. Никога не съм харесвал многословните напъни в предговора, затова ще се постарая да бъда максимално кратък! Джованино Гуарешки (първи май 1908 - двадесет и втори юли 1968) е италиански писател, журналист, хуморист и карикатуриист! Известен по цял свят с разказите си за дон Камило, /но не и у нас/ екранизирани в пет филма /кооп продукция с Франция, с Фернандел в главната роля/ които с удоволствие се гледат и днес! Журналистика ни има какво да научи от него! Имайки предвид едно независимото проуване, според което родните таблоиди са на седемдесето място в света по достоверност на представяната информация, след Бодсвана, Боливия и Брега на слоновата кост. През 1943 Джованино Гуарешки е арестуван и мобилизиран в армията за обида към Мусолини! За отказ да сътрудничи с нацистите прекарва две години в немски концлагери в Полша и Германия! През 1950 e осъден на осем месеца условно за клевета, срещу държавня глава Луйди Ейнауди. През 1954 е осъден на година затвор за обида и оклеветяване на държавния глава Алсиде Де Гаспери. Процесът е истински фарст. Уплашени от надигащото се обществено недоволство властимеющите му предлагат амнистия ако се извини, но той отказва! Отказва дори да обжалва присъдата и я излежава заедно с натрупването от първата!!! Писателят на добрите хора /така го наричат/ се радва на обществената подкрепа дори в затвора! Казват че за това Де Гаспери , се разболява, оттегля от поста и умира! /По онова време политиците все още не използвали ваксината срещу срам/! Отказва предложението на папата да работи за Ватикана. Погребението му остава неуважено от представителите на официалната власт! Остава най-превеждания по света, най - продаван, но и най - обичания италиански автор на всички времена. /Знам че звучи малко помпозно, но е точно така/! За себе си казва: " Слушам разказите на голямата река, (По) а хората говорят за мен че колко по остарявам по загубен ставам! Което обаче не е вярно, защото аз винаги съм си бил загубен!" Съдържание: 1 Предумишлен палеж 2 Мизериа 3 Преследване 4 Гостенче от града 5 Вечерно училище 6 Тъжна неделя 7 Ангелът от 1200 8 Велосипедът 9 Фулмине наричан Фул 10 Яйцето и кокошката 11 Старата учителка 1 Предумишлен палеж Беше една дъждовна нощ, когато най-неочаквано старата къща се запали. Построена кой знае кога на върха на близкият хълм, съборетината бе изоставена и никой не стъпваше там дори денем, понеже се говореше че е пълна с пепелянки и призраци. Беше повече от странно, от къщата бяха останали просто една голяма купчина камъни, дтопаните напускайки я преди години бяха изнесли всички мебели, а след това времето бе унищожило и най-малкото парче дърво. Но сега къщата гореше като факла. Много хора излязоха на улицата, но никой не знаеше какво става. На кръстопътя от който към горящата порутина водеше една стръмна уличка, се появи и Дон Камило. - Ще трябва някоя гореща революционна глава да е напълнила бараката със слама и да я е запалила, обелязвайки някаква важна дата! Високо заяви той проправяики си път през тълпата, за да може да се изстъпи най-отпред - Какво ще кажете господин кмете? - Пепоне дори не се обърна само измърмори - Какво искате да знам аз? - Е, като кмет трябва да знаете всичко!- настоя Дон Камило, комуто по всичко личеше че се забавлява – Не си ли спомняте нещо историческо? - Не го казваите дори на шега, иначе утре цялото село ще говори че сме го направили ние – намеси се Бруско, които заедно с всички по изтъкнати червени вървеше редом с Пепоне. Притиснатата от плетове уличка свърши и пред тях на триста метра сред равното сиромашко пасище старата къща продължаваше да гори. Пепоне спря и тълпата се разпръсна наляво и на дясно. Един полъх на вятъра довя облак дим - не, това не бе слама, миришеше на петрол! Хората коментираха любопитния факт и някои тръгнаха напред, но ги спряха бурни викове: – Не правете глупости! Много войскови части бяха отсядали в селото и околността по време на войната и бе напълно възможно да става дума за варели бензин или нафта оставени от някое отделение, или скрити от някого, който ги бе откраднал..... Всичко бе възможно.. - Но Дон Камило само се засмя - да не правим мелодрами, за мен всичко това е много съмнително и искам да видя с очите си за какво става дума. И като се отдели решително от тълпата тръгна с бърза крачка към кладата. Бе изминал вече стотина метра когато почти на четири крака го настигна Пепоне. - Вие..! Връщайте се обратно!! - С какво право се бъркате в личните ми дела – обърна се дръзко Дон Камило свил големите си юмруци. - Нареждам ви го с правото ми на кмет! Не мога да допусна един мой съгражданин, да се излага така глупаво на опасност! - Каква опасност? - Не усещате ли миризмата на бензин? Кой дявол знае какво още може да има вътре? Дон Камило го изгледа подозрително. - Ти какво знаеш? - Аз? .....Аз не знам нищо, но съм длъжен да ви предупредя! Щом вътре има бензин, може да има и нещо друго. Дон Камило се засмя - Сега разбирам каква е работата!. Теб те хвана шубето, но не искаш да твоите хора да видят как вземаш уроци по смелост от един беден поп като мен! - Пепоне стисна юмруци. - Мойте хора са ме виждали какво мога в планината и ...... - Но сега трябва да покажеш какво можеш в равнината господин кмете. Страхът е различен на равното и в планината! - Пепоне си плюна на ръцете изду гърди и тръгна с решителна крачка. Дон Камило го гледаше с кръстосани ръце докато измина петдесет метра после бързо го настигна. - Стоп . викна му хващаики го за ръката . - Стоп друг път - кресна Пепоне. – Вие вървете да си поливате цветята, аз продължавам. - На Дон Камило му се искаше също да си плюне на ръцете, но не го направи, спомняйки си че е свещенник, затова се ограничи да издуе и той гърди да стисне юмруци и тръгна напред. Върваха рамо до рамо, разстоянието все повече намаляваше и вече се чутвстваше топлината на пламъците С всяка крачка стискаха повече зъби и юмруци гледайки се с крачето на окото, надявайки се другият да спре, но твърдо решени всеки да направи поне крачка повече!. - Осемдесет, седемдвсет , петдесет метра!!!!. - Стоп!!!! - каза един глас които не търпеше възражение. И двамата се спряха в същия момент, обърнаха се назад и побягнаха като мълний. Десет секунди по късно страхотен гръм разцепи тишината, бараката полетя във въздуха като разцъфнало огнено цвете, а двамата се намериха седнали на земята насред пътя и наоколо нямаше жива душа, защото всички се бяха втурнали към селото като зайци. На връщате свърнаха по една пряка уличка и вървяха един до друг без да кажат нищо! Накрая Пепоне не се обади. - Щеше да е подобре ако ви бях оставил да вървите напред! - Същото го мисля и аз! - отвърна дон Камило - Прекрасна възможност, но я пропуснах! - Ако ви бях оставил да вървите напред - продължи Пепоне - щях да имам удоволствието да видя как най-черния реакционер на света, полита във въздуха! - Не вярвам - отвърна му без да се обръща дон Камило - още няколко метра и щях да се спра! - И защо? - Защото знаех че в мазето на старата къща имаше: - шест бидони с бензин, деветдесет и пет автомата, двеста седемдесет и пет ръчни бомби, два сандъка с патрони, седем картечници и триста кила тротил! Пепоне се спря и го погледна с невярващи очи! - Не се чудете - обясни дон Камило. - Преди да запаля бензина направих инвентаризация на твоя склад! Пепоне стисна юмруци. - Заслужавате да ви убия още сега - просъска през зъби! - Разбирам те, но е доста трудно! Продължиха пътя си! Но след малко Пепоне отново се спря: - Знаехте сте че е опасно, но въпреки това приближихте на петдесет метра! - Знаех го както го знаеше и ти, но тук трябваше да покажем кой е по смел! - Какво да кажа - наведе глава Пепоне - не сме страхливци, жалко само че не сте един от нашите! - И аз това казвам, жалко че не си един от нашите! Пред църквата трябваше да се разделят. - В същност като си помисля ми направихте една услуга, всичките тия проклети оръжия ми тежаха на съвеста като демоклиев меч! - Не се увличай с историческите цитати - отвърна дон Камило! - Обаче - продължи Пепоне - казахте че картечниците са били седем, но бяха осем, кой ли е взел другата? - О, не се притеснявай взех я аз, затова като избухне пролетарската революция стойте далеч от църквата! - Ще се видим в ада! - изръмжа Пепоне и си тръгна! Дон Камило отиде да коленичи пред Исус на олтара. - Благодаря! Благодаря ви че ме спряхте. Ако не бяхте вие можеше и да стане някоя беля! - Не е така - отвърна с усмивка Спасителя - ти знаеше къде отиваш! Да продължиш би означавало самоубийство, затова щеше да се спреш и сам! - Така е, но за всеки случай не бива да се доверяваме много на себе си! Защото понякога горността ни проваля! - Кажи ми каква беше тая история с картечницата? Ти би ли взел едно такова опасно оръжие! - Не разбира се! - отвърна дон Камило - Осем бяха и осем се взривиха, но е полезно ако ония вярват че тук имам заредена картечница! - Добре! - съгласи се Спасителя - Добре ако е вярно! Но белята е там че ти наистина си взел проклетата картечница! Защо си такъв лъжец дон Камило! Дон Камило само разпери ръце!. 2 Мизериа Дон Камило влезе в работилницата на Пепоне и го намери седнал в един ъгъл да чете спокоино вестника си. - Работата облагородява! - подметна Дон Камило - Но все пак гледай да не се преуморяваш много! - Пепоне за момент вдигна очи, плюна в страни и продължи да чете, а дон Камило седна на една щайга, свали шапката да изтрие потта от челото си и спокойно отбеляза: - Добрите обноски са сред най-важните добродетели в живота! - В този момент влезе Тънкия запъхтян от препускането с велосипеда, виждайки пред себе си дон Камило докосна с пръст козирката на шапката си. - Добър ден, ваше Високо първосвещенство, пагубното влияние на църквата върху посредствените умове все още ни потапя в мъглата на средновековието и забавя прогреса! Пепоне не помръдна дори на милиметър, дон Камило продължи да си прави вятър с кърпичката, ограничаваики се да завърти глава колкото да погледне към Тънкия само с крайчеца на окото си. Затова той седна направо на пода до стената и не каза повече нищо. Минаха няколко минути, дойде Страциамати наметнал сакото на рамо с обърната на обратно шапка. Виждайки положението се облегна на касата на отворената врата и заразглежда навън. След още няколко минути влезе й Дългия и без да каже нито дума прибута с лапа инструментите от масата й седна отгоре, единствено дон Камило даваше принаци на живот размахвайки кърпичката. Неочаквано Пепоне смачка вестника и го захвърли. - Гнусен свят! - изръмжа ядосано. - Никой ли няма да запалим? Никой не помръдна, само дон Камило продължи да си прави вятър. - Нито дори вие? - запита злобно Пепоне - От сутринта не съм пушил! - Аз от два дни не съм помирисвал цигара - промърмори дон Камило - надявах се че ти имаш! Пепоне ритна далече една празна тенекиа. - Искахте ли го? Сега му се наслаждавайте на вашия Де Гаспери! - Ако ти вместо да четеш вестници работеше, щеше да имаш пари за цигари! - отбеляза спокойно дон Камило и тогава Пепоне хвърли шапката си на замята и се развика. - Да Работя! Да работя ли! И какво по дяволите бих могъл да правя, никои не си показва дори носа в работилницата ми! Какво да направя когато хората са толкова твърдоглави, че вместо да използуват удобствата на косачката си печат мозъците на слънце, косейки на ръка! Какво да работя щом камионът е спрян от два месеца, защото никой не прекарва нищо! Кажете ми къде да си блъсна главата за да пробия напред? - Национализирай си предпратието - отвърна кротко дон Камило, а Пепоне измуча като бик. - Тънкия вдигна пръст - планът Маршал - продължи пророчески - е опиум за народите, пролетарията има нужда от социални реформи, не от илюзий!! Пепоне се изправи пред дон Камило и закрещя - Стига сте размахвали тая кърпа, а ми кажете какво направи до сега вашето мръсно правителство? - Не знам . - не изгуби спокойствие дон Камило - дори вестниците не са вече по кесията ми - от месеци чета само библията, Пепоне отпусна рамене - Удобно ви е да не знаете какво става - и избухна отново - Но истината е че вие всички предадохте народа заради мръсните ви интереси! - Дон Камило престана да си прави вятър с кърпичката. - Аз? - попита с най-помирителен тон. Пепоне се почеса по главата, отиде да седне в своя ъгъл и скри лицето си с ръце. Мълчанието възцари отново в полутъмната работилница и така минаха няколко минути. - Като си помисля че на другият бряг на реката има хора които могат да работят, но стачкуват! - издекламира на един дъх дон Камило - В момент като този е равносилно на престъпление! Пепоне вдигна глава - Стачката е единственното оръжие което притежава все още работника. Искате да го лишите и от това ли? Вземете му всичко! Тогава за какво се борихме и рискувахме кожата си? - За да изгубим по бързо войната - отвърна дон Камило. Започнаха да спорят кой трябва да плати за войната и продължиха до късно. След това изцедиха двадесетина бензинови тенекии и успяха да напълнят резервара на моцоклета и така Тънкия и Дългия заминаха, докато дон Камило тръгна към къщи. В полунощ една лодка се плъзгаше безшумно по спокойните води на реката, а вътре седяха петима мъже с гащеризони и начернени лица, изглеждаха като машинисти или въглищари! Трима от тях бяха много едри с мощни широки рамене! Слязоха на другия бряг и тръгнаха през безлюдните ниви, на около два километра навътре ги чакаше един пикап, които ги откара в Голяма ферма както беше уговорено! Малко след това петимата вече изкарваха