С така взетото решение най-после дадох почивка на организма...
Е, май досадих достатъчно. Останалата част ще кача в блога ми, ако някой реши, че дочитането си заслужава.
Воку
Плах опит за нещо повече от разказ - 3
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
-
Stanimir
Re: Плах опит за нещо повече от разказ - 3
Ами добре, ама дай адрес на блога ти, плс!
-
beertobeer
- Мнения: 38
- Регистрация: 26 декември 2008, 19:07
Re: Плах опит за нещо повече от разказ - 3
Сега ако пуснеш и един линк към блога...
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи форума: 0 гости