огромни колички с тор от оборите. След това седнаха да доят и бяха само петима, но изглеждаха като цял батальон! Към девет часа като дояха последните крави чуха че някой извика: - Стачните патрули! - петимата бързо станаха и излязоха от обора! Патрулите бяха вече до външната врата където бяха наредени бидоните с издоеното мляко. - Сега ще ви покажа как се прави масло - изръмжа главният на патрула и с ритник преобърна един от бидоните разливайки млякото на земята! - Докато вие оправите другите бидони, ние ще дадем един урок на тези свине стачкоизменници - викна отговорникът на свойте, приближавайки заплашително към петимата! Биячите от патрула бяха дванадесет, но щангите които въртяха тримата големи стачкоизменници ги правеха равни поне на осем, а двамата по дребни работеха с изумителна бързина! След като отнесе един един хубав бой бандата се отказа и се ометоха! След три часа обаче пристигна цяла армия, петимата ги очакваха спокойно с вили в ръце, затова ония спряха на двадесетина метри! - Ние не искаме да ви направим нищо лошо - започна по дипломатично новият ръководител - Не вие сте виновни за нищо, виновен е тоя който ви е взел от град! И той трябва да си плати! Вие спокойно можете да си вървите, докато ние оправим някой сметки със стария! Жените от фермата плачеха, а стария собственик и синовете му бяха побелели като платно. - Няма да стане. - избоботи един от стачкойзменниците и останаха по метата си докато онези приближаваха размахвайки палки! - Така ли! - изкрещя един от тримата по големи и хвърли вилата към настъпващата човешка глутница, която спря и се дръпна назад! Вилата се заби насред пътя и остана да се поклаща, мъжът се втурна във обора и след секунди се върна. И застана срещу нападателите с насочена картечница! Само по себе си дулото на една насочена картечница е нещо страшно, но далеч по страшно е лицето на този който я насочва! Защото се разбира веднага дали има намерение да стреля или не! А лицето на големия мъж насочил картечницата подсказваше че ако не си плюнатнат на петите и то веднага, празникът ще започне! Имаше още един опит, през нощтта, но стигаше един откос за да убеди бандата че е най-добре да си седнат на задниците! Останаха дванадесет дни, докато траеше стачката и когато си тръгнаха ги затрупаха с пари и неща за ядене! Никой никога не разбра кой бяха петимата проклети стачкоизменници! Хубаво беше че доста време след това Пепоне, Тънкия, Страцамати и Дългия не споменаваха нищо за криза! Но започна една дълга дискусия между дон Камило и Спасителя от олтара, защото Спасителя подозираше че човека с картечницата е дон Камило, докато дон Камило се оправдаваше че я носел Пепоне. Накрая дон Камило разпери ръце. - Какво да ви кажа - Исусе - Така както бяхме преоблечени с начернени лица и небръснати, не се разбираше добре кой съм аз и кой е Пепоне!. Нощем всички стачкоизменници изглеждат еднакви! И понеже Спасителят настояваше че случилото се беше през деня, дон Камило отново разтвори ръце! - Какво да ви кажа при определени обсноятелства се губи чувството за време.... - * Алсиде Де Гаспери министър председател в следвоенна Италия! 3 Преследване Дон Камило се появи неканен на едно събрание на местнитните комунисти и разбира се не се сдържа да направи няколко от свойте пиперливи изявления! За това още същата вечер като дръпна въжето да удари камбаната, понеже клисаря пак се беше запилял някъде, нещо изгърмя, засвятка, посипа се мазилка! Някой проклетник беше завързал петарди за езика на камбаната! Нищо повредено разбира се, но друг с по слабо сърце можеше и да пукне от страх! Дон Камило обаче не каза нищо! Напълно спокоен той отслужи месата в пълната до горе църква! Не липсваше никой от червените! Пепоне беше на първи ред и всички гледаха така нагло че да извадят от равновесие дори светец! Но дон Камило не се поддаде на провокацията и те си тръгнаха разочаровани! Щом обаче затвори голямата порта дон Камило наметна расото си и тръгна да излиза, като само се поклони набързо пред олтара на спасителя! -Дон Камило - обърна се към него Исус от кръста - Остави я! - Не разбирам! - Остави я! - Дон Камило бръкна под расото измъкна една дебела тояга и я постави пред олтара! - Лошо, дон Камило! - Господи, но това дори не е дрян, това е топола - леко дърво, гъвкаво! - Върви да си легнеш дон Камило и не мисли повече за Пепоне! Дон Камило отпусна ръце и отиде да си легне. Късно на следващата вечер пред него изникна жената на Пепоне, дон Камило подскочи като че отново гръмнаха петарди! - Дон Камило - започна много развълнувана жената, но той грубо я прекъсна. - Махай се езичнице! - Дон Камило оставене тези глупости! В Кастелино се е върнал оня който се опита да убие Пепоне! Освободили са го от затвора! Дон Камило запали пурата си - другарко на мен ли го казваш, аз не правя амнистийте! Пък и теб какво те засяга!. Жената заплака - Засяга ме защото казах на Пепоне и той се изстреля към Кастелино! Взе си и картечницата ! - А а... значи имата скрити оръжия! - Оставете политиката, не разбирате ли че той ще го убие ако не го спрете! Дон Камило се усмихна злобно - така ще се научи да не връзва петарди на езика на камбаната! Искам да го видя как ще изгние в затвора! Махай се от домът ми! След три минути дон Камило с превързани поли на расото въртеше педалите на спортния велосипед на сина на клисаря! Имаше една прекрасна луна и четири километра преди Кастелино видя една тъмна фигура облегната на перилата на мостчето над канала! Намали защото като се пътувя нощем, трябва да сме внимателни! Спря на десетина метра от моста държейки под ръка едно нещо, което случайно му се намираше в джоба! - Младежо да сте виждали един едър мъж на велосипед да минава към Кастелино! - Не дон Камило - отвърна спокойно другият. Дон Камило се приближи и го попита. - Беше ли вече в Кастелино! - Не... размислих, не си заслужава! Тези глупачка жена ми ли ви накара да се разкарвате напразно до тук! - Да се разкарвам ли, беше една приятна разходка! - Знаете ли, малко е стряскаща гледката на поп на спортен велосипед! Дон Камило се облегна до него. - Синко на този свят трябва да сме подготвени за всичко! След час дон Камило се върна в църквата и отиде да разкаже случилото се на спасителя! - Всичко е наред, направих... както ми казахте вие! - Браво дон Камило! Но кажи ми, казах ли ти да го хванеш за краката и да го хвърлиш в канала! Дон Камило разпери ръце - Истината е че не си спомням добре! Но знам че се смущаваше да ме види на велосипед и направих така ...да не ме вижда! - Разбирам, а той върна ли се вече? - Ще пристигне след малко! Като го видях да пада в локвата помислих че може да настине ако се върне със велосипеда и затова ги взех и двата. - Да... наистина твърде мило от твоя страна - одобри Спасителя много сериозно! На разсъмване Пепоне се показа на вратата, беше вир вода и дон Камило живо се поинтересува дали навън вали! - Не, от мъглата е! - отвърна Пепоне със стиснати зъби! - Мога ли да си взема велосипеда! - Разбира се! Ето го там! Пепоне погледна велосипеда си -..... струва ми се че на рамката имаше вързана картечница! Дон Камило разпери усмихнат ръце - Картечница ли, какво е това! На вратата Пепоне се обърна - Аз направих само една грешка в живота си, вместо да завържа петарди на камбаната трябваше да завържа един тон динамит! - E rrare hymanym est. - Отбеляза дон Камило! 4 Гостенче от града Джиджино чувстваше върху себе си обвинителните погледи на майка си и на двете си сестри, но не повдигаше главата от чинията си. Прислужничката се върна в кухнята и госпожата попита: - И сега какво? - Говорих с всички учители, а също и с директора - обясни бащата - И всички казаха че е по зле от миналата година! Джиджино беше на четиринадесет години и учеше в пети клас......повтаряше пети клас, след като две години беше карал четвърти! - Неблагодарник - каза госпожата гледайки втренчено Джиджино - частни уроци по латински, по математика, грешни пари хвърлени на вятъра! Очите на Джиджино се напълниха със сълзи, но госпожата се пресегна през масата хвана го за косите погледна го в лицето и повтори: - Неблагодарник! Понеже чу стъпките на прислужницата го пусна, когато момичето излезе се обърна отново към съпруга си: - И какво прави в училище! - Нищо! С поведението е наред, никой не се оплаква! Но когато го изпитват не отговаря, имат ли контролни, не може да напише нещо което да не е пълна глупост! Учителите не ми го казаха направо, но ми дадоха да разбера че според тях е бавноразвиващ! - Не е бавноразвиващ - извика госпожата - а подлец! И тая история трябва да свърши, ще намерим начин да го накараме да учи! Готова съм да понеса всички саможертви на света, но трябва да го изпратим в колежа! Двете му сестри гледаха с презрение Джиджино! - Заради него трябва да страдаме ние - не се сдържа по голямата, която вече беше в университета! - Трябва да страдаме ние който нямаме никаква вина! - добави другата която беше сред най-добрите в лицея! - Трябва да страдаме всички - каза таткото - Когато едно семейство е в трудност теглото е върху всички! Аз ще направя всичко, за да го пратя в колежа! Джиджино беше едно стеснително момче и говореше малко, но тоя път отчаянието го накара да се обади : - Не искам да уча повече, искам да стана механик! - Госпожата скочи на крака и му завъртя един шамар! Бащата се намеси - Успокой се Мария! Не е необходимо да правим сцени, остави го да си говори! Ще отиде в колежа и ще намерим начин да го накараме да учи! - Не искам да уча повече! - настоя Джиджино - Искам да стана механик! - Марш в стаята ти! - нареди бащата, момчето излезе и съветът продължи дискусиите! - Сега повече от всякога е необходимо да го затворим в колежа - потвърди госпожата - вече започна да се опълчва и ще започнат да се случват какви ли не историй! - Ще се погрижа веднага - увери я бащата - днес успях да запазя спокойствие, но не знам дали ще успея за дълго! - Това момче ще ни докара някоя болест - каза госпожата - а има и нещо друго, не можем да допуснем с това неговото повтаряне да станем за смях в града! - Ние имаме репутация и трябва да я пазим на всяка цена! - Разбира се! - съгласи се бащата - Синът на нашия портиер с когото тръгнаха заедно на училище вече е две класа напред! И добави още две три думички, заради който госпожата получи нервна криза и избухна в плач, а двете дъщери изгледаха баща си с неодобрение! Разбира се, не беше необходимо да го казва, но от толкова време му беше дошло на езика, че не се сдържа!!* Джиджино пристигна със следобедния автобус в шест, опита да се поразходи, но почти веднага се стъмни и започна да вали! Момчето се скри под входа на една пицерия гледайки витрините на три,четири магазинчета отсреща! Имаше в джоба една банкнота от двеста лири и му се щеше да влезе в едно кафе за да изпие чаша топло мляко, но не събра смелост за да го направи! Стана му много студено затова пресече площада влезе в църквата и се сви в най тъмния ъгъл! Към десет часа когато дон Камило влезе за да пожелае лека нощ на спасителя от кръста, го завари заспал на една пейка. Момчето събудено неочаквано от крясъка на дон Камило и виждайки пред себе си такъв едър мъж, които от полусянката в църквата изглеждаше направо огромен се уплаши много!! - Какво правиш тук? - попита го строго дон Камило. - Извинете господине - Запелтечи момчето - неволно съм заспал! - Какъв господин! - прогърмя дон Камило, не виждаш ли че съм свещенник! - Простете ми реверендо - промърмори момчето - тръгвам си веднага! Дон Камило видя огромните очи пълни със сълзи и хвана за рамото Джиджино, който вече тръгваше към вратата. - И къде отиваш? - Не знам. Дон Камило измъкна момчето от тъмния ъгъл и го замъкна пред олтара, където имаше светлина за да го огледа внимателно! - О, един един малък господин, значи идваш от града? - Да - Идваш от града и не знаеш къде отиваш. Пари имаш ли? - Да - отвърна момчето показвайки двете банкноти по сто лири. Дон Камило тръгна към вътрешната врата на канониката влачейки Джиджино след себе си там взе от закачалката шапката и наметалото си. - Следвай ме ще отидем да видим какво ще каже главния полицай по въпроса? Джиджино го погледна уплашено! - Но, аз не съм направил нищо! - Тогава защо си тук? - изкрещя дон Камило, момчето наведе глава. - Избягах от къщи! - И защо избяга? - Искат да ме накарат насила да уча, но ..аз не разбирам нищо! Аз искам да стана механик! - Механик а? - Да господине, толкова хора са доволни да бъдат механици, защо да не мога и аз! Дон Камило върна наметалото си на закачалката! Маста беше поставена за вечеря, Дон Камило потърси из шкафа и намери кашкавал и парче месо. След това седна да гледа като на представление как Джиджино се храни според всичките правила за доброто поведение на масата!! - Ти искаш да станеш механик? - Да господине! Дон Камило се разсмя и момчето се изчерви! Леглото за гости беше винаги готово, така че не беше трудно да настани момчето. Преди да го остави само в стаята хвърли на леглото и наметалото си. - Тук няма парно отопление - обясни му той - тук става наистина студено! Преди да заспи дон Камило дълго се въртя в леглото - " Механик" мърмореше си той - " Иска да стане механик". На сутриннта дон Камило стана както обикновенно още по тъмно за първата Меса, но тоя път стъпваше на пръсти за да не събуди гостенчето което спеше в съседната стая! Преди да слезе открехна внимателно вратата за да се увери че всичко е наред и видя леглото перфектно оправено, а Джиднино седеше на стола до леглото. Това го накара да избухне. - Ти защо не спиш? - Вече се наспах! Тази сутрин валеше и беше кучешки студ, затова единствения да слуша проповедта на дон Камило беше Джиджино. Дон Камило се постара, говореше за задължението на децата и уважението което трябва да имат към волята на родителите си и определено това беше една от най-добрите му проповеди. Горкия Джиджино сам изгубен в полутъмната празна църква, където гърмеше гласът на свещенника се чувстваше отговорен пред бога за греховете на всички момчета на света! Име, презиме, място и дата на раждане, точен адрес и телефон? - нареди дон Камило когато приключиха със закуската. Момчето го гледаше изплашено, но каза всичко което трябваше да каже и дон Камило отиде до пощата за да телефонира. Отговори му госпожата. - Вашият син е мой гост. Не трябва да се страхувате за него защото е на сигурно място.- обясни дон Камило след като се беше представил. След това слушалката взе бащата и дон Камило обясни положението и на него като добави един съвет: - Момчето е малко объркано, но си дава сметка че е постъпило зле и искренно се разкайва! Ако го оставят на спокойствие няколко дни, той ще опита да го убеди да влезе в правия път и започне да учи. За да са напълно сигурни позвъниха на епископа, който разбира се потвърди думите на дон Камило ! Тогава изпратиха телеграма с която разрешаваха момчето да остане за няколко дни. Телеграмата пристигна рано след обяд. - Родителите ти позволиха да останеш със мен за известно време - каза дон Камило. И Джиджино най-накрая се усмихна! Дон Камило го взе със себе си и отидоха чак на другия край на селото пред работилницата на Пепоне! А Пепоне разглобяваше двигателя на някакъв автомобил и като видя дон Камило хвърли тръбния ключ на пода и постави предизвикатлно ръце на кръста си! - Тук не се говори за политика - каза той обвинително - тук се работи! - Добре де - отвърна му дон Камило палейки пурата си. И избута напред Джиджино. - Що за птица е! - попита Пепоне! - Това е едно градско дете избягало от къщи, защото го карали насила да учи, а то иска да стане механик. Интересува ли те? Пепоне изгледа чистото и елегантно облечено момче и го попита: - Значи ти искаш да станеш механик? - Да господине! - отвърна Джиджино. - Тук няма господа - кресна Пепоне и очите на момчето се напълниха със сълзи. - Да шефе - изхлипа Джиджино. Пепоне се обърна, взе си тръбния ключ и продължи да работи по двигателя. Джиджино погледна дон Камило и той потвърди с кимване - Да! Тогава Джиджино съблече палтото си, отдолу беше с хубав син гащеризон. Пепоне остави тръбния ключ и започна работа с гаечните ключове, разви четири болта с ключ 16, след това му трябваше 14 . И го намери под носа си! Трепереше ключа 14, защото Джиджино се страхуваше, но беше ключ 14 и Пепоне го взе грубо. Дон Камило си тръгна, но до портата се обърна и каза на Джиджино - Младежо - гледай да учиш занаята, ако този нещастник ти заговори за политика остави, всичко и се връщай в къщи! Пепоне повдигна глава и изгледа гадно дон Камило. Бащата пристигна след десетина дни и дон Камило го прие радушно. - Реши ли да влезе в правия път - попита предпазливо? - Той е едно добро момче - отвърна дон Камило. - Къде е сега? - Учи - успокои го дон Камило - ще ви заведа да го видите! Като стигнаха работилницата на Пепоне дон Камило се спря пред отворената врата. Джиджино работеше на менгемето с пила. Пепоне излезе напред и бащата на Джиджино го гледаше с отворена уста. - Това е бащата на момчето - обясни дон Камило. - А а - изръмжа Пепоне и изгледа неодобрително излъскания пълен с достойнство господин. - Добре ли се справя - запелтечи господинът. - Роден е за механик - отвърна Пепоне - след една година няма да има на какво да го уча и ще трябва да отиде в някой от сервизите за прецизна техника в града! Дон Камило и бащата на Джиджино се върнаха мълчаливо в църквата . - Какво да кажа на жена ми? - Кажете й истината, вие доволен ли сте от това че имате висше образование и сте началник в някаква държавна канцелария! - Моята мечта беше да стана специалист по двигатели с вътрешно горене - въздъхна господина. Дон Камило разпери ръце. - Кажете това на жена си! Бащата на Джиджино се усмихна тъжно: - Молете се за мен отче! Ще идвам да го виждам всяка седмица. Ако трябва нещо пишете ми. Но не в къщи, пишете ми в офиса! След това изслуша как е минало представянето пред Пепоне и кога чу факта за ключът 14, който наистина е бил ключ 14 - му светнаха очите. - Моят баща беше най добрия стругар в града - кръвта вода не става! *В доста западноевропейски езици се използват така наречените сквернословия. В тях за разлика от псувните, откровенните сексуални предложения и (или) благопожеланията и сравнение, не са отправени към близки и роднини, а предимно към ....... Бог, Дева Мария, Христос! 5 Вечерно училище Една група закачулени мъже вървяха по неравния път през полето. Беше непрогледна нощ, но всички познаваха тази земя до последната буца и вървяха уверено! Пристигнаха до една малка отдалечена къщичка и прекрачиха живия плет на градината. През един от прозорците се процеждаше светлинa. - Дотук добре - прошепна Пепоне който командваше групата - още е будна, ударът е успешен! Почукай ти Спичо! Един от мъжете с решително лице излезе напред и потропа на портата. - Кой е - обади се един глас от вътре? - Страцамати - отвърна мъжът. След малко вратата бавно се отвори, излезе една мъничка бабка с бяла като сняг коса и с свещ в ръка. Другите също излязоха от сянката и застанаха пред вратата. - Кой са тези - попита тя подозрително. Те са с мен - обяни Спичо - всички са приятели, трябва да говорим за важни неща. Влязоха и десетимата в безупречно чистия хол и застанаха смълчани и смутени пред масата зад която старата беше отишла да седне и ги гледаше пронизващо строго през очилата! - Мммм да - измърмори тя , познаваше ги добре всички от първия - до последния. Беше на осемдесет и шест години и започна да учи децата в селото на четмо и писмо, още когато това се учеше само в големите градове. Беше учила бащите и децата и децата на децата! И беше била с пръчката си по тиквите най-важните личности в общината. Но от известно време се беше оттеглила от преподаването и сега живееше сама в тая отдалечена къщичка, но можеше да остави вратите винаги отворени защото "госпожа Кристина" беше като национален монумент и никой не би посмял да я пипне с пръст! - Какво има - попита госпожа Кристина? - Е..... Случи се.... така че имаше общински избори! И спечелиха комунистите! - Лоши хора са това комунистите - коментира тя! - Комунистите, това сме ние госпожо - продължи Спичо! - Точно както казвам, лоши хора - настоя госпожа Кристина - през 1901 тоя тъпанар баща ти искаше да се премахнат разпятията от училище! - Били са други времена, сега всичко е различно! - Е добре - съгласи се старата - и какво искате? - Такова.... ние спечелихме изборите, но има и двама от черните! - Черните? - Да. Двама от реакцията, Спиллети и кавалер Винини.... Госпожа Кристина се засмя. - Те ще ви направят от червени на жълти след всички глупости който ще наговорите! - Тозно заради това сме тук - призна Спичо - не можем да се обърнем към друг, само на вас можем да се доверим! Вие, разбира се срещу заплащане ще ни помогнете, нали? - Да ви помогна! - Тук сме целият общински съвет! Ще идваме вечер и вие ще преглеждате документите, ще ни обяснява думите който не разбираме. После ще преглеждате правописа на прокламацийте .....Всъщност ние много добре знаем какво искаме и не се нуждаем от поезия, но иначе онези двамата ще ни направят на глупаци пред народа. Госпожа Кристина наведе скръбно глава: - Ако вие навремето не се правехте на магарета, а учехте сега нямаше .... - Госпожо това беше преди тридесет години! Госпожа Кристина вдигна очилата и се изправи сякаш подмладена с тридесет години, мъжете сякаш също се подмладиха с толкова . - Седнете - нареди им тя и веднага насядаха по столовете. Учителката вдигна свеща и се загледа във всяко едно от лицата без да каже нищо. Зад всяко лице за нея бе едно име и споменът за едно дете. Пепоне беше в най-тъмния ъгъл, седнал на една пейка Госпожа Кристина го освети и вдигна заплашително пръст: -Ти се махай! - каза с неподлежащ на възражения глас. Спиччо понечи да каже нещо, но тя го прекъсна: - В моя дом Пепоне не бива да влиза дори на снимка! Трърде много бели направи, младежо! Твърде много и твърде големи! Върви си и да не съм те видяла повече! Спиччо умолително вдигна ръце: - Но госпожо, какво правите, та това е кметът! Госпожа Кристина се изправи заплашително и взе една дълга показалка ! - Кмет или не да се маха от тук - иначе ще му обруля ушите с пръчката! Пепоне се изправи изсумтя излизайки - Аз ви казах че бяха много.... - И запомни че не трябва да стъпваш повече тук, та дори да станеш министър на просветата - предопреди го старата учителка връщайки се на стола си - Магаре! +++++++ В безлюдната църква осветена само от две свещи Дон Камило разговаряше със спасителя от кръста. - Не че критикувам вашите дела разбира се, но аз не бих позволил Пепоне да стане кмет и в общинския съвет да има само двама който умеят да четат и пишат правилно! - Образованието в случая не значи нищо - отвърна с усмивка Спасителя - Това което е от значение са идеите! Хубавите речи не струват нищо ако под хубавите думи няма истински идеи. Преди да ги съдиш, виж какво ще направят! Точно така - съгласи се Дон Камило - казах това защото ако бяха спачелили хората на адвоката имах обещанието им, че ще оправят кулата на камбанарията. Сега като камбаната се срути на нейно място ще се издигне прекрасният Народен дом със залите за танци, магазини за алкохол, зали за хазард, театри за вариатетни представления... - И зоологическа градина с вивариуми за отровни змий като Дон Камило - довърши спасителя. Дон Камило наведе глава, съжаляваше че се изпусна да говори с такава жлъч. Вдигна глава и извади от джоба си една пура! - Вие ме преценявата зле Господи - знаете какво означава за мен една пура! Добре това е последната им и единственна пура, вижте какво ще я направя и смачка пурата с огромната си ръка - Браво, браво Дон Камило приемам покаянието ти, но сега изхвърли и каквото остана от тютюна, защото иначе ще го изпушиш с лулата ! - Но ние сме в църквата - потестира Дон Камило! - Дон Камило, не се притеснявай просто го хвърли! Докато хвърли със съжаление остатъкът от пурата. На врата се почука, отиде да отвори и влезе Пепоне. - Добър вечер господин кмете! - посрещна го Дон Камило много недружелюбно! - Вижте какво - започна оня от вратата - ако един християнин се съмнява в нещо което е направил и дойде при вас и ви го разкаже, вие ще му покажете ли къде е сгрешил или ще го оставите да се оправя сам? Дон Камило вече сериозно се ядоса. - Как се осмеляваш да подложиш на съмнение призванието на един свещенник, първото ни задължение е да покажем грешките и да помогне за поправянето им! -Добре - зарадва се Пепоне - значи сте готов да чуете моята изповед? - Готов съм! Пепоне измъкна от джоба си няколко лиса и започна да чете: - Граждани когато ние честваме решителната победата на нашата листа... Дон Камило го спря със жест и отиде да коленичи пред олтара: - Господи - помърмори - аз не отговарям повече за своите действия! - Ще отговарям аз - засмя се Спасителя - Пепоне не те излъга, ти си длъжен да изпълниш своите задължения на свещенник! - Господи, давате ли си сметка че ме карате да работя за Агит Проп! - Ти работи за граматиката и синтаксиса, това са неща в които няма нищо лошо! И Дон Камило надяна очилата взе молива и поправи всички грешки в речта която утре кмета трябваше да произнесе. Пепоне въздъхна облекчено: - Добре, единственото нещо което не разбирам....... е това тук: - Бях написал. - Ние имаме намерение да ремонтираме сградата на училището и да построим отново моста над Фосалто! Но вие сте корегирали: - Ние имаме намерение да ремонтираме сградата на училището, църковната кула и да построим отново моста над Фосалто, защо! - Това е едно граматическо правило! - Добре че сте учил и знаете добре граматиката, така кулата няма да ви рухне на главата. Дон Камило разтвори ръце: - Трябва да се примирим с Божията воля! Когато се върна при олтара, след като бе изпратил Пепоне до вратата спасителя го поздрави: - Браво Дон Камило, наистина те прецених зле, и съжалявам че си съсипа последната пура. Ти не заслужаваш това наказание! Обаче откровенно смятам че Пепоне се оказа доста неблагодарен, не ти предложи поне една пура след всичката работа която му свърши! - Разбрах - въздъхна Дон Камило и извади от джоба си една пура с намерение да я смачкакато като първата. - Не Дон Камило - спря го Спасителя усмихвайки се - върви и я пуши на спокойствие, заслужил си я! - Но ... - Ти не си я откраднал, Пепоне имаше две пури в джоба. Той е комунист, така че като взе едната ти взе само твоята част! - Никой не знае по добре от вас - съгласи се Дон Камило с уважение! 6 Тъжна неделя В канониката влезе Биа Гролини, измъкна от джоба си едно писмо и го подаде на Дон Камило. Свещенникът който под наблюдението на Фулмине наричан Фул правеше патрони за двуцевката взе писмото, но преди да започне да го чете погледна въпросително Гролини. - Същата история - обясни Гролини - Този пън не иска да учи! Дон Камило прочете писмото - управата на колежа бяха недоволни от момчето на Гролини, настояваха някой от семейството да дойде и да се опита да му въздейства! - По добре идете вие - помоли Гролини - Ако отида аз, единственното което ще направя е да му счупя главата. Идете вие и му обяснете ясно, че или ще върви в правия път или ще го изгоня от къщи с ритници! Дон Камило наведе глава - Това вече е по глупаво отколкото да му счупиш главата, как може да изгониш от къщи едно дете на единадесет години! - Добре де, няма да го гоня от къщи. Нo ще го пратя в изправително училище! - извика Гролини - Не искам да виждам повечe този неблагодарник! Беше побеснял от яд, но Дон Камило успя да го успокои - Неделя след обяд, ще ида да му поговоря! - Упълномощавам ви да подхванете с ритници и да обиколите така целият колеж! - извика Биа - И колко повече са толкова ще съм по доволен! И си тръгна, Дон Камило остана да мачка писмото от дирекцията в огромните си ръце. Всичко това страшно го огорчаваше, лично той бе посъветвал Гролини да изпрати детето си да учи в колежа. Въплеки че бе обикновен селянин обработващ земята Биа Гролини беше пълен с пари! Защото обработваше своя собствена земя, при това плодородна! Имаше и ферма пълна с добитък и хале с трактори и селскостопански машини от всички видове! Джакомино най-малкият от фамилията, беше будно момче което се учеше много добре в училище. Затова Гролини бе дяволски поблазнен от идеята да има син с више образование, а за жена му въобще да не говорим, тя направо преливаше от гордост. За това когато завърши пети клас, го опаковаха и изпратиха в най-добрия колеж на града! Дон Камило подготви документите и лично съпроводи момчето до местоназначението! Това бе най кроткото и послушно дете което Дон Камило бе виждал през живота си. Познаваше го от съвсем малък, още като клерикето в църквата и никога, ама никога не бе правил нищо лошо! Направо не можеше да повярва че това е същото дете, от което се оплакваха толкова в колежа! Дойде й прословутата неделя, Дон Камило се появи пред колежа в уречения за посещения час. Когато чу за Джакомино ректорът се хвана за главата! Дон Камило разпери безпомощно ръце: - Толкова съм объркан! Познавам го от бебе винаги е бил едно добро и послушно дете! Не разбирам как е възможно да е станал така непослушен! - Може би това не е най точната дума, като поведение не можем да се оплачем от нищо. За съжаление това което става е по лошо от всичко - и измъкна едно чекмедже от писалището си един лист - Вижте това е негово контролно от час по италиански! Дон Камило взе в ръцете си чистия лист на който с безпречен почерк беше написано: Джакомо Гролини, първи В клас . Коя е вашата любима книга: - завъртя го от обратната страна но това бе всичко написано. - Ето - подаде директорът цяла папка - всички негови работи са така, напише хубаво темата и оставя писалката и чака да свърши часа! Ако го изпитваме усно не отговаря и дума. От начало дори мислехме че е бавноразвиващ, но слушахме неговите разговори със съчениците и с убедихме че е всичко друго, но не е бавноразвищ! - Аз ще му поговоря - каза Дон Камило - вие го доведете и ще отидем на някое спокойно място, ...ако се наложи ще отнесе и някой шамар! Директорът изгледа огромните ръце на свещенника - Ако с тези аргоменти не го вкарате в пътя не виждам какво може да се направи! Макар че няма право да излезе, с удоволствие че ви го оставя чак до довечера! Когато след няколко минути Джакомино излезе...... Дон Камило не успя да го познае. Не заради черната униформа и остриганата тиква, просто момчето не бе същото! - Не се безпокойте - прошепна Дон Камило на директора - аз ще се погрижа! Вървяха мълчаливо по безлюдните улички на потъналия в скуката на неделния следобед град. А момчето изгреждаше още по слабо и мъничко до огромния свещенник. Излязоха извън града и Дон Камило се заоглежда за някое място където биха могли да говорят спокойно. Свърнаха по един тесен път които криволичеше през полето и се спряха до една стена подържаща напоителен канал. Слънцето грееше, макар й слабо и въпреки голите дървета навяваше някаква радост. Дон Камило седна на един голям пън, беше подготвил предварително какво да каже на момчето и го бе обмислил изключително добре. Но преди да започне Джакомино се изправи пред него и помоли: - Мога ли да потичам мъничко? - Да потичаш ли? Свещенникът се постара да вложи всичката твърдост на своя глас - Не тичате ли в часовете по физическо възпитание? - Е да, но само малко защото има стена! Дворът е съвсем мъничък. Дон Камило погледна затрогващо умолителното лице и голата глава на момчето . - Добре потичай, но се върни защото трябва да говорим. Джакомино се изстреля като ракета, прелетя през полето свърна през обраните лозя и след малко се изправи пред Дон Камило задъхан и с оплезен език, но очите му светеха! - Почини си и ще поговорим - измърмори мъжът и момчето седна до него, но веднага стана и се спусна към един разтящ на няколко крачки бряст. Приличаше на котка докато се катереше по дървото. Достигна един лозов клон върха на дървото, разрови засъхналите листа и се засмя: - Грозде - показа на Дон Камило един грозд, забравен от есента. Слезе и бавно с наслада изяде зърната едно по едно. Щом свърши вместо за седне попита: - Мога ли да похвърля един камък! Дон Камило започна да се изнервя, но помисли: нека първо се умори ! Момчето взе един камък, пое въздух и така го хвърли че на Дон Камило се стори че няма да падне никога на земята, а ще остане за се рее в облаците. Момчето продълие да хвърля камъни и да си свирка някаква мелодия. Дон Камило прецени, че е по добре да влязат в някое кафе в града, където ще можеха да поговорят на спокойствие. В краина сметка не бе необходемо да крещи на момчето, за го накара да разбере. Тръгнаха да се връщат Джакомино попита може ли да потича още малко и го направи, намери още един забравен грозд и докато го ядеше попита : - Колко ли грозде има сега у нас закачено да съхне на прътовете? - Точно за гроздето си мислех - промърмори Дон Камило . Безлюдните покрайнини на града навяваха тъга. Срещнаха един дребен продавач на ядки с една кошница пълна с фъстъци, кестени и лешници момчето го поглъщаше с очи. - Мръсотий! - сърдито го дръпна Дон Камило - по добре да ти купя пасти! - Не благодаря - отвърна момчето с един такъв жален глас че сърцето на свещенника се сви! Човечето с кошницана се беше спряло. От години вършеше своя занаят и познаваше добре клиентите си. Не сгреши и този път, Дон Камило се върна и не много учтива подаде една банкнота . - От всичко ли реверендо? - От всичко. Взе хартиената кесийка с ядките и я пъхна в ръцете на момчето. Продължиха пътя си по пустите улици, Джакомино така сладко дъвчеше кестените и лешниците че Дон Камило издържа известно време, след тава и той протегна ръка към кесията. Вкусът на лешниците му припомни нерадостните недели на своето детство в семинарията и му стана още по тъжно. Удариха камбаните. Измъкна часовникът, оставаха само петнадесет минути да пет. - Да побързаме - хвана го за ръката момчето - в пет трябва да съм вътре! Вървяха забързани , слънцето вече се скриваше зад къщите. Пристигнаха навреме, преди да влезе момчето подаде на Дон Камило плика с кестенете. - Вътре ни претърсват! И ако намерят нещо накова ... го конфискуват. Дон Камило го прибра в джоба си!. - Аз спя там горе - прошепна момчето - посочваики един прозорец на горния етаж с тежки решетки и масивни капаци които пречеха дори да се гледа на навън. След това посочи друг прозорец на приземния етаж със същите решетки на без капаците - Това е прозореца в коридора за гардероба, ако успея ще мина по него вместо по големия коридор, за да си ги взема.. Дон Камило заведе момчето да големия портал, след това се върна до прозореца и запалвайки цигара седна да чака на тротоара. Стори му се че мина цяла вечност преди да чуе изскърцване, момчето бе отворило прозореца и му махаше с ръка. Дон Камило измъкна от джоба си плика и го пададе през решетките. Понечи да си тръгне, но момчето беше още там и въпреки че го виждаше само от очите нагоре тези очи бяха така отчаяни и пълни със сълзи че Дон Камило го изби студена пот! Така и не разбра как хвана с огромните си ръце решетките и ги огъна, след това хвана момчето за яката и го измъкна навън. Вече беше тъмно, но и никой не би намерил за странно да види колежанин да се разхожда с свещенник. - Върви напред и ме чакай на бариерата - инструктира го свещенникът - Аз отивам да взема мотоциклета от паркинга. В осем пристигнаха в покрайнините селото, а по пътя момчето беше изяло всичките кестени. Дон Камило го свали от мотора - Ела в църквата, но мини от обратната страна през полето и внимавай да не те види някой! В девет Джакомино вече спеше под дебелото одеало в стаята за гости на първия етаж, а Дон Камило привършваше вечерята си в кухнята. В девет и петнадесет влетя Гролини размахваика една телеграма: - Този негодник е избягал от колежа, ако го намеря ще го убия! - Тогава е по добре да не го намираш! Биа беше побеснял от яд - Нали вие трябваше да му налеете ум в главата? - Дон Камило наведе глава - Нищо не можах да направя, той е роден за твоя занаят! Не може да живее затворен, далеч от полето! За съжаление може вече да е мъртъв! - Как мъртъв - изрева Гролини? - Още като отидох момчето беше отчаяно, а аз му предадох точно каквото ми казахте. Че не искаш да го виждаш повече и ще го изпратиш в поправително училище! - Биа Гролини се срути в един стол, щом можеше отново да говори прошепна: - Реврендо моли се за него! Ако се върне жив и здрав в къщи, аз ще платя за ремонта на камбанарията! - Не е необходимо - отвърна му Дон Камило - но бог разбира болката ти. Върви си в къщи, не се безпокой и имай вяра в бога . С негова помощ аз ще намеря момчето ти! На другия ден Дон Камило доведе Джакомино в къщи. Всички го гледаха навъсено, но никои не посмя да отвори уста . Само старото куче Флик щом го видя не можеше да си намери място от радост, Джакомино си хвърли фуражката от колежа кучето я улови още във въздуха и побягна през полето, а момчето след него! -Директорът ми се обади сутринта - обясни Биа - каза че не разбира само как момчето е успяло да огъне пръчките на решетката....... - Мочето знае как да се оправя. - отвърна Дон Камило - ще стане един изключителен земеделец. По добре един добър селянин от съце, отколкото един некъдърен вишист насила. След това си тръгна бързо, защото слагайки ръка в джоба усети между пръстите си един фъстък и умираше от желание да го изяде. 7 Ангелът от 1200 Почина старият Басини и в завещанието му намериха написано: - "Оставям всичко на свещенника, за да позлати англът върху камбанарията на църквата! За да блести , така от горе ще мога да видя, къде е моето село!" Ангелът бе на върха на кулата и от долу не изглеждаше нищо особенно, защото кулата бе висока. Но кога направиха скеле и се качиха, се видя че е с почти човешки ръст и ще трябва доста злато за да се позлати! Пристигна един специалист от града и се покатери по скелето за да проучи работата, но не остана дълго горе. Слезе след няколко минути много впечатлен: - Това е статуя на архангел Габриел от кована мед - обясни на Дон Камило - при това извънредно красива! Автентична творба от дванадесети век! Дон Камило трябваше да наведе глава за да погледне човечето - Как може да е от дванадесети век, щом църквата и камбанарията са на не повече от триста години - възрази той. - Върша тоя занаят от четиридесет години и съм позлатил хиляди статуй! Ако тази не е от дванадесети век, ще ви го позлатя безплатно! Дон Камило бе човек който стоеше най-добре стъпил на земята, но работата го заинтригува дотолкова че се покатери заедно с човечето по скелето до покрива на камбанарията и да погледна лице в лице ангелът! Остана с отворена оста, защото ангелът бе невроятен! Недоумявайки как е могло да се озове на върха на камбанарията нещо така красиво, Дон Камило слезе и дълго рови в ярхивите на църквата за да намери някакво обяснение на загадката! Но не намери асолютно нищо! На следващата сутрин, специалиста се върна от града с още двама господа, които също се качиха на кулата. И когато слязоха, повториха пред Дон Камило това което беше вече казано: - един автентичен шедьовър от дванадесети век. - Много е красив! - прехласваха се те - Един ангел от дванадесети век върху камбанарията на тази бедна църква, това е голяма чест за цялата община! След обяд дойде и един фотогроаф, които се качи горе и фотографира ангелът от всички страни. А на сутринта в градския вестник се появи дълга статия придружена с три фотографий в която ставаше дума за ангелът! Като накрая се заключваше че е истинско престъпление да се остави горе, да гние под дъжда и снега този шедьовър на изкуството. И че културното наследство принадлежи на цивилизацията и трябва да се вземат мерки! Нещо което накара да пламнат ушите на Дон Камило! - Ако онези от града мислят да ни взмат ангела, много грешат - сподели той със строителите който подсилваха скелето! - Разбира се че грешат - отвърнаха му те - няма да дадем да го пипнат! Дойдоха още хора, всички важни клечки, дори от страна на епископа, всички се качиха да видят статуята и като слязоха всички казаха на Дон Камило какво ужасно престъпление е да остави на открито на дъжда и студа един такъв шедьовър! - Добре ще му купя дъждобран - изкрещя накрая Дон Камило, но го укориха че това не е начин да се разсъждава за подобни сериозни дела и той вече не се сдържа: - Във всички градове на света има статуй, истински произведения на изкуството, който от векове стоят по улиците и площадите! Под дъжда и снега и на никому не му идва на ум да ги прибере на закрито. Защо ние трябва да го направим с нашият ангел? Ако идете в Милано и им кажете да приберат да свалят Мадоната от Дуомо* от горе и да я приберат на сухо за да не се съсипва, ще ви подберат на ритници нали? - Мадоната от Дуомо е съвсем друго нещо - отговори един от важните господа на което Дон Камило многозначително отвърна : - Обаче ритниците са съвсем същите като в Милано! И понеже събралата се тълпа взе много при сърце думите му, ония се отказаха да настояват и си тръгнаха. Градският вестник обаче не закъсня да атакува отново! - Да се остави една прекрасна статуя от дванадесети век, един ангел толкова красив на произвола на съдбата, върху кулата на камбанарията в едно забутано селце на Васса е истинско престъпление! И не защото някой иска да вземе ангелът на селото А защото самото селце би могло да спечери и то много, използвайки го като туристическа атракция! Стига статуята да бъде поставена на някое достъпно място. Защото дори най-запаления любител на изкуството не би се помръднал да иде в някакво затънтено селце в Васса, само за да види от площада полускритата статуя на ангела на върха на високата кула. Виж съвсем различно щеше да е ако ангелът бе в църквата! На върха на кулата можеха да поставят едно позлатено копие, което да го замести! Хората прочели статията започнаха да мърморят, че найстина докато статуята остане там горе, никой не може да види колко е хубава! Виж в църквата всички ще могат да й се възхитят, а камбанарията пак щеше да има своя ангел! Точно като стария и то дори позлатен ! Важните клечки от църковното настоятелство дискутираха надълго е с Дон Камило и накрая той бе принуден да признае че е грешал още от началото! Когато свалиха долу ангелът се събра огромна тълпа, бяха дошли хора и от съседните общини! Всеки искаше да го види и дори да го пипне, защото се бе пуснал слух че ангелът е чудотворен. Когато обаче се наложи да се направи матрица за изливане на сопието Дон Камило бе непреклонен: - Статуята не мърда от тук! Донесе си инструментите Старият Басини беше оставил достатъчнопари да се позлати не един, а десет ангела и част от тях бяха използвани да се излее бронзовото копие! Когато то пристигна всички казаха че е найстина прекрасно. Дори провериха и мериха сантиметър по сантиметър и се убеят че е абсолюто еднаква с ориринала! - Ако и истинската беше позлатена, никой не би могъл да ги различи! Тогава Дон Камило го замъчиха огризения: - Ще позлатим истинската статуя, останаха още пари! Тук отново се намесиха всезнайковците от града и изтъкнаха стотици аргументи защо оригиналната статуя не трябва да се позлатява, но за Дон Камило всичко бе ясно: - Тук изкуството няма нищо общо! Тук става дума за стария Басини който остави парите си на мен за да позлатя ангелът от камбанарията. А ангелът от камбанарията е този. Ако не го направя, значи не изпълнявам последното желание на мъртвия. Новият ангел беше вдигнат и поставен на камбанарията, а специалистите се заеха да позлатяват стария и бързо го свършиха. Внесоха го в църквата и го настаниха в една ниша близо до входа. Всеки който го видеше оставаше с отворена уста! Нощтта след откриването Дон Камило не упя да заспи. Към десет стана и слезе в църквата да види своя златен ангел! - Дванадесети век - заговори се той с ангела - а тази църква е на не повече от триста години! Значи ти си съществувал четиристотин години преди построяванта й! - Как си се озовал на камбанарията? Кой те е донесъл? Дон Камило погледна големите криле на архангел Гаврайл, после изтри потта от лицето си, как е възможно един ангел от мед да долети на върха на камбанарията! Бяха направили голяма клетка от бронирано стъкло с ключалка за да предпазва статуята и Дон Камило трескаво разрови в джоба си за да намери ключът. Един ангел свикнал да бъде на свобода не можеше да остане заключен в тази кутия! Беше сигурен че му липсва въздух! Спомни си за завещанието на стария Бассини "Оставям всичко на свещенника, за да позлати англът върху камбанарията на църквата! За да блести , така ще мога да видя отгоре, къде е моето село!" Обаче сега той нямаше да види от горе да блести своя ангел - помисл си Дон Камило - щеше да види да блести един фалшив ангел! А искаше да вижда този тук......И тогава осъзна че не е постъпил честно! Дон Камило коленичи пред спасителя: - Защо измамих стария? Защо послушах ония дръвници от града? Но спасителя не му отговори за това той се върна при ангелът: - От триста години ти гледаш тези ниви и тези хора. От триста години ти си на стража над тая земя и на тия хора. Или дори от седемстотин, защото този църква е построена върху основите на една стара църква. Спасявал си ги от войни, глад, болести! Колко ли мълний й си отклонил надалече. Колко ли бури си укротил? От триста години или дори от седемстотин си изпращал с последно сбогом на небето душите на мъртвите! Твойте крила са трептели с ударите на камбаните. Тъжни камбани на скръб и весели камбани на радост. Векове на болка и щастие са затворен в твоя метал. А сега си затворен тук без въздух в тази тази позлатена клетка и няма да видиш повече слънцето и няма да видиш повече синьото небе. На твоето място е един фалшив ангел които идва от леарното, в неговия метал са затворени само псувните на леарите отровени от политика! Някой озарен от вярата творец те е създал с удари на чука си върху металът ти, моделирал те е милиметър по милиметър. Докато другият е отлян от чудовищни машини и въпреки че е точно като теб. Във всеки твои милиметър има от вярата на незнайния артист който те е създал през дванадесети век. Докато в другия има само студения метал на машините. Как би могъл да ни защити един такъв студен и безразличен фалшив ангел! Какво ще го интересуват нашите ниви и нашите хора! Беше вече единадесет през ноща,. Една мрачна и мъглива нощ, но Дон Камило излезе и тръгна в тъмното. ************************ Пепоне слезе веднага и изгледа на зле Дон Камило! - Трябваш ми - каза кратко - облечи се и ела с мен! Влязоха в църквата Дон Камило посочи блестящия на светлината на свещите ангел и каза: - Защитавал е теб, твоя баща, твоята майка, бащата на твоя баща и бащата на твоята майка. За да може да защити и твоя син трябва да се върне на мястото си! - Пепоне изгледа Дон Камило: - Да не сте полудял? - Да - отвърна свещенникът - но колкото и да съм полудял няма да успея да направя сам лудоста която съм намислил. Необходима ми помощтта на още един луд като мен! Скелето стоеше още около кулата, Дон Камило си папъха расото в панталоните, а Пепоне се върна да вземе полистастът. Баха само дваяма, но бяха луди и силни за шестима. Освободиха фалшивият ангел от пиадестала завързаха го и свалиха на земята. После на ръце го вмъкнаха в църквата. Извадиха истинския ангел от клетката и го поставиха на неговото място. След това с полиспаста вдигнаха горе истинския ангел. За да го закрепят на пиедестала и то през деня бяха необходими петима мъже, но те го направиха само двамата. Смъкнаха се от скелето и влязоха в стаята на Дон Камило, бяха вир вода от пот и мъгла! Не си чувстваха ръцете! Дадоха си сметка че е пет часа сутринта! Тогава се замислиха какво са направили и чак се изплашиха! Разсъмваше. Отидоха да погледнат през прозореца и видяха ангелът горе. - Защо - не се стъпя Пепоне - защо ме накарахте да направя това? Какво по дяволите имам общо аз с вашите проклети дела! - Това не са проклети дела - отвърна Дон Камило - има твърде много фалшиви ангели наоколо, който работят за силите на злото! Имаме нужда от истински ангели за да ни защитят! Пепонер направи гримаса на отвращние: - Обичайните глупости на църковната прпаганда - и си тръгна без да се сбогува! Обаче когато стигна до вратата на къщата си нещо го накара да се обърне и погледне върха на камбанарията, където огрян от първите лъчи на слънцето блестеше ангелът! - Здравей другарю - промърмори Пепоне сваляйки си шапката! - А през това време Дон Камило, коленичал пред спасителя казваше: - Господи, не знам как успяхме да го направим! Стасителят не отговори, но се усмихна защото той знаеше. * Мадоната от Дуомо е позлатена статуя от кована мед върху най - високата кула на миланската катедралта Дуомо (Дуом ди Милан на диалект)! Създадена е 1774 година от Giuseppe Perego и от тогава е символът на Милано. Използва се израза - "под сянката на мадонна"! 8 Велосипедът Не е ясно как са я карали на това парче земя между голямата река и големия път, когато още не е имало велосипеди! Защото фактически днес в Басса, от старците на осемдесет години до децата на пeт всички са на колела. Е за децата разбира се е по трудно, защото пъхат краката си под рамката и велосипедът върви силно наклонен, но важното е че върви! Старите селяни предпочитат повече дамските рамки, докато земевладелците въпреки големите си шкембета предпочитат старите "Триумф" с висока рамка, и се качват вдигайки високо крак над седлото! Направо е смешно да гледаш градските велосипеди с всичките им блестящи лъскави приспобления, с електрически фар и динамо, с механизъм за скорости, километраж и други подобни глупости! Това не са велосипеди, а играчки за забавление! Истинския велосипед трябва да тежи поне тридесет килограма! От боята му трябва да се забелязва само тук там някоя следа и за да бъде напълно истински велосипеда трябва да има само един педал! От другия трябва да е останала само оста, блестящо излъсканата от посметката и тя трябва да е единственното лъскаво нещо! Кормилото отдавна загубило гумените дръжки, не трябва да бъде просташки перпендикулярно на предото колелото, а артистично изместено на ляво или на дясно поне с дванадесет градуса! Истинския велосипед няма заден калник, а само преден на края на което се клати едно парче гума, за предпочитане червена да пази от пръски. Може да има и заден калник, но само ако велосипедиста се притеснява от калната следа която се образува на гърба му когато вали. Тогава обаче калника трябва да е откачен от рамката за да позволява американското спиране с дъното на панталоните върху задното колело. Истинските велосипеди, тези които вървят по пътищата на Басса нямат спирачки и гумите са така пълни с лепенки и подложки че позволяват на колелетата да се движат в танцов зиг зак. Само така един велосипед става част от пеизажа и не навява дори далечната мисъл за някакъва гримирана проститутка, каквото правят новите спортни велосипеди. Те в сравнение с истинските велосипеди са като някоя пропаднала кабаретна танцьорка в сравнение с една достойна домакиня и майка. Тези неща обаче жителите на града не могат да ги разберат, защото в сантиментално отношение средния гражданин е като крава на поетична сбирка. Тези граждани пълни с морални ценности които наричат говедата добитък, защото според тях не е културно да наречеш едно говедо говедо! И наричат нужника "тоалетна" или "water closed" , но го имат в къщи! Докато в Басса го наричат нужник, но го правят далеч от къщи в дъното на двора. Във Басса велосипедът е нещо неоходимо като обувки, всъщност дори повече от обувките, защото бос с велосипеда можеш да отидеш навсякъде. Докато обут, но без велосипед трябва да вървиш пеша. Някой рабира се може да каже че е така и в града, обаче в града е съвсем друго. Там и разстоянията са различни, пък има на всяка крачка трамвай. Дон Камило никога не беше се занимавал с търговия, освен ако не наричаме това да купи кило телешко или няколко пури от Тоскана с съответната кутия кибрит. От този който в Басса наричаха мълниеносните, защото проклетите се палеха добре само от дъното на панталоните или от подметката на обувките. Дон Камило не се занимаваше с търговия, но му харесвше пазарът. Затова всяка събота когато времето позволяваше яхваше велосипеда си и отиваше във Вилла за да го види. Беше му приятно да обсъжда цената на добитъка, на фуража, на земеделските машини и торове. А когато купуваше някоя кутийка със сяра или син камък за четирите лози зад църквата, вече се чувстваше земеделец поне като Бидаци, които имаше две хиляди декъра! И тази събота Дон Камило възползвайки се от хубавото време се качи на велосипедът и смля весело дванадестте километра, за да стигне до Вилла. Този път пазарът беше много голям! Огромната тълпа и сергийте с празничения си вид и изобилие караха Дон Камило се чувства като че е в Милано. Към единадесет и половина отиде да си вземе велосипедът от хранилищито. И бутайки го се запромъква през тълпата към уличката която излизаше в полето. Както знаем дявола си няма работа, като минаваше покрай едно магазинче си спомни че трябва да купи някаква дреболия подпря велосипедът на стената и влезе в магазина! Когато излезе велосипедът го нямаше! Дон Камило бе много едър мъж с яки мускули и не се плашеше дори когато му насочеха пушка! Но за някой неща бе уязвим като дете. Ако се спънеше в някой камък или му хвърлеха в гръб някоя гадост очите му се пълнеха със сълзи от унижение! И душата му се ронеше в мрачно самосъжаление. Не направи никакви сцени, ограничи се да попита спокойно един старец който седеше отпред дали е виждал някои да взема зелен дамски велосипед. И щом онзи му отвърна че не си спомня да е виждал нищо, намести шапката си и тръгна. Мина покрай казармата на карабинерите, но дори и не помисли да влезе, това че на един беден свещенник с двадесет и пет лири в джоба са откраднали велосипеда беше издевателство. Боганите са тези който ако бъдат окрадени веднага тичат да съобщят за престъплението, защото при тях просто е поредната афера и всичко опира до пари. Докато за бедния да го окрадат е вече обида. Все едно на еднокрак човек да счупиш патерицата! Дон Камило си нахлупи шапката до уши и тръгна към къщи. Когато дочуваше че го настига някой файтон се скриваше край пътя от страх че могат да го поканят да се качи. Искаше да върви пеш и да не разговаря с никого. И преди всичко искаше да мине пеша дванадесетте километра до в къщи за да утежни вината на негодника които бе откраднал велосипеда му. За да се почувства още по обиден. Така вървя цял час без да спира, сам като куче под препичащото слъце на прашния път с пълно с огорчение сърце и се самосъжаляваше сякаш ставаше дума за някой друсвоя, Стигна до едно мостче преди което излизаше второстепен път, облегна се на перилата за да си почине и .... видя подпрян на отсрещната страна велосипеда си. Бе точно своя познаваше го до най малката част! Огледа се наоколо, но не видя никого. Докосна предпазливо велосипеда, почука с нокът по кормилото - издрънча на метал! Значи бе истински, никаква илюзия! Огледа отново наоколо, но нямаше жива душа, най близката къща беше на близо километър. Живите плетове бяха още неразлистени. Наведе се и под моста и видя седнал някакъв човек, който повдигна въпросително глава сякаш за да попита - какво има? - Този велосипед е мой - неуверено каза Дон Камило! - Какъв велосипед? - Този който е подпрян на перилата на мостчето. - Добре - съгласи че мъжът - но ако на перилата на мостчето е подпрян вашият велосипед, аз какво общо имам! - Дон Камило съвсем се обърка - Питам, защото не искам да сбъркам! - Значи не сте сигурен че е ваш? - Без съмнение е моят, изчезна преди час докато влязох в едно магазинче и не мога да разбра как се е озовал тук? Човекът се засма: - Може да му е омръзнало да ви чака и е тръгнал да се прибира сам!. Дон Камило разпери ръце. - Вие като свещенник сте способен да пази тайна нали - поинтересува се мъжът? - Разбира се. - Тогава ще ви кажа че велосипедът ви е там защото го оставих аз! Дон Камило облещи очи: - Искате да кажете че сте го намерил някъде? - Да намерих го пред магазинчето и когато влязохте го взех. - Искали сте да се пошегувате - опитваше се да разбере Дон Камило! - Да не говорим глупости, на моята възраст да тръгна да се шегувам! Взех го сериозно, но после размислих и тръгнах след вас. Преди два километра свих по другия път за да ви изпреваря и оставя велосипедът под носа! Дон Камило седна на перилата на мостчето и се вгледа в седналия на земята мъж: - И защо взехте велосипеда щом не е ваш! - Всеки със своя занаят, вие работите с души аз работя с велосипеди! - И винаги ли си вършил този занаят? - Не само от два - три месеца! Навъртам се по селските пазарите и по увеселения и не изпитвам никакви угризения защото тези селяни имат дамаджани пълни с банкноти от по хиляда. Тази сутрин обаче не успях да свърша нищо, затова взех вашия велосипед. После ви видях от далече като излязохте и без да кажете нищо хванахте пътя. И тогава ми стана съвестно, затова ви последвах. Не разбрах какво ме накара, но трябваше да тръгна след вас. И защо всеки път когато ви настигаше някоя каруца се криехте край пътя? Знаехте ли че съм след вас? - Не ! - Е аз обаче бях. Ако се бяхте качили в някоя от каруците щях да се върна, вие обаче продължихте пеша и за това бях принуден да ви го върна! Дон Камило Дон Камило разбиращо глава: - И сега къде отиваш? - Ще се върна за да опитам да намеря нещо.... - Някой друг велосипед? - Да. -Тогава вземи този! Човекът наведе глава. - Не бих го взел, дори да беше от злато! Чувствам че ще ми тежи на съвестта цял живот. По настрана от такива като вас. Дон Камило се замисли, попита го дали е обядвал и човекът отвърна че не е. - Тогава ела да обядваме заедно. Приближаваше един файтон и беше на Брелли, Дон Камило се метна в него и каза: - Качвай се на велосипеда и ме следвай! Оня излезе из под моста бесен от яд, хвърли си шапката на земята и изрече доста неща по адрес на много светци, след което яхна велосипеда и отпраши. - Дон Камило от десет минути беше приготвил масата, когато пристигна човекът със велосипеда. - Ще трябва да се задоволим само със салам, малко кашкавал, хляб и вино! - Не се притесняваите отче - успокой го оня - аз се погрижих - и сложи на масата едно пиле. - Претича през пътя и аз неволно минах през шията му с велосипеда. Дожаля ми да го оставя да страда на пътя за това го отървах от мъките. Не ме гледайте с тези очи! Сигурен съм че ако го опечете добре на скарата, бог ще ни прости греха! Дон Камило опече добре пилето на скарата и извади една бутилка от специалното вино. Сред някой и друг час мъжът се накани да си тръгва, но бе много притеснен: - Сега как ще крада велонай-добревъздъхна - развалихте ми морала! - Имаш ли семейство! - Не, сам съм! - Добре, наемам те за клисар, стария си тръгна преди два дни! - Но аз не разбирам нищо от .... - Човек който краде така добре велосипеди бързо научава всичко! - Как можах да ви срещна - промърмори оня, но остана да бъде клисар! 9 Фулмине наричан Фул Два дни преди да се открие ловния сезон Лампо /Светкавица/ умря. Беше много стар и имаше пълно право да бъде уморен да се прави на ловно куче, нещо което не му се отдаваше по простата причина че не беше такова! На Дон Камило не оставаше друго освен да изкопае една дълбока дупка в градината близо до живия плет. Хвърли вътре Лампо, затрупа го и въздъхна! Две седмици го мъчеше мъката, накрая за да му мине, една сутрин бог знае как се озова на полето с двуцевката в ръце! Една яребица изхвърча от туфа трева и дон Камило стреля два пъти, но яребицата отлетя спокоино и той понечи да извика : - Проклето куче! - но си спомни че Лампо го нямаше вече и мъката отново го налегна! Заобикаля като урочасан из полята край дигите в лозята, стреляше като картечница, но не улучи нищо. И как може да се ходи на лов без куче? Беше му останал само един патрон когато някаква яребица се вдигна, стреля точно когато прелиташе над един жив плет и бе сигурен че улучи, но не успя да я намери. И как разбере къде е паднала, дали някъде върху плета или от другата страна? Отказа се да я търси и тъкмо оглеждаше най-краткия път за връщане в къщи, когато пращене на чупещи се храсти го накара да се обърне! От плета излезе куче, което му пусна в краката един голям заек! - Боже господи, това ми хареса! Стрелях по яребица, а то ми донесе цял заек! Дон Камило взе заека и видя че е мокър, кучето също беше мокро, изглежда беше преплувало от другия бряг на реката! Прибра заека в чантата и тръгна към къщи, кучето го следваше по петите докато дон Камило не влезе в черквата, там се спря до вратата и легна в очакване! Дон Камило никога ни беше виждал куче от тази порода, но веднага се виждаше че е добре обучено и в разцвета на силите си, едно от тези кучета с родословно дърво като графове и маркизи. Нямаше обаче никакъв белег за разпознаване, само един хубав нашийник, но без нищо написано ! - Ако това куче не идва от оня свят, значи някой го е загубил и този някой ще се покаже! - каза си той и го пусна да влезе в двора! Вечерта след като легна мисли дълго за кучето и за да успои съвестта си реши: - Неделя ще съобщя в църквата! На следващата сутрин когато стана да отслужи сутрешната Меса, дон Камило беше напълно забравил за кучето, затова много се зарадва като го видя преди да влезе в църквата! - Стой тук и ме чакай! - нареди му той и кучето се сви пред вратата да го чака, а когато излезе заподскача около него! Закусиха заедно, но щом кучето видя че дон Камило взема двуцевката която бе подпряна в ъгъла, да я закачи на мястото й на стената, започна да лае спускаше се към външната врата, после се връщаше за да види дали дон Камило го следва и продължи представлението докато накрая дон Камило не взе пушката и тръгна към полето! Беше превъзходно ловно куче, едно от тези редки животни който увличат по невероятен начин ловеца, но същевременно го задължават морално и карат да се чувства виновен ако сгреши! Затова дон Камило се постара максимално и за късмет се показа достоен ловец за кучето! Връщайки се с пълна чанта дивеч той реши. - Ще го нарека Фулмине/Мълния/! След това се замисли, Фулмине е твърде дълго име за повикване! - Фулмине, но ще му викам Фул! След като беше свършило своята работа кучето си бе взело почивка и тичаше след пеперудите на около половин километър сред безкрайтото поле с висока трева! - Фул - извика дон Камило! Стана така сякаш някой от другата страна на полето изстреля торпедо срещу него! Кучето се спусна прилегнало ниско до земята и се виждаше само следата която оставяше след себе си в морето от трева. След секунди Фул с цяла педя изплезен език се закова пред дон Камило в очакване на заповеди! - Браво Фул похвали го той и кучето започна така радостно да подскача и залая, че без малко дон Камило да заподскача и залае с него! Минаха два дни в който дяволът по всякакъв начин изкушаваше бедния свещенник и почти го накара да забрави обещанието си да съобщи неделя в църквата за намереното животно! Но след обяд на третия ден докато се връщаха от лов, пак с пълна с дивеч чанта срещнаха Пепоне. Един такъв намръщен, той също се връщаше от лов, но неговата чанта беше празна. Погледна Фул, след това измъкна от джоба си вестник и го разтвори. - Любопитно - промърмори той - прилича точно на кучето което търсят тук! Дон Камило взе вестника и намери веднага това което му се искаше да не намира никога. Някакъв тип от града предлагаше щедра награда на този който намери ловното му куче, описваше породата, деня в който е изчезнало и мястото по течението на реката! - Добре - изсумтя дон Камило - ще го съобщя неделя в църквата! Дай ми вестника! След това ще ти го върна! - Разбирам, обаче е жалко - не се сдържа Пепоне - из селото се говори че е едно невероятно куче. И изглежда че е вярно, толкова дивеч не сте носил в къщи никога когато имахте Лампо. Найстина жалко. Ако бях на ваше място... - Аз също, ако бях като тебе - прекъсна го свадливо дон Камило - Но понеже не съм като теб, ще изпълня моя човешки дълг да върна животното на законният му собственик! - Веднага щом влязоха в селото дон Камило се втурна в пощата и изпрати телеграма на типът от града. Така малкият проклет дявол който толково мъчеше свещенника загуби играта! Дон Камило се върна в къщи с чиста съвест, но една буца му бе заседнала в гърлото! Чувстваше се по зле от когато погреба Лампо. Типът от града пристигна на другия ден с една Априлйя / "Aprilia" модел на "Lancia" от 1948 год./ Беше превзет и неприятен! - Тук ли е моето куче? - попита той. - Тук има едно куче загубено от някого, което аз намерих - уточни дон Камило - дали е ваше ще трябва да докажете! Градския тип описа кучето от игла то конец. - Това стига ли или трябва да опиша как е от вътре? - Стига - отвърна недоволно дон Камило и отвори вратичката под стълбището, но кучето остана легнало и не се помръдна. - Фул - повика го градския тип! - Така ли се казва? - попита дон Камило. - Да - Странно. Кучето не се помръдваше и градския тип го повика отново: - Фул! - Не изглежда да е ваше - каза дон Камило. Типът коленичи хвана кучето за нашийника и го измъкна изпод стълбището. Обърна нашийника обратно и показа една медна пластина с надпис. - Прочетете тук е гравирано моето име, моя адрес и моя телефонен номер! Може да изглежда че не е мое, но е мое! - посочи автомобила на Фул и нареди: - Качвай се! И Фул бавно с наведена глава, опашка между краката се качи в колата свивайки се на пода. Собственикът измъкна от джоба си една банкнота от пет хиляди лири /повече от еднодневна надница за времето/ и я подаде на дон Камило. - За безпокойството. - За мен не е безпокойство да възстановя намерена собственност на законния собственик! - отвърна дон Камило отказвайки да вземе парите. Гражданинът благодари: - Много съм ви задължен, отче. Това куче ми струваше много пари. Чиста порода! Идва от един от най добрите английски кучкарници! Спечелило е три международни награди. А аз съм малко инпулсивен, онзи ден заради него не уцелих един заек и му теглих един шут. За куче е твърде обидчиво!. - Не, това е едно куче с професионална гордост - поправи го дон Камило - заека не сте го пропуснали, то го намери и ми го донесе! - Ще му мине - захили се неприятно собственника качвайки с в колата. Дон Камило прекара една една неприятна безсънна нощ! На следващата сутрин отслужи Месата и излезе от църквата посърнал. Навън валеше като из ведро, духаше ужасен вятър, но Фул беше там. Кален и мокър до кости като парцал за миене на пода се бе свил пред вратата и като видя дон Камило направи цяло представление от подскоци! Дон Камило се върна вътре заедно с Фул и буцата се върна в гърлото му. - Няма защо да се заблуждаваме - каза галейки кучето - вече знае пътя и ще се върне пак да те вземе! Кучето сякаш го разбра и наведе глава. След като го изкъпа дон Камило запали камината за да го стопли и изсуши. Градския тип дойде още същия следобед, беше бесен от яд защото е изкалял своята "Aprilia". Нямаше нужда от обяснения, влязоха вътре където Фул лежеше до изгасналия огън. - Съжалявам че трябваше да ви безпокоя отново - извини се градския - Обаче е за последен път. Ще го откарам в една от вилите ми в Варесотто. От там не може да избяга ако ще да е пощенски гълъб! Когато го извика Фул изръмжа злобно и този път не се качи сам в автомобила, а трябваше да го напъха на сила при което се опита да избяга. Когато се затвори вратата заподскача по седалките и залая сърдито! ********************************** На следващта сутрин, дон Камило излезе навън с разтупкано сърце, но Фул го нямаше. Не се появи и на другия и по другия ден и дон Камило престана да го чака. Така минаха петнадесет дни, но през нощтта на шестнадесетия чу отвън някой да го вика. Беше Фул! Слезе на бегом и се разигра такава прочувствена сцена, че не е за описване! Толкова прочувствена че дон Камило забрави че е само по риза. Фул беше мръсен, гладен и толкова уморен че не можеше дори да държи опашката си изправена! Трябваха три дни за да се възстанови! Сутринта на четвъртия след като дон Камило отслужи Месата Фул го захапа за расото и го затегли към ъгъла където висеше пушката! Разигра такъв театър че накрая дон Камило се видя принуден да вземе пушката, патроните и чантата и да тръгне към полето! Прекараха една прекрасна седмица, Фул направо надмина себе си. Пълната с дивеч ловджийска чанта на дон Камило караше и най добрите ловци от зоната да позеленеят от завист! Често идваха за да гледат кучето и дон Камило обясняваше: - Не е мое, остави ми го един от града за да привикне с лова на зайци! Една сутрин дойде самия Пепоне и дълго и мълчаливо разглеждаше Фул. - Тази сутрин няма да излизам - каза му дон Камило - искаш ли да го пробваш! Пепоне го изгледа недоверчиво. - Дали ще тръгне с мене? - Мисля че ще тръгне, нали не знае че си комунист! Вижда те в моята компаня и вярва че си добър човек! Пепоне не отговори, идеята да излезе на лов с това феноменално куче го караше да забрави всичко останало. Дон Камило откачи от пирона двуцевката, патрондаша и чантата за дивеча и му ги връчи. Фул щом видя дон Камило да взема пушката стана, но се зачуди на следващото действие. - Слушай Фул, върви с кмета - каза му дон Камило - аз днес съм зает. Пепоне препаса патрондаша, нахлузи през глава чантата, взе на рамо пушката и тръгна. Фул го гледаше после погледна дон Камило. - Хайде върви с него - подкани го той - грозен е, но не хапе! Фул тръгна след кмета, но след няколко крачки се обърна. Върви върви - повтори дон Камило само внимавай, защото ще се опита да те запише член на партията си. Фул се върна след два часа, влетя с един огромен заек в устата и го сложи в краката на дон Камило. След малко се върна и Пепоне пуфтейки като локомотив и бесен от яд. - Вървете по дяволите вие и вашето куче. Найстина е много добро, страхотно, истински феномен, обаче яде дивеча. Отмъкна един заек дълъг половин метър! Яребиците и падпъдъците ми ги донасяше, но отмъкна заека! Дон Камило измъкна заека и го показа на Пепоне. - Това куче разсъждава - обясни - преценило е че щом пушката и патроните са мой, значи е мой и заека гръмнат с моята пушка и мойте патрони! Всичко показваше че найстина намеренията на Фул са били точно такива, защото като видя Пепоне не побягна, а заподскача радостно около него. - Това е едно невероятно животно! - каза Пепоне. - Аз на онзи тип не бих му го дал отново, ако ще да дойде с полиция! Дон Камило само въздъхна! - ***************** Онзи тип се върна след седмица, беше облечен в скъп ловен костюм, носеше белгийска двуцевка, изящна като бижу и лека като перце. - Избяга и от там - обясни той - дойдох да видя дали случайно не се е върнало?. - Върна се вчера - отвърна дон Камило - можете да си го вземете. - Фул погледна собственика си и изръмжа. - Този път ще ти дам да разбереш - закани се типът приближаваики се, но кучето заръмжа още по злобно и той го ритна! - Проклета гадина, ще те науча на уважение. Нещастното животно легна на земята, но продължи да ръмжи. Тогава се намеси дон Камило: - Това е породисто куче не бива да му се налагате с насилие, оставете го няколко минути за да се успокой, а вие заповядаите да изпием по чашка. Мъжът влезе, дон Камило слезе в мазето да вземе една бутилка, но намери време да напише една бележка и да я даде на момчето на клисаря. - Занеси я на бегом на Пепоне в работилницата! На бележката бе написал: - Онзи от града се върна, заеми ми двадесет хиляди лири, ще се опитам да купя кучето! Спешно! Типът от града пийна чашка и размени няколко думи с дон Камило, после погледна часовника си и стана. - Съжалявам но трябва да тръгвам, приятелите ме очакват в Крочилоне точно в единадесет. Организирали сме голям лов и имам време колкото да стигна. Фул още лежеше свит в ъгъла си, щом видя собственика си изръмжа и изръмжа още по заплашително когато го приближи. Чу се грохота на мотоциклет и дон Камило като надникна и видя Пепоне. - Направи с ръка въпросителен жест за пари и Пепоне му отвърна също с знак с глава - да! После показа две ръце с разтворени пръсти, след това една разстворена и една само с два пръста и накрая с дланта на дясната ръка обърната надолу, това означаваше че има седемнадесет хиляди и петстотин лири! Дон Камило започна затаил дъх: - Господине, вие сам виждате това куче не ви обича. Лошото при породистите животни е че не забравят и вие няма да го накарате да остане със вас. Какво ще кажете да ми го продадете! - направи наум сметка на всичките си пари и предложи: - Мога да ви дам - осемнадесет хиляди и осемстотин лири! Това е всичко с което разполагам. Градския тип изсумтя: - Вие се шегувате, това животно ми струваше осемдесет хиляди и не бих го продал дори за сто! Ако не ме харесва, ще се постарая да го излекувам. И без да обръща внимание на заплашителното ръмжене на Фул го повлече за нашийника към колата и опита да го вкара вътре, но кучето заскимтя и съпротивлявайки се одраска с нокти калника. Типът изгуби търпение и със свободната ръка заудря животното, докато то се извъртя и успя да захапе ръката каято държеше кайшката. Мъжът изпищя и го пусна. Кучето се отдръпна до стената на църквата и ръмжейки гледаше своя враг. Дон Камило и Пепоне гледаха с отворена уста сцената и докато разбраха какво става беше вече късно. - Мръсна гад!! - Градския тип блед като смъртта измъкна пушката от колата си насочи я към кучето и стреля. Стената на църквата се опръска с кръв! Горкия Фул след сърцераздирателено изскимтяване падна на земята, градския тип потегли с пълна газ. Но дон Камило не му обърна внимание, не забеляза дори че изчезна и Пепоне. Коленичи и мислеше само за Фул! Щом го погали по главата, кучето го погледна и изскимтя! После му близна ръката изправи се на крака и излая радостно! *********************************************** Пепоне се върна след двадесетина минути, дишаше тежко и стискаше големите си юмруци: - Настигнах на железопътния прелез на Фиумаччо. Трябваше да спре защото бариерата беше спусната! Измъкнах го от колата и му надух физиономията от бой! Той се опита да вземе пушката, и тогава му я счупих от гърба! Едно изскимтяване го прекъсна: - Още не е мъртво? - попита Пепоне. - Не разбра се, отърва се само с една драскотина по хълбока - обясни дон Камило - лека повърхностна рана, след една седмица ще бъде като ново! Пепоне прокара голямата си ръка по брадичката. Това означава - обясни дон Камило - че все едно го е убил. Защото като стреля имаше намерение да го убие. Това че свети Антон направи да пропусне, не намалява нито с милиметър подлостта на жеста! Но ти също постъпи много лошо да спукаш от бой тоя нещастник! Насилието винаги трябва да се закеймява. Това означава ... - Именно - каза Пепоне - това означава че той със сигурност няма да се покаже никога повече по тези места и така си спечелихте кучето! - Половината куче, - поясни спокойно дон Камило - защото морално аз съм ти задължен за седемнадесетте хиляди и петстотин лири, който не ми зае, но беше готов да ми заемеш. За това на половина кучето е й твое. Пепоне се почеса по тиквата. - Боже мили, за пръв път един поп да се държи като честен човек, без да мами народа. Дон Камило го изгледа сърдито: - Слушай ако започваш с политиката ще размисля и ще си взема цялото куче. - Все едно че не казах нищо - взе си думите Пепоне - който бе истински комунист, но държеше повече да запази връзката си с Фул отколконо с Маркс, Ленин и другите като тях! Фул с превързан задник джафна тихо от ъгала си подпечатвайки пакта за не нападение! 10 Яйцето и кокошката Измежду хората на Пепоне имаше един когото наричаха Фулмине. Ставаше дума за един огромен и як като бик индивид, но бавен и муден, а също така леко отхапан в мозъка. Той беше в политическата група на Бильо и задълженията му бяха ...на танк. Когато трябваше да се провали някое събране на политическия опонент, Фулмине заставаше начело на групата и тръгваше напред и нищо не можеше да го спре. Така агитката зад него се промъкваше до оратора и след няколко минути крясъци освиркване и др такива го принуждаваха да млъкне. - Един следобед, докато Пепоне заседаваше с началниците на секциите си в щаб квартирата, когато влезе Фулмине. Когато той тръгнеше, да бъде спрян трябваше поне противотанкова пушка, така че всички се отдръпнаха и го оставиха да мине, докато не се спря пред бюрото на Пепоне. - Какво искаш - обърна се към него Пепоне сърдито. - Вчера ударих жена ми - обясни Фулмине засрамено навел глава - обаче тя си беше виновна! - И го казваш на мен - изкрещя Пепоне - иди го кажи на свещенника! - Вече бях при него - отвърна Фулмине - но той ми каза, че след приемането на член седем* вече няма право да дава опрощение на греховете. И опрощението трябва да ми го дадеш ти, като партиен шеф. - Върни се при Дон Камило и му кажи да върви в ада! - ревна Пепоне. - Добре ще отида шефе, но първо ти трябва да ми дадеш опрощение! Пепоне понечи да закрещи, но Фулмине наведе кротко глава и каза: - Аз няма да се мръдна от тук без да ми дадеш опрощение! И ако не го направиш ще изпочупя всичко, защото ще е ясно че не ти пука за мен! - Вариантите бяха два или да застрелят Фулмине или да отстъпи: - Опрощавам те - изръмжа Пепоне! - Не така - не остана доволен Фулмине - трябва да го кажеш на латински иначе не важи! - Ego ti absolvio - Пепоне вече трепереше от яд! - И трябва ли да направя нещо за наказание? - Не нищо! - Хубаво - съгласи се Фулмине докато се обръщаше и тръгна да излиза - отивам при Дон Камило за да му кажа да върви в ада, и ако се опита да направи нещо ще го тръшна на земята! - Не прави нищо защото най-верояттно ще си ти този които ще се окаже на земята! - викна след него Пепоне. - Добре прие Фулмине - но ако ти ми наредиш ще го направя, та ако ще и да си го получа после! Дон Камило очакваше Пепоне да дотърчи веднага бесен от яд, обаче той не се показа никакъв. Дойде чак на другата вечер заедно с цялото си обкръжение и седнаха на пейките пред църквата шумно коментирайки някакъв вестник. Дон Камило в някои неща беше малко като Фулмине, затова налапа стръвта веднага. Излезе от портата с цигара в устата и ръце отзад на кръста. - Добър вечер, реврендо поздравиха го радушно всички! Докосвайки козирките на шапките. - Видяхте ли реверендо - започна Бруско и посочи с ръка вестника - Стават изключителни неща! Ставаше дума за известната кокошка от Анкона която благословена от свещенника снесла едно странно яйце с символа на социалдемократическата партия. - Това е божие дело - заключи сериозно Пепоне - е едно истинско чудо!. - По полека със чудесата младежи, преди да се установи че едно нещо е чудо трябва да се проучи много добре. Да се убедим че не става дума просто за един природен феномен. Пепоне се съгласи с кимване на голямата си глава - Да разбира се, обаче според мен едно такова яйце щеше да бъде по добре ако се беше снесено преди изборите, сега са още твърде далеч. - Бруно се засмя : - Ти си много найвен ! Всичко е въпрос на органицация. Когато има добре организирана преса, е много лесно да се снасят такива чудотворни яйца. - Лека нощ - отряза ги изкъсо Дон Камило. На другия ден минавайки покраи щабквартирата на Пепоне видя на стената стенвестникът на червените с увеличена снимка на яйцето и надпис: "По нареждане на службата за връзки с общественноста на социал демократическата партия, католическите кокошки работят за пропагандата на електората! Какъв възхитителен пример за партийна дисциплина!" На следващата вечер Дон Камило беше до прозореца, когато отново се появиха Пепоне и неговите приближени! - Да това е истинско чудо - възкликна Пепоне размахвайки вестникът. - Ето тук е написано, че още една кокошка този път в Милано е снела същото яйце като това в Анкона, елате да видите, реверендо! Дон Камило слезе, разгледа снимката и прочете статията. - Каква идея ни се е изплъзнала! - въздъхна Пепоне - Представете си че ни беше дошла първо на нас " Кокошка се записва за член на комунистическата партия и на другия ден снася яйце със сръп и чук на черупката!" Всички въздъхнаха, Пепоне размисли и продължи тъжно - Не, не бихме могли да го направим, други учат че религията ще оправи всичко, ние за съжаление не можем да правим чудеса. - Някои са родени с късмет, а други не - Обясни Бруско - какво можем да направим? Дон Камимило не каза нищо, поздрави ги и си влезе! А Пепоне и другарите му отидоха да залепят в стен вестника си изрезката със статията за миланската кокошка. С коментар : " Още една пропагандна кокошка"! По късно като не успяваше да заспи, Дон Камило влезе в големия олтар за да се посъветва със спасителя! - Господи, що за история е това? - Нали го прочете във вестника! - Да прочетох го, но не разбирам нищо! Всеки може да напише във вестника това което си иска! Но на мен ми се струва невъзможно подобно нещо! - Дон Камило! Ти не вярваш че творецът е способен на подобно нещо? - Не - отвърна решително Дон Камило - просто не ми се вярва да тръгне да губи време правейки изображения върху яйцата кокошките. Спасителя се засмя - Ти си човек който няма вяра..... - А не, това не! - решително протестира Дон Камило. - Остави ме да довърша Дон Камило - прекъсна го Спасителя - исках да кажа че си чавек който не вярва в кокошките! Дон Камило остана като гръмнат, разпери ръце прекръсти се и си отиде да си легне! На сутринта след като отслужи светата меса, влезе в кокошарника за някое яйце. Черната кокошка тъкмо беше снела едно, взе го от полога още толо и го занесе в кухната. И тогава го побиха тръпки, беше едно яйце идентично, еднакво с онези които видя на снимките във вестниците. С ясно релефно изображение на символа на социал демокрацията. Без да разбира нищо постави яйцето в една чашка, седна да го гледа и остана да умува така цял час. След това стана, скри яйцето в гардероба и извика с цяло гърло към сина на клисаря: - Тичай при Пепоне и му кажи да дойде веднага тук, а и да доведе всичките си приближени защото трябва да им кажа нещо! Спешно! Въпрос на живот и смърт. Половин час по късно пристигна Пепоне придружен от своите хора и спря в очакване на прага! - Влизайте - покани ги Дон Камило - затворете и заключета вратата и се разполагайте! Насядаха мълчали в очакване. Дон Камило откачи от стената едно малко разпятие, постави върху масата и каза: - Господа, ако аз се закълна пред това разпятие че казвам истината ще ми повярвате ли? Бяха насядали в полукръг, като Пепоне беше в средата. Всички се обърнаха към него. - Да - отвърна той! - Да - отговориха и останалите. Дон Камило бръкна в гардероба, после постави дясната си ръка върху разпятието : - Кълна се че това яйце го взех преди един час из под моята черна кокошка! И никой не може да го е донесъл понеже беше току що снесено, катинарът на портата го отключих лично аз, а ключът както винаги е с другите ключове в джоба ми. Подаде яйцето на Пепоне - Разгледай го и го покажи на другите! Станаха на крака и си заподаваха яйцето един на друг. Гледаха го срещу светлината и дори чегъртаха с нокът символът, накрая Пепоне пребледнял постави внимателно яицето на масата до разпятието. - Какво ще напишете сега във стенглупоста си, когато аз покажа го на всички! Да видят и дори да докоснат с ръка това яйце - попита Дон Камило. - Когато повикам най-известните учени от града, които да анализират и декларират със сертификати и печати че е истинско? Ще напишете че е журналистическа измама? Тогава на другия ден жените от цялата община ще ви се изсипят на гърба и ще ви издерат очите с нокти! Дон Камило бе протегнал ръка и яйцето осветено от слънцето блестеше в огромната длан като че бе сребърно. Пепоне разпери ръце: - Пред едно такова чудо какво искате да кажа! Дон Камило затвори ръка и каза с гробовен глас - Бог е създал небето и Земята и целия свят и всичко което съществува на света, заедно със самодоволните магарета като вас! И за да покаже всемогъщието си, той не се нуждае от една кокошка - и стисна юмрук смачквайки яйцето. - А за да мога да покажа на хората божията мощ, аз също нямам нужда от помоща на една глупава кокошка. - Излезе като сянка и се върна държейки за шията черната кокошка. - Ето - каза извивайки и врата - ето глупава кокошка която си позвори да се намесва в устойте на вярата! Дон Камило хвърли бедната кокошка в ъгъла и още бесен тръгна със свити юмруци към Пепоне. - Един момент Дон Камило - отстъпи назад с ръце на гърлото Пепоне - това яйце не съм го снесъл аз! Групата излезе от църквата и премина огрения от слънцето площад. -Да аа - каза Бруско - аз не мога да се изразявам добре, защото не съм учил! Но дори да ми надуе главата от бой, не бих му се разсърдил! Ммм - измърмори Пепоне, на когото навремето главата бе надута от бой , но не се беше обидил. Накрая Дон Камило отиде да обсъди историята със спасителя от олтара. - Какво ще кажете, добре ли направих или сгреших! - Постъпи добре - успокой го Спасителя - много добре! Само смятам че прекали мъничко с оная невинна кокошка! - Господи - призна Дон Камило - от два месеца ми се яде варена кокошка! Спасителя се усмихна: - Имаш право, бедни ми Дон Камило! * Член седеми по късно осми, налага известни ограничения въpху правомощията на католическата църква, за това е посрещнат крайно негативно от духовенството. 11 Старата учителка Като жив паметник на селото беше старата учителка! Една дребна и слабичка жена, която познаваше и я познаваха всички! Учила на четмо и писмо бащите и децата и децата на децата, сега живееше сама в една къщичка извън селото! Успяваше да преживее с пенсийката си, но само защото когато пращаше да й купят от бакалницата стотина грама месо или масло, й вземаха пари само за педдесет грама, а слагаха винаги по двеста - триста! С яйцата обаче беше проблем, защото една стара учителка на две или три хиляди години, дори да е изгубила донякъде представата за тегло, когато поръчваше две яйца, а й донасяха шест винаги схващаше разликата! За щастие се намеси докторът и разреши проблема, един ден я посетил, решил че не изглежда добре и й забранил яйцата! Всички изпитваха боязън от нея и дори дон Камило я заобикаляше от далече, понеже веднъж кучето му се вмъкнало в градината й и обърнало една ваза с карамфили! От тогава винаги като го срещнеше, тя го заплашваше с бастона и крещеше че има бог дори за свещенниците болшевики! Не можеше да понася и Пепоне който като ученик ходеше на училище с джобове пълни с жаби, птички и други гадости, а една сутрин беше бе влязъл в училище яхнал крава заедно с другия тиквеник Бруско! Излизаше от къщи много рядко и никога не разговаряше с никого защото мразеше клюките, но когато й казаха че Пепоне е станал кмет и пише прокламаций реши да излезе! Стигна до площада и се спря пред съобщението залепено за стената, затъкна си очилата и го прочете от начало до край с завидно спокойствие, после измъкна от чантата си червения молив, поправи правописните грешки и написа отдоло слаб две - магаре! Зад нея най-влиятелните червени на селото стояха със скръстени ръце и стиснали челюсти, но не посмяха да кажат нищо! Бараката за дърва на сеньора Кристина беше в градината зад къщата и зимата беше винаги много добре напълнена. Винаги се намираше кой да прекрачи живия плет и да хвърли я два наръча дърва я сноп съчки. За щастие тя не обръщаше внимание, не като при яйцата! Накрая годините станаха твърде много за крехките й рамене, доста време не се чуваше нищо за нея, докато една вечер докато Пепоне беше на заседание на общинския съвет дойдоха да му кажат че синьора Кристина е изпранила да го повикат и е казала да побърза, защото не може да го чака за да умре! Дон Камило повикан предварително, беше дошъл веднага защото знаеше че и остават броени минути! Намери я на голямото бяло легло и изглеждаше така мъничка и слаба че приличаше повече на дете! Но съзнанието й в никакъв случай не бе замъглено, като видя голямата му черна сянка го сряза изкъсо: - Би ви харесало ако сега ви изповядам, какви ли не мръсотий! Обаче не съм сгрешила в нищо скъпи свещеннико! Извиках ви, само защото искам да умра с чиста душа без угризения! Затова ви прощавам че ми счупихте саксията с карамфилите! - Аз ви прощавам че ме наричахте болшевишки поп! - Благодар, но няма нужда - прекъсна го старата - Защото е важен е смисълът който е вложен в делата ни, аз ви наричах свещенник болшевик, както наричах Рероне магаре не за да обиждам, а за да напътствам! Дон Камило започна много деликатно един дълъг монолог обяснявайки че сега е момента да забрави всички земни грижи, защото за да се надява да отиде в рая..... - Да се надявам ли - прекасна го отнова госпожа Кристина - аз съм сигурна че ще отида! - Грешно е да бъдем твърде самоуверени - тихо започна дон Камило - никой от нас смъртните не може да бъде сигурен че е живял винаги според божият закон. Госпожа Кристина се усмихна: - Никой смъртен освен мен, защото тази нощ Христос ми се яви и каза че ще отида в Рая! Ето за това аз съм сигурна, разбира се ако вие не знаете нещо повече от спасителя! Пред една вяра така непоклатима дон Камило нямаше какво да каже, затова се оттегли в ъгъла и започна да се моли! Тогава дойде Пепоне. - Аз ти прощавам за жабите и другите гадости - каза му старата учителка - Аз те познавам и знам че вътре в себе си, ти не си лош! Ще моля бога да ти прости и за другите тежки престъпления! Пепоне разпери ръще и запелтечи - Госпожо ...аз никога не съм извършвал никакви престъпления! - Не ме лъжи! Ти и другите комунисти изгонихте царя и го заточихте на един пустинен остров, където го оставихте да умре от глад заедно с децицата си! Учителката запрака, а Репоне като я видя да плаче му идеше да крещи! - Не е вярно!!! - Вярно е, не лъжи! Каза ми го господин Биллети, той има радио и чете весници! - Още утре ще му счупа главата на гнусния реакционер! - изръмжа Пепоне под носа си! - Дон Камило, кажете й че не е вярно! Дон Камило потвърди: - Информирали са ви неправилно! Всичко това са лъжи! И безлюдните острови, и умрелите от глад! Само лъжи гарантирам ви! - Слава богу! - отпусна се старата - И не сме го изгонили - разпали се Пепоне - имаше избори и гласувахме за или против монархията и тогава той си тръгна, никой не му е направил нищо! Това е демокрацията! - Каква демокрация - прекъсна го - Царят не може да се изгони! - Извинете! - сконфузи се Пепоне и какво друго можеше да каже. Тя си почина няколко минути и продължи: -Ти си кмета и чуй завещанието ми! Къщата не е моя, а малкото ми парцали ги раздай на бедните! Книгите ми ги вземи ти! Трябва много да учиш как да управляваш и да знаеш законите. - Да госпожо! - Искам погребение без музика, защото едно погребение е сериозна работа! Не искам катафалка, а да занесат ковчега на ръце като в цивилицованите времена! И искам върху ковчега знамето! - Да госпожо! - Моето знаме! Това която е до гардероба! Моето знаме със царския герб! И това беше всичко, защото госпожа Кристина прошепна - Бог да те благослови нищо че си комунист - и затвори завинаги очи! На следващата сутрин Пепоне събра в кметството представителите на всички политически сили и съобщи за смъртта на госпожа Кристина, а също че в знак на признателност към покойната кметството ще поеме разходите по погребението! - Това ви го казвам в качеството си на кмет, понеже като кмет представлявам волята на цялото гражданство, извиках ви защото не искам утре да се говори пак, че правя всичко на своя глава! Госпожа Кристина изрази като предсмъртно желание ковчегът й да бъде носен на ръце и върху ковчега поиска знамето с царския герб. Така че всеки от вас да каже какво мисли по въпроса! Представителите на реакционните партий нека ни направят удоволствието да си мълчат, защото и без това знаем че те ще бъдат доволни ако знамето дори се развява и се свири и царския марш! Говори пръв представителя на управляващата партия и говореше добре, защото бе завършил висше образование. - В името само на един покойник, не можем да пренебрегнем стотиците хиляди паднали в борбите, благодарение на чиято саможертва народът е извоювал републиката!! Продължаваха да дискутират разгорещено и заключиха че госпожа Кристина е работила по царско време, но за отечеството и за това върху ковчега и трябва е знамето което днес представлява отечеството! - Така - съгласи се Беголлини - който беше социлист и по голям марксист от Маркс - но времето на сантименталността и носталгията са мъртви, ако е искала царското знаме е трябвало да умре по рано! - Това е истинска глупост - каза аптекаря представител на републиканците - трябва да се каже че днес ако се изложи публично това знаме би предизвикало само настроения които ще опорочат погребалната церемония превръщайки я в политическа акциия и лишавайки я от благородното и значение. После беше реда на представителя на християндемократите. - Предсмъртното желание на мъртвите е свято! - започна той с авторитетен глас - Желанието на починалата госпожа е още по свято, защото всички я обичахме и уважавахме. Но имайки в предвид че точно заради нашето уважение към нея трябва да сме особенно внимателни да не допуснем и най малкия провокативен акт, който би могъл да се изтълкува като неуважение към светлата памет на мъртвата! За това се присъединяваме към останалите за да избегнем използванет на старото знаме! Пепоне прие всичко с навеждане на глава, после се обърна към дон Камило който също беше поканен и седеше отстрани пребледнял! - Какво мисли господин свещенника? - Господин свещенника преди да говори иска да чуе мнението на гостодин кмета! Пепоне се прокашля и взе думата! - В качеството си на кмет ви благодаря за изказаното мнение и като кмет потвърждавам мнението ви да се избегне използването на компрометираното знаме пожелано от покойната! Но тъй като в тази община командва не кмета, а комунистите и като шеф на комунистите на мен изобщо не ми пука за вашето мнение! И утре госпожа Кристина ще отиде в гробището със знамето което пожела! Защото аз уважавам мъртвата повече от всички вас живи и ако някой има възражения,...… ще го изхвърля през прозореца! - Господин свещенника има ли да каже нещо! - Примирявам се пред насилието! - Разпери ръце дон Камило който беше на седмото небе! И така на другия ден госпожа Кристина бе понесена към гробищата на ръце от Пепоне, Бруско, Бриджо и Фулмине. И четиримата имаха на вратовете си червените като огън връзки, а на ковчега беше знамето със царския герб на госпожа учителката. Такива неща се случваха в това забутано село, където слънцето бие като с чук по главите на хората и затова разсъждават повече с щангата отколкото с мозъка си, но където поне се почитат мъртвите!